На поклонение до Олтарът на Тъгата

Рецензия

Пър­ва­та кни­га от Вален­си­ан­с­ки­те хро­ни­ки лес­но може да се загу­би на поли­ца­та сред по-дебе­ли­те, по-цвет­ни, по-весе­ли кни­ги-игри на 90-те, но щом някой си напра­ви тру­да да я смък­не и раз­гър­не, ще открие един рядък екс­пе­ри­мент, кой­то заби­ва до край­ност в лите­ра­тур­на­та посо­ка на кни­га­та-игра като жанр.

Синопсис и тематика

Герой на “Олта­рът на тъга­та” е отец Валенс, монах и боец за добро­то, кой­то се оказ­ва в град Тин­дорт, кога­то чер­на зака­чу­ле­на фигу­ра започ­ва да уби­ва граж­да­ни и да изтръг­ва души­те им. За да оце­лее, Валенс тряб­ва да се изпра­ви сре­щу нез­най­но­то зло, въо­ръ­жен само с вяра­та си.
Бор­ба­та меж­ду добро и зло в кни­га­та е в кла­си­чес­ки рели­ги­о­зен стил – сили­те на дяво­ла са изпра­ве­ни сре­щу самот­ния монах и непок­ла­ти­ма­та му вяра. Има и реа­лис­ти­чен нюанс, в кой­то Инк­ви­зи­ци­я­та се появя­ва като отри­ца­тел­на сила, въп­ре­ки, че по идея слу­жи на Бога.

Оформление и дизайн

Кни­га­та е офор­ме­на в кла­си­чес­кия стил на Пле­я­да от 90-те годи­ни, загла­ви­е­то е изпи­са­но със сло­жен, доста “демо­ни­чен” шрифт, а кори­ца­та и илюс­т­ра­ци­и­те са на Петър Ста­ни­ми­ров. Илюс­т­ра­ци­и­те са спо­луч­ли­ви и под­сил­ват тъм­на­та готи­чес­ка атмос­фе­ра на кни­га­та. Има и кар­та на стран­с­т­ва­ни­я­та на Валенс, коя­то не вър­ши никак­ва рабо­та, освен да напра­ви рек­ла­ма на след­ва­щи­те кни­ги от поре­ди­ца­та, как­то и да ни момог­не да просле­дим мит­ка­ни­я­та на монаха.

Атмосфера и литературен стил

Блонд и Уейн спо­луч­ли­во ни пота­пят в сту­де­на­та, зло­ве­ща нощ на сред­но­ве­ков­ния Тин­дорт и пре­да­ват пър­вич­на­та тре­во­га, с коя­то е про­пи­та кни­га­та, на чита­те­ля. Опи­са­ни­я­та им са точ­ни и доб­ре балан­си­ра­ни, раз­кри­вай­ки важ­ни под­роб­нос­ти, но и оста­вяй­ки доста­тъч­но на въоб­ра­же­ни­е­то на читателя.
“Заре­ди­ха се думи на непоз­нат, кош­ма­рен език, чер­на свет­ка­ви­ца раз­дра небос­во­да и за един кра­тък миг това, кое­то бе оста­на­ло от Тор­линд, раз­бра как­во озна­ча­ва да те при­не­сат в жер­т­ва на Сата­на­та. После настъ­пи милос­ти­ви­ят Мрак.”
Пер­со­на­жи­те в кни­га­та, от самия Валенс, през влю­бе­на­та двой­ка, пия­ни­ца­та, пъл­нич­кия све­ще­ник, до демо­на и Сата­на­та, също са доб­ре опи­са­ни и интересни.
Кни­га­та мина­ва от тре­то в пър­во лице в зави­си­мост от това дали Валенс при­със­т­ва на случ­ка­та, а тук-там се мяр­кат и епи­зо­ди от отвъд­но­то, къде­то демо­нът раз­го­ва­ря със Сатаната.
Въп­ре­ки спо­луч­ли­вия стил, цел­та на “Олта­рът на тъга­та” явно е по-ско­ро да ни запоз­нае с Валенс и него­вия свят, откол­ко­то да ни смае с обем или игро­ва стойност.

Игрови показатели

Кни­га­та няма пра­ви­ла, днев­ник или таб­ли­ца със слу­чай­ни чис­ла. От 40 епи­зо­да (кои­то всъщ­ност са по-ско­ро 22, ако мах­нем сала­мес­ти­те препрат­ки), 6 водят до неус­пе­шен край и смърт за Валенс. Избо­ри­те са доня­къ­де логич­ни, но мно­го зави­си от това кол­ко доб­ре ще успе­еш да раз­га­да­еш нагла­са­та на авто­ри­те: кога е умес­т­но да послед­ваш демо­на, от кого да потър­сиш помощ – тези избо­ри не са лес­ни и не са оче­вид­ни. Помня, че при пър­ви­те две-три разиг­ра­ва­ния така и не ми ста­на ясно дали въоб­ще има щас­т­лив край, кой­то да гоня. Атмос­фе­ра­та на мрак и отча­я­ние в кни­га­та допри­на­сят за това усещане.
С поне три сала­ма от по три епи­зо­да и един от чети­ри, “Олта­рът на тъга­та” е по-ско­ро кни­га, откол­ко­то игра. Доб­ра­та нови­на е, че ако демо­нът те доко­па, започ­ва­не­то отна­ча­ло не ти стру­ва нито пред­ме­ти, нито дъл­го пре­иг­ра­ва­не, тъй като кни­га­та се мина­ва срав­ни­тел­но бързо.

Допълнителни материали

“Олта­рът на тъга­та” започ­ва с гла­ва, озаг­ла­ве­на “Све­тът на Валенс”, коя­то после­до­ва­тел­но раз­каз­ва жити­е­то на героя, дава общи геог­раф­с­ки бележ­ки за алтер­на­тив­ния свят, в кой­то се раз­ви­ва дейс­т­ви­е­то, и включ­ва изпи­та­ни­е­то за све­ще­ни­ци, кое­то Валенс е издър­жал като юно­ша, във фор­ма­та на пет въп­ро­са за хрис­ти­ян­с­т­во­то. Чита­те­лят тряб­ва да отго­во­ри на три, за да издър­жи изпи­та­ни­е­то, въп­ре­ки, че успех или про­вал при това изпи­та­ние нямат ника­къв ефект вър­ху сама­та игра.
Тези мате­ри­а­ли, кои­то всъщ­ност пред­став­ля­ват увод към све­та на Валенс, заемат една тре­та от печат­ния обем на книгата.

Заключение

“Олта­рът на тъга­та” е доня­къ­де рек­лам­на бро­шу­ра за све­та на Валенс, за кой­то (как­то пише в нея) са били запла­ну­ва­ни седем кни­ги, от кои­то в край­на смет­ка изли­зат само чети­ри. Лип­с­ват ѝ мно­го от игро­ви­те еле­мен­ти на дру­ги кни­ги-игри, а обе­мът ѝ е поч­ти сме­шен, но за смет­ка на това лите­ра­тур­ни­ят ѝ стил е завла­дя­ващ, атмос­фе­ра­та ѝ е реа­лис­тич­на и доб­ре изпи­па­на, илюс­т­ра­ци­и­те са чудес­ни, a кни­га­та може да се изиг­рае лес­но и бър­зо без моли­ви, зарче­та и дневници.
Пър­ва­та кни­га на Вален­си­ан­с­ки­те хро­ни­ки е и екс­пе­ри­мент по наси­ща­не с лите­ра­тур­ност, кой­то, бла­го­да­ре­ние на качес­т­ве­но­то писа­не и сил­ни­ят сюжет, успя­ва. Пре­по­ръч­вам я на все­ки, на кого­то му се изжи­вя­ва едно доб­ре опи­са­но зло­ве­що Сред­но­ве­ко­вие, дори и само за 20 минути.

Автор: Питър Вейл