„Тъй Рече Книгата…” (Епизод 1 – Нощта на Върколака)

-        Здра­вей книж­ке, аз съм читателят.

-        Здра­вей чита­те­лю, аз съм книж­ка­та „Нощ­та на Вър­ко­ла­ка” на Колин Уолъм­бъ­ри, но при­яте­ли­те ме нари­чат „Нощ­та на бра­тя­та де Маладига”.

-        При­ят­но ми е да се запознаем.

-        И на мен. Нека те въве­да. Сто­ти­ци души пъп­лят към замъ­ка на крал Риго­болд – всич­ки мъже, год­ни да носят оръ­жие, точ­но как­то той е запо­вя­дал. Вър­виш си и ти в сне­га, а кър­ва­ви­те лъчи на заляз­ва­що­то слън­це изга­рят по засне­же­ни­те скло­но­ве. Чети­ри кон­ни­ка про­фу­ча­ват покрай теб, спи­рат се и види­мо те мразят.

-        Ммм, свър­ших­ме ли с интрото?

-        Да, това беше. Оказ­ва се, че това са бра­тя­та де Мала­ди­га. Вадят оръжие!

-        Моля?! Чакай бе, защо?

-        Кон­ку­рен­ция си им и те мра­зят. Въз­на­ме­ря­ват да те убият.

-        Ъъъ, нали цяло­то крал­с­т­во се съби­ра, всич­ки ли ще избият?

-        Ти си по-гро­зен от пове­че­то, а и откро­вен­но драз­ниш с гейс­ко­то си пове­де­ние. Про­во­ки­рат те. Ще им отвър­неш ли?

-        Не! Боже…

-         Доб­ре, ама те все пак реша­ват да те уби­ят. Извед­нъж чува­те вик и забе­ляз­ва­те, че до вас са се появи­ли десет кон­ни­ка. Отър­ва­ват те, засе­га, тряб­ва да си благодарен.

-        Надя­вам се че пове­че няма да ги срещ­на тия чоба­ни. Давай към краля.

-        Мхм. Сигур­но. Хи-хи-хи. Отиваш при кра­ля. Каз­ва, че има­ло вър­ко­лак в бла­та­та и кой­то го убие ста­ва крал на след­ва­щия мандат.

-        Чес­т­но? Чак крал?

-        Чес­т­но бе, ето, кръс­тя ти се. Няма поло­вин крал­с­т­во, няма прин­це­со­ва ръка. Цяло­то крал­с­т­во. Колед­на промоция.

-        Супер. Аз за една тор­ба зла­то пак бях навит.

-        И зна­еш ли как­во? Най-мъд­ро е да изча­каш вър­ко­ла­ка в замъ­ка, защо­то искал да убие кра­ля. Къде ще го наме­риш в тия бла­та, най-мно­го да се уда­виш. А и да го наме­риш там, 100% ще те изяде.

-        Доб­ре, съг­ла­сен съм. Чакам.

-        ХА-ХА! Губиш!!! Гос­под оби­ча сме­ли­те. След има няма чети­ри часа бра­тя­та де Мала­ди­га му носят главата.

-        *Въз­диш­ка* Доб­ре, дай да вър­нем мал­ко. Тръг­вам към блатата.

-        Рече­но-сто­ре­но. Тръг­ваш и извед­нъш към теб ЛЕТИ ЧЕР­НА СЯН­КА!!! Имаш кин­жал, меж­ду дру­го­то, казах ли ти? Ще ата­ку­ваш ли?

-        Ата­ку­вам!

-        Ха-ха-хаа­аа! Това е куче­то ти. Уби­ваш го.

-        Имам куче?

-        Да. Мър­т­во. И зна­еш ли кой идва?

-        Вър­ко­ла­кът?

-        Не бе, оста­ви го тоя. Бра­тя­та де Мала­ди­га. Уби­ват те.

-        Сти­га бе, тия нямат ли си работа?

-        Не. Мно­го те мразят.

-        Тц тц тц. Айде да вър­нем пак. Няма да ата­ку­вам вече нико­га, кога­то имам избор да не го пра­вя. Нали си кни­га на Колин…

-        Ще се сетиш… От мен да мине, все едно не си убил куче­то. Ама пак идват тия. де Мала­ди­га, сещаш се. Мис­лят да те убиват.

-        Оххх… Питам ги вър­ко­ла­ка няма ли да гонят.

-        Мно­го мъд­ро. Сещат се, че тряб­ва. Реша­ват, че нямат вре­ме да те уби­ват сега, ще отне­ме пре­ка­ле­но мно­го секун­ди. Нареж­да­те се още една две мину­ти и си тръг­ват със зака­ни. Мра­зят те, ако не си наясно.

-        Баси тъпа­ци­те! Изчак­вам ги мал­ко да се раз­ка­рат и продължавам.

-        АХА­А­А­АА! Вър­виш пет мину­ти и се натък­ваш на ЗАСАДА!!!

-        Ужас. Сигур­но са някак­ви раз­бой­ни­ци или демони.

-        Не! *кикот*

-        …

-        БРА­ТЯ­ТА ДЕ МАЛАДИГА!!!

-        Шегу­ваш се.

-        Не. Те са. Чакат те в храс­ти­те. БУАХАХАХАХА!

-        Оххх, ега­тен. Избягвам

-        Посо­чи едно чис­ло от таб­ли­ца­та. Ако е от 1 до 4 избягваш.

-        Ммм. Няма 1 в таб­ли­ца­та… И така като гле­дам може­ше да е доста по-проста и рав­но­мер­на, напри­мер от 1 до 6, да може и със зар да се играе. Така и на два зара не мяза, въоб­ще как я измислихте?

-        Тихо сега, не ме зани­ма­вай с гейм-дизайн. Така­ва таб­ли­ца сме има­ли, така­ва сме сло­жи­ли. Тц тц тц. Избяг­ваш, айде, да не се кара­ме… Има една стра­ноп­ри­ем­ни­ца. Там хора­та зна­ят пъте­ки­те из бла­то­то и ако не минеш през нея, най-веро­ят­но ще се нахен­д­риш в някое тресавище.

-        Доб­ре де, отивам…

-        Оба­че нещо сякаш нещо не е наред. Мири­ше ти на…

-        … заса­да, нали… Нека да позная… Бр…

-        БРА­ТЯ­ТА ДЕ МАЛА­ДИ­ГА­АА!!! ЗАСА­ДА!!! Ама е само един и избяг­ва. Тюх.

-        Ако ги срещ­на пак, ще ти над­рас­кам корицата!

-        Хи-хи-хи. Шефът на стра­ноп­ри­ем­ни­ца­та виж­да, че не си на кеф, каз­ва ти къде да ходиш и ти дава стре­ла про­тив духо­ве – тре­пет­ли­ка (+2).

-        Сега само да имах арба­лет, щеше да е супер.

-        Тръг­ваш из бла­то­то. Виж­даш гор­с­ки духо­ве и поч­ват да ти се сме­ят и да те трол-ват. С как­ва стре­ла искаш да стре­ляш, обик­но­вен­на или стре­ла про­тив духове?

-        Имам ли арбалет?

-        Не ти ли казах? Няма зна­че­ние, имаш. Кажи сега с как­ва стрела?

-        Сери­оз­но ли ме питаш? Вадя тре­пет­ли­ка­та и се озъбвам.

-        Омират от страх. Идват дру­ги духо­ве, оба­че. Сто­ти­ци мал­ки полу-голи кон­ни­ци духове.

-        Над­вам се да са голи от кръс­та нагоре…

-        Носят риз­ни­ци… *ухил­ва се многозначително*

-        Ааа, ужас… Ти не беше ли книж­ка за деца?

-        … и имат кри­ви… лъкове…

-        Отвра­ща­ваш ме.

-        Искаш ли да ги нападнеш?

-        Не.

-        Доб­ре, искат да погре­беш остан­ки­те им. Мно­го бла­го­род­на постъп­ка ще е. Ама ще отне­ме поло­ви­на­та нощ.

-        Е, това го знам вече, нали на чет­вър­тия час оне­зи Мала­ди­ги хва­щат вър­ко­ла­ка. Отказвам.

-        Чакай бе, тук е дру­го. Не важи.

-        Моля? Как така?

-        Еее, айде сега! Бла­го­род­но е, казах ти. Ако искаш да си седиш в замъ­ка си гле­дай рабо­та­та, тц тц тц…

-        Оффф, доб­ре айде, погреб­вам ги.

-        Бра­во! Виж­даш чува­ли със зла­то, диа­ман­ти и среб­ро на стой­ност поло­ви­на­та крал­с­т­во. Искаш ли да ги взе­меш и да заре­жеш духовете?

-        Не.

-        Ама мно­го зла­то бе! Ще си богат во веки!

-        Тц, не го ща. Ще ме уби­еш и една жъл­ти­ца да взема.

-        Ех, ок. Няма­ше, ама ти си зна­еш… Пре­ди да изчез­нат духо­ве­те ти дават све­тъ­лин­ки-вода­чи и в послед­ния момент пре­ди да потъ­нат в кана­ла извик­ват „Вър­ко­ла­кът… сре­бър­на стре­ла­а­а­а­а­а­аа…”. Ама не зна­еш как­во имат пред­вид. Искаш ли да си изко­веш сре­бър­на стре­ла в про­къл­на­то­то абат­с­тво? Там има ковачница.

-        Да.

-        Бра­тя­та де Мала­ди­га могат да хва­нат вър­ко­ла­ка през това време.

-        Не ме интересува :/

-        Гор­с­ки­те духо­ве пак се появя­ват и те трол-ват още по-теж­ко. Иди­от си бил, за чий ти е сре­бър­на стре­ла. Вер­но, за как­во ти е?

-        Абе искам си я и това е! Отивам към абатството.

-        Бррр. Доб­ре. Там оба­че е АД страш­но, напра­во се ско­ва­ваш. Дали да не се вър­неш? Можеш да проб­ваш с дру­га стрела…

-        Ще спреш ли?

-        Послед­но. Сигу­рен ли си?

-        Да.

-        Доб­ре, виж­даш про­къл­на­ия абат, древ­но зло, слу­га на дяво­ла. Можеш да го нападнеш.

-        Това не го ли обсъ­дих­ме вече. Няма да напа­дам нико­го. Заго­ва­рям го…

-        Пред­ла­га ти да избие бра­тя­та де Мала­ди­га, ако си про­да­деш душата.

-        Ста­ва. Про­да­вам я, да ги убива.

-        Не бе, чакай. Ще ти под­ска­жа мал­ко. Това е ОЧЕ­ВИД­НО лош край. Ти си добър, аба­тът е зъл, кова­рен, в биз­не­са с души­те отдавна.

-        Нищо, жер­т­вам се за по-вис­ше­то бла­го. Тия са архи-злодей.

-        Айде бе, сти­га така, моля ти се…

-        Оффф, кни­го… Доб­ре, айде. Каз­вам на аба­та, че е зъл. Да не ме зани­ма­ва с глу­пос­ти­те си.

-        Вика ти „Да бе, прав си. И аз съм един простак тука, зани­ма­вам се с глу­пос­ти и само си тро­ша нер­ви­те. Сега ми дой­де на акъ­ла, я взе­ми да ми вик­неш един поп утре. Пък аз ще ти пре­пи­ша имо­та и ще изто­ча блатото”.

-        Дала­ве­ра. Нави­вам се. Голям зло­дей се ока­за тоя…

-        Тихо сега! Изко­ва­ва ти една стре­ла, сре­бър­на и ти я дава. Айде да те видим сега.

-        Най-после. Тър­ся върколакът!

-        Е да, ама зна­еш ли кого нами­раш? Бра­тя­та де Мала­ди­га. На ти сега, тая сре­бър­на­та стре­ла можеш да си я… Как­то и да е. Аркал и Пино са само, най-зли­ят и най-прости­ят. Дру­ги­те два­ма са само за пъл­неж така или иначе. 

-        Ще ти откъс­на стра­ни­ци­те...

-        Не на агре­си­я­та! Слу­шай сега. Искаш ли да ги напад­неш, пре­ди да са те виде­ли, в гръб. Мал­ко е ковар­но, ама… 

-        Питаш ли ме?

-        Да.

-        Напа­дам ги.

-        Уми­раш. На ти, ГАД, пада ти се!

-        Гле­дай си рабо­та­та! Undo.

-        Не ги напа­даш. Пино потъ­ва в бла­то­то, щото е прост, а Аркал му тег­ли една май­на и го зарязва.

-        Сти­га бе!

-        Не, чакай. Замер­ва го и с кин­жал, даже. После раз­би­раш, че е отровен.

-        Тоя е по-зъл от дарт Вей­дър, баси!

-        Мхм, ти пома­гаш на брат му обаче.

-        *Facepalm*

-        Взи­маш кин­жа­ла, а Пино ти каз­ва, че няма да те зани­ма­ва вече.

-        Сла­ва богу. Един по-мал­ко. Оста­ват три­ма. Или един?

-        Оба­че в тоя момент ти ска­ча върколакът!

-        Yes! Бях я забра­вил тая гад.

-        Уби­ваш го. Само кажи с как­ва стрела.

-        Това ли беше? Сребърна…

-        Имаш тре­пет­ли­ко­ва, обикновенна…

-        Сре­бър­на! Тол­ко­ва ли глу­пав изглеждам?

-        Да. Не е важ­но това. Слу­шай сега, той се превръ­ща в млад кра­сив мъж със стре­ла в око­то и с нежен глас…

-        Кни­го, дола­вям хомо­е­ро­ти­ка. Как­ви са тия опи­са­ния, да не съм гей?

-        Не ти ли казах?

-        …

-        Та, кра­си­ви­ят мла­деж ти каз­ва, че най-вис­ша­та спра­вед­ли­вост е да хвър­лиш от кос­ми­те му в лице­то на кра­ля по вре­ме на обед­на­та еми­сия на радио Хоризонт.

-        Това пък защо?

-        Не каз­ва. Уми­ра. Пак ста­ва на вър­ко­лак, вадиш кин­жа­ла и му рез­ваш зелката.

-        Ужас.

-        Оплис­к­ваш се целия в кръв и се осмър­дя­ваш на животно.

-        Гадост!

-        Не бе, шегу­вам се. Няма тако­ва нещо. Мас­ки­раш се, да не те хва­нат бра­тя­та де Мала­ди­га, щото сигур­но те деб­нат някъ­де. После отиваш при кра­ля точ­но в 11:55. Там оба­че гла­ва­та се превръ­ща в сек­си принц. Как­во ще пра­виш сега?

-        Мър­тъв?

-        Не бе, жив и здрав и приказва.

-        Jesus! Космите…

-        Ми кра­ля ста­ва на вър­ко­лак, ама ти го пръс­ваш с арба­ле­та си, в око­то. Напра­во го раз­цеп­ваш и се изпарява.

-        Пред­ни­ят път не ста­на така.

-        Е тоя е друг модел. Слу­шай сега. Всич­ки се рад­ват, че сте пре­вър­на­ли кра­ля във вър­ко­лак и сте го уби­ли и раз­поз­на­ват прин­ца. Той ти нами­га мно­гоз­на­чи­тел­но, кефиш го.

-        Приклю­чих­ме ли?

-        Чакай бе! Не си стиг­нал до боса още! Идва Аркал де Мала­ди­га, убил е брат си и те натопява.

-        Този е без­по­до­бен. Може ли да го убия вече?

-        Давай. Обвя­вя­ва­ме дуел, да се види кой каз­ва исти­на­та. С как­во ще се биеш?

-        Щом каз­ваш. Ще го бия с отров­ния му кинжал.

-        Мъдър си. Ето видя ли, ако не беше добър човек, сега щях да те убия, че нямаш кин­жа­ла. Доб­ре тога­ва, лягаш на земя­та и хвър­ляш кин­жа­ла настрани.

-        Как­во, луда ли си?

-        Мхм, така пра­виш. Мно­го си хитър. Той ти ска­ча, а ти вадиш дру­гия кин­жал и го опи­раш в гър­ло­то му.

-        Леле, не думай. Доб­ре, уби­вам го.

-        Тоя пък. Не го уби­ваш, той опо­зо­рен си тръг­ва. Това му стига.

-        НЕ! УБИ­ВАМ ГО! УБИ­ВА­А­А­АМ ГОООО!

-        Няма „не”. Тръг­ва си. После си взе­маш зла­то­то от вар­ва­ри­те, имо­та, нами­ра­те Пино полу­жив, ама оздра­вя­ва и ти ста­ва дяс­на ръка.

-        Не беше ли тоя мега тъп?

-        Да. Нищо, сла­дък е. Ти пък ста­ваш дяс­на ръка на прин­ца. Нали схва­щаш *нами­га*? С пари­те от вар­ва­ри­те си купу­ваш замък и джиб.

-        Оххх. Аркал не го ли уби­ва­ме? Или поне тъм­ни­ца, нещо?

-        Не.

-        Няма да мога да спя спокойно.

-        Пра­виш upgrade за кре­пос­тен ров, от мен да мине, но току виж те при­ча­кал някъ­де. Отмъс­ти­те­лен си пада…

-        Ама.….!

-        И зажи­вя­ва­те щастливо!

КРАЙ

     Очак­вай­те през 2007 годи­на по кина­та пър­ви­ят холи­вуд­с­ки хит по сце­на­рий на бъл­гар­с­ка книга-игра!

     В нача­ло­то на фил­ма глав­ни­ят герой (по избор на зри­те­ля Крис­то­фър Лам­берт или Рей Уин­с­тън) присти­га в засне­же­ни­те вла­де­ния на Риго­болд (Антъ­ни Хоп­кинс), готов за приклю­че­ния. Кра­лят е сви­кал вой­ни­те от бли­зо и дале­че, за да го осво­бо­дят от мити­чен звяр, тор­мо­зещ земи­те му. В послед­с­твие се оказ­ва, че награ­да­та е само­то кралство!

     В тър­се­не на чудо­ви­ще­то, наши­ят смел приклю­че­нец откри­ва, че то всъщ­ност е про­къл­на­тия син на кра­ля, про­дал душа­та си на дяво­ла пре­ди мно­го годи­ни за власт и богат­с­тва. Сега глав­ни­ят герой попа­да точ­но в мочур­ли­ви­те вла­де­ния на посред­ни­ка – най-сек­са­пил­ния про­къл­нат абат в исто­ри­я­та на кино­то – Андже­ли­на Джо­ли. Дали ще тръг­не по стъп­ки­те на Риго­болд и ще при­еме също­то изку­ша­ва­що предложение?

     Купе­те фил­ма на DVD и ще има­те въз­мож­ност­та да изгле­да­те режи­сьор­с­ка­та вер­сия на фил­ма, коя­то включ­ва изря­за­ни­те за кина­та сце­ни с про­дъл­жи­тел­ност 718 мину­ти с Аркал и Пино де Мала­ди­га (Стийв Бушей­ми и Зак Галифанакис).

 Алтор Белулф де Маладига