Автори: Робърт Блонд (Богдан Русев) & Ейдриън Уейн (Александър Султанов)
Издател: Плеяда
Жанр: Фентъзи
Година: 1995
Страници: 112
Епизоди: 40
Художник: Петър Станимиров
Анотация:
Събитията от „Валенсианските хроники” се развиват през XI-XII век след Христа в един свят, доста подобен на средновековна Европа такава, каквато я познаваме. Внимателния читател ще открие познати исторически събития и реални средновековни феомени, което съвсем не е случайно. Първа по рода си, поредицата извайва една омагьосана реалност на ръба между фантазията и действителността – и ако наистина го поискате, няма да ви е никак трудно да повярвате в нея.
Рецензия
Първата книга от Валенсианските хроники лесно може да се загуби на полицата сред по-дебелите, по-цветни, по-весели книги-игри на 90-те, но щом някой си направи труда да я смъкне и разгърне, ще открие един рядък експеримент, който забива до крайност в литературната посока на книгата-игра като жанр.
Синопсис и тематика
Герой на “Олтарът на тъгата” е отец Валенс, монах и боец за доброто, който се оказва в град Тиндорт, когато черна закачулена фигура започва да убива граждани и да изтръгва душите им. За да оцелее, Валенс трябва да се изправи срещу незнайното зло, въоръжен само с вярата си.
Борбата между добро и зло в книгата е в класически религиозен стил – силите на дявола са изправени срещу самотния монах и непоклатимата му вяра. Има и реалистичен нюанс, в който Инквизицията се появява като отрицателна сила, въпреки, че по идея служи на Бога.
Оформление и дизайн
Книгата е оформена в класическия стил на Плеяда от 90-те години, заглавието е изписано със сложен, доста “демоничен” шрифт, а корицата и илюстрациите са на Петър Станимиров. Илюстрациите са сполучливи и подсилват тъмната готическа атмосфера на книгата. Има и карта на странстванията на Валенс, която не върши никаква работа, освен да направи реклама на следващите книги от поредицата, както и да ни момогне да проследим митканията на монаха.
Атмосфера и литературен стил
Блонд и Уейн сполучливо ни потапят в студената, зловеща нощ на средновековния Тиндорт и предават първичната тревога, с която е пропита книгата, на читателя. Описанията им са точни и добре балансирани, разкривайки важни подробности, но и оставяйки достатъчно на въображението на читателя.
“Заредиха се думи на непознат, кошмарен език, черна светкавица раздра небосвода и за един кратък миг това, което бе останало от Торлинд, разбра какво означава да те принесат в жертва на Сатаната. После настъпи милостивият Мрак.”
Персонажите в книгата, от самия Валенс, през влюбената двойка, пияницата, пълничкия свещеник, до демона и Сатаната, също са добре описани и интересни.
Книгата минава от трето в първо лице в зависимост от това дали Валенс присъства на случката, а тук-там се мяркат и епизоди от отвъдното, където демонът разговаря със Сатаната.
Въпреки сполучливия стил, целта на “Олтарът на тъгата” явно е по-скоро да ни запознае с Валенс и неговия свят, отколкото да ни смае с обем или игрова стойност.
Игрови показатели
Книгата няма правила, дневник или таблица със случайни числа. От 40 епизода (които всъщност са по-скоро 22, ако махнем саламестите препратки), 6 водят до неуспешен край и смърт за Валенс. Изборите са донякъде логични, но много зависи от това колко добре ще успееш да разгадаеш нагласата на авторите: кога е уместно да последваш демона, от кого да потърсиш помощ – тези избори не са лесни и не са очевидни. Помня, че при първите две-три разигравания така и не ми стана ясно дали въобще има щастлив край, който да гоня. Атмосферата на мрак и отчаяние в книгата допринасят за това усещане.
С поне три салама от по три епизода и един от четири, “Олтарът на тъгата” е по-скоро книга, отколкото игра. Добрата новина е, че ако демонът те докопа, започването отначало не ти струва нито предмети, нито дълго преиграване, тъй като книгата се минава сравнително бързо.
Допълнителни материали
“Олтарът на тъгата” започва с глава, озаглавена “Светът на Валенс”, която последователно разказва житието на героя, дава общи географски бележки за алтернативния свят, в който се развива действието, и включва изпитанието за свещеници, което Валенс е издържал като юноша, във формата на пет въпроса за християнството. Читателят трябва да отговори на три, за да издържи изпитанието, въпреки, че успех или провал при това изпитание нямат никакъв ефект върху самата игра.
Тези материали, които всъщност представляват увод към света на Валенс, заемат една трета от печатния обем на книгата.
Заключение
“Олтарът на тъгата” е донякъде рекламна брошура за света на Валенс, за който (както пише в нея) са били запланувани седем книги, от които в крайна сметка излизат само четири. Липсват ѝ много от игровите елементи на други книги-игри, а обемът ѝ е почти смешен, но за сметка на това литературният ѝ стил е завладяващ, атмосферата ѝ е реалистична и добре изпипана, илюстрациите са чудесни, a книгата може да се изиграе лесно и бързо без моливи, зарчета и дневници.
Първата книга на Валенсианските хроники е и експеримент по насищане с литературност, който, благодарение на качественото писане и силният сюжет, успява. Препоръчвам я на всеки, на когото му се изживява едно добре описано зловещо Средновековие, дори и само за 20 минути.
” От 40 епизода (които всъщност са по-скоро 22, ако махнем саламестите препратки)”
Много хубав анализ. Освен станалия популярен наскоро показател “среден брой думи на епизод”, би било добре да има и “реален брой епизоди.