Убийство в Белскейд (Валенсиански хроники 4)

Книгите-игри на 90-те

Загла­вие: Убийс­т­во в Белскейд

Автор: Робърт Блонд

ИК „Пле­я­да”, 1999 год.

Стра­ни­ци: 152

 ***

След като про­че­тох „Нощ­та на вър­ко­ла­ка” беше естес­т­ве­но дру­го­то ревю, кое­то пиша за пър­ви брой на спи­са­ни­е­то, да бъде на кни­га на друг автор със сход­на базо­ва сис­те­ма и акцент вър­ху исто­ри­я­та и лите­ра­ту­ра­та. Пър­во­на­чал­но си мис­лех за една от люби­ми­те ми кни­ги-игри, „Олта­рът на тъга­та”, но в край­на смет­ка в ръце­те ми попад­на дру­га книж­ка от поре­ди­ца­та за Валенс, коя­то дори не бях чел до този момент – „Убийс­т­во в Бел­с­кейд”. Зарад­вах се изклю­чи­тел­но мно­го, кога­то видях, че сис­те­ма­та отго­ва­ря на изис­к­ва­ни­я­та и няма да крия, че под­хо­дих към чете­не­то й с голе­ми очак­ва­ния. И така:

 

Кни­га­та

В чет­вър­та­та от поре­ди­ца­та кни­га за пре­по­доб­ния Валенс той е отве­ден далеч на изток в град Бел­с­кейд, като още с присти­га­не­то си се натък­ва на мес­топ­рес­тъп­ле­ни­е­то на убийс­т­во. За него­во нещас­тие той ста­ва един от запо­доз­ря­ни­те и реша­ва да раз­ни­щи слу­чая, с помощ­та на някол­ко нови „при­яте­ли”, с кои­то слу­чай­но се запоз­на­ва – шутът Рикар­до и Фран­ко – него­ви­ят брат пси­хо­пат-уби­ец с хао­ти­чен морал и избух­лив нрав. Инк­ви­зи­ци­я­та и стра­жи­те, раз­би­ра се, също по-ско­ро биха одра­ли кожа­та на Валенс, откол­ко­то да му помог­нат, така че пред героя стои една сери­оз­на каша. За нещас­тие в така­ва се оказ­ва и авто­рът, тъй като след раз­ви­ва­не на иде­я­та, кни­га­та се впус­ка в без­п­ло­ден пъл­неж при тър­се­не­то и кон­ф­рон­та­ци­я­та с анта­го­нис­та, а още по-голе­ми проб­ле­ми се забе­ляз­ват в раз­връз­ка­та. След пър­ви­те 30% чет­вър­та­та кни­га от вален­си­ан­с­ки­те хро­ни­ки се пре­въ­ръ­ща в поре­ди­ца от про­из­вол­ни и безин­те­рес­ни съби­тия в тър­се­не на обем и гейм­п­лей, изграж­да­щи един цялос­т­но нело­ги­чен и съшит сюжет.

 

Нека да започ­нем със сти­ла и пер­со­на­жи­те. В нача­ло­то може­те да се насла­ди­те на при­ят­но­то раз­то­вар­ва­що чув­с­т­во за хумор на Блонд, кое­то за нещас­тие губи чара си при героя Рикар­до, след кое­то хумо­рът изчез­ва и се появя­ва вяло чак в епи­ло­га, кога­то всич­ко е утих­на­ло. Не мога да кажа със сигур­ност защо имен­но шутът не успя­ва да е сме­шен, но ми се стру­ва, че пре­ка­ле­ни­те опи­ти за коме­дия покрай него са поч­ти насил­с­т­ве­ни, дока­то неб­реж­но­то вкар­ва­не на шеги покрай сери­оз­но­то дейс­т­вие и тън­ка­та иро­ния са се полу­чи­ли зна­чи­тел­но по-доб­ре. В цен­тъ­ра си кни­га­та е по-ско­ро нещо сред­но меж­ду кри­ми­нал­на и три­лър, но раз­след­ва­не­то се офор­мя безин­те­рес­но в тази част, послед­ва­но от бър­зо раз­кри­тие и мъчи­тел­ни за чита­те­ля гонит­ба и кон­ф­рон­та­ция. Глав­ня­ит зло­дей е ясен още пре­ди да се появи, а стра­нич­ни­те пер­со­на­жи не допри­на­сят по ника­къв начин и са изця­ло абсур­д­ни. Така напри­мер Фран­ко ми се стру­ва по-опа­сен уби­ец от преслед­ва­ния и е с тол­ко­ва неа­дек­ват­но пове­де­ние, че само един Бог знае как е ожи­вял и пет­на­де­сет мину­ти след пър­во­на­чал­ния си изблик на лудост. Валенс пък тук е напъл­но нес­по­со­бен да свър­ши как­во­то и да е и поне при мое­то изиг­ра­ва­не не успя да се спра­ви с нито един про­тив­ник в нито една ситу­а­ция на кни­га­та. Пер­со­нал­ност­та му е лише­на от бля­съ­ка от дру­ги­те кни­ги, с мал­ки изклю­че­ния, къде­то все пак е реа­ли­зи­ран добър диа­лог или се про­явя­ва неве­ро­ят­но­то му чув­с­т­во за хумор. Анта­го­нис­тът пък дейс­т­ва наглед изця­ло про­из­вол­но и за нещас­тие сюже­тът про­пус­ка да ни пока­же моти­ва­ци­я­та му и дори не дава ясно­та относ­но отно­ше­ни­я­та меж­ду него и Валенс (как­то впро­чем и на самия Валенс). Сти­га до изклю­чи­тел­но абсур­д­ни рели­ги­оз­ни­те гатан­ки меж­ду два­ма­та, послед­ва­ни от още по-нео­бяс­ни­мо пове­де­ние на зло­дея. В кни­га­та са заче­на­ти още някол­ко героя, напри­мер кръч­ма­рят и начал­ни­кът на стра­жи­те, кои­то са под­хва­на­ти и заря­за­ни в нищо­то и в край­на смет­ка не успя­ват да изиг­ра­ят някак­ва същес­т­ве­на роля и да осмис­лят отде­ле­но­то за тях време.

 

Наби­ват се на очи и някои проб­ле­ми при изра­зя­ва­не­то на авто­ра, напри­мер чес­то накъс­ва­не с тире­та и ско­би, пре­ка­ле­но дъл­ги и неяс­ни изре­че­ния и т.н. Ще дам за при­мер десет­ре­до­во­то изре­че­ние в 29ти епи­зод, кое­то е пре­къс­на­то на някол­ко пъти от ско­би, а лес­но може да се раз­бие на някол­ко по-мал­ки и да ста­не далеч по-при­ят­но за чита­те­ля. Не мога да осмис­ля и как­во е целял Блонд с пре­на­си­ща­не­то на кни­га­та с псев­до-биб­лейс­ки цита­ти, но един­с­т­ве­ни­ят им ефект при мен беше мен­тал­на аго­ния. Дори няма да се захва­щам с дреб­ни гафо­ве от сор­та на това как зло­де­ят уби­ва три­ма очак­ва­щи го чове­ка само за миг с три изстре­ла на арбалет.

 

За да завър­ша комен­тар­на­та част за кни­га­та с нещо поло­жи­тел­но, ще обър­на вни­ма­ние на доб­ри­те опи­са­ния. Допа­дат ми като коли­чес­т­во и каче­ас­т­во – бяха в иде­ал­но­то за мен коли­чес­т­во и в пра­вил­на­та посо­ка – инфор­ма­тив­ни и съз­да­ва­щи атмос­фе­ра. Съпът­с­тват цял­та кни­га и точ­но зара­ди тях и добро­то нача­ло очак­вах тя да се раз­вие в едно от най-неве­ро­ят­ни­те тво­ре­ния на Блонд. Като изклю­чим изця­ло лип­с­ва­ща­та атмос­фе­ра на гра­да, бих казал, че оста­на­ли­те нуж­ни опи­са­ния са нали­це и ми дава­ха една ясна и при­ят­на пред­тса­ва за ситуациите.

 

Игра­та

Изпол­з­ва­на­та сис­те­ма в тази кни­га-игра е съв­сем проста – със­та­ве­на е един­с­т­ве­но от кодо­ви думи, кои­то в голя­ма­та си част имат еднич­ка фун­к­ция – да дове­дат героя до неус­пе­шен край някол­ко епи­зо­да по-къс­но. Струк­ту­ра­та пък е изця­ло пра­во­ли­ней­на, като поч­ти все­ки „гре­шен” избор води до край на приклю­че­ни­е­то. Дотук доб­ре, нека видим как се е получило.

 

Ще започ­на с поло­жи­тел­на­та част. В нача­ло­то на кни­га­та има някол­ко доста инте­ли­ген­т­но раз­ви­ти сло­вес­ни бит­ки, в кои­то доб­ре е изра­зен и тряб­ва да се взе­ме пред­вид харак­те­рът на събе­сед­ни­ка на глав­ния герой, как­то и някол­ко дру­ги ситу­а­ции със също логич­ни и инте­рес­ни избо­ри. Всич­ко оста­на­ло в гейм­п­лей отно­ше­ние мога да обоб­щя с две думи: „пълен про­вал”. Започ­ва­ме от безум­но мно­го­то смър­ти, кои­то след­ват след поч­ти все­ки избор. По-теж­ко­то в слу­чая е, че фра­пан­т­но коли­чес­т­во от тези избо­ри са от типа „Искаш ли да се раз­хо­диш пре­ди вече­ря?”, „Пеша ли ще стиг­неш до гра­да или ще се пово­зиш на кора­ба” и също тол­ко­ва неп­ри­ят­на­та за мен част, в коя­то уми­раш, ако НЕ се про­ва­лиш в раз­го­во­ра с един от пер­со­на­жи­те, защо­то по-къс­но се оказ­ва, че е необ­хо­ди­мо да те мра­зи. При бол­шин­с­т­во­то от тези избо­ри НЯМА никак­ва логи­ка, по коя­то чита­те­лят да избе­ре дру­гия „пра­ви­лен” вари­ант – тряб­ва да се изби­ра изця­ло на про­из­вол или дори про­тив логи­ка­та. Кра­ят не вина­ги идва вед­на­га при тези избо­ри, просто мал­ко или мно­го по-къс­но геро­ят биде ели­ми­ни­ран пора­ди проста­та при­чи­на, че не мина­ва по пред­ви­де­на­та (един­с­т­ве­на) сюжет­на линия, а не защо­то е сбър­кал. В игра­та дори са сло­же­ни неща като избор, след кой­то всич­ки раз­кло­не­ния водят до смърт (само поглед­не­те епи­зод 183), въз­мож­ност за игра с три­ма­та „глав­ни” героя, в ситу­а­ция, при коя­то се раз­де­лят да тър­сят уби­е­ца и в край­на смет­ка никой от тях не успя­ва да наме­ри нищо (освен соб­с­тве­на­та си смърт по пет-шест начи­на) и т.н. и т.н. Ако поглед­не­те този пасаж, кои­то е око­ло пет­де­сет епи­зо­да, започ­ва­щи от епи­зод 83, ще види­те един от най-ужас­ни­те пъл­не­жи, пра­ве­ни в исто­ри­я­та на кни­ги­те-игри – част от „Убийс­т­во в Бел­с­кейд”, коя­то уни­що­жа­ва как­то и гейм­п­лей, така и исто­рия. Без геро­и­те Рикар­до и Фран­ко, с кои­то имаш опция да игра­еш, всич­ко щеше да е мно­го по-доб­ре в кни­га­та. В тази част са сло­же­ни и раз­ни безум­ни и без­смис­ле­ни логи­чес­ки загад­ки, кои­то също са асю­жет­ни, лише­ни от гейм­п­лей и са изця­ло вися­щи във всич­ки отно­ше­ния (напри­мер епи­зод 77). Дру­го, кое­то не мога да си обяс­ня, е псев­до-биб­лейс­кия гейм­п­лей, при кой­то от чита­те­ля се очак­ва да взе­ме някак­ви изклю­чи­тел­но неле­пи реше­ния. Ще илюс­т­ри­рам със след­ния при­мер: „Кой­то дава отго­вор, пре­ди да е изслу­шал, глу­пав е, и срам за него”… Въз­мож­ни отговори:

- „От все­ки труд има печал­ба, а от праз­нос­ла­вие – само вреда”

- „Жре­би­е­то пре­къс­ва пре­пир­ни и реша­ва спор меж­ду силните”.

Това е просто една про­из­вол­на, хммм, гатан­ка(?),  от десет­те таки­ва, не е по-логич­на или нело­гич­на от оста­на­ли­те. Ако тряб­ва да си призная, не знам дали това не са реал­ни биб­лейс­ки цита­ти (съм­ня­ва ме), но това би напра­ви­ло неща­та дори по-абсур­д­ни, ако целе­ва­та ауди­то­рия на кни­га­та не са въз­пи­та­ни­ци­те на семинарията.

 

Ще спра до тук, тъй като мне­ни­е­то ми за гейм­п­лея на тази кни­га-игра е тол­ко­ва отри­ца­тел­но, че ми е труд­но дори да го стук­ту­ри­рам и виж­дам как се превръ­ща в про­из­во­лен „рант” въп­ре­ки някол­ко­то пренаписвания.

 

В заклю­че­ние

Като цяло, кни­га­та „Убийс­т­во в Бел­с­кейд” раз­ви­ва исто­рия, коя­то има мно­го потен­ци­ал, но в мои­те очи той е нео­съ­щес­т­вен и сякаш в един момент авто­рът е загу­бил ясно­та за това как­во иска да постиг­не с нея и как. От дру­га стра­на гейм­п­ле­ят може да бъде пол­з­ван за учеб­ник как­во НЕ тряб­ва да се пра­ви в една игра. В резул­тат, това опре­де­ле­но е далеч най-лоша­та кни­га-игра на  люби­мия ми автор Робърт Блонд и ако тряб­ва да дам някак­ва оцен­ка просто ще кажа, че на раф­то­ве­те ми ще бъде поста­ве­на по-ско­ро до кни­ги­те на Сим Нико­лов и Джак Блъд и със сигур­ност ще стои далеч от сак­рал­на­та три­ло­гия за Валенс.

 

/Автор: Ал Торо/