За домашните любимци

 Ал Торо

Закъс­ня­вах вече пове­че от две мину­ти. По това вре­ме на деня, ходе­не­то в цен­тъ­ра беше мно­го труд­но зара­ди задръс­т­ва­ни­я­та, а и адс­ки неп­ри­ят­но. Беше пъл­но с раз­ни нагли инди­ви­ди, кои­то посто­ян­но се блъс­кат и се про­ви­рат напред, настъп­ват те, ръч­кат те и въоб­ще не спаз­ват никак­ви нор­ми за нена­ру­ша­ва­не на лич­но­то прост­ран­с­т­во. Мис­ли­те, кои­то се носе­ха над тъл­па­та, бяха гроз­ни, гнев­ни и изнер­ве­ни, зато­ва гле­дах да съм мак­си­мал­но отне­сен и да не им обръ­щам вни­ма­ние. Успях да се измък­на от пото­ка и с огром­ни уси­лия изтръг­нах и куфа­ра си. Раз­би­ра се, във “Весе­ла­та закус­вал­ня” няма­ше сво­бод­ни мес­та, но аз имах резер­ва­ция и поле­то ме про­пус­на. Поч­ти миг­но­ве­но бях обвит от тран­с­пор­тен балон, кой­то се втвър­ди и се издиг­на към сре­да­та на маг­нит­но­то поле. Сис­те­ма­та беше оста­ря­ла и раз­ба­лан­си­ра­на и се усе­ща­ше как леко се люлее, дока­то ме носи към мяс­то­то ми. Уста­но­вих, че за щас­тие сме наста­не­ни на една от тера­си­те, имах нуж­да от мал­ко свеж въз­дух. Етаж 172. Въп­ре­ки че беше нис­ко, от тази стра­на няма­ше мно­го висо­ки сгра­ди на бли­зо и глед­ка­та беше що-годе доб­ра. Дори в дале­чи­на­та сине­е­ше малък незас­т­ро­ен сек­тор от оке­а­на. Бало­нът ме спус­на, пре­вър­на се отно­во в газ и се вър­на към тран­с­пор­т­ни­те тунели.

- Здра­вей­те док­то­ре – позд­ра­вих. Съжа­ля­вам, че закъс­ня­вам тол­ко­ва, зна­е­те как е по това време…

* * *

Чар­ли просле­ди с поглед пада­що­то лис­то. Оби­ко­ли още мал­ко из райг­ра­са и изле­зе на пъте­ка­та. От лява­та стра­на  покрай нея вър­ве­ше цвет­на леха, а зад леха­та има­ше люля­ков храст, кой­то щеше да раз­цъф­не до края на месе­ца, зали­вай­ки с аро­ма­та си цяло­то мяс­то. Спря се, поду­ши замис­ле­но някол­ко пъти едно от цве­тя­та и про­дъл­жи към изхо­да на мес­тен­це­то си, за да про­ве­ри дали гос­по­да­рят му е оста­вил някак­ва хра­на. Цяло­то това нещо се нами­ра­ше в еди­ния от ъгли­те на хола, спе­ци­ал­но заде­лен за Чар­ли. Къщич­ка­та беше поръ­ча­на гото­ва и не беше нищо осо­бе­но, за раз­ли­ка от само­под­дър­жа­ща­та се био-гра­ди­на, напра­ве­на по поръч­ка и със сигур­ност – мно­го скъ­па. Полу­чи я като пода­рък за послед­ния си рож­ден ден и беше най-хуба­во­то нещо, кое­то няко­га е полу­ча­вал. Най-мно­го се рад­ва­ше на дър­во­то, кое­то по висо­чи­на се кон­ку­ри­ра­ше с някои от по-нис­ки­те мебе­ли в стаята.

Има­ше тол­ко­ва мно­го. Никак­ви лише­ния. Гос­по­да­рят се гри­же­ше мно­го за него и го оби­ча­ше. Защо беше тъжен? Изпит­ва­ше някак­во чув­с­т­во на неу­дов­лет­во­ре­ност, вися­що във въз­ду­ха, сякаш иска­ше да напра­ви нещо с живо­та си, да постиг­не нещо, но въоб­ще не зна­е­ше как­во. Защо ли им завиж­да­ше? Зна­е­ше, че някои от него­вия вид още живе­ят самос­то­я­тел­но из мал­ко­то оста­на­ли диви мес­та. Без никак­ва помощ и никак­ви гри­жи. Сами тряб­ва­ше да се борят за прехра­на­та си. Без удоб­с­тва, без гос­по­да­ри, кои­то да ги хра­нят и да ги закри­лят. Тол­ко­ва неци­ви­ли­зо­ва­ни, измъч­ва­ни от болес­ти и мизе­рия. И все пак, може би сво­бод­ни и щас­т­ли­ви. Дали? Тях­на­та сво­бо­да е мно­го по-огра­ни­че­на от това, кое­то той има­ше. Сигур­но нико­га няма­ше да узнае, но така е в живо­та, можеш да позна­ваш истин­с­ки само един от пъти­ща­та му – този,по кой­то сам вървиш…

Извед­нъж Чар­ли се спря и се втрен­чи към вра­та­та на хола, воде­ща към кори­до­ра. Засти­на тол­ко­ва ряз­ко, че дори спря да диша. Един­с­т­ве­но сър­це­то му блъс­ка­ше бяс­но, сякаш се опит­ва­ше да ком­пен­си­ра загу­ба­та на дина­ми­ка­та на цяло­то тяло. От кори­до­ра се чу повтор­но пису­ка­не, този път по-про­дъл­жи­тел­но. Някой се опит­ва­ше да вле­зе. Оста­на така още момент и се зати­ча натам.

* * *

Поръ­чах­ме си по една пор­ция “весе­ли пра­сен­ца” по тер­ми­на­ла, тъй като в тази луд­ни­ца беше пълен абсурд да доко­паш някой сер­ви­тьор чрез теле­па­тия. Слоп беше не само един от най-доб­ри­те вете­ри­на­ри, но и при­ятел, позна­вах­ме се вече някол­ко годи­ни от един форум покрай страст­та ни към живот­ни­те. Отпи от пити­е­то си и ме поглед­на замислено.

- Кажи сега, как е Чар­ли? Усе­щаш ли някак­ва про­мя­на в емо­ци­и­те му?

- Не знам как­во да ти кажа… Все по-унил ста­ва. Не е така игрив, как­то беше по-рано… Обръ­щам му мно­го вни­ма­ние, все­ки ден след рабо­та, но ми се стру­ва, че е ужас­но само­тен през оста­на­ло­то вре­ме и не знам как­во да го правя.

- Тряб­ва­ше да си взе­меш дел­фин – под­мет­на той за поре­ден път. Вкъ­щи си има­ше три и ги пред­по­чи­та­ше – Не ти оби­ка­лят из цяла­та къща, вина­ги са весе­ли и могат да раз­ви­ят в пъти по-доб­ре пси-цен­тъ­ра си. Кому­ни­ки­рам с тях поч­ти на нор­мал­но ниво. Дори бих казал, че ги раз­би­рам по-доб­ре от послед­ни­те си две жени.

Усмих­нах се. За момент отле­пих поглед от него и се взрях в мал­ко­то синьо пет­но в дале­чи­на­та. Пра­сен­ца­та нещо се баве­ха, а изпит­вах мно­го силен глад.

- Сти­га си се шегу­вал – помис­лих си – Зна­еш, че не си падам по дел­фи­ни, изклю­чи­тел­но скуч­ни и без­ха­рак­тер­ни са. А и Чар­ли е пре­въз­хо­ден екзем­п­ляр. Умен е, не пра­ви мно­го пакос­ти и усе­щам огром­на обич и ува­же­ние от него­ва стра­на. Чака ме на вра­та­та все­ки път като се прибирам.

- Сигу­рен съм – чух мис­ли­те му в гла­ва­та си – Но кол­ко­то и доб­ре да се гри­жиш за него, тряб­ва да зна­еш, че някои от тях не могат да живе­ят сами. Осо­бе­но щом навля­зат в тази възраст.

- Но той е кас­т­ри­ран – въз­ра­зих – Зна­еш, още отпре­ди чети­ри годи­ни. Ти сам каза, че така ще е по-доб­ре за него.

- Без зна­че­ние. Кас­т­ри­ран или не, сигур­но изпит­ва нуж­да от мал­ко ком­па­ния от своя вид, от няко­го, с кого­то да се раз­би­ра. Те изпит­ват стран­ни чув­с­т­ва помеж­ду си, спе­ци­фи­чен вид обвър­з­ва­не. Не мога да ти обяс­ня, може би е нещо като техен вид пси. И аз не го раз­би­рам, още се водят спо­ро­ве за същ­ност­та и про­из­хо­да му, но съм го наблю­да­вал и знам, че е така… – Напра­ви про­дъл­жи­тел­на пау­за – Мис­ля, че най-доб­ре ще е да му взе­меш жен­с­ка. Ще дой­да да го видя утре, но съм поч­ти убе­ден, че това е решението.

* * *

Този път тряб­ва­ше да ста­не. На еди­ния от запи­си­те на под­слуш­ва­те­ля на мис­ли, коди­ра­щи­ят поток на поле­то се усе­ща­ше поч­ти крис­тал­но ясно. А и Зед беше про­фе­си­о­на­лист във въз­про­из­веж­да­не­то на паро­ли. Просто няма­ше как да не ста­не. Кон­цен­т­ри­ра се още вед­нъж, вни­ма­вай­ки във вся­ка една емо­ция, коя­то пре­да­ва и този път успя. Чу се про­дъл­жи­тел­но изпи­сук­ва­не, сило­ва­та бари­е­ра изчез­на и пред погле­да му се откри широк сум­ра­чен кори­дор. Съб­ра набър­зо заглу­ши­те­ля и оста­на­ли­те си инс­т­ру­мен­ти, вле­зе и се обър­на към пане­ла, за да акти­ви­ра отно­во поле­то. Сега тряб­ва­ше само да наме­ри този “Чар­ли”, да го приспи пре­ди да е раз­брал как­во се случ­ва и да дейс­т­ва на спо­койс­т­вие. Соб­с­тве­ни­кът беше доста замо­жен, има­ше мно­го тех­ни­ка, а веро­ят­но и  цен­на инфор­ма­ция, коя­то може да се открад­не. А ако има­ше къс­мет… …Поглед!

Зед усе­ти погле­да му вър­ху себе си, съв­сем леко, като гъдел, но беше сигу­рен. Завър­тя съв­сем бав­но гла­ва наля­во и го видя да стои там, едва над­ни­чащ иззад рам­ка­та на вра­та­та. За момент оста­на­ха вто­ра­че­ни един в друг.

- Спи! — запо­вя­да му – Спии!

* * *

Гла­ва­та на Чар­ли се замая и съз­на­ни­е­то му се замъг­ли. Зави му се свят, но успя да откъс­не поглед и вед­на­га се дръп­на обрат­но. Пода­де се отно­во за миг и поглед­на. Беше няка­къв гроз­ник, висок горе-долу кол­ко­то гос­по­да­ря, но с по-жъл­те­ни­ка­ва кожа и ужа­ся­ва­щи зеле­ни очи. Усе­ти и мириз­ма­та му. На земя­та до него бяха оста­ве­ни два сака, един по-голям и един по-малък. Със сигур­ност беше дошъл да кра­де. Пре­ди онзи да го е напад­нал отно­во, Чар­ли хук­на с всич­ка сила обрат­но към къщич­ка­та си. Да, там може­ше да се скрие. Тича­ше кол­ко­то сили има, мина до люля­ка и пре­га­зи през цве­тя­та на някол­ко ско­ка. Усе­ща­ше тъте­на от стъп­ки­те на кра­де­ца. Напра­ви някол­ко послед­ни крач­ки през пъте­ка­та към вра­та­та, стиг­на до вхо­да, заба­ви крач­ка, стро­по­ли се и заспа на две­те мал­ки стъ­пал­ца на входа.

Зед отиде до него, наве­де се и вдиг­на мал­ко­то му без­жиз­не­но тел­це от земя­та. Той също оби­ча­ше живот­ни­те и му ста­на мно­го тъж­но. Поче­ша го по корем­че­то вни­ма­тел­но. Ако просто беше заспа­ло, пре­ди да си изгра­ди ясна визия. Глу­па­во упо­ри­то живо­тин­че… Не може­ше да го оста­ви. Не и с тол­ко­ва мно­го спо­ме­ни в гла­ва­та. Леко сло­жи пръст на чел­це­то му и замижа.

* * *

Най-после доне­со­ха хра­на­та. Тук я при­гот­вя­ха мно­го доб­ре. Живот­ни­те бяха мла­ди и до деня, в кой­то заема­ха мяс­то­то си под нас в хра­ни­тел­на­та вери­га, живе­е­ха в абсо­лют­на насла­да и дели­ри­ум. В клет­чи­ца­та има­ше три “весе­ли пра­сен­ца”, наля­га­ли довол­но. Пре­ди сер­ви­ра­не ги инжек­ти­ра­ха със свръх­до­за опи­aти, за да са още по-вкус­ни при кон­су­ма­ция. Допрях пръст до чело­то на едно­то. То въоб­ще не реа­ги­ра. Кон­цен­т­ри­рах се и засму­ках жиз­не­на­та му енер­гия. Успя да изкви­чи само  за момент и усе­тих лека гор­чи­ви­на. Пър­ва­та глът­ка вина­ги беше горчива.

- Наис­ти­на си е бая гри­жа — съг­ла­си се Слоп, дока­то приключ­ва­ше с вто­ро­то си пра­сен­це – Но това е един­с­т­ве­но­то реше­ние, ако искаш наис­ти­на да бъде щастлив.

Напра­вих замис­ле­на физи­о­но­мия, но така или ина­че, вече беше успял да ме убе­ди. Изгъл­тах си и аз вто­ро­то пра­сен­це и пови­ках сервитьор.

- Доб­ре. Още утре ще отида да му купя жен­с­ка. Дори мога да го взе­ма с мен да си избе­ре. Мно­го искам Чар­ли да е щас­т­лив. Само като си пред­ста­вя кол­ко ще е енту­си­а­зи­ран мили­ят, сигур­но дори ще се раз­пла­че от радост като раз­бе­ре – поглед­нах към сер­ви­тьо­ра, кой­то чака­ше тър­пе­ли­во – Ще ми зави­е­те ли после тел­ца­та за вкъ­щи? – попи­тах и дообяс­них – Имам човек.

(17.06.07)