Списание "НОВА ВЪЛНА"

Онлайн списание за интерактивни форми и фантастика

Разкази-игри

Поробената принцеса

Byadmin2

Dec 17, 2011 , , ,

Поробената принцеса

 

Раз­каз от книгата

“Пла­мъ­кът на Андалусия”

 

Авто­ри:

Питър Вейл

Нол Кел­дън

 

 

Пролог

 

1236 г. – годи­на­та, в коя­то цар Иван Асен II обсаж­да Кон­с­тан­ти­но­пол, в Испа­ния заляз­ва една дър­жа­ва, про­съ­щес­т­ву­ва­ла пет века. Кас­тил­с­ки­ят крал Фер­нан­до III след дъл­га обса­да завзе­ма кул­тур­но­то сре­ди­ще на араб­с­ка Испа­ния: пер­ла­та на Анда­лу­сия, Кор­до­ба. Няко­га най-голе­мият град в све­та, Кор­до­ба е цен­тър не само на ислям­с­ка­та рели­гия и кул­ту­ра, но и на позна­ни­е­то: в ней­ни­те биб­ли­о­те­ки са съб­ра­ни тру­до­ве­те на най-вели­ки­те араб­с­ки мис­ли­те­ли, поети и уче­ни, тру­до­ве, чие­то вли­я­ние ще даде нача­лен тла­сък на евро­пейс­кия рене­санс. Севи­ля ще пад­не под уда­ри­те на Фер­нан­до след още две годи­ни, сви­вай­ки араб­с­ки­те вла­де­ния в Испа­ния до мал­ка област око­ло Гра­на­да. Алмо­хад­с­ка­та динас­тия, заета в меж­ду­о­соб­ни бор­би в север­на Афри­ка, зави­на­ги ще загу­би евро­пейс­ки­те си територии.

 

Око­ло малък огън в доли­на­та на река Гуа­дал­ки­вир, на ден път от полу­раз­ру­ше­ни­те сте­ни на ново­зав­ла­дя­на Кор­до­ба, седят шест мъл­ча­ли­ви силу­е­та. Пла­мъ­ци­те игра­ят по лица­та им, напо­ло­ви­на скри­ти в дъл­бо­ки­те сен­ки на път­ни­чес­ки­те им наме­та­ла. Пети­ма от нез­най­ни­те път­ни­ци целят да про­ник­нат в цита­де­ла­та на Кор­до­ба. Шес­ти­ят, висок ара­бин с гор­да воен­на осан­ка и лице, обе­зоб­ра­зе­но от жес­то­ко изга­ря­не, е чове­кът, кой­то може да осъ­щес­т­ви жела­ни­е­то им — капи­тан Омар ибн Насир, ръко­во­ди­те­лят на отбра­на­та на Кор­до­ба,  един­с­т­ве­ни­ят, посве­тен в тай­ни­те вхо­до­ве и изхо­ди от ней­на­та цитадела.

 

Дру­ги­те пети­ма са:

 

Али ибн Фар­зад бен Нaги­ри: пъл­ни­чък мла­деж с висо­ко чело и замеч­тан, реещ се поглед. Един­с­т­вен сту­дент на велик араб­с­ки лекар, той тряб­ва да про­ник­не в Кор­до­ба, за да спа­си послед­ния му меди­цин­с­ки труд от кла­ди­те на Инквизицията.

 

Хуан: млад, стро­ен испа­нец с лице, про­ря­за­но от дъл­бо­ки­те чер­ти на душев­но стра­да­ние. Избя­гал от Кор­до­ба след смърт­та на люби­ма­та си, той тър­си обяс­не­ние за ней­на­та гибел от отец Фран­цис­ко, фана­ти­чен като­ли­чес­ки све­ще­ник и заклет враг на ара­би­те, сега епис­коп на Кордоба.

 

Ахрин: широ­коп­ле­щест бъл­га­рин на око­ло 25 годи­ни, пре­па­сал теж­ка кри­ва сабя и кръ­гъл куман­с­ки щит. Син на дип­ло­мат в дво­ра на Иван Асен II, Ахрин придру­жа­ва баща си Алте­мир до Кор­до­ба, къде­то два­ма­та имат зада­ча­та да се поучат от веков­на­та араб­с­ка тра­ди­ция в стро­е­жа на сте­но­бит­ни маши­ни и кора­би. Оказ­ва се в Кор­до­ба по вре­ме на побед­ния щурм на кас­тил­ци­те. Ахрин се спа­ся­ва, но баща му оста­ва залож­ник на Фер­нан­до след пада­не­то на града.

 

Бер­бе­ра: бези­ме­нен, без­мъл­вен и зага­дъ­чен, Бер­бе­ра е член на малък ани­мис­ти­чен клан на север­но­аф­ри­кан­с­ки народ, кой­то отдав­на e завла­дян и поч­ти аси­ми­ли­ран от ара­би­те. Насто­я­ва да про­ник­не в цита­де­ла­та на Кор­до­ба, но никой освен Омар не е чувал гла­са му.

 

Шей­ла: седем­на­де­сет­го­диш­на араб­с­ка прин­це­са, дъще­ря на упра­ви­те­ля на Кор­до­ба, тя е пре­ка­ра­ла две годи­ни в роб­с­тво на френ­с­ки кръс­то­нос­ци и се връ­ща в род­ния си град по дири­те на мал­ка­та си сес­т­ра, веро­ят­но послед­ния оце­лял член на семейс­т­во­то ѝ.

 

Пре­ди да се съг­ла­си да пре­да­де тай­ни­те на кре­пост­та в ръце­те на пети­ма непоз­на­ти, капи­тан Омар насто­я­ва да чуе тех­ни­те раз­ка­зи. Чита­те­лю, пред теб е пър­ви­ят от тях.


ПРА­ВИ­ЛА

 

В този раз­каз твоя геро­и­ня е Шей­ла, мла­до моми­че с тъм­но мина­ло, пре­жи­вя­ло дъл­бо­ка душев­на трав­ма и загу­ба­та на семейс­т­во­то си. Шей­ла не е боец, зато­ва в този раз­каз няма бой­на сис­те­ма. Вмес­то това ще тряб­ва да сле­диш три пока­за­те­ля, кои­то ще опре­де­лят съд­ба­та на принцесата:

 

СЪОБ­РА­ЗИ­ТЕЛ­НОСТ – вся­ко пра­вил­но от логи­чес­ка глед­на точ­ка реше­ние ще ти носи точ­ки съоб­ра­зи­тел­ност (обозна­че­ни в тек­с­та с уде­бе­лен кур­сив: [+2 T.С.]). Съот­вет­но, вся­ко греш­но реше­ние ще ти носи отри­ца­тел­ни точ­ки. От тези точ­ки евен­ту­ал­но ще зави­си кол­ко доб­ре си се спра­вил и докол­ко капи­тан Омар е скло­нен да ти помог­не да про­ник­неш в Кордоба.

 

МОРАЛ – за раз­ли­ка от точ­ки­те съоб­ра­зи­тел­ност, морал­ни точ­ки ([М.Т.]) ще ти се дадат чак на края на раз­ка­за. Вмес­то логи­чес­ко­то ти мис­ле­не, тези точ­ки сле­дят тво­я­та чес­т­ност, човеч­ност и чув­с­т­во за спра­вед­ли­вост. От тези точ­ки може да зави­си съд­ба­та ти в бъде­ще – те опре­де­лят дали верен дру­гар няма да се ока­же пре­да­тел в най-непод­хо­дя­щия момент и дали съд­ба­та ще е на твоя страна.

 

КОДО­ВИ ДУМИ – поня­ко­га в тек­с­та ще ти бъде наре­де­но да запи­шеш някоя кодо­ва дума. Цел­та им е най-вече да сле­дят как­ви избо­ри си напра­вил, как­ви уме­ния си раз­вил и по коя пъте­ка на раз­ка­за си поел. Сле­ди ги вни­ма­тел­но и чес­т­но, от тях зави­си много.

 

На едно-две мес­та ще ти се нала­га да опит­ваш шан­са си като изби­раш слу­чай­но измеж­ду два епи­зо­да, но като цяло успе­хът ти няма да зави­си от късмета.

 

Изпол­з­вай гра­фи­те в днев­ни­ка, за да сле­диш тези пока­за­те­ли. Кога­то си готов с пра­ви­ла­та, приклю­че­ни­е­то ти започ­ва от 1.

 

 

ДНЕВ­НИК

дневник

 

 

1

 

 

 

Капи­тан Омар обхва­на събе­сед­ни­ци­те си с поглед, спи­рай­ки се на мла­да­та араб­ка. С кра­тък жест той я под­ка­ни да раз­ка­же исто­ри­я­та си и тя отвър­на с едва забе­ле­жи­мо ким­ва­не. Съб­ра­ни­те око­ло огъ­ня зата­и­ха дъх дока­то две изящ­ни ръце се про­тег­на­ха и отмет­на­ха качул­ка­та на път­ни­чес­ко­то ѝ наме­та­ло, отво­ю­вай­ки от сен­ки­те лице­то на моми­че­то. Меки, мал­ки уст­ни, изва­ян нос без сле­да от пре­чуп­ва­не, едва загат­на­ти ску­ли и прекрас­на брон­зо­ва кожа със­тав­ля­ва­ха хар­мо­нич­ния фон на две огром­ни синьо-вио­ле­то­ви очи, кои­то след крат­ко свен­ли­во навеж­да­не се вдиг­на­ха и плъз­на­ха око­ло огъня.

Тръп­ка пре­ми­на по нася­да­ли­те в кръ­га, до един запле­не­ни от кра­со­та­та на събе­сед­нич­ка­та си, на вид невин­на девой­ка на не пове­че от седем­на­де­сет годи­ни. Сър­це­то на мла­дия бъл­га­рин заби като чук в гър­ди­те му. 

Извед­нъж съч­ка в огъ­ня изпу­ка и девой­ка­та се сеп­на. Треп­тя­щи­те пла­мъ­ци осве­ти­ха корен­на­та про­мя­на в излъч­ва­не­то ѝ. Мас­ка­та на невин­ност и само­об­ла­да­ние се свле­че, раз­кри­вай­ки упла­ха, дива бол­ка и напрег­на­та омра­за. Девой­ка­та пое дъх и пре­ка­ра ръка по лице­то си, сякаш за да раз­сее някак­ва ужас­на мисъл.

Очи­те на капи­тан Омар се раз­ши­ри­ха леко и той възкликна:

- Аз те познавам!

При­до­би­ло изра­же­ние на сту­де­на реши­тел­ност, моми­че­то ким­на и започ­на раз­ка­за си с глух, но нет­рeпващ глас:

— Каз­вам се Шей­ла бинт Юсуф ал-Карим ибн Абдул Хафиз. Баща ми Юсуф бе син на спод­виж­ник на хали­фа, спа­сил го от сигур­на смърт в бит­ка­та при ал-Укаб. За вер­ност­та си дядо ми полу­чил тит­ла­та намес­т­ник и хали­фът му пове­рил управ­ле­ни­е­то на Кор­до­ба, кое­то баща ми насле­ди. Тат­ко управ­ля­ва гра­да спра­вед­ли­во и човеч­но дъл­ги годи­ни и полу­чи пря­ко­ра ал-Карим (“Вели­ко­душ­ния”) от жите­ли­те на гра­да. Позна­ваш ме, капи­та­не, защо­то пре­ди да ста­на роби­ня, играч­ка на поква­ре­ни мъже, бегъл­ка и сира­че, аз бях пала­во, наив­но дете, прин­це­са в дво­ре­ца, кой­то ти бе поверен.

Пре­ми­ни на 5.

 

 

 

2

 

 

 

Глу­пос­ти. Каза ти се, че Севи­ля още е част от Алмо­хад­с­кия хали­фат. Бягай на 13.  

 

3

 

 

 

— Миси­я­та им ще е труд­на, дали няма да им тряб­ват още две ръце по пътя?

— Две ръце като тво­и­те, дели­кат­ни и нес­вик­на­ли с теж­ка работа?

Сла­бо. Мини на 13.  

 

4

 

 

 

Пиер ме изгле­да учу­де­но, кога­то вля­зох в кръ­га на огъня.

— Ти ли си, мал­ка­та? Как­во тър­сиш тук? Сва­лих мяха с вода от раме­не­те си и му го пред­ло­жих, като офор­мих дума­та “вино” с уста. Пиер ме раз­бра и посег­на към мяха.

Да го напад­на ли вед­на­га (14) или да изча­кам (24)?  

 

5

 

 

 

Всич­ко започ­на два дни след пет­на­де­се­тия ми рож­ден ден. Баща ми бе пре­ка­рал дъл­ги дни в съве­ща­ния със съвет­ни­ци­те си и бе решил да про­во­ди пра­те­ник при Фер­нан­до Кас­тил­с­ки. След завзе­ма­не­то на Убе­да Фер­нан­до бе изго­нил поч­ти цяло­то му насе­ле­ние, напо­ло­ви­на хрис­ти­ян­с­ко, защо­то бе учас­т­ва­ло дей­но в отбра­на­та на гра­да. Мно­го от тези бежан­ци дой­до­ха в Кор­до­ба и баща ми се надя­ва­ше по дип­ло­ма­ти­чен път да издейс­т­ва раз­ре­ше­ние те да се вър­нат в гра­да си. С дип­ло­ма­ти­чес­ка­та мисия той нато­ва­ри голе­мия ми брат Мах­муд, кой­то тряб­ва­ше да пъту­ва с малък анту­раж до Толе­до, лят­на­та база на Фер­нан­до, и да пре­го­ва­ря с него от име­то на баща ми.

Брат ми не за пръв път се заема­ше с така­ва мисия. Тат­ко чес­то раз­чи­та­ше на него да носи посла­ния на хали­фа и да пре­го­ва­ря с хрис­ти­я­ни­те в годи­ни­те на неус­той­чив мир, как­то и в тези на откри­та вой­на. Мах­муд има­ше дар сло­во, беше ува­жа­ван из цяла Испа­ния, вина­ги се връ­ща­ше нев­ре­дим и раз­каз­ва­ше запле­ни­тел­ни анек­до­ти за приклю­че­ни­я­та си. За едно моми­че, кое­то пре­кар­ва­ше цяло­то си вре­ме зад бели­те зидо­ве на дво­ре­ца, при­каз­ки­те за опас­ни пъте­шес­т­вия и екзо­тич­ни гра­до­ве бяха неи­мо­вер­но при­мам­ли­ви. Раз­ка­зи­те на тат­ко и на брат ми вина­ги раз­пал­ва­ха въоб­ра­же­ни­е­то ми и аз пре­кар­вах десет­ки часо­ве в биб­ли­о­те­ка­та, повта­ряй­ки с пръст тех­ни­те мар­ш­ру­ти по избе­ле­ли­те кар­ти на Испа­ния и север­на Африка.

Мах­муд ме наме­ри в гра­ди­на­та, за да се сбо­гу­ва. Раз­ка­за ми набър­зо за миси­я­та и аз не само му зави­дях, но бях гото­ва на всич­ко, за да го придру­жа този път. Чув­с­т­вах се зря­ла и гото­ва най-сет­не да видя све­та, за кой­то бях слу­ша­ла тол­ко­ва пъти.

Зна­ех, че само тат­ко може­ше да ми позво­ли да зами­на. Но може би си стру­ва­ше пър­во да привле­ка Мах­муд на моя стра­на: той все пак беше водач на мисията.

Да гово­ря ли пър­во с Мах­муд (15) или да отида напра­во при тат­ко (25)?

 

 

 

6

 

 

 

При­да­дох си въз­мож­но най-пре­лъс­ти­тел­но­то изра­же­ние и усмив­ка­та на Кон­рад се раз­ши­ри. Бав­но стиг­нах до него и раз­вър­зах наме­та­ло­то си, кое­то се свле­че в кра­ка­та ми. Побут­нах го и той лег­на на посте­ля­та, като ме под­ка­ни да го послед­вам. Обкра­чих дебе­ло­то му туло­ви­ще с кра­ка и го целу­нах дъл­бо­ко, как­то не бях пра­ви­ла нико­га пре­ди. Беше така опи­я­нен от страст, че за миг не се усъм­ни в наме­ре­ни­я­та ми, а само сум­те­ше довол­но. Дока­то го целу­вах, ръка­та ми напи­па теж­кия меден бокал на масич­ка­та до него. Откъс­нах се от уст­ни­те му и го уда­рих по гла­ва­та. Той заму­ча и се опи­та да ста­не, но аз го фрас­нах още вед­нъж. От сила­та на уда­ра бока­лът се огъ­на, а Кон­рад рух­на на лег­ло­то в несвяст.

Мучах и сум­тях довол­но вмес­то него още мал­ко, за да при­тъ­пя подоз­ре­ни­я­та на мас­ки­ра­ния страж отвън, и после се огле­дах. Погле­дът ми се спря вър­ху дву­го­диш­ния ми мъчи­тел, чове­кът, кой­то бе убил брат ми и опро­пас­тил юно­шес­т­во­то ми. В гър­ди­те ми плам­на омраза.

Тряб­ва­ше ли да убия Кон­рад (76) или само да го обез­в­ре­дя (46)?  

 

7

 

 

 

Ще се опи­таш ли да пазиш тиши­на (27) или не (37)?   

 

8

 

 

 

В един свят ръко­во­ден от похот­ли­ви мъже, кра­со­та­та ми ме изла­га­ше на ужас­на опас­ност, но и беше ряд­ко оръ­жие в ръце­те ми, сти­га само да се научех да бора­вя с нея. Взех да си зада­вам упраж­не­ния, напри­мер как да поглед­на някой страж, за да ми помог­не с носе­не­то на вода, или как да мина покрай няко­го така, че да го нака­рам да ме просле­ди с поглед. След някол­ко сед­ми­ци с удо­вол­с­т­вие уста­но­вих, че мно­го по-лес­но кон­т­ро­ли­рах ефек­та, кой­то предиз­вик­вах у мъже­те и въп­ре­ки, че не можех да нама­ля тях­но­то привли­ча­не, можех уме­ло да го насоч­вам в угод­ни за мен посоки.

Запи­ши кодо­ва дума “пепе­ру­да” и мини на 10. 

 

9

 

 

 

Чер­ни­ят жре­бец ме поглед­на недо­вер­чи­во, но ме оста­ви да го пога­ля. След око­ло мину­та чеса­не реших, че ще ми позво­ли да го изве­да от кора­ла. Вър­вях до него извес­т­но вре­ме, дока­то смет­нах, че сме се отда­ле­чи­ли доста­тъч­но от лаге­ра, после го яхнах и го пришпо­рих напред.Вятърът изпъл­ни коси­те ми, а усе­ща­не­то за сво­бо­да беше опи­я­ня­ва­що след дву­го­диш­но­то ми плен­ни­чес­т­во. Отно­во бях гос­по­дар­ка на себе си, и пре­пус­ках през пус­ти­ня­та на път за род­ния си град, а преслед­ва­чи­те ми няма­ха доста­тъч­но бър­зи коне, за да ме спрат.

Мини на 83. 

 

10

 

 

 

Една сут­рин, може би две годи­ни след смърт­та на Мах­муд, робът на Кон­рад, кой­то нито вед­нъж не бе сва­лил коже­на­та мас­ка с кръг­ли­те дуп­ки, вле­тя във вът­реш­ния двор на име­ни­е­то на запе­нен кон, ско­чи от него и изти­ча във вила­та. Изле­зе заед­но с Кон­рад, кой­то изда­де запо­вед да се сви­ри сбор.

Пред съб­ра­ни­те си рица­ри, Кон­рад про­го­во­ри на френски:

— Бра­тя! С Божи­я­та бла­гос­ло­вия, крал Фер­нан­до Кас­тил­с­ки е раз­вял бой­ни­те зна­ме­на на хрис­то­ва­та вяра и е тръг­нал за Кор­до­ба. През послед­ни­те годи­ни той жъне побе­да след побе­да, а и ние заед­но с него. Сега е вре­ме да уда­рим ара­би­те там, къде­то ще ги забо­ли. Стя­гай­те се. Утре тръг­ва­ме на война!

Изтръп­нах. Фран­цу­зи­те нада­до­ха побе­до­но­сен вик и тръг­на­ха да се гот­вят да напад­нат род­ния ми град, а аз се отпус­нах на тре­ва­та пребледняла.

Огром­на­та сян­ка на Кон­рад се над­ве­си над мен.

— А ти, мал­ка­та, как­во си скръс­ти­ла ръце? Стя­гай се, идваш с нас!

Явно беше в добро наст­ро­е­ние, защо­то не забе­ля­за какъв ефект бяха про­из­ве­ли думи­те му. Само раз­ро­ши коса­та ми и вле­зе в име­ни­е­то с гръ­мог­ла­сен смях.

Мини на 87.

 

 

 

11

 

 

 

Пър­ви­те три дни от пъте­шес­т­ви­е­то мина­ха скуч­но за спъ­ти­ци­те ми, но бяха изпъл­не­ни с нови пре­жи­вя­ва­ния за мен. Пред нас се раз­сти­ла­ше Анда­лу­сия в цяло­то си вели­ко­ле­пие, и аз жад­но поглъ­щах нови впе­чат­ле­ния от сут­рин до вечер. Щом зале­зе­ше слън­це­то оба­че, заляз­ва­ше и моят енту­си­а­зъм, и умо­ра­та от дъл­га­та езда ме насти­га­ше. Пър­ва­та вечер бях заспа­ла на диса­ги­те, от кои­то тряб­ва­ше да изва­дя палат­ка­та си. Мъже­те се смя­ха цяла сут­рин кога­то се събу­дих в палат­ка­та, коя­то Мах­муд бе опъ­нал, и се опи­тах да изля­за през тава­на. Въп­ре­ки добро­душ­ни­те закач­ки, те виж­да­ха, че яздя с тях без да се оплак­вам и в погле­ди­те им четях ува­же­ние и пре­да­ност. С вре­ме­то свик­нах на тем­по­то и при­ве­чер оста­вах дъл­го вре­ме око­ло огъ­ня, слу­шай­ки тех­ни­те раз­ка­зи и шеги дока­то раз­три­вах бед­ра­та си, схва­на­ти от дъл­га­та езда.

На вто­рия ден минах­ме през про­хо­да на Три­те сес­т­ри и вля­зох­ме в Кас­ти­лия под недо­вер­чи­ви­те погле­ди на кас­тил­с­кия гар­ни­зон в полу­раз­ру­ше­на­та пла­нин­с­ка кре­пост, а вой­ни­ци­те на Мах­муд мър­мо­ре­ха как само пре­ди два­де­се­ти­на годи­ни гра­ни­ца­та е била ден и поло­ви­на път по-ната­тък, в кас­тил­с­ки­те земи. За пръв път си давах смет­ка кол­ко бли­зо всъщ­ност бе Кор­до­ба до противника.

Ско­ро след това сля­зох­ме в рав­ни­на­та и тръг­нах­ме покрай град­че­та с ниви и мал­ки горич­ки. По мол­ба на Мах­муд яздех загър­на­та с наме­та­ло­то и забу­ле­на въп­ре­ки жега­та. Любо­пит­ни­те погле­ди на работ­ни­ци­те в поле­то не се засто­я­ва­ха твър­де дъл­го вър­ху мен, заети по-ско­ро с бляс­ка­ви­те шле­мо­ве и изум­ру­де­ни­те пла­що­ве на спът­ни­ци­те ми.

При­ве­чер на чет­вър­тия ден, вече само на някол­ко лев­ги от Толе­до, яздех до Мах­муд кога­то той извед­нъж даде сиг­нал да спрем. Към нас по пътя се зада­ва­ше голям отряд въо­ръ­же­ни бра­да­ти мъже. По облек­ло­то им личе­ше, че са хрис­ти­я­ни, но не бяха кас­тил­ци — вмес­то чер­ве­ни и бели иви­ци със замъ­ци и лъво­ве, зна­ме­то им беше голям бял кръст на син фон с чети­ри сти­ли­зи­ра­ни лилии. Сини бяха и наме­та­ла­та, и щито­ве­те им.

Наче­ло на отря­да язде­ше огро­мен рицар с гъс­та рижа бра­да, бляс­ка­ви доспе­хи и голям кап­ко­ви­ден щит. Кога­то набли­жи­ха, той изда­де звуч­на запо­вед на няка­къв стра­нен език. Отря­дът му се раз­гър­на зад него и се под­ре­ди в полук­ръг сре­щу нас. Рижи­ят рицар смуш­ка коня си и се прибли­жи до Мах­муд. Плът­но зад него язде­ше висок, сух мъж на неоп­ре­де­ли­ма въз­раст. Беше обле­чен по араб­с­ки в черен бур­нус, но чер­ти­те на лице­то му бяха скри­ти от плът­на коже­на мас­ка, в коя­то гроз­но зее­ха три обко­ва­ни в мед кръг­ли отво­ра: два за очи­те и един за устата.

Рица­рят вдиг­на ръка и про­го­во­ри влас­т­но, пред­по­ло­жих на френ­с­ки. Дока­то висо­ки­ят му спът­ник, явно негов роб, пре­веж­да­ше иска­не­то му на араб­с­ки, рица­рят ни гле­да­ше с откри­та неприязън.

— В име­то на крал Фер­нан­до Кас­тил­с­ки, све­тия кръст и Божи­я­та май­ка, пред вас е Кон­рад де Бур­ги­ньон, рицар на френ­с­ко­то крал­с­т­во, кръс­то­но­сец и герой на пра­ва­та вяра. Запо­вяд­вам ви да ми обяс­ни­те кои сте и къде отивате!

Изтръп­нах от дръз­кия тон на запо­вед­та. Кон­рад де Бур­ги­ньон явно не беше при­ятел­с­ки наст­ро­ен към ара­би­те, а воде­ше поне двес­та въо­ръ­же­ни до зъби кръс­то­нос­ци със себе си.

Мах­муд вдиг­на ръка и поне­чи да отго­во­ри, кога­то силен повей на вятъ­ра поне­се праф от пътя към нас и го нака­ра да зату­ли очи с ръка. Инс­тин­к­тив­но извър­нах гла­ва, за да се пред­па­зя, кога­то вятъ­рът под­хва­на наме­та­ло­то ми и го изтръг­на от ръце­те ми с плю­ще­не. Въл­на на шепот пре­ми­на по реди­ци­те на френ­с­кия отряд, а Кон­рад впи поглед в мен.

Под пла­ща носех само коп­ри­не­ни шал­ва­ри и лека път­ни­чес­ка риза. Погле­дът на Кон­рад ме обхо­ди от стре­ме­то на коня чак до чело­то и се зако­ва меж­ду очи­те ми. В зени­ци­те му плам­те­ше нещо зло, нещо нечис­то, и аз потръп­нах инс­тин­к­тив­но, отча­я­но тър­сей­ки начин да се пред­па­зя от този поглед. Един от хора­та на Мах­муд бър­зо сва­ли зеле­ния си плащ и ме загър­на през раме­не­те, но Кон­рад про­дъл­жа­ва­ше да ме гледа.

Мах­муд ми се при­те­че на помощ, като отго­во­ри на французина:

—    Носим посла­ние за крал Фер­нан­до Кас­тил­с­ки от Юсуф ал-Карим, упра­ви­тел на Кор­до­ба. Моля, пус­не­те ни да минем (21).

— В име­то на халиф Абд ал-Уахид, аз съм Мах­муд бен Юсуф ал-Карим ибн Абдул Хафиз, син на упра­ви­те­ля на Кор­до­ба. С Божи­я­та бла­гос­ло­вия нося посла­ние за крал Фер­нан­до Кас­тил­с­ки (61).

— Ние сме бота­ни­ци от Кор­доб­с­кия уни­вер­си­тет. Тър­сим ряд­ка бил­ка, коя­то рас­те само по тези земи (31).

— В име­то на Алла­ха, мах­ни кучия си поглед от моми­че­то, живот­но тако­ва (51).

 

 

12

 

 

 

Гра­на­да е по-южен град от Кор­до­ба и няма логи­ка да е пад­на­ла пре­ди нея. Всъщ­ност, Гра­на­да е най-дъл­го оце­ле­лият  мавър­с­ки град в Испа­ния. Мини на 13.  

 

13

 

 

 

— Все пак, дете мое, в сви­та­та на брат ти има доста­тъч­но ком­пе­тен­т­ни хора. Инак не бих го пра­тил. По-ско­ро мис­ля, че ти сама­та ще имаш пол­за от пъте­шес­т­ви­е­то и че ще научиш неща, кои­то ги няма из кни­ги­те в двореца.

Мини на 85.  

 

14

 

 

 

Опи­тай шан­са си! Мини на 74 или 84. 

 

15

 

 

 

— Искам да дой­да с теб! — казах аз изведнъж.

Мах­муд ме изгле­да изне­на­да­но и отвър­на с лека насмешка:

— Няма да яздим из гра­дин­ки, малката.

— Не ме обиж­дай! На пет­на­де­сет годи­ни хора­та са вече невес­ти, вой­ни­ци, пъте­шес­т­ве­ни­ци, а аз съм затво­ре­на в този замък като дете. Ти на пет­на­де­сет годи­ни тръг­на с тат­ко на война!

— Да, така беше. — Сян­ка пре­ми­на по лице­то му. — Но на вой­на не е при­ят­но. Ти не си под­гот­ве­на, а ние ще яздим сери­оз­но. Пътят е тежък и тру­ден и мина­ва през…

— Мина­ва по про­дъл­же­ни­е­то на Гуа­дал­ки­вир до Лина­рес, после на север до Толе­до през про­хо­да на Три­те сестри.

Мах­муд пак ме поглед­на, този път одоб­ри­тел­но, и отвър­на с лека усмивка:

— Зна­чи оттам мина­ва, а? Кой знае, с всич­ко­то това чете­не може и да ни бъдеш полез­на. Бягай да питаш тат­ко, и ако се нало­жи, му кажи, че аз съм съг­ла­сен да те взема.

Заси­ях и пре­гър­нах Мах­муд, после тръг­нах да тър­ся баща си.

Запи­ши кодо­ва дума “явор” и мини на 25.

 

 

 

 

16

 

 

 

Прибли­жих се до Кон­рад и увих тяло­то си око­ло него. Той започ­на да ме целу­ва, докол­ко­то му позво­ля­ва­ше огром­на­та мръс­на бра­да, и взе да ме съб­ли­ча. Вни­ма­тел­но го насо­чих така, че сгъв­ки­те на коле­не­те му опря­ха в ръба на поход­но­то му лег­ло. Той сед­на теж­ко и се отпус­на на лег­ло­то с удо­вол­с­т­вие, а аз обкра­чих дебе­ло­то му туло­ви­ще. Впих уст­ни в него­ви­те, впли­тай­ки пръс­ти око­ло кит­ки­те му.

Извед­нъж с всич­ка сила стис­нах кра­ка око­ло гръд­ния му кош. Той бе така изне­на­дан от вне­зап­на­та про­ява на наси­лие от моя стра­на, че само успя да се опу­ли. Заму­ча в уста­та ми, но аз го дър­жах здра­во, а кра­ка­та ми при­тис­ка­ха бели­те му дро­бо­ве като мен­ге­ме и той бър­зо обе­ли очи. Мучах и сум­тях довол­но вмес­то него още мал­ко, за да при­тъ­пя подоз­ре­ни­я­та на мас­ки­ра­ния пазач отвън.

Погле­дът ми се спря вър­ху дву­го­диш­ния ми мъчи­тел, чове­кът, кой­то бе убил брат ми и опро­пас­тил юно­шес­т­во­то ми. В гър­ди­те ми плам­на омраза.

Тряб­ва­ше ли да убия Кон­рад (76) или само да го обез­в­ре­дя (46)? 

 

17

 

 

 

Имаш ли кодо­ва дума “вдо­ви­ца”? Да (57) или не (7).  

 

18

 

 

 

[+2 Т.С.] Взех кана­та с вино от масич­ка­та и я изпраз­них на пода. После поех дъл­бо­ко въз­дух и изля­зох от шат­ра­та с бър­за, уве­ре­на поход­ка. Поглед­нах гроз­ни­те очни дуп­ки в мас­ка­та на роба и ким­нах към кана­та. Той ми ким­на на свой ред и аз забър­зах към обоза.

След две мину­ти бях пре­мет­на­ла мал­кия вър­зоп с про­ви­зии през рамо, запа­са­ла кух­нен­с­кия нож и се про­мък­вах през мър­т­веш­ки тихия лагер.

Ако имаш кодо­ва дума “алт­рас”, мини на 73. Ина­че мини на 53. 

 

19

 

 

 

Чер­ни­ят жре­бец ме поглед­на с неп­ри­я­зън и изпръх­тя недо­вер­чи­во. Кога­то посег­нах да го пога­ля, той поч­ти изцви­ли и се вдиг­на на зад­ни­те си кра­ка, сякаш за да се пред­па­зи. Явно няма­ше да успея да го изве­да без да вдиг­не лаге­ра на крак.

Избе­ри друг кон: коня на Шей­ла (29) или Тонер, вода­ча (39). 

 

20

 

 

 

Про­дъл­жих­ме покрай Ал Харадж до залез слън­це, после се насо­чих­ме към гора­та. Спрях­ме на завет на гра­ни­ца­та ѝ и раз­пъ­нах­ме шат­ри на откри­то, в рав­ни­на­та. Рица­ри­те стък­ми­ха мно­жес­т­во огньо­ве и ядо­ха с охо­та, умо­ре­ни от дъл­гия пре­ход. Дока­то раз­на­сях кани с вино от огън на огън имах въз­мож­ност­та да огле­дам раз­по­ло­же­ни­е­то на лаге­ра. Коне­те бяха вър­за­ни в дъно­то, под пър­ви­те дър­ве­та. Явно рица­ри­те смя­та­ха, че това е най-сигур­на­та стра­на на лаге­ра. Послед­но посе­тих огъ­ня, око­ло кой­то Кон­рад пиру­ва­ше с най-близ­ки­те си дру­га­ри. Дока­то му нали­вах вино, той ме огле­да одоб­ри­тел­но и зашеп­на нещо на събе­сед­ни­ка си. Отми­нах бързо.

Тряб­ва­ше ли да избя­гам вед­на­га, дока­то огньо­ве­те още горя­ха и рица­ри­те бяха буд­ни (30) или да изча­кам лаге­ра да утих­не (63)?  

 

21

 

 

 

След като научи при­чи­на­та за наше­то пъте­шес­т­вие, Кон­рад ни огле­да още вед­нъж, като тихо се съвет­ва­ше със спът­ни­ка си.

— Носим фер­ман от хали­фа — доба­ви Махмуд.

— Е, доб­ре, де. Ясно. — фран­цу­зи­нът мах­на с ръка нетър­пе­ли­во. — Няма проб­ле­ми, пус­ка­ме ви.

Въз­дъх­нах с облек­че­ние. Кон­рад оба­че про­дъл­жи, с глас, кой­то не ми вдъх­ва­ше никак­во доверие:

— Все пак, като пази­те­ли на тези пъти­ща, и на нас ни се пола­га няка­къв данък.

Мах­муд вдиг­на подоз­ри­тел­но веж­ди и отговори:

— Ние сме мир­ни пра­те­ни­ци, защи­те­ни от Божи­и­те зако­ни, наши­те и ваши­те. Има­ме пра­во да стиг­нем до Фер­нан­до без да пла­ща­ме никак­ви данъ­ци. Така или ина­че няма­ме мно­го злато.

Кон­рад каза нещо. Мас­ки­ра­ни­ят ме поглед­на пра­во в очи­те и про­мъл­ви на арабски:

— Моми­че­то.

Мах­муд засти­на. Поч­ти усе­тих как брат­с­ки­ят инс­тинкт се надиг­на в гър­ди­те му и ръка­та му треп­на към сабя­та. Все пак той се овла­дя с огром­но уси­лие и каза:

— Това моми­че има близ­ки в Толе­до. При­ели сме я под закри­ла­та си и сме обе­ща­ли да я съп­ро­во­дим нев­ре­ди­ма дотам. Ако я взе­меш, ще се опла­чем не само на упра­ви­те­ля на Кор­до­ба, но и на крал Фер­нан­до. Не ми се вяр­ва гос­по­да­рят ти мно­го да се зарад­ва като раз­бе­ре, че за една при­щяв­ка си пога­зил най-све­ще­но­то и неп­ри­кос­но­ве­но пра­во по тези мес­та и си опо­зо­рил име­то му. Само­то ти иска­не е престъпление.

— Виж как­во, пале нещас­т­но! — избух­на Кон­рад на зава­лен кас­тил­с­ки — Фер­нан­до на мен не ми е гос­по­дар! Аз слу­жа само Богу и на себе си. Умрял кон не давам за тво­е­то Божие пра­во, а мое­то не се отна­ся за куче­та като теб. Дай ми моми­че­то добро­вол­но или ще ти я взема.

Сякаш за да под­чер­тае думи­те си, Кон­рад смуш­ка коня си и той напра­ви две крач­ки напред.

Мах­муд наст­ръх­на. Да наре­чеш един мюсюл­ма­нин куче е оби­да, коя­то се изми­ва само с кръв. Все пак поло­же­ни­е­то се вло­ша­ва­ше мно­го бър­зо. Рица­ри­те око­ло Кон­рад ни гле­да­ха хищ­но и все­ки момент може­ха да ни нападнат.

Мах­муд ме поглед­на. Явно бе видял упла­ха­та по лице­то ми, защо­то ми се усмих­на успо­ко­я­ва­що, сякаш иска­ше да ми каже “Не се бой, няма да те дам”. После поглед­на вой­ни­ка, кой­то ми бе дал пла­ща си, и ме посо­чи с очи. Вой­ни­кът ким­на. Мах­муд спря поглед вър­ху мен още вед­нъж с иск­ря­щи очи, сякаш про­щал­но, после се обър­на към Кон­рад и про­го­во­ри на кастилски:

— Кон­рад де Бур­ги­ньон, ти пога­зи Божи­е­то пра­во и зато­ва ще те съди само все­виш­ния Аллах. А за оби­да­та спря­мо мен и моя народ, ще отго­ва­ряш пред мен.

С тези думи брат ми изтег­ли сабя­та си и пришпо­ри коня си към французина.

Мини на 71.

 

 

 

22

 

 

 

[+3 Т.С.] Пра­вил­но. Бар­се­ло­на е на севе­ро­из­ток от мавър­с­ки­те вла­де­ния и е отво­ю­ва­на от хрис­ти­я­ни­те още през 801 г. 

Мини на 13. 

 

 

 

23

 

 

 

На след­ва­щия ден, след утрин­на­та молит­ва, Мах­муд ни съб­ра в дво­ра на цита­де­ла­та да ни даде послед­ни нареж­да­ния пре­ди тръг­ва­не. Слън­це­то бе едва над­ник­на­ло над зъбе­ри­те на вът­реш­на­та сте­на, но осве­тя­ва­ше лица­та на два­де­сет и три­ма мъже, обле­че­ни за езда и намет­на­ли еднак­ви зеле­ни пла­що­ве — уни­фор­ма­та на лич­на­та гвар­дия на упра­ви­те­ля на Кор­до­ба. Някои позна­вах по име, дру­ги само бях виж­да­ла из дво­ре­ца, но нямах съм­не­ние, че всич­ки са спо­соб­ни и пре­да­ни бойци.

Аз дър­жах юзди­те на обик­но­ве­на сива коби­ла, избра­на за мен спе­ци­ал­но от Харун, домо­уп­ра­ви­те­ля на дво­ре­ца. Връс­т­ник на тат­ко, висок и слаб като вър­ли­на, леко пре­гър­бен, но с орлов поглед и висо­ко чело, Харун отго­ва­ря­ше за снаб­дя­ва­не­то, под­дръж­ка­та и прислу­га­та на целия двор­цов ком­п­лекс. Въп­ре­ки, че мои­те дет­с­ки лудо­рии му бяха дока­ра­ли без­б­рой гла­во­бо­лия, той ме оби­ча­ше и беше пре­ка­рал цял час в конюш­ня­та да ми избе­ре и при­гот­ви кон. Избо­рът му беше безуп­ре­чен. Пове­че­то коне, кои­то няко­га бях язди­ла, бяха изящ­ни и раз­не­же­ни от лек живот. Напро­тив, тази коби­ла бе яка, свик­на­ла на труд­ни пре­хо­ди и кра­со­та­та ѝ се кри­е­ше по-ско­ро в сигур­на­та ѝ стъп­ка и доб­ре кале­ни­те ѝ мус­ку­ли. Харун ми я бе пове­рил с инс­т­рук­ции да я пазя и да ѝ се доверявам.

Мах­муд вдиг­на ръка.

— Мъже, зами­на­ва­ме за Толе­до. Баща ми има посла­ние за кас­тил­с­кия крал и ние ще му го пре­да­дем. Пъту­ва­ме под зна­ка на хали­фа, с него­во­то вес­то­нос­но зна­ме. Твър­де мал­ко сме за бой­ни дейс­т­вия, зато­ва моля, спаз­вай­те дис­цип­ли­на. Не искам да дава­ме никак­ви пово­ди да ни напад­нат. Не пипа­ме посе­ви, къщи, сел­ца или селя­ни. Яздим до Толе­до, пре­да­ва­ме посла­ни­е­то и се връ­ща­ме. Ясно?

Хора­та му, кале­ни в без­б­рой похо­ди и сра­же­ния, заки­ма­ха одобрително.

— Има и още нещо. Сес­т­ра ми, прин­це­са Шей­ла, ще язди с нас. — всич­ки погле­ди се обър­на­ха към мен. — Не я щаде­те, тя е добър ездач и лес­но ще ни след­ва. Но за нищо на све­та не изда­вай­те про­из­хо­да ѝ и ако ста­не нуж­да, я пазе­те като очи­те си. Стя­гай­те се, тръг­ва­ме след чет­върт час.

Хора­та му се раз­пръс­на­ха, заети с послед­ни при­го­тов­ле­ния, а Мах­муд се прибли­жи до мен. Аз носех широ­ко сиво наме­та­ло, коя­то доб­ре скри­ва­ше въз­раст­та ми, как­то и по-голя­ма­та част от тяло­то ми.

— Шей­ла, гото­ва ли си?

— Не изглеж­дам ли готова?

Мах­муд ме огле­да и ким­на одоб­ри­тел­но, после доба­ви сериозно:

— Ще яздиш забу­ле­на. Пред­по­чи­там да не те виж­дат мно­го хора по пътя.

— Ама защо?

— Ами защо­то пове­че­то хрис­ти­я­ни на са виж­да­ли араб­с­ка прин­це­са, осо­бе­но тол­ко­ва хуба­ва като теб. Не се знае кой би се пола­ко­мил да те отвлече.

Той напра­ви опит да се усмих­не, но аз раз­брах, че наис­ти­на се тре­во­жи за мен, зато­ва просто ким­нах. Качул­ка­та на дре­ха­та пада­ше нис­ко и ако я уви­ех по опре­де­лен начин, оста­вя­ше само очи­те ми открити.

Беше вре­ме за тръг­ва­не. Тат­ко беше изля­зъл да ни изпра­ти и дър­же­ше за ръка пет­го­диш­на­та ми сес­т­рич­ка Алма, коя­то бър­ше­ше сън­ли­во очи. Той ме пре­гър­на горе­що, стис­на ръка­та на Мах­муд, и ни поже­ла лек път. Алма ме поглед­на с огром­ни­те си сини очи и попита:

— Ще ми доне­сеш ли лаком­с­т­ва от Толедо?

— Обе­ща­вам — отвър­нах аз и раз­ро­ших коса­та ѝ игри­во. После я вдиг­нах и я при­тис­нах до себе си в топ­ла прегръд­ка. Тя грей­на от радост и се вър­на при татко.

Пор­ти­те на дво­ре­ца изскър­ца­ха и се отво­ри­ха, и през тях нахлу­ха нови сно­по­ве лъчи. Мах­муд яхна коня си и го изле­зе през пор­та­та. Хора­та му го послед­ва­ха, а моя­та сива коби­ла изле­зе послед­на. Дока­то мина­вах под арка­та, се обър­нах назад. Тат­ко изглеж­да­ше леко загри­жен, а Алма, усмих­на­та, маха­ше с цяла ръка. Зад тях се изви­ся­ва­ха купо­ли­те и кули­те на род­но­то ми мяс­то. Кога­то се обър­нах да настиг­на Мах­муд, пришпо­рил коня си през още пус­ти­те ули­ци на Кор­до­ба, пред­вкус­вай­ки пър­во­то истин­с­ко приклю­че­ние в живо­та си, дори и не ми мина през ум, че виж­дах тат­ко за после­ден път.

Мини на 11.

 


 

 

24

 

 

 

[-5 Т.С.] Пиер отпу­ши мяха и отпи от него, като напра­ви гри­ма­са. Поглед­на ме пак, забе­ляз­вай­ки тор­ба­та и наме­та­ло­то, и най-накрая раз­бра как­во се случва.

Е, за как­во изча­ка? Мини на 84. 

 

25

 

 

 

Тат­ко има­ше някол­ко люби­ми кът­че­та в цита­де­ла­та. Сле­до­бед той вина­ги рабо­те­ше в източ­но­то кри­ло, защо­то там бе по-прохлад­но. Как­то вина­ги, вхо­дът на каби­не­та му се охра­ня­ва­ше от два­ма стра­жи. Те ме позд­ра­ви­ха поч­ти­тел­но и еди­ни­ят отдръп­на заве­са­та. Тат­ко седе­ше зад аба­но­со­ва маса отру­па­на с кни­жа, обле­чен в лек ленен бур­нус и дъл­бо­ко със­ре­до­то­чен вър­ху мунд­щу­ка на нар­ги­ле­то си. С годи­ни­те той бе леко напъл­нял, и закръг­ле­ни­те бузи му при­да­ва­ха заслу­же­но добро­ду­шен вид, въп­ре­ки, че на мла­ди­ни бе учас­т­вал в най-сви­ре­пи­те сра­же­ние на полу­ос­т­ро­ва. Има­ше бла­го изра­же­ние, но този ден ми се сто­ри замислен.

Лице­то му грей­на, кога­то ме видя на входа.

— Сър­це мое, влез! Как­во има? — тат­ко ста­на да ме пре­гър­не, как­то вина­ги, после ме пока­ни да сед­на на табу­рет­ка­та сре­щу него.

— Тат­ко, Мах­муд дой­де да се сбо­гу­ва с мен — започ­нах аз — Каза, че ще язди с мал­ка сви­та за Толе­до, да пре­да­де тво­я­та мол­ба на кас­тил­с­кия крал.

— Да, така е.

— Иска ми се да ида с него.

Баща ми ме поглед­на косо. Мис­ля, че щеше да се засмее, но изра­же­ни­е­то ми му пока­за, че не се шегувам.

— Как така с него? Ти си едно дете, нико­га не си губи­ла кули­те на Кор­до­ба от погле­да си, а брат ти тръг­ва на опас­на мисия през вра­жес­ка тери­то­рия. Защо бих и помис­лил да те пусна?

Как да го убедя?

— да изпол­з­вам сла­бост­та му към мен и да го поис­кам като пода­рък (35).

— да се изтък­на като полез­на за екс­пе­ди­ци­я­та (45).

— да твър­дя, че въп­ре­ки опас­ност­та е вре­ме да започ­на да тру­пам позна­ния от пър­ва ръка (55).

— да въз­ра­зя, че миси­я­та не е чак тол­ко­ва опас­на (65).

— ако имах кодо­ва дума “явор”, можех да му кажа, че Мах­муд няма нищо про­тив (75).       

 

 

 

26

 

 

 

Нямах избор. За поре­ден път се оста­вих на про­из­во­ла на това живот­но. Съз­на­ни­е­то ми се зарея из нищо­то, как­то бях свик­на­ла, дока­то Кон­рад не захър­ка довол­но вър­ху мен. Изча­ках мал­ко, за да съм сигур­на, че е заспал, и лов­ко се измък­нах от обя­ти­я­та му. Кон­рад оби­ча­ше да ме оста­вя да спя при него до сут­рин­та, зато­ва робът му няма­ше при­чи­на да вли­за обрат­но в шат­ра­та, но все пак пазе­ше вхо­да. Аз оба­че имах по-добър вари­ант за бяг­с­тво. Тръг­нах към зад­на­та сте­на на шат­ра­та, за да се про­мък­на под бре­зен­та и се обър­нах да се уве­ря, че Кон­рад още спеше.

Погле­дът ми се спря вър­ху дву­го­диш­ния ми мъчи­тел, чове­кът, кой­то бе убил брат ми и опро­пас­тил юно­шес­т­во­то ми. В гър­ди­те ми плам­на омраза.

Тряб­ва­ше ли да убия Кон­рад (76) или не (36)?  

 

27

 

 

 

Опи­тай шан­са си! Избе­ри 47 или 57.  

 

28

 

 

 

Видях кола­на на Кон­рад пре­мет­нат вър­ху поход­но­то стол­че на дру­гия край на шат­ра­та. Кра­деш­ком се про­мък­нах  дотам и запа­сах кама­та му. После изля­зох от шатрата.

Мини на 48.  

 

29

 

 

 

Конят ми изпръх­тя довол­но като го добли­жих и ми позво­ли да го изве­да от кора­ла. Вър­вях с него на извес­т­но раз­сто­я­ние от лаге­ра, после го яхнах и пре­пус­нах на юг.

Мини на 59.  

 

30

 

 

 

Реших да не чакам Кон­рад да се сети за мен и да ме пови­ка в шат­ра­та си. Дока­то рица­ри­те бяха заети да се зака­чат с дру­ги­те моми­че­та от обо­за, аз кра­деш­ком се измък­нах, нара­мих мал­кия вър­зоп с про­ви­зии, запа­сах ножа и тръг­нах покрай лаге­ра към гората.

За щас­тие, пове­че­то фран­цу­зи бяха при огньо­ве­те, къде­то вди­га­ха доста­тъч­но шум, за да заглу­шат тихи­те ми стъп­ки. На два пъти се прикри­вах в сен­ки­те на шат­ри, изчак­вай­ки да минат рица­ри, но ина­че не срещ­нах постови.

Мини на 53.  

 

31

 

 

 

[-5 Т.С.] Кон­рад се наве­де по-бли­зо до спът­ни­ка си и го нака­ра да повто­ри думи­те на брат ми. След като ги чу два пъти, той се раз­тре­се от бурен смях, от кой­то час­ти­те на бро­ня­та му задрън­ча­ха една в дру­га. После пак се обър­на към нас:

— Ясно, два­де­сет и кусур бота­ни­ци със саби и копия тър­сят ред­ки бил­ки край Толе­до. Мно­го мило. — изра­же­ни­е­то му се сме­ни с тако­ва на откри­та неп­ри­я­зън — Хай­де, без усук­ва­ния. Кой си и накъ­де отиваш?


Бра­во бе. Как­во тряб­ва­ше да напра­ви Мах­муд този път?

— Да каже исти­на­та (на 21).

— Да се втур­не в ата­ка (на 41). 

 

32

 

 

 

— Миси­я­та им е опас­на, зато­ва може би ще им бъде поле­зен нави­га­тор? Аз съм изучи­ла всич­ки кар­ти на Испа­ния и ги знам като на длан. Оттук до Толе­до мога да стиг­на със затво­ре­ни очи.

— Гле­дай само да не се блъс­неш в някое дър­во. — при­ятел­с­ки ме под­раз­ни тат­ко, после се замисли.

Чита­те­лю, как са тво­и­те позна­ния по геог­ра­фия? Кой от след­ни­те гра­до­ве е бил няко­га мавър­с­ки, но не е такъв по вре­ме­то на Юсуф ал-Карим?

— Севи­ля (2).

— Гра­на­да (12).

— Бар­се­ло­на (22). 

 

33

 

 

 

Шей­ла замлък­на. Мъже­те в кръ­га бяха зата­и­ли дъх, до един раз­въл­ну­ва­ни от ней­ния раз­каз. За някол­ко секун­ди само пра­ще­не­то на огъ­ня се чува­ше в нощ­та. Пла­мъ­ци­те се отра­зя­ва­ха във вио­ле­то­ви­те зени­ци на моми­че­то, кои­то кри­е­ха тъм­ни, ужас­ни спомени.

С огром­но уси­лие Шей­ла се овла­дя, раз­тър­си гла­ва и про­дъл­жи с глух глас.

— Нямам сили да ви опи­ша какъв ад ста­на новия ми живот, а и не бива. Това само Аллах ще узнае, за да нака­же она­зи френ­с­ка сви­ня. През пър­ви­те сед­ми­ци от плен­ни­чес­т­во­то си бях така претръп­на­ла, че поч­ти не си давах смет­ка как­во се случ­ва с мен. Кон­рад ме вика­ше вся­ка нощ, а на сут­рин­та ме завър­з­ва­ше за коби­ла­та и отря­дът му потег­ля­ше на път. След някол­ко сед­ми­ци се оттег­лих­ме в име­ни­е­то му край Бур­гос, даде­но му от Фер­нан­до за пол­з­ва­не като негов наем­ник. Там неща­та поте­ко­ха по-рутин­но. През деня Кон­рад ме кара­ше да вър­ша дома­кин­с­ка рабо­та, като даже не ме връз­ва­ше. По сте­ни­те и вхо­до­ве­те на име­ни­е­то вина­ги има­ше паза­чи, а мас­ки­ра­ни­ят му роб ме сле­де­ше с поглед посто­ян­но, но на мен и през ум не ми беше мина­ло да бягам. Вечер­но вре­ме орга­ни­зи­ра­ше гуляи с най-вер­ни­те си рица­ри и пие­ха до къс­но, а аз им прислуж­вах. След това чес­то ме взе­ма­ше в поко­и­те си, като поня­ко­га ме пре­от­с­тъп­ва­ше на някой заслу­жил дру­гар. Кога­то бе твър­де пиян или умо­рен, за да ме потър­си, спях заклю­че­на в мал­ка ста­ич­ка на при­зем­ния етаж. Поня­ко­га зами­на­ва­ше и го няма­ше дни, няко­га сед­ми­ци, а аз оста­вах в име­ни­е­то. Връ­ща­ше се умо­рен, поня­ко­га ранен, но по-весел и по-нео­буз­дан от преди.

Не зная кол­ко вре­ме пре­ка­рах така, като без­во­ле­ва кук­ла, играч­ка на тази гади­на и него­ви­те при­яте­ли. Бях отде­ли­ла съз­на­ни­е­то си от това, кое­то ста­ва­ше с мен, и му бях оста­ви­ла праз­на черуп­ка, с коя­то да си играе. Не се про­ти­вях, не виках, даже не гово­рех. Кон­рад посте­пен­но свик­на с мен като с без­чув­с­т­ве­на вещ и реши, че от уда­ра на мас­ки­ра­ния му гла­во­рез се бях чалнала.

С вре­ме­то оба­че започ­нах мал­ко по мал­ко да въз­връ­щам разума си. В нача­ло­то си го позво­ля­вах само през тихи­те нощи в ста­ич­ка­та си, къде­то се отър­с­вах за мал­ко от тран­са и си при­пом­нях коя съм и как­во е ста­на­ло с мен. Посте­пен­но започ­нах да пре­кар­вам цели дни в съз­на­ние. Око­ло годи­на след смърт­та на Мах­муд вече можех да раз­съж­да­вам трез­во по вся­ко вре­ме, въп­ре­ки, че про­дъл­жа­вах да се прест­ру­вам на сла­бо­ум­на. Изпа­дах в без­во­ле­вия си транс само през нощи­те с Кон­рад, като го изпол­з­вах като емо­ци­о­нал­на бро­ня сре­щу поч­ти ежед­нев­ни­те изнасилвания.

С все­ки изми­нал ден у мен рас­те­ше коп­не­жът за сво­бо­да. За момен­та нямах ника­къв шанс да избя­гам от име­ни­е­то, но поло­жих уси­лия да се под­гот­вя докол­ко­то можех. Дока­то прислуж­вах на пия­ни­те кръс­то­нос­ци, жад­но слу­шах и учех френ­с­ки. От раз­го­во­ри­те им посте­пен­но вник­вах и в поли­ти­чес­ко­то поло­же­ние в стра­на­та. Изглеж­да Фер­нан­до под­гот­вя­ше нещо голя­мо, защо­то наем­ни­ци­те му бяха поста­ве­ни в бой­на готов­ност, и все­ки момент може­ха да бъдат сви­ка­ни на поход сре­щу халифата.


Как­ви дру­ги уме­ния е научи­ла Шей­ла дока­то е била плен­ни­ца на Конрад?

— пре­лъс­ти­тел­с­т­во и чар — 8.

— лов­кост и акро­ба­ти­ка — 78.

— сила и издър­ж­ли­вост — 88.

 

 

 

34

 

 

 

Ако имаш кодо­ва дума “пепе­ру­да”, мини на 44. Ако ли не, иди на 4.  

 

35

 

 

 

[+5 Т.С.] Нацу­пих се.

— Не е чес­т­но! Нико­га никъ­де не ме пус­каш! Ако ме оби­ча­ше, няма­ше да ме дър­жиш затво­ре­на в този град като доби­че. Ето, и рож­де­ния ми ден мина, а ти нищо не ми подари.

Това не беше съв­сем вяр­но, но така или ина­че на тат­ко му ста­на неп­ри­ят­но. Ето, че тряб­ва­ше да реши дали съм доста­тъч­но зря­ла за неле­ко пъту­ва­не, а аз се дър­жах като кап­риз­но дете. Видях как по лице­то му мина сян­ка­та на отка­за, зато­ва бър­зо доба­вих с пре­уве­ли­чен детин­с­ки глас:

— И да зна­еш, мно­го ще те оби­чам и ще си ми люби­мо­то татенце.

С дума­та “татен­це” вина­ги го раз­сми­вах, а и успях да при­дам доста­тъч­но само­и­ро­ния на послед­на­та си реп­ли­ка, за да раз­бе­ре, че не съм съв­сем вде­ти­не­на. Той се усмих­на леко, после въз­дъх­на и каза:

— Ах, мило­то ми, ще си дока­раш беля­та някой ден. Но аз не мога да те пазя завинаги.


Запи­ши кодо­ва дума “гугут­ка” и пре­ми­ни на 85.

 

 

36

 

 

 

С огром­но уси­лие се овла­дях. Спа­ся­ва­не­то на Кор­до­ба бе по-важ­но от мое­то лич­но отмъ­ще­ние, и кол­ко­то и да ми се иска­ше да убия този гад, не исках да се изла­гам на излиш­на опасност.

Оста­вих довол­но хър­ка­щия фран­цу­зин на лег­ло­то и се насо­чих към дъно­то на шатрата.

Мини на 86.  

 

37

 

 

 

Заоби­ко­лих огъ­ня като стъп­вах бър­зо и не мно­го тихо. Пиер се сеп­на и обър­на гла­ва към мен.

— Кой там? — попи­та той, сякаш някой посто­ви няко­га е полу­ча­вал удов­лет­во­ри­те­лен отго­вор на този въп­рос. Огъ­нят го беше засле­пил и очи­те му напраз­но се опит­ва­ха да про­ник­нат в тъм­ни­на­та. Той ста­на, изва­ди меча си и бав­но тръг­на към мен. Аз се оттег­лих зад едно дър­во, като тихо изва­дих ножа. Вече чувах учес­те­но­то му диша­не кога­то той стиг­на до мое­то дър­во. Замах­нах с всич­ка сила и ножът се заби в неза­щи­те­но­то гър­ло на фран­цу­зи­на. Пиер се под­пря на меча, изгле­да ме диво и се свле­че с тихо хъркане.

Сто­ях над него окър­ва­ве­на. Ръце­те ми тре­пе­ре­ха, а по лице­то си усе­тих пръс­ки от кръв­та на мла­дия рицар. Пътят към коне­те беше свободен.

Мини на 40.  

 

38

 

 

 

Наме­та­ло­то на Кон­рад беше пре­мет­на­то вър­ху една от вър­ли­ни­те на шат­ра­та. Сва­лих го и се увих в него. После изля­зох от шатрата.

Мини на 48. 

 

39

 

 

 

Добли­жих Тонер и го пога­лих по муцу­на­та. Той изпръх­тя леко и ми позво­ли да го изве­да от кора­ла. Като тръг­нах с него към изхо­да, дру­ги­те коне ни просле­ди­ха с поглед. Тези, покрай кои­то минах­ме, тръг­на­ха след него. Бро­ят на раз­бу­де­ни­те коне, кои­то послуш­но след­ва­ха Тонер рас­те­ше с вся­ка секун­да. Мно­го ско­ро шума от осем­с­то­тин копи­та щеше да събу­ди целия лагер.

Тряб­ва­ше ли да оста­вя дру­ги­те коне в кора­ла (79) или не (69)? 

 

40

 

 

 

Помнех точ­но къде съм завър­за­ла коня си. Наме­рих го бър­зо и го раз­вър­зах без­шум­но. Око­ло поло­вин час го водех навът­ре в гора­та. Кога­то реших, че съм доста­тъч­но далеч от лаге­ра, го яхнах и про­дъл­жих по пъте­ка­та в тръс.

През нощ­та и на след­ва­щия ден яздих през гора­та на юг. Кон­рад не може­ше да пред­по­ло­жи в коя посо­ка съм тръг­на­ла и тряб­ва­ше да изча­ка до сут­рин­та, за да има няка­къв шанс да раз­че­те сле­ди­те ми. При­ве­чер стиг­нах до южния край на гора­та и пред мен се откри полу­пус­тин­на­та степ, отвъд коя­то леже­ше Кор­до­ба. Дадох си крат­ка почив­ка, като не сме­ех да паля огън, и про­дъл­жих напред. Конят ми бе ходил бав­но и няма­ше нищо про­тив, че го пришпо­рих в галоп.

Вятъ­рът изпъл­ни коси­те ми, а усе­ща­не­то за сво­бо­да беше опи­я­ня­ва­що след дву­го­диш­но­то ми плен­ни­чес­т­во. Отно­во бях гос­по­дар­ка на себе си. Не можах да сдър­жа радост­та си и се раз­смях като дете. Пре­пус­нах през пус­ти­ня­та към род­ния си град.

Мини на 83. 

 

41

 

 

Без пре­дис­ло­вие Мах­муд измък­на сабя­та си, нада­де боен вик и се хвър­ли към Конрад.

Запи­ши кодо­ва дума “брад­ва” и мини на 71. 

 

42

 

 

[-2 Т.С.] Как избра една от най-извес­т­ни­те думи с араб­с­ки про­из­ход? Бягай на 13.   

 

43

 

 

На след­ва­ща­та сут­рин тръг­нах­ме рано. Фран­цу­зи­те явно бър­за­ха. На юг от Толе­до мес­т­ност­та ми ста­на позна­та. С тръп­ка осъз­нах, че по тези мес­та Кон­рад беше убил брат ми и ме беше заро­бил. Пред­вкус­вах сво­бо­да­та, но все пак с огром­ни уси­лия оста­вах безиз­раз­на. В гла­ва­та ми се офор­ми­ха някол­ко пла­на за бягство.

След три часа коло­на­та щеше да стиг­не Ал Харадж: мес­т­ност, къде­то пътят мина­ва­ше неда­леч от гъс­та, веков­на гора. Ако просто пришпо­рих коня, имах шанс да стиг­на гора­та, къде­то, надя­вах се, можех да изгу­бя преслед­ва­чи­те си. Щях да опи­там бяг­с­тво­то през най-горе­що­то сле­до­бед­но вре­ме, кога­то коне­те и рица­ри­те щяха да са най-уморени.

Друг вари­ант беше да избя­гам в гора­та през нощ­та. Кон­рад вина­ги сла­га­ше посто­ви око­ло лаге­ра, но имах шанс да се измък­на неза­бе­ля­за­но и да набе­ра мал­ка пред­ни­на пред преслед­ва­чи­те си, а в кра­ен слу­чай щях да се скрия в гъс­та­та гора.

И все пак гора­та отсто­е­ше на още два дни път от Кор­до­ба, през пре­се­че­на мес­т­ност. След още ден навли­зах­ме в суха полу­пус­тин­на рав­ни­на, къде­то можех да яздя с бяс­на ско­рост ден и нощ. Не я позна­вах и не зна­ех къде ще успея да наме­ря вода из нея, но пътят оттам ми оси­гу­ря­ва­ше по-голям шанс да стиг­на до Кор­до­ба навреме.

Откъ­де и кога тряб­ва­ше да избягам?

— Сле­до­бед, през гора­та (82)

.— През нощ­та, през гора­та (20).

— На след­ва­ща­та нощ, през рав­ни­на­та (68).

 

 

 

44

 

 

Тихо оста­вих вър­зо­па, сва­лих наме­та­ло­то си и вля­зох в кръ­га на огъ­ня. Пиер ме изгле­да с изне­на­да, но после лице­то му се отпусна.

— Ти ли си, мал­ка­та? Как­во тър­сиш… — думи­те му заглъх­на­ха. Гле­дах го изпод миг­ли­те си дока­то се прибли­жа­вах към него с котеш­ка гра­ция. Той ста­на на кра­ка, като диша­ше теж­ко. Усмих­нах му се и сло­жих ръка под бра­дич­ка­та му. С ангел­с­ка усмив­ка той обви ръце око­ло голия ми кръст и ме целуна.

Да го убия ли (54) или само да го обез­в­ре­дя (64)? 

 

45

 

 

С как­во можех да бъда полез­на на експедицията?

— с позна­ния по геог­ра­фия (32).

— с ези­ци (72).

— с труд (3). 

 

46

 

 

С огром­но уси­лие се овла­дях. Спа­ся­ва­не­то на Кор­до­ба бе по-важ­но от мое­то лич­но отмъ­ще­ние, и кол­ко­то и да ми се иска­ше да убия този гад, не исках да се изла­гам на излиш­на опасност.

Бър­зо завър­зах Кон­рад и му запу­ших уста­та. С мал­ко къс­мет дори и като се свес­те­ше, няма­ше да успее да изда­де мно­го по-раз­лич­ни зву­ци от обик­но­ве­но. Аз пък тряб­ва­ше да се измък­на от шатрата.

Откъ­де? През вхо­да (56) или отзад под бре­зен­та (66)?  

 

47

 

 

Про­мък­вах се покрай Пиер, опит­вай­ки се да стъп­вам кол­ко­то се може по-тихо. За съжа­ле­ние, дока­то го сле­дях с поглед, стъ­пих на суха съч­ка. Тя се счу­пи с остър пукот и Пиер се сепна.

— Кой там? — попи­та той и изва­ди меча си.

Обзе­та от пани­ка, хук­нах през гората.

— Тре­во­га! Шпи­о­нин! — изви­ка Пиер и изти­ча след мен. На тре­та­та крач­ка се спъ­нах в един корен и пад­нах по гръб, тък­мо навре­ме да видя прибли­жа­ва­щия се часо­ви с фак­ла в ръка и с изва­ден меч. Даже не си напра­вих тру­да да изва­дя ножа, а го оста­вих да ме завле­че като непос­луш­но дете обрат­но в лаге­ра, къде­то ме чака­ше Кон­рад, преблед­нял от ярост.

Мини на 50.  

 

48

 

 

[-3 Т.С.] Мас­ки­ра­ни­ят роб на Кон­рад сто­е­ше навън, непод­ви­жен като ста­туя. Като изля­зох, ме поглед­на въп­ро­си­тел­но. Аз ким­нах и забър­зах напред, усе­щай­ки подоз­ри­тел­ния му поглед впит в гър­ба ми. Само секун­да по-къс­но той викна:

— Стой!

Засти­нах и се обър­нах, тък­мо навре­ме, за да видя как той над­ник­ва в шат­ра­та и виж­да омо­та­ния си гос­по­дар. Бях раз­кри­та и даже не се въз­про­ти­вих, кога­то той ме граб­на и ме завле­че обрат­но в шат­ра­та, за да ме оста­ви на дива­та ярост на раз­вър­за­ния Конрад.


Мини на 50. 

 

49

 

 

Опи­тай шан­са си. Избе­ри 9 или 19.  

 

50

 

 

— Мръс­на куч­ка! — Кон­рад изкре­щя в лице­то ми и ме уда­ри с опа­ко­то на ръка­та си. Гла­ва­та ми се отмет­на наст­ра­ни и от уста­та ми блик­на кръв.

Отпус­нах се в сто­ла, за кой­то ме беше завър­зал, и го оста­вих да бес­нее. Явно не беше очак­вал опит за бяг­с­тво и го счи­та­ше за вис­ше пре­да­тел­с­т­во. При­тъ­пе­ни­те му в про­дъл­же­ние на две годи­ни инс­тин­к­ти се въз­връ­ща­ха, по-ост­ри от вся­ко­га, и бях убе­де­на, че ще ме убие. Мас­ки­ра­ни­ят му роб сто­е­ше зад него, прав като вър­ли­на и без­страс­т­но наблю­да­ва­ше гне­ва на гос­по­да­ря си.

За вто­ри път в живо­та си бях изпад­на­ла в онзи наис­ти­на без­на­деж­ден транс, от кой­то не виж­дах как да се отър­ся. Всич­ко бе загу­бе­но и аз нямах избор, освен да гле­дам безу­час­т­но  раз­връз­ка­та на моя живот, с един­с­т­ве­на­та уте­ха, че все пак се бях опи­та­ла да извър­ша едно сме­ло, само­от­вер­же­но дело.

Лип­са­та на емо­ция у мен оба­че явно не допа­да­ше на Кон­рад, чий­то садис­тич­ни наклон­нос­ти се под­хран­ва­ха от ужа­са на жер­т­ви­те му. След като ме уда­ри още два-три пъти без жела­ния ефект, той се замис­ли и каза:

— Мно­го си била невъз­му­ти­ма бе, мал­ка­та. Я да видим как ще се спра­виш като те хвър­ля на мом­че­та­та отвън. От годи­ни те гле­дат и знам, че на всич­ки им се иска да те проб­ват. Ще те оглоз­гат като сочен кокал. И ако оце­ле­еш изна­сил­ва­не от двес­та рица­ри, аз лич­но ще те накъл­цам иви­ца по иви­ца. Нещо да ми кажеш сега, а?

Сми­съ­лът на думи­те му се офор­ми някъ­де дъл­бо­ко в съз­на­ни­е­то ми и предиз­ви­ка не страх, а сту­де­на, олов­на омра­за. Аз бях пре­жи­вя­ла смърт­та на брат си, две годи­ни роб­с­тво и без­б­рой мъки, и живо­тът ми вече няма­ше никак­ва стой­ност. Той, Кон­рад де Бур­ги­ньон, бе вино­вен за мои­те нещас­тия, и аз щях да напра­вя всич­ко по сили­те си да не удов­лет­во­ря послед­но­то му зло­ра­до изис­к­ва­не към мен.

Поглед­нах го в очи­те и отво­рих уста. Той се прибли­жи до мен, пред­вкус­вай­ки три­ум­фа си. Кър­вя­щи­те ми уст­ни офор­ми­ха дума­та “нищо­жес­т­во”, коя­то нароч­но изре­кох на френ­с­ки. После изплюх цяла шепа кръв в лице­то му и се раз­смях дрезгаво.

Кон­рад залит­на назад, като бър­ше­ше невяр­ва­що очи­те си с ръка. После, вече наис­ти­на разярен, вдиг­на крак и сто­ва­ри ужа­ся­ващ рит­ник в гър­ди­те ми. Сто­лът се отле­пи от пода и пад­на назад, а аз се сгър­чих на него, борей­ки се за въз­дух. Със сет­ни сили видях как Кон­рад вди­га крак отно­во и го насоч­ва в лице­то ми. После послед­ва мрак.

Запи­ши кодо­ва дума “бор­ба”. Мини на 60.

 

 

 

51

 

 

При тези думи Кон­рад преблед­ня и измък­на меча си, пришпор­вай­ки коня си към Мах­муд, кой­то на свой ред изтег­ли сабя­та си и лит­на към французина.

Запи­ши кодо­ва дума “брад­ва” и мини на 71. 

 

52

 

 

Близ­ко беше. ‘Биб­лос’ всъщ­ност зна­чи ‘кни­га’ на древ­ног­ръц­ки. Мини на 13.  

 

53

 

 

Стиг­нах до нача­ло­то на гора­та, къде­то бяха завър­за­ни коне­те. Пред нея има­ше малък огън с един-един­с­т­вен часо­ви, явно мно­го недо­во­лен от съд­ба­та си. Позна­вах го: Пиер, млад оръ­же­но­сец, набър­зо про­из­ве­ден в рицар­с­т­во за похо­да. Отвре­ме-навре­ме ми беще пома­гал да нося вода и не ми беше неп­ри­я­тен. Все пак, тряб­ва­ше да се раз­пра­вя с него, ина­че може­ше да вдиг­не тревога.

Да прибли­жа посто­вия откри­то (34) или да се про­мък­на към него от заса­да (17)? 

 

 

54

 

 

Целу­нах го и аз, като плъз­нах ръце по кола­на му. На хъл­бо­ка му напи­пах рого­ва­та дръж­ка на нож. Бър­зо го изтег­лих и го забих в гър­ба на Пиер с всич­ка сила. Очи­те му се раз­ши­ри­ха и той изму­ча глу­хо, а от уста­та му блик­на кръв. Не успя даже да изви­ка. Бав­но се свле­че, като се дър­же­ше за мен и ме гле­да­ше невяр­ва­що. С послед­но уси­лие се опи­та да каже нещо, но от уста­та му изле­зе само кър­ва­ва пяна. Погле­дът му се премре­жи и той рухна.

Сто­ях над него, окъ­па­на в кръв. Ръце­те ми тре­пе­ре­ха, а на уст­ни­те си още усе­щах мета­ли­чес­кия привкус от послед­на­та целув­ка на мла­дия рицар. Пътят към коне­те беше свободен.

Запи­ши кодо­ва дума “яст­реб”. Ако имаш кодо­ва дума “алт­рас”, мини на 89. Ина­че мини на 40.  

 

55

 

 

[+6 Т.С.]

— Тат­ко, раз­би­рам без­по­койс­т­во­то ти. Но все пак от мен се очак­ва да ста­на дал­но­вид­на жена с пред­ста­ва за поли­ти­чес­ка­та обста­нов­ка на гра­да. Не ме гла­сиш само за двор­цо­во укра­ше­ние, нали?

— Естес­т­ве­но, че не! Зна­еш, че на теб раз­чи­там кол­ко­то и на Мах­муд да водиш Кор­до­ба към по-доб­ри времена.

— Тога­ва рано или къс­но ще тряб­ва да изля­за от дво­ре­ца и да започ­на да тру­пам опит. Кас­тил­ци­те ста­ват все по-сил­ни и ние ще тряб­ва да се съоб­ра­зя­ва­ме с тях, кое­то ще е по-лес­но, ако ги разбираме.

— Хм, имаш пра­во. Аз все отла­гам, чакам да порас­неш още мал­ко, но мис­ля, че е време.


Мини на 85.  

 

56

 

 

Тряб­ва­ше ли да взе­ма нещо от шат­ра­та? Кана (18), кама (28), наме­та­ло (38) или нищо (48)?  

 

57

 

 

Тихо като повей се про­мък­нах покрай Пиер. Огъ­нят пра­ще­ше, а аз бях поч­ти без­шум­на. След някол­ко мину­ти се озо­вах зад него.

Да го убия ли (67) или само да го заше­ме­тя (77)?  

 

58

 

 

Мно­го вни­ма­тел­но повдиг­нах бре­зен­та от зад­на­та стра­на на палат­ка­та и се про­мък­нах под него. Поч­ти бях успя­ла, кога­то кра­кът ми зака­чи масич­ка­та с вино­то и тя се събо­ри с адс­ко дрън­че­не. В шат­ра­та вле­тя робът на Кон­рад и с един поглед пре­це­ни ситу­а­ци­я­та, след кое­то ме хва­на за гле­зе­на като с кле­щи и ме вър­на в шат­ра­та, за да ме оста­ви на дива­та ярост на раз­вър­за­ния Конрад.

Мини на 50.  

 

59

 

 

Някол­ко часа яздех с прекрас­но­то усе­ща­не за сво­бо­да. За съжа­ле­ние, то бър­зо се изпа­ри кога­то забе­ля­зах черен силу­ет, кой­то вди­га­ше прах след мен на фона на просвет­ля­ва­що­то небе. По пети­те ми язде­ше мас­ки­ра­ни­ят воин, яхнал най-бър­зия жре­бец в коло­на­та на Кон­рад. Пришпо­рих коня си и пре­пус­нах напред, но имах подоз­ре­ние, че няма­ше сми­съл. Наис­ти­на, само за чет­върт час той ме настиг­на и с насо­чен арба­лет ми запо­вя­да да спра. Завър­за ме и ме вър­на обрат­но в лаге­ра, къде­то ме поло­жи в кра­ка­та на преблед­не­лия от ярост Конрад.

Мини на 50. 

 

 

60

 

 

Свес­тих се пря­ко сили на хлад­но, сен­чес­то мяс­то. Отво­рих бав­но очи. Над мен беше раз­пе­ре­на голя­ма пал­ма и ми пазе­ше сян­ка. Нещо не се връз­ва­ше. Помис­лих си, че съм умря­ла,  че това е раят и съжа­лих, че и в рая така ме боле­ше главата.

С огром­но уси­лие се надиг­нах и се огле­дах. Нами­рах се в нещо като оазис, докол­ко­то таки­ва мес­та може­ха да същес­т­ву­ват във все пак не тол­ко­ва пус­тин­на­та Анда­лу­сия. Под­зем­но ручей­че си беше пропра­ви­ло път до повър­х­ност­та и ромо­ле­ше весе­ло меж­ду ска­ли­те, под­хран­вай­ки мал­ка пал­мо­ва горич­ка. Бях си съв­сем жива, а на всич­ко отго­ре до мен безиз­раз­но пасе­ше непоз­нат анда­лус­ки жре­бец. Зад сед­ло­то му има­ше сиво път­ни­чес­ко наме­та­ло, диса­ги, кои­то се ока­за­ха пъл­ни с хра­на, и мях за вода. След като напъл­них мяха и пих до наси­та бис­т­ра, сту­де­на вода, се огле­дах кра­деш­ком и реших да се измия. Сва­лих риза­та си и извед­нъж забе­ля­зах няка­къв стра­нен пред­мет, кой­то висе­ше на ремък око­ло вра­та ми.

Беше плоч­ка, гру­бо офор­ме­на от спе­че­на гли­на във фор­ма­та на сти­ли­зи­ра­на тиг­ро­ва гла­ва. Беше счу­пе­на на две и на ремъ­ка висе­ше лява­та ѝ поло­ви­на. Дяс­на­та не се виж­да­ше никъде.

Свих раме­не и нага­зих в ручей­че­то. Дока­то се къпех с насла­да в бис­т­ра­та вада, се чудех по как­ви неве­до­ми пъти­ща Аллах ме бе довел до този оазис, и как ме беше вър­нал от пра­га на смърт­та. Един­с­т­ве­но­то заклю­че­ние, до кое­то успях да стиг­на бе, че някой ми беше помог­нал в най-кри­тич­ния момент. За съжа­ле­ние нямах никак­ва пред­ста­ва кой ме беше спа­сил и защо, а един­с­т­ве­но­то, кое­то беше оста­вил като ули­ка за себе си, беше поло­вин гли­не­на тиг­ро­ва глава.

Мини на 70.  

 

61

 

 

[+3 Т.С.] Мас­ки­ра­ни­ят бър­зо пре­ве­де думи­те на брат ми. По лице­то на Кон­рад се изпи­са учуд­ва­не и той се усмих­на с пре­си­ле­на при­вет­ли­вост. С пъл­на­та си тит­ла Мах­муд бе намек­нал, че не би било в инте­рес на Кон­рад да се заяж­да с нас. Надя­вах се, че фран­цу­зи­нът ще се вслу­ша в предупреждението.

Мини на 21. 

 

62

 

 

[+3 Т.С.] Пра­вил­но. ‘Дис­цип­ли­на’ идва от ‘дис­ки­пу­лус’ — сту­дент или уче­ник и зна­чи усър­дие, наука, как­то и обу­че­ние. Мини на 13. 

 

63

 

 

Посте­пен­но огньо­ве­те угас­на­ха, а гла­со­ве­те на рица­ри­те ста­на­ха по-дрез­га­ви, утих­на­ха и накрая заглъх­на­ха съв­сем. При­би­рах послед­ни­те запа­си в обо­за и се гот­вех за бяг­с­тво, кога­то към мен се прибли­жи мас­ки­ра­ни­ят роб на Кон­рад и ми запо­вя­да да го последвам.

Кон­рад бе пил обил­но и зато­ва не се изне­на­дах, че ме пови­ка. Робът ме оста­ви вът­ре, как­то вина­ги, и заста­на да пази пред шат­ра­та. Кон­рад раз­тво­ри широ­ко ръце и ме под­ка­ни в обя­ти­я­та си. Пътят ми към сво­бо­да­та мина­ва­ше през най-омраз­ния ми мъчител.

Ако имаш кодо­ва дума “пепе­ру­да”, мини на 6.

С кодо­ва дума “бого­мол­ка” си на 16.

Ако нямаш нито една от две­те, мини на 26.  

 

64

 

 

Целу­нах го страс­т­но, като плъз­нах ръце през коса­та му и ги спрях на раме­не­те му. Леко го оттлас­нах от мен, като пре­къс­нах целув­ка­та, и сло­жих пръст на уст­ни­те му. После раз­вър­зах кър­па­та от вра­та му и я омо­тах око­ло очи­те му. Пиер диша­ше теж­ко и тръп­не­ше в очак­ва­не. Целу­нах го още вед­нъж, дока­то очи­те ми тър­се­ха под­хо­дя­що оръ­жие из куп­чи­на­та дър­ва до него. Наве­дох се, граб­нах един клон и замах­нах с всич­ка сила.

Кло­нът улу­чи Пиер в сле­по­о­чи­е­то и той се свле­че на земя­та в без­съз­на­ние. Даже няма­ше вре­ме да се раз­тре­во­жи. Пътят към коне­те беше свободен.

Запи­ши кодо­ва дума “гълъб”. Ако имаш кодо­ва дума “алт­рас”, мини на 89. Ина­че мини на 40.   

 

65

 

 

[-5 Т.С.] — А ако е тол­ко­ва опас­но, защо пус­каш брат ми с тол­ко­ва малък анту­раж? Защо не тръг­ва с цяла армия? Мах­муд и друг път е изпъл­ня­вал дип­ло­ма­ти­чес­ки мисии, а и с фер­ман от хали­фа никой няма да го зака­чи до Толе­до. И хрис­ти­я­ни­те ува­жа­ват пра­во­то на пратеника.

Тат­ко ме поглед­нa косо.

— Мно­го про­зор­ли­во, наис­ти­на. Оба­че замис­ля­ла ли си се, че тво­е­то при­със­т­вие всъщ­ност пра­ви пъте­шес­т­ви­е­то им по-опас­но? С теб те ста­ват доста по-забе­ле­жи­ма и доста по-съб­лаз­ни­тел­на плячка.

Замъл­чах. Тряб­ва­ше да призная, че беше прав.

— И все пак, сигур­но би има­ла пол­за от пътешествието.

Тат­ко въз­дъх­на и се замис­ли, а аз зата­их дъх.


Мини на 85. 

 

66

 

 

Опи­тай шан­са си. Пре­ми­ни на 58 или 86. 

 

67

 

 

Измък­нах кух­нен­с­кия нож, прибли­жих се тихо до рица­ря, запу­ших уста­та му с ръка и му пре­ря­зах гър­ло­то. Блик­на кръв. Живо­тът бър­зо напус­на гър­че­що­то се тяло в ръце­те ми. Пус­нах Пиер и той се стро­по­ли на земя­та, със стък­лен поглед отпра­вен към звездите.

Сто­ях над него окър­ва­ве­на. Ръце­те ми тре­пе­ре­ха, а по лице­то си усе­тих пръс­ки от кръв­та на мла­дия рицар. Пътят към коне­те беше свободен.

Запи­ши кодо­ва дума “яст­реб” и мини на 40.  

 

68

 

 

След една нощув­ка край Ал Харадж, кон­во­ят навле­зе в суха, полу­пус­тин­на рав­ни­на. Слън­це­то бие­ше жес­то­ко и до вечер­та, кога­то Кон­рад даде знак за почив­ка, рица­ри­те му бяха ска­па­ни от умо­ра. Няма­ше и сле­да от оби­чай­на­та им сло­во­о­хот­ли­вост и гуляй­джийс­т­во. Напа­ли­ха огньо­ве и взе­ха да се хра­нят дока­то без­лун­на­та нощ настъп­ва­ше от изток.

Запи­ши кодо­ва дума “алт­рас” и мини на 63.  

 

69

[+5 Т.С.] Нес­лу­чай­но бях избра­ла вода­ча. Ако всич­ко се под­ре­де­ше по план, няма­ше да има зна­че­ние дали лаге­рът е буден или не. Хва­на­ла Тонер за юзда­та, аз отка­чих въже­то на кора­ла от три-чети­ри кола, отва­ряй­ки голя­ма дуп­ка в заграж­де­ни­е­то. Двес­та коня вече въз­бу­де­но пред­вкус­ва­ха сво­бо­да­та. Яхнах Тонер и го пришпо­рих с всич­ки сили. Той изцви­ли мощ­но, на кое­то отго­во­ри­ха два­де­се­ти­на от дру­ги­те коне, и се стрел­на напред през пус­ти­ня­та. В след­ва­щия миг оста­на­ли­те го послед­ва­ха. Фран­цу­зи­те се раз­бу­ди­ха и се раз­ти­ча­ха обър­ка­ни из лаге­ра, плам­на­ха фак­ли, чуха се ругатни.

Вятъ­рът изпъл­ни коси­те ми, а усе­ща­не­то за сво­бо­да беше опи­я­ня­ва­що след дву­го­диш­но­то ми плен­ни­чес­т­во. Око­ло мен тича­ха двес­та прекрас­ни живот­ни с раз­ве­ти гри­ви, а аз като тях отно­во бях гос­по­дар­ка на себе си. Не можах да сдър­жа радост­та си и се раз­смях като дете.

С тече­ние на вре­ме­то дъл­го­го­диш­на­та дре­су­ра взе да взи­ма пре­вес над вода­чес­т­во­то на Тонер и коне­те, усе­ти­ли се извед­нъж без товар и гос­по­дар, посте­пен­но се отде­ля­ха от коло­на­та ни по сво­и­те соб­с­тве­ни пъти­ща. Мно­го от тях сигур­но щаха да се вър­нат при соб­с­тве­ни­ци­те си, кои­то щяха да ги пришпо­рят след мен, но за момен­та опас­ност от преслед­ва­чи няма­ше. Пре­пус­нах с бяс­на ско­рост към род­ния си град.

Мини на 83. 

 

70

Позво­лих си крат­ка почив­ка при оази­са, но не смя­тах да раз­хи­ща­вам даро­ве­те на съд­ба­та, и бях реше­на да про­дъл­жа към Кор­до­ба. Тък­мо се гот­вех да тръг­вам, кога­то едно араб­с­ко семейс­т­во се появи на хори­зон­та и спря при оазиса.

— Сал­лам алей­кум — позд­ра­вих. От уста­та ми изле­зе гроз­но хрип­те­не. Не бях гово­ри­ла в про­дъл­же­ние на две годи­ни, и гла­сът ми бе отвик­нал от човеш­ка реч. Про­каш­лях се и опи­тах пак. На чет­вър­тия опит си въз­вър­нах някак­во подо­бие на човеш­ки глас, и успях да ги попи­там къде се намирах.

Баща­та ми обяс­ни, че съм на по-мал­ко от ден път от Кор­до­ба, но също така доба­ви, че гра­дът вече е затво­рен в обса­ден обръч и че про­ник­ва­не­то в него е невъз­мож­но. Нямах избор. Ако баща ми успе­е­ше да се спа­си, той неп­ре­мен­но щеше да отиде в Севи­ля, зато­ва и аз се насо­чих нататък.

Мини на 80.

 

 

71

 

Кон­рад изви­ка нещо на френ­с­ки дока­то гало­пи­ра­ше към Мах­муд. Араб­с­ка­та и евро­пейс­ка­та сто­ма­на се срещ­на­ха със стър­же­не, кое­то бе поч­ти заглу­ше­но от бой­ния вик на фран­цу­зи­те. Мах­муд и Кон­рад си раз­ме­ня­ха бес­ни уда­ри, а френ­с­ки­ят отряд тръг­на в галоп към нас. Мои­те спът­ни­ци засти­на­ха за момент, извед­нъж лице в лице с пре­пус­ка­ща лави­на от сто­ма­на, после се око­пи­ти­ха. Дока­то пове­че­то от тях се втур­на­ха напред на помощ на Мах­муд, три­ма се обър­на­ха към мен.

— Назад, Шей­ла, бягай!

Ряз­ко дръп­нах лява­та юзда и смуш­ках коби­ла­та с всич­ки сили. Тя се стрел­на напред, мина­вай­ки неза­бав­но в галоп. Поглед­нах назад. Зеле­ни­те пла­що­ве на охра­на­та на Мах­муд се даве­ха в море от синьо, и аз видях как два­ма от спът­ни­ци­те му падат поко­се­ни пред очи­те ми. Примря­ла от ужас, отвър­нах гла­ва и се при­тис­нах нис­ко до шия­та на коби­ла­та, коя­то се отда­ле­ча­ва­ше с бяс­на ско­рост. За щас­тие имах­ме извес­т­на пред­ни­на и фран­цу­зи­те не успя­ха да ни затво­рят в обръ­ча си. За смет­ка на това обгра­ди­ха хора­та на Мах­муд, а някои изва­ди­ха лъко­ве. Покрай мен про­фу­ча­ха стре­ли и един от три­ма­та тело­ох­ра­ни­те­ли, кои­то язде­ха с мен, се свле­че от коня.

— Жива я искам! След нея! — чух на араб­с­ки, след кое­то по пети­те ни пре­пус­на мас­ки­ра­ни­ят роб с арба­лет в ръка.

Два­ма­та ми оста­на­ли спът­ни­ци дръп­на­ха юзди­те и се обър­на­ха да го пресрещ­нат. Еди­ни­ят пад­на поко­сен от арба­ле­та поч­ти вед­на­га, а дру­ги­ят пре­пус­на с копие в ръка към мас­ки­ра­ния, кой­то на свой ред измък­на теж­ка сабя, закри­ве­на напред. Миг пре­ди сблъ­съ­ка чер­ни­ят воин отби ост­ри­е­то на копи­е­то и с един замах отсе­че гла­ва­та на послед­ния ми защитник.

Коби­ла­та ми пре­пус­ка­ше с всич­ки сили, но мас­ки­ра­ни­ят язде­ше изклю­чи­тел­но бърз анда­лус­ки жре­бец. Пред­ни­на­та, спе­че­ле­на с кръв­та на три­ма­та ми тело­ох­ра­ни­те­ли, бър­зо се топе­ше. Очи­те ми се стрел­ка­ха бяс­но напред, тър­сей­ки някак­во спасение.

Извед­нъж далеч зад мен се раз­не­се побе­до­нос­ния вик на двес­та гър­ла, озна­ча­ващ смърт­та на брат ми и два­де­сет­те му спод­виж­ни­ци. Претръп­на­ла от мъка, без­по­мощ­на, нев­ме­ня­е­ма от страх, аз дръп­нах юзди­те и конят ми се зако­ва на мяс­то. Обър­нах поглед назад, къде­то вече не се виж­да­ше нито един зелен плащ. Брат ми леже­ше някъ­де там, смър­т­но ранен, а убий­ци­те му го бяха наоби­ко­ли­ли и кре­щя­ха. Очи­те ми се премре­жи­ха от съл­зи. Мах­муд бе дал живо­та си за мое­то спа­се­ние, а аз нямах сили дори да бягам. Мас­ки­ра­ни­ят воин пре­пус­ка­ше към мен, но аз не отде­лях очи от раз­ма­за­на­та синя маса пред мен. Не го поглед­нах дори кога­то той прибли­жи тол­ко­ва, че бих мог­ла ясно да раз­ли­ча гроз­ни­те дуп­ки в мас­ка­та му. Не го поглед­нах и кога­то вдиг­на дръж­ка­та на сабя­та си и я сто­ва­ри в сле­по­о­чи­е­то ми.

 

Мини на 81.

 

 

72

 

— Миси­я­та им ще ги води през хрис­ти­ян­с­ки земи, зато­ва може би ще им е поле­зен човек, кой­то гово­ри мно­го ези­ци? Аз съм учи­ла ара­гон­с­ки и кас­тил­с­ки, и съм чела жити­е­то на Иса бен Мари­ам на латински.
— Иса бен Мари­ам, а? — при­ятел­с­ки ме под­раз­ни тат­ко, после се замисли.
Чита­те­лю, как са тво­и­те позна­ния по лин­г­вис­ти­ка? Коя от след­ни­те думи има латин­с­ки корен?
— Алгеб­ра (42).
— Биб­лия (52).
— Дис­цип­ли­на (62).

 

 

 

73

 

След някол­ко мину­ти про­мък­ва­не стиг­нах до набър­зо стък­ме­ния корал за коне­те. Фран­цу­зи­те бяха поби­ли коло­ве в голям затво­рен кръг и бяха опъ­на­ли въже­та. Коне­те бяха доб­ре дре­си­ра­ни и си пася­ха крот­ко в заграждението.
Пазе­ше ги само един часо­ви, сед­нал пред малък огън. Позна­вах го: Пиер, млад оръ­же­но­сец, набър­зо посве­тен в рицар­с­т­во за похо­да. Чес­то ми бе пома­гал да нося вода и не ми беше неп­ри­я­тен. Все пак тряб­ва­ше да се раз­пра­вя с него, ина­че може­ше да вдиг­не тревога.
Мини на 34.

 

 

 

74

 

Изва­дих кух­нен­с­кия нож и се хвър­лих напред. Пиер имà вре­ме само да се зада­ви с вода­та, от коя­то отпи­ва­ше, пре­ди да го про­ни­жа. Измък­нах ножа и от гър­ди­те му пръс­на кръв. Свле­че се в кра­ка­та ми с хъркане.
Сто­ях над него окър­ва­ве­на. Ръце­те ми тре­пе­ре­ха, а по лице­то си усе­тих пръс­ки от кръв­та на мла­дия рицар. Пътят към коне­те беше свободен.
Ако имаш кодо­ва дума “алт­рас”, мини на 89. Ина­че мини на 40.

 

 

 

75

 

[+4 Т.С.]
— Вече гово­рих с Мах­муд и той каза, че е съг­ла­сен да ме вземе.
— Така ли каза? Е, той вина­ги е бил мал­ко без­ра­съ­ден. Все пак мис­ля, че едно тако­ва пъте­шес­т­вие може да ти се отра­зи доб­ре, въп­ре­ки, че имам съоб­ра­же­ния про­тив. А след като и Мах­муд е съгласен…
Мини на 85.  

 

76

 

 

Видях кола­на на фран­цу­зи­на пре­мет­нат вър­ху поход­но­то стол­че на дру­гия край на шат­ра­та. Кра­деш­ком се про­мък­нах дотам и измък­нах кама­та му от нож­ни­ца­та. Обър­нах се…и се озо­вах лице в лице с Кон­рад. Той изби кама­та от ръка­та ми с един замах на чудо­вищ­на­та си длан и се изви­си над мен, преблед­нял от ярост.
Мини на 50.

 

77

 

Огле­дах се. Точ­но до левия ми крак има­ше камък с под­хо­дящ раз­мер. Наве­дох се и го стис­нах в ръка. После напра­вих крач­ка напред. Усе­тих суха съч­ка под кра­ка си и засти­нах. После взех реше­ние и пре­мес­тих тежест­та си вър­ху нея. Съч­ка­та изпу­ка и Пиер се обър­на стрес­на­то, сляп като при­леп от огъ­ня. С всич­ка сила сто­ва­рих камъ­ка в сле­по­о­чи­е­то му и той рух­на на земя­та в безсъзнание.
Пътят към коне­те беше свободен.
Запи­ши кодо­ва дума “гълъб” и мини на 40.  

 

78

 

Като мал­ка вина­ги бях срав­ни­тел­но пър­га­ва и бях учи­ла мал­ко тан­ци и акро­ба­ти­ка в дво­ре­ца.  Един ден, след някол­ко часа тре­ни­ров­ки, вля­зох в зала­та за пир­шес­т­ва жон­г­ли­рай­ки три мед­ни бока­ла под зву­ци­те на лют­ня­та, и рица­ри­те оста­на­ха мно­го довол­ни. Под пред­лог, че гот­вя тан­цо­ва програ­ма с акро­ба­ти­чен при­мес, Кон­рад ме оста­ви и даже ме насър­ча­ва­ше да се упраж­ня­вам в сал­та, отско­ци и дру­ги акро­ба­тич­ни номе­ра. Започ­нах да стъп­вам все по-леко, като се опит­вах да вър­вя без­шум­но по скър­ца­щи­те подо­ве на име­ни­е­то. С вре­ме­то тай­но усво­их и тича­не с пре­пят­с­твия и усъ­вър­шен­с­т­вах отскок, кой­то ми позво­ля­ва­ше да прехвър­ля три­мет­ро­ва сте­на за бро­е­ни секунди.
Запи­ши кодо­ва дума “вдо­ви­ца” и мини на 10. 

 

79

 

 

[-3 Т.С.] Изве­дох Тонер от кора­ла и въз­ста­но­вих въже­то. Коне­те, кои­то го след­ва­ха, бяха види­мо обез­по­ко­е­ни. Никой от тях не посмя да опи­та здра­ви­на­та на въже­то, но някои зацви­ли­ха тре­вож­но. Бях убе­де­на, че все­ки момент лаге­рът ще се раз­бу­ди. Нямах никак­во вре­ме за губе­не. Яхнах Тонер и го пришпо­рих на юг, надя­вай­ки се да набе­ра доста­тъч­на преднина.
Защо изве­де вода­ча ако няма­ше да изве­деш и дру­ги­те? Мини на 59.  

 

80

 

 

Вре­ме е да оце­ним как си се спра­вил с приклю­че­ни­е­то на Шей­ла. Про­ме­ни сбо­ро­ве­те си за Съоб­ра­зи­тел­ност и Морал­ни Точ­ки в зави­си­мост от кодо­ви­те думи, кои­то си записал.
“гугут­ка” озна­ча­ва, че си кап­риз­ни­чил пред баща­та на Шей­ла [-3 M.T.].
“гълъб” озна­ча­ва, че си поща­дил Пиер [+5 M.T.].
“яст­реб” озна­ча­ва, че си заклал Пиер, въп­ре­ки, че си имал избор [-5 M.Т.].
“брад­ва” зна­чи, че Мах­муд е напад­нал Кон­рад [-5 M.T.][-10 Т.С.]
“бор­ба” зна­чи, че си бил хва­нат при опи­та за бяг­с­тво [-10 Т.С.] 

Морал­ни точки:

-13 е най-нис­ки­ят въз­мо­жен резул­тат, +5 е най-висо­ки­ят, ‑3 и наго­ре е добро представяне.

 

 

Съоб­ра­зи­тел­ност:

-33 – това е съв­сем най-нис­кия въз­мо­жен резултат

-32 до ‑20 – мно­го, мно­го слабо

-20 до ‑5 – взел си едно-две нера­зум­ни реше­ния, кои­то са се ока­за­ли важни

-5 до 6 – добро представяне

7 до 15 – отлич­но представяне

16 – безуп­реч­но пред­ста­вя­не. Браво!

 

Мини на 90.

 

 

81

 

 

Мрак.С огром­ни уси­лия отво­рих очи.

Пек. Камъ­ни. Копита.

 

Гла­ва­та ми буче­ше, а све­тът се вър­те­ше под мен. Зву­ци­те наоко­ло ту заглъх­ва­ха до ниво­то на общ ромон, то стър­же­ха в гла­ва­та ми като дле­та. Отне ми още някол­ко мину­ти да дой­да на себе си напъл­но. Бях пре­мет­на­та вър­ху сед­ло­то на коби­ла­та си като товар, а ръце­те и кра­ка­та ми бяха свър­за­ни под нея. Тя рав­но­мер­но кра­че­ше по каме­нис­та пъте­ка и вди­га­ше прах в лице­то ми. Затво­рих очи и съл­зи­те ми зака­па­ха по горе­ща­та земя.

Мах­муд беше мър­тъв. Беше дал живо­та си, за да ме пред­па­зи, а аз бях осъ­ди­ла и него, и дру­га­ри­те му на смърт само с при­със­т­ви­е­то си. Всич­ко това се слу­чи зара­ди мен и моя плащ. Няма­ха шанс. Защо ли тръг­нах с тях въоб­ще?! Как може да съм била тол­ко­ва без­ра­съд­на, тол­ко­ва наивна?!

Меж­дув­ре­мен­но пътят под мен се мене­ше: от каме­нист ста­на песъч­лив, после тръг­нах­ме през висо­ка жила­ва тре­ва, коя­то шиба­ше лице­то и ръце­те ми под коби­ла­та. При­ве­чер навля­зох­ме в мал­ка горич­ка и коби­ла­та спря. След око­ло поло­вин час някой чев­ръс­то раз­вър­за въже­та­та, кои­то ме дър­жа­ха око­ло нея, пре­мет­на ме на гръб и ме отне­се в една шат­ра, като ме оста­ви вни­ма­тел­но на мек килим.

Кога­то се наве­де над мен, аз го поглед­нах. Беше мас­ки­ра­ни­ят роб на Кон­рад. Той ме повдиг­на да сед­на и под­не­се към уст­ни­те ми мях с вода. След като отпих жад­но две-три глът­ки, той раз­вър­за ръце­те и кра­ка­та ми и заста­на до отво­ра на шат­ра­та. Два­ма вой­ни­ци вне­со­ха дър­ве­но кори­то, пъл­но с вода. Погле­ди­те им се засто­я­ха вър­ху мен някол­ко секун­ди, но мас­ки­ра­ни­ят ги отпра­ти с жест и те нео­хот­но излязоха.

— Измий се и обле­чи това. — каза робът, под­хвър­ляй­ки ми синя полуп­роз­рач­на рок­ля от фина мате­рия. — Гос­по­да­рят не оби­ча да чака.

В шок от пре­жи­вя­но­то, нямах сили дори да про­тес­ти­рам. Пла­хо се про­тег­нах, борей­ки се с бол­ка­та в схва­на­ти­те си мус­ку­ли, и се изпра­вих с олю­ля­ва­не. Като насън се съб­ля­кох и отидох до кори­то­то. Вода­та беше сту­де­на, но бис­т­ра и при­ят­на след горе­щия ден. Измих си лице­то, оста­вяй­ки чер­ве­ни жил­ки в кори­то­то. Коса­та ми бе слеп­на­ла от кръв. Под безиз­раз­ния поглед на мас­ки­ра­ния се измих и обля­кох рок­ля­та. Вър­шех всич­ко като в транс, напъл­но без­во­ле­во, без да имам пред­ста­ва как­во дру­го можех или тряб­ва­ше да правя.

Кога­то свър­ших, робът ме нака­ра да коле­ни­ча и изле­зе от шат­ра­та. Заве­са­та на вхо­да се отво­ри след две-три мину­ти и вът­ре вле­зе Кон­рад де Бур­ги­ньон. Беше сва­лил бро­ня­та и оръ­жи­е­то си, не носе­ше дори кама. Oбле­чен бе само с коже­ни поту­ри и мръс­на широ­ка риза. Той ме гле­да някол­ко секун­ди с нес­к­ри­то задо­вол­с­т­во, после каза на кастилски:

— Араб­ка си, а?

Ким­нах.

— Кас­тил­с­ки раз­би­раш ли?

Отно­во кимнах.

— А френски?

Покла­тих глава.

— Доб­ре. Аз съм новия ти соб­с­тве­ник. Ти си моя. Ясно ли е?

От думи­те му ми при­чер­ня. Чак тога­ва си дадох ясна смет­ка как­во ме очак­ва­ше. Кон­рад бе изклал два­де­сет и чети­ри­ма мъже само за да ме при­те­жа­ва, за да уто­ли она­зи гнус­на, дол­на жаж­да, коя­то про­че­тох в очи­те му още на пътя. Олю­лях се. Кон­рад ме хва­на за коса­та и ме задър­жа изпра­ве­на. От бол­ка­та съз­на­ни­е­то ми се проясни.

— Пак те питам, куч­ко. Ясно ли е?

Ким­нах през съл­зи и затво­рих очи. Кон­рад ме пус­на и добави:

— Няма да гово­риш, няма да ревеш и няма да се преч­каш. През деня ще рабо­тиш в обо­за, ще носиш вода, ще гот­виш. Кога­то те пови­кам оба­че, пус­каш всич­ко и идваш. Ако си послуш­на и оста­на дово­лен от теб, няма от как­во да се боиш. Аз се гри­жа доб­ре за вещи­те си. Ако оба­че нещо не ми харе­са, ще те хвър­ля на мом­че­та­та да те раз­къ­сат, ясно ли е?

Ким­нах още вед­нъж. Дори и в това със­то­я­ние раз­брах зака­на­та му.

— И така, да започваме.

Кон­рад отстъ­пи една крач­ка назад и ме изгле­да похот­ли­во. После раз­коп­ча кола­на си.
Мини на 33.

 

 

 

 

82

 

[-5 Т.С.] Реших да избя­гам кол­ко­то се може по-ско­ро. Изча­ках удо­бен момент и изос­та­нах да опра­вя ремъ­ка на сед­ло­то си. Обозна­та коло­на се зато­чи покрай мен. Стег­нах ремъ­ка, яхнах коня и го пришпо­рих наля­во, към гората.
Пър­ви­те десе­ти­на секун­ди имах чув­с­т­во­то, че най-накрая съм сво­бод­на. След това зад мен се раз­не­со­ха вико­ве и, мал­ко по-къс­но, тро­пот на десет­ки копи­та. Наве­дох се до шия­та на коня и го пришпо­рих още пове­че. Вече набли­жа­вах гора­та, кога­то зад мен звън­на тети­ва­та на лък и конят ми се стро­по­ли на земя­та, като ме хвър­ли напред. Пад­нах по лице и се пре­тър­ко­лих, заше­ме­те­на от бол­ка. Над мен се над­ве­си­ха три­ма рица­ри, вдиг­на­ха ме като кук­ла и ме зане­со­ха на Кон­рад, кой­то беше преблед­нял от ярост.
Мно­го умно. Мини на 50. 

 

 

83

 

Яздех през пус­тин­на­та, каме­нис­та рав­ни­на тол­ко­ва бър­зо, кол­ко­то сме­ех. Сут­рин­та, на хлад­но, под­дър­жах добро тем­по и изми­нах при­лич­но раз­сто­я­ние, но до къс­ния сле­до­бед сили­те ми бяха поч­ти изчер­па­ни. Слън­це­то пре­жу­ря­ше неу­мо­ли­мо. Аз бях араб­ка, но все пак не бях спа­ла цяла нощ, а и не бях свик­на­ла на такъв посто­я­нен пек. Оскъд­ни­те ми вод­ни запа­си се топя­ха мину­та по мину­та. Конят ми, кой­то беше гало­пи­рал поч­ти два­на­де­сет часа, беше тол­ко­ва умо­рен, че едва пристъп­ва­ше напред. Все се надя­вах да зър­на чеш­ма, сел­це, някъ­къв признак на живот, къде­то да мога да се запа­ся, но явно се нами­рах в без­вод­на, сла­бо насе­ле­на мес­т­ност. На два пъти пре­си­чах пре­съх­на­ли кори­та на реки, през кои­то не тече­ше дори поточе.

В най-горе­ща­та част от деня — в къс­ния сле­до­бед, конят ми най-накрая се пре­да­де и рух­на под мен, като оста­на да диша теж­ко. Не можех да му помог­на по ника­къв начин, зато­ва про­дъл­жих пеша.

Едва се тът­рех напред. Има­ше още поне час до залез слън­це, а аз нямах сили дори да вдиг­на ръка. Праз­ни­ят мях беше изпад­нал от без­чув­с­т­ве­ни­те ми пръс­ти и леже­ше в пясъ­ка далеч назад. Лице­то ми беше горе­що и сухо, без дори спо­мен от вла­га. Дишах хрип­ли­во, теж­ко, като сякаш раз­ди­рах дро­бо­ве­те си с вся­ко вдишване.

Без помощ, без надеж­да, дори без мисъл, най-накрая се пре­да­дох. Пад­нах на коле­не, после по лице на горе­щия пясък, и се под­гот­вих да посрещ­на смърт­та. Един­с­т­ве­на уте­ха ми оста­ва­ше пла­хи­ят, неус­пе­шен опит да напра­вя нещо смис­ле­но и само­от­вер­же­но вмес­то да оста­на веч­на роби­ня на она­зи френ­с­ка свиня.

Пред очи­те ми заиг­ра­ха чер­ни точ­ки. Послед­ни­те кап­ки разум, кои­то ми бяха оста­на­ли, с леко учуд­ва­не кон­с­та­ти­ра­ха, че една от чер­ни­те точ­ки сече хори­зон­та и вди­га прах. Посте­пен­но точ­ки­те се сля­ха в чер­на пеле­на, коя­то ме обгър­на и милос­ти­во ме приспа.

Мини на 60.

 

 

 

84

 

Изва­дих кух­нен­с­кия нож и се хвър­лих напред. Пиер ме изгле­да изне­на­да­но, но реа­ги­ра бър­зо. Отстъ­пи крач­ка назад и аз про­ни­зах мяха, раз­пръс­к­вай­ки вода нався­къ­де. Той усу­ка праз­на­та коже­на дри­па око­ло ост­ри­е­то на ножа и я дръп­на към себе си. Изне­на­да­на, залит­нах напред и бях посрещ­на­та от юмру­ка на мла­дия французин.
Пад­нах, изплюх шепа кръв и загу­бих съзнание.
Мини на 50.  

 

85

 

 

— Зами­на­ваш за Толе­до с брат си. Тичай да си събе­реш бага­жа и кажи на Харун да ти при­гот­ви кон за утре.

Ско­чих от табу­рет­ка­та с огро­мен енту­си­а­зъм, но тат­ко вдиг­на ръка.

— Това не е излет и не е пода­рък. Пътят до Толе­до все пак е опа­сен, а ти си още нео­пит­на. Зато­ва: как­во­то каже Мах­муд, изпъл­ня­ваш безус­лов­но. Ако се вър­неш и чуя за как­ва­то и да е детин­с­ка постъп­ка, ще те зази­дам в дво­ре­ца и няма да те пус­на нико­га навън.

Ким­нах отри­вис­то пет-шест пъти и се хвър­лих на шия­та му.

— Няма да те разоча­ро­вам — казах и го целу­нах по бузата.

Той се усмих­на, пога­ли ме по коси­те и каза:

— Чакам да се вър­неш, че да раз­каз­ваш. Хай­де, бягай.

С тича­не стиг­нах до сво­да, отмет­нах заве­са­та и хук­нах по кори­до­ра под раз­ве­се­ле­ни­те погле­ди на тело­ох­ра­ни­те­ли­те на татко.

Мини на 23.

 

 

 

86

 

 

 

Мно­го вни­ма­тел­но повдиг­нах бре­зен­та от зад­на­та стра­на на палат­ка­та и се про­мък­нах под него. Наме­рих се зад шат­ра­та, огле­дах се кра­деш­ком и забър­зах към обоза.
Само след две мину­ти бях пре­мет­на­ла мал­кия вър­зоп с про­ви­зии през рамо, запа­са­ла кух­нен­с­кия нож и се про­мък­вах през мър­т­веш­ки тихия лагер.
Ако имаш кодо­ва дума “алт­рас”, мини на 73. Ако не, мини на 53.  

 

87

 

 

На след­ва­щия ден тръг­нах­ме на юг, двес­та рица­ри с про­ви­зии, обоз и прислу­га, гото­ви за дъл­га обса­да. Сива­та ми коби­ла беше оста­на­ла в сто­пан­с­т­во­то, а вмес­то нея яздех кафяв анда­лус­ки жре­бец. Кон­рад бе поч­ти забра­вил, че му бях плен­ни­ца, зато­ва не напра­ви ника­къв опит да ме огра­ни­чи: нямах тело­ох­ра­ни­те­ли и не бях вър­за­на, а яздех с обо­за в сре­да­та на коло­на­та. Даже ми беше дал наме­та­ло и път­ни­чес­ки дре­хи, с кои­то не при­ли­чах тол­ко­ва на плът­с­ка играч­ка. Дока­то неу­мо­ли­мо прибли­жа­вах­ме род­ния ми град, аз неп­рес­тан­но мис­лех за бягство.

 

Изчак­вах удо­бен момент. Зна­ех, че ако избя­гам в сър­це­то на кас­тил­с­ко­ко крал­с­т­во, мно­го лес­но щяха да ме наме­рят. Имах по-голям шанс на араб­с­ка тери­то­рия, на юг от Толе­до. Вся­ка нощ тай­но ска­та­вах по мал­ко хра­на. Въп­ро­са с вода­та беше по-сло­жен, тъй като все­ки има­ше соб­с­твен мях и лип­са­та на някой от тях би се забе­ля­за­ла вед­на­га. С мал­ко уси­лия успях да открад­на и един кух­нен­с­ки нож. Надя­вах се да не ми се нало­жи да го изпол­з­вам, но бях гото­ва на всич­ко, за да избягам.

Меж­дув­ре­мен­но стиг­нах­ме Толе­до и бях­ме наста­не­ни в цита­де­ла­та. Кон­рад ме пови­ка вечер­та. Едва бях вляз­ла в ста­я­та му, как­то се надя­вах, за после­ден път, кога­то след мен вле­тя мас­ки­ра­ни­ят му роб. Отдав­на ми бе ста­на­ло ясно, че той изпъл­ня­ва­ше мно­жес­т­во фун­к­ции при Кон­рад, най-вече на тело­ох­ра­ни­тел, пре­во­дач, гла­во­рез и шпи­о­нин. Фран­цу­зи­нът се сеп­на, отпра­ти ме към лег­ло­то си и се отде­ли в ъгъ­ла да се посъ­вет­ва с него.Говореха тихо, на френ­с­ки. Аз наос­т­рих уши.

— Фер­нан­до обя­вил, че ще напра­ви отец Фран­цис­ко упра­ви­тел и епис­коп на Кор­до­ба. Реше­но е. — каза маскираният.

При тези думи на Шей­ла мла­ди­ят испа­нец наос­т­ри уши.
— Фран­цис­ко? Отец Фран­цис­ко от Кордоба?

— Така каза — отвър­на Шейла.

Испа­не­цът скръц­на със зъби, после поглед­на прин­це­са­та изви­ни­тел­но и тя продължи. 

Кон­рад се раз­хож­да­ше гнев­но из стаята.

— Как така? Нали беше обе­щал управ­ле­ни­е­то на гра­да на мен?

— Да, но Фран­цис­ко имал заслу­ги при обсадата.

— Заслу­ги, глу­пос­ти. Никак­ви заслу­ги няма този нещас­т­ник, само заго­вор­ни­чи. Аз за как­во съм на служ­ба при Фер­нан­до вече тре­та годи­на и чакам да ми дой­де ред? Аз завзех Убе­да за него, а той я даде на сина си. Сега Кор­до­ба на отец Фран­цис­ко! Къде е кралят?

— Вче­ра тръг­нал за Кордоба.

Кон­рад изру­га и стис­на юмру­ци. После се обър­на към роба си с глух, дрез­гав глас:

— Е, ще видим пад­ре­то кол­ко ще изка­ра. На вър­ха ста­ва тече­ние, може да насти­не, може да му се слу­чи нещо друго…

Раз­поз­нах запла­ха­та в тона му. След като завзе­ме гра­да на баща ми, Кон­рад точе­ше зъби да го управ­ля­ва, и беше готов на всич­ко, за да го постигне.

Два­ма­та се съве­ща­ва­ха шеп­неш­ком още някол­ко мину­ти, после робът изле­зе и ме оста­ви сама с моя мъчител.

 

Мини на 43.

 

 

 

88

 

През вся­ка сво­бод­на мину­та на деня аз пра­вех сило­ви упраж­не­ния. Носех вода от чеш­ма­та по два-три пъти на ден вмес­то по вед­нъж, а нощ­но вре­ме пра­вех корем­ни пре­си в ста­ич­ка­та си. Зна­ех, че ръце­те ми вина­ги ще са по-сла­би от мъж­ки­те, зато­ва тре­ни­рах най-вече кра­ка­та си. Мно­го вни­ма­вах тази дей­ност да не про­ме­ни види­мо телос­ло­же­ни­е­то ми, и в общи линии успях. Кон­рад се рад­ва­ше на по-здра­вия ми облик и мис­ле­ше, че се дъл­жи на доб­ра­та хра­на в име­ни­е­то. Аз меж­дув­ре­мен­но се каля­вах, ста­вах все по-издър­ж­ли­ва, а кра­ка­та ми ста­на­ха сил­ни като сто­ма­не­ни клещи.
Запи­ши кодо­ва дума “бого­мол­ка” и мини на 10. 

 

89

 

Вля­зох в кора­ла с коне­те и бър­зо се ориентирах.

Бли­зо до мен пасе­ше моят анда­лус­ки жре­бец, кой­то ме позна­ва­ше най-доб­ре. Най-веро­ят­но не беше най-бър­зия в ста­до­то, но щеше да е най-послу­шен на дълъг път.

В сре­да­та на кора­ла, с висо­ко вдиг­на­та гла­ва сто­е­ше Тонер, непи­са­ния водач на коне­те в кон­тин­ген­та на Кон­рад. Име­то му зна­че­ше “гръм” и той вина­ги язде­ше най-отпред. Дру­ги­те коне бяха така свик­на­ли с него, че биха го след­ва­ли и без ездачи.

В далеч­ния край на заграж­де­ни­е­то, отда­ле­чен от дру­ги­те, познах чер­ния жре­бец на мас­ки­ра­ния роб на Кон­рад, този, с кой­то ме беше дого­нил извън Толе­до пре­ди две годи­ни. Поч­ти бях сигур­на, че това е най-бър­зия жре­бец в отря­да на Кон­рад, и ако ми позво­ле­ше да го яхна, щеше да ме заве­де в Кор­до­ба най-бързо.

Кой кон тряб­ва­ше да яхна?
- Моя (29).
- Тонер (39).
- Коня на мас­ки­ра­ния (49).

 

 

 

90

 

Капи­тан Омар пре­къс­на раз­ка­за на мла­да­та араб­ка, като каза внимателно:

 

— Прин­це­со, ти несъм­не­но зна­еш за мъл­ва­та, коя­то се носи от Кор­до­ба, че баща ти е екзе­ку­ти­ран от Фер­нан­до и че гла­ва­та му е поби­та на кол над глав­на­та пор­та на гра­да.Шей­ла ким­на, а прекрас­ни­те и очи се изпъл­ни­ха със сълзи.

 

— Знам това, капи­та­не. Но никоя от вес­ти­те, дошли от Кор­до­ба, не спо­ме­на­ва Алма, мал­ка­та ми сес­т­рич­ка. Изглеж­да тя просто е потъ­на­ла вдън земя. Хрис­ти­я­ни­те даже не зна­ят, че има лип­с­ва­ща прин­це­са. И тя като мен е загу­би­ла брат си и баща си. Аз съм един­с­т­ве­но­то, кое­то има на този свят. Ако има и най-малък шанс тя да е оце­ля­ла, сигур­но още се нами­ра в дво­ре­ца в Кор­до­ба. Зато­ва тряб­ва да вля­за в гра­да кол­ко­то се може по-ско­ро и да я намеря.

Мъже­те око­ло огъ­ня я изслу­ша­ха със зата­ен дъх, запле­не­ни от твър­дост­та на това крех­ко съз­да­ние, кое­то беше пре­жи­вя­ло тол­ко­ва мно­го през крат­кия си живот. Бъл­га­ри­нът я гле­да дъл­го, с нераз­га­да­ем, трес­кав поглед, дока­то капи­тан Омар се замис­ли чий раз­каз иска­ше да чуе след нейния.

 КРАЙ


 

By admin2

Свързани статии

Горски бяг

Jun 19, 2013 Vilorp

Глава шеста: Опознай родината

Apr 27, 2013 admin

Карибски вълни 2: Съкровището на вълчицата

Apr 23, 2013 Vilorp
8 thoughts on “Поробената принцеса”

  1. 1. Да се изда­ва в кни­га и да се пус­ка за про­даж­ба! Моля! 🙂
    2. Да не се ока­же, че не сте го довър­ши­ли и нико­га няма да бъде довършено! 🙂

    Reply

  2. Мно­го добро, мно­го ми харе­са, бра­во. Дано да бъде издадено.

    Reply

  3. И на мен мно­го ми харе­са, ще чакам продълженията.
    Забе­ля­зах 2 мал­ки печат­ни греш­ки, и една греш­на препрат­ка — епи­зод 9 препра­ща към епи­зод 85, кое­то спо­ред е грешно.

    Reply

  4. edlund, прав си. В ръко­пи­са, кой­то пра­тих, препрат­ка­та е “Мини на 83.” Ще го поправим.

    Reply

  5. Мно­го лите­ра­ту­ра мал­ко игра.И то лите­ра­ту­ра на ниво гимназия.Да не фово­рим че на арзб­ска прин­це­са и се позво­ля­ва от баща и да си раз­вя­ва бай­ра­ка във вра­жес­ка територия..

    Reply

    1. Къде можем да про­че­тем някои от тво­и­те про­из­ве­де­ния за образец?

    2. Psicho, бла­го­да­ря за оценката.

      Раз­ка­зът не е от най-игро­ви­те, прав си, и ни е пър­ви опит в жан­ра. Раз­ка­зът, вър­ху кой­то рабо­тя в момен­та (за Ахрин) е мно­го по-“разклонен” и съдър­жа бой­на сис­те­ма и истин­с­ки кла­си­чес­ки фатал­ни епизоди.

      Имаш ли идеи по какъв друг начин можем да подоб­рим “Поро­бе­на­та принцеса”?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Какво си пропуснал

Новата вълна

Приказка-игра с награда!

Sep 9, 2013 Vilorp
От кухнята

КОНКУРС ЗА КНИГА – ИГРА „ТАЛАСЪМИЯ” 2014г.

Aug 30, 2013 Vilorp
Интервюта

Интервю с Ерин Фостър Хартли

Aug 22, 2013 Vilorp
Рецензии

Кръвта на зомбитата (Blood of the Zombies)

Aug 14, 2013 Vilorp