Книгите-игри на 90-те
Заглавие: Убийство в БелскейдАвтор: Робърт Блонд
ИК „Плеяда”, 1999 год.
Страници: 152
***
След като прочетох „Нощта на върколака” беше естествено другото ревю, което пиша за първи брой на списанието, да бъде на книга на друг автор със сходна базова система и акцент върху историята и литературата. Първоначално си мислех за една от любимите ми книги-игри, „Олтарът на тъгата”, но в крайна сметка в ръцете ми попадна друга книжка от поредицата за Валенс, която дори не бях чел до този момент – „Убийство в Белскейд”. Зарадвах се изключително много, когато видях, че системата отговаря на изискванията и няма да крия, че подходих към четенето й с големи очаквания. И така:
Книгата
В четвъртата от поредицата книга за преподобния Валенс той е отведен далеч на изток в град Белскейд, като още с пристигането си се натъква на местопрестъплението на убийство. За негово нещастие той става един от заподозряните и решава да разнищи случая, с помощта на няколко нови „приятели”, с които случайно се запознава – шутът Рикардо и Франко – неговият брат психопат-убиец с хаотичен морал и избухлив нрав. Инквизицията и стражите, разбира се, също по-скоро биха одрали кожата на Валенс, отколкото да му помогнат, така че пред героя стои една сериозна каша. За нещастие в такава се оказва и авторът, тъй като след развиване на идеята, книгата се впуска в безплоден пълнеж при търсенето и конфронтацията с антагониста, а още по-големи проблеми се забелязват в развръзката. След първите 30% четвъртата книга от валенсианските хроники се превъръща в поредица от произволни и безинтересни събития в търсене на обем и геймплей, изграждащи един цялостно нелогичен и съшит сюжет.
Нека да започнем със стила и персонажите. В началото можете да се насладите на приятното разтоварващо чувство за хумор на Блонд, което за нещастие губи чара си при героя Рикардо, след което хуморът изчезва и се появява вяло чак в епилога, когато всичко е утихнало. Не мога да кажа със сигурност защо именно шутът не успява да е смешен, но ми се струва, че прекалените опити за комедия покрай него са почти насилствени, докато небрежното вкарване на шеги покрай сериозното действие и тънката ирония са се получили значително по-добре. В центъра си книгата е по-скоро нещо средно между криминална и трилър, но разследването се оформя безинтересно в тази част, последвано от бързо разкритие и мъчителни за читателя гонитба и конфронтация. Главняит злодей е ясен още преди да се появи, а страничните персонажи не допринасят по никакъв начин и са изцяло абсурдни. Така например Франко ми се струва по-опасен убиец от преследвания и е с толкова неадекватно поведение, че само един Бог знае как е оживял и петнадесет минути след първоначалния си изблик на лудост. Валенс пък тук е напълно неспособен да свърши каквото и да е и поне при моето изиграване не успя да се справи с нито един противник в нито една ситуация на книгата. Персоналността му е лишена от блясъка от другите книги, с малки изключения, където все пак е реализиран добър диалог или се проявява невероятното му чувство за хумор. Антагонистът пък действа наглед изцяло произволно и за нещастие сюжетът пропуска да ни покаже мотивацията му и дори не дава яснота относно отношенията между него и Валенс (както впрочем и на самия Валенс). Стига до изключително абсурдни религиозните гатанки между двамата, последвани от още по-необяснимо поведение на злодея. В книгата са заченати още няколко героя, например кръчмарят и началникът на стражите, които са подхванати и зарязани в нищото и в крайна сметка не успяват да изиграят някаква съществена роля и да осмислят отделеното за тях време.
Набиват се на очи и някои проблеми при изразяването на автора, например често накъсване с тирета и скоби, прекалено дълги и неясни изречения и т.н. Ще дам за пример десетредовото изречение в 29ти епизод, което е прекъснато на няколко пъти от скоби, а лесно може да се разбие на няколко по-малки и да стане далеч по-приятно за читателя. Не мога да осмисля и какво е целял Блонд с пренасищането на книгата с псевдо-библейски цитати, но единственият им ефект при мен беше ментална агония. Дори няма да се захващам с дребни гафове от сорта на това как злодеят убива трима очакващи го човека само за миг с три изстрела на арбалет.
За да завърша коментарната част за книгата с нещо положително, ще обърна внимание на добрите описания. Допадат ми като количество и качеаство – бяха в идеалното за мен количество и в правилната посока – информативни и създаващи атмосфера. Съпътстват цялта книга и точно заради тях и доброто начало очаквах тя да се развие в едно от най-невероятните творения на Блонд. Като изключим изцяло липсващата атмосфера на града, бих казал, че останалите нужни описания са налице и ми даваха една ясна и приятна предтсава за ситуациите.
Играта
Използваната система в тази книга-игра е съвсем проста – съставена е единствено от кодови думи, които в голямата си част имат едничка функция – да доведат героя до неуспешен край няколко епизода по-късно. Структурата пък е изцяло праволинейна, като почти всеки „грешен” избор води до край на приключението. Дотук добре, нека видим как се е получило.
Ще започна с положителната част. В началото на книгата има няколко доста интелигентно развити словесни битки, в които добре е изразен и трябва да се вземе предвид характерът на събеседника на главния герой, както и няколко други ситуации със също логични и интересни избори. Всичко останало в геймплей отношение мога да обобщя с две думи: „пълен провал”. Започваме от безумно многото смърти, които следват след почти всеки избор. По-тежкото в случая е, че фрапантно количество от тези избори са от типа „Искаш ли да се разходиш преди вечеря?”, „Пеша ли ще стигнеш до града или ще се повозиш на кораба” и също толкова неприятната за мен част, в която умираш, ако НЕ се провалиш в разговора с един от персонажите, защото по-късно се оказва, че е необходимо да те мрази. При болшинството от тези избори НЯМА никаква логика, по която читателят да избере другия „правилен” вариант – трябва да се избира изцяло на произвол или дори против логиката. Краят не винаги идва веднага при тези избори, просто малко или много по-късно героят биде елиминиран поради простата причина, че не минава по предвидената (единствена) сюжетна линия, а не защото е сбъркал. В играта дори са сложени неща като избор, след който всички разклонения водят до смърт (само погледнете епизод 183), възможност за игра с тримата „главни” героя, в ситуация, при която се разделят да търсят убиеца и в крайна сметка никой от тях не успява да намери нищо (освен собствената си смърт по пет-шест начина) и т.н. и т.н. Ако погледнете този пасаж, които е около петдесет епизода, започващи от епизод 83, ще видите един от най-ужасните пълнежи, правени в историята на книгите-игри – част от „Убийство в Белскейд”, която унищожава както и геймплей, така и история. Без героите Рикардо и Франко, с които имаш опция да играеш, всичко щеше да е много по-добре в книгата. В тази част са сложени и разни безумни и безсмислени логически загадки, които също са асюжетни, лишени от геймплей и са изцяло висящи във всички отношения (например епизод 77). Друго, което не мога да си обясня, е псевдо-библейския геймплей, при който от читателя се очаква да вземе някакви изключително нелепи решения. Ще илюстрирам със следния пример: „Който дава отговор, преди да е изслушал, глупав е, и срам за него”… Възможни отговори:
- „От всеки труд има печалба, а от празнославие – само вреда”
- „Жребието прекъсва препирни и решава спор между силните”.
Това е просто една произволна, хммм, гатанка(?), от десетте такива, не е по-логична или нелогична от останалите. Ако трябва да си призная, не знам дали това не са реални библейски цитати (съмнява ме), но това би направило нещата дори по-абсурдни, ако целевата аудитория на книгата не са възпитаниците на семинарията.
Ще спра до тук, тъй като мнението ми за геймплея на тази книга-игра е толкова отрицателно, че ми е трудно дори да го стуктурирам и виждам как се превръща в произволен „рант” въпреки няколкото пренаписвания.
В заключение
Като цяло, книгата „Убийство в Белскейд” развива история, която има много потенциал, но в моите очи той е неосъществен и сякаш в един момент авторът е загубил яснота за това какво иска да постигне с нея и как. От друга страна геймплеят може да бъде ползван за учебник какво НЕ трябва да се прави в една игра. В резултат, това определено е далеч най-лошата книга-игра на любимия ми автор Робърт Блонд и ако трябва да дам някаква оценка просто ще кажа, че на рафтовете ми ще бъде поставена по-скоро до книгите на Сим Николов и Джак Блъд и със сигурност ще стои далеч от сакралната трилогия за Валенс.
/Автор: Ал Торо/
Прекрасно е посочено състоянието на книжката. Може би някаква оценка ще е добре да се добави (примерно по десетобалната).