За домашните любимци
Ал Торо

Закъснявах вече повече от две минути. По това време на деня, ходенето в центъра беше много трудно заради задръстванията, а и адски неприятно. Беше пълно с разни нагли индивиди, които постоянно се блъскат и се провират напред, настъпват те, ръчкат те и въобще не спазват никакви норми за ненарушаване на личното пространство. Мислите, които се носеха над тълпата, бяха грозни, гневни и изнервени, затова гледах да съм максимално отнесен и да не им обръщам внимание. Успях да се измъкна от потока и с огромни усилия изтръгнах и куфара си. Разбира се, във “Веселата закусвалня” нямаше свободни места, но аз имах резервация и полето ме пропусна. Почти мигновено бях обвит от транспортен балон, който се втвърди и се издигна към средата на магнитното поле. Системата беше остаряла и разбалансирана и се усещаше как леко се люлее, докато ме носи към мястото ми. Установих, че за щастие сме настанени на една от терасите, имах нужда от малко свеж въздух. Етаж 172. Въпреки че беше ниско, от тази страна нямаше много високи сгради на близо и гледката беше що-годе добра. Дори в далечината синееше малък незастроен сектор от океана. Балонът ме спусна, превърна се отново в газ и се върна към транспортните тунели.
- Здравейте докторе – поздравих. Съжалявам, че закъснявам толкова, знаете как е по това време…
* * *
Чарли проследи с поглед падащото листо. Обиколи още малко из райграса и излезе на пътеката. От лявата страна покрай нея вървеше цветна леха, а зад лехата имаше люляков храст, който щеше да разцъфне до края на месеца, заливайки с аромата си цялото място. Спря се, подуши замислено няколко пъти едно от цветята и продължи към изхода на местенцето си, за да провери дали господарят му е оставил някаква храна. Цялото това нещо се намираше в единия от ъглите на хола, специално заделен за Чарли. Къщичката беше поръчана готова и не беше нищо особено, за разлика от самоподдържащата се био-градина, направена по поръчка и със сигурност – много скъпа. Получи я като подарък за последния си рожден ден и беше най-хубавото нещо, което някога е получавал. Най-много се радваше на дървото, което по височина се конкурираше с някои от по-ниските мебели в стаята.
Имаше толкова много. Никакви лишения. Господарят се грижеше много за него и го обичаше. Защо беше тъжен? Изпитваше някакво чувство на неудовлетвореност, висящо във въздуха, сякаш искаше да направи нещо с живота си, да постигне нещо, но въобще не знаеше какво. Защо ли им завиждаше? Знаеше, че някои от неговия вид още живеят самостоятелно из малкото останали диви места. Без никаква помощ и никакви грижи. Сами трябваше да се борят за прехраната си. Без удобства, без господари, които да ги хранят и да ги закрилят. Толкова нецивилизовани, измъчвани от болести и мизерия. И все пак, може би свободни и щастливи. Дали? Тяхната свобода е много по-ограничена от това, което той имаше. Сигурно никога нямаше да узнае, но така е в живота, можеш да познаваш истински само един от пътищата му – този,по който сам вървиш…
Изведнъж Чарли се спря и се втренчи към вратата на хола, водеща към коридора. Застина толкова рязко, че дори спря да диша. Единствено сърцето му блъскаше бясно, сякаш се опитваше да компенсира загубата на динамиката на цялото тяло. От коридора се чу повторно писукане, този път по-продължително. Някой се опитваше да влезе. Остана така още момент и се затича натам.
* * *
Поръчахме си по една порция “весели прасенца” по терминала, тъй като в тази лудница беше пълен абсурд да докопаш някой сервитьор чрез телепатия. Слоп беше не само един от най-добрите ветеринари, но и приятел, познавахме се вече няколко години от един форум покрай страстта ни към животните. Отпи от питието си и ме погледна замислено.
- Кажи сега, как е Чарли? Усещаш ли някаква промяна в емоциите му?
- Не знам какво да ти кажа… Все по-унил става. Не е така игрив, както беше по-рано… Обръщам му много внимание, всеки ден след работа, но ми се струва, че е ужасно самотен през останалото време и не знам какво да го правя.
- Трябваше да си вземеш делфин – подметна той за пореден път. Вкъщи си имаше три и ги предпочиташе – Не ти обикалят из цялата къща, винаги са весели и могат да развият в пъти по-добре пси-центъра си. Комуникирам с тях почти на нормално ниво. Дори бих казал, че ги разбирам по-добре от последните си две жени.
Усмихнах се. За момент отлепих поглед от него и се взрях в малкото синьо петно в далечината. Прасенцата нещо се бавеха, а изпитвах много силен глад.
- Стига си се шегувал – помислих си – Знаеш, че не си падам по делфини, изключително скучни и безхарактерни са. А и Чарли е превъзходен екземпляр. Умен е, не прави много пакости и усещам огромна обич и уважение от негова страна. Чака ме на вратата всеки път като се прибирам.
- Сигурен съм – чух мислите му в главата си – Но колкото и добре да се грижиш за него, трябва да знаеш, че някои от тях не могат да живеят сами. Особено щом навлязат в тази възраст.
- Но той е кастриран – възразих – Знаеш, още отпреди четири години. Ти сам каза, че така ще е по-добре за него.
- Без значение. Кастриран или не, сигурно изпитва нужда от малко компания от своя вид, от някого, с когото да се разбира. Те изпитват странни чувства помежду си, специфичен вид обвързване. Не мога да ти обясня, може би е нещо като техен вид пси. И аз не го разбирам, още се водят спорове за същността и произхода му, но съм го наблюдавал и знам, че е така… – Направи продължителна пауза – Мисля, че най-добре ще е да му вземеш женска. Ще дойда да го видя утре, но съм почти убеден, че това е решението.
* * *
Този път трябваше да стане. На единия от записите на подслушвателя на мисли, кодиращият поток на полето се усещаше почти кристално ясно. А и Зед беше професионалист във възпроизвеждането на пароли. Просто нямаше как да не стане. Концентрира се още веднъж, внимавайки във всяка една емоция, която предава и този път успя. Чу се продължително изписукване, силовата бариера изчезна и пред погледа му се откри широк сумрачен коридор. Събра набързо заглушителя и останалите си инструменти, влезе и се обърна към панела, за да активира отново полето. Сега трябваше само да намери този “Чарли”, да го приспи преди да е разбрал какво се случва и да действа на спокойствие. Собственикът беше доста заможен, имаше много техника, а вероятно и ценна информация, която може да се открадне. А ако имаше късмет… …Поглед!
Зед усети погледа му върху себе си, съвсем леко, като гъдел, но беше сигурен. Завъртя съвсем бавно глава наляво и го видя да стои там, едва надничащ иззад рамката на вратата. За момент останаха вторачени един в друг.
- Спи! — заповяда му – Спии!
* * *
Главата на Чарли се замая и съзнанието му се замъгли. Зави му се свят, но успя да откъсне поглед и веднага се дръпна обратно. Подаде се отново за миг и погледна. Беше някакъв грозник, висок горе-долу колкото господаря, но с по-жълтеникава кожа и ужасяващи зелени очи. Усети и миризмата му. На земята до него бяха оставени два сака, един по-голям и един по-малък. Със сигурност беше дошъл да краде. Преди онзи да го е нападнал отново, Чарли хукна с всичка сила обратно към къщичката си. Да, там можеше да се скрие. Тичаше колкото сили има, мина до люляка и прегази през цветята на няколко скока. Усещаше тътена от стъпките на крадеца. Направи няколко последни крачки през пътеката към вратата, стигна до входа, забави крачка, строполи се и заспа на двете малки стъпалца на входа.
Зед отиде до него, наведе се и вдигна малкото му безжизнено телце от земята. Той също обичаше животните и му стана много тъжно. Почеша го по коремчето внимателно. Ако просто беше заспало, преди да си изгради ясна визия. Глупаво упорито животинче… Не можеше да го остави. Не и с толкова много спомени в главата. Леко сложи пръст на челцето му и замижа.
* * *
Най-после донесоха храната. Тук я приготвяха много добре. Животните бяха млади и до деня, в който заемаха мястото си под нас в хранителната верига, живееха в абсолютна наслада и делириум. В клетчицата имаше три “весели прасенца”, налягали доволно. Преди сервиране ги инжектираха със свръхдоза опиaти, за да са още по-вкусни при консумация. Допрях пръст до челото на едното. То въобще не реагира. Концентрирах се и засмуках жизнената му енергия. Успя да изквичи само за момент и усетих лека горчивина. Първата глътка винаги беше горчива.
- Наистина си е бая грижа — съгласи се Слоп, докато приключваше с второто си прасенце – Но това е единственото решение, ако искаш наистина да бъде щастлив.
Направих замислена физиономия, но така или иначе, вече беше успял да ме убеди. Изгълтах си и аз второто прасенце и повиках сервитьор.
- Добре. Още утре ще отида да му купя женска. Дори мога да го взема с мен да си избере. Много искам Чарли да е щастлив. Само като си представя колко ще е ентусиазиран милият, сигурно дори ще се разплаче от радост като разбере – погледнах към сервитьора, който чакаше търпеливо – Ще ми завиете ли после телцата за вкъщи? – попитах и дообясних – Имам човек.
(17.06.07)
Добре, де… А тая татуировка по „Повелителят на мухите“за какво е там?