Въведение в Абаносовия Дракон

Здра­вей­те при­яте­ли и доб­ре дошли отно­во в кожа­та на Кота­ра­ка. В този откъс може­те да напра­ви­те една крат­ка раз­ход­ка по бор­да на „Аба­но­со­вия дра­кон” (всъщ­ност това е дол­на лъжа, защо­то няма да може­те да изле­зе­те от трю­ма) и да се запоз­на­е­те с някои от основ­ни­те пер­со­на­жи, кои­то ще ви съпът­с­тват в кни­га­та. Иска­ше ми се да ви пред­ста­вя цяла­та начал­на сце­на, заед­но с избо­ри­те, но за съжа­ле­ние за този брой не оста­на вре­ме. Засе­га тол­ко­ва, в след­ва­щия – пове­че. Освен това, пре­дос­та­ве­ния текст е напъл­но суров, нере­дак­ти­ран и неко­ри­ги­ран, така че моля ви да не бъде­те стро­ги към него.

 * * *

Събу­дих се в къс­ния сле­до­бед, а над мен се бяха над­ве­си­ли поло­вин дузи­на мъже. През отво­ре­ни­те капа­ци на трю­ма навли­за­ше пур­пур­на­та свет­ли­на на заляз­ва­що­то слън­це. Отвън доли­та­ха кря­съ­ци на чай­ки и шумът от пля­съ­ка на въл­ни­те. По кла­те­не­то можех ясно да усе­тя, че се дви­жим. Надиг­нах се и ги огле­дах спо­кой­но, без да изда­вам и кап­ка страх с погле­да си.

- Виж капи­та­не, как­во наме­рих омо­та­но в зна­ме­то ни! – ухи­ли се еди­ни­ят от тях.

Поглед­нах чер­ния плат, при кой­то се бях скрил през нощ­та. Чак сега, на днев­на­та свет­ли­на, успях да видя голе­мия бял череп, изри­су­ван на него.

- И сега? Ще го тако­ва­ме, ще го уби­ва­ме, или как­во? – попи­та един огро­мен баба­ит и се захи­ли дебелашки.

Бих казал, че това е най-едри­ят човек, кой­то съм виж­дал, ако до него не седе­ше огле­дал­но­то му копие. През рамо­то на еди­ния от тях над­ник­на чер­ве­но­ко­са жена, десе­ти­на годи­ни по-въз­рас­т­на от мен.

- Не тряб­ва да го пус­ка­ме – изко­мен­ти­ра друг от пира­ти­те. Беше с чер­на коса, вър­за­на на опаш­ка и бра­да, гъс­ти веж­ди и изпи­то лице. Гле­да­ше ме начу­ме­ре­но и смръ­ще­но. – Може да ни изда­де на стражите.

Напред към мен пристъ­пи висок мъж на въз­раст око­ло пет­де­сет­те. Беше доб­ре сло­жен, с жила­ви ръце и остър погле­дът, а от коса­та му не бе оста­нал и косъм. От една­та стра­на на кола­на му висе­ше в нож­ни­ца­та си дъл­га сабя, а от дру­га­та – месин­гов дале­ког­лед. Огле­да ме бав­но, спо­кой­но и замислено.

- Няма да го изхвър­ля­ме… – каза накрая и поче­са бра­да­та си – засе­га. Пре­ка­ле­но бли­зо сме до бре­га, може да доплу­ва или да го спа­си някой рибар.

- Искаш ли да се погри­жа за него, капи­та­не? – попи­та чернокосият.

- Никой няма да го зака­ча – отре­ди сивоб­ра­ди­ят мъж и се обър­на към еди­ния от огром­ни­те близ­на­ци. – Бран­ко, пре­бър­кай го и после го затво­ри обрат­но в сан­дъ­ка, явно там му е доб­ре. И го заклю­чи, този път.

Няма­ше сми­съл да се съп­ро­тив­ля­вам. Под­чи­них се на нареж­да­ни­я­та на вели­ка­на, тър­пе­ли­во сто­ях дока­то ме ота­ра­ши и кон­фис­ку­ва всич­ки­те при­над­леж­нос­ти и сам се вър­нах обрат­но в сан­дъ­ка. Той ме натис­ка с едра­та си ръка, хлоп­на масив­ни­ят капак над мен и отно­во потъ­нах в ком­фор­т­на тъм­ни­на. Мал­ко след това клю­чал­ка­та изщра­ка и гла­со­ве­те на пира­ти­те започ­на­ха бав­но да се отда­ле­ча­ват, съп­ро­во­де­ни от тро­по­та на теж­ки­те им стъпки.

***

Мина око­ло час, дока­то накрая капи­та­нът не се вър­на в трю­ма с горе-долу съща­та гру­па хора. Еди­ни­ят от огром­ни­те близ­на­ци отклю­чи сан­дъ­ка и отво­ри капа­ка му, хва­на ме изпод миш­ни­ци­те и ме измък­на навън. Оста­ви ме на кра­ка, но за мое учуд­ва­не просто се сри­нах на пода, защо­то бяха дотол­ко­ва изтръп­на­ли, че в пър­вия момент едва ги усе­щах. Свет­ли­на­та от фене­ри­те, кои­то пира­ти­те носе­ха, под­раз­ни при­вик­на­ли­те ми с тъм­но­то очи, въп­ре­ки че не беше кой знае кол­ко сил­на. Надиг­нах се посте­пен­но по сан­дъ­ка, изпъ­нах гръб и ги огледах.

***

Голог­ла­ви­ят поче­са теме­то си отзад, зами­жа за крат­ко и започ­на да говори.

- Аз съм капи­тан Рисард Фини­гън, глав­но­ко­ман­д­ващ на еки­па­жа на „Аба­но­со­вия Дра­кон”. Тук не оби­ча­ме да взе­ма­ме нито път­ни­ци, нито плен­ни­ци, така че вече си полу­чил някол­ко часа пове­че от пола­га­е­ми­те ти на бор­да. – Той замъл­ча за момент и впи поглед в мен мно­гоз­на­чи­тел­но. – Оче­вид­но е, че бягаш от нещо, щом си се про­мък­нал на кора­ба. Как­во тол­ко­ва лошо има­ше в Кар­сеп, че реши да се качиш и скри­еш тук?

Капи­та­нът вече се беше досе­тил, че бягам от нещо и най-доб­ре беше да не отри­чам. Въп­ро­сът беше от как­во да му кажа, че бягам:

◘ от стра­жи­те ► Епи­зод 4

◘ от „Тъм­но­то брат­с­тво” ► Епи­зод 24

◘ от роди­те­ли­те си ► Епи­зод 34

***

- Доб­ре, — про­дъл­жи капи­тан Фини­гън – решил си, че ще бягаш. Защо избра точ­но „Аба­но­со­ви­ят Дра­кон”? Не можа ли да се качиш като нор­ма­лен път­ник на кой­то и да е от дру­ги­те кораби?

Пре­ди да му отго­во­ря, по стъл­би­те в трю­ма сле­зе сла­ба, дъл­гок­ра­ка девой­ка, обле­че­на в пан­та­лон от гру­бо-щаве­на кафя­ва кожа, широк колан, раз­па­са­на бяла риза и висо­ки до коле­на­та боту­ши. Коса­та ú беше дъл­га, чер­на и леко въл­нис­та, а кожа­та – кади­фе­на. В ръце­те си носе­ше мед­на чаша. Пира­ти­те я наблю­да­ва­ха мъл­ча­ли­во дока­то се прибли­жа­ва­ше, тя пък огле­да мен. Без да обръ­ща вни­ма­ние на оста­на­ли­те отиде пра­во при капитана.

- Ето, тат­ко, как­то заръ­ча, от два­де­сет­го­диш­ния – каза тя и му пода­де чашата.

Побър­зах да откло­ня поглед от нея, но капи­та­нът вече ме гле­да­ше навъ­се­но. Тя се отдръп­на и се опря на един от сан­дъ­ци­те встрани.

- Та, защо на този кораб? – повто­ри въп­ро­са си Финигън.

Как­во ли беше най-доб­ре да отвърна?

◘ Защо­то хора­та тук са от моя­та соя ► Епи­зод 7

◘ Защо­то ми изглеж­да като сигур­но мяс­то ► Епи­зод 23

◘ Зара­ди кра­си­ва­та дъще­ря на капи­та­на ► Епи­зод 28

◘ Слу­чай­но ► Епи­зод 36

 Ал Торо