Люлката

 Не се пре­по­ръч­ва за лица под 18 години

 Пролог

   Огне­ни­ят диск на слън­це­то бав­но потъ­ва­ше зад назъ­бе­ни­те силу­е­ти на къщи­те. Тъл­па­та бе изпъл­ни­ла Пло­ща­да на Въз­мез­ди­е­то до кра­ен пре­дел и при­тих­на­ла очак­ва­ше реше­ни­е­то. Седях на ска­мей­ка­та, забил предиз­ви­ка­тел­но поглед в множеството.
Жре­цът и Проглед­ци­те се изпра­ви­ха бав­но и тър­жес­т­ве­но, какъв­то бе редът в таки­ва случаи.
— Ста­ни, сине! – обър­на се бащин­с­ки към мен. Изпра­вих се и го изгле­дах безизразно.
— Съдът реши – започ­на висо­ко той, така че да го чуят и в дру­гия край на пло­ща­да – обя­вя­ва Харк Ръсър за вино­вен за пале­жа на кмет­с­тво­то в Пра­вед­ност и смърт­та на 12 души. – тъл­па­та изриг­на в дива радост – Проглед­ци­те раз­кри­ха още десет­ки осо­бе­но жес­то­ки убийс­т­ва, извър­ше­ни от обви­ня­е­мия, – про­дъл­жи Жре­цът – но това е доста­тъч­но… – напра­ви мно­гоз­на­чи­тел­на пау­за и огле­да съб­ра­ло­то се множество.
— Смърт! Убий­те го! – кре­щя­ха от всич­ки страни.
Жре­цът даде знак да утихнат.
— Съдът реши – осъж­да Харк Ръсър на смърт чрез обес­ва­не. При­съ­да­та е окон­ча­тел­на. Ще бъде изпъл­не­на утре по изгрев на този пло­щад. Закри­вам заседанието.
Тъл­па­та изпад­на в кръ­во­жа­ден екс­таз. В този миг, два­ма огром­ни стра­жи ме сграб­чи­ха и ме завля­ко­ха към тъм­ни­ца­та, дока­то от пло­ща­да към мен зава­ля дъжд от раз­ва­ле­на храна.
Зна­ех, че този ден ще дой­де, рано или къс­но. При­ех съд­ба­та си спо­кой­но. Годи­ни наред бях уби­вал за удо­вол­с­т­вие и не съжа­ля­вах за нито един миг, за нито едно свое реше­ние. Успеш­но се бях измък­вал от стра­жи­те и Проглед­ци­те и про­дъл­жа­вах кър­ва­ви­те си дела. Чудех се, кое ми бе харес­ва­ло пове­че – музи­ка­та от писъ­ци­те на жер­т­ви­те или леко­та­та, с коя­то съу­мя­вах да се измък­на. Усе­ща­не­то за без­на­ка­за­ност ми дава­ше крила…
Дока­то съд­ба­та не реши да се наме­си. Пре­ди някол­ко дни, в есен­ния сле­до­бед, стра­жи­те арес­ту­ва­ха десет­ки, кои­то се раз­хож­да­ли в град­с­кия парк. За раз­пит. Оби­чай­на про­це­ду­ра в Праведност…Случайно се ока­зах един от тях. Не си и помис­лих за бяг­с­тво – тол­ко­ва стра­жи не бях виж­дал през живо­та си. Дори не зна­ех при­чи­на­та, пре­ди сре­ща­та с Прогле­де­ца. Въоб­ще не си напра­ви­ха тру­да да изпол­з­ват мъче­ния – явно, слу­ча­ят бе спе­ци­а­лен. С един бърз про­низ­ващ поглед, само за някол­ко мига, Прогле­де­цът се раз­хо­ди из душа­та ми – тър­се­ха изчез­на­ло дете, за кое­то нямах и идея – но бър­зо откри всич­ко оста­на­ло и пуб­лич­ни­ят про­цес не закъс­ня. Един от оне­зи про­це­си, кои­то под­дър­жа­ха сил­на вяра­та във власт­та, в могъ­щес­т­во­то и спра­вед­ли­вост­та на Проглед­с­кия Орден…Детето не откри­ха, но послед­но­то ми дело в кмет­с­тво­то доне­се присъдата.
Каз­ват, че очак­ва­не­то на смърт­та било мъчи­тел­но, но аз не чув­с­т­вах нищо. Не ме отве­до­ха в кили­я­та, как­то очак­вах. Вмес­то това, вед­на­га щом вля­зох­ме в сгра­да­та, ми завър­за­ха очи­те и ме пове­до­ха по някак­ви стъл­би­ща надо­лу. Кога­то спрях­ме, ме поло­жи­ха лег­нал и завър­за­ха ръце­те и кра­ка­та ми, така, че не можех да мръд­на. Чак тога­ва, раз­вър­за­ха очи­те ми. С мъка завър­тях гла­ва и се огле­дах – огром­на зала, сла­бо осве­те­на от някол­ко све­щи в еди­ния край – на десе­ти­на крач­ки от мен. Зад све­щи­те, на малък олтар бяха наре­де­ни стран­ни гли­не­ни ста­ту­ет­ки. За пръв път от годи­ни ме обзе без­по­койс­т­во. На око­ло пет крач­ки в стра­ни от мен, видях друг мъж в мое­то поло­же­ние – завър­зан здра­во, но в очи­те му няма­ше страх. Млад и слаб, усмив­ка­та му в този момент ме пора­зи – усмив­ка наив­на и дет­с­ка. Чове­кът не изглеж­да­ше с всич­кия си.
Миг по-къс­но, в зала­та вля­зо­ха два­ма души – вед­на­га раз­поз­нах Жре­ца и Прогле­де­ца, кой­то ме бе „раз­пит­вал” по-рано. Жре­цът се прибли­жи до мен, а Прогле­де­цът – до усмих­на­тия мла­деж. Започ­на­ха да напя­ват нещо на нераз­би­ра­ем език. При­ко­вах поглед в Жре­ца. Усе­тих, че нямам воля да извър­на гла­ва. Без да спи­ра напе­ва, той впи сто­ма­не­но сиви­те си очи в мои­те. Очи, кои­то виж­да­ха всич­ко. Све­тът се завър­тя и потъ­на в мрак.

***

   — Събу­ди се, сине! – гла­сът бе спо­ко­ен и властен.
Отво­рих очи. Наоко­ло бе бяло нищо. Точ­но пред мен го видях – раз­мит черен силу­ет. Лице­то не се виж­да­ше, но го познах по гла­са. Дали бях в отвъдното?
— Съв­сем не, сине. – отго­во­ри той, про­чел мис­ли­те ми.
— Мно­го лоши неща си напра­вил… – про­дъл­жи с нази­да­те­лен тон Жре­цът. – Но… Можем да ги поправим…
— Не съм желал изкуп­ле­ние! – пре­къс­нах го рязко.
— Знам, – отвър­на спо­кой­но – но можеш мно­го да ми помог­неш… Изчез­на дете – дъще­ря­та на богат тър­го­вец. Убе­ден съм, че мла­де­жът до теб, сла­бо­ум­ни­ят Тими, знае нещо по въп­ро­са, но за жалост е ням…
— Не го ли „раз­пи­та” Прогледец?
— „Раз­пи­та” го… — усе­тих коле­ба­ние у Жре­ца – Но…Прогледецът не се завърна…
Опи­тах да про­умея каза­но­то, но някак не ми се уда­де. Проглед­ци­те може­ха да про­че­тат всич­ко във вся­ка душа – за бро­е­ни миго­ве, или да бро­дят в нея годи­ни, ако поже­ла­ят. Не бях чувал НЯКО­ГА да са има­ли проб­ле­ми. Или поне Орде­нът и власт­та под­дър­жа­ха тако­ва внушение…
— Не, Харк – това е ПЪР­ВИ­ЯТ слу­чай – про­мъл­ви Жре­цът – има­ме душа, коя­то не можем да прочетем…Не мога да рис­ку­вам да изпра­тя вто­ри Прогледец…
Въоб­ще не ми харе­са накъ­де биеше…
— Как­то и да е, пред­ла­гам ти ОПРО­ЩЕ­НИЕ на всич­ки мина­ли и БЪДЕ­ЩИ престъп­ле­ния, ако ми помог­неш да открия детето…
— Нали ВЕЧЕ съм осъден?
— Да речем, че има начин да те измъкнем…Можем да отло­жим изпъл­не­ни­е­то на присъдата…Имам и пъл­на­та власт да те помил­вам, дори в послед­ния миг – сти­га да обя­вя „осно­ва­тел­на” причина…
— И как се очак­ва АЗ да помогна?
— Като свър­шиш рабо­та­та на Прогле­де­ца – сигур­но се питаш, къде сме в момен­та – труд­но е за обяс­не­ние – бих казал, че това е пред­две­ри­е­то към душа­та на Тими. Аз няма да вля­за по-навът­ре и ще изля­за сам оттук…
Ухи­лих се презрително.
— И без­г­реш­на­та власт реши, че отреп­ка като мен може да замес­ти ВСЕ­ВИЖ­ДА­ЩИ­ТЕ Прогледци?
— Не гово­ри про­тив власт­та, сине. Дори и тук, можем да ти при­чи­ним мно­го болка…Убедени сме, че Тими е убил дете­то. А ми се стру­ва, че точ­но уби­ец би могъл доб­ре про­умее бол­ния му мозък. – тук усе­тих отвра­ще­ни­е­то му — Не каз­вам, че можеш да раз­бе­реш всич­ко, кое­то Прогле­дец би могъл, но поне най-важ­но­то е по сили­те ти.
— Имам ли избор?
— Никакъв.
— Тога­ва за как­во е предложението?
— За това, кое­то ще „раз­ка­жеш”, след като се вър­неш. Сви­де­тел­с­т­во­то сре­щу лудия ще ти доне­се ОПРО­ЩЕ­НИЕ. И без номе­ра – зна­еш, че можем да те „про­че­тем” по вся­ко време.
В реал­ния свят, напра­во бих се залял от смях. Все­мо­гъ­щи­те за пръв път го бяха закъ­са­ли и си тър­се­ха някой да им свър­ши мръс­на­та рабо­та. Някой, кого­то да жер­т­ват без угри­зе­ния и от кого­то да се отър­ват пре­ди слу­ча­ят да се е раз­чул. Как­ва гор­дост – за пръв път, откак­то се помня, се почув­с­т­вах оценен…За дете­то въоб­ще не ги бе гри­жа, но един луд да под­ко­пае дове­ри­е­то във власт­та – това беше съв­сем дру­го нещо…
— Дори и така да е, в твой инте­рес е да ни помог­неш – или зави­на­ги да се ски­таш в душа­та на Тими. – заклю­чи хлад­но жре­цът и се раз­тво­ри в нищото.
Миг по-къс­но, мощен вихър ме повле­че някъ­де надо­лу и отно­во дой­де мракът.

Мини на 1

2   В същия миг, Тими съз­ря кама­та на кръс­та ми.
— Не заслуж­вам да живея! — изви­ка, издър­па я оттам, и пре­ди да реа­ги­рам се наръ­га пра­во в сърцето.
— Сбо­гом, Харк! — изсте­на и заби без­жиз­нен поглед в небето.
(Запи­ши кодо­ва дума “въз­мез­дие”).
За пръв път почув­с­т­вах угри­зе­ния, че не съм успял да помогна…
Можех и аз да изпол­з­вам кама­та по него­вия при­мер /13/.
Или да избя­гам навът­ре в пар­ка, пре­ди да се е появил някой /9/.

3   Изля­зох навън и уско­рих крач­ка, докол­ко­то ми позво­ля­ва­ше вода­та. Кога­то се бях отда­ле­чил доста­тъч­но от къща­та, от две­те си стра­ни забе­ля­зах в мра­ка огром­ни опаш­ки. Помис­лих за бяг­с­тво, но вече бе къс­но — прибли­жи­ха и ме обгра­ди­ха. При­ли­ча­ха на русал­ки. Бяха поне десет. Лица­та им не се виж­да­ха, сякаш мра­кът наоко­ло ги бе погъл­нал. Една от тях се отде­ли от кръ­га и мах­на с ръка да я послед­вам. Едва ли имах друг избор. Оста­на­ли­те под­дър­жа­ха кръ­га, така че да не тръг­на в дру­га посока.
Не вър­вях дъл­го. В един миг спрях­ме и усе­тих дви­же­ни­е­то на вода­та — тече­ни­е­то тег­ле­ше напред към огро­мен водо­вър­теж! “Русал­ки­те” заста­на­ха зад гър­ба ми и започ­на­ха бав­но да ме изтлас­к­ват натам. Под­вод­ни­ят вихър ме завле­че и загу­бих пред­ста­ва за вре­ме и прост­ран­с­т­во. Кога­то се съв­зех, пей­за­жът наоко­ло бе съв­сем раз­ли­чен /15/.

4   Бях само на някол­ко крач­ки от него, кога­то ме забе­ля­за. Усмих­на се, ста­на и ми пода­де ръка:
— Здра­вей, аз съм Тими!
— Харк. – стис­нах я, но се сеп­нах от немощ­ния си глас – тол­ко­ва ли бях стар? Ръка­та ми трепереше…
Усе­тил това, мла­де­жът ме поглед­на със съжа­ле­ние и нео­чак­ва­но пус­на ръка­та ми. Нещо пад­на от длан­та му в този миг. Наве­дох се и го вдиг­нах – мал­ка сива миде­на черуп­ка (Ако решиш да я взе­меш, запи­ши кодо­ва дума „път”). Изпра­вих се – вече се беше обър­нал и се отда­ле­ча­ва­ше. Поне­чих да му изви­кам. В същия миг, вне­за­пен мощен порив на вятъ­ра ме пова­ли на земя­та. Изпра­вих се отно­во и с мъка опи­тах да се задър­жа на кра­ка. Наоко­ло бяха оста­на­ли само отдел­ни изгни­ли лис­та, коро­ни­те на дър­ве­та­та бяха голи, а от Тими няма­ше и сле­да. Вятъ­рът се уси­ли, вече сту­ден и про­низ­ващ. Може би, тряб­ва­ше да се добе­ра до някое дър­во за опора…
Но нямах вре­ме — вятъ­рът ме граб­на и ме поне­се. Загу­бих съз­на­ние/1/.

5   Бър­зо нага­зих в хлад­ни­те спо­кой­ни води на езе­ро­то. За миг поглед­нах отра­же­ни­е­то си и се стъ­пи­сах — бях дете! Не пове­че от два­най­сет годи­шен… В оне­зи вре­ме­на, кога­то отидох­ме да живе­ем край Тихо­то езе­ро и още се учех да плу­вам… Мал­ко пре­ди да започ­на да убивам…
Вико­ве­те зад гър­ба ми се уси­ли­ха. Ско­чих и бър­зо заплу­вах навът­ре. Ско­ро усе­тих умо­ра, но про­дъл­жих. Кога­то се обър­нах, бре­гът вече бе далеч. Не ме бяха последвали.
Обзе ме сла­бост. Усе­тих, че нямам сили да се вър­на. Стра­хът нахлу в душа­та ми — започ­нах да се давя… Бав­но и неу­мо­ли­мо, дъл­бо­ки­те мрач­ни води ме тег­ле­ха надо­лу… Отпра­вих поглед към свет­ла­та повър­х­ност над мен и се пре­да­дох на неиз­беж­но­то. Затво­рих очи.
Реших, че вече съм мър­тъв, кога­то усе­тих допи­ра на дъно­то. Отво­рих очи — повър­х­ност­та бе далеч над мен, а свет­ли­на­та — едва доло­ви­ма. Но дишах! Изпра­вих се, тре­пе­рей­ки — неяс­ни сен­ки плу­ва­ха в сум­ра­ка наоко­ло. И тога­ва видях руи­ни­те — на не пове­че от трий­сет крач­ки се изди­га­ше силу­е­та на пору­те­на къща. Бав­но поех натам.
Кога­то прибли­жих доста­тъч­но, засти­нах на място.
— Харк! — той бе заста­нал на пра­га и ме вика­ше. Дале­чен хрип­тящ глас от мина­ло­то. — Вър­ни се у дома, Харк! — тру­път бе обго­рен и полу­раз­ло­жен, но вед­на­га познах тат­ко! Гла­ва­та бе кил­на­та наст­ра­на, а рана­та в гър­ло­то още кър­ве­ше… Рана, коя­то сам бях нане­съл. Пър­во­то убийс­т­во в живо­та ми.
Спо­ме­ни­те нахлу­ха миг­но­ве­но — писъ­ци­те, кръв­та на мама по пода, след като отно­во я бе пре­бил — този път до смърт… Ръж­ди­ва­та кама и вне­зап­на­та ми реши­мост. Той бе в пъти по-силен… Но, в онзи ден, сякаш съд­ба­та бе на моя стра­на… Или поне така си мис­лех тога­ва. Запа­лих къща­та и изхвър­лих кама­та в езе­ро­то. После тръг­нах по све­та без цел и посока…
— Харк! — про­дъл­жа­ва­ше да ме вика.
Замис­лих се — от къде луди­ят Тими може­ше да знае всич­ко това? Дали не бе плод на соб­с­тве­но­то ми въоб­ра­же­ние? Или Жре­цът и Проглед­ци­те има­ха пръст?Можех да избя­гам далеч оттук и да заре­жа всич­ко /12/.
Или да оста­на и да отида при тат­ко /17/.

6   Ско­ро про­паст­та оста­на далеч зад мен. Ска­ли­те наоко­ло бяха наже­же­ни, но все така едно­об­раз­но сиви. Жаж­да­та бе убийс­т­ве­на. Рух­нах изто­щен и загу­бил надеж­да. Осъз­нах, че нямам пове­че сили да про­дъл­жа.КРАЙ

7

   Вгле­дах се в отра­же­ни­е­то си — оттам ме гле­да­ше белов­лас дри­пав ста­рец. Изтръп­нах — дали наис­ти­на бе мина­ло тол­ко­ва вре­ме? Или огле­да­ло­то показ­ва­ше бъде­ще­то? Ста­ре­цът не ме оста­ви да обмис­лям, а ряз­ко ме задър­па. Сила­та му бе нечо­веш­ка — усе­тих, че не мога да се про­ти­вя. Всич­ко наоко­ло се раз­тво­ри в сту­де­ни без­фор­ме­ни пет­на. От ста­ре­ца няма­ше и следа.
В след­ва­щия миг се озо­вах на мяс­то, кое­то ми бе някак позна­то. Ран­на есен — топ­ли­ят вятър неж­но гале­ше коси­те ми и шумо­ле­ше в пъс­т­ри­те коро­ни на дър­ве­та­та. Град­с­ки­ят парк!
Неда­леч го видях — меж­ду дъне­ри­те на два огром­ни дъба, на метал­ни вери­ги бе вър­за­на него­ля­ма дър­ве­на люл­ка — мла­де­жът бе сед­нал на земя­та до нея и ухи­лен си тана­ни­ка­ше нещо. Вед­на­га го познах — Тими! Уст­ре­мих се натам по кили­ма от раз­ноц­вет­ни листа.

Ако имаш кодо­ва дума “път”, пре­ми­ни на /14/.
В про­ти­вен слу­чай, про­дъл­жи на/4/.

8   Реших да не се зани­ма­вам с детин­щи­ни. Освен това, макар да изглеж­да­ше здра­ва, а аз да не бях мно­го тежък, люл­ка­та едва ли щеше да ме издържи.
Тими я залю­ля леко.
— По-сил­но! — изви­ка дете­то. Тими заси­ли малко.
— По-сил­но! — про­дъл­жи да го под­кан­ва тя. Тога­ва Тими се усмих­на, напрег­на се и сякаш вло­жи цяла­та си сила в след­ва­щия тла­сък. Люл­ка­та опи­са поч­ти пъл­на дъга и се изви­си над гла­ва­та му. И точ­но в този миг вери­га­та, коя­то я дър­же­ше от стра­на­та на Тими, се скъ­са. Ана изхвър­ча и с писък пад­на някол­ко крач­ки по-натам. Сво­бод­ни­ят край на дър­во­то издрън­ча при уда­ра в земя­та. Ско­чих­ме към дете­то. Тими го вдиг­на на ръце. От чело­то се сти­ча­ше струй­ка кръв. Очи­те бяха сту­де­ни и безжизнени.
— Аз я убих! — зари­да Тими — Убих я! — кръв­та тече­ше по ръце­те му. Опи­тах да го успо­коя, но без успех…Запиши кодо­ва дума “бля­сък”.
Ако имаш кодо­ва дума “спо­мен”, мини на/2/.
В про­ти­вен слу­чай, мини на/18/.

9   (Можеш да оста­виш кама­та – в този слу­чай задрас­кай кодо­ва дума „спо­мен”, или да я задър­жиш).
Ско­чих и се зати­чах към най-ста­ри­те час­ти на пар­ка — там, къде­то ряд­ко стъп­ва­ше някой. Дър­ве­та­та се сгъс­ти­ха. Вече бях в истин­с­ка гора. Нага­зих в храсталаци…
Дочух вико­ве някъ­де зад мен. Тичах без път, само и само да съм по-далеч. Най-нео­чак­ва­но, гора­та се раз­ре­ди и пред мен се раз­кри голя­мо езе­ро. Осъз­нах, че един­с­т­ве­ни­ят ми изход е във води­те му /5/.

10   Реших да изчакам.
Ско­ро най-бър­зо­то от тях доти­ча и се просна на пясъ­ка пред мен. Сла­бич­ко мом­че на два­най­сет-три­най­сет годиш­на въз­раст. Миг по-къс­но дой­до­ха и дру­ги­те две — по при­ли­ка­та реших, че веро­ят­но са брат и сес­т­ра — нис­ко и наби­то мом­че, мал­ко по-голя­мо, и мал­ко моми­чен­це на не пове­че от десет. Изча­ках три­ма­та да си поемат дъх.
— Пече­лиш, Тими! — поде нео­хот­но нис­ко­то момче.
— А, награ­да­та? — отвър­на побе­до­нос­но Тими.
Моми­чен­це­то изва­ди от джоб­че­то на шаре­на­та си рок­лич­ка мал­ка сива миде­на черуп­ка, пода­де я на Тими и се усмихна.
— Бла­го­да­ря, Ана! — Тими граб­на тър­жес­т­ву­ва­що черуп­ка­та и чак тога­ва ми обър­на внимание.
— Здра­вей, аз съм Тими! — засмя се и пода­де ръка.
— Харк. — пред­ста­вих се на свой ред. Гла­сът ми бе дет­с­ки — нима и аз бях дете?
Вне­зап­но, дру­ги­те две деца се зако­ва­ха като ста­туи на мес­та­та си. Сякаш просто бяха ста­на­ли част от пейзажа…Притъмня. Нис­ки чер­ни обла­ци покри­ха небе­то само за миг. Изви се ура­га­нен вятър. Вдиг­на две­те засти­на­ли деца и ги раз­къ­са — сякаш раз­къс­ва­ше пар­ца­ле­ни кук­ли. Поглед­нах Тими — зеле­ни­те му очи бяха изпъл­не­ни със съл­зи. Това не бяха очи на побъркан.
Едри кап­ки дъжд започ­на­ха да падат наоколо.
— Как­во ти е, Тими? — опи­тах да над­ви­кам бурята.
— Те ме оби­чат, защо­то не зна­ят…- изхли­па той.
— Не зна­ят какво?
— … че ще убия дете! — изви­ка през съл­зи и хва­на ръка­та ми.
Буря­та, коя­то сякаш бе чака­ла този миг, ни поне­се. Тими се отскуб­на и изчез­на във вихъра.
Езе­ро­то и кея не се виж­да­ха вече. Вятъ­рът ме носе­ше, очак­вах все­ки момент да ме разкъса…
Събу­дих се на глад­ка гола ска­ла. Усе­тих нещо твър­до в длан­та си и я раз­тво­рих — черуп­ка­та! Стис­нах я и я прибрах в джо­ба на дри­па­ви­те си панталони.
(Запи­ши кодо­ва дума “път”, ако я нямаш.)
После се изпра­вих, за да огле­дам наоко­ло  /15/.

11   Допъл­зях и го поглед­нах в очи­те. Гле­да­ха напред към мен, а ръце­те лип­с­ва­ха. Деле­ше ни само про­паст­та. Уста­та бе засти­на­ла широ­ко отво­ре­на, сякаш в пред­смър­тен вик. Дри­пи­те, няко­га бели, сега бяха напо­е­ни с кръв и прах. Вгле­дах се в тях — забе­ля­зах избе­лял син сим­вол. Не вяр­вах на очи­те си — това не може­ше да е дру­го, освен…
— Око­то на Проглед­ци­те. — отбе­ля­за рав­но­душ­но нисък плъ­тен глас зад мен.
(Запи­ши кодо­ва дума “око”).
Обър­нах се ряз­ко — същес­т­во­то бе висо­ко и мус­ку­лес­то, може би мал­ко по-едро от човек, с тъм­но­ка­фя­ва кожа и мал­ки жъл­ти очи. От тън­ка и някак подиг­ра­ва­тел­но присви­та уста, се пода­ва­ха ост­ри като бръс­нач зъби. Бях чувал десет­ки исто­рии за демо­ни, но нико­га не бях вяр­вал в тях…
— Ези­ка ли си глът­на, Харк? — ухи­ли се той — Успо­кой се, няма да свър­шиш като онзи отсре­ща. Няма да те нараня.
— Ти ли…? — едвам промълвих.
— Да, аз го убих — нало­жи се. Аз съм Дро­ул — реши да се пред­ста­ви — и имам нуж­да от помощ.
— Помощ?!
— Подоб­но на теб, и аз съм затвор­ник тук. Но, за раз­ли­ка от теб, аз не мога да се измък­на сам. Тряб­ват ми чуж­до тяло и душа, коя­то да ме при­еме, а Прогле­де­цът се опи­та да ме убие и не свър­ши работа…
— А тяло­то на Тими? Не сме ли в него?
— С Тими исто­ри­я­та е доста по-сложна…Но не мога да ти кажа пове­че, пре­ди да се съг­ла­сиш да ме взе­меш с теб, кога­то наме­риш изход.
— Няма ли да ме уби­еш, ако откажа?
— Защо да го пра­вя? Ти си, може би, послед­ни­ят ми шанс, а ще имаш още въз­мож­нос­ти да се вър­неш тук и да про­ме­ниш реше­ни­е­то си…Освен това, знам нещо и за изчез­на­ло­то дете…
Веро­ят­но, Дро­ул може­ше да ми даде све­де­ни­я­та, кои­то тър­сех. Но дали цена­та не бе твър­де висо­ка? А дали не опит­ва­ше да ме измами?
Можех да при­ема /16/.
Или да му отка­жа /20/.

12   Обър­нах се и бър­зо се отда­ле­чих. Дори се зати­чах, докол­ко­то вода­та позво­ля­ва­ше. Нито за миг не поглед­нах назад. Не исках да си спом­ням, не исках и да се връ­щам. Накрая спрях. Огле­дах се — мра­кът наоко­ло бе едно­об­ра­зен и все­пог­лъ­щащ. И тога­ва раз­брах, че веч­но ще се ски­там в него.КРАЙ

13

   “Спа­се­ние” — дума­та кън­те­ше в съз­на­ни­е­то ми. Извед­нъж ме осе­ни идея. Изва­дих кама­та и се втрен­чих в нея. Коле­бах се само миг, след кое­то про­бо­дох сър­це­то си. Мра­кът бър­зо ме обгърна.

Пре­ми­ни на/22/.

14    Добли­жих се на някол­ко крач­ки от него и изва­дих черупката.
— Здра­вей, Тими! Искам да ти вър­на нещо! — и му я подадох.
— Харк! — ско­чи и ме пре­гър­на. — Бла­го­да­ря! — зарад­ва се като дете, взе черуп­ка­та и дъл­го я съзер­ца­ва. — Искаш ли да те полюлея?
— Не Тими, стар съм за тия неща — отвър­нах, макар напос­ле­дък да не бях сигу­рен за въз­раст­та си.
Тими се при­гот­ви да ме убеж­да­ва, но точ­но в този миг се появи детето.
Моми­чен­це­то пристъп­ва­ше бав­но и неу­ве­ре­но. Беше не пове­че от пет-шест годиш­но, с къд­ра­ви кес­те­ня­ви коси и голе­ми баде­мо­ви очи. Рок­лич­ка­та и обув­ки­те гово­ре­ха за бога­ти роди­те­ли. Но най-мно­го ме изуми имен­но отсъс­т­ви­е­то на роди­те­ли­те. В реал­ния свят, това би било истин­с­ки пода­рък за такъв като мен — въп­ре­ки, че нико­га не бях уби­вал дете.
— Ти ли си Тими? — попи­та наив­но тя. Сякаш някой я изпращаше.
— Аз съм! — усмих­на се той и пода­де ръка. — А ти?
— Ана. Искам на люл­ка­та… — каза тя простич­ко и пре­ха­па устни.
Тими се изпъ­чи, ухи­лен до уши.
‑Кач­вай се! — после се спря — Харк, ти ще се качиш ли?
Можех да дър­жа на сво­е­то и отно­во да му отка­жа /8/.
Или, все пак, да се кача с дете­то /21/.

15   Камен­на пус­тош. Небе­то бе сиво, мал­ко по-свет­ло от ска­ла­та наоко­ло. Бе адс­ка жега, а слън­це не се виж­да­ше никъ­де. Някъ­де там, далеч пред мен, забе­ля­зах тън­ка чер­на иви­ца и тръг­нах към нея. Вър­вях веко­ве. Жаж­да­та ме изга­ря­ше.. Усе­тих, че съм бос, кога­то наже­же­на­та ска­ла започ­на да пари под кра­ка­та ми. Тряб­ва­ше да се добе­ра до ивицата…Всяка глът­ка въз­дух изга­ря­ше дро­бо­ве­те ми…Щеше ми се да съм мъртъв…
Накрая набли­жих — ока­за се про­паст. Със сет­ни сили допъл­зях до ръба и поглед­нах надо­лу — дъно­то не се виж­да­ше. Широ­ка око­ло десет крач­ки. Огле­дах про­те­же­ни­е­то в две­те посо­ки. Тога­ва го видях — на не пове­че от двай­сет крач­ки, от дру­га­та стра­на на про­паст­та бе забит накло­нен кол, а на него — набу­чен човек. Стран­но, колът бе про­бол само чере­па, но тяло­то висе­ше на него над про­паст­та, сякаш някак­ва неви­ди­ма сила го дър­же­ше цяло. Долу, в осно­ва­та на кола, три огром­ни кока­ла бяха под­ре­де­ни в стрел­ка, соче­ща пра­во към про­паст­та. Сякаш ме при­кан­ва­ха да ско­ча и да сло­жа край на мъки­те си…
Ста­ва­ше все по-горе­що. Тряб­ва­ше да реша — дали да ско­ча/19/,
да се добли­жа още и да раз­гле­дам тру­па отбли­зо/11/,
или да заре­жа всич­ко това и да про­дъл­жа да се ски­там в непо­но­си­ма­та жега, далеч от про­паст­та /6/?

16   Запи­ши кодо­ва дума “клет­ка”.
При­ех пред­ло­же­ни­е­то на демона.
— “Поква­ря­вал” съм хиля­ди души, как­то биха каза­ли Проглед­ци­те. Под мое вну­ше­ние хора­та са вър­ши­ли “ужас­ни” неща…Но, тази душа е раз­лич­на…- Дро­ул се загле­да замис­ле­но в про­паст­та. Дока­то гово­ре­ше, жега­та сякаш се изпари.
— Тими не е точ­но луд …- про­дъл­жи зага­дъч­но той — И имен­но там е проб­ле­мът на Проглед­ци­те. Как­то и на демо­ни­те. От веко­ве имах­ме спо­ра­зу­ме­ние с тях — да не про­ник­ва­ме в дет­с­ки души — нито ние, нито те. Но, Проглед­ци­те пър­ви го нару­ши­ха. Не си мис­ли, че този е тук след изчез­ва­не­то на дете­то — всъщ­ност е дошъл още, кога­то сами­ят Тими е бил дете. Може би са иска­ли да опи­тат вли­я­ние още в ран­на въз­раст, не знам, но нещо се е обър­ка­ло. Кога­то дой­дох и срещ­нах Прогле­де­ца Сед, той вече бе заклю­чен — по няка­къв начин тази дет­с­ка душа е неподатлива…Онзи си помис­ли, че аз съм при­чи­на­та и реши, че ако ме убие, ще изле­зе. Също­то мис­лех и аз за него, но ско­ро раз­брах, че гре­ша. Явно, Тими е изгра­дил свят, в кой­то нито те, нито ние, има­ме власт. Чаках годи­ни, с надеж­да­та, че кога­то порас­не, ще мога да го кон­т­ро­ли­рам, но тази душа все още е душа на дете… И така, дока­то сега сре­щам под­хо­дя­ща­та – въз­рас­т­на и “поква­ре­на” без наша наме­са… — при послед­ни­те думи се усмих­на зловещо.
— А изчез­на­ло­то момиче?
— Кога­то дой­дох и убих Сед, аз също се опи­тах да вли­яя на Тими, но не можах. Дори и ябъл­ка не може да открад­не, камо ли да убие човек. Кога­то тяло­то му порас­на, той про­дъл­жи да играе на люл­ка­та в пар­ка. Един ден, моми­чен­це­то дой­де и поис­ка да се люлее, а Тими я качи на люл­ка­та. Дете­то, оба­че, иска­ше все по-сил­но и той про­дъл­жи да засил­ва, нали угаж­да на всич­ки. Вери­га­та на люл­ка­та се скъ­са и дете­то пад­на на гла­ва­та си. Умря на мяс­то. Бях убе­ден, че е нещас­тен слу­чай, дока­то не раз­брах, че мал­ко по-рано стра­жи­те изпи­ли­ли веригите…
— Как разбра?
— Поня­ко­га виж­дам мина­ли съби­тия, Харк, но не всич­ко, за жалост – ста­на­ло е по запо­вед на Жре­ца. Кога­то зало­ви­ха Тими, успях да „про­че­та” един от стражите…Искали да вме­нят вина на Тими — вяр­ва­ли, че така може да порас­не и Прогле­де­цът вът­ре да го кон­т­ро­ли­ра. Но не зна­е­ли, че душа­та на Сед е отдав­на мър­т­ва. Сега Тими наис­ти­на вяр­ва, че е убил моми­чен­це­то. Ока­за се, че въп­ре­ки това, не мога да го кон­т­ро­ли­рам. Вече не сме­ят да про­ник­нат и са те изпра­ти­ли да раз­бе­реш как­во става.
— И като раз­бе­ра? Едва ли ще ме оста­вят жив…
— Не се и надя­вай — вече си осъ­ден. Как­то и Тими. При всич­ки поло­же­ния, той е запла­ха за власт­та им. Просто ще има зако­нен начин да го осъ­дят в пуб­ли­чен про­цес. С теб ще изле­зем в дру­го тяло.
— КАКВО?!
— Годи­ни наред Жре­цът под­дър­жа с магии тяло­то на Прогле­де­ца Сед. Тяло без душа. Това е начинът.
Иде­я­та никак не ми харе­са, но вече се бях съг­ла­сил и няма­ше връщане.
Жега­та се вър­на, по-мъчи­тел­на от всякога.
— Е, това е всич­ко, кое­то знам. Неза­ви­си­мо дали ми вяр­ваш. — завър­ши Дро­ул и се хвър­ли в про­паст­та без пове­че обяс­не­ния. Можех да напра­вя също­то /19/.
Или да заре­жа всич­ко и да про­дъл­жа да се ски­там в непо­но­си­ма­та жега /6/.
Ако имаш кодо­ва дума “спо­мен” и жела­еш да изпол­з­ваш кама­та, можеш да го напра­виш на/13/.

17   Тат­ко вле­зе вът­ре и аз го послед­вах. Покри­вът го няма­ше, но въп­ре­ки това бе доста тъм­но. Още дока­то вър­вях­ме в дъл­го­то ант­ре, той се обър­на и изхриптя:
— Имам пода­рък за теб, Харк — скъп спо­мен. – в ръце­те му се появи кама­та — все така ръж­ди­ва. Пода­де ми я.
— Тя е тво­е­то спа­се­ние, сине… — доба­ви замис­ле­но той, обър­на се и потъ­на в мрака.
Оста­нах сам. Извес­т­но вре­ме раз­глеж­дах кама­та. (Ако решиш да я взе­меш, запас­ваш я и запис­ваш кодо­ва дума “спо­мен”). Чудех се, дали да изля­за, кога­то вни­ма­ни­е­то ми привле­че огле­да­ло­то на сте­на­та. Дър­ве­на­та му рам­ка­та бе леко обго­ре­на, но само­то то изглеж­да­ше неес­тес­т­ве­но запа­зе­но на дъно­то на езе­ро­то. Сякаш све­те­ше едва забележимо…Дали да се прибли­жа и да го раз­гле­дам/7/?
Или въз­мож­но най-бър­зо да напус­на къща­та/3/?

18   Тими вне­зап­но засти­на, сякаш се сети за нещо отдав­на забра­ве­но. Вдиг­на тру­па на Ана и извика:
— Бър­зо, Харк, няма­ме вре­ме! — и се зати­ча с дете­то на ръце. Нямах вре­ме за мис­ле­не и го послед­вах, пре­ди да се е изгу­бил в гъс­та­ла­ка. Тича­ше без умо­ра. Накрая, изля­зох­ме на мал­ка полян­ка. В еди­ния и край има­ше ста­ра камен­на чеш­ма, а вода­та едва тече­ше от уста­та на гри­фон със счу­пе­ни кри­ла. Дебел слой зелен мъх покри­ва­ше поч­ти изця­ло камъ­ка. Може би, от годи­ни на мяс­то­то не бе стъп­вал никой.
Тими поло­жи Ана до чеш­ма­та и напъл­ни шепи с вода, след кое­то я плис­на в лицето.
— Вода­та е въл­шеб­на! — изви­ка убе­де­но той — Лекува!
Моми­чен­це­то не помръдна.
— …Но…- про­дъл­жи недо­у­мя­ва­що той и запла­ка отново.
Вече зна­ех исти­на­та. Няма­ше как­во пове­че да направя.
Тога­ва чух вико­ве­те — отна­ча­ло далеч­ни и неяс­ни, а после все по-близки:
— Убий­ци! — тъл­па­та идва­ше за нас. Но как бе раз­бра­ла? Или просто си въобразявах?
— Да се маха­ме, Тими! — изкре­щях инс­тин­к­тив­но и го дръп­нах. Той покла­ти гла­ва и ми мах­на за сбо­гом, но оста­на при детето.
Нямах вре­ме да го убеж­да­вам. Побяг­нах без посо­ка, като преслед­ван див звяр…
Извед­нъж, всич­ко наоко­ло избух­на в пла­мъ­ци. Осъз­нах, че няма измък­ва­не. Огне­на­та сте­на ме обгра­ди и миг по-къс­но ме погълна.
Запи­ши кодо­ва дума “ключ” и пре­ми­ни на/22/.

19   Поле­тях надо­лу в очак­ва­не на края. Падах цяла веч­ност… Така и не достиг­нах дъно­то — потъ­нах в забрава…
Мис­лех, че нико­га няма да се събу­дя, но бях сгре­шил — съв­зех се пред огле­да­ло в мрач­на стая/7/.

20   — Твоя воля! — заклю­чи Дро­ул, леко разоча­ро­ван и се хвър­ли в пропастта.
Можех да напра­вя също­то /19/.
Или да заре­жа всич­ко и да про­дъл­жа да се ски­там в пус­тош­та /6/.
Ако имаш кодо­ва дума “спо­мен” и жела­еш да изпол­з­ваш кама­та, можеш да го напра­виш на/13/.

21

   Сед­нах до дете­то и го хва­нах за една­та ръка, а с дру­га­та стис­нах вери­га­та и ким­нах на Тими, заста­нал от моя­та стра­на. Той ни залюля.
— По-сил­но! — изви­ка радос­т­но моми­чен­це­то. Тими заси­ли малко.
— По-сил­но! — про­дъл­жи да го под­кан­ва тя. Тога­ва Тими се усмих­на, напрег­на се и сякаш вло­жи цяла­та си сила в след­ва­щия тла­сък. Не му бе лес­но, пред вид тежестта.
Люл­ка­та опи­са поч­ти пъл­на дъга и се изви­си над гла­ва­та му. И точ­но в този миг вери­га­та, коя­то я дър­же­ше от моя­та стра­на, се скъса.
Изхвър­чах­ме. В послед­ния миг, успях да при­дър­пам дете­то към себе си и се завър­тях във въз­ду­ха. Бях пра­вил подоб­ни завър­та­ния мно­го пъти, при бяг­с­тво от преслед­ва­чи. Пад­нах на рамо, обгър­нал Ана, пре­тър­ко­лих се и спрях в праш­на­та шума. Моми­чен­це­то запла­ка. Буза­та му бе леко ожу­ле­на. Тими се над­ве­си над нас, пребледнял.
‑Н-н-не пла­чи, Ана! — заек­на той. После нео­чак­ва­но се усмих­на, сякаш го оза­ри някак­ва идея, граб­на Ана от ръце­те ми и радос­т­но извика:
‑Ста­вай, Харк! Ела! — и без пове­че обяс­не­ния поне­се дете­то нанякъде.
Изпра­вих се с мъка — рамо­то ме боле­ше ужас­но. Нямах вре­ме да мис­ля и го послед­вах, пре­ди да се е изгу­бил в гъс­та­ла­ка. Тича­ше без умора.
В един миг се спъ­на на няка­къв корен, пад­на и изпус­на дете­то. Настиг­нах ги. Тън­ка струй­ка кръв тече­ше по лице­то на Ана. Очи­те бяха безжизнени.
— Аз я убих! — зари­да Тими — Убих я! — кръв­та се сти­ча­ше по ръце­те му. Опи­тах да го успо­коя, но без успех…
Той отно­во я вдиг­на и бър­зо про­дъл­жи през храс­ти­те. Ско­ро изля­зох­ме на мал­ка полян­ка. В еди­ния и край има­ше ста­ра камен­на чеш­ма, а вода­та едва тече­ше от уста­та на гри­фон със счу­пе­ни кри­ла. Дебел слой зелен мъх покри­ва­ше поч­ти изця­ло камъ­ка. Може би, от годи­ни на мяс­то­то не бе стъп­вал никой.
Тими поло­жи Ана до чеш­ма­та и напъл­ни шепи с вода, след кое­то я плис­на в лицето.
— Вода­та е въл­шеб­на! — изви­ка убе­де­но той — Лекува!
Моми­чен­це­то не помръдна.
— …Но…- про­дъл­жи недо­у­мя­ва­що Тими и запла­ка отново.
Вече зна­ех исти­на­та. Няма­ше как­во пове­че да направя.
— Не си вино­вен, Тими… — про­мъл­вих глухо.
Тими поне­чи да отго­во­ри, но от уста­та му не изле­зе звук — беше онемял.
Вне­зап­на ост­ра бол­ка про­ни­за рамо­то ми — дали го бях счу­пил? Почув­с­т­вах сла­бост и се стро­по­лих на земя­та. Загу­бих съзнание.

Запи­ши кодо­ва дума “извор” и пре­ми­ни на/22/.

22

   Събу­дих се в бяло­то нищо. Лежах. Бях съв­сем сам.

Ако имаш кодо­ва дума “клет­ка”, неза­ви­си­мо как­ви дру­ги кодо­ви думи имаш, пре­ми­ни на/24/.
Ако нямаш кодо­ва дума “клет­ка”, про­дъл­жи да четеш.
Ако нямаш нито една от кодо­ви­те думи “извор” и “бля­сък”, пре­ми­ни на/25/.
Ако имаш кодо­ва дума “извор”, пре­ми­ни на/23/.
Ако имаш кодо­ви­те думи “бля­сък” и “ключ” , пре­ми­ни на/26/.
Ако имаш кодо­ва дума “бля­сък”, но не и кодо­ва дума “ключ” , пре­ми­ни на/28/.

23

   От нищо­то изплу­ва­ха някол­ко силу­е­та — еди­ни­ят навяр­но бе Жре­цът, а дру­ги­те — Прогледци.
— Виж­даш ли нещо? — запи­та мрач­но Жрецът.
— Не… — отго­во­ри друг глас неуверено.
— Чуваш ли ме, Харк?
Очак­вах да го про­че­те в мис­ли­те ми, но Жре­цът се над­ве­си над мен и продължи:
— Не реагира…
— Изка­рай го, ще опи­та­ме с мъче­ния… — реши накрая.

Събу­дих се в под­зе­ми­е­то — Тими все още леже­ше отсре­ща. След­ва­щи­те часо­ве до утро­то бяха кош­мар — в раз­лич­ни стаи за мъче­ния. Исках да кре­щя, но с ужас раз­брах, че гла­сът ме бе напус­нал – бях оне­мял – също като лудия! Осъз­нах също, че Проглед­ци­те вече не могат да виж­дат в душа­та ми. Не успя­ха да изтръг­нат нищо. На сут­рин­та се отка­за­ха и ме пове­до­ха към бесилото.
Слън­це­то изгря­ва­ше над Пра­вед­ност, бав­но и мъчи­тел­но. Пло­ща­дът на Въз­мез­ди­е­то бе изпъл­нен до край. Тъл­па­та се бе при­та­и­ла в очак­ва­не на зрелището.
Жре­цът се изпра­ви и започна:
— Съб­ра­ли сме се тук да въз­да­дем спра­вед­ли­вост… – стра­жи­те ме домък­на­ха под въже­то – На този уби­ец! — тъл­па­та изре­ва кръ­во­жад­но — Поглед­нах наго­ре към небе­то, а после към мно­жес­т­во­то. Пала­чът при­гот­ви въжето…
— Искам да гово­ря! – чух дрез­га­вия си вик… Някак­ва неви­ди­ма сила връ­ща­ше гла­са ми…Сякаш нямах кон­т­рол над него…
— Нямаш пра­во на послед­на дума, след всич­ко сто­ре­но, уби­е­цо! — изкре­щя злос­т­но Жре­цът, уме­ло прикрил изне­на­да­та си. — Изпъл­не­те присъдата!
— За дете­то от пар­ка! — про­дъл­жих да викам, без да му обръ­щам внимание.
Мно­жес­т­во­то се засу­е­ти. Пала­чът се поко­ле­ба за миг…
— Да гово­ри! — чуха се отдел­ни кря­съ­ци от тълпата.
— Да, нека гово­ри! — про­дъл­жи­ха дру­ги, все по-убедени.
Жре­цът засти­на в бяс­на гри­ма­са, но не обе­ли и дума пове­че. Усе­тих как отно­во вла­дея гла­са си…
— Чеш­ма­та със счу­пе­ния гри­фон… — започ­нах високо…
Можех да им раз­ка­жа исти­на­та /27/.
Или да твър­дя, че аз съм убил дете­то /29/.

24   Тъм­ни­ят силу­ет на Жре­ца изплу­ва от нищото.
— Рад­вам се да те видя, Сед! — гла­сът му зву­че­ше иск­рен. После всич­ко изчезна.
В реал­ния свят, бав­но отво­рих очи — нами­рах се в мал­ка гроб­ни­ца, а до гла­ва­та ми дога­ря­ха две дебе­ли све­щи. Изпра­вих се и огле­дах дре­хи­те си — дъл­га­та роба от бяла коп­ри­на бе глад­ка и мека. Тога­ва чух Дро­ул в гла­ва­та си:
— Има­ме мно­го да им раз­каз­ва­ме, Харк! Оста­ви ме аз да гово­ря! — и се изки­ко­ти зловещо.
В след­ва­щи­те дни, дъл­го бесед­вах­ме с Жре­ца — Дро­ул свър­ши необ­хо­ди­мо­то и сякаш под­ме­ни дори спо­ме­ни­те ми — Тими бе екзе­ку­ти­ран за убийс­т­во­то на дете­то. Тяло­то на Харк не се събу­ди и бе изго­ре­но тай­но. Пус­на­ха слух, че след про­из­на­ся­не на при­съ­да­та, на път към кили­я­та опи­тал бяг­с­тво, успял да взе­ме меча на един от стра­жи­те, но заги­нал в бит­ка с оста­на­ли­те. Всич­ки сле­ди бяха зали­че­ни, а Сед бе пред­ста­вен като геро­ят, пре­бо­рил зло­то в душа­та на лудия.
В нача­ло­то се чув­с­т­вах мал­ко неком­фор­т­но в ново­то си тяло, но посте­пен­но взе да ми харес­ва. Бях ста­рец, но зна­ех, че демо­нът ще ме дари с още дъл­ги годи­ни живот, макар и под власт­та си. Няко­га уби­вах сво­бо­ден, сега уби­вах по него­ва воля — по-точ­но, при­съ­ди­те уби­ва­ха по мои­те раз­ка­зи. Беше забав­но — никой не се съм­ня­ва­ше в Проглед­ци­те. А дали също­то не се бе случ­ва­ло и пре­ди?КРАЙ

25   И така си оста­нах — сам в нищо­то. Не открих отго­во­ри­те. Може би няко­га щях да наме­ря път обрат­но към душа­та на Тими, за да опи­там отно­во. Може би…КРАЙ

26   От нищо­то се появи тъм­ни­ят силу­ет на Жре­ца и се над­ве­си над мен.
— Впе­чат­лен съм, Харк! — усе­щах иск­ре­на радост в гла­са му.
В след­ва­щи­те часо­ве, Проглед­ци­те про­че­то­ха всич­ко, кое­то зна­ех. Нямах пред­ста­ва, как­во ще напра­вят с лудия.
На сут­рин­та, Жре­цът дой­де в кили­я­та ми.
— Сво­бо­ден си, сине! Заслу­жи ОПРО­ЩЕ­НИЕ! — и ми посо­чи отво­ре­на­та вра­та. Прекра­чих пра­га и усе­тих ост­ри­е­то в гър­ба си. — Пове­че няма да бъдеш преслед­ван! — дочух сме­ха му накъ­де далеч. Мра­кът ме погъл­на.КРАЙ

27   Раз­ка­зах им всич­ко за ски­та­не­то си в душа­та на Тими. По едно вре­ме, гру­па стра­жи доне­со­ха тру­па на дете­то. Част от мно­жес­т­во­то вър­ве­ше с тях – оче­вид­но ги бе придру­жи­ла в парка.
Кога­то завър­ших, пръв се оба­ди Жрецът:
— Нима очак­ваш някой да повяр­ва на тези глу­пос­ти? Доста кал­пав опит да заба­виш смърт­та, син­ко! — тъл­па­та прих­на да се смее — Имам по-просто обяс­не­ние — два­ма­та с побър­ка­ния сте уби­ли дете­то, а сега се опит­ваш да лъжеш, че е нещас­тие! Пъту­ва­ния в души? Твър­диш, че друг, освен Прогле­дец го може? Това е све­то­тат­с­тво! — раз­па­ли се той — Как­во ще кажат Прогледците?
Тога­ва, пред беси­ло­то изля­зо­ха два­ма мъже на сред­на въз­раст в бели коп­ри­не­ни роби. На гър­ди­те им бе изри­су­ва­но Синьо­то око, емб­ле­ма на Проглед­с­кия Орден. Воде­ха Тими, кой­то се хиле­ше на тълпата.
— „Про­че­тох­ме” лудия — обя­ви еди­ни­ят Прогле­дец — два­ма­та с Харк са уби­ли дете­то и са скри­ли трупа.
В пър­вия миг, тъл­па­та ахна от въз­му­ще­ние, а после започ­на­ха скан­ди­ра­ния да ни убият.
— Харк ще бъде обе­сен, как­то е отсъ­де­но. — про­дъл­жи влас­т­но Жре­цът — Но как­во да пра­вим с Тими? Той е извър­шил най-теж­ко­то престъп­ле­ние, но е душев­но болен… — изча­ка цели­ят пло­щад да про­умее думи­те му — Как­во каз­ва народът?
— Убий извер­га! Убий го! – вика­ха от множеството.
Проглед­ци­те се дръп­на­ха и оста­ви­ха Тими сам, на някол­ко крач­ки от мен. Поле­тя­ха камъ­ни. Един от пър­ви­те го улу­чи в гла­ва­та. Той рух­на по гръб, мал­ка съл­за се отро­ни и се сме­си с кръв­та по буза­та му. Но усмив­ка­та не го напус­на. Някол­ко мига по-къс­но бе ста­нал на кър­ва­ва пихтия.
Въп­ре­ки, че във вер­си­я­та на Жре­ца има­ше явни несъ­от­вет­с­твия, никой не се усъм­ни. А моя­та беше безум­на… Запи­тах се – как­во бях очак­вал – да повяр­ват на мен, уби­е­ца, раз­пла­кал не една май­ка? Да се усъм­нят в оне­зи, кои­то бяха закон и съд еднов­ре­мен­но, кои­то бяха сим­вол на исти­на­та и спра­вед­ли­вост­та? Усмих­нах се на глу­пост­та си — бях над­це­нил хората…
Вед­на­га след това, увис­нах на въже­то. Рад­вах се, че смърт­та ми бе по-бър­за от тази на лудия.КРАЙ

28

   Мрач­ни­ят силу­ет на Жре­ца изплу­ва от нищото.
— Мно­го доб­ре, Харк! — зарад­ва се той.
В след­ва­щи­те часо­ве, Проглед­ци­те про­че­то­ха всич­ко, кое­то зна­ех. За съжа­ле­ние, тру­път на дете­то не се наме­ри. Накрая, Жре­цът дой­де лич­но да се сбо­гу­ва с мен.
— Сво­бо­ден си, Харк! — рече въз­тор­же­но и ми пода­де ръка. Вра­та­та на кили­я­та бе отво­ре­на и два­ма стра­жи чака­ха да ме изве­дат. Тръг­нах към тях… И тога­ва све­тът се замъг­ли. Стро­по­лих се на влаж­ния под. Послед­но­то, кое­то видях, бе ръка­ви­ца­та от човеш­ка кожа, коя­то Жре­цът вни­ма­тел­но сва­ли, за да не докос­не отро­ва­та. Раз­брах, че пове­че не бях нужен. Как­то и Тими.

КРАЙ

29   Съчи­них исто­ри­я­та как съм убил дете­то. Не бях уби­вал деца до този момент, но не ми бе труд­но — бях убил десет­ки дру­ги хора. Нито вед­нъж не спо­ме­нах Тими, нито ски­та­не­то в душа­та му.
Към края на раз­ка­за, някол­ко стра­жи доне­со­ха тру­па на Ана за дока­за­тел­с­т­во. Част от мно­жес­т­во­то вър­ве­ше с тях – оче­вид­но ги бе придру­жи­ла в пар­ка. Тъл­па­та не се усъм­ни и за миг в думи­те ми.
Жре­цът дой­де при мен и обяви:
— Харк Ръсър, извър­ши­тел на мно­жес­т­во убийс­т­ва, призна най-теж­ко­то престъп­ле­ние… — напра­ви дъл­га пау­за и огле­да тъл­па­та — Проглед­ци­те са вели­ко­душ­ни към тво­е­то призна­ние и ти про­ща­ват гре­хо­ве­те… — отно­во спря, сякаш, за да про­че­те ефек­та от думи­те си в очи­те на мно­жес­т­во­то. – Но… Как­во мис­ли наро­дът? Да го помил­ва­ме или да го накажем?
— Убий извер­га! — чу се еди­ни­чен глас. Ско­ро го послед­ва­ха и други.
Жре­цът и Проглед­ци­те ме оста­ви­ха сам под беси­ло­то. От всич­ки стра­ни зава­ля­ха камъ­ни. Рух­нах по гръб и поглед­нах небе­то. Дали души­те живе­е­ха след смърт­та? Дали щях да горя в ада? Не ми пука­ше… Не съжа­ля­вах за нито един миг, за нито едно свое реше­ние. Надя­вах се само, някой ден, хора­та да се запи­тат, защо до този миг Проглед­ци­те не бяха про­че­ли оно­ва, кое­то раз­ка­зах в “призна­ни­я­та” си? Надя­вах се…КРАЙ

Оцен­ка на играта

Кодо­ви­те думи носят след­ни­те точки:
“око” — 3
“ключ” — 5
“бля­сък” — 4
“спо­мен” – 1
“извор” – 10, ако нямаш кодо­ва дума “клет­ка” и 7, ако я имаш.
“клет­ка” — 4, но ако си запи­сал тази кодо­ва дума, за всич­ки дру­ги думи, освен “извор” се счи­та, че полу­ча­ваш 0 точки.
“въз­мез­дие” – минус 2 точки

Ако пове­че от вед­нъж си полу­чил някоя кодо­ва дума, точ­ки полу­ча­ваш само за пър­во­то и записване.

12 и пове­че точ­ки — перфектно
8 — 11 — мно­го добре
3 — 7 — добре
под 3 — може­ше пове­че да се постараеш