ЕРИК ХАРПЪР

КОНАН И ЗАБРАВЕНИТЕ БОГОВЕ

ПРОЛОГ

Дал­кос Могъ­щи­ят уми­ра­ше. Макар в ками­на­та да горе­ше буен огън, леден студ бе обгър­нал тяло­то на магьос­ни­ка и той смът­но дочу­ва­ше звън — колес­ни­ца­та на Па’туа, могъ­ща­та Забра­ве­на боги­ня на Смърт­та идва­ше да го вземе.

Дал­кос с мъка отво­ри очи и поглед­на към три­ма­та, съб­ра­ни до смър­т­но­то му ложе.

Неиз­б­ро­и­мо мно­жес­т­во уче­ни­ци бяха мина­ли през оби­тел­та му — някои сами се отказ­ва­ха още в нача­ло­то, дру­ги усво­я­ва­ха част от Забра­ве­ни­те уме­ния и си отива­ха довол­ни, тре­ти уми­ра­ха в опи­ти­те си да се въз­съ­е­ди­нят с Древ­ни­те бого­ве, мно­зи­на сам Дал­кос бе при­не­съл в жер­т­ва, кога­то е било необ­хо­ди­мо… Тези три­ма­та бяха оста­на­ли, бяха пре­ми­на­ли през всич­ки изпи­та­ния, бяха изучи­ли всич­ко, кое­то Чер­ни­ят маг може­ше да им даде и се бяха пръс­на­ли по све­та, изпъл­ня­вай­ки пове­ля­та на Ни’мбу‑я, жес­то­ки­ят Забра­вен бог на Маги­я­та — да сеят семе­то на зна­ни­е­то и могъ­щес­т­во­то, на вяра­та в Забра­ве­ни­те и да изуча­ват още и още от Чер­но­то изкус­т­во, все­ки в своя ъгъл на бити­е­то… И сега три­ма­та се бяха вър­на­ли при Могъ­щия да чуят послед­ни­те му думи — носе­ха чираш­ки­те си чер­ни роби с качул­ки, лица­та им бяха скри­ти в мрач­ни сен­ки и само голи­те им до лак­ти­те ръце под­сказ­ва­ха кой кой е. Дла­ни­те на еди­ния бяха бели, на дру­гия — чер­ни, а на тре­тия — жъл­ти като изсъх­нал пергамент.

- Как­то е наре­че­но, тъй и ще бъде… — про­шеп­на Далкос.

Бяха се отка­за­ли от име­на­та си като чира­ци и Бези­мен­ни щяха да оста­нат за него, неза­ви­си­мо как­ви прозви­ща са им откри­ли Бого­ве­те с годините.

- Пръс­ти на Ни’мбу‑я сте! — каза той с мал­ко по-силен глас. — Зени­ци на Па’туа и семе на Ран’гиту! И да настъ­пи воля­та на Забра­ве­ни­те, и тях­но да е… — каш­ли­ца­та го зада­ви. Звъ­нът на колес­ни­ца­та наближаваше.

- Няма­ме вре­ме за праз­ни риту­а­ли, учи­те­лю! — поч­ти­тел­но каза еди­ни­ят от тримата.

- Вина­ги си бър­зал, Бял Камъ­ко! — Дал­кос хрип­ли­во си пое дъх. — Чуй­те един­с­т­ве­но­то про­ро­чес­т­во и нека воля­та на Ни’мбуя се излее през… Как­то и да е! В тру­ден миг ви е съде­но да слу­жи­те на Забра­ве­ни­те, защо­то съд­ба­та на све­та е вър­за­на като възел и мно­го са Бого­ве­те, кои­то искат да го раз­пле­тат в своя пол­за… Три пъти ще има­те пра­во­то да опит­ва­те — по един за все­ки един! Даде­на ви е Сила, как­ва­то никой нив­га няма да добие… — той си позво­ли леко да се усмих­не, доба­вяй­ки. — Дори и прокле­ти­те сти­гийс­ки куче­та, кои­то слу­жат на стран­ни божества…

Уче­ни­кът с чер­ни ръце се покаш­ля нервно.

- Знам накъ­де пъл­зят мис­ли­те и дела­та ти, Чер­ни Камъ­ко! — сря­за го Дал­кос. — И тъй, все­ки от вас ще опи­та само вед­нъж. И все­ки ще бъде на вър­ха на могъ­щес­т­во­то си по пътя на Забра­ве­ни­те, а кога­то Мигът дой­де, ще раз­бе­ре­те, че е настъ­пил! Но страш­но ще бъде за вас изпи­та­ни­е­то и побе­да­та няма да е лесна…

- С армии ли ще тряб­ва да се сра­жа­ва­ме, учи­те­лю, или с могъ­щи кул­то­ве? — попи­та с тих, мело­ди­чен глас уче­ни­кът с жъл­ти­те ръце.

- Не, Жъл­ти Камъ­ко, един е цен­тъ­рът на съд­бов­ния възел, сам е мъжът, заста­нал в сре­да­та му и…

- Сам? — въз­клик­на­ха в един глас тримата.

- Нима е въз­мож­но Забра­ве­ни­те да се подиг­ра­ват така с нас? — уче­ни­кът с бели­те ръце се засмя гор­чи­во. — Тол­ко­ва годи­ни труд да хвър­лим на вятъ­ра зара­ди един-един­с­т­вен човек, кой­то дори не вла­дее Силата?

- Не се въз­гор­дя­вай! — Дал­кос въз­дъх­на. — Вина­ги си бър­зал, вина­ги! Един е той, да. Простос­мър­тен е. И ще вла­дее само една сила — тази на оръ­жи­е­то си… Ско­ро ще се роди в далеч­ни­те пус­тин­ни пла­ни­ни на Киме­рия — и бого­ве­те ще му връ­чат юзди­те на Бити­е­то, а той дори няма да раз­бе­ре за това, дока­то не ста­не твър­де къс­но! Конан ще бъде име­то му и на Кром ще се кла­ня той, ала дори Забра­ве­ни­те ще отстъ­пят от пътя му…

Звъ­нът на колес­ни­ца­та бе съв­сем бли­зо и Дал­кос кисе­ло си помис­ли, че дори и сега, след тол­ко­ва годи­ни служ­ба, Забра­ве­ни­те пак ще се подиг­ра­ят с него и няма да го оста­вят да завър­ши как­то подо­ба­ва думи­те си. За това забър­за­но каза:

- Все­ки един от вас ще има само един шанс да се изпра­ви сре­щу Конан. Не вие ще под­бе­ре­те вре­ме­то за схват­ки­те си, а то ще под­бе­ре вас… Но бъде­те гото­ви, кога­то дой­де! Изпле­те­те изкус­но мре­жи­те си… и пре­не­се­те семе­то и вяра­та на Забра­ве­ни­те напред в бъде­ще­то. Поне един от вас тряб­ва да успее, ина­че све­тът ще при­над­ле­жи на дру­ги бого­ве и Сила­та зави­на­ги ще бъде забравена…

Има­ше още мно­го за каз­ва­не, но се зада­ви в каш­ли­ца и опу­ли очи. Звъ­нът бе оглу­ши­те­лен, а над ложе­то му се бе над­ве­си­ла Па’туа и се сме­е­ше, дока­то пре­къс­ва­ше ниш­ка­та на живо­та му с мал­кия сърп в ръка­та си. Макар да се бе под­гот­вял годи­ни наред за този момент, Дал­кос Могъ­щи­ят изкрещя.

I. СТАРЕЦЪТ ОТ МЕСАНТИЯ

Солен мор­с­ки полъх нахлу­ва­ше през широ­ко отво­ре­ни­те про­зор­ци. Глъч­ка­та отвън на ули­ца­та бе стих­на­ла и над Месан­тия се бе спус­на­ла прекрас­на лят­на вечер. Влю­бе­ни двой­ки се раз­хож­да­ха по бре­га, съзер­ца­ва­ха ярки­те като диа­ман­ти звез­ди и се зани­ма­ва­ха с това, кое­то подо­ба­ва на подоб­на прекрасна…

Конан раз­тър­си гла­ва и мах­на на Литио:

- Още вино!

Дреб­ни­ят, мур­гав зин­га­рец мигом дотър­ча с пъл­на кана и му наля. Две-три от моми­че­та­та, кои­то се раз­хож­да­ха меж­ду маси­те, се обър­на­ха към вар­ва­ри­на, спог­ле­да­ха се и се изки­ко­ти­ха. Стран­ни про­ме­ни бяха настъ­пи­ли през послед­ни­те сед­ми­ци у него и те не ги раз­би­ра­ха. Глу­пач­ки! — реши той и на един дъх пре­су­ши бока­ла си. Как биха мог­ли да не раз­поз­на­ят истин­с­ка­та любов? Тол­ко­ва ли бяха зако­ра­ве­ли сър­ца­та в хуба­ви­те им мла­ди тела?

Литио напъл­ни чаша­та отново.

- Ех! — Конан теж­ко въз­дъх­на и се вто­ра­чи в гру­бо рен­до­са­на­та повър­х­ност на маса­та. — Шан­ди­ра, гълъ­би­це моя…

Пре­ди око­ло месец бе дошъл в Месан­тия зара­ди една тайн­с­т­ве­на поръч­ка, пре­да­де­на му от посла­ник на тър­го­ве­ца Замшет заед­но с кесия, пре­тъп­ка­на със среб­ро. Замшет иска­ше да при­те­жа­ва уни­кал­на­та Диа­ман­те­на чаша и бе готов да брои за нея тол­ко­ва пари, че Конан се зачу­ди на кого ли ще може да я про­да­де после тър­го­ве­цът. Но не му беше рабо­та­та да пита, ами да отмък­не скъ­по­цен­на­та вещ. Ала съд­ба­та му бе пред­на­чер­та­ла друг път.

Бе отсед­нал при Литио, с кого­то се позна­ва­ше отпре­ди. Ханът бе чист, доб­ре под­дър­жан, хра­на­та и вино­то бяха хуба­ви, а моми­че­та­та — кра­си­ви. Про­уч­вай­ки зада­ча­та си, Конан бе пръс­нал доста от среб­ро­то на Замшет в същия този хан… Само за да открие, че Чаша­та при­над­ле­жи на шемит­с­ка­та прин­це­са Шан­ди­ра — и на десе­тия ден от пре­би­ва­ва­не­то му в Месан­тия един зага­дъ­чен шемит-прислуж­ник да дой­де в хана и да го пока­ни в дво­ре­ца на принцесата!

Това бе любов от пръв поглед — тъй горе­ща, страс­т­на и пла­мен­на, че Конан може­ше само да се чуди как по-рано е бил в със­то­я­ние да поглед­не дру­га жена и да я харе­са. И прин­це­са­та бе също тъй сил­но влю­бе­на в него…

Всич­ко щеше да е наред, мрач­но си каза той, ако не беше онзи пуяк прин­цът. Тък­мо сно­щи Шан­ди­ра бе пла­ка­ла на могъ­що­то му рамо зара­ди погу­бе­на­та си мла­дост… но такъв бе нра­вът на шеми­ти­те — да омъж­ват кра­си­ви­те си дъще­ри рано-рано. И то все за раз­ни бога­ти, но гроз­ни и глу­па­ви съп­ру­зи. Ще рече човек, че няма ни един кра­сив, як и умен шемит за жене­не или поне че са голя­ма ряд­кост. О, Конан бе готов с един замах да отре­же гла­ва­та на нещас­т­ни­ка, кой­то му препреч­ва­ше пътя… Но Шан­ди­ра го бе спря­ла — само тази гор­чи­ви­на тае­ше в душа­та си.

- Той ще умре… — бе каза­ла тя с топ­лия си акцент. — Бав­но и от при­вид­но естес­т­ве­на смърт! Уби­еш ли го сега, ще тряб­ва да бяга­ме и да се кри­ем, а живо­тът е пълен с опас­нос­ти… Нима искаш аз, роде­на­та в раз­кош, да спя в прах­та по пъти­ща­та? Сил­на отро­ва сла­гам във вино­то му ден след ден и ско­ро той ще ме оста­ви вдо­ви­ца… И тога­ва ще съм сво­бод­на да влас­т­вам над богат­с­тва­та му — и да се оже­ня за теб, скъ­пи мой!

Всич­ко това бе мно­го привле­ка­тел­но, раз­би­ра се, но Конан коп­не­е­ше да е с нея все­ки ден, от изгрев до изгрев, а не да се задо­во­ля­ва с нере­дов­ни­те посе­ще­ния в будо­а­ра й, кога­то на нея й ским­не да пра­ти мрач­ния си слу­га да го пови­ка. Е, беше пред­при­ел това-оно­ва и съв­сем ско­ро, ако глу­па­кът не умре­ше меж­дув­ре­мен­но, щеше да под­по­мог­не смърт­та му с едно мал­ко гра­би­тел­с­ко напа­де­ний­це, но…

Дали тази вечер шеми­тът щеше да дойде?

Може би щеше да е по-доб­ре да изле­зе и да се повър­ти око­ло дво­ре­ца на Шами­ра с надеж­да­та да пресрещ­не прислуж­ни­ка или прин­це­са­та да го забе­ле­жи под про­зор­ци­те си? Или пък тряб­ва­ше да оста­не да чака тук в хана, как­то тя му бе наре­ди­ла още от пър­ва­та им сре­ща? А може­ше да изви­ка някое от моми­че­та­та на Литио, да се качи с мно­го вино в ста­я­та си и да наре­ди да отпра­тят прислуж­ни­ка, като се опи­та да пока­же на въз­лю­бе­на­та си, че щом тя може да е жес­то­ка с него, то и той е спо­со­бен на същото?

Без пове­че да му мис­ли, Конан ряз­ко се надиг­на от мяс­то­то си и мах­на на Наме­ла, свет­ло­ко­са бри­ту­ний­ка с хуба­во лице и при­ятен акцент:

- Взе­ми от този моше­ник Литио още вино и ела в ста­я­та ми!

Наме­ла скром­но све­де поглед, но се усмих­на и изпъл­ни нареж­да­не­то му.

Киме­ри­е­цът я послед­ва наго­ре по стъл­би­те — и спря, раз­тър­сен от ясни като виде­ния спомени.

Все­ки път, кога­то го при­ема­ше в дво­ре­ца си, Шами­ра пър­во му нали­ва­ше тън­ко и стран­но шемит­с­ко вино с дъл­бо­кия, наси­тен цвят на буре­но­сен залез. Чаши­те й бяха от прозра­чен като съл­за пла­нин­с­ки крис­тал, обра­бо­тен с тако­ва уме­ние и съвър­шен­с­т­во, че сте­ни­те им бяха ста­на­ли тън­ки като крил­ца на пепе­ру­да и при­чуд­ли­во пре­чуп­ва­ха свет­ли­на­та. Вино­то замай­ва­ше бър­зо — Конан подо­зи­ра­ше, че прин­це­са­та сла­га вът­ре и бил­ко­ви отва­ри, но това само пра­ве­ше вку­са му още по-съвър­шен. Щом изпи­е­ха и послед­на­та кап­ка от чаши­те си, тя без­мъл­в­но се нади­га­ше, отпра­ща­ше с жест прислуж­ни­ка си и тръг­ва­ше наго­ре по мра­мор­ни­те стъ­па­ла към спал­ня­та си. Раз­кош­на­та й коп­ри­не­на рок­ля шумо­ле­ше при­мам­ва­що, тя сама­та се дви­же­ше с гра­ци­я­та на газе­ла… Може­ше ли проста­та Наме­ла да се срав­ня­ва с прин­це­са­та дори за момент?

- Оста­ви вино­то и се махай! — гру­бо наре­ди на бри­ту­ний­ка­та Конан. — Хай­де, по-бър­зо, изчезвай!

Моми­че­то го поглед­на неси­гур­но, но оста­ви кана­та на тез­гя­ха и с въз­диш­ка се вър­на на мяс­то­то си.

Конан се прокле още вед­нъж наум — как­то за сла­бос­ти­те си, така и за сила­та си — след кое­то сед­на обрат­но на сто­ла си, гав­рът­на на един дъх оста­тъ­ка от вино­то си, под­хвър­ли една сре­бър­на моне­та на Литио и изле­зе от хана.

Нощ­та бе просто вели­ко­леп­на. Хлад­ни­ят бриз бър­зо раз­не­се мрач­ни­те му мис­ли и, дока­то се насоч­ва­ше по крайб­реж­на­та ули­ца към скъ­пи­те квар­та­ли на Месан­тия, киме­ри­е­цът се усмих­на широ­ко. Раз­би­ра се, Шами­ра беше пра­ва, а той се дър­же­ше като после­ден — влю­бен! — глу­пак. Тя зна­е­ше мно­го по-доб­ре от него как да се опра­вя във вис­ше­то общес­т­во… пък и наис­ти­на, ако ей-тъй зако­ле­ше мъжа й, щяха чис­то и просто да го осъ­дят и да го хвър­лят в някоя от кош­мар­ни­те тъм­ни­ци на Рима­нен­до в Кордава…

Откъм една от тъм­ни­те пре­сеч­ки се чуха подоз­ри­тел­но дрън­че­не на оръ­жие, приглу­ше­ни ругат­ни и зада­ве­ни хри­по­ве. Конан инс­тин­к­тив­но сграб­чи дръж­ка­та на меча си.

На сла­ба­та свет­ли­на, пада­ща от няка­къв про­зо­рец, едва може­ха да се раз­ли­чат три­ма­та, кои­то бяха при­тис­на­ли до сте­на­та неяс­на фигу­ра. На земя­та се тър­ка­ля­ше вече един труп и Конан пред­по­ло­жи, че жер­т­ва­та е била придру­жа­ва­на от телох­ра­ни­тел. Впро­чем, в момен­та и сами­ят “нещас­т­ник” доста успеш­но се отбра­ня­ва­ше сре­щу гра­би­те­ли­те. Ала няма­ше шанс, не и сре­щу три­ма яки мъже с мечове.

- Ей! — под­вик­на Конан. — Как­во ста­ва тук?

- Не е твоя рабо­та! — изръм­жа един от три­ма­та. — Махай се, дока­то си цял, вар­вар­с­ко куче!

Дори и само зара­ди послед­ни­те си думи месан­тийс­ки­ят бан­дит заслу­жа­ва­ше да полу­чи хубав урок. Пък и Дер­ке­то сигур­но щеше да заче­те в него­ва пол­за едно-две доб­ри дела, ако се нака­ни да ги свърши.

- Три­ма сре­щу гор­кия чове­чец? – той тръс­на чер­на­та си гри­ва. – Не е ред­но, да знаете!

- Ти ли ще ми раз… – раз­го­вор­ли­ви­ят месан­ти­ец сви­ре­по раз­ма­ха меча си.

Киме­ри­е­цът ско­чи напред с гра­ци­я­та и мощ­ност­та на пла­нин­с­ки лъв, нахвър­лящ се вър­ху жер­т­ва­та си. Този път подиг­рав­ка­та пре­сед­на в гър­ло­то на про­тив­ни­ка му, а гла­ва­та отхврък­на тъй висо­ко, че ако про­зор­че­то горе не беше заре­ше­те­но, щеше да вле­зе вът­ре. Вто­ри­ят пус­на ста­ре­ца и хук­на да бяга, и сигур­но няма­ше да спре чак до кръч­ма­та, коя­то изпол­з­ва за свър­та­ли­ще, а там – Конан си зна­е­ше – с пяна на уста ще доказ­ва, че поне дузи­на са били оне­зи, дето са ги напад­на­ли… Тре­ти­ят сглу­пи да не избя­га навреме.

Конан със задо­вол­с­т­во огле­да два­та окър­ва­ве­ни тру­па, пад­на­ли в кра­ка­та му. Тези три­ма­та поне пове­че няма­ше да тор­мо­зят чес­т­ни­те (и нечес­т­ни) граж­да­ни на Месантия…

Обър­на се към жер­т­ва­та на грабителите.

Ако се съди по начи­на, по кой­то чове­кът бе вър­тял оръ­жи­е­то, очак­ва­ше да види млад бла­го­род­ник или някой поза­мог­нал се наем­ни­чес­ки капи­тан… Но всъщ­ност се бе изпра­вил сре­щу побе­лял ста­рец с раз­ро­ше­на от уси­ли­я­та бра­да и простич­ка кафе­ни­ка­ва роба. Ста­ре­цът с опит­на ръка стис­ка­ше къс неме­дийс­ки меч.

- Шап­ка ти сва­лям, стар­че! — Конан ким­на с усмив­ка. — Да не повяр­ва човек!

- И ти ще оста­ре­еш няко­га! — уко­ри­тел­но отвър­на “жер­т­ва­та”. — Може би!

- Може би! — съг­ла­си се киме­ри­е­цът. — Но не е било доб­ре да изли­заш из гра­да по това време…

- Теб тър­сех! — ста­ре­цът прибра меча си в скри­та под роба­та нож­ни­ца. — Как­во ще кажеш да те почер­пя по слу­чай избав­ле­ни­е­то си?

Конан ким­на:

- Знам тък­мо едно под­хо­дя­що местенце!

- При Литио, знам! — ста­ре­цът се засмя.

Вър­на­ха се в хана. Съдър­жа­те­лят мал­ко стран­но се втрен­чи в новия спът­ник на вар­ва­ри­на, но тръс­на гла­ва и им доне­се кана от най-добро­то си вино:

- Доб­ре дошъл в скром­на­та ми оби­тел, Три­тес! Рад­вам се, че ми се е пад­на­ла чест­та да…

- Я оста­ви тези любез­нос­ти, Литио! Не съм дошъл да си искам заема, тъй че просто гле­дай да не ми попа­даш пред погле­да и всич­ко ще е наред! — отсе­че ста­ре­цът. — Сядай, киме­ри­е­цо! Как­то казах, теб тър­сех и…

Едно от моми­че­та­та на Литио напъл­ни чаши­те им.

- Това кое­то имам да ти кажа, — Три­тес въз­дъх­на, — сигур­но ще ти прозву­чи като лоша шега. Но е исти­на, повяр­вай ми… Пък ако не вяр­ваш, просто ще тряб­ва сам да е убедиш!

- Тъй де! — Конан ким­на. — Хай­де, изпей си пес­нич­ка­та, лихварю!

- И гада­тел! — засмя се ста­ре­цът. — И тъй, пре­ди мно­го сто­ле­тия, още по вре­ме­то на дос­то­леп­ния крал Къл, кой­то влас­т­вал във Валузия…

- На исто­рия ли си дошъл да ме учиш, Три­тес? — киме­ри­е­цът с мъка удър­жа гне­ва си.

- По това вре­ме, — невъз­му­ти­мо про­дъл­жи лих­ва­рят, — се родил един могъщ магьос­ник на име Дал­кос… А в деня на тво­е­то раж­да­не той умрял! Дал­кос бил посве­тил целия си живот на Забра­ве­ни­те бого­ве — жес­то­ки кръ­во­пий­ци, спря­мо кои­то зми­я­та Сет е невин­но беб­че. И в деня на смърт­та си Дал­кос напра­вил пред­ска­за­ние, спо­ред кое­то ти си в цен­тъ­ра на съд­ба­та на света…

- Да бе, сигурно!

- Не е важ­но дали вяр­ваш или не! — Три­тес сви раме­не. — По-важ­но­то е, че уче­ни­ци­те на Дал­кос вяр­ват в това… и че еди­ни­ят от тях, Чер­ни­ят камък, чие­то Истин­с­ко Име не знам, е решил да те лик­ви­ди­ра и след това да завла­дее света!

Конан инс­тин­к­тив­но стис­на дръж­ка­та на меча си.

- Шами­ра е него­ва уче­нич­ка и вяр­на после­до­ва­тел­ка! — доба­ви Три­тес след крат­ка пау­за. — Не любов е това, кое­то я ръко­во­ди… и не любов е това, кое­то те кара сля­по да й се под­чи­ня­ваш! Помис­ли сам!

- Глу­пос­ти! — вар­ва­ри­нът поне­чи да се надиг­не от мяс­то­то си.

- Тя ти е напра­ви­ла сил­на магия… дори вино­то, с кое­то те чер­пи, е маги­чес­ко! Точ­но сега се зани­ма­ва с чер­ни­те си риту­а­ли! Ина­че не бих посмял да дой­да… — ста­ре­цът покла­ти гла­ва. — Казах ти, не е нуж­но да ми повяр­ваш, а само да си дър­жиш очи­те отво­ре­ни и уши­те наос­т­ре­ни! Тя ще пра­ти прислуж­ни­ка си да те дове­де мал­ко след полу­нощ, ще те опие и утре заран ще при­не­се кър­ва­ва жер­т­ва на Па’Туа, Забра­ве­на­та боги­ня на смърт­та… Чети­ри­ма ще бъдат уби­ти заед­но с теб, но ти си цен­на­та жер­т­ва, Конан!

Киме­ри­е­цът с недо­ве­рие го гле­да­ше. Но… сякаш има­ше някак­ва исти­на в думи­те на Тритес…

- Взе­ми това! Ако ти потряб­вам, зна­еш къде да ме наме­риш! И помни — ти сам ще решиш как­во, как и кога да пред­при­е­меш… Сега поне си предуп­ре­ден! — той допи вино­то си, изпра­ви се и изле­зе то кръч­ма­та без нито дума повече.

Конан се втрен­чи в пред­ме­та в ръка­та си. Пред­став­ля­ва­ше стран­на, теж­ка моне­та от жълт метал, но не бе злат­на. Той и друг път бе виж­дал гра­ви­ра­ния на една­та й стра­на сим­вол — кри­ла­то живот­но, кое­то неп­ри­ят­но напо­до­бя­ва­ше при­леп. От дру­га­та има­ше някак­ва непоз­на­та за него руна. Да, Три­тес опре­де­ле­но бе стра­нен човек. И, все едно дали му бе казал исти­на­та или го бе излъ­гал, вар­ва­ри­нът оче­вид­но се бе ока­зал забър­кан в някак­ва магьос­ни­чес­ка исто­рия — а маги­я­та нико­га не му бе била по вкуса.

Прислуж­ни­кът щял да дой­де мал­ко след полу­нощ, зна­чи – а Шами­ра сега се зани­ма­ва­ла с чер­ни риту­а­ли? Това поне щеше да е лес­но да про­ве­ри. Пъх­на моне­та­та в кола­на си и с бър­зи крач­ки изле­зе от кръч­ма­та. Беше сигу­рен, че ско­ва­ни­ят от ста­рост Три­тес не може да е и пре­по­ло­вил улич­ка­та, но, стран­но, няма­ше и сле­да от раз­ро­ше­на­та му коса или раз­вя­то­то му наметало.

Като се уве­ри, че лих­ва­рят-гада­тел не се мяр­ка никъ­де наоко­ло, Конан реши­тел­но пое по крайб­реж­на­та ули­ца и не след дъл­го навле­зе сред скъ­пи­те къщи на месан­тийс­ки­те бла­го­род­ни­ци. Свет­ли­на се лее­ше от про­зор­ци­те им, чува­ше се изящ­на музи­ка — как­то вся­ка вечер, на мно­го мес­та дава­ха приеми.

Той спря пред масив­на­та сте­на, ограж­да­ща име­ни­е­то на Шами­ра. Дво­ре­цът в дъно­то на пар­ка бе тъмен и тих.

- Стран­но! — про­мър­мо­ри Конан. Ако глу­па­вия принц го няма­ше, защо тя не го бе пови­ка­ла — а ако си беше вкъ­щи, защо никъ­де не се забе­ляз­ва­ше да свети?

На всич­ко­то отго­ре има­ше тягос­т­но пред­чув­с­т­вие. Нико­га пре­ди не бе изпит­вал нещо подоб­но при глед­ка­та на този дом — сякаш цяла­та му привле­ка­тел­ност извед­нъж бе изчез­на­ла, а там някъ­де вът­ре деб­не­ха зло­ве­щи съз­да­ния на мрака…

Конан не се коле­ба твър­де дъл­го. Как­во­то и да се случ­ва­ше тази вечер, то каса­е­ше и него! Така че с един скок се пре­мет­на през огра­да­та, пре­ти­ча през дво­ра на име­ни­е­то и спря пред двореца.

Не му се нало­жи да тър­си дъл­го, за да наме­ри един под­кан­ва­що отво­рен про­зо­рец на вто­рия етаж. С насмеш­ка си помис­ли, че ако дейс­т­ви­тел­но бе решил да кра­де диа­ман­те­на­та чаша, за коя­то дой­де, сигур­но няма­ше да е проб­лем да се сдо­бие с нея…

Про­зо­ре­цът се ока­за в края на тесен кори­дор. Като цяло, стран­но архи­тек­тур­но решение!

Конан пред­паз­ли­во тръг­на по кори­до­ра. Отми­на някол­ко вра­ти и спря пред една, полу­от­во­ре­на, откъ­де­то нахлу­ва­ше по-ярка светлина.

Зад вра­та­та се нами­ра­ше мал­ка ста­ич­ка, оче­вид­но поме­ще­ние за прислу­га­та. В нея има­ше само маса и стол. На маса­та бе поста­вен сре­бъ­рен под­нос с доб­ре позна­ти­те на Конан две чаши и гара­фа от пла­нин­с­ки крис­тал. В гара­фа­та бе наля­то тъм­но-пур­пур­но шемит­с­ко вино.

Ста­я­та има­ше още три вра­ти. Иззад една­та се чува­ха приглу­ше­ни­те гла­со­ве на прин­це­са­та и съп­ру­га й, кои­то явно спо­ре­ха за нещо.

Ето защо тя още не бе го пови­ка­ла! Той усе­ти остър срам. Как може­ше да се съм­ня­ва в люби­ма­та си? Тя съв­сем ско­ро щеше да раз­ка­ра дър­тия негод­ник, да наре­ди да вне­сат вино­то в при­ем­на­та зала — и да пра­ти вер­ния си слу­га да дове­де ней­ния въз­лю­бен! Поне­чи да тръг­не обрат­но по кори­до­ра, но погле­дът му се спря вър­ху гара­фа­та. Тъй и тъй вече беше тук, как­во щеше да спе­че­ли, ако оста­не да стър­чи час или дори два отвън до огра­да­та, дока­то пристиг­не пра­те­ни­кът на Шами­ра? Наста­ни се на един­с­т­ве­ния стол и мето­дич­но се зае да изпраз­ни гара­фа­та. Вино­то бе сил­но и пре­въз­ход­но — по-добро от всич­ко, кое­то Шами­ра му бе пред­ла­га­ла до момента.

Бе пре­по­ло­вил тре­та­та чаша, кога­то усе­ти при­ят­на сън­ли­вост да пъл­зи из тяло­то му. Про­зя се шум­но. Някъ­де отда­леч се чува­ше при­чуд­ли­ва музи­ка, на момен­ти рит­мич­но звън­тя­ха кам­бан­ки, а до него доли­та­ха гла­со­ве­те на Шами­ра и съп­ру­га й… Май няма­ше да приклю­чат ско­ро, реши той и гав­рът­на чаша­та си. Опре­де­ле­но беше доб­ра идея да си подрем­не дока­то чака люби­ма­та си… Наля си още вино, отпус­нат удоб­но докол­ко­то сто­лът му позво­ля­ва­ше. Пий­на някол­ко глът­ки, но чаша­та се изплъз­на от ръка­та му и се стро­ши със звън. Потъ­нал в съне­на омая, Конан се смък­на от сто­ла и се просна на пода. Послед­но­то му съз­на­тел­но дейс­т­вие бе опит да сграб­чи дръж­ка­та на меча си, но бе слаб, твър­де слаб… Заспа дълбоко.

Събуж­да­не­то не беше при­ят­но. По мне­ни­е­то на Конан, изне­же­ни­те и гле­зе­ни хай­бо­рей­ци нито може­ха да оце­нят хуба­во­то питие, нито носе­ха на пие­не. За раз­ли­ка от тях огром­ни­ят вар­ва­рин, роден в далеч­ни­те сту­де­ни земи на Киме­рия и кален в сне­го­ве­те и пла­ни­ни­те, беше в със­то­я­ние да изпие неог­ра­ни­че­ни коли­чес­т­ва от всич­ко, кое­то би сва­ли­ло под маса­та кой­то и да е “циви­ли­зо­ван” човек и при това на сут­рин­та да се вдиг­не свеж и готов за бой. Мах­мур­лу­кът не беше нещо, кое­то зася­га­ше гигант­с­кия мус­ку­лест киме­ри­ец, тъй че той дори и за миг не си помис­ли да отда­де раз­къс­ва­що­то сле­по­о­чи­я­та му гла­во­бо­лие на пре­пи­ва­не. Беше има­ло нещо във вино­то му! Приспивателно?

Оста­на да лежи непод­ви­жен и без да отва­ря очи. Беше проснат по гръб на нещо твър­до и гра­па­во, ръце­те му бяха широ­ко раз­тво­ре­ни и в кит­ки­те му се впи­ва­ше… желя­зо? Мно­го вни­ма­тел­но напрег­на мус­ку­ли: да, око­ви бяха. Гле­зе­ни­те му също бяха оковани.

Да, опре­де­ле­но беше има­ло нещо във вино­то му, реши. Послед­ни­ят му спо­мен беше как сяда край масич­ка­та в будо­а­ра на Шами­ра и… Нико­га не беше губил памет­та си!

Стег­на отно­во мус­ку­ли и отво­ри очи.

Свет­ли­на­та беше про­низ­ва­що-ярка и го засле­пя­ва­ше. При­миг­на и изпъшка.

Тава­нът над него се губе­ше в сен­ки­те. На сте­на­та отля­во плам­те­ше димя­ща фак­ла. Конан извър­на гла­ва и се втрен­чи във висо­ка­та дър­ве­на маса отля­во. На нея беше при­ко­ван мъж, в съща­та поза като него – с раз­тво­ре­ни ръце и кра­ка. Беше огро­мен поч­ти кол­ко­то киме­ри­е­ца, чис­то гол, със свет­ла кожа и руса до бяло коса, а очи­те му бяха свет­ло-сини като къс­че­та лед.

- Събу­ди се зна­чи? – попи­та плен­ни­кът с дъл­бок басов глас. – Доб­ре дошъл, друже!

Все­ки хай­бо­ре­ец в съща­та ситу­а­ция би попи­тал пър­во къде е и как е попад­нал там. За Конан точ­но в момен­та това не беше от зна­че­ние. Не му харес­ва­ше да го приспи­ват и око­ва­ват, все едно дали това ще се слу­чи в зло­ве­що под­зе­мие като това или в най-лук­соз­на­та спал­ня на све­та. Отно­во се стег­на и този път метал­ни­те грив­ни на кит­ки­те му изпукаха.

- Няма сми­съл, дру­же – про­то­чи руси­ят отля­во. – Вече опи­тах. Всъщ­ност, опит­вам от цяла седмица.

Конан изскър­ца със зъби и пак напъ­на сре­щу око­ви­те. Огром­ни­те му раме­не се раз­мър­да­ха, по ръце­те му мус­ку­ли­те се изду­ва­ха като сто­ма­не­ни топки.

- Кром!

- Мен ако питаш, Дер­ке­то е винов­на… – руси­ят се засмя. – Аз съм Долф.

- Не те позна­вам! – изсъс­ка през стис­на­ти­те си зъби Конан, без да пре­къс­ва опи­ти­те си да се осво­бо­ди. Кой­то и да го бе при­ко­вал на тази маса, се беше спра­вил пре­въз­ход­но и се беше въз­пол­з­вал от със­то­я­ни­е­то му на отпус­нат, мър­т­веш­ки сън, за да обе­ре и послед­ния мили­ме­тър хла­ба­ви­на. Макар и млад, киме­ри­е­цът невед­нъж бе имал неу­до­вол­с­т­ви­е­то да попа­да в плен на най-раз­лич­ни тъм­ни­ча­ри – и обик­но­ве­ни хора, и магьос­ни­ци, и незем­ни чудо­ви­ща… и досе­га никой не бе успя­вал да го задър­жи задъл­го. Но… неиз­вес­т­ни­ят майс­тор не бе пре­це­нил едно – а имен­но, живо­тин­с­ка­та сила на затвор­ни­ка си. Кол­ко­то и доб­ре да бяха напас­на­ти око­ви­те, за да не му позво­лят да помръд­не и да спе­че­ли опор­на точ­ка, захва­ща­не­то им към сама­та маса беше и сла­бо­то им мяс­то. Той ги опъ­ва­ше наго­ре и надо­лу, напред и назад… и бяха започ­на­ли да се кла­тят. Едва забе­ле­жи­мо, но напъл­но доста­тъч­но за него.

- Опит­вал бил! – изре­ва Конан, а юмру­ци­те му се сви­ха и се привдиг­на­ха от маса­та в послед­ния му ярос­тен напън. Със скър­ца­не и пра­ще­не дяс­на­та му око­ва се изстръг­на от гре­ди­те на маса­та, секун­да по-къс­но и лява­та я послед­ва. От тях стър­ча­ха по два дебе­ли кол­ко­то два човеш­ки пръс­та болтове.

- Кром! – въз­клик­на одоб­ри­тел­но Долф, дока­то киме­ри­е­цът сяда­ше на стран­но­то си ложе.

Послед­ва нов тря­сък на съп­ро­тив­ля­ва­що се дър­во и Конан осво­бо­ди и кра­ка­та си. Огле­да с мрач­но изра­же­ние дъл­ги­те вин­то­ве, хва­на във вся­ка ръка по един от два­та на дес­ния си гле­зен и без види­мо уси­лие раз­да­ле­чи кра­и­ща­та на метал­на­та грив­на и я сва­ли. По същия начин се отър­ва и от вто­ра­та. С тези на кит­ки­те оба­че няма­ше как да се захва­не. Сви раме­не – все още не се чув­с­т­ва­ше доб­ре, а ста­я­та някак неси­гур­но се вър­те­ше око­ло него – и сле­зе от масата.

- Хей! – под­вик­на му Долф, кога­то Конан вече беше стиг­нал до дебе­ла­та дър­ве­на вра­та в дъно­то на поме­ще­ни­е­то. – Ами аз?

- Не съм те канил да идваш с мен! – изръм­жа киме­ри­е­цът. – Тряб­ва да наме­ря… да наме­ря… Шами­ра сигур­но е в опасност…

- О, да! – съг­ла­си се руси­ят. – Ако ми пад­не в ръце­те, ще й извия вра­та. Но не мис­ля, че имам осо­бе­но голям шанс да…

Пре­ди да успее да довър­ши, Конан вече се беше озо­вал обрат­но до маса­та му и го стис­ка­ше за вра­та с ръце, с кои­то би могъл да счу­пи вра­та на кон, ако дръп­не юзди­те по-силно.

- Как­во каза за моя­та любима?

Долф сбръч­ка лице в уси­ли­е­то да си поеме дъх през мен­ге­ме­то на шия­та си.

- Ск… оро… ще ти мине.

- Кое? – Конан пораз­хла­би хват­ка­та си. – Не смей да кажеш и една лоша дума за нея, най-прекрасната…

- Тък­мо тя те затво­ри тук, иди­от! – изре­ва Долф в лице­то му. – И аз като теб вяр­вах, че…

- Тя? – киме­ри­е­цът го хва­на за раме­не­те и го раз­тър­си така, че око­ви­те и на тази маса жалос­ти­во взе­ха да скър­цат в гнез­да­та си. – Как сме­еш да… Защо?

Види­мо обез­ку­ра­жен, руси­ят се отка­за да му въз­ра­зя­ва пове­че. Вмес­то това тихо каза:

- Оста­ви ме на мира и ще ти раз­ка­жа. После, ако щеш ми вяр­вай, пред­по­чи­там да ме уби­еш, пре­ди тя да е дошла да ни при­бе­ре. Поне ще осу­е­тим чер­ни­те й риту­а­ли. Няма да й е лес­но да наме­ри тре­ти дос­то­ен за Ни’мбу‑я, не и тук, в прокле­та­та Месантия.

Конан се поко­ле­ба, но сло­ва­та на Долф му зву­ча­ха разум­но, тъй че го пус­на и се дръпна.

- Гово­ри, куче!

- Роден съм в Асгард и почи­там Кром също като теб! – оби­ди се руси­ят. – Как­то и да е. Замшет ме пра­ти в Месан­тия за Диа­ман­те­на­та чаша и тъй се запоз­нах с Шами­ра, най-хуба­ва­та про­къл­на­та шемит­ка в целия свят… – той с мъка извър­на гла­ва и плю към ръба на маса­та, храч­ка­та му бе при­ме­се­на с кръв и пяна. – И тя сто­ри тъй, че се влю­бих в нея и закоп­нях за лас­ки­те й с цяла­та си душа.

- Да‑а бе! – про­мър­мо­ри Конан.

- О, да. Сър­це­то на Шами­ра е голя­мо! – Долф се засмя. – Пре­ди пет нощи тя ме пови­ка за послед­но в поко­и­те си, даде ми сън­на отва­ра и се събу­дих тук долу, а тя сто­е­ше до мен и ми се подиг­ра­ва­ше, и ми рече, че тъй ми било писа­но – да отдам сила­та и тяло­то си за Ни’мбу‑я, няка­къв проклет забра­вен бог, тъй го наре­че. Тряб­вал й само още един за да запъл­ни чет­вор­ка­та и щом се доко­па до дру­гия наив­ник, рече ми, ще ни при­не­се в жер­т­ва и Ни’мбу‑я ще тър­жес­т­ву­ва. Е, този наив­ник явно си ти.

- Не би мог­ло… – поде Конан, но се спря. Макар и млад, мно­го жени бе имал – и немал­ко от тях го бяха пре­да­ли, по един или друг начин. Невед­нъж, откак­то се бе влю­бил без­па­мет­но в Шами­ра, се пита­ше как­во тол­ко­ва би мог­ла да наме­ри в него една истин­с­ка шемит­с­ка бла­го­род­нич­ка, та да плам­не любов в сър­це­то й. Все пак тя беше от вис­ше­то общес­т­во, при­ета и доб­ре дошла не само в зин­гар­с­кия крал­с­ки двор, но и във все­ки друг из окол­ни­те дър­жа­ви… и би мог­ла да има кой­то и да е кра­сив и доб­ре обра­зо­ван бла­го­род­ник. А кол­ко­то и висо­ко мне­ние да има­ше за себе си, той не би могъл да отре­че, че е и ще си оста­не просто един вар­ва­рин и кра­дец… Любов или не, не стра­да­ше от лип­са на здрав разум. С мъка в душа­та си призна:

- Да, би мог­ло и да не лъжеш.

- Хуба­во. Сега ме убий.

- Не пред­по­чи­таш ли да умреш в бит­ка? – поин­те­ре­су­ва се Конан. – Нали пре­ди мал­ко каза, че коп­не­еш да й изви­еш вра­та на, как беше, най-прекрас­на­та прокле­та шемитка?

Долф раз­мър­да пръс­ти в око­ви­те си.

- Казах и че нямам осо­бен шанс. Про­ща­вай, дру­же, но ти си силен за трима.

- Като те гле­дам, и ти не си от дреб­ни­те и сла­би­те! – киме­ри­е­цът стис­на грив­на­та на ръка­та му с пръс­ти и замис­ле­но я раз­мър­да насам-натам. – Даже си я пораз­хла­бил… – и дръпна.

Дър­во­то изпу­ка про­тес­т­но, но устоя.

И в този миг в кори­до­ра отвън се раз­не­со­ха стъп­ки. Конан се извър­на тък­мо навре­ме да види как вра­та­та ряз­ко се отва­ря и на пра­га заста­ва слу­га­та на Шами­ра – едър, мра­чен шемит в бяла роба. Носе­ше мас­лен све­тил­ник. Засти­на на пра­га за може би две-три секун­ди, напъл­но пора­зен от въз­мож­ност­та еди­ни­ят от плен­ни­ци­те му да е напус­нал мяс­то­то си.

На Конан това му сти­га­ше. С огро­мен скок се озо­ва до вра­та­та, сграб­чи шеми­та и му изтръг­на све­тил­ни­ка, и точ­но с него го уда­ри по гла­ва­та. Вря­що­то мас­ло плис­на по отсрещ­на­та сте­на, къде­то на тес­ни лави­ци бяха под­ре­де­ни при­чуд­ли­ви инс­т­ру­мен­ти. Те плам­на­ха на мига и свет­ли­на­та на буй­ния огън раз­кри мно­го пове­че от поме­ще­ни­е­то, откол­ко­то Конан бе дово­лен да види – още стран­ни инс­т­ру­мен­ти по сте­ни­те; някои от тях бе виж­дал и позна­ва­ше, бяха пред­наз­на­че­ни за инк­ви­зи­ция; зло­ве­щи коле­ла за раз­пъ­ва­не, още две маси – празни…

Дока­то тяло­то на шеми­та се свли­ча­ше в кра­ка­та му, откъм Долф се раз­не­се мощ­но пра­ще­не и след мал­ко асгар­дът заста­на до Конан.

- Дай си ръце­те! – пред­ло­жи и сва­ли грив­ни­те на киме­ри­е­ца, кой­то на свой ред му помог­на да мах­не своите.

С фак­ла­та в ръка два­ма­та изля­зо­ха от зала­та за мъчения.

- Тряб­ва да има още поне два­ма… – отбе­ля­за Долф и под­мет­на връз­ка­та клю­чо­ве на шеми­та в ръка.

- Тряб­ва да има зла­то и цен­ни вещи – прак­тич­но му отвър­на Конан.

- Само за пари и жени ли мис­лиш? – Долф се намръ­щи, после сви раме­не. – Тъй да бъде. Вър­ви си потър­си зла­то­то. Мно­го бла­го­да­ря, че ми помог­на – и сти­га толкоз.

Това, за кое­то Конан съжа­ли бе, че слу­га­та не носе­ше оръ­жие – дори и кама, скри­та в дре­хи­те. С лека живо­тин­с­ка стъп­ка се насо­чи към онзи край на кори­до­ра, откъ­де­то нахлу­ва­ше дрез­га­ва днев­на свет­ли­на. Зад гър­ба му Долф опит­ва­ше вра­та след врата.

Дока­то се про­мък­ва­ше към изхо­да, вар­ва­ри­нът обмис­ли мрач­но поло­же­ни­е­то, в кое­то беше попад­нал. Позна­ва­ше твър­де доб­ре слу­га­та-шемит, за да се съм­ня­ва, че имен­но Шами­ра е глав­ни­ят винов­ник за плен­ни­чес­т­во­то му. Или поне са го упо­и­ли с ней­но зна­ние. Не се съм­ня­ва­ше и че руси­ят не го е излъ­гал: без­спор­но прин­це­са­та бе привляк­ла в пая­жи­на­та си не само киме­ри­е­ца, но и дру­ги… поне още един, а може би и цели три­ма, тъй като Долф бе гово­рил за чети­ри­ма сил­ни вой­ни. Но… не беше задъл­жи­тел­но тя да е винов­на, нали? По-ско­ро съп­ру­гът й я дър­же­ше в под­чи­не­ние чрез нещо -–мъче­ния или зла магия, или би могъл дори да е затво­рил семейс­т­во­то й някъ­де и така да я при­нуж­да­ва да му слу­жи. Защо­то… тя го оби­ча­ше, нали? В това Конан се съм­ня­ва­ше по-мал­ко и откол­ко­то във фак­та, че любов­та му към нея е иск­ре­на, дъл­бо­ка и всеобхватна.

След като си изяс­ни тези фак­ти, той въз­дъх­на облег­че­но. Сега, щом се измък­не­ше от под­зе­ми­я­та, щеше да я наме­ри, да й поста­ви въп­ро­са и след това, ами, да убие мъжа й и да я осво­бо­ди от ужас­ния гнет.

На вхо­да към под­зе­ми­е­то има­ше шемит­с­ки страж с гра­ма­ден ята­ган, мир­но ока­чен на кола­на му. Обър­нат с лице към стъл­би­те, нещас­т­ни­кът нито чу прибли­жа­ва­не­то на киме­ри­е­ца, нито усе­ти как­во­то и да е, пре­ди ръце­те на вар­ва­ри­на да го уло­вят за раме­не­те и с чутов­на сила да заби­ят гла­ва­та му в сте­на­та. Конан измък­на ята­га­на от нож­ни­ца­та му и със същи­те без­шум­ни, пред­паз­ли­ви крач­ки пое наго­ре по стъл­ба­та – и към сво­бо­да­та си.

Кори­до­рът, къде­то го изве­до­ха стъ­па­ла­та, бе тъмен и тих, само ока­че­на далеч ната­тък на сте­на­та фак­ла хвър­ля­ше мъж­де­ли­ва свет­ли­на. Конан я измък­на от гнез­до­то й и пое поле­ка, готов да вле­зе в схват­ка с все­ки, на кого­то се натъкне.

Гот­вар­ни­ца­та, покрай коя­то мина, бе тъм­на и праз­на. Обшир­ни­те перал­ни също. След още някол­ко мину­ти блуж­да­е­не по кори­до­ри­те, киме­ри­е­цът стиг­на до някол­ко стъ­па­ла и открех­на­та вра­та, коя­то го изве­де от слу­гин­с­ко­то кри­ло. Оче­вид­но бе, че или под­зе­ми­я­та пър­во­на­чал­но не са били пред­наз­на­че­ни за тъм­ни­ци, или прин­цът и Шами­ра нико­га не сли­зат долу: за бла­го­род­ни­те шеми­ти­те беше неп­рос­тим грях да си цапат ръце­те в нечис­та­та част от къща­та, къде­то се вър­ти дома­кин­с­ка­та рабо­та. А не личе­ше да има и друг вход към ста­и­те за мъчения.

В тази част на дво­ре­ца Конан не бе попа­дал нико­га, тъй че заба­ви крач­ка, за да огле­да по-доб­ре нес­мет­ни­те сък­ро­ви­ща, стру­па­ни наоко­ло. Опит­но­то му око на кра­дец набе­ляз­ва­ше вся­ка мал­ко или мно­го цен­на вещ – а те бяха наис­ти­на мно­гоб­рой­ни. Скъ­пи гоб­ле­ни укра­ся­ва­ха сте­ни­те. Нис­ки масич­ки от чер­но дър­во сто­я­ха пред поч­ти вся­ка вра­та, вър­ху някои има­ше поста­ве­ни праз­ни свещ­ни­ци, пове­че­то – от масив­но зла­то или поне дебе­ло позла­те­ни. На дру­ги от маси­те сто­я­ха ста­туй­ки от най-раз­лич­ни кра­и­ща на све­та; от дър­во и сло­но­ва кост, и бла­го­род­ни мета­ли, и скъ­по­цен­ни камъ­ни. По пътя си киме­ри­е­цът под­ми­на и някол­ко голе­ми мра­мор­ни ста­туи, чуч­на­ти в спе­ци­ал­ни ниши. Тях спе­ци­ал­но спря да раз­гле­да – изоб­ра­зя­ва­ха същес­т­ва или божес­т­ва, как­ви­то нико­га не бе виж­дал при ски­та­ни­я­та си. Не бяха зло­ве­щи, макар от самия им вид по гър­ба му да плъз­ва­ха тръп­ки. По-ско­ро бяха неес­тес­т­ве­но кра­си­ви, сякаш неиз­вес­т­ни­те им майс­то­ри са се поста­ра­ли да при­да­дат на камъ­ка някак­во излъч­ва­не, вът­реш­но сия­ние, при­съ­що на ори­ги­на­ли­те – и поч­ти бяха успели.

В край­на смет­ка Конан изле­зе в голя­мо­то цен­т­рал­но фоа­йе на дво­ре­ца, напра­во зама­ян от оби­ли­е­то на лукс, с кое­то се беше сблъс­кал. Дори не беше над­ни­чал вът­ре в ста­и­те по кори­до­ри­те, а и така пове­че­то вещи не бяха год­ни за изна­ся­не или препро­даж­ба… но ако би съу­мял да събе­ре и една пет­де­се­та от видя­но­то, би могъл да си живее като цар месе­ци наред или да купи поло­ви­на­та Месан­тия, ако му хрум­не. Не се съм­ня­ва­ше, че с всич­ки съб­ра­ни в дво­ре­ца сък­ро­ви­ща шемит­с­ки­ят принц би могъл да изку­пи цяла­та стра­на и пак да му оста­не, а спо­ред Шами­ра това беше само една от къщи­те им. Цяло чудо, че досе­га никой не се бе сетил да ги обере!

Той огле­да подоз­ри­тел­но при­тих­на­ло­то фоа­йе. Тук вече има­ше све­тил­ни­ци начес­то, тъй че Конан пъх­на дога­ря­ща­та фак­ла в най-близ­ка­та сво­бод­на хал­ка и, с все тъй готов за замах ята­ган, без­шум­но пое наго­ре по широ­ко­то стъл­би­ще към вто­рия етаж, къде­то се нами­ра­ха поко­и­те на Шами­ра. Тук не се спи­ра­ше да зяпа, бе изми­на­вал мно­гок­рат­но същия път и в нача­ло­то бе имал доста­тъч­но вре­ме да се въз­хи­ща­ва на богат­с­тва­та – но не бе пред­по­ла­гал, че е въз­мож­но цели­ят дво­рец да е обза­ве­ден в същия дух, че дори и по-доб­ре от она­зи му част, коя­то вече бе имал удо­вол­с­т­ви­е­то да разгледа.

Тък­мо бе завил на пло­щад­ка­та на вто­рия етаж, кога­то от един от стра­нич­ни­те кори­до­ри забър­зан изле­зе прислуж­ник с под­нос. На свет­ли­на­та на све­тил­ни­ци­те сре­бър­на­та посу­да на под­но­са хвър­ля­ше меки, лун­ни отбля­съ­ци. При вида на киме­ри­е­ца прислуж­ни­кът зина да изпи­щи, но Конан беше мно­го по-бърз – опря вър­ха на ята­га­на в  гър­ло­то му и с дру­га­та си ръка пое под­но­са пре­ди да е изтра­кал на пода.

- Само да гък­неш и си мър­тъв! – предуп­ре­ди шеп­неш­ком. – Къде е принцесата?

- … – изхъх­ри шемитът.

- Води ме и да не забра­виш да ме пред­ста­виш как­то се пола­га! – Конан свет­ка­вич­но го дръп­на за ръка­ва на роба­та, завър­тя го с гръб към себе си и под­ло­жи ост­ри­е­то на гър­ло­то му. Под­но­са с праз­но­то среб­ро поло­жи на една от масич­ки­те, покрай кои­то мина­ха по пътя си.

Прислуж­ни­кът го пре­ве­де по лаби­рин­та сла­бо осве­те­ни кори­до­ри към при­ем­на­та зала, спря пред обко­ва­на­та със зла­то вра­та, бут­на я поч­ти­тел­но и с издрез­га­вял от страх глас обяви:

- Конан от Киме­рия, Ваше Високоблагородие!

Киме­ри­е­цът го блъс­на неб­реж­но наст­ра­ни и го оста­ви да се свле­че раз­тре­пе­ран до сте­на­та, след кое­то реши­тел­но прекра­чи прага.

Някол­ко десет­ки бели лое­ни све­щи горя­ха в сре­бър­ни­те свещ­ни­ци, ока­че­ни по сте­ни­те на зала­та. Пар­ке­тът от скъ­по чер­ве­но пун­тийс­ко дър­во сия­е­ше меко под отбля­съ­ци­те им. Меж­ду свещ­ни­ци­те бяха нака­че­ни кар­ти­ни и гоб­ле­ни, всич­ки до една пред­ста­вя­щи южни шемит­с­ки и кушит­с­ки сце­ни. В дъно­то на зала­та бяха сло­же­ни масич­ка от пун­тийс­ко дър­во, чии­то кра­ка бяха изра­бо­те­ни във фор­ма­та на ревя­щи лъво­ве и две крес­ла в същия стил, тапи­ци­ра­ни с чер­ве­на коп­ри­на. На маса­та сто­я­ха оби­чай­ни­те две чаши и гара­фа от пла­нин­с­ки крис­тал, пъл­на с тъм­но-але­но шемит­с­ко вино – сякаш прин­це­са­та бе очак­ва­ла някой посе­ти­тел тази нощ.

Шами­ра сто­е­ше до маса­та. Тази вечер носе­ше кър­ва­во-чер­ве­на рок­ля с откри­ти раме­не. На шия­та й висе­ше зла­тен меда­льон, кой­то Конан не беше виж­дал нико­га пре­ди. Чер­на­та й лъс­ка­ва коса бе пристег­на­та в слож­на прическа.

- Скъ­пи мой! – прин­це­са­та чаров­но се усмих­на. – Така се рад­вам да те видя! Как­во те заба­ви? Пра­тих слу­га­та да те изви­ка още пре­ди часове!

- Дъл­га исто­рия… – Конан захвър­ли неб­реж­но ята­га­на встра­ни. – Ако зна­еш само кол­ко се боях, че…

- О, не, не съм те забра­ви­ла! – тя покла­ти слад­ко гла­ва. – Просто съп­ру­гът ми се гот­ве­ше да зами­не и не можах да го откъс­на от себе си цяла вечер, а после, дока­то се при­гот­вя за теб… – прин­це­са­та наля вино в две­те чаши и ги вдиг­на. – Ще пиеш ли с мен?

Беше ред на Конан да покла­ти гла­ва. Вече беше уве­рен, че Долф го е излъ­гал и него­ва­та люби­ма няма нищо общо с око­ва­ва­не­то му – точ­но обрат­но­то, гор­ка­та кра­са­ви­ца се бе измъч­ва­ла в напраз­ни опа­се­ния, че любов­та на живо­та й би могъл да я изос­та­ви вне­зап­но и… Въп­ре­ки това вар­ва­ри­нът изпит­ва­ше смът­ни подоз­ре­ния и пред­по­че­те да се отка­же от вино­то. Гла­во­бо­ли­е­то и све­то­вър­те­жът, при­чи­не­ни от упой­ка­та, още го мъче­ха в доста­тъч­на сте­пен да пред­по­че­те да не пие.

- Тряб­ва да ти раз­ка­жа нещо – заяви вмес­то това. – Ела, да сед­нем. Каз­ваш, съп­ру­гът ти зами­нал тази нощ?

- Да – прин­це­са­та оста­ви чаши­те обрат­но на масич­ка­та. – Това и ме заба­ви, инак да съм те пови­ка­ла мно­го отдав­на. Сигур­но… – тя хвър­ли бърз поглед към вра­та­та и отно­во се обър­на към него. – Къде е слу­га­та ми, всъщ­ност? Видях, че Анкат те доведе.

- В момен­та веро­ят­но съну­ва звез­ди – ухи­ли се Конан. – Виж, наис­ти­на тряб­ва да гово­рим, мила моя. Не бива да оста­ваш и час пове­че тук, в това гнез­до на злоб­ни змии. Дой­дох да те потър­ся още мно­го отдав­на, но бях упо­ен и се свес­тих в под­зе­ми­е­то, в ужас­на стая за инк­ви­зи­ции. Избя­гах от там, кога­то тък­мо тво­ят уж най-верен слу­га дой­де да навес­ти плен­ни­ци­те си.

- О! – тя при­тис­на длан към уста­та си и пак поглед­на към вра­та­та. – Но… долу…

- Да. Имен­но за това тряб­ва да бягаш от тук. Долф твър­де­ше, че все­ки миг ще ни при­не­сат в жер­т­ва, а също и че ти си заме­се­на, нямам пред­ста­ва защо е оста­нал с тако­ва впе­чат­ле­ние. Кого очакваш?

- Моля?

- Кого очак­ваш, попи­тах! – Конан вне­зап­но се пре­сег­на и я стис­на за ръка­та с така­ва сила, че неж­на­та шемит­ка се сгър­чи под пръс­ти­те му. – Посто­ян­но гле­даш към вра­та­та. За кого е пред­наз­на­че­но това вино? Не е за мен, нали? Долф е бил прав.

- Аз… – в очи­те на Шами­ра проблес­на­ха съл­зи като прозрач­ни диа­ман­ти. – Как можеш да си помис…

Киме­ри­е­цът я дръп­на гру­бо след себе си. Вра­та­та се отво­ри точ­но кога­то сключ­ва­ше пръс­ти вър­ху дръж­ка­та на ята­га­на си, на пра­га спря­ха два­ми­на страж­ни­ци в пъл­но въоръжение.

Вне­зап­но Шами­ра се огъ­на и се дръп­на, а кожа­та й ста­на неве­ро­ят­но хлъз­га­ва в хват­ка­та на вар­ва­ри­на. Още едно дръп­ва­не и тя му се изплъз­на, отско­чи встра­ни пър­га­ва като анти­ло­па и извика:

- Дръж­те го! О, Ни’мбу‑я, чуй ме! Ран’гиту, отвър­ни на зова ми! Тази кръв ви при­над­ле­жи и…

Страж­ни­ци­те се хвър­ли­ха напред. Без въоб­ще да се поко­ле­бае, Конан замах­на с ята­га­на, уда­ри с плос­ка­та му стра­на Шами­ра през сле­по­о­чи­е­то и се хвър­ли в бит­ка, без да се обръ­ща да поглед­не как омек­на­ло­то й тяло се стру­по­ля­ва на пода. Меда­льо­нът на шия­та й изтра­ка вър­ху чер­ве­ния паркет.

Изне­над­ва­щи­ят удар на вар­ва­ри­на целе­ше просто да спре маги­я­та, пре­ди под­ла­та кра­са­ви­ца да я е започ­на­ла въоб­ще. Конан има­ше богат опит с вся­как­ви магьос­ни­ци, чаро­деи и адеп­ти, от тях се беше научил на едно – най-доб­ри­ят магьос­ник е ако не мър­т­ви­ят, то поне вре­мен­но лише­ни­ят от съз­на­ние. С уда­ра си оба­че спо­лу­чи и в дру­го: за някол­ко секун­ди страж­ни­ци­те сре­щу него се раз­ко­ле­ба­ха, виж­дай­ки гос­по­дар­ка­та си да пада без­по­мощ­на. А две-три секун­ди бяха мно­го пове­че вре­ме, откол­ко­то киме­ри­е­цът се нуждаеше.

Изпол­з­вай­ки уст­ре­ма на пър­во­на­чал­ния си замах с теж­кия ята­ган, Конан изве­де ост­ри­е­то висо­ко в ляво и с гигант­с­ки тиг­ров скок се озо­ва на една длан раз­сто­я­ние от пър­вия изумен страж. Сто­ва­ри ята­га­на вър­ху рамо­то му с все сили.

Невед­нъж бе изпол­з­вал този удар в далеч­ни­те земи на Туран и Ира­нис­тан; зна­е­ше как масив­но­то оръ­жие вли­за като в мас­ло през плът и кост… не и този път оба­че. Сто­ма­на­та на ята­га­на басо­во иззвън­тя, болез­не­на виб­ра­ция се пре­да­де наго­ре по кит­ки­те и изду­ти­те бицеп­си на киме­ри­е­ца – все едно беше уда­рил дебел каме­нен зид или дори някоя гра­нит­на кана­ра. Един­с­т­ве­ни­ят резул­тат бе, че шеми­тът сре­щу него залит­на и лице­то му се изкри­ви в зло­ве­ща гри­ма­са. Конан едва успя да отско­чи, пре­ди оръ­жи­е­то на про­тив­ни­ка му на свой ред да изсвис­ти във въздуха.

Вто­ри­ят страж­ник също се опом­ни и със сход­на гроз­на гри­ма­са ата­ку­ва, а ръка­ви­те на роба­та му се раз­вя­ха във въз­ду­ха като кри­ла на при­леп. Конан пари­ра, отстъ­пи още крач­ка, приплъз­на се под оръ­жи­я­та и на два­ма­та си напа­да­те­ли и този път с все сила сто­ва­ри ята­га­на вър­ху бед­ро­то на вто­рия: дори по няка­къв начин тор­со­ве­те им да бяха защи­те­ни, под роби­те си не биха мог­ли да носят дъл­га риз­ни­ца, инак щеше да чуе звъ­на на хал­ки­те й и тя да ско­ва­ва дви­же­ни­я­та им.

Ост­ри­е­то отно­во издрън­ча вър­ху непос­ти­жи­мо-твър­да повър­х­ност и се отплес­на надо­лу и под ъгъл, поне­сен от инер­ци­я­та на уда­ра Конан се при­ве­де след ята­га­на си, над гър­ба му про­фу­ча ответ­ни­ят замах на пър­вия от два­ма­та стра­жи, а оръ­жи­е­то му се сто­ва­ри вър­ху обу­тия в сан­дал крак на шемита.

Виж­да­ше пръс­ти­те му и каиш­ки­те на сан­да­ла, и видя как ята­га­нът пада, но сякаш кра­кът бе издя­лан от камък и нама­зан с мас­ло, ост­ри­е­то се приплъз­на отно­во вмес­то да отсе­че пръс­ти­те на вра­га, Конан пър­га­во се пре­тър­ку­ли и миг по-къс­но два­ма­та стра­жи се сблъс­ка­ха над него. Зву­кът от уда­ра им бе кух, все едно чук­ваш праз­на гли­не­на делва.

Все­ки друг би оста­нал обез­ку­ра­жен, но киме­ри­е­цът не губи вре­ме да се чуди що за магия е сто­ри­ла тъй, че сто­ма­на да не лови тела­та на про­тив­ни­ци­те му. Там къде­то метал не може­ше да про­бие, каза си той с извеч­ния си опти­ми­зъм, все нещо дру­го щеше да може да про­ник­не. Озър­на се, дока­то се нади­га­ше на кра­ка. Шами­ра все тъй леже­ше непод­виж­на на пода… нада­леч от нея на сте­на­та тан­цу­ва­ше пла­мъ­че­то на един от светилниците.

С живо­тин­с­ки скок вар­ва­ри­нът се измък­на изпод пороя вих­ре­ни уда­ри, с кои­то два­ма­та стра­жи се опит­ва­ха да го раз­гро­мят, посег­на, сграб­чи свещ­ни­ка, пари­ра с ята­га­на си едно­то ост­рие и вед­на­га след това дру­го­то – сега вече не се и опит­ва­ше да ата­ку­ва. Пристъ­пи в слож­на поре­ди­ца крач­ки назад и встра­ни тъй че масич­ка­та от пун­тийс­ко дър­во да се озо­ве меж­ду него и еди­ния от вра­го­ве­те му… и, за все­об­ща изне­на­да и на два­ма­та стра­жи, се мет­на напред, раз­кри­вай­ки се безумно.

Про­тив­ни­кът му – забе­ле­жи­тел­но добър боец за шемит, отбе­ля­за си Конан – миг­но­ве­но се въз­пол­з­ва от отда­ла­та му се въз­мож­ност и ост­ри­е­то на ята­га­на му се плъз­на по ого­ле­ния бицепс на вар­ва­ри­на. Рана­та беше доста дъл­бо­ка, но не и опас­на; киме­ри­е­цът допус­на да му бъде нане­се­на само за да отвле­че вни­ма­ни­е­то на съпер­ни­ка си и да го нака­ра да се въз­гор­дее с пости­же­ни­е­то си, тъй че да не забе­ле­жи как съща­та ране­на ръка, уж падай­ки без­сил­но надо­лу, под­на­ся свещ­та към поли­те на дре­ха­та на шеми­та. И, дейс­т­ви­тел­но, той не го забе­ля­за, опи­я­нен от успе­ха си – вдиг­на отно­во ята­га­на, замах­на в по-широ­ка дъга… Конан се изви, изплъз­на се под немис­лим ъгъл изпод връх­ли­та­що­то отно­во ост­рие, пари­ра със соб­с­тве­но­то си оръ­жие, като про­дъл­жа­ва­ше да оби­ка­ля с пла­мъ­че­то на свещ­та под­гъ­ва на роба­та на вра­га си, с непос­ти­жи­мо бър­зи­на пристъ­пи зад него и с все сила го рит­на в кръста.

Дре­ха­та вече горе­ше с кадя­щи пла­мъ­че­та, а шеми­тът залит­на напред и раз­ма­ха без­по­мощ­но ръце, но масич­ка­та се ока­за на пътя му и го спъ­на под коле­не­те. Конан също щеше да изгу­би рав­но­ве­сие за част от секун­да­та – беше се при­гот­вил за сблъ­сък с камен­но-твър­да повър­х­ност, но боту­шът му бе уда­рил съв­сем обик­но­ве­на, мека и подат­ли­ва човеш­ка плът! Що за магия беше това?!

Вто­ри­ят шемит се въз­пол­з­ва от отда­ла­та му се въз­мож­ност и се помъ­чи да издеб­не киме­ри­е­ца, но Конан просто отстъ­пи назад, ого­лил сви­ре­по зъби. Подо­зи­ра­ше, че вто­ри път три­кът със свещ­та няма да му се отда­де, пък и кръв­та твър­де обил­но плис­ка­ше по ръка­та му, за да си позво­ли да го ранят още вед­нъж. Дру­ги­ят му про­тив­ник вече се нади­га­ше, най-сет­не усе­тил, че дре­ха­та му гори; опит­ва­ше се да поту­ши огъ­ня като се отуп­ва с длан, но не дава­ше призна­ци да усе­ща някак­ва болка.

Явно няма­ше друг избор, реши Конан и ата­ку­ва за поре­ден път. Само че сега беше със­ре­до­то­чил цяла­та сила на ата­ка­та си вър­ху оръ­жи­е­то на вра­га, нис­ко до дръж­ка­та, нане­се някол­ко вих­ре­ни уда­ра като се прест­ру­ва­ше че си е наумил дру­га цел и съу­мя да издеб­не про­тив­ни­ка си дока­то извръ­ща кит­ка­та си в уяз­ви­ма позиция.

Ята­га­нът изхвър­ча меж­ду раз­хла­бе­ни­те пръс­ти на шеми­та и се заби на някол­ко пръс­та от гла­ва­та на Шами­ра. Страж­ни­кът сеп­нат просле­ди поле­та му, Конан замах­на със свещ­ни­ка – пла­мъ­че­то отдав­на бе уга­се­но от въз­душ­ни­те пори­ви при дви­же­ни­е­то му – и сто­ва­ри стран­но­то си оръ­жие вър­ху сле­по­о­чи­е­то на про­тив­ни­ка, само за да срещ­не камен­на­та твър­дост, но и за това беше под­гот­вен -–хвър­ли позла­те­на­та дрън­кул­ка и вкоп­чи могъ­щи­те си ръце в шия­та на вра­га. Опа­ся­ва­ше се един­с­т­ве­но, че пак ще уда­ри на камък, но не; плът­та бе мека и подат­ли­ва, а шеми­тът се боре­ше и хрип­те­ше в хват­ка­та му.

Дру­ги­ят изос­та­ви опи­ти­те си да уга­си димя­ща­та си дре­ха и се втур­на на помощ на побра­ти­ма си. От някол­ко от уда­ри­те му Конан успя да се опа­зи, извръ­щай­ки тяло­то в ръце­те си вмес­то щит, но в този миг се пре­пъ­на в просна­та­та ръка на Шами­ра и пръс­ти­те й се вкоп­чи­ха с мър­т­ва хват­ка в гле­зе­на му, като го пре­пъ­на­ха и той полит­на нелов­ко встра­ни; от рана­та на бицеп­са му про­дъл­жа­ва­ше да бли­ка кръв и хем мус­ку­ли­те му не се под­чи­ня­ва­ха, хем длан­та му бе ста­на­ла плъз­га­ва. Нада­ли би могъл да издър­жи дъл­го, дори и да успе­е­ше да уду­ши изуми­тел­но бор­бе­ния си пленник.

- Кром! – изсъс­ка през зъби и рит­на напо­со­ки Шами­ра, реб­ра­та й изпра­щя­ха под боту­ша му, със сте­на­ние тя раз­хла­би пръс­ти вър­ху кра­ка му…

- Кром! – весе­ло отвър­на гла­сът на Долф и миг по-къс­но асгар­дът се сто­ва­ри вър­ху вто­рия шемит с вих­руш­ка уда­ри. Ни най-мал­ко не го сму­ти фак­тът, че все едно блъс­ка по сте­на, оче­вид­но цел­та му бе да задър­жи опас­ния ята­ган по-далеч­ко от вар­ва­ри­на, дока­то той въз­ста­но­ви рав­но­ве­си­е­то си.

След финал­но уси­лие, от кое­то мус­ку­ли­те по раме­не­те и ръце­те му се изду­ха като гюл­ле­та, Конан най-сет­не усе­ти, че тяло­то в хват­ка­та му се отпус­ка без­сил­но и очи­те на шеми­та се оцък­ли­ха, щом нещас­т­ни­кът съз­ря смърт­та. Киме­ри­е­цът захвър­ли тру­па му, мет­на се напред като кот­ка и се вкоп­чи под коле­не­те на дру­гия. Изне­на­дан от вне­зап­на­та ата­ка, про­тив­ни­кът му загу­би рав­но­ве­сие и с вик пад­на по лице, а Долф, все тъй ухи­лен до уши, отстъ­пи пър­га­во, по-далеч от обсе­га на без­сил­но раз­мах­ва­що­то се оръжие.

Конан спле­те пръс­ти под бра­дич­ка­та на шеми­та и дръп­на назад с цяла­та си чутов­на сила. Тяло­то под­ско­чи под него в послед­на кон­вул­сия на аго­ния, гръб­на­кът изпу­ка… шеми­тът бе мър­тъв още пре­ди киме­ри­е­цът да раз­хла­би хват­ка­та си.

Тъй като няма­ше нави­ка да оста­вя помощ­та неот­бла­го­да­ре­на, Конан отбе­ля­за задъхан:

- Навре­ме дойде!

Долф ким­на:

- Свър­ших как­во­то имах да вър­ша долу и реших да видя докъ­де си със зла­то­то. О, вино! – той се озо­ва до пре­ка­ту­ре­на­та масич­ка, вдиг­на оце­ля­ла­та по чудо гара­фа, в коя­то още има­ше към една тре­та иск­ря­що питие и я надиг­на жадно.

- Може да е… – поде Конан, после сви раме­не и с ята­га­на на вто­рия убит си отря­за пар­че от дре­ха­та му, кое­то изпол­з­ва да стег­не с гру­ба превръз­ка рана­та си. После щеше да се зани­мае с нея по-сериозно.

- Чакат ни долу – осве­до­ми го Долф. – Има още дузи­на слу­ги и некол­ци­на стра­жи, но не бяха ома­гьо­са­ни, та не срещ­нах­ме проб­ле­ми с тях!

- Кой…? – Конан се намръ­щи, заха­пал със зъби еди­ния край на превръз­ка­та, дока­то се мъче­ше да стег­не възела.

- Дай на мен – асгар­дът пристъ­пи и, пре­ди вар­ва­ри­нът соле­но да въз­ра­зи, че и сам ще се спра­ви, вече бе спрял кръ­во­те­че­ни­е­то. – Нали ти казах, че тряб­ва да сме чети­ри­ма? Дру­ги­те два­ма са долу и уни­що­жа­ват как­во­то тази никак­ви­ца е поръ­ча­ла за вече­ря. Викам да се при­съ­е­ди­ним към тях.

Шами­ра изсъс­ка в кра­ка­та им, кога­то Долф я наре­че “никак­ви­ца”. Конан свет­ка­вич­но се наве­де, сграб­чи я за коса­та и я вдиг­на, подоз­ри­тел­но омек­на­ла и отпус­на­та в хват­ка­та му.

- Няма да е зле да я взе­мем и нея – допъл­ни асгар­дът. – Кус-тун поназнай­ва как да й затво­ри уста­та, чини ми се.

Шами­ра пак изсъс­ка. Кър­ва­ва слюн­ка се пока­за меж­ду пре­лес­т­ни­те й устни.

- Май съм й стро­шил някое реб­ро… – с престо­ре­на загри­же­ност изръм­жа Конан, прихва­на я по-удоб­но и я мет­на през рамо как­то има­ше нави­ка да носи еле­ни и газе­ли по вре­ме на лов. – Да вър­вим, след хубав бой вина­ги огладнявам!

Всъщ­ност беше умо­рен и ядо­сан, и още не се беше опра­вил напъл­но от послед­с­тви­я­та на упо­и­тел­но­то питие, а и изжи­вя­ва­ше за пръв път в живо­та си разоча­ро­ва­ние, кое­то няма рав­но по себе си – кога­то най-свет­ла­та ти, най-мила и опи­я­ня­ва­ща любов те пре­да­де. Няма­ше да му се слу­чи нико­га пове­че, защо­то и нико­га няма­ше да си позво­ли да пад­не в плен на маги­я­та на някоя жена – коя да е жена – до така­ва сте­пен, че да загу­би здрав разум. Закле се в това, дока­то мък­не­ше Шами­ра надо­лу по стъл­би­те и тежест­та й му се стру­ва­ше като воде­ни­чен камък на рамо­то. Впро­чем, няма да изпре­ва­рим съби­ти­я­та ако кажем, че мно­го-мно­го годи­ни по-къс­но киме­ри­е­цът с насмеш­ка си спом­ня­ше този миг на бол­ка и уни­же­ние, но и бе при­ну­ден да се запи­та дали точ­но тъй би минал живо­тът му, ако не си бе дал клет­ва­та и не я беше спа­зил – как­ва­то и радост да му бяха доста­вя­ли жени­те и към кои­то и от тях да бе съу­мял да се при­вър­же иск­ре­но, ни една не бе спе­че­ли­ла сър­це­то му напъл­но и до дъно… И, чуде­ше се той, не би ли бил по-щас­т­лив и пъл­но­це­нен, ако се бе под­дал един-един­с­т­вен път на съб­ла­зън­та да нару­ши даде­на­та дума и да не потъп­к­ва къл­но­ве­те на любов­та в душа­та си.

Но, точ­но в този момент, Конан при­зо­ва­ва­ше на помощ всич­ки­те си сили за да про­го­ни съл­зи­те на бол­ка и разоча­ро­ва­ние от очи­те си и да вка­ме­ни сър­це­то си, кое­то тре­вож­но бие­ше от самия факт, че не само се е отне­съл с най-прекрас­на­та жена на све­та като с улич­на джеб­чий­ка, но и про­дъл­жа­ва да я нара­ня­ва. Няма­ше зна­че­ние как­во му бе при­чи­ни­ла тя, чув­с­т­ва­ше се готов да стра­да… как­во ти, да отда­де живо­та си… за нея, само и само Шами­ра да го дари отно­во с неж­на­та си усмив­ка. Тряб­ва­ше да стис­не здра­во зъби и да забра­ви. А как­во по-добро за цел­та от нови при­яте­ли, хуба­во вино и… нови приклю­че­ния, може би?

Вече усе­ща­ше кра­ка­та си да омек­ват, кога­то най-сет­не Долф го въве­де в уют­на­та слу­гин­с­ка прист­рой­ка към кух­ня­та. Конан поч­ти се рад­ва­ше, че тази част на дво­ре­ца не е лук­соз­но обза­ве­де­на като всич­ко оста­на­ло… е, типич­но за шеми­ти­те, гри­жат се само за вън­ш­ния бля­сък. Слу­ги­те пък се бяха погри­жи­ли да си оси­гу­рят удобствата.

Макар нощ­та да не бе никак хлад­на, в огни­ще­то горе­ше огън и на пла­мъ­ци­те тък­мо започ­ва­ше весе­ло да цвър­чи месо. На маса­та беше натру­па­на посу­да – пове­че­то купи, изне­се­ни напра­во от гот­вар­ни­ца­та – и има­ше някол­ко кани вино, край­но недос­та­тъч­ни по мне­ни­е­то на Конан. С опус­ту­ша­ва­не­то на хра­на­та и изпраз­ва­не­то на кани­те вече се бяха заели два­ми­на­та дру­ги бив­ши затвор­ни­ци, но при вли­за­не­то на Долф и киме­ри­е­ца с това­ра му, те се надигнаха.

Еди­ни­ят беше чер­но­кож, с глад­ко избръс­на­та гла­ва и, макар и мал­ко по-нисък от Конан, има­ше не по-мал­ко впе­чат­ля­ва­ща физи­ка. Мус­ку­ли­те по голия му торс изпък­ва­ха като въже­та. На шия­та му има­ше стран­на сле­да, все едно някой го е душил с прим­ка; киме­ри­е­цът изуме­но цък­на с език – така­ва глед­ка бе по-ряд­ка и от едър диа­мант, тър­ка­лящ се на ули­ца­та. До не твър­де отдав­на, може би не пове­че от месец, гиган­тът бе носил на вра­та си мета­лен роб­с­ки наший­ник, какъв­то офир­с­ки­те тър­гов­ци сла­гат на гла­ди­а­то­ри­те си и оче­вид­но наший­ни­кът бе сло­жен тол­ко­ва отдав­на, че с израс­т­ва­не­то на чер­но­ко­жия поле­ка-лека се е впи­вал в кожа­та му. Мно­гоб­рой­ни беле­зи, далеч пове­че откол­ко­то тези на Конан, се кръс­тос­ва­ха в слож­на пле­те­ни­ца по лъс­ка­ва­та му кожа.

Дру­ги­ят от два­ма­та беше сух и жилест, с гър­бав нос и харак­тер­на за раса­та си физи­о­но­мия. Киме­ри­е­цът едва се сдър­жа да не се дръп­не назад, поне­же вече бе имал доста­тъч­но на брой неп­ри­ят­ни приклю­че­ния със сти­гий­ци и от тях бе оста­нал с твър­до­то убеж­де­ние, че ако не всич­ки, то поне поч­ти всич­ки от тази стра­на са или чер­нок­ниж­ни­ци, или най-мал­ко­то магьос­ни­ци, или поне тех­ни слу­ги, но тъй или ина­че рабо­та­та им не е чис­та. Факт беше оба­че, че щом този тук е бил плен­ник в под­зе­ми­я­та като тях…

Конан се озър­на, прибли­жи се до облег­на­тия на сте­на­та маси­вен дър­вен стол и сто­ва­ри прин­це­са­та на него. Чер­но­ко­жи­ят реа­ги­ра с изуми­тел­на сръч­ност и още пре­ди вар­ва­ри­нът да е наста­нил Шами­ра как­то тряб­ва, вече беше при­ти­чал с някол­ко кър­пи в ръка за да й вър­же ръце­те и краката.

- Но, Бул… – опи­та се да каже тя.

- Млък, куч­ко! – изръм­жа той и с пър­ва­та кър­па й затък­на уста­та, като неб­реж­но обяс­ни. – Тъй няма да при­зо­ва­ва никой от прокле­ти­те си богове!

Сти­ги­е­цът види­мо потръпна.

След като тази рабо­та бе приклю­че­на, Конан теж­ко сед­на на маса­та и пър­во гав­рът­на на един дъх поло­ви­на­та от най-близ­ка­та попад­на­ла му под ръка кана. Беше зин­гар­с­ко вино – кисе­ло и тън­ко – но уто­ли жаж­да­та му и успо­кои все още бун­ту­ва­щия му се сто­мах. Чак след това с инте­рес поглед­на нови­те си спътници.

- Аз съм Конан – рече им.

Чер­но­ко­жи­ят се пред­ста­ви пръв:

- Бул Гутуа, а тоя тука е Кус-тун, ама са му рез­на­ли езика.

Конан се загле­да по-вни­ма­тел­но в сти­ги­е­ца. И, вяр­но, и на него­ва­та шия има­ше белег от наший­ник, макар и едва забе­ле­жим, макар оче­вид­но да бе мах­нат по-скоро.

- Два­ма офир­с­ки гла­ди­а­то­ри и два­ма от севе­ра… – про­мър­мо­ри киме­ри­е­цът. – Кол­ко интересно!

- А, има­ше и дру­ги – Бул невъз­му­ти­мо си взе някак­ва дреб­на птич­ка от една от купи­те, огле­да я и отха­па поло­ви­на­та. – Ама не издър­жа­ха. А Кус-тун ми е ста­ро при­ятел­че, бях там, кога­то го дове­до­ха. Пре­ди да му рез­нат, нали зна­еш. Не си повяр­вах на зър­ке­ли­те, кога­то тя, нъл­тъй, го домък­на долу.

Конан се обър­на към Долф и крас­но­ре­чи­во раз­ма­ха кана­та си:

- Нали каза, че поназнай­вал как да й затво­ри уста­та? Магия без език не съм виж­дал да се прави!

- Че аз откъ­де да знам? – иск­ре­но се изне­на­да асгар­дът. – Не съм пил и ял досе­га с тях!

- Хм… – киме­ри­е­цът си допи. – Аз пред­ла­гам, ще ида да вик­на мом­че­та­та и ще очис­тим това мяс­то, дока­то него­во мра­ко­бе­сие прин­цът не се е вър­нал. Току-виж и Диа­ман­те­на­та чаша намерим.

Долф покла­ти глава:

- Не, ще ми се да знам как­во точ­но става.

- Че как­во може да ста­ва? – изне­на­да се Конан. – Ясно като бял ден: чер­на магия. Охот­но се съг­ла­ся­вам, че кра­са­ви­ца­та ни е гот­ви­ла за жер­т­ви в някоя гнус­на цере­мо­ния, е аз пък мис­ля, че ако на нея й рез­нем ези­ка, ще се наме­рят сума ти…

Шами­ра изму­ча откъм мяс­то­то си и хуба­во­то й лице се изкри­ви как­то от ярост, така и от бол­ка. Без да й обръ­ща вни­ма­ние, киме­ри­е­цът довърши:

- Все някой ще иска да я купи. Хуба­ва е, здра­ва е, доста умее… А ние – как­во пове­че? Да си ходим пожи­во-позд­ра­во и толкова.

Долф и Бул Гутуа се спогледаха.

- Носи ти се сла­ва – отбе­ля­за накрая Бул. – Но не бях чувал Конан Кра­де­ца да е тол­ко­ва… тол­ко­ва… укро­тен и…

Конан започ­ва­ше да се чуди това някак­ва заво­а­ли­ра­на оби­да ли е, но на вра­та­та на слу­гин­с­ка­та стая се почука.

Реак­ци­я­та и на чети­ри­ма­та беше изуми­тел­на. Пре­ди човек да миг­не, вече сто­я­ха с вдиг­на­ти за удар оръ­жия; чак след това изтър­ва­на­та от Кус-тун чаша самот­но издрън­ча на пода.

- Не може да са оста­на­ли стра­жи или слу­ги… – про­мър­мо­ри Бул, дока­то пристъп­ва­ше тих като полъх на вятъра.

- Те и не чукат… – също тъй тихо му отвър­на Конан и заста­на от дру­га­та стра­на на вра­та­та. – Отво­ри, Долф!

Асгар­дът се намръ­щи скеп­тич­но, но скри своя ята­ган зад гър­ба си, про­тег­на ръка и бут­на вратата.

- Изви… – поде при­ятен и познат на Конан глас секун­да пре­ди Долф да сграб­чи сто­я­щия на пра­га ста­рец и да го дръп­не в ста­я­та… или поне да се помъ­чи да го сто­ри. Вмес­то това се олю­ля и във въз­ду­ха над него изсвис­тя също тъй позна­та­та дъл­га тояга.

- Чакай, Три­тес, те са при­яте­ли! – изви­ка кимериецът.

ІІ. ПРЪСТИТЕ НА НИ‘МБУЯ

Предуп­реж­де­ни­е­то на Конан дой­де тък­мо навре­ме. Киме­ри­е­цът се съм­ня­ва­ше, че Три­тес може сери­оз­но да се про­ти­во­пос­та­ви дори и на Долф, но, от дру­га стра­на, не се беше спра­вял тол­ко­ва зле с маро­де­ри­те по-рано тази вечер, а и три­ма­та му дру­га­ри по плен­ни­чес­т­во бяха има­ли теж­ки дни напос­ле­дък. Във все­ки слу­чай поне засе­га няма­ше сми­съл да си нана­сят вза­им­но рани.

- Позна­ваш ли го? – изръм­жа Долф, стис­нал с длан уда­ре­на­та си ръка.

- Да, това е Три­тес – лих­вар и ора­кул, как­то сам се нарича.

- Аха – Бул също пристъ­пи откъм прикри­ти­е­то си. – Доста стра­нен избор на про­фе­сии, а, старче?

- Все с нещо тряб­ва да си изкар­вам хля­ба, нали? – Три­тес спо­кой­но пристъ­пи към сер­ви­ра­на­та маса и посег­на да се обслу­жи. – Рад­вам се да ви видя в добро здра­ве, гос­по­да, но къде е момичето?

Кус-тун мах­на с ръка към Шамира.

- Не, не – ста­ри­ят лих­вар покла­ти гла­ва. – Моми­че­то, имам пред­вид. Нали тъй ти рекох, — той се извър­на към Конан, — че чети­ри­ма ще умрат заед­но с теб. Тук виж­дам теб и три­ма, а моми­че­то… то къде е?

- Искаш да кажеш, че някъ­де долу тряб­ва да има и жена? – Конан смръ­щи веж­ди. Да, логич­но зву­че­ше – поч­ти вина­ги, кога­то си беше имал рабо­та с магьос­ни­ци и зли бого­ве, на кои­то се при­на­ся жер­т­ва, дев­с­т­ве­ни­ца­та се беше оказ­ва­ла задъл­жи­те­лен еле­мент. Следователно…

- Долу няма нищо! – натър­ти Долф. – Пре­тър­сих­ме навсякъде.

- Тряб­ва да има моми­че – обяс­ни Три­тес и си наля вино в един от праз­ни­те позла­те­ни бока­ли. – Инак Па‘Туа няма да при­еме жертвата.

След крат­ко коле­ба­ние Кус-тун съб­ра дла­ни, затво­ри очи и стис­на здра­во зъби. Бле­до белез­ни­ка­во сия­ние заиг­ра по връх­че­та­та на нок­ти­те му, кога­то поглед­на отно­во спът­ни­ци­те си.

Бул прибли­жи Шами­ра и сръч­но раз­вър­за кър­па­та от уста­та й. Прин­це­са­та мигом плю и се напрег­на, но сти­ги­е­цът се наве­де към нея и с леко кръ­го­во дви­же­ние на ръце­те изтлас­ка сия­ни­е­то към лице­то й. Макар лич­но да се бе погри­жил за обез­в­реж­да­не­то й, Конан едва се сдър­жа да не измък­не ята­га­на и да не се нахвър­ли вър­ху спът­ни­ци­те си щом видя, че маги­и­те на Кус-тун явно й при­чи­ня­ват болка.

- Кажи ни – настоя Бул. – Веднага!

Шами­ра се опи­та да се съп­ро­тив­ля­ва и от уст­ни­те й дори се изтръг­на подо­бен на със­ка­не звук, но Кус-тун отно­во раз­дви­жи ръце и след мал­ко тяло­то й омекна.

- На гор­ния етаж – про­шеп­на тя едва чуто. – Там е жертвеницата…

- Добро моми­че! – неб­реж­но я похва­ли чер­но­ко­жи­ят войн и отно­во й затък­на уста­та. – Да вър­вим! Тритес…

- Ще оста­на тук, ако няма­те нищо про­тив! – ста­ре­цът демон­с­т­ра­тив­но раз­лю­ля чаша­та в ръка­та си. – Хуба­во вино.

Конан сви раме­не и пове­де дру­га­ри­те си обрат­но към цен­т­рал­но­то стъл­би­ще и наго­ре към тре­тия етаж на двореца.

Нико­га не се беше изкач­вал тол­ко­ва наго­ре при идва­ни­я­та си тук. Дока­то с бър­зи крач­ки напред­ва­ше по мра­мор­ни­те стъ­па­ла, си даде смет­ка, че всъщ­ност при посе­ще­ни­я­та си е видял само мал­ка част от оби­тел­та на Шами­ра… само оно­ва, кое­то тя бе допус­на­ла да му бъде пока­за­но – кое­то си беше стран­но. Раз­тър­си чер­но­ко­са­та си гла­ва: любов или не, вече беше напъл­но убе­ден, че шемит­ка­та не само го е мами­ла, но напра­во го е води­ла за носа, а това беше нещо, кое­то един син на Кром не би тряб­ва­ло да допус­ка. “Какъв съм глу­пак!” – каза си и сам се засмя на глу­пост­та си. Беше се дър­жал като дете през послед­ни­те сед­ми­ца-две… но нико­га пове­че няма­ше да повто­ри тази наив­на постъпка.

Стъл­би­ще­то свър­ш­ва­ше в простор­но фоа­йе, в дъно­то на кое­то има­ше огром­на обко­ва­на с метал вра­та. Кри­ла­та й бяха плът­но затво­ре­ни, а масив­но­то желяз­но резе би било съв­сем на мяс­то дори вър­ху кре­пос­т­ни пор­ти. Не му беше мяс­то­то тук, още пове­че пък от вън­ш­на­та стра­на на вратата.

Долф пристъ­пи да го дръп­не, но Конан го спря.

- Нещо е тряб­ва­ло да си оста­не вът­ре! – про­мър­мо­ри тихо и бав­но вдиг­на ята­га­на си.

- В име­то на Мит­ра и Елрик… – изръм­жа Бул. – Що за идиотс…

От дру­га­та стра­на на вра­та­та се раз­не­се шумо­ле­не, сякаш спо­ме­на­ва­не­то на име­на­та на бого­ве­те бе раз­бу­ди­ло нещо – или някой – отсре­ща. Миг по-къс­но, Долф още пося­га­ше към резе­то, масив­но­то дър­во се раз­тър­си от мощен удар тол­ко­ва силен, че от тава­на се поси­па мазил­ка като бяла пепел.

- Кром! – Долф си дръп­на ръка­та. – Тигър ли дър­жи прокле­та­та кра­са­ви­ца вътре?

Кус-тун изда­де някол­ко гър­ле­ни зву­ка и Бул се ухили:

- По-ско­ро нещо, кое­то оби­ча тиг­ри, каз­ва той.

- Раз­би­раш ли му? – Конан заин­т­ри­гу­ва­но се обър­на към чернокожия.

- Не е тол­ко­ва труд­но, да отре­жеш няко­му ези­ка не озна­ча­ва да го лишиш от дар сло­во! Просто го затруд­ня­ваш да про­из­на­ся думи­те как­то тряб­ва… – Бул раз­мър­да масив­ни­те си раме­не. – Доб­ре, да видим този тигро-любител!

Вра­та­та се раз­тър­си от нов ярос­тен удар. Но сега, кога­то вече зна­е­ха, че от дру­га­та стра­на ги очак­ва бит­ка, те бяха под­гот­ве­ни. Долф се хва­на здра­во за резе­то, напъ­на се, мус­ку­ли­те по раме­не­те и гър­ба му се изду­ха и желя­зо­то плав­но се измък­на от метал­ни­те пръстени.

В съща­та секун­да послед­ва тре­ти удар и две­те кри­ла на вра­та­та се раз­тво­ри­ха с тря­сък, асгар­дът едва успя да отско­чи встрани.

Вече готов, Конан се хвър­ли напред пре­ди още Бул и Кус-тун да са успе­ли да реагират.

“Люби­те­лят на тиг­ри” се ока­за всъщ­ност подоб­но на гущер или може би кро­ко­дил живот­но с раз­ме­ри­те на голям гор­с­ки гли­ган. Има­ше глад­ка люс­пес­та гла­ва и хлът­на­ли дъл­бо­ко в чере­па мал­ки злоб­ни очич­ки, кра­ка­та му бяха кри­ви, но дебе­ли и мно­го мощ­ни, а опаш­ка­та му беше дъл­га поч­ти кол­ко­то само­то него – и извън­ред­но сил­на и мус­ку­лес­та. С учуд­ва­ща за раз­ме­ри­те и тежи­на­та си бър­зи­на живот­но­то се втур­на към чети­ри­ма­та, паст­та му беше зина­ла и от нея се стрел­ка­ше тънък раз­дво­ен език. Със­ка­ше оглу­ши­тел­но. Още един подо­бен звяр с пъл­на ско­рост се прибли­жа­ва­ше откъм потъ­на­ла­та в тъм­ни­на зала отвъд вратата.

Конан ско­чи пра­во към чудо­ви­ще­то, в послед­ния миг се изви встра­ни и сто­ва­ри ята­га­на вър­ху дебе­ла­та му шия, но ост­ри­е­то дори не одрас­ка дебе­ли­те люс­пи. Вмес­то това нок­тес­та­та лапа зака­чи бед­ро­то на киме­ри­е­ца, а мощ­на­та опаш­ка го уда­ри през хъл­бо­ка и го мет­на встра­ни сякаш беше сла­бо­сил­но детен­це. Кус-тун ата­ку­ва от дру­га­та стра­на и на свой ред бе поме­тен от опаш­ка­та, а звя­рът се помъ­чи да спре и нок­ти­те му застър­га­ха по мра­мор­ния под. Вто­ри­ят прибли­жа­ва­ше бър­зо, Долф се спог­ле­да с Бул и два­ма­та еднов­ре­мен­но го напад­на­ха, като оста­ви­ха пър­вия на гри­жи­те на дру­ги­те си спътници.

Падай­ки, Конан се пре­тър­ку­ли стра­нич­но за да смек­чи сила­та на уда­ра си в сте­на­та, но дори и така сблъ­съ­кът му изка­ра дъха. Пър­га­во ско­чи отно­во на кра­ка и шум­но прокле майс­то­ри­те на тене­ки­е­ния си ята­ган – беше уве­рен, че вер­ни­ят му меч, дори и да не би отся­къл напра­во гла­ва­та на звя­ра, поне щеше да му пус­не мал­ко кръв­чи­ца. Но… няма­ше избор, нали?

- Задръж вни­ма­ни­е­то му! – предуп­ре­ди той Кус-тун и отно­во напад­на, този път се беше уст­ре­мил към види­мо по-тън­ка­та бро­ня по коре­ма на чудо­ви­ще­то. Надя­ва­ше се да успее да я пробие.

Макар че на пръв поглед люс­пес­ти­ят гущер бе зает със сти­ги­е­ца и сле­де­ше вни­ма­тел­но дви­же­ни­я­та му, извед­нъж отско­чи на кри­ви­те си кра­ка и бук­вал­но се завър­тя във въз­ду­ха, като с опаш­ка поме­те Кус-тун за поре­ден път, а челюс­ти­те му вне­зап­но щрак­на­ха на не пове­че от пръст раз­сто­я­ние от рамо­то на Конан. Ост­ри­е­то, при­це­ле­но в сла­би­ни­те на звя­ра, се приплъз­на по бро­ни­ра­на­та му плеш­ка… и сря­за кожа­та нис­ко долу при изпък­на­ла­та гръд­на кост. Чудо­ви­ще­то изре­ва и се помъ­чи да се изпра­ви на зад­ни кра­ка, за кое­то тяло­то му не беше при­го­де­но. Киме­ри­е­цът се при­ве­де да избег­не раз­ма­ха­на­та му нок­тес­та лапа и уда­ри вер­ти­кал­но наго­ре под бра­дич­ка­та му, руга­ей­ки под нос този път майс­то­ра на ята­га­на кой­то, за раз­ли­ка от поч­ти всич­ки дру­ги оръ­жия, с кои­то му се бе нала­га­ло да се сра­жа­ва, не ста­ва­ше за намуш­к­ва­не на про­тив­ник. Ока­за се оба­че, че имен­но вдлъб­на­ти­на­та под дол­на­та челюст на люс­пес­тия гущер е едно от сла­би­те му мес­та и ост­ри­е­то про­ник­на дъл­бо­ко под плас­то­ве­те кожа и маз­ни­ни; на тла­съ­ци рук­на сил­на струя кръв. В същия миг и Кус-тун ата­ку­ва откъм сла­би­ни­те, къде­то в нача­ло­то се беше насо­чил варваринът.

Ревът на звя­ра беше оглу­ши­те­лен. Напъл­но загу­бил вку­са си към бит­ка­та, той се опи­та да избя­га или поне да извър­не опаш­ка и към два­ма­та си мъчи­те­ли, но Конан и сти­ги­е­цът не го оста­ви­ха да се оттег­ли; сега вече, кога­то кръв­та и вът­реш­нос­ти­те му се смес­ва­ха по мра­мор­на­та мозай­ка, беше само въп­рос на още един-два спо­луч­ли­ви уда­ра най-сет­не да сва­лят на пода бър­зо отпа­да­що­то от загу­ба на кръв чудо­ви­ще и Конан със звер­с­ки вик му отсе­че гла­ва­та. Бла­го­да­ре­ние на чутов­на­та му сила ята­га­нът можа да про­ник­не през дебе­ли­те защит­ни люс­пи на шия­та, но засед­на меж­ду преш­ле­ни­те на гръб­на­ка и, кога­то киме­ри­е­цът се опи­та да го осво­бо­ди, ост­ри­е­то се счу­пи в ръка­та му.

За него­во удо­вол­с­т­вие, Долф и Бул Гутуа вече довър­ш­ва­ха своя звяр, кога­то той се извър­на и захвър­ли без­по­лез­на­та дръж­ка на оръ­жи­е­то си. Асгар­дът има­ше плит­ка рана на рамо­то, къде­то челюс­ти­те на гуще­ра го бяха доко­па­ли, а нис­ко на гър­ди­те на чер­но­ко­жия кър­вя­ха някол­ко рез­ки от нок­ти, но като цяло се бяха спра­ви­ли доб­ре, а Бул дори се хиле­ше побе­до­нос­но, кога­то и тех­ни­ят гущер издъх­на в аго­ния. Към бит­ка­та не се бяха при­съ­е­ди­ни­ли дру­ги чудо­ви­ща, тъй че веро­ят­но паза­чи­те на зала­та бяха само двама.

Дока­то асгар­дът и чер­но­ко­жия гла­ди­а­тор се спра­вят с про­тив­ни­ка си, Конан изстръг­на един от све­тил­ни­ци­те от мяс­то­то му на сте­на­та и, щом пътят бе раз­чис­тен, пред­паз­ли­во пове­де дру­га­ри­те си в мрака.

Поме­ще­ни­е­то беше простор­но, навяр­но обхва­ща­ше целия етаж или поне по-голя­ма­та част от него и Конан изръм­жа и се стег­на като си помис­ли, че през цяло­то вре­ме, дока­то се е забав­ля­вал с Шами­ра нощем, тези два гроз­ни звя­ра, дока­ра­ни кой знае откъ­де, са вла­чи­ли гнус­ни­те си опаш­ки над гла­ва­та му. При­ли­ча­ха му на оби­та­те­ли на Чер­ни­те крал­с­т­ва, но спо­кой­но биха мог­ли да идват и от дру­га­де, даже и от някое гроз­но маги­чес­ко изме­ре­ние – знае ли ги човек как­ви ги вър­шат магьосниците!

По-голя­ма­та част от зала­та беше праз­на, а сте­ни­те – голи, само тук-там в камъ­ни­те бяха поста­ве­ни хал­ки за фак­ли. Лип­с­ва­ха как­то гоб­ле­ни­те и фрес­ки­те от дол­ни­те ета­жи, така и при­съ­щи­те на маги­чес­ки­те оби­те­ли ста­туи на раз­но­об­раз­ни божес­т­ва, ман­га­ли за бла­го­во­ния и всич­ки дру­ги уре­ди за извър­ш­ва­не на служ­би. Няма­ше и про­зор­ци – стран­но, защо­то отвън тре­ти­ят етаж досущ при­ли­ча­ше на оста­на­ли­те два… Макар че, като се замис­ли, Конан се сети, че горе бе виж­дал заве­си­те вина­ги спус­на­ти. Навяр­но про­зор­ци­те просто бяха зази­да­ни отвътре.

Чак в дъно­то на зала­та откри­ха това, кое­то тър­се­ха: голя­ма олтар­на пло­ча от гра­нит, от две­те стра­ни на коя­то бяха поста­ве­ни дъл­гок­ра­ки ман­га­ли, а откъм все­ки от ъгли­те й има­ше побит дебел стълб – без съм­не­ние на тях чети­ри­ма­та им бе под­гот­ве­на участ­та да бъдат око­ва­ни към тези чети­ри колони.

Но олта­рът беше празен.

Конан посп­ря за миг и под­не­се све­тил­ни­ка към пло­ча­та, за да се уве­ри, че вър­ху нея няма пряс­на кръв или дру­го, кое­то да под­ска­же, че деви­ца­та, коя­то тър­се­ха, вече се е прости­ла с живо­та си. Но не – гра­ни­тът бе безу­кор­но чист, макар мон­ти­ра­ни­те на под­хо­дя­щи мес­та метал­ни грив­ни и издъл­ба­ни­те до тях улеи да под­сказ­ва­ха, че точ­но тук му е мяс­то­то някой да бъде при­ко­ван и раз­пъ­нат, след кое­то да му изто­чат кръв­та в дар на бого­ве­те. До хал­ка­та за шия­та беше гриж­ли­во поста­вен широк нож от черен обси­ди­ан, на свет­ли­на­та на све­тил­ни­ка по дръж­ка­та му заиг­ра­ха зеле­ни искрици.

- Има фак­ли! – оба­ди се Бул откъм сте­на­та. Киме­ри­е­цът изос­та­ви огле­да и се прибли­жи към него. Не след дъл­го поне тази част от зала­та вече бе доб­ре осве­те­на, тъй като в хал­ки­те на сте­ни­те, на все­ки някол­ко крач­ки, дейс­т­ви­тел­но има­ше при­гот­ве­ни сухи фак­ли и те горя­ха далеч по-доб­ре от мъж­ди­ви­те кадил­ни­ци в подземието.

И все пак, зала­та беше празна.

Конан бав­но се вър­на към олта­ра и про­ка­ра пръс­ти по ръба на пло­ча­та. Обик­но­ве­но в хра­мо­ве­те, къде­то се при­на­ся­ха жер­т­ви, вина­ги има­ше някак­ви изоб­ра­же­ния, било на бого­ве или демо­ни; спом­ня­ше си напри­мер един стра­нен град на Кха­тайс­ка­та гра­ни­ца, къде­то… Ряз­ко се сеп­на и вдиг­на гла­ва – беше напи­пал нещо отдо­лу под ръба на пло­ча­та. Пук­на­ти­на, може би? Наве­де се и под­не­се све­тил­ни­ка по-близо.

Всъщ­ност при по-вни­ма­те­лен оглед се оказ­ва­ше, че олта­рът пред­став­ля­ва по-ско­ро голям каме­нен сан­дък… съв­сем естес­т­ве­но, поне­же нада­ли би има­ло начин да се качи до тре­тия етаж цял блок с таки­ва раз­ме­ри. Но… Дола­вя­ше ли няка­къв звук там отвът­ре или ост­ри­ят му вар­вар­с­ки слух го подвеждаше?

Без пове­че раз­мис­ли Конан оста­ви све­тил­ни­ка на пода, стис­на здра­во ръба на гор­на­та пло­ча и се помъ­чи да я избу­та от мяс­то­то й. Лице­то му се раз­кри­ви от уси­ли­е­то – зло­ве­ща озъ­бе­на гри­ма­са – мус­ку­ли­те му сте­не­ха, вени като въже­та опа­са­ха набъб­на­ли­те му бицеп­си… Но не, капа­кът на камен­ния сан­дък дори не помръдна.

- Кром! – изръм­жа Конан. Твър­де теж­ка вечер беше имал, може би?

- Как­во пра­виш? – Бул беше приклю­чил с огле­да на сте­ни­те и любо­пит­но скло­ни гла­ва към него.

Вмес­то да му отго­во­ри, киме­ри­е­цът се при­ве­де леко и с все сила напъ­на пло­ча­та наго­ре. В пър­вия момент очак­ва­ше, че няма да под­да­де, как­то не бе поже­ла­ла да се плъз­не и наст­ра­ни. После оба­че някъ­де под кра­ка­та му се раз­не­се про­тес­ти­ращ вой на съп­ро­тив­ля­ва­щи се меха­низ­ми и капа­кът на сар­ко­фа­га треп­на. Конан се напрег­на още по-здра­во, кап­чи­ци пот оро­си­ха чело­то му, гър­ди­те му се изду­ха като коваш­ки мехо­ве… Раз­не­се се звън­ко понггггг и тря­сък на метал, сякаш в неви­ди­мия меха­ни­зъм се бе скъ­са­ла пру­жи­на. След това капа­кът с леко­та се под­да­де на уси­ли­я­та на киме­ри­е­ца и сан­дъ­кът-олтар се отвори.

Вът­реш­ност­та му пред­став­ля­ва­ше мал­ка ста­ич­ка, чий­то под сти­га­ше по-ниво­то на пода на зала­та. Дока­то се опит­ва­ше да изблъс­ка пло­ча­та докрай и да счу­пи пан­ти­те, кои­то я при­дър­жа­ха на мяс­то, Конан се опи­та да пресмет­не къде би се нами­ра­ло това поме­ще­ние спря­мо дол­ния етаж… не се сеща­ше за нито една стая, къде­то тава­нът да е подоз­ри­тел­но нисък. Навяр­но, каза си, това ще е още едно поме­ще­ние, къде­то не са ме допус­ка­ли. В уста­та му горчеше.

Ново понгггг сви­де­тел­с­т­ва, че сега вече няма никак­ви пре­пят­с­твия през маха­не­то на капа­ка. Конан налег­на с рамо на вер­ти­кал­но вдиг­на­та­та пло­ча и след миг тя с тря­сък се сто­ва­ри на пода, като се раз­пу­ка на три нерав­ни пар­че­та; оче­вид­но част от меха­низ­ма за отва­ря­не­то й се беше съдър­жал в сама­та нея.

- Я как­во си има­ме тук! – Долф се наве­де над откри­ла­та се стая. – Как­во пиленце!

Конан изръм­жа съг­ла­си­е­то си.

Долу има­ше мяс­то кол­ко­то за една от позна­ти­те му маси за око­ва­ва­не и за пъте­ка за мина­ва­не покрай нея. А на маса­та беше просната…

Труд­но му беше да повяр­ва, че това моми­че би мог­ло да е дев­с­т­ве­ни­ца. Но пък, от дру­га стра­на, напъл­но въз­мож­но беше чер­ни­те бого­ве, на кои­то Шами­ра и слу­ги­те й се кла­нят, да не изис­к­ват тол­ко­ва стро­го трак­ту­ва­не на пра­ви­ла­та. Просто не беше въз­мож­но така­ва неж­на прас­ков­ка да оста­не неот­къс­на­та! Всъщ­ност не, поп­ра­ви се Конан – не прас­ко­ва; екзо­ти­чен плод. Има­ше кожа с цвят на мас­ли­на, коси чер­ни като гар­ва­но­во кри­ло, лице със съвър­ше­ни, божес­т­ве­ни чер­ти, а кога­то отво­ри очи, беше все едно над­ни­чаш в глъ­би­ни­те на иде­ал­ни, без­цен­ни чер­ни пер­ли. И тяло­то й беше съвър­ше­но, извив­ки­те му – дори и кога­то беше просна­та така без­по­мощ­на – изку­си­тел­ни. Плът­та й бе соч­на, без да е твър­де изобил­на и раз­то­чи­тел­на; пищ­ни гър­ди, пух­ка­ви бед­ра… Дори така изглеж­да­ше сладострастна!

- Моля… – про­шеп­на тя. – Моля ви…

Долф още я съзер­ца­ва­ше изумен, но Конан не губи вре­ме и се пре­мет­на през ръба на сар­ко­фа­га. Беше въп­рос на по-мал­ко от мину­та да изкър­ти хал­ки­те от маса­та и да ги сва­ли от изящ­ни­те кит­ки и гле­зе­ни на моми­че­то. Окаш­ля се сму­тен, кога­то тя присви коле­не и гра­ци­оз­на като боги­ня сед­на на пло­та. Пред­ста­ва­та му от вен­дийс­ки­те диа­лек­ти беше доста смът­на, но все пак съу­мя да смутолеви:

- Не бой се.

Завал­вай­ки леко думи­те и с явно доло­вим акцент, но на съвър­ше­но пра­ви­лен хай­бо­рейс­ки вен­дий­ка­та отвърна:

- Не се боя. Не вяр­вам това да е начи­нът да ме при­не­сат на Ни‘Мбуя.

Долф отго­ре й пода­де ръка и й помог­на да изле­зе. Загле­дан в мус­ку­лес­ти­те й прас­ци и раз­кош­ни­те полу­къл­ба на дупе­то й, Конан осъз­на, че само една про­фе­сия би мог­ла да извае тяло­то й така прекрас­но. Вече бе напъл­но убе­ден, кога­то тя пристъ­пи напред по излъс­ка­ния под и очак­ва­тел­но се извърна.

- Ти си тан­цьор­ка! – каза й изумен. – Но как­во пра­ви моми­че като теб в дво­ре­ца на шемит?

- Поч­ти си прав… спа­си­те­лю мой! – тя му се усмих­на сякаш дру­ги­те три­ма не същес­т­ву­ва­ха. Зъби­те й бяха рав­ни, бели и прекрас­ни досущ като всич­ко оста­на­ло по нея. – Но не съм про­фе­си­о­нал­на тан­цьор­ка, макар и да са ме обу­ча­ва­ли за така­ва зада­ча. Исто­ри­я­та е дъл­га. Аз съм… – замис­ли се за момент и пре­ха­па уст­на с така детин­с­ко и невин­но изра­же­ние, че Конан усе­ти как сър­це­то му се топи и мъжес­т­ве­ност­та му се стя­га. – Аз съм про­фе­си­о­нал­на налож­ни­ца. А сега, гос­по­да, дали не бих­ме мог­ли да отидем някъ­де, къде­то да хап­на нещо? Откак­то вче­ра ме качи­ха тук, не съм полу­ча­ва­ла нито хра­на, нито вода. Имам нуж­да да се поопра­вя… – тя отно­во се усмихна.

Беше ги спе­че­ли­ла всич­ки, помис­ли си Конан раз­ве­се­лен. В край­на смет­ка се спо­ра­зу­мя­ха Кус-тун да й пока­же будо­а­ра на Шами­ра, дока­то те се зани­ма­ят с прин­це­са­та и Три­тес, и при­гот­вят слу­гин­с­ка­та тра­пе­за­рия за цар­с­т­ве­но­то й присъствие.

Едва кога­то сля­зо­ха долу, Конан осъз­на, че дори не са научи­ли име­то на това пре­лес­т­но виде­ние и този про­пуск го раз­ве­се­ли още пове­че. Това приклю­че­ние, наче­на­ло тъй печал­но, започ­ва­ше доста да му харесва.

По вре­ме на отсъс­т­ви­е­то им Три­тес бе успял да се спра­ви с цяла кана вино и да изпраз­ни купа­та с пре­пе­че­ни­те мари­но­ва­ни пъд­пъ­дъ­че­та. Шами­ра стрел­на бив­ши­те си жер­т­ви с отро­вен поглед.

- И тъй, — заяви Конан, дока­то се наста­ня­ва­ше на маса­та, — вре­ме е да научим цяла­та исто­рия как­ва­то е, тъй ми се стру­ва. Е, лих­ва­рю, нека започ­нем с това как се озо­ва тук. Точ­но ти беше послед­ни­ят човек, кого­то очак­вах да ни навес­ти. Не ти ли стиг­на­ха приклю­че­ни­я­та за тази нощ?

Три­тес се ухили:

- По-ско­ро би тряб­ва­ло да съм пър­вия, кого­то да очак­ваш, киме­ри­е­цо. Нали ти казах още при Литио: ти си цен­на­та жер­т­ва за Шами­ра, а Чер­ни­ят камък твър­до въз­на­ме­ря­ва да те лик­ви­ди­ра. Той си мис­ли, че може да изма­ми Съд­ба­та и да те вка­ра в капан пре­ди да му е дошло вре­ме­то – и сбър­ка. Лош път е избрал, ако ме разбираш.

- Не те раз­би­рам! – отсе­че Конан. – Пък и оно­ва, кое­то пред­стои да раз­бе­ра, май никак няма да ми харе­са. Но, попи­тах те – как се озо­ва тук?

- Слу­жа на Утиг­нар – простич­ко отвър­на Три­тес. – Той ми заго­во­ри и каза къде да ида да те срещ­на… и къде и кога да дой­да после.

- А Утиг­нар кой е? – намръ­щи се кимериецът.

- Ами… – ста­ре­цът замис­ле­но се поче­са по роша­ви­те бакен­бар­ди. – Те са шес­ти­ма, древ­ни­те бого­ве на чове­чес­т­во­то от вре­ме­на­та, кога­то хора­та още не са може­ли да гово­рят. Те твър­дят, че кога­то сме ги Забра­ви­ли, дру­ги­те дошли да запъл­нят осво­бо­де­но­то от тях място.

- Не зву­чи по-глу­па­во от пове­че­то праз­ни при­каз­ки на жре­ци­те – съг­ла­си се Конан. – И как­во, като всич­ки оста­на­ли се делят на доб­ри и лоши, чер­ни и бели, свет­ли и тъм­ни или как­то искаш го наре­чи? А ти слу­жиш на, хм, един от добрите?

Зад гър­ба му Бул Гутуа набър­зо очер­та пред лице­то си зна­ка за отри­ча­не от нечес­ти­во­то. Долф само се ухи­ли като го видя как­во пра­ви: бого­ве­те нито ще ти обър­нат вни­ма­ние, нито ги инте­ре­су­ва. Не и Кром във все­ки слу­чай… Но вяр­но беше едно: че или огром­ни­ят вар­ва­рин е в извън­ред­но лошо наст­ро­е­ние, или дейс­т­ви­тел­но е помъд­рял несъ­раз­мер­но на годи­ни­те си и е ста­нал… как го беше рекъл Бул: Укро­тен? “Скеп­ти­чен” май-беше по-доб­ре казано.

За изне­на­да и на три­ма­та оба­че, Три­тес отвърна:

- Знам ли? Кой може да ти каже как­во е добро и кое е зло или пък как­ви са дейс­т­ви­тел­ни­те помис­ли на бого­ве­те? Ти ли ще опре­де­лиш дали Хану­ман Чер­ния е лош, поне­же изстис­к­ва меж­ду пръс­ти­те си души­те на уми­ра­щи­те като гни­ли бана­ни – а Белия Хану­ман добър ли е тога­ва, щом дру­го­я­че мъчи хора­та? Едно знам: Утиг­нар и дру­ги­те два­ма вина­ги пра­вят обрат­но на това, кое­то бра­тя­та им са намис­ли­ли и, щом те те искат мър­тъв, то моят Пове­ли­тел те желае жив. Това е исти­на­та… всич­ко дру­го е за укра­са на историята.

- Не си ли мал­ко скеп­ти­чен за бого­пок­лон­ник? – ухи­ли се и Конан. – Чувал съм, че бого­ве­те имат нави­ка да пора­зя­ват подоб­ни мис­ли­те­ли я със свет­ка­ви­ца, я с чума, я с нещо друго…

- О, аз вяр­вам в Забра­ве­ни­те! – Три­тес посег­на към след­ва­ща­та кана с вино. – Просто доста съм живял и видял, та ми е труд­но да раз­ли­ча­вам чер­но­то от бяло­то. Тъй де! За дру­го оба­че ста­ва­ше дума…

За как­во точ­но, тъй и не можа­ха да научат, поне­же Конан треп­на и наос­т­ри уши, а миг по-къс­но и оста­на­ли­те чуха също­то, кое­то беше доло­вил пръв него­ви­ят най-чув­с­т­ви­те­лен слух: отвън на дво­ра потроп­ва­ха копи­та на коне. Навяр­но прин­цът, съп­ру­гът на Шами­ра се завръ­ща­ше, защо­то тя се замя­та ярос­т­но и заму­ча през превръз­ка­та на уста­та си.

- Бър­зо! – наре­ди Конан. – Долф, ти взи­маш кра­са­ви­ца­та. Бул, пове­ря­вам ти Три­тес. Ще се видим при Литио, след час. Ако дото­га­ва не съм се вър­нал, виж­те й смет­ка­та, мятай­те се на коне­те и дим да ви няма, Месан­тия няма да е здра­вос­лов­но мяс­то за вас, мом­че­та. А ти, стар­че, ако посме­еш да изчез­неш, ще те наме­ря ако ще и от Пре­из­под­ня­та да се вър­на за теб и забра­ве­ния ти повелител!

С тези думи той отво­ри вра­та­та и изти­ча навън в коридора.

Очак­ва­ше да се сблъс­ка с прин­ца и хора­та му или в цен­т­рал­но­то фоа­йе при вхо­да, или по стъл­би­ща­та, но поне долу няма­ше никой. Резе­та­та бяха сло­же­ни на вра­та­та и Конан присви очи с ръка на меча си – така ли беше и пре­ди? Сви раме­не – раз­ми­съ­лът беше без­по­ле­зен – и преска­чай­ки по някол­ко стъ­па­ла, като ата­ку­ващ лъв се поне­се наго­ре по стълбите.

Кус-тун и моми­че­то все още бяха в будо­а­ра на Шами­ра. Конан отво­ри с тря­сък вра­та­та на спал­ня­та на прин­це­са­та и си отдъх­на облег­че­но, кога­то – още пре­ди с две огром­ни крач­ки да стиг­не до заве­са­та, зад коя­то бяха раз­по­ло­же­ни гар­де­роб­на­та и самия будо­ар – сти­ги­е­цът изник­на от там с гото­во за удар оръ­жие в ръцете.

- Не знам как­во ста­ва – обяс­ни му Конан, — но тряб­ва да се маха­ме от тук.

Кус-тун ким­на. Секун­да по-къс­но и вен­дий­ка­та се пока­за иззад заве­са­та. Беше се заела да си пра­ви при­чес­ка – типич­но за жени­те, помис­ли си Конан, сякаш как е коса­та им е най-важ­ни­ят въп­рос във вся­ка една ситу­а­ция! – но поне беше избра­ла да си обле­че проста и срав­ни­тел­но удоб­на път­на рок­ля… и стис­ка­ше дълъг, по жен­с­ки укра­сен кин­жал. Киме­ри­е­цът одоб­ри­тел­но й се ухи­ли. Съм­ня­ва­ше се дали Шами­ра или прислуж­ни­ци­те й биха мог­ли да се защи­тят с това смеш­но ост­рие, макар то без­спор­но да бе поста­ве­но в будо­а­ра с точ­но тази цел; мус­ку­лес­ти­те ръце на вен­дий­ка­та оба­че със сигур­ност може­ха да нане­сат поне един-два фатал­ни уда­ра с него.

- Да вър­вим! – каза и на два­ма­та и ги изве­де през стра­нич­на­та вра­та, по къс вът­ре­шен кори­дор през поко­и­те на Шами­ра и точ­но до она­зи стая, къде­то само пре­ди някол­ко часа беше открил гара­фа­та със сънот­вор­но­то вино.

Стран­но или не, никой не бе дошъл да раз­чис­ти тук. Гара­фа­та и праз­на­та чаша още си сто­я­ха на масич­ка­та. Сто­лът беше събо­рен, явно или сами­ят той бе пад­нал на пода заед­но с него, или пък дори и упо­ен се бе опи­тал да ока­же съп­ро­ти­ва… не си спом­ня­ше. Пред­паз­ли­во над­ник­на в кори­до­ра, убе­ди се, че нямат нико­го насре­ща си и изве­де моми­че­то и стигиеца.

За него­во учуд­ва­не вен­дий­ка­та се спус­на така сръч­но по сте­на­та на дво­ре­ца, сякаш цял живот се бе про­мък­ва­ла потай­но в чуж­ди къщи; имен­но Кус-тун се поза­ба­ви, неп­ри­ви­чен към подоб­ни упраж­не­ния. Тъй или ина­че, не след дъл­го вече бяха в дво­ра, от зад­на­та стра­на на сградата.

Все още чат­ка­ха копи­та, въз­бу­де­ни гла­со­ве спо­ре­ха нещо на един от по-ряд­ко изпол­з­ва­ни­те шемит­с­ки диа­лек­ти, кои­то Конан поч­ти не вла­де­е­ше. И… дрън­ча­ха звън­че­та: стран­но, защо­то не беше забе­ляз­вал шеми­ти­те в Месан­тия да изпол­з­ват така­ва укра­са за каре­ти и коне. Киме­ри­е­цът сви раме­не, без­мъл­в­но посо­чи огра­да­та на Кус-тун и моми­че­то и се зати­ча­ха в мрака.

В този ранен утри­нен час при Литио не бяха оста­на­ли дори закле­ти­те пия­ни­ци. Всич­ки­те му моми­че­та или бяха с кли­ен­ти на гор­ния етаж, или спя­ха самот­ни в лег­ла­та си – и по-доб­ре, помис­ли си Конан. Подо­зи­ра­ше, че осо­бе­но моми­че­та­та няма да са никак довол­ни, кога­то видят вен­дийс­ка­та си съпер­нич­ка. Литио, с раз­чек­ва­ща се от про­зяв­ки уста, сле­зе да обслу­жи под­ра­ни­ли­те си кли­ен­ти и, дори да се изне­на­да от при­със­т­ви­е­то на Три­тес и вър­за­на­та им плен­нич­ка, с нищо не го показа.

- Някой ден ще ме вка­раш в гро­ба, дру­же – заяви, кога­то сто­ва­ри с тря­сък поръ­ча­но­то вино на маса­та им. – Това, че буду­ваш от залез до изгрев като някой киме­рийс­ки демон не зна­чи, че и бед­нич­ки­ят аз не бива да миг­вам ни денем ни нощем!

Три­тес мъл­ча­ли­во брък­на в кеси­я­та си и му пода­де теж­ка злат­на моне­та, кое­то приклю­чи оплак­ва­ни­я­та на съдър­жа­те­ля. Изча­ка го да се оттег­ли, след кое­то замис­ле­но подръп­на бра­да­та си и каза:

- И тъй, нека довър­шим нес­во­ев­ре­мен­но пре­къс­на­тия си раз­го­вор. Всич­ки вие по един или друг начин сте свър­за­ни със Забра­ве­ни­те бого­ве и това е при­чи­на­та тази тях­на слу­ги­ня – той посо­чи неб­реж­но Шами­ра, — да ви събе­ре тук за жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то на Ни‘Мбуя. Нощ­та, за щас­тие, поч­ти отми­на и мощ­та, коя­то този Бог би съу­мял да набе­ре чрез смърт­та ви… е, ще тряб­ва да поча­ка още някоя и дру­га годи­на. Дузи­на годи­ни по-точ­но. Нада­ли ще е мно­го доволен…

Сякаш в потвър­ж­де­ние на думи­те му, шемит­с­ка­та прин­це­са отно­во се дръп­на и заму­ча през превръз­ка­та на уста­та си.

- Сега сила­та на Три­ма­та потег­ля в цикъ­ла на своя спад, а тази на моя гос­по­дар и него­ви­те бра­тя – към въз­хо­да си. Боя се оба­че, че няма да имаш вре­ме да изча­каш да дой­де пикът на немощ­та на Три­ма­та, Конан. Уда­рът тряб­ва да бъде нане­сен сега.

- Не те раз­би­рам – призна Конан.

- Не е тол­ко­ва труд­но. Дал­кос Могъ­щия, как­то стру­ва ми се ти спо­ме­нах, има­ше три­ма уче­ни­ци. В Кни­га­та на Съд­ба­та е писа­но, че тряб­ва да се срещ­неш с все­ки един от тях и зало­гът е само­то Битие на хора­та. Не, не ме раз­би­рай погреш­но… – Три­тес се ухи­ли. – Хора­та не биха забе­ля­за­ли нито ако побе­диш, нито ако изгу­биш. Съд­ба­та е като… бав­на река. Като пла­ни­на или гора. Ходът й е тъй бавен, че човеш­ки­ят живот приплам­ва и угас­ва мно­го пре­ди да настъ­пи как­ва­то и да е промяна.

- Тога­ва?

- И все пак е важ­но. След сто годи­ни или двес­та, дела­та ти ще бъдат от зна­че­ние. А, меж­дув­ре­мен­но, писа­но е, че тряб­ва да се срещ­неш с Чер­ния камък – сега.

Конан невол­но се озър­на. Три­тес невъз­му­ти­мо продължи:

- Оби­тел­та му е в Чер­ни­те крал­с­т­ва или дори отвъд тях, но на взо­ра ми не е позво­ле­но да раз­крие точ­но къде. Тя оба­че знае – ста­ре­цът посо­чи Шами­ра. – Тя ще те води в пъте­шес­т­ви­е­то ти и към пред­на­чер­та­ния сблъсък.

- Кой е казал, че искам да се сре­щам с този… Черен камък? – намръ­щи се киме­ри­е­цът. – Кой каз­ва, че ме инте­ре­су­ва бити­е­то на хора, кои­то дори не позна­вам? Не искам мно­го от живо­та – зла­то, вино и хуба­ви жени. Защо ми е да се инте­ре­су­вам от останалото?

- При­чи­ни­те са три – Три­тес потри буза­та си. – Пър­во, защо­то в древ­ни­те гра­до­ве на Забра­ве­ни­те бого­ве има таки­ва нес­мет­ни сък­ро­ви­ща, кои­то не си нито в със­то­я­ние да си пред­ста­виш, нито дори да съну­ваш, Конан – да не гово­рим, че и цял живот няма да ти стиг­не да похар­чиш даже една десе­та от тях… а кога­то побе­диш Чер­ния камък кой мис­лиш ще вла­дее всич­ко­то това зла­то? Вто­ро, защо­то ако избя­гаш от бит­ка­та сега, вина­ги ще се питаш дали си го сто­рил от зле раз­бра­на пресмет­ли­вост… или може би от страх.

- Не се боя! – изръм­жа Конан сърдито.

- … и вина­ги ще те спо­хож­дат неус­пе­хи – про­дъл­жи Три­тес невъз­му­ти­мо. – Защо­то, нали, ти си избя­гал, вмес­то сме­ло да посрещ­неш съд­ба­та. А тре­та­та причина…

- Сти­га тол­ко­ва! – киме­ри­е­цът уда­ри с юмрук по маса­та и дъс­ки­те изпу­ка­ха. – Омръз­на ми да те слу­шам! Никъ­де няма да ходя и с никак­ви Чер­ни камъ­ни няма да се сре­щам. Как пък не – да се вла­ча до дру­гия край на све­та, само защо­то ми обе­ща­ваш някак­ви си измис­ле­ни сък­ро­ви­ща! И сам мога да спе­че­ля кол­ко­то ми тряб­ва, а съд­ба­та си все­ки кове сам, тъй че не се и опит­вай да ми пред­сказ­ваш неус­пе­хи! Край, стар­че! Вър­ви си с мир и пове­че не ме закачай!

- Но…

- Край, казах! – Конан уда­ри отно­во по маса­та и се обър­на към дру­ги­те. – Тази заран, щом роб­с­ки­ят пазар отво­ри, мис­ля да заве­да наша­та пре­лес­т­на шемит­с­ка птич­ка при Чаван – той ще оце­ни дос­тойн­с­т­ва­та й. Пари­те ще поде­лим, тъй все­ки от нас ще е спе­че­лил макар и мал­ко от това приклю­че­ние. Как­то аз го раз­би­рам, вие два­ма­та доско­ро сте били роби…

Кус-тун ким­на.

- Фед­ру­го вина­ги тър­си доб­ри бой­ци за арми­я­та си и това ще е най-лес­ни­ят начин да спе­че­ли­те мал­ко пари. С дела от Шами­ра ще може­те да си купи­те оръ­жия и бро­ни. Аз лич­но въз­на­ме­ря­вам вечер­та да се вър­на в дво­ре­ца и да изпъл­ня най-сет­не зада­ча­та на Замшет. Как­то го виж­дам, Долф, не би навре­ди­ло да дой­деш с мен – поне ще можем да изне­сем пове­че от сък­ро­ви­ща­та на прокле­тия принц. След това се връ­щам в Шади­зар заед­но с Диман­те­на­та чаша, все едно с мен ли ще пъту­ваш или не. А ти, кра­са­ви­це… – той оце­ни­тел­но огле­да вен­дий­ка­та. – Би мог­ла да опи­таш да се вър­неш у дома напри­мер. Или да си проб­ваш къс­ме­та в Туран, там хуба­ви­те налож­ни­ци са вина­ги тър­се­ни. Ако жела­еш, доб­ре си дошла да пъту­ваш с нас до Шади­зар. Ако ли не, мога и тук да те запоз­ная с под­хо­дящ покровител…

- И сама ще се опра­вя! – гор­до въз­ра­зи моми­че­то. – Дъще­ря­та на Шах­на­пур не тър­си милос­ти­ня от… варвари!

- Тъй да бъде! – Конан се засмя. – Таки­ва са пла­но­ве­те ми и мис­ля, че с това нощ­та приключ­ва. Вяр­вам, Литио ще бъде тъй любе­зен да ни пре­дос­та­ви стаи… – той стрел­на с поглед дре­ме­щия на тез­гя­ха съдър­жа­тел. – Почер­п­ка­та на Три­тес беше доста­тъч­на, нали?

- Ъъъ… да-да! – побър­за да се съг­ла­си дреб­нич­ки­ят зингарец.

- И събу­ди Наме­ла – дода­де киме­ри­е­цът. – Не ми се спи в праз­но лег­ло! – след кое­то, счел въп­ро­са за приклю­чен, допи на един дъх вино­то си и тръг­на към стълбите.

Вен­дий­ка­та го дого­ни още пре­ди да е стиг­нал до ста­я­та си. А Три­тес, и да бе искал да въз­ра­зи нещо, си сдър­жа езика.

Но не им се отда­де да изка­рат спо­кой­но оста­тъ­ка от нощ­та и, кога­то Конан по-къс­но има­ше вре­ме да се замис­ли за това, стиг­на до изво­да, че при все подоз­ре­ни­е­то с кои­то се бе научил да се оглеж­да зад гър­ба си, просто бе постъ­пил нев­ни­ма­тел­но тази нощ. Няма­ше сми­съл да се само­об­ви­ня­ва: и бог да беше, пак след всич­ко слу­чи­ло се няма­ше как да обър­не вни­ма­ние на вся­ка под­роб­ност. Оста­ва­ше да се поучи зана­та­тък – и може­ше да се твър­ди, че, как­то бе ста­на­ло с истин­с­ка­та любов, така и в този слу­чай нико­га пове­че не се бе слу­чи­ло да не прикрие доб­ре сле­ди­те си… и осо­бе­но да го пип­нат по такъв глу­пав начин. Три­тес може­ше да си при­каз­ва как­во­то си ще, но киме­ри­е­цът зна­е­ше по-доб­ре: не Съд­ба­та му беше писа­ла с жела­ние или без, но все едно, да се отпра­ви към сре­ща­та с Чер­ния камък. Просто човек сам си кове съд­би­ни­те, а в този слу­чай чукът му бе уда­рил накриво.

Мно­го жени бе изпи­тал от най-ран­на­та си мла­дост досе­га, но вен­дий­ка­та се ока­за истин­с­ко сък­ро­ви­ще. Целув­ки­те й бяха слад­ки като мед, тяло­то й – топ­ло и гос­топ­ри­ем­но като май­чи­на утро­ба, а уме­ни­я­та й… Как­то Конан бе пред­по­ло­жил още кога­то я видя, не беше дев­с­т­ве­ни­ца – но как­то му дове­ри, дока­то лежа­ха раз­го­ре­ще­ни един до друг и си поема­ха дъх, това бе само част от обу­че­ни­е­то й, а за пръв път й се случ­ва­ше не само да при­ла­га изуче­но­то на прак­ти­ка, но и да се отда­ва няко­му с така­ва радост. Ухи­лен, киме­ри­е­цът отно­во покри съвър­ше­ни­те й гър­ди с целув­ки и точ­но кога­то се бе изпра­вил над нея, а тя кре­ще­ше в екс­таз за поре­ден път, вра­та­та на ста­я­та се отво­ри с трясък.

Дока­то го сва­ля­ха по стъл­би­те, овър­зан като пле­не­но живот­но, той отбе­ля­за, че сякаш вих­руш­ка бе мина­ла през кръч­ма­та на Литио; пре­бит и окър­ва­вен, соб­с­тве­ни­кът се беше свил до тез­гя­ха си. Три­тес не беше сред пле­не­ни­те – Шами­ра също. Но и три­ма­та дру­ги, как­то и някои от моми­че­та­та, а и част от посе­ти­те­ли­те, се ока­за­ха изве­де­ни в нощта.

Конан на някол­ко пъти безус­пеш­но се помъ­чи да се пре­бо­ри с омо­та­ва­щи­те го въже­та – спе­че­ли си един­с­т­ве­но без­ми­лос­тен удар с тоя­га по гла­ва­та. Дори и цяла­та му тита­нич­на сила не бе в със­то­я­ние да раз­къ­са без­к­рай­ни­те намот­ки. Пък и тър­гов­ци­те на роби има­ха доста­тъч­но опит със сил­ни­те кан­ди­да­ти за офир­с­ки­те гла­ди­а­тор­с­ки шко­ли и мъчи­те­ли­те му се бяха поста­ра­ли да го обез­в­ре­дят как­то тряб­ва. Тъй че бе при­ну­ден с гър­ле­но ръм­же­не да потът­ри кра­ка заед­но с оста­на­ли­те плен­ни­ци. Руга неб­реж­ност­та си през целия път до приста­ни­ще­то – отна­ча­ло на глас, а кога­то поред­ни­ят удар му раз­кър­ва­ви уста­та, и на ум. Да не чуе нито шум­ния погром на заве­де­ни­е­то долу, нито стъп­ки­те по стъл­би­ще­то и кори­до­ра… Нико­га пове­че няма­ше да позво­ли и страст­та да заглу­ша­ва слу­ха му, нито пък щеше да лег­не без вер­ния меч до въз­гла­ве­то си! И само как ги бяха открили…!

Подоб­ни рей­до­ве на тър­гов­ци на роби бяха пове­че от нео­би­чай­ни за тази част на Зин­га­ра – дори по-ред­ки, откол­ко­то в Туран, поне­же Фед­ру­го, макар и да оби­ча­ше да си топ­ва пръс­ти­те в дел­ва­та със зла­то, дър­же­ше вся­как­ва тър­го­вия изкъ­со и в допус­ти­ми­те от зако­на рам­ки. Но при въз­мож­ност­та за доб­ра пляч­ка, наг­лост­та на полу­пи­рат­с­ки­те еки­па­жи не позна­ва­ше гра­ни­ци. Пък и към кого ли друг би могъл да се обър­не прокле­ти­ят шемит­с­ки принц, съп­ру­гът на Шами­ра? Тлъс­ти­те ояде­ни стра­жи на Фед­ру­го не биха хук­на­ли посред­нощ да про­ве­ря­ват някак­во си евен­ту­ал­но отвли­ча­не, по-веро­ят­на изне­вя­ра, още пове­че пък в тази част на гра­да, къде­то дър­же­ше заве­де­ни­е­то си Литио. За смет­ка на това кесий­ка зла­то не само щеше да затво­ри уста­та на робо­тър­гов­с­ки­те капи­та­ни и да пови­ши усър­ди­е­то им, но и жер­т­ви­те изчез­ва­ха без­след­но; без съд и при­съ­да, без тру­по­ве и с мак­си­мал­на полза…

Как­то Конан бе скло­нен да пред­по­ло­жи, кора­бът на кой­то ги качи­ха, беше шемит­с­ки – плат­но­ход кра­сив и изящен поч­ти като асга­лун­с­ки жре­бец, но раз­на­ся­ща­та се око­ло него мириз­ма под­сказ­ва­ше, че са му загни­ли копи­та­та. Вдиг­на­ха кот­ва поч­ти вед­на­га, сякаш тър­гов­ци­те на роби бър­за­ха да прикри­ят чер­но­то си дело… или пък има­ше дру­га при­чи­на. Трю­мо­ве­те бяха праз­ни и шепа­та плен­ни­ци може­ха да се ширят доста удоб­но – явно кора­бът бе дошъл до тук да се отър­ве от това­ра си, а не обратното.

След още час-два, кога­то слън­це­то беше вече висо­ко на небос­во­да, плат­на­та – вдиг­на­ти и кора­бът – в откри­то море, подоз­ре­ни­я­та на Конан се оправ­да­ха. Бли­зо до капа­ка на трю­ма се раз­не­со­ха стъп­ки, груб глас със силен акцент подвикна:

- Тоз киме­ри­ец, ‘ла насам! – и, кога­то той очак­ва­тел­но поглед­на наго­ре, зър­на на фона на пар­че­то небе през решет­ка­та лице­то на Шамира.

Беше се изми­ла и пре­об­ляк­ла, но сега, в проста сива рок­ля и със стег­на­та на плит­ка коса, изглеж­да­ше дори още по-хуба­ва. За пре­жи­вя­но­то тази нощ напом­ня­ха само някол­ко сини­ни и драс­ко­ти­ни по лице­то й. Навяр­но под рок­ля­та реб­ра­та й бяха пре­вър­за­ни, защо­то се наве­де мно­го вни­ма­тел­но и изкри­ви уст­ни в болез­не­на гримаса.

- Е, киме­ри­е­цо – каза слад­ко. – Виж се само докъ­де стигна!

На уст­ни­те на Конан напи­ра­ше нещо глу­па­во – “Прости ми!” или може би “Кол­ко си кра­си­ва, любов моя!” – но той стис­на зъби и изръмжа:

- Прокле­та да си!

- Вече съм про­къл­на­та в сми­съ­ла, в кой­то ти го раз­би­раш! – бла­го отвър­на тя. – Но, при­яте­лю мой, пре­ди да дой­де мигът ти да умреш, мно­го бих иска­ла да помис­лиш вър­ху една проста истина!

- И как­ва ли ще е тя?

- Дъл­ги са пръс­ти­те на Ни‘Мбуя! – тя вдиг­на пока­за­лец. – Нався­къ­де ще те достиг­нат, теб и оне­зи глу­па­ци. Мис­ли за това, дока­то слу­шаш как пищи тво­я­та… красавица!

Сякаш в потвър­ж­де­ние на думи­те й се раз­не­се трес­кав вик: “Не! Не!” и вен­дий­ка­та про­ни­зи­тел­но, жалос­ти­во запи­щя – досущ като при­тис­на­то в ъгъ­ла живот­но. Жес­ток смях заглу­ши вико­ве­те й.

Конан изре­ва и опъ­на с все сила око­ви­те, кои­то му бяха сло­жи­ли, но вери­га­та не поддаде.

- Дъл­ги са пръс­ти­те на Ни‘Мбуя! – повто­ри Шами­ра и цар­с­т­ве­но се обърна.

- Ще му ги отре­жа – един по един! – обе­ща й киме­ри­е­цът и в без­си­ли­е­то си уда­ри сте­на­та с юмруци.

Хра­на и вода им доне­со­ха чак вечерта.

Очак­вай­те про­дъл­же­ни­е­то в след­ва­щия брой.