Поробената принцеса
Разказ от книгата
“Пламъкът на Андалусия”
Автори:
Питър Вейл
Нол Келдън
Пролог
1236 г. – годината, в която цар Иван Асен II обсажда Константинопол, в Испания залязва една държава, просъществувала пет века. Кастилският крал Фернандо III след дълга обсада завзема културното средище на арабска Испания: перлата на Андалусия, Кордоба. Някога най-големият град в света, Кордоба е център не само на ислямската религия и култура, но и на познанието: в нейните библиотеки са събрани трудовете на най-великите арабски мислители, поети и учени, трудове, чието влияние ще даде начален тласък на европейския ренесанс. Севиля ще падне под ударите на Фернандо след още две години, свивайки арабските владения в Испания до малка област около Гранада. Алмохадската династия, заета в междуособни борби в северна Африка, завинаги ще загуби европейските си територии.
Около малък огън в долината на река Гуадалкивир, на ден път от полуразрушените стени на новозавладяна Кордоба, седят шест мълчаливи силуета. Пламъците играят по лицата им, наполовина скрити в дълбоките сенки на пътническите им наметала. Петима от незнайните пътници целят да проникнат в цитаделата на Кордоба. Шестият, висок арабин с горда военна осанка и лице, обезобразено от жестоко изгаряне, е човекът, който може да осъществи желанието им — капитан Омар ибн Насир, ръководителят на отбраната на Кордоба, единственият, посветен в тайните входове и изходи от нейната цитадела.
Другите петима са:
Али ибн Фарзад бен Нaгири: пълничък младеж с високо чело и замечтан, реещ се поглед. Единствен студент на велик арабски лекар, той трябва да проникне в Кордоба, за да спаси последния му медицински труд от кладите на Инквизицията.
Хуан: млад, строен испанец с лице, прорязано от дълбоките черти на душевно страдание. Избягал от Кордоба след смъртта на любимата си, той търси обяснение за нейната гибел от отец Франциско, фанатичен католически свещеник и заклет враг на арабите, сега епископ на Кордоба.
Ахрин: широкоплещест българин на около 25 години, препасал тежка крива сабя и кръгъл кумански щит. Син на дипломат в двора на Иван Асен II, Ахрин придружава баща си Алтемир до Кордоба, където двамата имат задачата да се поучат от вековната арабска традиция в строежа на стенобитни машини и кораби. Оказва се в Кордоба по време на победния щурм на кастилците. Ахрин се спасява, но баща му остава заложник на Фернандо след падането на града.
Бербера: безименен, безмълвен и загадъчен, Бербера е член на малък анимистичен клан на северноафрикански народ, който отдавна e завладян и почти асимилиран от арабите. Настоява да проникне в цитаделата на Кордоба, но никой освен Омар не е чувал гласа му.
Шейла: седемнадесетгодишна арабска принцеса, дъщеря на управителя на Кордоба, тя е прекарала две години в робство на френски кръстоносци и се връща в родния си град по дирите на малката си сестра, вероятно последния оцелял член на семейството ѝ.
Преди да се съгласи да предаде тайните на крепостта в ръцете на петима непознати, капитан Омар настоява да чуе техните разкази. Читателю, пред теб е първият от тях.
ПРАВИЛА
В този разказ твоя героиня е Шейла, младо момиче с тъмно минало, преживяло дълбока душевна травма и загубата на семейството си. Шейла не е боец, затова в този разказ няма бойна система. Вместо това ще трябва да следиш три показателя, които ще определят съдбата на принцесата:
СЪОБРАЗИТЕЛНОСТ – всяко правилно от логическа гледна точка решение ще ти носи точки съобразителност (обозначени в текста с удебелен курсив: [+2 T.С.]). Съответно, всяко грешно решение ще ти носи отрицателни точки. От тези точки евентуално ще зависи колко добре си се справил и доколко капитан Омар е склонен да ти помогне да проникнеш в Кордоба.
МОРАЛ – за разлика от точките съобразителност, морални точки ([М.Т.]) ще ти се дадат чак на края на разказа. Вместо логическото ти мислене, тези точки следят твоята честност, човечност и чувство за справедливост. От тези точки може да зависи съдбата ти в бъдеще – те определят дали верен другар няма да се окаже предател в най-неподходящия момент и дали съдбата ще е на твоя страна.
КОДОВИ ДУМИ – понякога в текста ще ти бъде наредено да запишеш някоя кодова дума. Целта им е най-вече да следят какви избори си направил, какви умения си развил и по коя пътека на разказа си поел. Следи ги внимателно и честно, от тях зависи много.
На едно-две места ще ти се налага да опитваш шанса си като избираш случайно измежду два епизода, но като цяло успехът ти няма да зависи от късмета.
Използвай графите в дневника, за да следиш тези показатели. Когато си готов с правилата, приключението ти започва от 1.
ДНЕВНИК
1
Капитан Омар обхвана събеседниците си с поглед, спирайки се на младата арабка. С кратък жест той я подкани да разкаже историята си и тя отвърна с едва забележимо кимване. Събраните около огъня затаиха дъх докато две изящни ръце се протегнаха и отметнаха качулката на пътническото ѝ наметало, отвоювайки от сенките лицето на момичето. Меки, малки устни, изваян нос без следа от пречупване, едва загатнати скули и прекрасна бронзова кожа съставляваха хармоничния фон на две огромни синьо-виолетови очи, които след кратко свенливо навеждане се вдигнаха и плъзнаха около огъня.
Тръпка премина по насядалите в кръга, до един запленени от красотата на събеседничката си, на вид невинна девойка на не повече от седемнадесет години. Сърцето на младия българин заби като чук в гърдите му.
Изведнъж съчка в огъня изпука и девойката се сепна. Трептящите пламъци осветиха коренната промяна в излъчването ѝ. Маската на невинност и самообладание се свлече, разкривайки уплаха, дива болка и напрегната омраза. Девойката пое дъх и прекара ръка по лицето си, сякаш за да разсее някаква ужасна мисъл.
Очите на капитан Омар се разшириха леко и той възкликна:
- Аз те познавам!
Придобило изражение на студена решителност, момичето кимна и започна разказа си с глух, но нетрeпващ глас:
— Казвам се Шейла бинт Юсуф ал-Карим ибн Абдул Хафиз. Баща ми Юсуф бе син на сподвижник на халифа, спасил го от сигурна смърт в битката при ал-Укаб. За верността си дядо ми получил титлата наместник и халифът му поверил управлението на Кордоба, което баща ми наследи. Татко управлява града справедливо и човечно дълги години и получи прякора ал-Карим (“Великодушния”) от жителите на града. Познаваш ме, капитане, защото преди да стана робиня, играчка на покварени мъже, бегълка и сираче, аз бях палаво, наивно дете, принцеса в двореца, който ти бе поверен.
Премини на 5.
2
Глупости. Каза ти се, че Севиля още е част от Алмохадския халифат. Бягай на 13.
3
— Мисията им ще е трудна, дали няма да им трябват още две ръце по пътя?
— Две ръце като твоите, деликатни и несвикнали с тежка работа?
Слабо. Мини на 13.
4
Пиер ме изгледа учудено, когато влязох в кръга на огъня.
— Ти ли си, малката? Какво търсиш тук? Свалих мяха с вода от раменете си и му го предложих, като оформих думата “вино” с уста. Пиер ме разбра и посегна към мяха.
Да го нападна ли веднага (14) или да изчакам (24)?
5
Всичко започна два дни след петнадесетия ми рожден ден. Баща ми бе прекарал дълги дни в съвещания със съветниците си и бе решил да проводи пратеник при Фернандо Кастилски. След завземането на Убеда Фернандо бе изгонил почти цялото му население, наполовина християнско, защото бе участвало дейно в отбраната на града. Много от тези бежанци дойдоха в Кордоба и баща ми се надяваше по дипломатичен път да издейства разрешение те да се върнат в града си. С дипломатическата мисия той натовари големия ми брат Махмуд, който трябваше да пътува с малък антураж до Толедо, лятната база на Фернандо, и да преговаря с него от името на баща ми.
Брат ми не за пръв път се заемаше с такава мисия. Татко често разчиташе на него да носи послания на халифа и да преговаря с християните в годините на неустойчив мир, както и в тези на открита война. Махмуд имаше дар слово, беше уважаван из цяла Испания, винаги се връщаше невредим и разказваше запленителни анекдоти за приключенията си. За едно момиче, което прекарваше цялото си време зад белите зидове на двореца, приказките за опасни пътешествия и екзотични градове бяха неимоверно примамливи. Разказите на татко и на брат ми винаги разпалваха въображението ми и аз прекарвах десетки часове в библиотеката, повтаряйки с пръст техните маршрути по избелелите карти на Испания и северна Африка.
Махмуд ме намери в градината, за да се сбогува. Разказа ми набързо за мисията и аз не само му завидях, но бях готова на всичко, за да го придружа този път. Чувствах се зряла и готова най-сетне да видя света, за който бях слушала толкова пъти.
Знаех, че само татко можеше да ми позволи да замина. Но може би си струваше първо да привлека Махмуд на моя страна: той все пак беше водач на мисията.
Да говоря ли първо с Махмуд (15) или да отида направо при татко (25)?
6
Придадох си възможно най-прелъстителното изражение и усмивката на Конрад се разшири. Бавно стигнах до него и развързах наметалото си, което се свлече в краката ми. Побутнах го и той легна на постелята, като ме подкани да го последвам. Обкрачих дебелото му туловище с крака и го целунах дълбоко, както не бях правила никога преди. Беше така опиянен от страст, че за миг не се усъмни в намеренията ми, а само сумтеше доволно. Докато го целувах, ръката ми напипа тежкия меден бокал на масичката до него. Откъснах се от устните му и го ударих по главата. Той замуча и се опита да стане, но аз го фраснах още веднъж. От силата на удара бокалът се огъна, а Конрад рухна на леглото в несвяст.
Мучах и сумтях доволно вместо него още малко, за да притъпя подозренията на маскирания страж отвън, и после се огледах. Погледът ми се спря върху двугодишния ми мъчител, човекът, който бе убил брат ми и опропастил юношеството ми. В гърдите ми пламна омраза.
Трябваше ли да убия Конрад (76) или само да го обезвредя (46)?
7
Ще се опиташ ли да пазиш тишина (27) или не (37)?
8
В един свят ръководен от похотливи мъже, красотата ми ме излагаше на ужасна опасност, но и беше рядко оръжие в ръцете ми, стига само да се научех да боравя с нея. Взех да си задавам упражнения, например как да погледна някой страж, за да ми помогне с носенето на вода, или как да мина покрай някого така, че да го накарам да ме проследи с поглед. След няколко седмици с удоволствие установих, че много по-лесно контролирах ефекта, който предизвиквах у мъжете и въпреки, че не можех да намаля тяхното привличане, можех умело да го насочвам в угодни за мен посоки.
Запиши кодова дума “пеперуда” и мини на 10.
9
Черният жребец ме погледна недоверчиво, но ме остави да го погаля. След около минута чесане реших, че ще ми позволи да го изведа от корала. Вървях до него известно време, докато сметнах, че сме се отдалечили достатъчно от лагера, после го яхнах и го пришпорих напред.Вятърът изпълни косите ми, а усещането за свобода беше опияняващо след двугодишното ми пленничество. Отново бях господарка на себе си, и препусках през пустинята на път за родния си град, а преследвачите ми нямаха достатъчно бързи коне, за да ме спрат.
Мини на 83.
10
Една сутрин, може би две години след смъртта на Махмуд, робът на Конрад, който нито веднъж не бе свалил кожената маска с кръглите дупки, влетя във вътрешния двор на имението на запенен кон, скочи от него и изтича във вилата. Излезе заедно с Конрад, който издаде заповед да се свири сбор.
Пред събраните си рицари, Конрад проговори на френски:
— Братя! С Божията благословия, крал Фернандо Кастилски е развял бойните знамена на христовата вяра и е тръгнал за Кордоба. През последните години той жъне победа след победа, а и ние заедно с него. Сега е време да ударим арабите там, където ще ги заболи. Стягайте се. Утре тръгваме на война!
Изтръпнах. Французите нададоха победоносен вик и тръгнаха да се готвят да нападнат родния ми град, а аз се отпуснах на тревата пребледняла.
Огромната сянка на Конрад се надвеси над мен.
— А ти, малката, какво си скръстила ръце? Стягай се, идваш с нас!
Явно беше в добро настроение, защото не забеляза какъв ефект бяха произвели думите му. Само разроши косата ми и влезе в имението с гръмогласен смях.
Мини на 87.
11
Първите три дни от пътешествието минаха скучно за спътиците ми, но бяха изпълнени с нови преживявания за мен. Пред нас се разстилаше Андалусия в цялото си великолепие, и аз жадно поглъщах нови впечатления от сутрин до вечер. Щом залезеше слънцето обаче, залязваше и моят ентусиазъм, и умората от дългата езда ме настигаше. Първата вечер бях заспала на дисагите, от които трябваше да извадя палатката си. Мъжете се смяха цяла сутрин когато се събудих в палатката, която Махмуд бе опънал, и се опитах да изляза през тавана. Въпреки добродушните закачки, те виждаха, че яздя с тях без да се оплаквам и в погледите им четях уважение и преданост. С времето свикнах на темпото и привечер оставах дълго време около огъня, слушайки техните разкази и шеги докато разтривах бедрата си, схванати от дългата езда.
На втория ден минахме през прохода на Трите сестри и влязохме в Кастилия под недоверчивите погледи на кастилския гарнизон в полуразрушената планинска крепост, а войниците на Махмуд мърмореха как само преди двадесетина години границата е била ден и половина път по-нататък, в кастилските земи. За пръв път си давах сметка колко близо всъщност бе Кордоба до противника.
Скоро след това слязохме в равнината и тръгнахме покрай градчета с ниви и малки горички. По молба на Махмуд яздех загърната с наметалото и забулена въпреки жегата. Любопитните погледи на работниците в полето не се застояваха твърде дълго върху мен, заети по-скоро с бляскавите шлемове и изумрудените плащове на спътниците ми.
Привечер на четвъртия ден, вече само на няколко левги от Толедо, яздех до Махмуд когато той изведнъж даде сигнал да спрем. Към нас по пътя се задаваше голям отряд въоръжени брадати мъже. По облеклото им личеше, че са християни, но не бяха кастилци — вместо червени и бели ивици със замъци и лъвове, знамето им беше голям бял кръст на син фон с четири стилизирани лилии. Сини бяха и наметалата, и щитовете им.
Начело на отряда яздеше огромен рицар с гъста рижа брада, бляскави доспехи и голям капковиден щит. Когато наближиха, той издаде звучна заповед на някакъв странен език. Отрядът му се разгърна зад него и се подреди в полукръг срещу нас. Рижият рицар смушка коня си и се приближи до Махмуд. Плътно зад него яздеше висок, сух мъж на неопределима възраст. Беше облечен по арабски в черен бурнус, но чертите на лицето му бяха скрити от плътна кожена маска, в която грозно зееха три обковани в мед кръгли отвора: два за очите и един за устата.
Рицарят вдигна ръка и проговори властно, предположих на френски. Докато високият му спътник, явно негов роб, превеждаше искането му на арабски, рицарят ни гледаше с открита неприязън.
— В името на крал Фернандо Кастилски, светия кръст и Божията майка, пред вас е Конрад де Бургиньон, рицар на френското кралство, кръстоносец и герой на правата вяра. Заповядвам ви да ми обясните кои сте и къде отивате!
Изтръпнах от дръзкия тон на заповедта. Конрад де Бургиньон явно не беше приятелски настроен към арабите, а водеше поне двеста въоръжени до зъби кръстоносци със себе си.
Махмуд вдигна ръка и понечи да отговори, когато силен повей на вятъра понесе праф от пътя към нас и го накара да затули очи с ръка. Инстинктивно извърнах глава, за да се предпазя, когато вятърът подхвана наметалото ми и го изтръгна от ръцете ми с плющене. Вълна на шепот премина по редиците на френския отряд, а Конрад впи поглед в мен.
Под плаща носех само копринени шалвари и лека пътническа риза. Погледът на Конрад ме обходи от стремето на коня чак до челото и се закова между очите ми. В зениците му пламтеше нещо зло, нещо нечисто, и аз потръпнах инстинктивно, отчаяно търсейки начин да се предпазя от този поглед. Един от хората на Махмуд бързо свали зеления си плащ и ме загърна през раменете, но Конрад продължаваше да ме гледа.
Махмуд ми се притече на помощ, като отговори на французина:
— Носим послание за крал Фернандо Кастилски от Юсуф ал-Карим, управител на Кордоба. Моля, пуснете ни да минем (21).
— В името на халиф Абд ал-Уахид, аз съм Махмуд бен Юсуф ал-Карим ибн Абдул Хафиз, син на управителя на Кордоба. С Божията благословия нося послание за крал Фернандо Кастилски (61).
— Ние сме ботаници от Кордобския университет. Търсим рядка билка, която расте само по тези земи (31).
— В името на Аллаха, махни кучия си поглед от момичето, животно такова (51).
12
Гранада е по-южен град от Кордоба и няма логика да е паднала преди нея. Всъщност, Гранада е най-дълго оцелелият мавърски град в Испания. Мини на 13.
13
— Все пак, дете мое, в свитата на брат ти има достатъчно компетентни хора. Инак не бих го пратил. По-скоро мисля, че ти самата ще имаш полза от пътешествието и че ще научиш неща, които ги няма из книгите в двореца.
Мини на 85.
14
Опитай шанса си! Мини на 74 или 84.
15
— Искам да дойда с теб! — казах аз изведнъж.
Махмуд ме изгледа изненадано и отвърна с лека насмешка:
— Няма да яздим из градинки, малката.
— Не ме обиждай! На петнадесет години хората са вече невести, войници, пътешественици, а аз съм затворена в този замък като дете. Ти на петнадесет години тръгна с татко на война!
— Да, така беше. — Сянка премина по лицето му. — Но на война не е приятно. Ти не си подготвена, а ние ще яздим сериозно. Пътят е тежък и труден и минава през…
— Минава по продължението на Гуадалкивир до Линарес, после на север до Толедо през прохода на Трите сестри.
Махмуд пак ме погледна, този път одобрително, и отвърна с лека усмивка:
— Значи оттам минава, а? Кой знае, с всичкото това четене може и да ни бъдеш полезна. Бягай да питаш татко, и ако се наложи, му кажи, че аз съм съгласен да те взема.
Засиях и прегърнах Махмуд, после тръгнах да търся баща си.
Запиши кодова дума “явор” и мини на 25.
16
Приближих се до Конрад и увих тялото си около него. Той започна да ме целува, доколкото му позволяваше огромната мръсна брада, и взе да ме съблича. Внимателно го насочих така, че сгъвките на коленете му опряха в ръба на походното му легло. Той седна тежко и се отпусна на леглото с удоволствие, а аз обкрачих дебелото му туловище. Впих устни в неговите, вплитайки пръсти около китките му.
Изведнъж с всичка сила стиснах крака около гръдния му кош. Той бе така изненадан от внезапната проява на насилие от моя страна, че само успя да се опули. Замуча в устата ми, но аз го държах здраво, а краката ми притискаха белите му дробове като менгеме и той бързо обели очи. Мучах и сумтях доволно вместо него още малко, за да притъпя подозренията на маскирания пазач отвън.
Погледът ми се спря върху двугодишния ми мъчител, човекът, който бе убил брат ми и опропастил юношеството ми. В гърдите ми пламна омраза.
Трябваше ли да убия Конрад (76) или само да го обезвредя (46)?
17
Имаш ли кодова дума “вдовица”? Да (57) или не (7).
18
[+2 Т.С.] Взех каната с вино от масичката и я изпразних на пода. После поех дълбоко въздух и излязох от шатрата с бърза, уверена походка. Погледнах грозните очни дупки в маската на роба и кимнах към каната. Той ми кимна на свой ред и аз забързах към обоза.
След две минути бях преметнала малкия вързоп с провизии през рамо, запасала кухненския нож и се промъквах през мъртвешки тихия лагер.
Ако имаш кодова дума “алтрас”, мини на 73. Иначе мини на 53.
19
Черният жребец ме погледна с неприязън и изпръхтя недоверчиво. Когато посегнах да го погаля, той почти изцвили и се вдигна на задните си крака, сякаш за да се предпази. Явно нямаше да успея да го изведа без да вдигне лагера на крак.
Избери друг кон: коня на Шейла (29) или Тонер, водача (39).
20
Продължихме покрай Ал Харадж до залез слънце, после се насочихме към гората. Спряхме на завет на границата ѝ и разпънахме шатри на открито, в равнината. Рицарите стъкмиха множество огньове и ядоха с охота, уморени от дългия преход. Докато разнасях кани с вино от огън на огън имах възможността да огледам разположението на лагера. Конете бяха вързани в дъното, под първите дървета. Явно рицарите смятаха, че това е най-сигурната страна на лагера. Последно посетих огъня, около който Конрад пируваше с най-близките си другари. Докато му наливах вино, той ме огледа одобрително и зашепна нещо на събеседника си. Отминах бързо.
Трябваше ли да избягам веднага, докато огньовете още горяха и рицарите бяха будни (30) или да изчакам лагера да утихне (63)?
21
След като научи причината за нашето пътешествие, Конрад ни огледа още веднъж, като тихо се съветваше със спътника си.
— Носим ферман от халифа — добави Махмуд.
— Е, добре, де. Ясно. — французинът махна с ръка нетърпеливо. — Няма проблеми, пускаме ви.
Въздъхнах с облекчение. Конрад обаче продължи, с глас, който не ми вдъхваше никакво доверие:
— Все пак, като пазители на тези пътища, и на нас ни се полага някакъв данък.
Махмуд вдигна подозрително вежди и отговори:
— Ние сме мирни пратеници, защитени от Божиите закони, нашите и вашите. Имаме право да стигнем до Фернандо без да плащаме никакви данъци. Така или иначе нямаме много злато.
Конрад каза нещо. Маскираният ме погледна право в очите и промълви на арабски:
— Момичето.
Махмуд застина. Почти усетих как братският инстинкт се надигна в гърдите му и ръката му трепна към сабята. Все пак той се овладя с огромно усилие и каза:
— Това момиче има близки в Толедо. Приели сме я под закрилата си и сме обещали да я съпроводим невредима дотам. Ако я вземеш, ще се оплачем не само на управителя на Кордоба, но и на крал Фернандо. Не ми се вярва господарят ти много да се зарадва като разбере, че за една прищявка си погазил най-свещеното и неприкосновено право по тези места и си опозорил името му. Самото ти искане е престъпление.
— Виж какво, пале нещастно! — избухна Конрад на завален кастилски — Фернандо на мен не ми е господар! Аз служа само Богу и на себе си. Умрял кон не давам за твоето Божие право, а моето не се отнася за кучета като теб. Дай ми момичето доброволно или ще ти я взема.
Сякаш за да подчертае думите си, Конрад смушка коня си и той направи две крачки напред.
Махмуд настръхна. Да наречеш един мюсюлманин куче е обида, която се измива само с кръв. Все пак положението се влошаваше много бързо. Рицарите около Конрад ни гледаха хищно и всеки момент можеха да ни нападнат.
Махмуд ме погледна. Явно бе видял уплахата по лицето ми, защото ми се усмихна успокояващо, сякаш искаше да ми каже “Не се бой, няма да те дам”. После погледна войника, който ми бе дал плаща си, и ме посочи с очи. Войникът кимна. Махмуд спря поглед върху мен още веднъж с искрящи очи, сякаш прощално, после се обърна към Конрад и проговори на кастилски:
— Конрад де Бургиньон, ти погази Божието право и затова ще те съди само всевишния Аллах. А за обидата спрямо мен и моя народ, ще отговаряш пред мен.
С тези думи брат ми изтегли сабята си и пришпори коня си към французина.
Мини на 71.
22
[+3 Т.С.] Правилно. Барселона е на североизток от мавърските владения и е отвоювана от християните още през 801 г.
Мини на 13.
23
На следващия ден, след утринната молитва, Махмуд ни събра в двора на цитаделата да ни даде последни нареждания преди тръгване. Слънцето бе едва надникнало над зъберите на вътрешната стена, но осветяваше лицата на двадесет и трима мъже, облечени за езда и наметнали еднакви зелени плащове — униформата на личната гвардия на управителя на Кордоба. Някои познавах по име, други само бях виждала из двореца, но нямах съмнение, че всички са способни и предани бойци.
Аз държах юздите на обикновена сива кобила, избрана за мен специално от Харун, домоуправителя на двореца. Връстник на татко, висок и слаб като върлина, леко прегърбен, но с орлов поглед и високо чело, Харун отговаряше за снабдяването, поддръжката и прислугата на целия дворцов комплекс. Въпреки, че моите детски лудории му бяха докарали безброй главоболия, той ме обичаше и беше прекарал цял час в конюшнята да ми избере и приготви кон. Изборът му беше безупречен. Повечето коне, които някога бях яздила, бяха изящни и разнежени от лек живот. Напротив, тази кобила бе яка, свикнала на трудни преходи и красотата ѝ се криеше по-скоро в сигурната ѝ стъпка и добре калените ѝ мускули. Харун ми я бе поверил с инструкции да я пазя и да ѝ се доверявам.
Махмуд вдигна ръка.
— Мъже, заминаваме за Толедо. Баща ми има послание за кастилския крал и ние ще му го предадем. Пътуваме под знака на халифа, с неговото вестоносно знаме. Твърде малко сме за бойни действия, затова моля, спазвайте дисциплина. Не искам да даваме никакви поводи да ни нападнат. Не пипаме посеви, къщи, селца или селяни. Яздим до Толедо, предаваме посланието и се връщаме. Ясно?
Хората му, калени в безброй походи и сражения, закимаха одобрително.
— Има и още нещо. Сестра ми, принцеса Шейла, ще язди с нас. — всички погледи се обърнаха към мен. — Не я щадете, тя е добър ездач и лесно ще ни следва. Но за нищо на света не издавайте произхода ѝ и ако стане нужда, я пазете като очите си. Стягайте се, тръгваме след четвърт час.
Хората му се разпръснаха, заети с последни приготовления, а Махмуд се приближи до мен. Аз носех широко сиво наметало, която добре скриваше възрастта ми, както и по-голямата част от тялото ми.
— Шейла, готова ли си?
— Не изглеждам ли готова?
Махмуд ме огледа и кимна одобрително, после добави сериозно:
— Ще яздиш забулена. Предпочитам да не те виждат много хора по пътя.
— Ама защо?
— Ами защото повечето християни на са виждали арабска принцеса, особено толкова хубава като теб. Не се знае кой би се полакомил да те отвлече.
Той направи опит да се усмихне, но аз разбрах, че наистина се тревожи за мен, затова просто кимнах. Качулката на дрехата падаше ниско и ако я увиех по определен начин, оставяше само очите ми открити.
Беше време за тръгване. Татко беше излязъл да ни изпрати и държеше за ръка петгодишната ми сестричка Алма, която бършеше сънливо очи. Той ме прегърна горещо, стисна ръката на Махмуд, и ни пожела лек път. Алма ме погледна с огромните си сини очи и попита:
— Ще ми донесеш ли лакомства от Толедо?
— Обещавам — отвърнах аз и разроших косата ѝ игриво. После я вдигнах и я притиснах до себе си в топла прегръдка. Тя грейна от радост и се върна при татко.
Портите на двореца изскърцаха и се отвориха, и през тях нахлуха нови снопове лъчи. Махмуд яхна коня си и го излезе през портата. Хората му го последваха, а моята сива кобила излезе последна. Докато минавах под арката, се обърнах назад. Татко изглеждаше леко загрижен, а Алма, усмихната, махаше с цяла ръка. Зад тях се извисяваха куполите и кулите на родното ми място. Когато се обърнах да настигна Махмуд, пришпорил коня си през още пустите улици на Кордоба, предвкусвайки първото истинско приключение в живота си, дори и не ми мина през ум, че виждах татко за последен път.
Мини на 11.
24
[-5 Т.С.] Пиер отпуши мяха и отпи от него, като направи гримаса. Погледна ме пак, забелязвайки торбата и наметалото, и най-накрая разбра какво се случва.
Е, за какво изчака? Мини на 84.
25
Татко имаше няколко любими кътчета в цитаделата. Следобед той винаги работеше в източното крило, защото там бе по-прохладно. Както винаги, входът на кабинета му се охраняваше от двама стражи. Те ме поздравиха почтително и единият отдръпна завесата. Татко седеше зад абаносова маса отрупана с книжа, облечен в лек ленен бурнус и дълбоко съсредоточен върху мундщука на наргилето си. С годините той бе леко напълнял, и закръглените бузи му придаваха заслужено добродушен вид, въпреки, че на младини бе участвал в най-свирепите сражение на полуострова. Имаше благо изражение, но този ден ми се стори замислен.
Лицето му грейна, когато ме видя на входа.
— Сърце мое, влез! Какво има? — татко стана да ме прегърне, както винаги, после ме покани да седна на табуретката срещу него.
— Татко, Махмуд дойде да се сбогува с мен — започнах аз — Каза, че ще язди с малка свита за Толедо, да предаде твоята молба на кастилския крал.
— Да, така е.
— Иска ми се да ида с него.
Баща ми ме погледна косо. Мисля, че щеше да се засмее, но изражението ми му показа, че не се шегувам.
— Как така с него? Ти си едно дете, никога не си губила кулите на Кордоба от погледа си, а брат ти тръгва на опасна мисия през вражеска територия. Защо бих и помислил да те пусна?
Как да го убедя?
— да използвам слабостта му към мен и да го поискам като подарък (35).
— да се изтъкна като полезна за експедицията (45).
— да твърдя, че въпреки опасността е време да започна да трупам познания от първа ръка (55).
— да възразя, че мисията не е чак толкова опасна (65).
— ако имах кодова дума “явор”, можех да му кажа, че Махмуд няма нищо против (75).
26
Нямах избор. За пореден път се оставих на произвола на това животно. Съзнанието ми се зарея из нищото, както бях свикнала, докато Конрад не захърка доволно върху мен. Изчаках малко, за да съм сигурна, че е заспал, и ловко се измъкнах от обятията му. Конрад обичаше да ме оставя да спя при него до сутринта, затова робът му нямаше причина да влиза обратно в шатрата, но все пак пазеше входа. Аз обаче имах по-добър вариант за бягство. Тръгнах към задната стена на шатрата, за да се промъкна под брезента и се обърнах да се уверя, че Конрад още спеше.
Погледът ми се спря върху двугодишния ми мъчител, човекът, който бе убил брат ми и опропастил юношеството ми. В гърдите ми пламна омраза.
Трябваше ли да убия Конрад (76) или не (36)?
27
Опитай шанса си! Избери 47 или 57.
28
Видях колана на Конрад преметнат върху походното столче на другия край на шатрата. Крадешком се промъкнах дотам и запасах камата му. После излязох от шатрата.
Мини на 48.
29
Конят ми изпръхтя доволно като го доближих и ми позволи да го изведа от корала. Вървях с него на известно разстояние от лагера, после го яхнах и препуснах на юг.
Мини на 59.
30
Реших да не чакам Конрад да се сети за мен и да ме повика в шатрата си. Докато рицарите бяха заети да се закачат с другите момичета от обоза, аз крадешком се измъкнах, нарамих малкия вързоп с провизии, запасах ножа и тръгнах покрай лагера към гората.
За щастие, повечето французи бяха при огньовете, където вдигаха достатъчно шум, за да заглушат тихите ми стъпки. На два пъти се прикривах в сенките на шатри, изчаквайки да минат рицари, но иначе не срещнах постови.
Мини на 53.
31
[-5 Т.С.] Конрад се наведе по-близо до спътника си и го накара да повтори думите на брат ми. След като ги чу два пъти, той се разтресе от бурен смях, от който частите на бронята му задрънчаха една в друга. После пак се обърна към нас:
— Ясно, двадесет и кусур ботаници със саби и копия търсят редки билки край Толедо. Много мило. — изражението му се смени с такова на открита неприязън — Хайде, без усуквания. Кой си и накъде отиваш?
Браво бе. Какво трябваше да направи Махмуд този път?
— Да каже истината (на 21).
— Да се втурне в атака (на 41).
32
— Мисията им е опасна, затова може би ще им бъде полезен навигатор? Аз съм изучила всички карти на Испания и ги знам като на длан. Оттук до Толедо мога да стигна със затворени очи.
— Гледай само да не се блъснеш в някое дърво. — приятелски ме подразни татко, после се замисли.
Читателю, как са твоите познания по география? Кой от следните градове е бил някога мавърски, но не е такъв по времето на Юсуф ал-Карим?
— Севиля (2).
— Гранада (12).
— Барселона (22).
33
Шейла замлъкна. Мъжете в кръга бяха затаили дъх, до един развълнувани от нейния разказ. За няколко секунди само пращенето на огъня се чуваше в нощта. Пламъците се отразяваха във виолетовите зеници на момичето, които криеха тъмни, ужасни спомени.
С огромно усилие Шейла се овладя, разтърси глава и продължи с глух глас.
— Нямам сили да ви опиша какъв ад стана новия ми живот, а и не бива. Това само Аллах ще узнае, за да накаже онази френска свиня. През първите седмици от пленничеството си бях така претръпнала, че почти не си давах сметка какво се случва с мен. Конрад ме викаше всяка нощ, а на сутринта ме завързваше за кобилата и отрядът му потегляше на път. След няколко седмици се оттеглихме в имението му край Бургос, дадено му от Фернандо за ползване като негов наемник. Там нещата потекоха по-рутинно. През деня Конрад ме караше да върша домакинска работа, като даже не ме връзваше. По стените и входовете на имението винаги имаше пазачи, а маскираният му роб ме следеше с поглед постоянно, но на мен и през ум не ми беше минало да бягам. Вечерно време организираше гуляи с най-верните си рицари и пиеха до късно, а аз им прислужвах. След това често ме вземаше в покоите си, като понякога ме преотстъпваше на някой заслужил другар. Когато бе твърде пиян или уморен, за да ме потърси, спях заключена в малка стаичка на приземния етаж. Понякога заминаваше и го нямаше дни, някога седмици, а аз оставах в имението. Връщаше се уморен, понякога ранен, но по-весел и по-необуздан от преди.
Не зная колко време прекарах така, като безволева кукла, играчка на тази гадина и неговите приятели. Бях отделила съзнанието си от това, което ставаше с мен, и му бях оставила празна черупка, с която да си играе. Не се противях, не виках, даже не говорех. Конрад постепенно свикна с мен като с безчувствена вещ и реши, че от удара на маскирания му главорез се бях чалнала.
С времето обаче започнах малко по малко да възвръщам разума си. В началото си го позволявах само през тихите нощи в стаичката си, където се отърсвах за малко от транса и си припомнях коя съм и какво е станало с мен. Постепенно започнах да прекарвам цели дни в съзнание. Около година след смъртта на Махмуд вече можех да разсъждавам трезво по всяко време, въпреки, че продължавах да се преструвам на слабоумна. Изпадах в безволевия си транс само през нощите с Конрад, като го използвах като емоционална броня срещу почти ежедневните изнасилвания.
С всеки изминал ден у мен растеше копнежът за свобода. За момента нямах никакъв шанс да избягам от имението, но положих усилия да се подготвя доколкото можех. Докато прислужвах на пияните кръстоносци, жадно слушах и учех френски. От разговорите им постепенно вниквах и в политическото положение в страната. Изглежда Фернандо подготвяше нещо голямо, защото наемниците му бяха поставени в бойна готовност, и всеки момент можеха да бъдат свикани на поход срещу халифата.
Какви други умения е научила Шейла докато е била пленница на Конрад?
— прелъстителство и чар — 8.
— ловкост и акробатика — 78.
— сила и издържливост — 88.
34
Ако имаш кодова дума “пеперуда”, мини на 44. Ако ли не, иди на 4.
35
[+5 Т.С.] Нацупих се.
— Не е честно! Никога никъде не ме пускаш! Ако ме обичаше, нямаше да ме държиш затворена в този град като добиче. Ето, и рождения ми ден мина, а ти нищо не ми подари.
Това не беше съвсем вярно, но така или иначе на татко му стана неприятно. Ето, че трябваше да реши дали съм достатъчно зряла за нелеко пътуване, а аз се държах като капризно дете. Видях как по лицето му мина сянката на отказа, затова бързо добавих с преувеличен детински глас:
— И да знаеш, много ще те обичам и ще си ми любимото татенце.
С думата “татенце” винаги го разсмивах, а и успях да придам достатъчно самоирония на последната си реплика, за да разбере, че не съм съвсем вдетинена. Той се усмихна леко, после въздъхна и каза:
— Ах, милото ми, ще си докараш белята някой ден. Но аз не мога да те пазя завинаги.
Запиши кодова дума “гугутка” и премини на 85.
36
С огромно усилие се овладях. Спасяването на Кордоба бе по-важно от моето лично отмъщение, и колкото и да ми се искаше да убия този гад, не исках да се излагам на излишна опасност.
Оставих доволно хъркащия французин на леглото и се насочих към дъното на шатрата.
Мини на 86.
37
Заобиколих огъня като стъпвах бързо и не много тихо. Пиер се сепна и обърна глава към мен.
— Кой там? — попита той, сякаш някой постови някога е получавал удовлетворителен отговор на този въпрос. Огънят го беше заслепил и очите му напразно се опитваха да проникнат в тъмнината. Той стана, извади меча си и бавно тръгна към мен. Аз се оттеглих зад едно дърво, като тихо извадих ножа. Вече чувах учестеното му дишане когато той стигна до моето дърво. Замахнах с всичка сила и ножът се заби в незащитеното гърло на французина. Пиер се подпря на меча, изгледа ме диво и се свлече с тихо хъркане.
Стоях над него окървавена. Ръцете ми трепереха, а по лицето си усетих пръски от кръвта на младия рицар. Пътят към конете беше свободен.
Мини на 40.
38
Наметалото на Конрад беше преметнато върху една от върлините на шатрата. Свалих го и се увих в него. После излязох от шатрата.
Мини на 48.
39
Доближих Тонер и го погалих по муцуната. Той изпръхтя леко и ми позволи да го изведа от корала. Като тръгнах с него към изхода, другите коне ни проследиха с поглед. Тези, покрай които минахме, тръгнаха след него. Броят на разбудените коне, които послушно следваха Тонер растеше с всяка секунда. Много скоро шума от осемстотин копита щеше да събуди целия лагер.
Трябваше ли да оставя другите коне в корала (79) или не (69)?
40
Помнех точно къде съм завързала коня си. Намерих го бързо и го развързах безшумно. Около половин час го водех навътре в гората. Когато реших, че съм достатъчно далеч от лагера, го яхнах и продължих по пътеката в тръс.
През нощта и на следващия ден яздих през гората на юг. Конрад не можеше да предположи в коя посока съм тръгнала и трябваше да изчака до сутринта, за да има някакъв шанс да разчете следите ми. Привечер стигнах до южния край на гората и пред мен се откри полупустинната степ, отвъд която лежеше Кордоба. Дадох си кратка почивка, като не смеех да паля огън, и продължих напред. Конят ми бе ходил бавно и нямаше нищо против, че го пришпорих в галоп.
Вятърът изпълни косите ми, а усещането за свобода беше опияняващо след двугодишното ми пленничество. Отново бях господарка на себе си. Не можах да сдържа радостта си и се разсмях като дете. Препуснах през пустинята към родния си град.
Мини на 83.
41
Без предисловие Махмуд измъкна сабята си, нададе боен вик и се хвърли към Конрад.
Запиши кодова дума “брадва” и мини на 71.
42
[-2 Т.С.] Как избра една от най-известните думи с арабски произход? Бягай на 13.
43
На следващата сутрин тръгнахме рано. Французите явно бързаха. На юг от Толедо местността ми стана позната. С тръпка осъзнах, че по тези места Конрад беше убил брат ми и ме беше заробил. Предвкусвах свободата, но все пак с огромни усилия оставах безизразна. В главата ми се оформиха няколко плана за бягство.
След три часа колоната щеше да стигне Ал Харадж: местност, където пътят минаваше недалеч от гъста, вековна гора. Ако просто пришпорих коня, имах шанс да стигна гората, където, надявах се, можех да изгубя преследвачите си. Щях да опитам бягството през най-горещото следобедно време, когато конете и рицарите щяха да са най-уморени.
Друг вариант беше да избягам в гората през нощта. Конрад винаги слагаше постови около лагера, но имах шанс да се измъкна незабелязано и да набера малка преднина пред преследвачите си, а в краен случай щях да се скрия в гъстата гора.
И все пак гората отстоеше на още два дни път от Кордоба, през пресечена местност. След още ден навлизахме в суха полупустинна равнина, където можех да яздя с бясна скорост ден и нощ. Не я познавах и не знаех къде ще успея да намеря вода из нея, но пътят оттам ми осигуряваше по-голям шанс да стигна до Кордоба навреме.
Откъде и кога трябваше да избягам?
— Следобед, през гората (82)
.— През нощта, през гората (20).
— На следващата нощ, през равнината (68).
44
Тихо оставих вързопа, свалих наметалото си и влязох в кръга на огъня. Пиер ме изгледа с изненада, но после лицето му се отпусна.
— Ти ли си, малката? Какво търсиш… — думите му заглъхнаха. Гледах го изпод миглите си докато се приближавах към него с котешка грация. Той стана на крака, като дишаше тежко. Усмихнах му се и сложих ръка под брадичката му. С ангелска усмивка той обви ръце около голия ми кръст и ме целуна.
Да го убия ли (54) или само да го обезвредя (64)?
45
С какво можех да бъда полезна на експедицията?
— с познания по география (32).
— с езици (72).
— с труд (3).
46
С огромно усилие се овладях. Спасяването на Кордоба бе по-важно от моето лично отмъщение, и колкото и да ми се искаше да убия този гад, не исках да се излагам на излишна опасност.
Бързо завързах Конрад и му запуших устата. С малко късмет дори и като се свестеше, нямаше да успее да издаде много по-различни звуци от обикновено. Аз пък трябваше да се измъкна от шатрата.
Откъде? През входа (56) или отзад под брезента (66)?
47
Промъквах се покрай Пиер, опитвайки се да стъпвам колкото се може по-тихо. За съжаление, докато го следях с поглед, стъпих на суха съчка. Тя се счупи с остър пукот и Пиер се сепна.
— Кой там? — попита той и извади меча си.
Обзета от паника, хукнах през гората.
— Тревога! Шпионин! — извика Пиер и изтича след мен. На третата крачка се спънах в един корен и паднах по гръб, тъкмо навреме да видя приближаващия се часови с факла в ръка и с изваден меч. Даже не си направих труда да извадя ножа, а го оставих да ме завлече като непослушно дете обратно в лагера, където ме чакаше Конрад, пребледнял от ярост.
Мини на 50.
48
[-3 Т.С.] Маскираният роб на Конрад стоеше навън, неподвижен като статуя. Като излязох, ме погледна въпросително. Аз кимнах и забързах напред, усещайки подозрителния му поглед впит в гърба ми. Само секунда по-късно той викна:
— Стой!
Застинах и се обърнах, тъкмо навреме, за да видя как той надниква в шатрата и вижда омотания си господар. Бях разкрита и даже не се възпротивих, когато той ме грабна и ме завлече обратно в шатрата, за да ме остави на дивата ярост на развързания Конрад.
Мини на 50.
49
Опитай шанса си. Избери 9 или 19.
50
— Мръсна кучка! — Конрад изкрещя в лицето ми и ме удари с опакото на ръката си. Главата ми се отметна настрани и от устата ми бликна кръв.
Отпуснах се в стола, за който ме беше завързал, и го оставих да беснее. Явно не беше очаквал опит за бягство и го считаше за висше предателство. Притъпените му в продължение на две години инстинкти се възвръщаха, по-остри от всякога, и бях убедена, че ще ме убие. Маскираният му роб стоеше зад него, прав като върлина и безстрастно наблюдаваше гнева на господаря си.
За втори път в живота си бях изпаднала в онзи наистина безнадежден транс, от който не виждах как да се отърся. Всичко бе загубено и аз нямах избор, освен да гледам безучастно развръзката на моя живот, с единствената утеха, че все пак се бях опитала да извърша едно смело, самоотвержено дело.
Липсата на емоция у мен обаче явно не допадаше на Конрад, чийто садистични наклонности се подхранваха от ужаса на жертвите му. След като ме удари още два-три пъти без желания ефект, той се замисли и каза:
— Много си била невъзмутима бе, малката. Я да видим как ще се справиш като те хвърля на момчетата отвън. От години те гледат и знам, че на всички им се иска да те пробват. Ще те оглозгат като сочен кокал. И ако оцелееш изнасилване от двеста рицари, аз лично ще те накълцам ивица по ивица. Нещо да ми кажеш сега, а?
Смисълът на думите му се оформи някъде дълбоко в съзнанието ми и предизвика не страх, а студена, оловна омраза. Аз бях преживяла смъртта на брат си, две години робство и безброй мъки, и животът ми вече нямаше никаква стойност. Той, Конрад де Бургиньон, бе виновен за моите нещастия, и аз щях да направя всичко по силите си да не удовлетворя последното му злорадо изискване към мен.
Погледнах го в очите и отворих уста. Той се приближи до мен, предвкусвайки триумфа си. Кървящите ми устни оформиха думата “нищожество”, която нарочно изрекох на френски. После изплюх цяла шепа кръв в лицето му и се разсмях дрезгаво.
Конрад залитна назад, като бършеше невярващо очите си с ръка. После, вече наистина разярен, вдигна крак и стовари ужасяващ ритник в гърдите ми. Столът се отлепи от пода и падна назад, а аз се сгърчих на него, борейки се за въздух. Със сетни сили видях как Конрад вдига крак отново и го насочва в лицето ми. После последва мрак.
Запиши кодова дума “борба”. Мини на 60.
51
При тези думи Конрад пребледня и измъкна меча си, пришпорвайки коня си към Махмуд, който на свой ред изтегли сабята си и литна към французина.
Запиши кодова дума “брадва” и мини на 71.
52
Близко беше. ‘Библос’ всъщност значи ‘книга’ на древногръцки. Мини на 13.
53
Стигнах до началото на гората, където бяха завързани конете. Пред нея имаше малък огън с един-единствен часови, явно много недоволен от съдбата си. Познавах го: Пиер, млад оръженосец, набързо произведен в рицарство за похода. Отвреме-навреме ми беще помагал да нося вода и не ми беше неприятен. Все пак, трябваше да се разправя с него, иначе можеше да вдигне тревога.
Да приближа постовия открито (34) или да се промъкна към него от засада (17)?
54
Целунах го и аз, като плъзнах ръце по колана му. На хълбока му напипах роговата дръжка на нож. Бързо го изтеглих и го забих в гърба на Пиер с всичка сила. Очите му се разшириха и той измуча глухо, а от устата му бликна кръв. Не успя даже да извика. Бавно се свлече, като се държеше за мен и ме гледаше невярващо. С последно усилие се опита да каже нещо, но от устата му излезе само кървава пяна. Погледът му се премрежи и той рухна.
Стоях над него, окъпана в кръв. Ръцете ми трепереха, а на устните си още усещах металическия привкус от последната целувка на младия рицар. Пътят към конете беше свободен.
Запиши кодова дума “ястреб”. Ако имаш кодова дума “алтрас”, мини на 89. Иначе мини на 40.
55
[+6 Т.С.]
— Татко, разбирам безпокойството ти. Но все пак от мен се очаква да стана далновидна жена с представа за политическата обстановка на града. Не ме гласиш само за дворцово украшение, нали?
— Естествено, че не! Знаеш, че на теб разчитам колкото и на Махмуд да водиш Кордоба към по-добри времена.
— Тогава рано или късно ще трябва да изляза от двореца и да започна да трупам опит. Кастилците стават все по-силни и ние ще трябва да се съобразяваме с тях, което ще е по-лесно, ако ги разбираме.
— Хм, имаш право. Аз все отлагам, чакам да пораснеш още малко, но мисля, че е време.
Мини на 85.
56
Трябваше ли да взема нещо от шатрата? Кана (18), кама (28), наметало (38) или нищо (48)?
57
Тихо като повей се промъкнах покрай Пиер. Огънят пращеше, а аз бях почти безшумна. След няколко минути се озовах зад него.
Да го убия ли (67) или само да го зашеметя (77)?
58
Много внимателно повдигнах брезента от задната страна на палатката и се промъкнах под него. Почти бях успяла, когато кракът ми закачи масичката с виното и тя се събори с адско дрънчене. В шатрата влетя робът на Конрад и с един поглед прецени ситуацията, след което ме хвана за глезена като с клещи и ме върна в шатрата, за да ме остави на дивата ярост на развързания Конрад.
Мини на 50.
59
Няколко часа яздех с прекрасното усещане за свобода. За съжаление, то бързо се изпари когато забелязах черен силует, който вдигаше прах след мен на фона на просветляващото небе. По петите ми яздеше маскираният воин, яхнал най-бързия жребец в колоната на Конрад. Пришпорих коня си и препуснах напред, но имах подозрение, че нямаше смисъл. Наистина, само за четвърт час той ме настигна и с насочен арбалет ми заповяда да спра. Завърза ме и ме върна обратно в лагера, където ме положи в краката на пребледнелия от ярост Конрад.
Мини на 50.
60
Свестих се пряко сили на хладно, сенчесто място. Отворих бавно очи. Над мен беше разперена голяма палма и ми пазеше сянка. Нещо не се връзваше. Помислих си, че съм умряла, че това е раят и съжалих, че и в рая така ме болеше главата.
С огромно усилие се надигнах и се огледах. Намирах се в нещо като оазис, доколкото такива места можеха да съществуват във все пак не толкова пустинната Андалусия. Подземно ручейче си беше проправило път до повърхността и ромолеше весело между скалите, подхранвайки малка палмова горичка. Бях си съвсем жива, а на всичко отгоре до мен безизразно пасеше непознат андалуски жребец. Зад седлото му имаше сиво пътническо наметало, дисаги, които се оказаха пълни с храна, и мях за вода. След като напълних мяха и пих до насита бистра, студена вода, се огледах крадешком и реших да се измия. Свалих ризата си и изведнъж забелязах някакъв странен предмет, който висеше на ремък около врата ми.
Беше плочка, грубо оформена от спечена глина във формата на стилизирана тигрова глава. Беше счупена на две и на ремъка висеше лявата ѝ половина. Дясната не се виждаше никъде.
Свих рамене и нагазих в ручейчето. Докато се къпех с наслада в бистрата вада, се чудех по какви неведоми пътища Аллах ме бе довел до този оазис, и как ме беше върнал от прага на смъртта. Единственото заключение, до което успях да стигна бе, че някой ми беше помогнал в най-критичния момент. За съжаление нямах никаква представа кой ме беше спасил и защо, а единственото, което беше оставил като улика за себе си, беше половин глинена тигрова глава.
Мини на 70.
61
[+3 Т.С.] Маскираният бързо преведе думите на брат ми. По лицето на Конрад се изписа учудване и той се усмихна с пресилена приветливост. С пълната си титла Махмуд бе намекнал, че не би било в интерес на Конрад да се заяжда с нас. Надявах се, че французинът ще се вслуша в предупреждението.
Мини на 21.
62
[+3 Т.С.] Правилно. ‘Дисциплина’ идва от ‘дискипулус’ — студент или ученик и значи усърдие, наука, както и обучение. Мини на 13.
63
Постепенно огньовете угаснаха, а гласовете на рицарите станаха по-дрезгави, утихнаха и накрая заглъхнаха съвсем. Прибирах последните запаси в обоза и се готвех за бягство, когато към мен се приближи маскираният роб на Конрад и ми заповяда да го последвам.
Конрад бе пил обилно и затова не се изненадах, че ме повика. Робът ме остави вътре, както винаги, и застана да пази пред шатрата. Конрад разтвори широко ръце и ме подкани в обятията си. Пътят ми към свободата минаваше през най-омразния ми мъчител.
Ако имаш кодова дума “пеперуда”, мини на 6.
С кодова дума “богомолка” си на 16.
Ако нямаш нито една от двете, мини на 26.
64
Целунах го страстно, като плъзнах ръце през косата му и ги спрях на раменете му. Леко го оттласнах от мен, като прекъснах целувката, и сложих пръст на устните му. После развързах кърпата от врата му и я омотах около очите му. Пиер дишаше тежко и тръпнеше в очакване. Целунах го още веднъж, докато очите ми търсеха подходящо оръжие из купчината дърва до него. Наведох се, грабнах един клон и замахнах с всичка сила.
Клонът улучи Пиер в слепоочието и той се свлече на земята в безсъзнание. Даже нямаше време да се разтревожи. Пътят към конете беше свободен.
Запиши кодова дума “гълъб”. Ако имаш кодова дума “алтрас”, мини на 89. Иначе мини на 40.
65
[-5 Т.С.] — А ако е толкова опасно, защо пускаш брат ми с толкова малък антураж? Защо не тръгва с цяла армия? Махмуд и друг път е изпълнявал дипломатически мисии, а и с ферман от халифа никой няма да го закачи до Толедо. И християните уважават правото на пратеника.
Татко ме погледнa косо.
— Много прозорливо, наистина. Обаче замисляла ли си се, че твоето присъствие всъщност прави пътешествието им по-опасно? С теб те стават доста по-забележима и доста по-съблазнителна плячка.
Замълчах. Трябваше да призная, че беше прав.
— И все пак, сигурно би имала полза от пътешествието.
Татко въздъхна и се замисли, а аз затаих дъх.
Мини на 85.
66
Опитай шанса си. Премини на 58 или 86.
67
Измъкнах кухненския нож, приближих се тихо до рицаря, запуших устата му с ръка и му прерязах гърлото. Бликна кръв. Животът бързо напусна гърчещото се тяло в ръцете ми. Пуснах Пиер и той се строполи на земята, със стъклен поглед отправен към звездите.
Стоях над него окървавена. Ръцете ми трепереха, а по лицето си усетих пръски от кръвта на младия рицар. Пътят към конете беше свободен.
Запиши кодова дума “ястреб” и мини на 40.
68
След една нощувка край Ал Харадж, конвоят навлезе в суха, полупустинна равнина. Слънцето биеше жестоко и до вечерта, когато Конрад даде знак за почивка, рицарите му бяха скапани от умора. Нямаше и следа от обичайната им словоохотливост и гуляйджийство. Напалиха огньове и взеха да се хранят докато безлунната нощ настъпваше от изток.
Запиши кодова дума “алтрас” и мини на 63.
69
[+5 Т.С.] Неслучайно бях избрала водача. Ако всичко се подредеше по план, нямаше да има значение дали лагерът е буден или не. Хванала Тонер за юздата, аз откачих въжето на корала от три-четири кола, отваряйки голяма дупка в заграждението. Двеста коня вече възбудено предвкусваха свободата. Яхнах Тонер и го пришпорих с всички сили. Той изцвили мощно, на което отговориха двадесетина от другите коне, и се стрелна напред през пустинята. В следващия миг останалите го последваха. Французите се разбудиха и се разтичаха объркани из лагера, пламнаха факли, чуха се ругатни.
Вятърът изпълни косите ми, а усещането за свобода беше опияняващо след двугодишното ми пленничество. Около мен тичаха двеста прекрасни животни с развети гриви, а аз като тях отново бях господарка на себе си. Не можах да сдържа радостта си и се разсмях като дете.
С течение на времето дългогодишната дресура взе да взима превес над водачеството на Тонер и конете, усетили се изведнъж без товар и господар, постепенно се отделяха от колоната ни по своите собствени пътища. Много от тях сигурно щаха да се върнат при собствениците си, които щяха да ги пришпорят след мен, но за момента опасност от преследвачи нямаше. Препуснах с бясна скорост към родния си град.
Мини на 83.
70
Позволих си кратка почивка при оазиса, но не смятах да разхищавам даровете на съдбата, и бях решена да продължа към Кордоба. Тъкмо се готвех да тръгвам, когато едно арабско семейство се появи на хоризонта и спря при оазиса.
— Саллам алейкум — поздравих. От устата ми излезе грозно хриптене. Не бях говорила в продължение на две години, и гласът ми бе отвикнал от човешка реч. Прокашлях се и опитах пак. На четвъртия опит си възвърнах някакво подобие на човешки глас, и успях да ги попитам къде се намирах.
Бащата ми обясни, че съм на по-малко от ден път от Кордоба, но също така добави, че градът вече е затворен в обсаден обръч и че проникването в него е невъзможно. Нямах избор. Ако баща ми успееше да се спаси, той непременно щеше да отиде в Севиля, затова и аз се насочих нататък.
Мини на 80.
71
Конрад извика нещо на френски докато галопираше към Махмуд. Арабската и европейската стомана се срещнаха със стържене, което бе почти заглушено от бойния вик на французите. Махмуд и Конрад си разменяха бесни удари, а френският отряд тръгна в галоп към нас. Моите спътници застинаха за момент, изведнъж лице в лице с препускаща лавина от стомана, после се окопитиха. Докато повечето от тях се втурнаха напред на помощ на Махмуд, трима се обърнаха към мен.
— Назад, Шейла, бягай!
Рязко дръпнах лявата юзда и смушках кобилата с всички сили. Тя се стрелна напред, минавайки незабавно в галоп. Погледнах назад. Зелените плащове на охраната на Махмуд се давеха в море от синьо, и аз видях как двама от спътниците му падат покосени пред очите ми. Примряла от ужас, отвърнах глава и се притиснах ниско до шията на кобилата, която се отдалечаваше с бясна скорост. За щастие имахме известна преднина и французите не успяха да ни затворят в обръча си. За сметка на това обградиха хората на Махмуд, а някои извадиха лъкове. Покрай мен профучаха стрели и един от тримата телоохранители, които яздеха с мен, се свлече от коня.
— Жива я искам! След нея! — чух на арабски, след което по петите ни препусна маскираният роб с арбалет в ръка.
Двамата ми останали спътници дръпнаха юздите и се обърнаха да го пресрещнат. Единият падна покосен от арбалета почти веднага, а другият препусна с копие в ръка към маскирания, който на свой ред измъкна тежка сабя, закривена напред. Миг преди сблъсъка черният воин отби острието на копието и с един замах отсече главата на последния ми защитник.
Кобилата ми препускаше с всички сили, но маскираният яздеше изключително бърз андалуски жребец. Преднината, спечелена с кръвта на тримата ми телоохранители, бързо се топеше. Очите ми се стрелкаха бясно напред, търсейки някакво спасение.
Изведнъж далеч зад мен се разнесе победоносния вик на двеста гърла, означаващ смъртта на брат ми и двадесетте му сподвижници. Претръпнала от мъка, безпомощна, невменяема от страх, аз дръпнах юздите и конят ми се закова на място. Обърнах поглед назад, където вече не се виждаше нито един зелен плащ. Брат ми лежеше някъде там, смъртно ранен, а убийците му го бяха наобиколили и крещяха. Очите ми се премрежиха от сълзи. Махмуд бе дал живота си за моето спасение, а аз нямах сили дори да бягам. Маскираният воин препускаше към мен, но аз не отделях очи от размазаната синя маса пред мен. Не го погледнах дори когато той приближи толкова, че бих могла ясно да различа грозните дупки в маската му. Не го погледнах и когато вдигна дръжката на сабята си и я стовари в слепоочието ми.
72
73
74
75
76
77
78
79
80
-13 е най-ниският възможен резултат, +5 е най-високият, ‑3 и нагоре е добро представяне.
Съобразителност:
-33 – това е съвсем най-ниския възможен резултат
-32 до ‑20 – много, много слабо
-20 до ‑5 – взел си едно-две неразумни решения, които са се оказали важни
-5 до 6 – добро представяне
7 до 15 – отлично представяне
16 – безупречно представяне. Браво!
Мини на 90.
81
Мрак.С огромни усилия отворих очи.
Пек. Камъни. Копита.
Главата ми бучеше, а светът се въртеше под мен. Звуците наоколо ту заглъхваха до нивото на общ ромон, то стържеха в главата ми като длета. Отне ми още няколко минути да дойда на себе си напълно. Бях преметната върху седлото на кобилата си като товар, а ръцете и краката ми бяха свързани под нея. Тя равномерно крачеше по камениста пътека и вдигаше прах в лицето ми. Затворих очи и сълзите ми закапаха по горещата земя.
Махмуд беше мъртъв. Беше дал живота си, за да ме предпази, а аз бях осъдила и него, и другарите му на смърт само с присъствието си. Всичко това се случи заради мен и моя плащ. Нямаха шанс. Защо ли тръгнах с тях въобще?! Как може да съм била толкова безрасъдна, толкова наивна?!
Междувременно пътят под мен се менеше: от каменист стана песъчлив, после тръгнахме през висока жилава трева, която шибаше лицето и ръцете ми под кобилата. Привечер навлязохме в малка горичка и кобилата спря. След около половин час някой чевръсто развърза въжетата, които ме държаха около нея, преметна ме на гръб и ме отнесе в една шатра, като ме остави внимателно на мек килим.
Когато се наведе над мен, аз го погледнах. Беше маскираният роб на Конрад. Той ме повдигна да седна и поднесе към устните ми мях с вода. След като отпих жадно две-три глътки, той развърза ръцете и краката ми и застана до отвора на шатрата. Двама войници внесоха дървено корито, пълно с вода. Погледите им се застояха върху мен няколко секунди, но маскираният ги отпрати с жест и те неохотно излязоха.
— Измий се и облечи това. — каза робът, подхвърляйки ми синя полупрозрачна рокля от фина материя. — Господарят не обича да чака.
В шок от преживяното, нямах сили дори да протестирам. Плахо се протегнах, борейки се с болката в схванатите си мускули, и се изправих с олюляване. Като насън се съблякох и отидох до коритото. Водата беше студена, но бистра и приятна след горещия ден. Измих си лицето, оставяйки червени жилки в коритото. Косата ми бе слепнала от кръв. Под безизразния поглед на маскирания се измих и облякох роклята. Вършех всичко като в транс, напълно безволево, без да имам представа какво друго можех или трябваше да правя.
Когато свърших, робът ме накара да коленича и излезе от шатрата. Завесата на входа се отвори след две-три минути и вътре влезе Конрад де Бургиньон. Беше свалил бронята и оръжието си, не носеше дори кама. Oблечен бе само с кожени потури и мръсна широка риза. Той ме гледа няколко секунди с нескрито задоволство, после каза на кастилски:
— Арабка си, а?
Кимнах.
— Кастилски разбираш ли?
Отново кимнах.
— А френски?
Поклатих глава.
— Добре. Аз съм новия ти собственик. Ти си моя. Ясно ли е?
От думите му ми причерня. Чак тогава си дадох ясна сметка какво ме очакваше. Конрад бе изклал двадесет и четирима мъже само за да ме притежава, за да утоли онази гнусна, долна жажда, която прочетох в очите му още на пътя. Олюлях се. Конрад ме хвана за косата и ме задържа изправена. От болката съзнанието ми се проясни.
— Пак те питам, кучко. Ясно ли е?
Кимнах през сълзи и затворих очи. Конрад ме пусна и добави:
— Няма да говориш, няма да ревеш и няма да се пречкаш. През деня ще работиш в обоза, ще носиш вода, ще готвиш. Когато те повикам обаче, пускаш всичко и идваш. Ако си послушна и остана доволен от теб, няма от какво да се боиш. Аз се грижа добре за вещите си. Ако обаче нещо не ми хареса, ще те хвърля на момчетата да те разкъсат, ясно ли е?
Кимнах още веднъж. Дори и в това състояние разбрах заканата му.
— И така, да започваме.
Конрад отстъпи една крачка назад и ме изгледа похотливо. После разкопча колана си.
Мини на 33.
82
83
Яздех през пустинната, камениста равнина толкова бързо, колкото смеех. Сутринта, на хладно, поддържах добро темпо и изминах прилично разстояние, но до късния следобед силите ми бяха почти изчерпани. Слънцето прежуряше неумолимо. Аз бях арабка, но все пак не бях спала цяла нощ, а и не бях свикнала на такъв постоянен пек. Оскъдните ми водни запаси се топяха минута по минута. Конят ми, който беше галопирал почти дванадесет часа, беше толкова уморен, че едва пристъпваше напред. Все се надявах да зърна чешма, селце, някъкъв признак на живот, където да мога да се запася, но явно се намирах в безводна, слабо населена местност. На два пъти пресичах пресъхнали корита на реки, през които не течеше дори поточе.
В най-горещата част от деня — в късния следобед, конят ми най-накрая се предаде и рухна под мен, като остана да диша тежко. Не можех да му помогна по никакъв начин, затова продължих пеша.
Едва се тътрех напред. Имаше още поне час до залез слънце, а аз нямах сили дори да вдигна ръка. Празният мях беше изпаднал от безчувствените ми пръсти и лежеше в пясъка далеч назад. Лицето ми беше горещо и сухо, без дори спомен от влага. Дишах хрипливо, тежко, като сякаш раздирах дробовете си с всяко вдишване.
Без помощ, без надежда, дори без мисъл, най-накрая се предадох. Паднах на колене, после по лице на горещия пясък, и се подготвих да посрещна смъртта. Единствена утеха ми оставаше плахият, неуспешен опит да направя нещо смислено и самоотвержено вместо да остана вечна робиня на онази френска свиня.
Пред очите ми заиграха черни точки. Последните капки разум, които ми бяха останали, с леко учудване констатираха, че една от черните точки сече хоризонта и вдига прах. Постепенно точките се сляха в черна пелена, която ме обгърна и милостиво ме приспа.
84
85
— Заминаваш за Толедо с брат си. Тичай да си събереш багажа и кажи на Харун да ти приготви кон за утре.
Скочих от табуретката с огромен ентусиазъм, но татко вдигна ръка.
— Това не е излет и не е подарък. Пътят до Толедо все пак е опасен, а ти си още неопитна. Затова: каквото каже Махмуд, изпълняваш безусловно. Ако се върнеш и чуя за каквато и да е детинска постъпка, ще те зазидам в двореца и няма да те пусна никога навън.
Кимнах отривисто пет-шест пъти и се хвърлих на шията му.
— Няма да те разочаровам — казах и го целунах по бузата.
Той се усмихна, погали ме по косите и каза:
— Чакам да се върнеш, че да разказваш. Хайде, бягай.
С тичане стигнах до свода, отметнах завесата и хукнах по коридора под развеселените погледи на телоохранителите на татко.
Мини на 23.
86
87
На следващия ден тръгнахме на юг, двеста рицари с провизии, обоз и прислуга, готови за дълга обсада. Сивата ми кобила беше останала в стопанството, а вместо нея яздех кафяв андалуски жребец. Конрад бе почти забравил, че му бях пленница, затова не направи никакъв опит да ме ограничи: нямах телоохранители и не бях вързана, а яздех с обоза в средата на колоната. Даже ми беше дал наметало и пътнически дрехи, с които не приличах толкова на плътска играчка. Докато неумолимо приближавахме родния ми град, аз непрестанно мислех за бягство.
Изчаквах удобен момент. Знаех, че ако избягам в сърцето на кастилскоко кралство, много лесно щяха да ме намерят. Имах по-голям шанс на арабска територия, на юг от Толедо. Всяка нощ тайно скатавах по малко храна. Въпроса с водата беше по-сложен, тъй като всеки имаше собствен мях и липсата на някой от тях би се забелязала веднага. С малко усилия успях да открадна и един кухненски нож. Надявах се да не ми се наложи да го използвам, но бях готова на всичко, за да избягам.
Междувременно стигнахме Толедо и бяхме настанени в цитаделата. Конрад ме повика вечерта. Едва бях влязла в стаята му, както се надявах, за последен път, когато след мен влетя маскираният му роб. Отдавна ми бе станало ясно, че той изпълняваше множество функции при Конрад, най-вече на телоохранител, преводач, главорез и шпионин. Французинът се сепна, отпрати ме към леглото си и се отдели в ъгъла да се посъветва с него.Говореха тихо, на френски. Аз наострих уши.
— Фернандо обявил, че ще направи отец Франциско управител и епископ на Кордоба. Решено е. — каза маскираният.
При тези думи на Шейла младият испанец наостри уши.
— Франциско? Отец Франциско от Кордоба?
— Така каза — отвърна Шейла.
Испанецът скръцна със зъби, после погледна принцесата извинително и тя продължи.
Конрад се разхождаше гневно из стаята.
— Как така? Нали беше обещал управлението на града на мен?
— Да, но Франциско имал заслуги при обсадата.
— Заслуги, глупости. Никакви заслуги няма този нещастник, само заговорничи. Аз за какво съм на служба при Фернандо вече трета година и чакам да ми дойде ред? Аз завзех Убеда за него, а той я даде на сина си. Сега Кордоба на отец Франциско! Къде е кралят?
— Вчера тръгнал за Кордоба.
Конрад изруга и стисна юмруци. После се обърна към роба си с глух, дрезгав глас:
— Е, ще видим падрето колко ще изкара. На върха става течение, може да настине, може да му се случи нещо друго…
Разпознах заплахата в тона му. След като завземе града на баща ми, Конрад точеше зъби да го управлява, и беше готов на всичко, за да го постигне.
Двамата се съвещаваха шепнешком още няколко минути, после робът излезе и ме остави сама с моя мъчител.
Мини на 43.
88
89
Влязох в корала с конете и бързо се ориентирах.
Близо до мен пасеше моят андалуски жребец, който ме познаваше най-добре. Най-вероятно не беше най-бързия в стадото, но щеше да е най-послушен на дълъг път.
В средата на корала, с високо вдигната глава стоеше Тонер, неписания водач на конете в контингента на Конрад. Името му значеше “гръм” и той винаги яздеше най-отпред. Другите коне бяха така свикнали с него, че биха го следвали и без ездачи.
В далечния край на заграждението, отдалечен от другите, познах черния жребец на маскирания роб на Конрад, този, с който ме беше догонил извън Толедо преди две години. Почти бях сигурна, че това е най-бързия жребец в отряда на Конрад, и ако ми позволеше да го яхна, щеше да ме заведе в Кордоба най-бързо.
90
Капитан Омар прекъсна разказа на младата арабка, като каза внимателно:
— Принцесо, ти несъмнено знаеш за мълвата, която се носи от Кордоба, че баща ти е екзекутиран от Фернандо и че главата му е побита на кол над главната порта на града.Шейла кимна, а прекрасните и очи се изпълниха със сълзи.
— Знам това, капитане. Но никоя от вестите, дошли от Кордоба, не споменава Алма, малката ми сестричка. Изглежда тя просто е потънала вдън земя. Християните даже не знаят, че има липсваща принцеса. И тя като мен е загубила брат си и баща си. Аз съм единственото, което има на този свят. Ако има и най-малък шанс тя да е оцеляла, сигурно още се намира в двореца в Кордоба. Затова трябва да вляза в града колкото се може по-скоро и да я намеря.
Мъжете около огъня я изслушаха със затаен дъх, запленени от твърдостта на това крехко създание, което беше преживяло толкова много през краткия си живот. Българинът я гледа дълго, с неразгадаем, трескав поглед, докато капитан Омар се замисли чий разказ искаше да чуе след нейния.
КРАЙ
1. Да се издава в книга и да се пуска за продажба! Моля! 🙂
2. Да не се окаже, че не сте го довършили и никога няма да бъде довършено! 🙂
Много добро, много ми хареса, браво. Дано да бъде издадено.
И на мен много ми хареса, ще чакам продълженията.
Забелязах 2 малки печатни грешки, и една грешна препратка — епизод 9 препраща към епизод 85, което според е грешно.
edlund, прав си. В ръкописа, който пратих, препратката е “Мини на 83.” Ще го поправим.
Много литература малко игра.И то литература на ниво гимназия.Да не фоворим че на арзбска принцеса и се позволява от баща и да си развява байрака във вражеска територия..
Къде можем да прочетем някои от твоите произведения за образец?
Psicho, благодаря за оценката.
Разказът не е от най-игровите, прав си, и ни е първи опит в жанра. Разказът, върху който работя в момента (за Ахрин) е много по-“разклонен” и съдържа бойна система и истински класически фатални епизоди.
Имаш ли идеи по какъв друг начин можем да подобрим “Поробената принцеса”?
Не знаех че само писатели могат да дават мнение