Патрул за ада: 2 в 1

Всич­ко започ­на с три кафета.

Уили (бор­до­ви­ят стре­лец и екс­перт по бой­ни изкус­т­ва), Бети (тех­ни­чес­ка­та под­дръж­ка) и ти сами­ят (пило­тът на кате­ра и шеф на пат­ру­ла) сед­нах­те в “Синия жерав” и си поръ­чах­те три кафе­та с мал­ко мля­ко, мно­го сме­та­на и двой­на захар с кап­чи­ца ром. По-поли­цейс­ка поръч­ка от това, здра­ве му кажи — защо­то пове­че­то хора, а и не само те, в 3114 годи­на обик­но­ве­но пие­ха огром­ни бле­до­ро­зо­ви кок­тей­ли с метан, въг­ле­ро­ден окис, флаг­че­та, балон­че­та и под­вод­нич­ки. Така или ина­че оба­че поло­ви­на­та от кли­ен­ти­те на “Синия жерав” бяха пат­рул­ни чен­ге­та, а бетон­ни­ят пар­кинг бе опа­лен от пла­мъ­ци­те на без­б­рой пат­рул­ни катери.

Не бях­те си изпи­ли кафе­то, кога­то от бара се отде­ли един пльок с бяла­та уни­фор­ма на Галак­ти­чес­ка­та поли­ция и се изля до Ваша­та маса. Уни­фор­ма­та поне­се това със завид­но търпение.

- Здра­вей­те — избъл­бук­ва при­вет­ли­во пльокът.

- Здрас­ти — каз­ва Бети.

- Тоби­ас Джърк? — осве­до­мя­ва се съществото.

- Ъхъ — съг­ла­ся­ваш се.

После вди­гаш раме­не и гав­рът­ваш оста­тъ­ка от кафе­то си с реши­тел­но изра­же­ние. Щом един пльок пита за теб, има голя­ма веро­ят­ност да се нало­жи да ста­неш и да избя­гаш от това, кое­то има да ти каже.

- Тряб­ва да ви пре­дам нещо — той брък­ва с едно прозрач­но пипа­ло там, къде­то би тряб­ва­ло да бъде сто­ма­хът му, раз­тър­шу­ва се и изваж­да малък плик — Заповядайте.

Уили и Бети оста­вят чаши­те си.

Про­тя­гаш пред­паз­ли­во ръка, като се ста­ра­еш да не изоб­ра­зиш на лице­то си как­ва­то и да е сле­да от погну­са, защо­то това не би било поли­ти­чес­ки корек­т­но. За щас­тие пли­кът не е оли­га­вен целия, как­то би мог­ло да се очак­ва, а изглеж­да съв­сем сух на пипане.

- При­ятен ден! — блъв­ва пльо­кът и се заиз­ли­ва нанякъде.

Вди­гаш пра­зен поглед към съпат­рул­ни­ци­те си. Бети ти ким­ва без­мъл­в­но с блес­на­ли очи. Уили гле­да стрес­на­то, как­то обик­но­ве­но, но накрая не издържа:

– Е хай­де, отва­ряй го де, капитане!

***

„Вне­ма­вай с кфо се зъхващаж!

Потпис: Муха­тъ”

Пак поглеж­даш коле­ги­те си, още по-нераз­би­ра­що. Пода­ваш им лист­че­то и те един през друг се опит­ват да дешиф­ри­рат посланието.

- Зву­чи ми като предуп­реж­де­ние — пред­по­ла­га Уили.

- Не думай — реп­ли­ки­ра го Бети. — Тоби, нещо стран­но да ти се е случ­ва­ло послед­ни­те дни?

Завър­таш отри­ца­тел­но глава.

- Сещаш ли се за някой, кой­то ти има зъб или би имал при­чи­на да ти затво­ри устата?

- Не — каз­ваш, още по-учу­ден, и след кра­тък раз­ми­съл доба­вяш, — освен Уили­ам, раз­би­ра се, откак­то го раз­ма­зах на сан­та­се завчера.

- Кого си раз­ма­зал бе, това си беше чист… — Уили вне­зап­но ких­ва насред обви­ни­тел­на­та си тирада.

- Назд­ра­ве!

Виж­да­те, че до вас се е прибли­жил ста­ри­ят ви познат Бел, зает как­то обик­но­ве­но да тръс­ка неви­дим прах от уни­фор­ма­та си. Уили пак ких­ва и се раз­тър­с­ва за кърпичка.

- Изви­не­те — каз­ва Бел отсе­че­но. — Джърк, викат те в районното.

- Инс­пек­то­рът? — полюбопитстваш.

- Глав­ни­ят — отвръ­ща Бел.

- Как­во?

- Ей, жерав! — вик­ва Бел. — Дай бър­зо едно кафе с мал­ко мля­ко, сме­та­на и двой­на захар и задръж кап­чи­ца­та ром! На рабо­та съм!

Ста­ваш, все по-учу­ден, и се отпра­вяш към Район­но­то управ­ле­ние, за да се срещ­неш с Глав­ния инс­пек­тор. При­чи­на­та може да бъде само една: мъмрене.

***

Но не е.

Глав­ни­ят инс­пек­тор ти дър­жи крат­ка реч за служ­ба­та на пат­рул­ния поли­цай и изпъл­не­ни­е­то на дъл­га, от коя­то се раз­би­ра, че нищо не знае, и те препра­ща при пол­ков­ник Пол­ков­ник от Вър­хов­но управ­ле­ние на гра­ни­чен пост Лимон.

- Някои поли­цаи пре­кар­ват целия си живот, без няко­га да зър­нат пол­ков­ник от Управ­ле­ни­е­то на живо — осве­до­мя­ва те инс­пек­то­рът в заклю­че­ние. — Пат­ру­лен поли­цай Джърк, смея да пред­по­ло­жа, че ви очак­ва нещо изключително.

Стра­то­так­си, щед­ро запла­те­но от Район­но­то управ­ле­ние, те оста­вя пред зла­тис­тия небос­тър­гач на Вър­хов­но­то управ­ле­ние едва два часа по-късно.

- Тоби­ас! — каз­ва сър­деч­но пор­ти­е­рът. — Защо кара­те пол­ков­ник Пол­ков­ник да чака? Бър­зо, взе­ме­те това!

Окон­ча­тел­но се отказ­ваш да раз­бе­реш как­во се случ­ва, поемаш мал­кия бял плик и се оста­вяш в ръце­те на мило­вид­на­та сек­ре­тар­ка, коя­то те повеж­да по без­к­рай­на вър­во­ли­ца от под­виж­ни пъте­ки, еле­ва­то­ри и асан­сьо­ри. В един от послед­ни­те откъс­ваш поглед от сек­ре­тар­ка­та и про­чи­таш съдър­жа­ни­е­то на писмото:

Абе ти не ръз­б­ра ли да внемаваш?!

После­ден шанз!

Потпис: Муха­тъ

Как­во за бога ста­ва тук, наис­ти­на?! Как­во тол­ко­ва иска от теб нег­ра­мот­но­то насе­ко­мо от бележ­ки­те? Ами че ти нико­му нищо лошо не си сто­рил през целия си живот — като това опре­де­ле­но включ­ва и пред­ста­ви­те­ли­те на престъп­ния свят, откак­то си на топ­ла­та си поли­цейс­ка служ­би­ца на Лимон.

Не ти оста­ва мно­го вре­ме да се чудиш, защо­то моми­че­то ско­ро спи­ра пред една плъз­га­ща се вра­та и пъх­ва в ръка­та ти мал­ка бележ­ка. Оча­ро­ван я раз­тва­ряш, за да прочетеш:

Край! Ти си мъртаф!

Потпис: Муха­тъ

Eйд­ри­ън Уейн