Автор: Thorn
Не се препоръчва за лица под 18 години
Пролог
Огненият диск на слънцето бавно потъваше зад назъбените силуети на къщите. Тълпата бе изпълнила Площада на Възмездието до краен предел и притихнала очакваше решението. Седях на скамейката, забил предизвикателно поглед в множеството.
Жрецът и Прогледците се изправиха бавно и тържествено, какъвто бе редът в такива случаи.
— Стани, сине! – обърна се бащински към мен. Изправих се и го изгледах безизразно.
— Съдът реши – започна високо той, така че да го чуят и в другия край на площада – обявява Харк Ръсър за виновен за палежа на кметството в Праведност и смъртта на 12 души. – тълпата изригна в дива радост – Прогледците разкриха още десетки особено жестоки убийства, извършени от обвиняемия, – продължи Жрецът – но това е достатъчно… – направи многозначителна пауза и огледа събралото се множество.
— Смърт! Убийте го! – крещяха от всички страни.
Жрецът даде знак да утихнат.
— Съдът реши – осъжда Харк Ръсър на смърт чрез обесване. Присъдата е окончателна. Ще бъде изпълнена утре по изгрев на този площад. Закривам заседанието.
Тълпата изпадна в кръвожаден екстаз. В този миг, двама огромни стражи ме сграбчиха и ме завлякоха към тъмницата, докато от площада към мен заваля дъжд от развалена храна.
Знаех, че този ден ще дойде, рано или късно. Приех съдбата си спокойно. Години наред бях убивал за удоволствие и не съжалявах за нито един миг, за нито едно свое решение. Успешно се бях измъквал от стражите и Прогледците и продължавах кървавите си дела. Чудех се, кое ми бе харесвало повече – музиката от писъците на жертвите или лекотата, с която съумявах да се измъкна. Усещането за безнаказаност ми даваше крила…
Докато съдбата не реши да се намеси. Преди няколко дни, в есенния следобед, стражите арестуваха десетки, които се разхождали в градския парк. За разпит. Обичайна процедура в Праведност…Случайно се оказах един от тях. Не си и помислих за бягство – толкова стражи не бях виждал през живота си. Дори не знаех причината, преди срещата с Прогледеца. Въобще не си направиха труда да използват мъчения – явно, случаят бе специален. С един бърз пронизващ поглед, само за няколко мига, Прогледецът се разходи из душата ми – търсеха изчезнало дете, за което нямах и идея – но бързо откри всичко останало и публичният процес не закъсня. Един от онези процеси, които поддържаха силна вярата във властта, в могъществото и справедливостта на Прогледския Орден…Детето не откриха, но последното ми дело в кметството донесе присъдата.
Казват, че очакването на смъртта било мъчително, но аз не чувствах нищо. Не ме отведоха в килията, както очаквах. Вместо това, веднага щом влязохме в сградата, ми завързаха очите и ме поведоха по някакви стълбища надолу. Когато спряхме, ме положиха легнал и завързаха ръцете и краката ми, така, че не можех да мръдна. Чак тогава, развързаха очите ми. С мъка завъртях глава и се огледах – огромна зала, слабо осветена от няколко свещи в единия край – на десетина крачки от мен. Зад свещите, на малък олтар бяха наредени странни глинени статуетки. За пръв път от години ме обзе безпокойство. На около пет крачки в страни от мен, видях друг мъж в моето положение – завързан здраво, но в очите му нямаше страх. Млад и слаб, усмивката му в този момент ме порази – усмивка наивна и детска. Човекът не изглеждаше с всичкия си.
Миг по-късно, в залата влязоха двама души – веднага разпознах Жреца и Прогледеца, който ме бе „разпитвал” по-рано. Жрецът се приближи до мен, а Прогледецът – до усмихнатия младеж. Започнаха да напяват нещо на неразбираем език. Приковах поглед в Жреца. Усетих, че нямам воля да извърна глава. Без да спира напева, той впи стоманено сивите си очи в моите. Очи, които виждаха всичко. Светът се завъртя и потъна в мрак.
***
— Събуди се, сине! – гласът бе спокоен и властен.
Отворих очи. Наоколо бе бяло нищо. Точно пред мен го видях – размит черен силует. Лицето не се виждаше, но го познах по гласа. Дали бях в отвъдното?
— Съвсем не, сине. – отговори той, прочел мислите ми.
— Много лоши неща си направил… – продължи с назидателен тон Жрецът. – Но… Можем да ги поправим…
— Не съм желал изкупление! – прекъснах го рязко.
— Знам, – отвърна спокойно – но можеш много да ми помогнеш… Изчезна дете – дъщерята на богат търговец. Убеден съм, че младежът до теб, слабоумният Тими, знае нещо по въпроса, но за жалост е ням…
— Не го ли „разпита” Прогледец?
— „Разпита” го… — усетих колебание у Жреца – Но…Прогледецът не се завърна…
Опитах да проумея казаното, но някак не ми се удаде. Прогледците можеха да прочетат всичко във всяка душа – за броени мигове, или да бродят в нея години, ако пожелаят. Не бях чувал НЯКОГА да са имали проблеми. Или поне Орденът и властта поддържаха такова внушение…
— Не, Харк – това е ПЪРВИЯТ случай – промълви Жрецът – имаме душа, която не можем да прочетем…Не мога да рискувам да изпратя втори Прогледец…
Въобще не ми хареса накъде биеше…
— Както и да е, предлагам ти ОПРОЩЕНИЕ на всички минали и БЪДЕЩИ престъпления, ако ми помогнеш да открия детето…
— Нали ВЕЧЕ съм осъден?
— Да речем, че има начин да те измъкнем…Можем да отложим изпълнението на присъдата…Имам и пълната власт да те помилвам, дори в последния миг – стига да обявя „основателна” причина…
— И как се очаква АЗ да помогна?
— Като свършиш работата на Прогледеца – сигурно се питаш, къде сме в момента – трудно е за обяснение – бих казал, че това е преддверието към душата на Тими. Аз няма да вляза по-навътре и ще изляза сам оттук…
Ухилих се презрително.
— И безгрешната власт реши, че отрепка като мен може да замести ВСЕВИЖДАЩИТЕ Прогледци?
— Не говори против властта, сине. Дори и тук, можем да ти причиним много болка…Убедени сме, че Тими е убил детето. А ми се струва, че точно убиец би могъл добре проумее болния му мозък. – тук усетих отвращението му — Не казвам, че можеш да разбереш всичко, което Прогледец би могъл, но поне най-важното е по силите ти.
— Имам ли избор?
— Никакъв.
— Тогава за какво е предложението?
— За това, което ще „разкажеш”, след като се върнеш. Свидетелството срещу лудия ще ти донесе ОПРОЩЕНИЕ. И без номера – знаеш, че можем да те „прочетем” по всяко време.
В реалния свят, направо бих се залял от смях. Всемогъщите за пръв път го бяха закъсали и си търсеха някой да им свърши мръсната работа. Някой, когото да жертват без угризения и от когото да се отърват преди случаят да се е разчул. Каква гордост – за пръв път, откакто се помня, се почувствах оценен…За детето въобще не ги бе грижа, но един луд да подкопае доверието във властта – това беше съвсем друго нещо…
— Дори и така да е, в твой интерес е да ни помогнеш – или завинаги да се скиташ в душата на Тими. – заключи хладно жрецът и се разтвори в нищото.
Миг по-късно, мощен вихър ме повлече някъде надолу и отново дойде мракът.
— Не заслужвам да живея! — извика, издърпа я оттам, и преди да реагирам се наръга право в сърцето.
— Сбогом, Харк! — изстена и заби безжизнен поглед в небето.
(Запиши кодова дума “възмездие”).
За пръв път почувствах угризения, че не съм успял да помогна…
Можех и аз да използвам камата по неговия пример /13/.
Или да избягам навътре в парка, преди да се е появил някой /9/.
Не вървях дълго. В един миг спряхме и усетих движението на водата — течението теглеше напред към огромен водовъртеж! “Русалките” застанаха зад гърба ми и започнаха бавно да ме изтласкват натам. Подводният вихър ме завлече и загубих представа за време и пространство. Когато се съвзех, пейзажът наоколо бе съвсем различен /15/.
— Здравей, аз съм Тими!
— Харк. – стиснах я, но се сепнах от немощния си глас – толкова ли бях стар? Ръката ми трепереше…
Усетил това, младежът ме погледна със съжаление и неочаквано пусна ръката ми. Нещо падна от дланта му в този миг. Наведох се и го вдигнах – малка сива мидена черупка (Ако решиш да я вземеш, запиши кодова дума „път”). Изправих се – вече се беше обърнал и се отдалечаваше. Понечих да му извикам. В същия миг, внезапен мощен порив на вятъра ме повали на земята. Изправих се отново и с мъка опитах да се задържа на крака. Наоколо бяха останали само отделни изгнили листа, короните на дърветата бяха голи, а от Тими нямаше и следа. Вятърът се усили, вече студен и пронизващ. Може би, трябваше да се добера до някое дърво за опора…
Но нямах време — вятърът ме грабна и ме понесе. Загубих съзнание/1/.
Виковете зад гърба ми се усилиха. Скочих и бързо заплувах навътре. Скоро усетих умора, но продължих. Когато се обърнах, брегът вече бе далеч. Не ме бяха последвали.
Обзе ме слабост. Усетих, че нямам сили да се върна. Страхът нахлу в душата ми — започнах да се давя… Бавно и неумолимо, дълбоките мрачни води ме теглеха надолу… Отправих поглед към светлата повърхност над мен и се предадох на неизбежното. Затворих очи.
Реших, че вече съм мъртъв, когато усетих допира на дъното. Отворих очи — повърхността бе далеч над мен, а светлината — едва доловима. Но дишах! Изправих се, треперейки — неясни сенки плуваха в сумрака наоколо. И тогава видях руините — на не повече от трийсет крачки се издигаше силуета на порутена къща. Бавно поех натам.
Когато приближих достатъчно, застинах на място.
— Харк! — той бе застанал на прага и ме викаше. Далечен хриптящ глас от миналото. — Върни се у дома, Харк! — трупът бе обгорен и полуразложен, но веднага познах татко! Главата бе килната настрана, а раната в гърлото още кървеше… Рана, която сам бях нанесъл. Първото убийство в живота ми.
Спомените нахлуха мигновено — писъците, кръвта на мама по пода, след като отново я бе пребил — този път до смърт… Ръждивата кама и внезапната ми решимост. Той бе в пъти по-силен… Но, в онзи ден, сякаш съдбата бе на моя страна… Или поне така си мислех тогава. Запалих къщата и изхвърлих камата в езерото. После тръгнах по света без цел и посока…
— Харк! — продължаваше да ме вика.
Замислих се — от къде лудият Тими можеше да знае всичко това? Дали не бе плод на собственото ми въображение? Или Жрецът и Прогледците имаха пръст?Можех да избягам далеч оттук и да зарежа всичко /12/.
Или да остана и да отида при татко /17/.
В следващия миг се озовах на място, което ми бе някак познато. Ранна есен — топлият вятър нежно галеше косите ми и шумолеше в пъстрите корони на дърветата. Градският парк!
Недалеч го видях — между дънерите на два огромни дъба, на метални вериги бе вързана неголяма дървена люлка — младежът бе седнал на земята до нея и ухилен си тананикаше нещо. Веднага го познах — Тими! Устремих се натам по килима от разноцветни листа.
Тими я залюля леко.
— По-силно! — извика детето. Тими засили малко.
— По-силно! — продължи да го подканва тя. Тогава Тими се усмихна, напрегна се и сякаш вложи цялата си сила в следващия тласък. Люлката описа почти пълна дъга и се извиси над главата му. И точно в този миг веригата, която я държеше от страната на Тими, се скъса. Ана изхвърча и с писък падна няколко крачки по-натам. Свободният край на дървото издрънча при удара в земята. Скочихме към детето. Тими го вдигна на ръце. От челото се стичаше струйка кръв. Очите бяха студени и безжизнени.
— Аз я убих! — зарида Тими — Убих я! — кръвта течеше по ръцете му. Опитах да го успокоя, но без успех…Запиши кодова дума “блясък”.
Ако имаш кодова дума “спомен”, мини на/2/.
В противен случай, мини на/18/.
Скочих и се затичах към най-старите части на парка — там, където рядко стъпваше някой. Дърветата се сгъстиха. Вече бях в истинска гора. Нагазих в храсталаци…
Дочух викове някъде зад мен. Тичах без път, само и само да съм по-далеч. Най-неочаквано, гората се разреди и пред мен се разкри голямо езеро. Осъзнах, че единственият ми изход е във водите му /5/.
Скоро най-бързото от тях дотича и се просна на пясъка пред мен. Слабичко момче на дванайсет-тринайсет годишна възраст. Миг по-късно дойдоха и другите две — по приликата реших, че вероятно са брат и сестра — ниско и набито момче, малко по-голямо, и малко момиченце на не повече от десет. Изчаках тримата да си поемат дъх.
— Печелиш, Тими! — поде неохотно ниското момче.
— А, наградата? — отвърна победоносно Тими.
Момиченцето извади от джобчето на шарената си рокличка малка сива мидена черупка, подаде я на Тими и се усмихна.
— Благодаря, Ана! — Тими грабна тържествуващо черупката и чак тогава ми обърна внимание.
— Здравей, аз съм Тими! — засмя се и подаде ръка.
— Харк. — представих се на свой ред. Гласът ми бе детски — нима и аз бях дете?
Внезапно, другите две деца се заковаха като статуи на местата си. Сякаш просто бяха станали част от пейзажа…Притъмня. Ниски черни облаци покриха небето само за миг. Изви се ураганен вятър. Вдигна двете застинали деца и ги разкъса — сякаш разкъсваше парцалени кукли. Погледнах Тими — зелените му очи бяха изпълнени със сълзи. Това не бяха очи на побъркан.
Едри капки дъжд започнаха да падат наоколо.
— Какво ти е, Тими? — опитах да надвикам бурята.
— Те ме обичат, защото не знаят…- изхлипа той.
— Не знаят какво?
— … че ще убия дете! — извика през сълзи и хвана ръката ми.
Бурята, която сякаш бе чакала този миг, ни понесе. Тими се отскубна и изчезна във вихъра.
Езерото и кея не се виждаха вече. Вятърът ме носеше, очаквах всеки момент да ме разкъса…
Събудих се на гладка гола скала. Усетих нещо твърдо в дланта си и я разтворих — черупката! Стиснах я и я прибрах в джоба на дрипавите си панталони.
(Запиши кодова дума “път”, ако я нямаш.)
После се изправих, за да огледам наоколо /15/.
— Окото на Прогледците. — отбеляза равнодушно нисък плътен глас зад мен.
(Запиши кодова дума “око”).
Обърнах се рязко — съществото бе високо и мускулесто, може би малко по-едро от човек, с тъмнокафява кожа и малки жълти очи. От тънка и някак подигравателно присвита уста, се подаваха остри като бръснач зъби. Бях чувал десетки истории за демони, но никога не бях вярвал в тях…
— Езика ли си глътна, Харк? — ухили се той — Успокой се, няма да свършиш като онзи отсреща. Няма да те нараня.
— Ти ли…? — едвам промълвих.
— Да, аз го убих — наложи се. Аз съм Дроул — реши да се представи — и имам нужда от помощ.
— Помощ?!
— Подобно на теб, и аз съм затворник тук. Но, за разлика от теб, аз не мога да се измъкна сам. Трябват ми чуждо тяло и душа, която да ме приеме, а Прогледецът се опита да ме убие и не свърши работа…
— А тялото на Тими? Не сме ли в него?
— С Тими историята е доста по-сложна…Но не мога да ти кажа повече, преди да се съгласиш да ме вземеш с теб, когато намериш изход.
— Няма ли да ме убиеш, ако откажа?
— Защо да го правя? Ти си, може би, последният ми шанс, а ще имаш още възможности да се върнеш тук и да промениш решението си…Освен това, знам нещо и за изчезналото дете…
Вероятно, Дроул можеше да ми даде сведенията, които търсех. Но дали цената не бе твърде висока? А дали не опитваше да ме измами?
Можех да приема /16/.
Или да му откажа /20/.
— Здравей, Тими! Искам да ти върна нещо! — и му я подадох.
— Харк! — скочи и ме прегърна. — Благодаря! — зарадва се като дете, взе черупката и дълго я съзерцава. — Искаш ли да те полюлея?
— Не Тими, стар съм за тия неща — отвърнах, макар напоследък да не бях сигурен за възрастта си.
Тими се приготви да ме убеждава, но точно в този миг се появи детето.
Момиченцето пристъпваше бавно и неуверено. Беше не повече от пет-шест годишно, с къдрави кестеняви коси и големи бадемови очи. Рокличката и обувките говореха за богати родители. Но най-много ме изуми именно отсъствието на родителите. В реалния свят, това би било истински подарък за такъв като мен — въпреки, че никога не бях убивал дете.
— Ти ли си Тими? — попита наивно тя. Сякаш някой я изпращаше.
— Аз съм! — усмихна се той и подаде ръка. — А ти?
— Ана. Искам на люлката… — каза тя простичко и прехапа устни.
Тими се изпъчи, ухилен до уши.
‑Качвай се! — после се спря — Харк, ти ще се качиш ли?
Можех да държа на своето и отново да му откажа /8/.
Или, все пак, да се кача с детето /21/.
Накрая наближих — оказа се пропаст. Със сетни сили допълзях до ръба и погледнах надолу — дъното не се виждаше. Широка около десет крачки. Огледах протежението в двете посоки. Тогава го видях — на не повече от двайсет крачки, от другата страна на пропастта бе забит наклонен кол, а на него — набучен човек. Странно, колът бе пробол само черепа, но тялото висеше на него над пропастта, сякаш някаква невидима сила го държеше цяло. Долу, в основата на кола, три огромни кокала бяха подредени в стрелка, сочеща право към пропастта. Сякаш ме приканваха да скоча и да сложа край на мъките си…
Ставаше все по-горещо. Трябваше да реша — дали да скоча/19/,
да се доближа още и да разгледам трупа отблизо/11/,
или да зарежа всичко това и да продължа да се скитам в непоносимата жега, далеч от пропастта /6/?
Приех предложението на демона.
— “Покварявал” съм хиляди души, както биха казали Прогледците. Под мое внушение хората са вършили “ужасни” неща…Но, тази душа е различна…- Дроул се загледа замислено в пропастта. Докато говореше, жегата сякаш се изпари.
— Тими не е точно луд …- продължи загадъчно той — И именно там е проблемът на Прогледците. Както и на демоните. От векове имахме споразумение с тях — да не проникваме в детски души — нито ние, нито те. Но, Прогледците първи го нарушиха. Не си мисли, че този е тук след изчезването на детето — всъщност е дошъл още, когато самият Тими е бил дете. Може би са искали да опитат влияние още в ранна възраст, не знам, но нещо се е объркало. Когато дойдох и срещнах Прогледеца Сед, той вече бе заключен — по някакъв начин тази детска душа е неподатлива…Онзи си помисли, че аз съм причината и реши, че ако ме убие, ще излезе. Същото мислех и аз за него, но скоро разбрах, че греша. Явно, Тими е изградил свят, в който нито те, нито ние, имаме власт. Чаках години, с надеждата, че когато порасне, ще мога да го контролирам, но тази душа все още е душа на дете… И така, докато сега срещам подходящата – възрастна и “покварена” без наша намеса… — при последните думи се усмихна зловещо.
— А изчезналото момиче?
— Когато дойдох и убих Сед, аз също се опитах да влияя на Тими, но не можах. Дори и ябълка не може да открадне, камо ли да убие човек. Когато тялото му порасна, той продължи да играе на люлката в парка. Един ден, момиченцето дойде и поиска да се люлее, а Тими я качи на люлката. Детето, обаче, искаше все по-силно и той продължи да засилва, нали угажда на всички. Веригата на люлката се скъса и детето падна на главата си. Умря на място. Бях убеден, че е нещастен случай, докато не разбрах, че малко по-рано стражите изпилили веригите…
— Как разбра?
— Понякога виждам минали събития, Харк, но не всичко, за жалост – станало е по заповед на Жреца. Когато заловиха Тими, успях да „прочета” един от стражите…Искали да вменят вина на Тими — вярвали, че така може да порасне и Прогледецът вътре да го контролира. Но не знаели, че душата на Сед е отдавна мъртва. Сега Тими наистина вярва, че е убил момиченцето. Оказа се, че въпреки това, не мога да го контролирам. Вече не смеят да проникнат и са те изпратили да разбереш какво става.
— И като разбера? Едва ли ще ме оставят жив…
— Не се и надявай — вече си осъден. Както и Тими. При всички положения, той е заплаха за властта им. Просто ще има законен начин да го осъдят в публичен процес. С теб ще излезем в друго тяло.
— КАКВО?!
— Години наред Жрецът поддържа с магии тялото на Прогледеца Сед. Тяло без душа. Това е начинът.
Идеята никак не ми хареса, но вече се бях съгласил и нямаше връщане.
Жегата се върна, по-мъчителна от всякога.
— Е, това е всичко, което знам. Независимо дали ми вярваш. — завърши Дроул и се хвърли в пропастта без повече обяснения. Можех да направя същото /19/.
Или да зарежа всичко и да продължа да се скитам в непоносимата жега /6/.
Ако имаш кодова дума “спомен” и желаеш да използваш камата, можеш да го направиш на/13/.
— Имам подарък за теб, Харк — скъп спомен. – в ръцете му се появи камата — все така ръждива. Подаде ми я.
— Тя е твоето спасение, сине… — добави замислено той, обърна се и потъна в мрака.
Останах сам. Известно време разглеждах камата. (Ако решиш да я вземеш, запасваш я и записваш кодова дума “спомен”). Чудех се, дали да изляза, когато вниманието ми привлече огледалото на стената. Дървената му рамката бе леко обгорена, но самото то изглеждаше неестествено запазено на дъното на езерото. Сякаш светеше едва забележимо…Дали да се приближа и да го разгледам/7/?
Или възможно най-бързо да напусна къщата/3/?
— Бързо, Харк, нямаме време! — и се затича с детето на ръце. Нямах време за мислене и го последвах, преди да се е изгубил в гъсталака. Тичаше без умора. Накрая, излязохме на малка полянка. В единия и край имаше стара каменна чешма, а водата едва течеше от устата на грифон със счупени крила. Дебел слой зелен мъх покриваше почти изцяло камъка. Може би, от години на мястото не бе стъпвал никой.
Тими положи Ана до чешмата и напълни шепи с вода, след което я плисна в лицето.
— Водата е вълшебна! — извика убедено той — Лекува!
Момиченцето не помръдна.
— …Но…- продължи недоумяващо той и заплака отново.
Вече знаех истината. Нямаше какво повече да направя.
Тогава чух виковете — отначало далечни и неясни, а после все по-близки:
— Убийци! — тълпата идваше за нас. Но как бе разбрала? Или просто си въобразявах?
— Да се махаме, Тими! — изкрещях инстинктивно и го дръпнах. Той поклати глава и ми махна за сбогом, но остана при детето.
Нямах време да го убеждавам. Побягнах без посока, като преследван див звяр…
Изведнъж, всичко наоколо избухна в пламъци. Осъзнах, че няма измъкване. Огнената стена ме обгради и миг по-късно ме погълна.
Запиши кодова дума “ключ” и премини на/22/.
Мислех, че никога няма да се събудя, но бях сгрешил — съвзех се пред огледало в мрачна стая/7/.
Можех да направя същото /19/.
Или да зарежа всичко и да продължа да се скитам в пустошта /6/.
Ако имаш кодова дума “спомен” и желаеш да използваш камата, можеш да го направиш на/13/.
— По-силно! — извика радостно момиченцето. Тими засили малко.
— По-силно! — продължи да го подканва тя. Тогава Тими се усмихна, напрегна се и сякаш вложи цялата си сила в следващия тласък. Не му бе лесно, пред вид тежестта.
Люлката описа почти пълна дъга и се извиси над главата му. И точно в този миг веригата, която я държеше от моята страна, се скъса.
Изхвърчахме. В последния миг, успях да придърпам детето към себе си и се завъртях във въздуха. Бях правил подобни завъртания много пъти, при бягство от преследвачи. Паднах на рамо, обгърнал Ана, претърколих се и спрях в прашната шума. Момиченцето заплака. Бузата му бе леко ожулена. Тими се надвеси над нас, пребледнял.
‑Н-н-не плачи, Ана! — заекна той. После неочаквано се усмихна, сякаш го озари някаква идея, грабна Ана от ръцете ми и радостно извика:
‑Ставай, Харк! Ела! — и без повече обяснения понесе детето нанякъде.
Изправих се с мъка — рамото ме болеше ужасно. Нямах време да мисля и го последвах, преди да се е изгубил в гъсталака. Тичаше без умора.
В един миг се спъна на някакъв корен, падна и изпусна детето. Настигнах ги. Тънка струйка кръв течеше по лицето на Ана. Очите бяха безжизнени.
— Аз я убих! — зарида Тими — Убих я! — кръвта се стичаше по ръцете му. Опитах да го успокоя, но без успех…
Той отново я вдигна и бързо продължи през храстите. Скоро излязохме на малка полянка. В единия и край имаше стара каменна чешма, а водата едва течеше от устата на грифон със счупени крила. Дебел слой зелен мъх покриваше почти изцяло камъка. Може би, от години на мястото не бе стъпвал никой.
Тими положи Ана до чешмата и напълни шепи с вода, след което я плисна в лицето.
— Водата е вълшебна! — извика убедено той — Лекува!
Момиченцето не помръдна.
— …Но…- продължи недоумяващо Тими и заплака отново.
Вече знаех истината. Нямаше какво повече да направя.
— Не си виновен, Тими… — промълвих глухо.
Тими понечи да отговори, но от устата му не излезе звук — беше онемял.
Внезапна остра болка прониза рамото ми — дали го бях счупил? Почувствах слабост и се строполих на земята. Загубих съзнание.
Ако нямаш кодова дума “клетка”, продължи да четеш.
Ако нямаш нито една от кодовите думи “извор” и “блясък”, премини на/25/.
Ако имаш кодова дума “извор”, премини на/23/.
Ако имаш кодовите думи “блясък” и “ключ” , премини на/26/.
Ако имаш кодова дума “блясък”, но не и кодова дума “ключ” , премини на/28/.
— Виждаш ли нещо? — запита мрачно Жрецът.
— Не… — отговори друг глас неуверено.
— Чуваш ли ме, Харк?
Очаквах да го прочете в мислите ми, но Жрецът се надвеси над мен и продължи:
— Не реагира…
— Изкарай го, ще опитаме с мъчения… — реши накрая.
Слънцето изгряваше над Праведност, бавно и мъчително. Площадът на Възмездието бе изпълнен до край. Тълпата се бе притаила в очакване на зрелището.
Жрецът се изправи и започна:
— Събрали сме се тук да въздадем справедливост… – стражите ме домъкнаха под въжето – На този убиец! — тълпата изрева кръвожадно — Погледнах нагоре към небето, а после към множеството. Палачът приготви въжето…
— Искам да говоря! – чух дрезгавия си вик… Някаква невидима сила връщаше гласа ми…Сякаш нямах контрол над него…
— Нямаш право на последна дума, след всичко сторено, убиецо! — изкрещя злостно Жрецът, умело прикрил изненадата си. — Изпълнете присъдата!
— За детето от парка! — продължих да викам, без да му обръщам внимание.
Множеството се засуети. Палачът се поколеба за миг…
— Да говори! — чуха се отделни крясъци от тълпата.
— Да, нека говори! — продължиха други, все по-убедени.
Жрецът застина в бясна гримаса, но не обели и дума повече. Усетих как отново владея гласа си…
— Чешмата със счупения грифон… — започнах високо…
Можех да им разкажа истината /27/.
Или да твърдя, че аз съм убил детето /29/.
— Радвам се да те видя, Сед! — гласът му звучеше искрен. После всичко изчезна.
В реалния свят, бавно отворих очи — намирах се в малка гробница, а до главата ми догаряха две дебели свещи. Изправих се и огледах дрехите си — дългата роба от бяла коприна бе гладка и мека. Тогава чух Дроул в главата си:
— Имаме много да им разказваме, Харк! Остави ме аз да говоря! — и се изкикоти зловещо.
В следващите дни, дълго беседвахме с Жреца — Дроул свърши необходимото и сякаш подмени дори спомените ми — Тими бе екзекутиран за убийството на детето. Тялото на Харк не се събуди и бе изгорено тайно. Пуснаха слух, че след произнасяне на присъдата, на път към килията опитал бягство, успял да вземе меча на един от стражите, но загинал в битка с останалите. Всички следи бяха заличени, а Сед бе представен като героят, преборил злото в душата на лудия.
В началото се чувствах малко некомфортно в новото си тяло, но постепенно взе да ми харесва. Бях старец, но знаех, че демонът ще ме дари с още дълги години живот, макар и под властта си. Някога убивах свободен, сега убивах по негова воля — по-точно, присъдите убиваха по моите разкази. Беше забавно — никой не се съмняваше в Прогледците. А дали същото не се бе случвало и преди?
— Впечатлен съм, Харк! — усещах искрена радост в гласа му.
В следващите часове, Прогледците прочетоха всичко, което знаех. Нямах представа, какво ще направят с лудия.
На сутринта, Жрецът дойде в килията ми.
— Свободен си, сине! Заслужи ОПРОЩЕНИЕ! — и ми посочи отворената врата. Прекрачих прага и усетих острието в гърба си. — Повече няма да бъдеш преследван! — дочух смеха му накъде далеч. Мракът ме погълна.
Когато завърших, пръв се обади Жрецът:
— Нима очакваш някой да повярва на тези глупости? Доста калпав опит да забавиш смъртта, синко! — тълпата прихна да се смее — Имам по-просто обяснение — двамата с побъркания сте убили детето, а сега се опитваш да лъжеш, че е нещастие! Пътувания в души? Твърдиш, че друг, освен Прогледец го може? Това е светотатство! — разпали се той — Какво ще кажат Прогледците?
Тогава, пред бесилото излязоха двама мъже на средна възраст в бели копринени роби. На гърдите им бе изрисувано Синьото око, емблема на Прогледския Орден. Водеха Тими, който се хилеше на тълпата.
— „Прочетохме” лудия — обяви единият Прогледец — двамата с Харк са убили детето и са скрили трупа.
В първия миг, тълпата ахна от възмущение, а после започнаха скандирания да ни убият.
— Харк ще бъде обесен, както е отсъдено. — продължи властно Жрецът — Но какво да правим с Тими? Той е извършил най-тежкото престъпление, но е душевно болен… — изчака целият площад да проумее думите му — Какво казва народът?
— Убий изверга! Убий го! – викаха от множеството.
Прогледците се дръпнаха и оставиха Тими сам, на няколко крачки от мен. Полетяха камъни. Един от първите го улучи в главата. Той рухна по гръб, малка сълза се отрони и се смеси с кръвта по бузата му. Но усмивката не го напусна. Няколко мига по-късно бе станал на кървава пихтия.
Въпреки, че във версията на Жреца имаше явни несъответствия, никой не се усъмни. А моята беше безумна… Запитах се – какво бях очаквал – да повярват на мен, убиеца, разплакал не една майка? Да се усъмнят в онези, които бяха закон и съд едновременно, които бяха символ на истината и справедливостта? Усмихнах се на глупостта си — бях надценил хората…
Веднага след това, увиснах на въжето. Радвах се, че смъртта ми бе по-бърза от тази на лудия.
— Много добре, Харк! — зарадва се той.
В следващите часове, Прогледците прочетоха всичко, което знаех. За съжаление, трупът на детето не се намери. Накрая, Жрецът дойде лично да се сбогува с мен.
— Свободен си, Харк! — рече възторжено и ми подаде ръка. Вратата на килията бе отворена и двама стражи чакаха да ме изведат. Тръгнах към тях… И тогава светът се замъгли. Строполих се на влажния под. Последното, което видях, бе ръкавицата от човешка кожа, която Жрецът внимателно свали, за да не докосне отровата. Разбрах, че повече не бях нужен. Както и Тими.
Към края на разказа, няколко стражи донесоха трупа на Ана за доказателство. Част от множеството вървеше с тях – очевидно ги бе придружила в парка. Тълпата не се усъмни и за миг в думите ми.
Жрецът дойде при мен и обяви:
— Харк Ръсър, извършител на множество убийства, призна най-тежкото престъпление… — направи дълга пауза и огледа тълпата — Прогледците са великодушни към твоето признание и ти прощават греховете… — отново спря, сякаш, за да прочете ефекта от думите си в очите на множеството. – Но… Какво мисли народът? Да го помилваме или да го накажем?
— Убий изверга! — чу се единичен глас. Скоро го последваха и други.
Жрецът и Прогледците ме оставиха сам под бесилото. От всички страни заваляха камъни. Рухнах по гръб и погледнах небето. Дали душите живееха след смъртта? Дали щях да горя в ада? Не ми пукаше… Не съжалявах за нито един миг, за нито едно свое решение. Надявах се само, някой ден, хората да се запитат, защо до този миг Прогледците не бяха прочели онова, което разказах в “признанията” си? Надявах се…
Кодовите думи носят следните точки:
“око” — 3
“ключ” — 5
“блясък” — 4
“спомен” – 1
“извор” – 10, ако нямаш кодова дума “клетка” и 7, ако я имаш.
“клетка” — 4, но ако си записал тази кодова дума, за всички други думи, освен “извор” се счита, че получаваш 0 точки.
“възмездие” – минус 2 точки
Ако повече от веднъж си получил някоя кодова дума, точки получаваш само за първото и записване.
12 и повече точки — перфектно
8 — 11 — много добре
3 — 7 — добре
под 3 — можеше повече да се постараеш
Страхотен разказ оригинална история 8/10.
ПС.Единственото лошо е че много лесно се печели.
Благодаря!
Относно трудността на играта:
1/ Понятието “спечелване” е доста относително — съвсем умишлено финалите са направени така, че при никой от тях героят не може да спечели всичко възможно в играта. Във всеки финал има нещо, което губи.
2/ Принципно съм фен на трудните книги-игри. Първоначалният предаден за конкурса вариант беше една идея по-труден, като важна кодова дума можеше да се вземе само на едно място в разказа, въпреки, че не беше толкова трудно да се стигне до там, тъй като при липсата и, играта връща читателя в началото. Това, обаче, беше една от сериозните критики на журито към игровата част. По тази причина, съм добавил и на второ място кодовата дума, където играчът я получава почти “даром”.
3/ Друга критика на журито към игровата част беше за голямата разлика в точките при оценка на играта в зависмост от това дали е взета определена кодова дума. Това също е коригирано за тази публикувана версия в посока по-голям баланс между различните комбинации от кодови думи, които водят до различен завършек. При сегашното положение, най-вероятно постижимите от тях, се различават с малък брой точки, а и финалната скала е така направена, че тези най-вероятни комбинации да попадат в най-добрите оценки.
Лично на мен всичко това не ми е съвсем по вкуса, но се поставям и на мястото на нови читатели на жанра, за които по-голяма трудност би била пречка да го харесат. А точно такива нови читатели е
вероятно да четат в списанието.
Мерси за подробните разяснения!Само това накрая с новите читатели не го вдянах.В смисъл под нови читатели предполагам всше пак преобладаващо сигурно се разбира деца или някакви младежи навлизащи в пубертета и на тях ще им е трудно,ако е по сложно обаче в началото на разказа пише че не се препоръчва за лица под 18 год.Поправи ме ако логиката ми е грешна.
ПС.Не се заяждам просто питам
Всъщност, аз не вярвам този тип литература да стане много популярна във възрастовата група под 18, но може и да греша. Залагам повече надежди на малко по-големите като нови читатели. Но това е дълга тема…
Предупреждението “Не се препоръчва за лица под 18 години” е заради няколкото самоубийствени сцени, макар да се случват в един нереален свят.
Хареса ми.
Няма как да опиша сюреалистичните чувства, които ме обзеха, докато четох разказа — важното е, че бях погълнат.
Много добра литература, внушителна атмосфера и интересни персонажи.
На няколко пъти логичността на изборите остана неясна за мен т.е. дали съм взел адекватно решение.
Готин разказ 🙂
Поздрав!