„Пътят на Тигъра” – нинджа не се става, или си нинджа…

2. „Assassin!” („Уби­ец!”) – „пър­ва­та гла­ва” от исто­ри­я­та, в коя­то геро­ят… се връ­ща от там, къде­то е оти­шъл в пър­ва кни­га. Като цяло без­смис­ле­но нача­ло за една ина­че вели­ка поре­ди­ца, но може би иде­я­та на авто­ри­те е била най-вече да пока­жат въз­мож­нос­ти­те на игро­ва­та меха­ни­ка пре­ди да задъл­ба­ят в тън­кос­ти­те на сюже­та. Така или ина­че „голе­ми­те съби­тия (как­то се каз­ва­ше в она­зи рек­ла­ма) предстоят”…

3. “Usurper!” („Узур­па­тор!”) – позна­та­та исто­рия за „царя в изгна­ние” и „него­вия зъл намес­т­ник на тро­на” се повта­ря за кой ли път. В слу­чая оба­че „царят” не е кой да е, а една истин­с­ка ходе­ща маши­на за уби­ва­не. Ето защо, кога­то нин­джа­та след дъл­го пъте­шес­т­вие се завръ­ща в род­ния си град „Ирмун­каст-край-Про­це­па”, за нико­го не е изне­на­да, че се вди­га въс­та­ние, насър­ча­ват сре­щу тира­на една по една всич­ки вли­я­тел­ни град­с­ки фрак­ции и на фина­ла се бие „лошия”. В епич­на­та бит­ка, в коя­то дори се включ­ват раз­ни „демо­ни” и „хер­цо­зи от Ада” (оба­че не ги бър­кай­те с Хер­цог Авис от един друг форум!), глав­ни­ят герой пече­ли три­ум­фал­но и се про­въз­г­ла­ся­ва пуб­лич­но за новия вла­де­тел „Отмъс­ти­тел I”. Тук започ­ва и същин­с­ка­та завръз­ка в сюже­та и доня­къ­де лип­са­та на неиз­да­де­ни­те на бъл­гар­с­ки пред­ни час­ти от исто­ри­я­та всъщ­ност изоб­що не пречи.

6. “Inferno!” („Пъкъл”) – тук сами­те авто­ри са си позво­ли­ли препрат­ка чрез загла­ви­е­то към самия Дан­те Али­ги­е­ри и него­вия „Ад”, кой­то се пише на анг­лийс­ки по същия начин. Стран­но защо бъл­гар­с­ки­ят пре­во­дач ни го е спес­тил и вмес­то „ад” той е пре­вел загла­ви­е­то като „пъкъл”. Така или ина­че кни­га­та наис­ти­на се оказ­ва „пъкъл” – как­то в бук­вал­ния, така и пре­нос­ния сми­съл. Веро­ят­но най-сла­ба­та и ненуж­на кни­га от цяла­та поре­ди­ца, тук ста­ва­ме сви­де­те­ли на кла­си­чес­кия „дън­жън”, кой­то позна­ва­ме още от „Бой­ни­те рово­ве на Крарт”. С една дума — на наша­та нин­джа ѝ се нала­га да вле­зе в зло­ве­щия „Про­цеп”, кой­то заплаш­ва да погъл­не Ирс­мун­каст (и може би след това целия Орб). Меж­дув­ре­мен­но, за да има повод да отиде там кол­ко­то се може по-ско­ро, геро­ят е изку­шен, защо­то някъ­де на „най-дол­ни­те нива” е затво­рен него­ви­ят стар при­ятел от „мла­деж­ки­те годи­ни” рейн­джъ­рът Гла­вайс. Намес­ва се едно „ста­ро гадже” от „шпи­он­с­ки­те сре­ди” и просло­ву­ти­ят „Орден на Жъл­тия лотос”, ста­ри­те познай­ни­ци от дру­ги­те кни­ги на Марк Смит – магьос­ни­кът Тут­чев и жена­та-воин Касан­д­ра от „Талис­ма­нът на смърт­та” и „Къл­бо­то на омра­за­та” — също са тук, а като капак на всич­ки ста­ри муцу­ни, в под­зе­ми­я­та нин­джа­та сре­ща едно кла­си­чес­ко „пар­ти” герои, с кои­то той е имал взе­ма­не-дава­не още в нача­ло­то на поре­ди­ца­та. Послед­но­то (как­то и уме­ни­е­то „Вър­шач­ка­та на Куон”) със сигур­ност сте го про­пус­на­ли, ако не сте чели пър­ви­те две кни­ги. В край­на смет­ка, въп­ре­ки целия кала­ба­лък от вер­ни (и не тол­ко­ва вер­ни) „аве­ри” кни­га­та се оказ­ва обид­но крат­ка, бит­ки­те в нея са пове­че от еле­мен­тар­ни, няма гла­вен „бос”, сюже­тът е поч­ти пра­во­ли­не­ен и дори раз­ни­те „целув­ки”, кои­то геро­ят полу­ча­ва по едно вре­ме, не ни спа­ся­ват от отег­че­ние. С дру­ги думи при все, че фина­лът явно е „отво­рен” и загат­ва за про­дъл­же­ние (кое­то така и така не се осъ­щес­т­вя­ва), резул­та­тът е пове­че от „пък­лен”. Слав­на­та нин­джа ста­ва „сочен залък за Кра­ли­ца­та на зло­то, освен ако не овла­дее отча­я­ни­е­то си и не наме­ри начин да очис­ти Орб от това най-сквер­но него­во пет­но”. Как­во­то и да зна­чи това, след като в пред­на­та сце­на сме виде­ли как геро­ят е „погъл­нат” от един „Все­ми­рен глист”, наис­ти­на всич­ко ни идва мал­ко в пове­че. И дума­та „край” след послед­ния епи­зод ни идва поч­ти като спа­се­ние. И със сигур­ност оста­ва гор­чив вкус в уста­та, макар и от едно ина­че пер­фек­т­но ястие. А може би цел­та на авто­ри­те и изда­те­ли­те е била все пак да си оста­нем гладни…
Как­во­то и да си гово­рим, исти­на­та вина­ги е някъ­де по сре­да­та и това едва ли е най-доб­ра­та поре­ди­ца, на коя­то можем да попад­нем сред кни­ги­те-игри. Но със сигур­ност това е една от мал­ко­то поре­ди­ци, коя­то си заслу­жа­ва как­то пари­те, така и вре­ме­то, така и уси­ли­я­та да бъде изиг­ра­на. А това ще е наис­ти­на труд­но, повяр­вай­те ми, ако не хит­ру­ва­те, защо­то смърт­та деб­не на вся­ка крач­ка и само едно погреш­но реше­ние или неус­пеш­но хвър­ля­не на зара може до ви отве­де до епи­зод, кой­то завър­ш­ва с рисун­ка на череп с коса в ръка­та. В инте­рес на исти­на­та оба­че точ­но на фина­ла в шес­та кни­га, кога­то геро­ят уж е обре­чен да загу­би всич­ко, омраз­на­та жът­вар­ка там я няма нари­су­ва­на. Това послед­но­то наис­ти­на зву­чи поне мал­ко оптимистично.

Рецен­зент: Дамян „Yann” Христов