2. „Assassin!” („Убиец!”) – „първата глава” от историята, в която героят… се връща от там, където е отишъл в първа книга. Като цяло безсмислено начало за една иначе велика поредица, но може би идеята на авторите е била най-вече да покажат възможностите на игровата механика преди да задълбаят в тънкостите на сюжета. Така или иначе „големите събития (както се казваше в онази реклама) предстоят”…
3. “Usurper!” („Узурпатор!”) – познатата история за „царя в изгнание” и „неговия зъл наместник на трона” се повтаря за кой ли път. В случая обаче „царят” не е кой да е, а една истинска ходеща машина за убиване. Ето защо, когато нинджата след дълго пътешествие се завръща в родния си град „Ирмункаст-край-Процепа”, за никого не е изненада, че се вдига въстание, насърчават срещу тирана една по една всички влиятелни градски фракции и на финала се бие „лошия”. В епичната битка, в която дори се включват разни „демони” и „херцози от Ада” (обаче не ги бъркайте с Херцог Авис от един друг форум!), главният герой печели триумфално и се провъзгласява публично за новия владетел „Отмъстител I”. Тук започва и същинската завръзка в сюжета и донякъде липсата на неиздадените на български предни части от историята всъщност изобщо не пречи.
4. “Overlord!” („Властелин!”) – види се преводачът на тази част от поредицата много си е падал по Толкин, тъй като директно е чопнал названието от неговата най-известна книга. Все пак в случая не става дума за “lord”, а за “overlord”, а последното със сигурност значи повече от първото. Така или иначе това е може би единствената книга-игра в света, в която героят доста добре може да се потопи в управлението на един измислен, но и посвоему напълно достоверен фентъзи град. За тази задача той разполага с „екип” (но не го бъркайте с този на “knigi-igri.net”!) от „тайни съветници”, които нинджата собственоръчно назначава още в началото на книгата. След това заедно с тях (те предлагат/ той избира) той „властва” над града и неговите поданици, като подобрява.. или вгорчава живота им. Разбира се, не са пропуснати атентати, бунтове, шпионските и ловджийски истории, така познати на един владетел. В един момент все пак се оказва, че „градът е обречен” (това се случва каквото и да правиш, но ако се случи „по-рано” от този „един момент” последствията за героя са фатални) и нинджата отново трябва да облече „костюма си на Батман”. Битките с чудовища отново излизат на преден план, а „хартата на управление”, която стриктно си попълвал досега, остава самотна някъде измежду страниците.5. “Warbringer!” („Завоевател!”) – в случая заглавието на български отново е подвеждащо, защото оригиналът би трябвало да значи нещо като „носител на война” (тъй както “Stormbringer” се превежда като „Буреносец”), но така или иначе в самата книга няма и помен от някакво завоюване. Да, провеждат се битки между огромни армии, разиграват се военни тактики и стратегии, правят се „шпионски набези” във „вражеските територии” и т.н. В крайна сметка, ако има късмет, героят печели срещу „изконния си враг Хонорик” и.… се връща славно в града, но всъщност нищо не е „завладял”. Така или иначе, ако погледнем от гледна точка на злодея, вероятно този „завоевател” е самият „черен рицар”, с когото докрай се бори героят. Във всички случаи това е перфектният завършек на поредицата и както каза колегата Сашо Драганов от сайтна на Цитаделата (виж по-долу), „според мен цикълът трябваше да завърши тук.” Аз самият съм на същото мнение и мисля, че пет прекрасни книги са повече от достатъчно. Уви, от “Knights Books” в края на 80-те не са мислили така.6. “Inferno!” („Пъкъл”) – тук самите автори са си позволили препратка чрез заглавието към самия Данте Алигиери и неговия „Ад”, който се пише на английски по същия начин. Странно защо българският преводач ни го е спестил и вместо „ад” той е превел заглавието като „пъкъл”. Така или иначе книгата наистина се оказва „пъкъл” – както в буквалния, така и преносния смисъл. Вероятно най-слабата и ненужна книга от цялата поредица, тук ставаме свидетели на класическия „дънжън”, който познаваме още от „Бойните ровове на Крарт”. С една дума — на нашата нинджа ѝ се налага да влезе в зловещия „Процеп”, който заплашва да погълне Ирсмункаст (и може би след това целия Орб). Междувременно, за да има повод да отиде там колкото се може по-скоро, героят е изкушен, защото някъде на „най-долните нива” е затворен неговият стар приятел от „младежките години” рейнджърът Главайс. Намесва се едно „старо гадже” от „шпионските среди” и прословутият „Орден на Жълтия лотос”, старите познайници от другите книги на Марк Смит – магьосникът Тутчев и жената-воин Касандра от „Талисманът на смъртта” и „Кълбото на омразата” — също са тук, а като капак на всички стари муцуни, в подземията нинджата среща едно класическо „парти” герои, с които той е имал вземане-даване още в началото на поредицата. Последното (както и умението „Вършачката на Куон”) със сигурност сте го пропуснали, ако не сте чели първите две книги. В крайна сметка, въпреки целия калабалък от верни (и не толкова верни) „авери” книгата се оказва обидно кратка, битките в нея са повече от елементарни, няма главен „бос”, сюжетът е почти праволинеен и дори разните „целувки”, които героят получава по едно време, не ни спасяват от отегчение. С други думи при все, че финалът явно е „отворен” и загатва за продължение (което така и така не се осъществява), резултатът е повече от „пъклен”. Славната нинджа става „сочен залък за Кралицата на злото, освен ако не овладее отчаянието си и не намери начин да очисти Орб от това най-скверно негово петно”. Каквото и да значи това, след като в предната сцена сме видели как героят е „погълнат” от един „Всемирен глист”, наистина всичко ни идва малко в повече. И думата „край” след последния епизод ни идва почти като спасение. И със сигурност остава горчив вкус в устата, макар и от едно иначе перфектно ястие. А може би целта на авторите и издателите е била все пак да си останем гладни…
Каквото и да си говорим, истината винаги е някъде по средата и това едва ли е най-добрата поредица, на която можем да попаднем сред книгите-игри. Но със сигурност това е една от малкото поредици, която си заслужава както парите, така и времето, така и усилията да бъде изиграна. А това ще е наистина трудно, повярвайте ми, ако не хитрувате, защото смъртта дебне на всяка крачка и само едно погрешно решение или неуспешно хвърляне на зара може до ви отведе до епизод, който завършва с рисунка на череп с коса в ръката. В интерес на истината обаче точно на финала в шеста книга, когато героят уж е обречен да загуби всичко, омразната жътварка там я няма нарисувана. Това последното наистина звучи поне малко оптимистично.
Рецензент: Дамян „Yann” Христов
Аз имах и четирите издадени части на “Пътят на Тигъра” и в края на последната книга, когато пропаднах в лепкавата мрежа и се оказах погълнат от Всемирният глист пет минути седях с отворена уста! Почувствах се много прецакан.
От същото се оплакват много фенове на поредицата. Явно е трябвало да има седма част, в която да можеш да излезеш от глиста и да продължиш напред.
Страхотна статия. Аз явно съм чел само частите от 3 до 6 — другите ги няма в България преведени. 🙂
Преводът “Всемирният глист” не е добър. Става дума за Световния змей, тъй като “worm” далеч не означава само “червей” и производните му.
Жалко е, че няма Седма книга. Тя вероятно би била като Втора: пътят назад, към дома.
Напоследък ми се ще да разиграя завръщането на Отмъстителя от Недрата на Орб като D&D сесия (с Дорей и Глайвас).