ЕРИК ХАРПЪР

КОНАН И ЗАБРАВЕНИТЕ БОГОВЕ
ПРОЛОГ
Далкос Могъщият умираше. Макар в камината да гореше буен огън, леден студ бе обгърнал тялото на магьосника и той смътно дочуваше звън — колесницата на Па’туа, могъщата Забравена богиня на Смъртта идваше да го вземе.
Далкос с мъка отвори очи и погледна към тримата, събрани до смъртното му ложе.
Неизброимо множество ученици бяха минали през обителта му — някои сами се отказваха още в началото, други усвояваха част от Забравените умения и си отиваха доволни, трети умираха в опитите си да се възсъединят с Древните богове, мнозина сам Далкос бе принесъл в жертва, когато е било необходимо… Тези тримата бяха останали, бяха преминали през всички изпитания, бяха изучили всичко, което Черният маг можеше да им даде и се бяха пръснали по света, изпълнявайки повелята на Ни’мбу‑я, жестокият Забравен бог на Магията — да сеят семето на знанието и могъществото, на вярата в Забравените и да изучават още и още от Черното изкуство, всеки в своя ъгъл на битието… И сега тримата се бяха върнали при Могъщия да чуят последните му думи — носеха чирашките си черни роби с качулки, лицата им бяха скрити в мрачни сенки и само голите им до лактите ръце подсказваха кой кой е. Дланите на единия бяха бели, на другия — черни, а на третия — жълти като изсъхнал пергамент.
- Както е наречено, тъй и ще бъде… — прошепна Далкос.
Бяха се отказали от имената си като чираци и Безименни щяха да останат за него, независимо какви прозвища са им открили Боговете с годините.
- Пръсти на Ни’мбу‑я сте! — каза той с малко по-силен глас. — Зеници на Па’туа и семе на Ран’гиту! И да настъпи волята на Забравените, и тяхно да е… — кашлицата го задави. Звънът на колесницата наближаваше.
- Нямаме време за празни ритуали, учителю! — почтително каза единият от тримата.
- Винаги си бързал, Бял Камъко! — Далкос хрипливо си пое дъх. — Чуйте единственото пророчество и нека волята на Ни’мбуя се излее през… Както и да е! В труден миг ви е съдено да служите на Забравените, защото съдбата на света е вързана като възел и много са Боговете, които искат да го разплетат в своя полза… Три пъти ще имате правото да опитвате — по един за всеки един! Дадена ви е Сила, каквато никой нивга няма да добие… — той си позволи леко да се усмихне, добавяйки. — Дори и проклетите стигийски кучета, които служат на странни божества…
Ученикът с черни ръце се покашля нервно.
- Знам накъде пълзят мислите и делата ти, Черни Камъко! — сряза го Далкос. — И тъй, всеки от вас ще опита само веднъж. И всеки ще бъде на върха на могъществото си по пътя на Забравените, а когато Мигът дойде, ще разберете, че е настъпил! Но страшно ще бъде за вас изпитанието и победата няма да е лесна…
- С армии ли ще трябва да се сражаваме, учителю, или с могъщи култове? — попита с тих, мелодичен глас ученикът с жълтите ръце.
- Не, Жълти Камъко, един е центърът на съдбовния възел, сам е мъжът, застанал в средата му и…
- Сам? — възкликнаха в един глас тримата.
- Нима е възможно Забравените да се подиграват така с нас? — ученикът с белите ръце се засмя горчиво. — Толкова години труд да хвърлим на вятъра заради един-единствен човек, който дори не владее Силата?
- Не се възгордявай! — Далкос въздъхна. — Винаги си бързал, винаги! Един е той, да. Простосмъртен е. И ще владее само една сила — тази на оръжието си… Скоро ще се роди в далечните пустинни планини на Кимерия — и боговете ще му връчат юздите на Битието, а той дори няма да разбере за това, докато не стане твърде късно! Конан ще бъде името му и на Кром ще се кланя той, ала дори Забравените ще отстъпят от пътя му…
Звънът на колесницата бе съвсем близо и Далкос кисело си помисли, че дори и сега, след толкова години служба, Забравените пак ще се подиграят с него и няма да го оставят да завърши както подобава думите си. За това забързано каза:
- Всеки един от вас ще има само един шанс да се изправи срещу Конан. Не вие ще подберете времето за схватките си, а то ще подбере вас… Но бъдете готови, когато дойде! Изплетете изкусно мрежите си… и пренесете семето и вярата на Забравените напред в бъдещето. Поне един от вас трябва да успее, иначе светът ще принадлежи на други богове и Силата завинаги ще бъде забравена…
Имаше още много за казване, но се задави в кашлица и опули очи. Звънът бе оглушителен, а над ложето му се бе надвесила Па’туа и се смееше, докато прекъсваше нишката на живота му с малкия сърп в ръката си. Макар да се бе подготвял години наред за този момент, Далкос Могъщият изкрещя.
I. СТАРЕЦЪТ ОТ МЕСАНТИЯ
Солен морски полъх нахлуваше през широко отворените прозорци. Глъчката отвън на улицата бе стихнала и над Месантия се бе спуснала прекрасна лятна вечер. Влюбени двойки се разхождаха по брега, съзерцаваха ярките като диаманти звезди и се занимаваха с това, което подобава на подобна прекрасна…
Конан разтърси глава и махна на Литио:
- Още вино!
Дребният, мургав зингарец мигом дотърча с пълна кана и му наля. Две-три от момичетата, които се разхождаха между масите, се обърнаха към варварина, спогледаха се и се изкикотиха. Странни промени бяха настъпили през последните седмици у него и те не ги разбираха. Глупачки! — реши той и на един дъх пресуши бокала си. Как биха могли да не разпознаят истинската любов? Толкова ли бяха закоравели сърцата в хубавите им млади тела?
Литио напълни чашата отново.
- Ех! — Конан тежко въздъхна и се вторачи в грубо рендосаната повърхност на масата. — Шандира, гълъбице моя…
Преди около месец бе дошъл в Месантия заради една тайнствена поръчка, предадена му от посланик на търговеца Замшет заедно с кесия, претъпкана със сребро. Замшет искаше да притежава уникалната Диамантена чаша и бе готов да брои за нея толкова пари, че Конан се зачуди на кого ли ще може да я продаде после търговецът. Но не му беше работата да пита, ами да отмъкне скъпоценната вещ. Ала съдбата му бе предначертала друг път.
Бе отседнал при Литио, с когото се познаваше отпреди. Ханът бе чист, добре поддържан, храната и виното бяха хубави, а момичетата — красиви. Проучвайки задачата си, Конан бе пръснал доста от среброто на Замшет в същия този хан… Само за да открие, че Чашата принадлежи на шемитската принцеса Шандира — и на десетия ден от пребиваването му в Месантия един загадъчен шемит-прислужник да дойде в хана и да го покани в двореца на принцесата!
Това бе любов от пръв поглед — тъй гореща, страстна и пламенна, че Конан можеше само да се чуди как по-рано е бил в състояние да погледне друга жена и да я хареса. И принцесата бе също тъй силно влюбена в него…
Всичко щеше да е наред, мрачно си каза той, ако не беше онзи пуяк принцът. Тъкмо снощи Шандира бе плакала на могъщото му рамо заради погубената си младост… но такъв бе нравът на шемитите — да омъжват красивите си дъщери рано-рано. И то все за разни богати, но грозни и глупави съпрузи. Ще рече човек, че няма ни един красив, як и умен шемит за женене или поне че са голяма рядкост. О, Конан бе готов с един замах да отреже главата на нещастника, който му препречваше пътя… Но Шандира го бе спряла — само тази горчивина таеше в душата си.
- Той ще умре… — бе казала тя с топлия си акцент. — Бавно и от привидно естествена смърт! Убиеш ли го сега, ще трябва да бягаме и да се крием, а животът е пълен с опасности… Нима искаш аз, родената в разкош, да спя в прахта по пътищата? Силна отрова слагам във виното му ден след ден и скоро той ще ме остави вдовица… И тогава ще съм свободна да властвам над богатствата му — и да се оженя за теб, скъпи мой!
Всичко това бе много привлекателно, разбира се, но Конан копнееше да е с нея всеки ден, от изгрев до изгрев, а не да се задоволява с нередовните посещения в будоара й, когато на нея й скимне да прати мрачния си слуга да го повика. Е, беше предприел това-онова и съвсем скоро, ако глупакът не умреше междувременно, щеше да подпомогне смъртта му с едно малко грабителско нападенийце, но…
Дали тази вечер шемитът щеше да дойде?
Може би щеше да е по-добре да излезе и да се повърти около двореца на Шамира с надеждата да пресрещне прислужника или принцесата да го забележи под прозорците си? Или пък трябваше да остане да чака тук в хана, както тя му бе наредила още от първата им среща? А можеше да извика някое от момичетата на Литио, да се качи с много вино в стаята си и да нареди да отпратят прислужника, като се опита да покаже на възлюбената си, че щом тя може да е жестока с него, то и той е способен на същото?
Без повече да му мисли, Конан рязко се надигна от мястото си и махна на Намела, светлокоса бритунийка с хубаво лице и приятен акцент:
- Вземи от този мошеник Литио още вино и ела в стаята ми!
Намела скромно сведе поглед, но се усмихна и изпълни нареждането му.
Кимериецът я последва нагоре по стълбите — и спря, разтърсен от ясни като видения спомени.
Всеки път, когато го приемаше в двореца си, Шамира първо му наливаше тънко и странно шемитско вино с дълбокия, наситен цвят на буреносен залез. Чашите й бяха от прозрачен като сълза планински кристал, обработен с такова умение и съвършенство, че стените им бяха станали тънки като крилца на пеперуда и причудливо пречупваха светлината. Виното замайваше бързо — Конан подозираше, че принцесата слага вътре и билкови отвари, но това само правеше вкуса му още по-съвършен. Щом изпиеха и последната капка от чашите си, тя безмълвно се надигаше, отпращаше с жест прислужника си и тръгваше нагоре по мраморните стъпала към спалнята си. Разкошната й копринена рокля шумолеше примамващо, тя самата се движеше с грацията на газела… Можеше ли простата Намела да се сравнява с принцесата дори за момент?
- Остави виното и се махай! — грубо нареди на бритунийката Конан. — Хайде, по-бързо, изчезвай!
Момичето го погледна несигурно, но остави каната на тезгяха и с въздишка се върна на мястото си.
Конан се прокле още веднъж наум — както за слабостите си, така и за силата си — след което седна обратно на стола си, гаврътна на един дъх остатъка от виното си, подхвърли една сребърна монета на Литио и излезе от хана.
Нощта бе просто великолепна. Хладният бриз бързо разнесе мрачните му мисли и, докато се насочваше по крайбрежната улица към скъпите квартали на Месантия, кимериецът се усмихна широко. Разбира се, Шамира беше права, а той се държеше като последен — влюбен! — глупак. Тя знаеше много по-добре от него как да се оправя във висшето общество… пък и наистина, ако ей-тъй заколеше мъжа й, щяха чисто и просто да го осъдят и да го хвърлят в някоя от кошмарните тъмници на Риманендо в Кордава…
Откъм една от тъмните пресечки се чуха подозрително дрънчене на оръжие, приглушени ругатни и задавени хрипове. Конан инстинктивно сграбчи дръжката на меча си.
На слабата светлина, падаща от някакъв прозорец, едва можеха да се различат тримата, които бяха притиснали до стената неясна фигура. На земята се търкаляше вече един труп и Конан предположи, че жертвата е била придружавана от телохранител. Впрочем, в момента и самият “нещастник” доста успешно се отбраняваше срещу грабителите. Ала нямаше шанс, не и срещу трима яки мъже с мечове.
- Ей! — подвикна Конан. — Какво става тук?
- Не е твоя работа! — изръмжа един от тримата. — Махай се, докато си цял, варварско куче!
Дори и само заради последните си думи месантийският бандит заслужаваше да получи хубав урок. Пък и Деркето сигурно щеше да зачете в негова полза едно-две добри дела, ако се накани да ги свърши.
- Трима срещу горкия човечец? – той тръсна черната си грива. – Не е редно, да знаете!
- Ти ли ще ми раз… – разговорливият месантиец свирепо размаха меча си.
Кимериецът скочи напред с грацията и мощността на планински лъв, нахвърлящ се върху жертвата си. Този път подигравката преседна в гърлото на противника му, а главата отхвръкна тъй високо, че ако прозорчето горе не беше зарешетено, щеше да влезе вътре. Вторият пусна стареца и хукна да бяга, и сигурно нямаше да спре чак до кръчмата, която използва за свърталище, а там – Конан си знаеше – с пяна на уста ще доказва, че поне дузина са били онези, дето са ги нападнали… Третият сглупи да не избяга навреме.
Конан със задоволство огледа двата окървавени трупа, паднали в краката му. Тези тримата поне повече нямаше да тормозят честните (и нечестни) граждани на Месантия…
Обърна се към жертвата на грабителите.
Ако се съди по начина, по който човекът бе въртял оръжието, очакваше да види млад благородник или някой позамогнал се наемнически капитан… Но всъщност се бе изправил срещу побелял старец с разрошена от усилията брада и простичка кафеникава роба. Старецът с опитна ръка стискаше къс немедийски меч.
- Шапка ти свалям, старче! — Конан кимна с усмивка. — Да не повярва човек!
- И ти ще остарееш някога! — укорително отвърна “жертвата”. — Може би!
- Може би! — съгласи се кимериецът. — Но не е било добре да излизаш из града по това време…
- Теб търсех! — старецът прибра меча си в скрита под робата ножница. — Какво ще кажеш да те почерпя по случай избавлението си?
Конан кимна:
- Знам тъкмо едно подходящо местенце!
- При Литио, знам! — старецът се засмя.
Върнаха се в хана. Съдържателят малко странно се втренчи в новия спътник на варварина, но тръсна глава и им донесе кана от най-доброто си вино:
- Добре дошъл в скромната ми обител, Тритес! Радвам се, че ми се е паднала честта да…
- Я остави тези любезности, Литио! Не съм дошъл да си искам заема, тъй че просто гледай да не ми попадаш пред погледа и всичко ще е наред! — отсече старецът. — Сядай, кимериецо! Както казах, теб търсех и…
Едно от момичетата на Литио напълни чашите им.
- Това което имам да ти кажа, — Тритес въздъхна, — сигурно ще ти прозвучи като лоша шега. Но е истина, повярвай ми… Пък ако не вярваш, просто ще трябва сам да е убедиш!
- Тъй де! — Конан кимна. — Хайде, изпей си песничката, лихварю!
- И гадател! — засмя се старецът. — И тъй, преди много столетия, още по времето на достолепния крал Къл, който властвал във Валузия…
- На история ли си дошъл да ме учиш, Тритес? — кимериецът с мъка удържа гнева си.
- По това време, — невъзмутимо продължи лихварят, — се родил един могъщ магьосник на име Далкос… А в деня на твоето раждане той умрял! Далкос бил посветил целия си живот на Забравените богове — жестоки кръвопийци, спрямо които змията Сет е невинно бебче. И в деня на смъртта си Далкос направил предсказание, според което ти си в центъра на съдбата на света…
- Да бе, сигурно!
- Не е важно дали вярваш или не! — Тритес сви рамене. — По-важното е, че учениците на Далкос вярват в това… и че единият от тях, Черният камък, чието Истинско Име не знам, е решил да те ликвидира и след това да завладее света!
Конан инстинктивно стисна дръжката на меча си.
- Шамира е негова ученичка и вярна последователка! — добави Тритес след кратка пауза. — Не любов е това, което я ръководи… и не любов е това, което те кара сляпо да й се подчиняваш! Помисли сам!
- Глупости! — варваринът понечи да се надигне от мястото си.
- Тя ти е направила силна магия… дори виното, с което те черпи, е магическо! Точно сега се занимава с черните си ритуали! Иначе не бих посмял да дойда… — старецът поклати глава. — Казах ти, не е нужно да ми повярваш, а само да си държиш очите отворени и ушите наострени! Тя ще прати прислужника си да те доведе малко след полунощ, ще те опие и утре заран ще принесе кървава жертва на Па’Туа, Забравената богиня на смъртта… Четирима ще бъдат убити заедно с теб, но ти си ценната жертва, Конан!
Кимериецът с недоверие го гледаше. Но… сякаш имаше някаква истина в думите на Тритес…
- Вземи това! Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш! И помни — ти сам ще решиш какво, как и кога да предприемеш… Сега поне си предупреден! — той допи виното си, изправи се и излезе то кръчмата без нито дума повече.
Конан се втренчи в предмета в ръката си. Представляваше странна, тежка монета от жълт метал, но не бе златна. Той и друг път бе виждал гравирания на едната й страна символ — крилато животно, което неприятно наподобяваше прилеп. От другата имаше някаква непозната за него руна. Да, Тритес определено бе странен човек. И, все едно дали му бе казал истината или го бе излъгал, варваринът очевидно се бе оказал забъркан в някаква магьосническа история — а магията никога не му бе била по вкуса.
Прислужникът щял да дойде малко след полунощ, значи – а Шамира сега се занимавала с черни ритуали? Това поне щеше да е лесно да провери. Пъхна монетата в колана си и с бързи крачки излезе от кръчмата. Беше сигурен, че скованият от старост Тритес не може да е и преполовил уличката, но, странно, нямаше и следа от разрошената му коса или развятото му наметало.
Като се увери, че лихварят-гадател не се мярка никъде наоколо, Конан решително пое по крайбрежната улица и не след дълго навлезе сред скъпите къщи на месантийските благородници. Светлина се лееше от прозорците им, чуваше се изящна музика — както всяка вечер, на много места даваха приеми.
Той спря пред масивната стена, ограждаща имението на Шамира. Дворецът в дъното на парка бе тъмен и тих.
- Странно! — промърмори Конан. Ако глупавия принц го нямаше, защо тя не го бе повикала — а ако си беше вкъщи, защо никъде не се забелязваше да свети?
На всичкото отгоре имаше тягостно предчувствие. Никога преди не бе изпитвал нещо подобно при гледката на този дом — сякаш цялата му привлекателност изведнъж бе изчезнала, а там някъде вътре дебнеха зловещи създания на мрака…
Конан не се колеба твърде дълго. Каквото и да се случваше тази вечер, то касаеше и него! Така че с един скок се преметна през оградата, претича през двора на имението и спря пред двореца.
Не му се наложи да търси дълго, за да намери един подканващо отворен прозорец на втория етаж. С насмешка си помисли, че ако действително бе решил да краде диамантената чаша, за която дойде, сигурно нямаше да е проблем да се сдобие с нея…
Прозорецът се оказа в края на тесен коридор. Като цяло, странно архитектурно решение!
Конан предпазливо тръгна по коридора. Отмина няколко врати и спря пред една, полуотворена, откъдето нахлуваше по-ярка светлина.
Зад вратата се намираше малка стаичка, очевидно помещение за прислугата. В нея имаше само маса и стол. На масата бе поставен сребърен поднос с добре познатите на Конан две чаши и гарафа от планински кристал. В гарафата бе налято тъмно-пурпурно шемитско вино.
Стаята имаше още три врати. Иззад едната се чуваха приглушените гласове на принцесата и съпруга й, които явно спореха за нещо.
Ето защо тя още не бе го повикала! Той усети остър срам. Как можеше да се съмнява в любимата си? Тя съвсем скоро щеше да разкара дъртия негодник, да нареди да внесат виното в приемната зала — и да прати верния си слуга да доведе нейния възлюбен! Понечи да тръгне обратно по коридора, но погледът му се спря върху гарафата. Тъй и тъй вече беше тук, какво щеше да спечели, ако остане да стърчи час или дори два отвън до оградата, докато пристигне пратеникът на Шамира? Настани се на единствения стол и методично се зае да изпразни гарафата. Виното бе силно и превъзходно — по-добро от всичко, което Шамира му бе предлагала до момента.
Бе преполовил третата чаша, когато усети приятна сънливост да пълзи из тялото му. Прозя се шумно. Някъде отдалеч се чуваше причудлива музика, на моменти ритмично звънтяха камбанки, а до него долитаха гласовете на Шамира и съпруга й… Май нямаше да приключат скоро, реши той и гаврътна чашата си. Определено беше добра идея да си подремне докато чака любимата си… Наля си още вино, отпуснат удобно доколкото столът му позволяваше. Пийна няколко глътки, но чашата се изплъзна от ръката му и се строши със звън. Потънал в сънена омая, Конан се смъкна от стола и се просна на пода. Последното му съзнателно действие бе опит да сграбчи дръжката на меча си, но бе слаб, твърде слаб… Заспа дълбоко.
Събуждането не беше приятно. По мнението на Конан, изнежените и глезени хайборейци нито можеха да оценят хубавото питие, нито носеха на пиене. За разлика от тях огромният варварин, роден в далечните студени земи на Кимерия и кален в снеговете и планините, беше в състояние да изпие неограничени количества от всичко, което би свалило под масата който и да е “цивилизован” човек и при това на сутринта да се вдигне свеж и готов за бой. Махмурлукът не беше нещо, което засягаше гигантския мускулест кимериец, тъй че той дори и за миг не си помисли да отдаде разкъсващото слепоочията му главоболие на препиване. Беше имало нещо във виното му! Приспивателно?
Остана да лежи неподвижен и без да отваря очи. Беше проснат по гръб на нещо твърдо и грапаво, ръцете му бяха широко разтворени и в китките му се впиваше… желязо? Много внимателно напрегна мускули: да, окови бяха. Глезените му също бяха оковани.
Да, определено беше имало нещо във виното му, реши. Последният му спомен беше как сяда край масичката в будоара на Шамира и… Никога не беше губил паметта си!
Стегна отново мускули и отвори очи.
Светлината беше пронизващо-ярка и го заслепяваше. Примигна и изпъшка.
Таванът над него се губеше в сенките. На стената отляво пламтеше димяща факла. Конан извърна глава и се втренчи във високата дървена маса отляво. На нея беше прикован мъж, в същата поза като него – с разтворени ръце и крака. Беше огромен почти колкото кимериеца, чисто гол, със светла кожа и руса до бяло коса, а очите му бяха светло-сини като късчета лед.
- Събуди се значи? – попита пленникът с дълбок басов глас. – Добре дошъл, друже!
Всеки хайбореец в същата ситуация би попитал първо къде е и как е попаднал там. За Конан точно в момента това не беше от значение. Не му харесваше да го приспиват и оковават, все едно дали това ще се случи в зловещо подземие като това или в най-луксозната спалня на света. Отново се стегна и този път металните гривни на китките му изпукаха.
- Няма смисъл, друже – проточи русият отляво. – Вече опитах. Всъщност, опитвам от цяла седмица.
Конан изскърца със зъби и пак напъна срещу оковите. Огромните му рамене се размърдаха, по ръцете му мускулите се издуваха като стоманени топки.
- Кром!
- Мен ако питаш, Деркето е виновна… – русият се засмя. – Аз съм Долф.
- Не те познавам! – изсъска през стиснатите си зъби Конан, без да прекъсва опитите си да се освободи. Който и да го бе приковал на тази маса, се беше справил превъзходно и се беше възползвал от състоянието му на отпуснат, мъртвешки сън, за да обере и последния милиметър хлабавина. Макар и млад, кимериецът неведнъж бе имал неудоволствието да попада в плен на най-различни тъмничари – и обикновени хора, и магьосници, и неземни чудовища… и досега никой не бе успявал да го задържи задълго. Но… неизвестният майстор не бе преценил едно – а именно, животинската сила на затворника си. Колкото и добре да бяха напаснати оковите, за да не му позволят да помръдне и да спечели опорна точка, захващането им към самата маса беше и слабото им място. Той ги опъваше нагоре и надолу, напред и назад… и бяха започнали да се клатят. Едва забележимо, но напълно достатъчно за него.
- Опитвал бил! – изрева Конан, а юмруците му се свиха и се привдигнаха от масата в последния му яростен напън. Със скърцане и пращене дясната му окова се изстръгна от гредите на масата, секунда по-късно и лявата я последва. От тях стърчаха по два дебели колкото два човешки пръста болтове.
- Кром! – възкликна одобрително Долф, докато кимериецът сядаше на странното си ложе.
Последва нов трясък на съпротивляващо се дърво и Конан освободи и краката си. Огледа с мрачно изражение дългите винтове, хвана във всяка ръка по един от двата на десния си глезен и без видимо усилие раздалечи краищата на металната гривна и я свали. По същия начин се отърва и от втората. С тези на китките обаче нямаше как да се захване. Сви рамене – все още не се чувстваше добре, а стаята някак несигурно се въртеше около него – и слезе от масата.
- Хей! – подвикна му Долф, когато Конан вече беше стигнал до дебелата дървена врата в дъното на помещението. – Ами аз?
- Не съм те канил да идваш с мен! – изръмжа кимериецът. – Трябва да намеря… да намеря… Шамира сигурно е в опасност…
- О, да! – съгласи се русият. – Ако ми падне в ръцете, ще й извия врата. Но не мисля, че имам особено голям шанс да…
Преди да успее да довърши, Конан вече се беше озовал обратно до масата му и го стискаше за врата с ръце, с които би могъл да счупи врата на кон, ако дръпне юздите по-силно.
- Какво каза за моята любима?
Долф сбръчка лице в усилието да си поеме дъх през менгемето на шията си.
- Ск… оро… ще ти мине.
- Кое? – Конан поразхлаби хватката си. – Не смей да кажеш и една лоша дума за нея, най-прекрасната…
- Тъкмо тя те затвори тук, идиот! – изрева Долф в лицето му. – И аз като теб вярвах, че…
- Тя? – кимериецът го хвана за раменете и го разтърси така, че оковите и на тази маса жалостиво взеха да скърцат в гнездата си. – Как смееш да… Защо?
Видимо обезкуражен, русият се отказа да му възразява повече. Вместо това тихо каза:
- Остави ме на мира и ще ти разкажа. После, ако щеш ми вярвай, предпочитам да ме убиеш, преди тя да е дошла да ни прибере. Поне ще осуетим черните й ритуали. Няма да й е лесно да намери трети достоен за Ни’мбу‑я, не и тук, в проклетата Месантия.
Конан се поколеба, но словата на Долф му звучаха разумно, тъй че го пусна и се дръпна.
- Говори, куче!
- Роден съм в Асгард и почитам Кром също като теб! – обиди се русият. – Както и да е. Замшет ме прати в Месантия за Диамантената чаша и тъй се запознах с Шамира, най-хубавата прокълната шемитка в целия свят… – той с мъка извърна глава и плю към ръба на масата, храчката му бе примесена с кръв и пяна. – И тя стори тъй, че се влюбих в нея и закопнях за ласките й с цялата си душа.
- Да‑а бе! – промърмори Конан.
- О, да. Сърцето на Шамира е голямо! – Долф се засмя. – Преди пет нощи тя ме повика за последно в покоите си, даде ми сънна отвара и се събудих тук долу, а тя стоеше до мен и ми се подиграваше, и ми рече, че тъй ми било писано – да отдам силата и тялото си за Ни’мбу‑я, някакъв проклет забравен бог, тъй го нарече. Трябвал й само още един за да запълни четворката и щом се докопа до другия наивник, рече ми, ще ни принесе в жертва и Ни’мбу‑я ще тържествува. Е, този наивник явно си ти.
- Не би могло… – поде Конан, но се спря. Макар и млад, много жени бе имал – и немалко от тях го бяха предали, по един или друг начин. Неведнъж, откакто се бе влюбил безпаметно в Шамира, се питаше какво толкова би могла да намери в него една истинска шемитска благородничка, та да пламне любов в сърцето й. Все пак тя беше от висшето общество, приета и добре дошла не само в зингарския кралски двор, но и във всеки друг из околните държави… и би могла да има който и да е красив и добре образован благородник. А колкото и високо мнение да имаше за себе си, той не би могъл да отрече, че е и ще си остане просто един варварин и крадец… Любов или не, не страдаше от липса на здрав разум. С мъка в душата си призна:
- Да, би могло и да не лъжеш.
- Хубаво. Сега ме убий.
- Не предпочиташ ли да умреш в битка? – поинтересува се Конан. – Нали преди малко каза, че копнееш да й извиеш врата на, как беше, най-прекрасната проклета шемитка?
Долф размърда пръсти в оковите си.
- Казах и че нямам особен шанс. Прощавай, друже, но ти си силен за трима.
- Като те гледам, и ти не си от дребните и слабите! – кимериецът стисна гривната на ръката му с пръсти и замислено я размърда насам-натам. – Даже си я поразхлабил… – и дръпна.
Дървото изпука протестно, но устоя.
И в този миг в коридора отвън се разнесоха стъпки. Конан се извърна тъкмо навреме да види как вратата рязко се отваря и на прага застава слугата на Шамира – едър, мрачен шемит в бяла роба. Носеше маслен светилник. Застина на прага за може би две-три секунди, напълно поразен от възможността единият от пленниците му да е напуснал мястото си.
На Конан това му стигаше. С огромен скок се озова до вратата, сграбчи шемита и му изтръгна светилника, и точно с него го удари по главата. Врящото масло плисна по отсрещната стена, където на тесни лавици бяха подредени причудливи инструменти. Те пламнаха на мига и светлината на буйния огън разкри много повече от помещението, отколкото Конан бе доволен да види – още странни инструменти по стените; някои от тях бе виждал и познаваше, бяха предназначени за инквизиция; зловещи колела за разпъване, още две маси – празни…
Докато тялото на шемита се свличаше в краката му, откъм Долф се разнесе мощно пращене и след малко асгардът застана до Конан.
- Дай си ръцете! – предложи и свали гривните на кимериеца, който на свой ред му помогна да махне своите.
С факлата в ръка двамата излязоха от залата за мъчения.
- Трябва да има още поне двама… – отбеляза Долф и подметна връзката ключове на шемита в ръка.
- Трябва да има злато и ценни вещи – практично му отвърна Конан.
- Само за пари и жени ли мислиш? – Долф се намръщи, после сви рамене. – Тъй да бъде. Върви си потърси златото. Много благодаря, че ми помогна – и стига толкоз.
Това, за което Конан съжали бе, че слугата не носеше оръжие – дори и кама, скрита в дрехите. С лека животинска стъпка се насочи към онзи край на коридора, откъдето нахлуваше дрезгава дневна светлина. Зад гърба му Долф опитваше врата след врата.
Докато се промъкваше към изхода, варваринът обмисли мрачно положението, в което беше попаднал. Познаваше твърде добре слугата-шемит, за да се съмнява, че именно Шамира е главният виновник за пленничеството му. Или поне са го упоили с нейно знание. Не се съмняваше и че русият не го е излъгал: безспорно принцесата бе привлякла в паяжината си не само кимериеца, но и други… поне още един, а може би и цели трима, тъй като Долф бе говорил за четирима силни войни. Но… не беше задължително тя да е виновна, нали? По-скоро съпругът й я държеше в подчинение чрез нещо -–мъчения или зла магия, или би могъл дори да е затворил семейството й някъде и така да я принуждава да му служи. Защото… тя го обичаше, нали? В това Конан се съмняваше по-малко и отколкото във факта, че любовта му към нея е искрена, дълбока и всеобхватна.
След като си изясни тези факти, той въздъхна облегчено. Сега, щом се измъкнеше от подземията, щеше да я намери, да й постави въпроса и след това, ами, да убие мъжа й и да я освободи от ужасния гнет.
На входа към подземието имаше шемитски страж с грамаден ятаган, мирно окачен на колана му. Обърнат с лице към стълбите, нещастникът нито чу приближаването на кимериеца, нито усети каквото и да е, преди ръцете на варварина да го уловят за раменете и с чутовна сила да забият главата му в стената. Конан измъкна ятагана от ножницата му и със същите безшумни, предпазливи крачки пое нагоре по стълбата – и към свободата си.
Коридорът, където го изведоха стъпалата, бе тъмен и тих, само окачена далеч нататък на стената факла хвърляше мъжделива светлина. Конан я измъкна от гнездото й и пое полека, готов да влезе в схватка с всеки, на когото се натъкне.
Готварницата, покрай която мина, бе тъмна и празна. Обширните перални също. След още няколко минути блуждаене по коридорите, кимериецът стигна до няколко стъпала и открехната врата, която го изведе от слугинското крило. Очевидно бе, че или подземията първоначално не са били предназначени за тъмници, или принцът и Шамира никога не слизат долу: за благородните шемитите беше непростим грях да си цапат ръцете в нечистата част от къщата, където се върти домакинската работа. А не личеше да има и друг вход към стаите за мъчения.
В тази част на двореца Конан не бе попадал никога, тъй че забави крачка, за да огледа по-добре несметните съкровища, струпани наоколо. Опитното му око на крадец набелязваше всяка малко или много ценна вещ – а те бяха наистина многобройни. Скъпи гоблени украсяваха стените. Ниски масички от черно дърво стояха пред почти всяка врата, върху някои имаше поставени празни свещници, повечето – от масивно злато или поне дебело позлатени. На други от масите стояха статуйки от най-различни краища на света; от дърво и слонова кост, и благородни метали, и скъпоценни камъни. По пътя си кимериецът подмина и няколко големи мраморни статуи, чучнати в специални ниши. Тях специално спря да разгледа – изобразяваха същества или божества, каквито никога не бе виждал при скитанията си. Не бяха зловещи, макар от самия им вид по гърба му да плъзваха тръпки. По-скоро бяха неестествено красиви, сякаш неизвестните им майстори са се постарали да придадат на камъка някакво излъчване, вътрешно сияние, присъщо на оригиналите – и почти бяха успели.
В крайна сметка Конан излезе в голямото централно фоайе на двореца, направо замаян от обилието на лукс, с което се беше сблъскал. Дори не беше надничал вътре в стаите по коридорите, а и така повечето вещи не бяха годни за изнасяне или препродажба… но ако би съумял да събере и една петдесета от видяното, би могъл да си живее като цар месеци наред или да купи половината Месантия, ако му хрумне. Не се съмняваше, че с всички събрани в двореца съкровища шемитският принц би могъл да изкупи цялата страна и пак да му остане, а според Шамира това беше само една от къщите им. Цяло чудо, че досега никой не се бе сетил да ги обере!
Той огледа подозрително притихналото фоайе. Тук вече имаше светилници начесто, тъй че Конан пъхна догарящата факла в най-близката свободна халка и, с все тъй готов за замах ятаган, безшумно пое нагоре по широкото стълбище към втория етаж, където се намираха покоите на Шамира. Тук не се спираше да зяпа, бе изминавал многократно същия път и в началото бе имал достатъчно време да се възхищава на богатствата – но не бе предполагал, че е възможно целият дворец да е обзаведен в същия дух, че дори и по-добре от онази му част, която вече бе имал удоволствието да разгледа.
Тъкмо бе завил на площадката на втория етаж, когато от един от страничните коридори забързан излезе прислужник с поднос. На светлината на светилниците сребърната посуда на подноса хвърляше меки, лунни отблясъци. При вида на кимериеца прислужникът зина да изпищи, но Конан беше много по-бърз – опря върха на ятагана в гърлото му и с другата си ръка пое подноса преди да е изтракал на пода.
- Само да гъкнеш и си мъртъв! – предупреди шепнешком. – Къде е принцесата?
- … – изхъхри шемитът.
- Води ме и да не забравиш да ме представиш както се полага! – Конан светкавично го дръпна за ръкава на робата, завъртя го с гръб към себе си и подложи острието на гърлото му. Подноса с празното сребро положи на една от масичките, покрай които минаха по пътя си.
Прислужникът го преведе по лабиринта слабо осветени коридори към приемната зала, спря пред обкованата със злато врата, бутна я почтително и с издрезгавял от страх глас обяви:
- Конан от Кимерия, Ваше Високоблагородие!
Кимериецът го блъсна небрежно настрани и го остави да се свлече разтреперан до стената, след което решително прекрачи прага.
Няколко десетки бели лоени свещи горяха в сребърните свещници, окачени по стените на залата. Паркетът от скъпо червено пунтийско дърво сияеше меко под отблясъците им. Между свещниците бяха накачени картини и гоблени, всички до една представящи южни шемитски и кушитски сцени. В дъното на залата бяха сложени масичка от пунтийско дърво, чиито крака бяха изработени във формата на ревящи лъвове и две кресла в същия стил, тапицирани с червена коприна. На масата стояха обичайните две чаши и гарафа от планински кристал, пълна с тъмно-алено шемитско вино – сякаш принцесата бе очаквала някой посетител тази нощ.
Шамира стоеше до масата. Тази вечер носеше кърваво-червена рокля с открити рамене. На шията й висеше златен медальон, който Конан не беше виждал никога преди. Черната й лъскава коса бе пристегната в сложна прическа.
- Скъпи мой! – принцесата чаровно се усмихна. – Така се радвам да те видя! Какво те забави? Пратих слугата да те извика още преди часове!
- Дълга история… – Конан захвърли небрежно ятагана встрани. – Ако знаеш само колко се боях, че…
- О, не, не съм те забравила! – тя поклати сладко глава. – Просто съпругът ми се готвеше да замине и не можах да го откъсна от себе си цяла вечер, а после, докато се приготвя за теб… – принцесата наля вино в двете чаши и ги вдигна. – Ще пиеш ли с мен?
Беше ред на Конан да поклати глава. Вече беше уверен, че Долф го е излъгал и неговата любима няма нищо общо с оковаването му – точно обратното, горката красавица се бе измъчвала в напразни опасения, че любовта на живота й би могъл да я изостави внезапно и… Въпреки това варваринът изпитваше смътни подозрения и предпочете да се откаже от виното. Главоболието и световъртежът, причинени от упойката, още го мъчеха в достатъчна степен да предпочете да не пие.
- Трябва да ти разкажа нещо – заяви вместо това. – Ела, да седнем. Казваш, съпругът ти заминал тази нощ?
- Да – принцесата остави чашите обратно на масичката. – Това и ме забави, инак да съм те повикала много отдавна. Сигурно… – тя хвърли бърз поглед към вратата и отново се обърна към него. – Къде е слугата ми, всъщност? Видях, че Анкат те доведе.
- В момента вероятно сънува звезди – ухили се Конан. – Виж, наистина трябва да говорим, мила моя. Не бива да оставаш и час повече тук, в това гнездо на злобни змии. Дойдох да те потърся още много отдавна, но бях упоен и се свестих в подземието, в ужасна стая за инквизиции. Избягах от там, когато тъкмо твоят уж най-верен слуга дойде да навести пленниците си.
- О! – тя притисна длан към устата си и пак погледна към вратата. – Но… долу…
- Да. Именно за това трябва да бягаш от тук. Долф твърдеше, че всеки миг ще ни принесат в жертва, а също и че ти си замесена, нямам представа защо е останал с такова впечатление. Кого очакваш?
- Моля?
- Кого очакваш, попитах! – Конан внезапно се пресегна и я стисна за ръката с такава сила, че нежната шемитка се сгърчи под пръстите му. – Постоянно гледаш към вратата. За кого е предназначено това вино? Не е за мен, нали? Долф е бил прав.
- Аз… – в очите на Шамира проблеснаха сълзи като прозрачни диаманти. – Как можеш да си помис…
Кимериецът я дръпна грубо след себе си. Вратата се отвори точно когато сключваше пръсти върху дръжката на ятагана си, на прага спряха двамина стражници в пълно въоръжение.
Внезапно Шамира се огъна и се дръпна, а кожата й стана невероятно хлъзгава в хватката на варварина. Още едно дръпване и тя му се изплъзна, отскочи встрани пъргава като антилопа и извика:
- Дръжте го! О, Ни’мбу‑я, чуй ме! Ран’гиту, отвърни на зова ми! Тази кръв ви принадлежи и…
Стражниците се хвърлиха напред. Без въобще да се поколебае, Конан замахна с ятагана, удари с плоската му страна Шамира през слепоочието и се хвърли в битка, без да се обръща да погледне как омекналото й тяло се струполява на пода. Медальонът на шията й изтрака върху червения паркет.
Изненадващият удар на варварина целеше просто да спре магията, преди подлата красавица да я е започнала въобще. Конан имаше богат опит с всякакви магьосници, чародеи и адепти, от тях се беше научил на едно – най-добрият магьосник е ако не мъртвият, то поне временно лишеният от съзнание. С удара си обаче сполучи и в друго: за няколко секунди стражниците срещу него се разколебаха, виждайки господарката си да пада безпомощна. А две-три секунди бяха много повече време, отколкото кимериецът се нуждаеше.
Използвайки устрема на първоначалния си замах с тежкия ятаган, Конан изведе острието високо в ляво и с гигантски тигров скок се озова на една длан разстояние от първия изумен страж. Стовари ятагана върху рамото му с все сили.
Неведнъж бе използвал този удар в далечните земи на Туран и Иранистан; знаеше как масивното оръжие влиза като в масло през плът и кост… не и този път обаче. Стоманата на ятагана басово иззвънтя, болезнена вибрация се предаде нагоре по китките и издутите бицепси на кимериеца – все едно беше ударил дебел каменен зид или дори някоя гранитна канара. Единственият резултат бе, че шемитът срещу него залитна и лицето му се изкриви в зловеща гримаса. Конан едва успя да отскочи, преди оръжието на противника му на свой ред да изсвисти във въздуха.
Вторият стражник също се опомни и със сходна грозна гримаса атакува, а ръкавите на робата му се развяха във въздуха като крила на прилеп. Конан парира, отстъпи още крачка, приплъзна се под оръжията и на двамата си нападатели и този път с все сила стовари ятагана върху бедрото на втория: дори по някакъв начин торсовете им да бяха защитени, под робите си не биха могли да носят дълга ризница, инак щеше да чуе звъна на халките й и тя да сковава движенията им.
Острието отново издрънча върху непостижимо-твърда повърхност и се отплесна надолу и под ъгъл, понесен от инерцията на удара Конан се приведе след ятагана си, над гърба му профуча ответният замах на първия от двамата стражи, а оръжието му се стовари върху обутия в сандал крак на шемита.
Виждаше пръстите му и каишките на сандала, и видя как ятаганът пада, но сякаш кракът бе издялан от камък и намазан с масло, острието се приплъзна отново вместо да отсече пръстите на врага, Конан пъргаво се претъркули и миг по-късно двамата стражи се сблъскаха над него. Звукът от удара им бе кух, все едно чукваш празна глинена делва.
Всеки друг би останал обезкуражен, но кимериецът не губи време да се чуди що за магия е сторила тъй, че стомана да не лови телата на противниците му. Там където метал не можеше да пробие, каза си той с извечния си оптимизъм, все нещо друго щеше да може да проникне. Озърна се, докато се надигаше на крака. Шамира все тъй лежеше неподвижна на пода… надалеч от нея на стената танцуваше пламъчето на един от светилниците.
С животински скок варваринът се измъкна изпод пороя вихрени удари, с които двамата стражи се опитваха да го разгромят, посегна, сграбчи свещника, парира с ятагана си едното острие и веднага след това другото – сега вече не се и опитваше да атакува. Пристъпи в сложна поредица крачки назад и встрани тъй че масичката от пунтийско дърво да се озове между него и единия от враговете му… и, за всеобща изненада и на двамата стражи, се метна напред, разкривайки се безумно.
Противникът му – забележително добър боец за шемит, отбеляза си Конан – мигновено се възползва от отдалата му се възможност и острието на ятагана му се плъзна по оголения бицепс на варварина. Раната беше доста дълбока, но не и опасна; кимериецът допусна да му бъде нанесена само за да отвлече вниманието на съперника си и да го накара да се възгордее с постижението си, тъй че да не забележи как същата ранена ръка, уж падайки безсилно надолу, поднася свещта към полите на дрехата на шемита. И, действително, той не го забеляза, опиянен от успеха си – вдигна отново ятагана, замахна в по-широка дъга… Конан се изви, изплъзна се под немислим ъгъл изпод връхлитащото отново острие, парира със собственото си оръжие, като продължаваше да обикаля с пламъчето на свещта подгъва на робата на врага си, с непостижимо бързина пристъпи зад него и с все сила го ритна в кръста.
Дрехата вече гореше с кадящи пламъчета, а шемитът залитна напред и размаха безпомощно ръце, но масичката се оказа на пътя му и го спъна под коленете. Конан също щеше да изгуби равновесие за част от секундата – беше се приготвил за сблъсък с каменно-твърда повърхност, но ботушът му бе ударил съвсем обикновена, мека и податлива човешка плът! Що за магия беше това?!
Вторият шемит се възползва от отдалата му се възможност и се помъчи да издебне кимериеца, но Конан просто отстъпи назад, оголил свирепо зъби. Подозираше, че втори път трикът със свещта няма да му се отдаде, пък и кръвта твърде обилно плискаше по ръката му, за да си позволи да го ранят още веднъж. Другият му противник вече се надигаше, най-сетне усетил, че дрехата му гори; опитваше се да потуши огъня като се отупва с длан, но не даваше признаци да усеща някаква болка.
Явно нямаше друг избор, реши Конан и атакува за пореден път. Само че сега беше съсредоточил цялата сила на атаката си върху оръжието на врага, ниско до дръжката, нанесе няколко вихрени удара като се преструваше че си е наумил друга цел и съумя да издебне противника си докато извръща китката си в уязвима позиция.
Ятаганът изхвърча между разхлабените пръсти на шемита и се заби на няколко пръста от главата на Шамира. Стражникът сепнат проследи полета му, Конан замахна със свещника – пламъчето отдавна бе угасено от въздушните пориви при движението му – и стовари странното си оръжие върху слепоочието на противника, само за да срещне каменната твърдост, но и за това беше подготвен -–хвърли позлатената дрънкулка и вкопчи могъщите си ръце в шията на врага. Опасяваше се единствено, че пак ще удари на камък, но не; плътта бе мека и податлива, а шемитът се бореше и хриптеше в хватката му.
Другият изостави опитите си да угаси димящата си дреха и се втурна на помощ на побратима си. От няколко от ударите му Конан успя да се опази, извръщайки тялото в ръцете си вместо щит, но в този миг се препъна в проснатата ръка на Шамира и пръстите й се вкопчиха с мъртва хватка в глезена му, като го препънаха и той политна неловко встрани; от раната на бицепса му продължаваше да блика кръв и хем мускулите му не се подчиняваха, хем дланта му бе станала плъзгава. Надали би могъл да издържи дълго, дори и да успееше да удуши изумително борбения си пленник.
- Кром! – изсъска през зъби и ритна напосоки Шамира, ребрата й изпращяха под ботуша му, със стенание тя разхлаби пръсти върху крака му…
- Кром! – весело отвърна гласът на Долф и миг по-късно асгардът се стовари върху втория шемит с вихрушка удари. Ни най-малко не го смути фактът, че все едно блъска по стена, очевидно целта му бе да задържи опасния ятаган по-далечко от варварина, докато той възстанови равновесието си.
След финално усилие, от което мускулите по раменете и ръцете му се издуха като гюллета, Конан най-сетне усети, че тялото в хватката му се отпуска безсилно и очите на шемита се оцъклиха, щом нещастникът съзря смъртта. Кимериецът захвърли трупа му, метна се напред като котка и се вкопчи под коленете на другия. Изненадан от внезапната атака, противникът му загуби равновесие и с вик падна по лице, а Долф, все тъй ухилен до уши, отстъпи пъргаво, по-далеч от обсега на безсилно размахващото се оръжие.
Конан сплете пръсти под брадичката на шемита и дръпна назад с цялата си чутовна сила. Тялото подскочи под него в последна конвулсия на агония, гръбнакът изпука… шемитът бе мъртъв още преди кимериецът да разхлаби хватката си.
Тъй като нямаше навика да оставя помощта неотблагодарена, Конан отбеляза задъхан:
- Навреме дойде!
Долф кимна:
- Свърших каквото имах да върша долу и реших да видя докъде си със златото. О, вино! – той се озова до прекатурената масичка, вдигна оцелялата по чудо гарафа, в която още имаше към една трета искрящо питие и я надигна жадно.
- Може да е… – поде Конан, после сви рамене и с ятагана на втория убит си отряза парче от дрехата му, което използва да стегне с груба превръзка раната си. После щеше да се занимае с нея по-сериозно.
- Чакат ни долу – осведоми го Долф. – Има още дузина слуги и неколцина стражи, но не бяха омагьосани, та не срещнахме проблеми с тях!
- Кой…? – Конан се намръщи, захапал със зъби единия край на превръзката, докато се мъчеше да стегне възела.
- Дай на мен – асгардът пристъпи и, преди варваринът солено да възрази, че и сам ще се справи, вече бе спрял кръвотечението. – Нали ти казах, че трябва да сме четирима? Другите двама са долу и унищожават каквото тази никаквица е поръчала за вечеря. Викам да се присъединим към тях.
Шамира изсъска в краката им, когато Долф я нарече “никаквица”. Конан светкавично се наведе, сграбчи я за косата и я вдигна, подозрително омекнала и отпусната в хватката му.
- Няма да е зле да я вземем и нея – допълни асгардът. – Кус-тун поназнайва как да й затвори устата, чини ми се.
Шамира пак изсъска. Кървава слюнка се показа между прелестните й устни.
- Май съм й строшил някое ребро… – с престорена загриженост изръмжа Конан, прихвана я по-удобно и я метна през рамо както имаше навика да носи елени и газели по време на лов. – Да вървим, след хубав бой винаги огладнявам!
Всъщност беше уморен и ядосан, и още не се беше оправил напълно от последствията на упоителното питие, а и изживяваше за пръв път в живота си разочарование, което няма равно по себе си – когато най-светлата ти, най-мила и опияняваща любов те предаде. Нямаше да му се случи никога повече, защото и никога нямаше да си позволи да падне в плен на магията на някоя жена – коя да е жена – до такава степен, че да загуби здрав разум. Закле се в това, докато мъкнеше Шамира надолу по стълбите и тежестта й му се струваше като воденичен камък на рамото. Впрочем, няма да изпреварим събитията ако кажем, че много-много години по-късно кимериецът с насмешка си спомняше този миг на болка и унижение, но и бе принуден да се запита дали точно тъй би минал животът му, ако не си бе дал клетвата и не я беше спазил – каквато и радост да му бяха доставяли жените и към които и от тях да бе съумял да се привърже искрено, ни една не бе спечелила сърцето му напълно и до дъно… И, чудеше се той, не би ли бил по-щастлив и пълноценен, ако се бе поддал един-единствен път на съблазънта да наруши дадената дума и да не потъпква кълновете на любовта в душата си.
Но, точно в този момент, Конан призоваваше на помощ всичките си сили за да прогони сълзите на болка и разочарование от очите си и да вкамени сърцето си, което тревожно биеше от самия факт, че не само се е отнесъл с най-прекрасната жена на света като с улична джебчийка, но и продължава да я наранява. Нямаше значение какво му бе причинила тя, чувстваше се готов да страда… какво ти, да отдаде живота си… за нея, само и само Шамира да го дари отново с нежната си усмивка. Трябваше да стисне здраво зъби и да забрави. А какво по-добро за целта от нови приятели, хубаво вино и… нови приключения, може би?
Вече усещаше краката си да омекват, когато най-сетне Долф го въведе в уютната слугинска пристройка към кухнята. Конан почти се радваше, че тази част на двореца не е луксозно обзаведена като всичко останало… е, типично за шемитите, грижат се само за външния блясък. Слугите пък се бяха погрижили да си осигурят удобствата.
Макар нощта да не бе никак хладна, в огнището гореше огън и на пламъците тъкмо започваше весело да цвърчи месо. На масата беше натрупана посуда – повечето купи, изнесени направо от готварницата – и имаше няколко кани вино, крайно недостатъчни по мнението на Конан. С опустушаването на храната и изпразването на каните вече се бяха заели двамината други бивши затворници, но при влизането на Долф и кимериеца с товара му, те се надигнаха.
Единият беше чернокож, с гладко избръсната глава и, макар и малко по-нисък от Конан, имаше не по-малко впечатляваща физика. Мускулите по голия му торс изпъкваха като въжета. На шията му имаше странна следа, все едно някой го е душил с примка; кимериецът изумено цъкна с език – такава гледка бе по-рядка и от едър диамант, търкалящ се на улицата. До не твърде отдавна, може би не повече от месец, гигантът бе носил на врата си метален робски нашийник, какъвто офирските търговци слагат на гладиаторите си и очевидно нашийникът бе сложен толкова отдавна, че с израстването на чернокожия полека-лека се е впивал в кожата му. Многобройни белези, далеч повече отколкото тези на Конан, се кръстосваха в сложна плетеница по лъскавата му кожа.
Другият от двамата беше сух и жилест, с гърбав нос и характерна за расата си физиономия. Кимериецът едва се сдържа да не се дръпне назад, понеже вече бе имал достатъчно на брой неприятни приключения със стигийци и от тях бе останал с твърдото убеждение, че ако не всички, то поне почти всички от тази страна са или чернокнижници, или най-малкото магьосници, или поне техни слуги, но тъй или иначе работата им не е чиста. Факт беше обаче, че щом този тук е бил пленник в подземията като тях…
Конан се озърна, приближи се до облегнатия на стената масивен дървен стол и стовари принцесата на него. Чернокожият реагира с изумителна сръчност и още преди варваринът да е настанил Шамира както трябва, вече беше притичал с няколко кърпи в ръка за да й върже ръцете и краката.
- Но, Бул… – опита се да каже тя.
- Млък, кучко! – изръмжа той и с първата кърпа й затъкна устата, като небрежно обясни. – Тъй няма да призовава никой от проклетите си богове!
Стигиецът видимо потръпна.
След като тази работа бе приключена, Конан тежко седна на масата и първо гаврътна на един дъх половината от най-близката попаднала му под ръка кана. Беше зингарско вино – кисело и тънко – но утоли жаждата му и успокои все още бунтуващия му се стомах. Чак след това с интерес погледна новите си спътници.
- Аз съм Конан – рече им.
Чернокожият се представи пръв:
- Бул Гутуа, а тоя тука е Кус-тун, ама са му резнали езика.
Конан се загледа по-внимателно в стигиеца. И, вярно, и на неговата шия имаше белег от нашийник, макар и едва забележим, макар очевидно да бе махнат по-скоро.
- Двама офирски гладиатори и двама от севера… – промърмори кимериецът. – Колко интересно!
- А, имаше и други – Бул невъзмутимо си взе някаква дребна птичка от една от купите, огледа я и отхапа половината. – Ама не издържаха. А Кус-тун ми е старо приятелче, бях там, когато го доведоха. Преди да му резнат, нали знаеш. Не си повярвах на зъркелите, когато тя, нълтъй, го домъкна долу.
Конан се обърна към Долф и красноречиво размаха каната си:
- Нали каза, че поназнайвал как да й затвори устата? Магия без език не съм виждал да се прави!
- Че аз откъде да знам? – искрено се изненада асгардът. – Не съм пил и ял досега с тях!
- Хм… – кимериецът си допи. – Аз предлагам, ще ида да викна момчетата и ще очистим това място, докато негово мракобесие принцът не се е върнал. Току-виж и Диамантената чаша намерим.
Долф поклати глава:
- Не, ще ми се да знам какво точно става.
- Че какво може да става? – изненада се Конан. – Ясно като бял ден: черна магия. Охотно се съгласявам, че красавицата ни е готвила за жертви в някоя гнусна церемония, е аз пък мисля, че ако на нея й резнем езика, ще се намерят сума ти…
Шамира измуча откъм мястото си и хубавото й лице се изкриви както от ярост, така и от болка. Без да й обръща внимание, кимериецът довърши:
- Все някой ще иска да я купи. Хубава е, здрава е, доста умее… А ние – какво повече? Да си ходим поживо-поздраво и толкова.
Долф и Бул Гутуа се спогледаха.
- Носи ти се слава – отбеляза накрая Бул. – Но не бях чувал Конан Крадеца да е толкова… толкова… укротен и…
Конан започваше да се чуди това някаква завоалирана обида ли е, но на вратата на слугинската стая се почука.
Реакцията и на четиримата беше изумителна. Преди човек да мигне, вече стояха с вдигнати за удар оръжия; чак след това изтърваната от Кус-тун чаша самотно издрънча на пода.
- Не може да са останали стражи или слуги… – промърмори Бул, докато пристъпваше тих като полъх на вятъра.
- Те и не чукат… – също тъй тихо му отвърна Конан и застана от другата страна на вратата. – Отвори, Долф!
Асгардът се намръщи скептично, но скри своя ятаган зад гърба си, протегна ръка и бутна вратата.
- Изви… – поде приятен и познат на Конан глас секунда преди Долф да сграбчи стоящия на прага старец и да го дръпне в стаята… или поне да се помъчи да го стори. Вместо това се олюля и във въздуха над него изсвистя също тъй познатата дълга тояга.
- Чакай, Тритес, те са приятели! – извика кимериецът.
ІІ. ПРЪСТИТЕ НА НИ‘МБУЯ
Предупреждението на Конан дойде тъкмо навреме. Кимериецът се съмняваше, че Тритес може сериозно да се противопостави дори и на Долф, но, от друга страна, не се беше справял толкова зле с мародерите по-рано тази вечер, а и тримата му другари по пленничество бяха имали тежки дни напоследък. Във всеки случай поне засега нямаше смисъл да си нанасят взаимно рани.
- Познаваш ли го? – изръмжа Долф, стиснал с длан ударената си ръка.
- Да, това е Тритес – лихвар и оракул, както сам се нарича.
- Аха – Бул също пристъпи откъм прикритието си. – Доста странен избор на професии, а, старче?
- Все с нещо трябва да си изкарвам хляба, нали? – Тритес спокойно пристъпи към сервираната маса и посегна да се обслужи. – Радвам се да ви видя в добро здраве, господа, но къде е момичето?
Кус-тун махна с ръка към Шамира.
- Не, не – старият лихвар поклати глава. – Момичето, имам предвид. Нали тъй ти рекох, — той се извърна към Конан, — че четирима ще умрат заедно с теб. Тук виждам теб и трима, а момичето… то къде е?
- Искаш да кажеш, че някъде долу трябва да има и жена? – Конан смръщи вежди. Да, логично звучеше – почти винаги, когато си беше имал работа с магьосници и зли богове, на които се принася жертва, девственицата се беше оказвала задължителен елемент. Следователно…
- Долу няма нищо! – натърти Долф. – Претърсихме навсякъде.
- Трябва да има момиче – обясни Тритес и си наля вино в един от празните позлатени бокали. – Инак Па‘Туа няма да приеме жертвата.
След кратко колебание Кус-тун събра длани, затвори очи и стисна здраво зъби. Бледо белезникаво сияние заигра по връхчетата на ноктите му, когато погледна отново спътниците си.
Бул приближи Шамира и сръчно развърза кърпата от устата й. Принцесата мигом плю и се напрегна, но стигиецът се наведе към нея и с леко кръгово движение на ръцете изтласка сиянието към лицето й. Макар лично да се бе погрижил за обезвреждането й, Конан едва се сдържа да не измъкне ятагана и да не се нахвърли върху спътниците си щом видя, че магиите на Кус-тун явно й причиняват болка.
- Кажи ни – настоя Бул. – Веднага!
Шамира се опита да се съпротивлява и от устните й дори се изтръгна подобен на съскане звук, но Кус-тун отново раздвижи ръце и след малко тялото й омекна.
- На горния етаж – прошепна тя едва чуто. – Там е жертвеницата…
- Добро момиче! – небрежно я похвали чернокожият войн и отново й затъкна устата. – Да вървим! Тритес…
- Ще остана тук, ако нямате нищо против! – старецът демонстративно разлюля чашата в ръката си. – Хубаво вино.
Конан сви рамене и поведе другарите си обратно към централното стълбище и нагоре към третия етаж на двореца.
Никога не се беше изкачвал толкова нагоре при идванията си тук. Докато с бързи крачки напредваше по мраморните стъпала, си даде сметка, че всъщност при посещенията си е видял само малка част от обителта на Шамира… само онова, което тя бе допуснала да му бъде показано – което си беше странно. Разтърси чернокосата си глава: любов или не, вече беше напълно убеден, че шемитката не само го е мамила, но направо го е водила за носа, а това беше нещо, което един син на Кром не би трябвало да допуска. “Какъв съм глупак!” – каза си и сам се засмя на глупостта си. Беше се държал като дете през последните седмица-две… но никога повече нямаше да повтори тази наивна постъпка.
Стълбището свършваше в просторно фоайе, в дъното на което имаше огромна обкована с метал врата. Крилата й бяха плътно затворени, а масивното желязно резе би било съвсем на място дори върху крепостни порти. Не му беше мястото тук, още повече пък от външната страна на вратата.
Долф пристъпи да го дръпне, но Конан го спря.
- Нещо е трябвало да си остане вътре! – промърмори тихо и бавно вдигна ятагана си.
- В името на Митра и Елрик… – изръмжа Бул. – Що за идиотс…
От другата страна на вратата се разнесе шумолене, сякаш споменаването на имената на боговете бе разбудило нещо – или някой – отсреща. Миг по-късно, Долф още посягаше към резето, масивното дърво се разтърси от мощен удар толкова силен, че от тавана се посипа мазилка като бяла пепел.
- Кром! – Долф си дръпна ръката. – Тигър ли държи проклетата красавица вътре?
Кус-тун издаде няколко гърлени звука и Бул се ухили:
- По-скоро нещо, което обича тигри, казва той.
- Разбираш ли му? – Конан заинтригувано се обърна към чернокожия.
- Не е толкова трудно, да отрежеш някому езика не означава да го лишиш от дар слово! Просто го затрудняваш да произнася думите както трябва… – Бул размърда масивните си рамене. – Добре, да видим този тигро-любител!
Вратата се разтърси от нов яростен удар. Но сега, когато вече знаеха, че от другата страна ги очаква битка, те бяха подготвени. Долф се хвана здраво за резето, напъна се, мускулите по раменете и гърба му се издуха и желязото плавно се измъкна от металните пръстени.
В същата секунда последва трети удар и двете крила на вратата се разтвориха с трясък, асгардът едва успя да отскочи встрани.
Вече готов, Конан се хвърли напред преди още Бул и Кус-тун да са успели да реагират.
“Любителят на тигри” се оказа всъщност подобно на гущер или може би крокодил животно с размерите на голям горски глиган. Имаше гладка люспеста глава и хлътнали дълбоко в черепа малки злобни очички, краката му бяха криви, но дебели и много мощни, а опашката му беше дълга почти колкото самото него – и извънредно силна и мускулеста. С учудваща за размерите и тежината си бързина животното се втурна към четиримата, пастта му беше зинала и от нея се стрелкаше тънък раздвоен език. Съскаше оглушително. Още един подобен звяр с пълна скорост се приближаваше откъм потъналата в тъмнина зала отвъд вратата.
Конан скочи право към чудовището, в последния миг се изви встрани и стовари ятагана върху дебелата му шия, но острието дори не одраска дебелите люспи. Вместо това ноктестата лапа закачи бедрото на кимериеца, а мощната опашка го удари през хълбока и го метна встрани сякаш беше слабосилно детенце. Кус-тун атакува от другата страна и на свой ред бе пометен от опашката, а звярът се помъчи да спре и ноктите му застъргаха по мраморния под. Вторият приближаваше бързо, Долф се спогледа с Бул и двамата едновременно го нападнаха, като оставиха първия на грижите на другите си спътници.
Падайки, Конан се претъркули странично за да смекчи силата на удара си в стената, но дори и така сблъсъкът му изкара дъха. Пъргаво скочи отново на крака и шумно прокле майсторите на тенекиения си ятаган – беше уверен, че верният му меч, дори и да не би отсякъл направо главата на звяра, поне щеше да му пусне малко кръвчица. Но… нямаше избор, нали?
- Задръж вниманието му! – предупреди той Кус-тун и отново нападна, този път се беше устремил към видимо по-тънката броня по корема на чудовището. Надяваше се да успее да я пробие.
Макар че на пръв поглед люспестият гущер бе зает със стигиеца и следеше внимателно движенията му, изведнъж отскочи на кривите си крака и буквално се завъртя във въздуха, като с опашка помете Кус-тун за пореден път, а челюстите му внезапно щракнаха на не повече от пръст разстояние от рамото на Конан. Острието, прицелено в слабините на звяра, се приплъзна по бронираната му плешка… и сряза кожата ниско долу при изпъкналата гръдна кост. Чудовището изрева и се помъчи да се изправи на задни крака, за което тялото му не беше пригодено. Кимериецът се приведе да избегне размаханата му ноктеста лапа и удари вертикално нагоре под брадичката му, ругаейки под нос този път майстора на ятагана който, за разлика от почти всички други оръжия, с които му се бе налагало да се сражава, не ставаше за намушкване на противник. Оказа се обаче, че именно вдлъбнатината под долната челюст на люспестия гущер е едно от слабите му места и острието проникна дълбоко под пластовете кожа и мазнини; на тласъци рукна силна струя кръв. В същия миг и Кус-тун атакува откъм слабините, където в началото се беше насочил варваринът.
Ревът на звяра беше оглушителен. Напълно загубил вкуса си към битката, той се опита да избяга или поне да извърне опашка и към двамата си мъчители, но Конан и стигиецът не го оставиха да се оттегли; сега вече, когато кръвта и вътрешностите му се смесваха по мраморната мозайка, беше само въпрос на още един-два сполучливи удара най-сетне да свалят на пода бързо отпадащото от загуба на кръв чудовище и Конан със зверски вик му отсече главата. Благодарение на чутовната му сила ятаганът можа да проникне през дебелите защитни люспи на шията, но заседна между прешлените на гръбнака и, когато кимериецът се опита да го освободи, острието се счупи в ръката му.
За негово удоволствие, Долф и Бул Гутуа вече довършваха своя звяр, когато той се извърна и захвърли безполезната дръжка на оръжието си. Асгардът имаше плитка рана на рамото, където челюстите на гущера го бяха докопали, а ниско на гърдите на чернокожия кървяха няколко резки от нокти, но като цяло се бяха справили добре, а Бул дори се хилеше победоносно, когато и техният гущер издъхна в агония. Към битката не се бяха присъединили други чудовища, тъй че вероятно пазачите на залата бяха само двама.
Докато асгардът и чернокожия гладиатор се справят с противника си, Конан изстръгна един от светилниците от мястото му на стената и, щом пътят бе разчистен, предпазливо поведе другарите си в мрака.
Помещението беше просторно, навярно обхващаше целия етаж или поне по-голямата част от него и Конан изръмжа и се стегна като си помисли, че през цялото време, докато се е забавлявал с Шамира нощем, тези два грозни звяра, докарани кой знае откъде, са влачили гнусните си опашки над главата му. Приличаха му на обитатели на Черните кралства, но спокойно биха могли да идват и от другаде, даже и от някое грозно магическо измерение – знае ли ги човек какви ги вършат магьосниците!
По-голямата част от залата беше празна, а стените – голи, само тук-там в камъните бяха поставени халки за факли. Липсваха както гоблените и фреските от долните етажи, така и присъщите на магическите обители статуи на разнообразни божества, мангали за благовония и всички други уреди за извършване на служби. Нямаше и прозорци – странно, защото отвън третият етаж досущ приличаше на останалите два… Макар че, като се замисли, Конан се сети, че горе бе виждал завесите винаги спуснати. Навярно прозорците просто бяха зазидани отвътре.
Чак в дъното на залата откриха това, което търсеха: голяма олтарна плоча от гранит, от двете страни на която бяха поставени дългокраки мангали, а откъм всеки от ъглите й имаше побит дебел стълб – без съмнение на тях четиримата им бе подготвена участта да бъдат оковани към тези четири колони.
Но олтарът беше празен.
Конан поспря за миг и поднесе светилника към плочата, за да се увери, че върху нея няма прясна кръв или друго, което да подскаже, че девицата, която търсеха, вече се е простила с живота си. Но не – гранитът бе безукорно чист, макар монтираните на подходящи места метални гривни и издълбаните до тях улеи да подсказваха, че точно тук му е мястото някой да бъде прикован и разпънат, след което да му източат кръвта в дар на боговете. До халката за шията беше грижливо поставен широк нож от черен обсидиан, на светлината на светилника по дръжката му заиграха зелени искрици.
- Има факли! – обади се Бул откъм стената. Кимериецът изостави огледа и се приближи към него. Не след дълго поне тази част от залата вече бе добре осветена, тъй като в халките на стените, на всеки няколко крачки, действително имаше приготвени сухи факли и те горяха далеч по-добре от мъждивите кадилници в подземието.
И все пак, залата беше празна.
Конан бавно се върна към олтара и прокара пръсти по ръба на плочата. Обикновено в храмовете, където се принасяха жертви, винаги имаше някакви изображения, било на богове или демони; спомняше си например един странен град на Кхатайската граница, където… Рязко се сепна и вдигна глава – беше напипал нещо отдолу под ръба на плочата. Пукнатина, може би? Наведе се и поднесе светилника по-близо.
Всъщност при по-внимателен оглед се оказваше, че олтарът представлява по-скоро голям каменен сандък… съвсем естествено, понеже надали би имало начин да се качи до третия етаж цял блок с такива размери. Но… Долавяше ли някакъв звук там отвътре или острият му варварски слух го подвеждаше?
Без повече размисли Конан остави светилника на пода, стисна здраво ръба на горната плоча и се помъчи да я избута от мястото й. Лицето му се разкриви от усилието – зловеща озъбена гримаса – мускулите му стенеха, вени като въжета опасаха набъбналите му бицепси… Но не, капакът на каменния сандък дори не помръдна.
- Кром! – изръмжа Конан. Твърде тежка вечер беше имал, може би?
- Какво правиш? – Бул беше приключил с огледа на стените и любопитно склони глава към него.
Вместо да му отговори, кимериецът се приведе леко и с все сила напъна плочата нагоре. В първия момент очакваше, че няма да поддаде, както не бе пожелала да се плъзне и настрани. После обаче някъде под краката му се разнесе протестиращ вой на съпротивляващи се механизми и капакът на саркофага трепна. Конан се напрегна още по-здраво, капчици пот оросиха челото му, гърдите му се издуха като ковашки мехове… Разнесе се звънко понггггг и трясък на метал, сякаш в невидимия механизъм се бе скъсала пружина. След това капакът с лекота се поддаде на усилията на кимериеца и сандъкът-олтар се отвори.
Вътрешността му представляваше малка стаичка, чийто под стигаше по-нивото на пода на залата. Докато се опитваше да изблъска плочата докрай и да счупи пантите, които я придържаха на място, Конан се опита да пресметне къде би се намирало това помещение спрямо долния етаж… не се сещаше за нито една стая, където таванът да е подозрително нисък. Навярно, каза си, това ще е още едно помещение, където не са ме допускали. В устата му горчеше.
Ново понгггг свидетелства, че сега вече няма никакви препятствия през махането на капака. Конан налегна с рамо на вертикално вдигнатата плоча и след миг тя с трясък се стовари на пода, като се разпука на три неравни парчета; очевидно част от механизма за отварянето й се беше съдържал в самата нея.
- Я какво си имаме тук! – Долф се наведе над открилата се стая. – Какво пиленце!
Конан изръмжа съгласието си.
Долу имаше място колкото за една от познатите му маси за оковаване и за пътека за минаване покрай нея. А на масата беше просната…
Трудно му беше да повярва, че това момиче би могло да е девственица. Но пък, от друга страна, напълно възможно беше черните богове, на които Шамира и слугите й се кланят, да не изискват толкова строго трактуване на правилата. Просто не беше възможно такава нежна прасковка да остане неоткъсната! Всъщност не, поправи се Конан – не праскова; екзотичен плод. Имаше кожа с цвят на маслина, коси черни като гарваново крило, лице със съвършени, божествени черти, а когато отвори очи, беше все едно надничаш в глъбините на идеални, безценни черни перли. И тялото й беше съвършено, извивките му – дори и когато беше просната така безпомощна – изкусителни. Плътта й бе сочна, без да е твърде изобилна и разточителна; пищни гърди, пухкави бедра… Дори така изглеждаше сладострастна!
- Моля… – прошепна тя. – Моля ви…
Долф още я съзерцаваше изумен, но Конан не губи време и се преметна през ръба на саркофага. Беше въпрос на по-малко от минута да изкърти халките от масата и да ги свали от изящните китки и глезени на момичето. Окашля се смутен, когато тя присви колене и грациозна като богиня седна на плота. Представата му от вендийските диалекти беше доста смътна, но все пак съумя да смутолеви:
- Не бой се.
Завалвайки леко думите и с явно доловим акцент, но на съвършено правилен хайборейски вендийката отвърна:
- Не се боя. Не вярвам това да е начинът да ме принесат на Ни‘Мбуя.
Долф отгоре й подаде ръка и й помогна да излезе. Загледан в мускулестите й прасци и разкошните полукълба на дупето й, Конан осъзна, че само една професия би могла да извае тялото й така прекрасно. Вече бе напълно убеден, когато тя пристъпи напред по излъскания под и очаквателно се извърна.
- Ти си танцьорка! – каза й изумен. – Но какво прави момиче като теб в двореца на шемит?
- Почти си прав… спасителю мой! – тя му се усмихна сякаш другите трима не съществуваха. Зъбите й бяха равни, бели и прекрасни досущ като всичко останало по нея. – Но не съм професионална танцьорка, макар и да са ме обучавали за такава задача. Историята е дълга. Аз съм… – замисли се за момент и прехапа устна с така детинско и невинно изражение, че Конан усети как сърцето му се топи и мъжествеността му се стяга. – Аз съм професионална наложница. А сега, господа, дали не бихме могли да отидем някъде, където да хапна нещо? Откакто вчера ме качиха тук, не съм получавала нито храна, нито вода. Имам нужда да се пооправя… – тя отново се усмихна.
Беше ги спечелила всички, помисли си Конан развеселен. В крайна сметка се споразумяха Кус-тун да й покаже будоара на Шамира, докато те се занимаят с принцесата и Тритес, и приготвят слугинската трапезария за царственото й присъствие.
Едва когато слязоха долу, Конан осъзна, че дори не са научили името на това прелестно видение и този пропуск го развесели още повече. Това приключение, наченало тъй печално, започваше доста да му харесва.
По време на отсъствието им Тритес бе успял да се справи с цяла кана вино и да изпразни купата с препечените мариновани пъдпъдъчета. Шамира стрелна бившите си жертви с отровен поглед.
- И тъй, — заяви Конан, докато се настаняваше на масата, — време е да научим цялата история каквато е, тъй ми се струва. Е, лихварю, нека започнем с това как се озова тук. Точно ти беше последният човек, когото очаквах да ни навести. Не ти ли стигнаха приключенията за тази нощ?
Тритес се ухили:
- По-скоро би трябвало да съм първия, когото да очакваш, кимериецо. Нали ти казах още при Литио: ти си ценната жертва за Шамира, а Черният камък твърдо възнамерява да те ликвидира. Той си мисли, че може да измами Съдбата и да те вкара в капан преди да му е дошло времето – и сбърка. Лош път е избрал, ако ме разбираш.
- Не те разбирам! – отсече Конан. – Пък и онова, което предстои да разбера, май никак няма да ми хареса. Но, попитах те – как се озова тук?
- Служа на Утигнар – простичко отвърна Тритес. – Той ми заговори и каза къде да ида да те срещна… и къде и кога да дойда после.
- А Утигнар кой е? – намръщи се кимериецът.
- Ами… – старецът замислено се почеса по рошавите бакенбарди. – Те са шестима, древните богове на човечеството от времената, когато хората още не са можели да говорят. Те твърдят, че когато сме ги Забравили, другите дошли да запълнят освободеното от тях място.
- Не звучи по-глупаво от повечето празни приказки на жреците – съгласи се Конан. – И какво, като всички останали се делят на добри и лоши, черни и бели, светли и тъмни или както искаш го наречи? А ти служиш на, хм, един от добрите?
Зад гърба му Бул Гутуа набързо очерта пред лицето си знака за отричане от нечестивото. Долф само се ухили като го видя какво прави: боговете нито ще ти обърнат внимание, нито ги интересува. Не и Кром във всеки случай… Но вярно беше едно: че или огромният варварин е в извънредно лошо настроение, или действително е помъдрял несъразмерно на годините си и е станал… как го беше рекъл Бул: Укротен? “Скептичен” май-беше по-добре казано.
За изненада и на тримата обаче, Тритес отвърна:
- Знам ли? Кой може да ти каже какво е добро и кое е зло или пък какви са действителните помисли на боговете? Ти ли ще определиш дали Хануман Черния е лош, понеже изстисква между пръстите си душите на умиращите като гнили банани – а Белия Хануман добър ли е тогава, щом другояче мъчи хората? Едно знам: Утигнар и другите двама винаги правят обратно на това, което братята им са намислили и, щом те те искат мъртъв, то моят Повелител те желае жив. Това е истината… всичко друго е за украса на историята.
- Не си ли малко скептичен за богопоклонник? – ухили се и Конан. – Чувал съм, че боговете имат навика да поразяват подобни мислители я със светкавица, я с чума, я с нещо друго…
- О, аз вярвам в Забравените! – Тритес посегна към следващата кана с вино. – Просто доста съм живял и видял, та ми е трудно да различавам черното от бялото. Тъй де! За друго обаче ставаше дума…
За какво точно, тъй и не можаха да научат, понеже Конан трепна и наостри уши, а миг по-късно и останалите чуха същото, което беше доловил пръв неговият най-чувствителен слух: отвън на двора потропваха копита на коне. Навярно принцът, съпругът на Шамира се завръщаше, защото тя се замята яростно и замуча през превръзката на устата си.
- Бързо! – нареди Конан. – Долф, ти взимаш красавицата. Бул, поверявам ти Тритес. Ще се видим при Литио, след час. Ако дотогава не съм се върнал, вижте й сметката, мятайте се на конете и дим да ви няма, Месантия няма да е здравословно място за вас, момчета. А ти, старче, ако посмееш да изчезнеш, ще те намеря ако ще и от Преизподнята да се върна за теб и забравения ти повелител!
С тези думи той отвори вратата и изтича навън в коридора.
Очакваше да се сблъска с принца и хората му или в централното фоайе при входа, или по стълбищата, но поне долу нямаше никой. Резетата бяха сложени на вратата и Конан присви очи с ръка на меча си – така ли беше и преди? Сви рамене – размисълът беше безполезен – и прескачайки по няколко стъпала, като атакуващ лъв се понесе нагоре по стълбите.
Кус-тун и момичето все още бяха в будоара на Шамира. Конан отвори с трясък вратата на спалнята на принцесата и си отдъхна облегчено, когато – още преди с две огромни крачки да стигне до завесата, зад която бяха разположени гардеробната и самия будоар – стигиецът изникна от там с готово за удар оръжие в ръцете.
- Не знам какво става – обясни му Конан, — но трябва да се махаме от тук.
Кус-тун кимна. Секунда по-късно и вендийката се показа иззад завесата. Беше се заела да си прави прическа – типично за жените, помисли си Конан, сякаш как е косата им е най-важният въпрос във всяка една ситуация! – но поне беше избрала да си облече проста и сравнително удобна пътна рокля… и стискаше дълъг, по женски украсен кинжал. Кимериецът одобрително й се ухили. Съмняваше се дали Шамира или прислужниците й биха могли да се защитят с това смешно острие, макар то безспорно да бе поставено в будоара с точно тази цел; мускулестите ръце на вендийката обаче със сигурност можеха да нанесат поне един-два фатални удара с него.
- Да вървим! – каза и на двамата и ги изведе през страничната врата, по къс вътрешен коридор през покоите на Шамира и точно до онази стая, където само преди няколко часа беше открил гарафата със сънотворното вино.
Странно или не, никой не бе дошъл да разчисти тук. Гарафата и празната чаша още си стояха на масичката. Столът беше съборен, явно или самият той бе паднал на пода заедно с него, или пък дори и упоен се бе опитал да окаже съпротива… не си спомняше. Предпазливо надникна в коридора, убеди се, че нямат никого насреща си и изведе момичето и стигиеца.
За негово учудване вендийката се спусна така сръчно по стената на двореца, сякаш цял живот се бе промъквала потайно в чужди къщи; именно Кус-тун се позабави, непривичен към подобни упражнения. Тъй или иначе, не след дълго вече бяха в двора, от задната страна на сградата.
Все още чаткаха копита, възбудени гласове спореха нещо на един от по-рядко използваните шемитски диалекти, които Конан почти не владееше. И… дрънчаха звънчета: странно, защото не беше забелязвал шемитите в Месантия да използват такава украса за карети и коне. Кимериецът сви рамене, безмълвно посочи оградата на Кус-тун и момичето и се затичаха в мрака.
В този ранен утринен час при Литио не бяха останали дори заклетите пияници. Всичките му момичета или бяха с клиенти на горния етаж, или спяха самотни в леглата си – и по-добре, помисли си Конан. Подозираше, че особено момичетата няма да са никак доволни, когато видят вендийската си съперничка. Литио, с разчекваща се от прозявки уста, слезе да обслужи подранилите си клиенти и, дори да се изненада от присъствието на Тритес и вързаната им пленничка, с нищо не го показа.
- Някой ден ще ме вкараш в гроба, друже – заяви, когато стовари с трясък поръчаното вино на масата им. – Това, че будуваш от залез до изгрев като някой кимерийски демон не значи, че и бедничкият аз не бива да мигвам ни денем ни нощем!
Тритес мълчаливо бръкна в кесията си и му подаде тежка златна монета, което приключи оплакванията на съдържателя. Изчака го да се оттегли, след което замислено подръпна брадата си и каза:
- И тъй, нека довършим несвоевременно прекъснатия си разговор. Всички вие по един или друг начин сте свързани със Забравените богове и това е причината тази тяхна слугиня – той посочи небрежно Шамира, — да ви събере тук за жертвоприношението на Ни‘Мбуя. Нощта, за щастие, почти отмина и мощта, която този Бог би съумял да набере чрез смъртта ви… е, ще трябва да почака още някоя и друга година. Дузина години по-точно. Надали ще е много доволен…
Сякаш в потвърждение на думите му, шемитската принцеса отново се дръпна и замуча през превръзката на устата си.
- Сега силата на Тримата потегля в цикъла на своя спад, а тази на моя господар и неговите братя – към възхода си. Боя се обаче, че няма да имаш време да изчакаш да дойде пикът на немощта на Тримата, Конан. Ударът трябва да бъде нанесен сега.
- Не те разбирам – призна Конан.
- Не е толкова трудно. Далкос Могъщия, както струва ми се ти споменах, имаше трима ученици. В Книгата на Съдбата е писано, че трябва да се срещнеш с всеки един от тях и залогът е самото Битие на хората. Не, не ме разбирай погрешно… – Тритес се ухили. – Хората не биха забелязали нито ако победиш, нито ако изгубиш. Съдбата е като… бавна река. Като планина или гора. Ходът й е тъй бавен, че човешкият живот припламва и угасва много преди да настъпи каквато и да е промяна.
- Тогава?
- И все пак е важно. След сто години или двеста, делата ти ще бъдат от значение. А, междувременно, писано е, че трябва да се срещнеш с Черния камък – сега.
Конан неволно се озърна. Тритес невъзмутимо продължи:
- Обителта му е в Черните кралства или дори отвъд тях, но на взора ми не е позволено да разкрие точно къде. Тя обаче знае – старецът посочи Шамира. – Тя ще те води в пътешествието ти и към предначертания сблъсък.
- Кой е казал, че искам да се срещам с този… Черен камък? – намръщи се кимериецът. – Кой казва, че ме интересува битието на хора, които дори не познавам? Не искам много от живота – злато, вино и хубави жени. Защо ми е да се интересувам от останалото?
- Причините са три – Тритес потри бузата си. – Първо, защото в древните градове на Забравените богове има такива несметни съкровища, които не си нито в състояние да си представиш, нито дори да сънуваш, Конан – да не говорим, че и цял живот няма да ти стигне да похарчиш даже една десета от тях… а когато победиш Черния камък кой мислиш ще владее всичкото това злато? Второ, защото ако избягаш от битката сега, винаги ще се питаш дали си го сторил от зле разбрана пресметливост… или може би от страх.
- Не се боя! – изръмжа Конан сърдито.
- … и винаги ще те спохождат неуспехи – продължи Тритес невъзмутимо. – Защото, нали, ти си избягал, вместо смело да посрещнеш съдбата. А третата причина…
- Стига толкова! – кимериецът удари с юмрук по масата и дъските изпукаха. – Омръзна ми да те слушам! Никъде няма да ходя и с никакви Черни камъни няма да се срещам. Как пък не – да се влача до другия край на света, само защото ми обещаваш някакви си измислени съкровища! И сам мога да спечеля колкото ми трябва, а съдбата си всеки кове сам, тъй че не се и опитвай да ми предсказваш неуспехи! Край, старче! Върви си с мир и повече не ме закачай!
- Но…
- Край, казах! – Конан удари отново по масата и се обърна към другите. – Тази заран, щом робският пазар отвори, мисля да заведа нашата прелестна шемитска птичка при Чаван – той ще оцени достойнствата й. Парите ще поделим, тъй всеки от нас ще е спечелил макар и малко от това приключение. Както аз го разбирам, вие двамата доскоро сте били роби…
Кус-тун кимна.
- Федруго винаги търси добри бойци за армията си и това ще е най-лесният начин да спечелите малко пари. С дела от Шамира ще можете да си купите оръжия и брони. Аз лично възнамерявам вечерта да се върна в двореца и да изпълня най-сетне задачата на Замшет. Както го виждам, Долф, не би навредило да дойдеш с мен – поне ще можем да изнесем повече от съкровищата на проклетия принц. След това се връщам в Шадизар заедно с Димантената чаша, все едно с мен ли ще пътуваш или не. А ти, красавице… – той оценително огледа вендийката. – Би могла да опиташ да се върнеш у дома например. Или да си пробваш късмета в Туран, там хубавите наложници са винаги търсени. Ако желаеш, добре си дошла да пътуваш с нас до Шадизар. Ако ли не, мога и тук да те запозная с подходящ покровител…
- И сама ще се оправя! – гордо възрази момичето. – Дъщерята на Шахнапур не търси милостиня от… варвари!
- Тъй да бъде! – Конан се засмя. – Такива са плановете ми и мисля, че с това нощта приключва. Вярвам, Литио ще бъде тъй любезен да ни предостави стаи… – той стрелна с поглед дремещия на тезгяха съдържател. – Почерпката на Тритес беше достатъчна, нали?
- Ъъъ… да-да! – побърза да се съгласи дребничкият зингарец.
- И събуди Намела – додаде кимериецът. – Не ми се спи в празно легло! – след което, счел въпроса за приключен, допи на един дъх виното си и тръгна към стълбите.
Вендийката го догони още преди да е стигнал до стаята си. А Тритес, и да бе искал да възрази нещо, си сдържа езика.
Но не им се отдаде да изкарат спокойно остатъка от нощта и, когато Конан по-късно имаше време да се замисли за това, стигна до извода, че при все подозрението с които се бе научил да се оглежда зад гърба си, просто бе постъпил невнимателно тази нощ. Нямаше смисъл да се самообвинява: и бог да беше, пак след всичко случило се нямаше как да обърне внимание на всяка подробност. Оставаше да се поучи занататък – и можеше да се твърди, че, както бе станало с истинската любов, така и в този случай никога повече не се бе случило да не прикрие добре следите си… и особено да го пипнат по такъв глупав начин. Тритес можеше да си приказва каквото си ще, но кимериецът знаеше по-добре: не Съдбата му беше писала с желание или без, но все едно, да се отправи към срещата с Черния камък. Просто човек сам си кове съдбините, а в този случай чукът му бе ударил накриво.
Много жени бе изпитал от най-ранната си младост досега, но вендийката се оказа истинско съкровище. Целувките й бяха сладки като мед, тялото й – топло и гостоприемно като майчина утроба, а уменията й… Както Конан бе предположил още когато я видя, не беше девственица – но както му довери, докато лежаха разгорещени един до друг и си поемаха дъх, това бе само част от обучението й, а за пръв път й се случваше не само да прилага изученото на практика, но и да се отдава някому с такава радост. Ухилен, кимериецът отново покри съвършените й гърди с целувки и точно когато се бе изправил над нея, а тя крещеше в екстаз за пореден път, вратата на стаята се отвори с трясък.
Докато го сваляха по стълбите, овързан като пленено животно, той отбеляза, че сякаш вихрушка бе минала през кръчмата на Литио; пребит и окървавен, собственикът се беше свил до тезгяха си. Тритес не беше сред пленените – Шамира също. Но и тримата други, както и някои от момичетата, а и част от посетителите, се оказаха изведени в нощта.
Конан на няколко пъти безуспешно се помъчи да се пребори с омотаващите го въжета – спечели си единствено безмилостен удар с тояга по главата. Дори и цялата му титанична сила не бе в състояние да разкъса безкрайните намотки. Пък и търговците на роби имаха достатъчно опит със силните кандидати за офирските гладиаторски школи и мъчителите му се бяха постарали да го обезвредят както трябва. Тъй че бе принуден с гърлено ръмжене да потътри крака заедно с останалите пленници. Руга небрежността си през целия път до пристанището – отначало на глас, а когато поредният удар му разкървави устата, и на ум. Да не чуе нито шумния погром на заведението долу, нито стъпките по стълбището и коридора… Никога повече нямаше да позволи и страстта да заглушава слуха му, нито пък щеше да легне без верния меч до възглавето си! И само как ги бяха открили…!
Подобни рейдове на търговци на роби бяха повече от необичайни за тази част на Зингара – дори по-редки, отколкото в Туран, понеже Федруго, макар и да обичаше да си топва пръстите в делвата със злато, държеше всякаква търговия изкъсо и в допустимите от закона рамки. Но при възможността за добра плячка, наглостта на полупиратските екипажи не познаваше граници. Пък и към кого ли друг би могъл да се обърне проклетият шемитски принц, съпругът на Шамира? Тлъстите оядени стражи на Федруго не биха хукнали посреднощ да проверяват някакво си евентуално отвличане, по-вероятна изневяра, още повече пък в тази част на града, където държеше заведението си Литио. За сметка на това кесийка злато не само щеше да затвори устата на роботърговските капитани и да повиши усърдието им, но и жертвите изчезваха безследно; без съд и присъда, без трупове и с максимална полза…
Както Конан бе склонен да предположи, корабът на който ги качиха, беше шемитски – платноход красив и изящен почти като асгалунски жребец, но разнасящата се около него миризма подсказваше, че са му загнили копитата. Вдигнаха котва почти веднага, сякаш търговците на роби бързаха да прикрият черното си дело… или пък имаше друга причина. Трюмовете бяха празни и шепата пленници можеха да се ширят доста удобно – явно корабът бе дошъл до тук да се отърве от товара си, а не обратното.
След още час-два, когато слънцето беше вече високо на небосвода, платната – вдигнати и корабът – в открито море, подозренията на Конан се оправдаха. Близо до капака на трюма се разнесоха стъпки, груб глас със силен акцент подвикна:
- Тоз кимериец, ‘ла насам! – и, когато той очаквателно погледна нагоре, зърна на фона на парчето небе през решетката лицето на Шамира.
Беше се измила и преоблякла, но сега, в проста сива рокля и със стегната на плитка коса, изглеждаше дори още по-хубава. За преживяното тази нощ напомняха само няколко синини и драскотини по лицето й. Навярно под роклята ребрата й бяха превързани, защото се наведе много внимателно и изкриви устни в болезнена гримаса.
- Е, кимериецо – каза сладко. – Виж се само докъде стигна!
На устните на Конан напираше нещо глупаво – “Прости ми!” или може би “Колко си красива, любов моя!” – но той стисна зъби и изръмжа:
- Проклета да си!
- Вече съм прокълната в смисъла, в който ти го разбираш! – благо отвърна тя. – Но, приятелю мой, преди да дойде мигът ти да умреш, много бих искала да помислиш върху една проста истина!
- И каква ли ще е тя?
- Дълги са пръстите на Ни‘Мбуя! – тя вдигна показалец. – Навсякъде ще те достигнат, теб и онези глупаци. Мисли за това, докато слушаш как пищи твоята… красавица!
Сякаш в потвърждение на думите й се разнесе трескав вик: “Не! Не!” и вендийката пронизително, жалостиво запищя – досущ като притиснато в ъгъла животно. Жесток смях заглуши виковете й.
Конан изрева и опъна с все сила оковите, които му бяха сложили, но веригата не поддаде.
- Дълги са пръстите на Ни‘Мбуя! – повтори Шамира и царствено се обърна.
- Ще му ги отрежа – един по един! – обеща й кимериецът и в безсилието си удари стената с юмруци.
Храна и вода им донесоха чак вечерта.
Очаквайте продължението в следващия брой.
Радвам се, че можем да прочетем нещо на Върдж на страниците на списанието. Историята е интересна и увлекателна.