С огром­но удо­вол­с­т­вие се връ­щам отно­во и отно­во към тази люби­ма серия и една от най-извес­т­ни­те и успеш­ни поре­ди­ци сред кни­ги-игри в Бъл­га­рия. „Пътят на Тигъ­ра” на анг­лийс­ки­те авто­ри Марк Смит & Джей­ми Том­п­сън е неве­ро­ят­но пир­шес­т­во за все­ки запа­лен по маги­я­та на исто­ри­и­те, в кои­то геро­ят е чита­тел. В насто­я­щия слу­чая не ста­ва дума просто за герой, а за истин­с­ки „воин-нин­джа”, овла­дял пътя на тай­но­то позна­ние да сее смърт, да се прокрад­ва в сен­ки­те и да успя­ва там, къде­то мно­зи­на дру­ги се про­ва­лят. Поре­ди­ца­та включ­ва цели шест кни­ги (вся­ка една от кои­то съдър­жа поне 420 епи­зо­да), но за мое голя­ма съжа­ле­ние на бъл­гар­с­ки са пре­ве­де­ни само чети­ри, като се започ­ва едва от тре­та (изда­тел са небе­зиз­вес­т­ни­те „Еквус Арт”). Ето и ори­ги­нал­ни­те загла­вия и кра­тък комен­тар вър­ху целия цикъл, за да види­те как­во сте прочели/ изпуснали:

1. “Avenger!” („Отмъс­ти­тел!”) – тук започ­ва нещо като про­лог към същин­с­ка­та исто­рия, в коя­то геро­ят току що е овла­дял бой­ни­те уме­ния от Пътят на тигъ­ра и на всич­ки ста­ва ясно как си е заслу­жил име­то „Отмъс­ти­тел”. В нея се запоз­на­ва­ме и с един от глав­ни­те „зло­деи” в поре­ди­ца­та – „Чер­ния рицар Хоно­рик”, кой­то (как­то „Айкън” от дру­га­та голя­ма кла­си­ка на кни­ги­те-игри „Кър­вав меч”) ще се ока­же в дъно­то на мно­го беди и зло­щас­тия за нашия млад нинджа.

2. „Assassin!” („Уби­ец!”) – „пър­ва­та гла­ва” от исто­ри­я­та, в коя­то геро­ят… се връ­ща от там, къде­то е оти­шъл в пър­ва кни­га. Като цяло без­смис­ле­но нача­ло за една ина­че вели­ка поре­ди­ца, но може би иде­я­та на авто­ри­те е била най-вече да пока­жат въз­мож­нос­ти­те на игро­ва­та меха­ни­ка пре­ди да задъл­ба­ят в тън­кос­ти­те на сюже­та. Така или ина­че „голе­ми­те съби­тия (как­то се каз­ва­ше в она­зи рек­ла­ма) предстоят”…

3. “Usurper!” („Узур­па­тор!”) – позна­та­та исто­рия за „царя в изгна­ние” и „него­вия зъл намес­т­ник на тро­на” се повта­ря за кой ли път. В слу­чая оба­че „царят” не е кой да е, а една истин­с­ка ходе­ща маши­на за уби­ва­не. Ето защо, кога­то нин­джа­та след дъл­го пъте­шес­т­вие се завръ­ща в род­ния си град „Ирмун­каст-край-Про­це­па”, за нико­го не е изне­на­да, че се вди­га въс­та­ние, насър­ча­ват сре­щу тира­на една по една всич­ки вли­я­тел­ни град­с­ки фрак­ции и на фина­ла се бие „лошия”. В епич­на­та бит­ка, в коя­то дори се включ­ват раз­ни „демо­ни” и „хер­цо­зи от Ада” (оба­че не ги бър­кай­те с Хер­цог Авис от един друг форум!), глав­ни­ят герой пече­ли три­ум­фал­но и се про­въз­г­ла­ся­ва пуб­лич­но за новия вла­де­тел „Отмъс­ти­тел I”. Тук започ­ва и същин­с­ка­та завръз­ка в сюже­та и доня­къ­де лип­са­та на неиз­да­де­ни­те на бъл­гар­с­ки пред­ни час­ти от исто­ри­я­та всъщ­ност изоб­що не пречи.

4. “Overlord!” („Влас­те­лин!”) – види се пре­во­да­чът на тази част от поре­ди­ца­та мно­го си е падал по Тол­кин, тъй като дирек­т­но е чоп­нал назва­ни­е­то от него­ва­та най-извес­т­на кни­га. Все пак в слу­чая не ста­ва дума за “lord”, а за “overlord”, а послед­но­то със сигур­ност зна­чи пове­че от пър­во­то. Така или ина­че това е може би един­с­т­ве­на­та кни­га-игра в све­та, в коя­то геро­ят доста доб­ре може да се пото­пи в управ­ле­ни­е­то на един измис­лен, но и посво­е­му напъл­но дос­то­ве­рен фен­тъ­зи град. За тази зада­ча той раз­по­ла­га с „екип” (но не го бър­кай­те с този на “knigi-igri.net”!) от „тай­ни съвет­ни­ци”, кои­то нин­джа­та соб­с­тве­но­ръч­но назна­ча­ва още в нача­ло­то на кни­га­та. След това заед­но с тях (те предлагат/ той изби­ра) той „влас­т­ва” над гра­да и него­ви­те пода­ни­ци, като подоб­ря­ва.. или вгор­ча­ва живо­та им. Раз­би­ра се, не са про­пус­на­ти атен­та­ти, бун­то­ве, шпи­он­с­ки­те и лов­джийс­ки исто­рии, така позна­ти на един вла­де­тел. В един момент все пак се оказ­ва, че „гра­дът е обре­чен” (това се случ­ва как­во­то и да пра­виш, но ако се слу­чи „по-рано” от този „един момент” послед­с­тви­я­та за героя са фатал­ни) и нин­джа­та отно­во тряб­ва да обле­че „кос­тю­ма си на Бат­ман”. Бит­ки­те с чудо­ви­ща отно­во изли­зат на пре­ден план, а „хар­та­та на управ­ле­ние”, коя­то стрик­т­но си попъл­вал досе­га, оста­ва самот­на някъ­де измеж­ду страниците.

Първи противник на аншата нинджа.

5. “Warbringer!” („Заво­е­ва­тел!”) – в слу­чая загла­ви­е­то на бъл­гар­с­ки отно­во е под­веж­да­що, защо­то ори­ги­на­лът би тряб­ва­ло да зна­чи нещо като „носи­тел на вой­на” (тъй как­то “Stormbringer” се пре­веж­да като „Буре­но­сец”), но така или ина­че в сама­та кни­га няма и помен от някак­во заво­ю­ва­не. Да, про­веж­дат се бит­ки меж­ду огром­ни армии, разиг­ра­ват се воен­ни так­ти­ки и стра­те­гии, пра­вят се „шпи­он­с­ки набе­зи” във „вра­жес­ки­те тери­то­рии” и т.н. В край­на смет­ка, ако има къс­мет, геро­ят пече­ли сре­щу „изкон­ния си враг Хоно­рик” и.… се връ­ща слав­но в гра­да, но всъщ­ност нищо не е „завла­дял”. Така или ина­че, ако поглед­нем от глед­на точ­ка на зло­дея, веро­ят­но този „заво­е­ва­тел” е сами­ят „черен рицар”, с кого­то докрай се бори геро­ят. Във всич­ки слу­чаи това е пер­фек­т­ни­ят завър­шек на поре­ди­ца­та и как­то каза коле­га­та Сашо Дра­га­нов от сайт­на на Цита­де­ла­та (виж по-долу), „спо­ред мен цикъ­лът тряб­ва­ше да завър­ши тук.” Аз сами­ят съм на също­то мне­ние и мис­ля, че пет прекрас­ни кни­ги са пове­че от доста­тъч­но. Уви, от “Knights Books” в края на 80-те не са мис­ли­ли така.

6. “Inferno!” („Пъкъл”) – тук сами­те авто­ри са си позво­ли­ли препрат­ка чрез загла­ви­е­то към самия Дан­те Али­ги­е­ри и него­вия „Ад”, кой­то се пише на анг­лийс­ки по същия начин. Стран­но защо бъл­гар­с­ки­ят пре­во­дач ни го е спес­тил и вмес­то „ад” той е пре­вел загла­ви­е­то като „пъкъл”. Така или ина­че кни­га­та наис­ти­на се оказ­ва „пъкъл” – как­то в бук­вал­ния, така и пре­нос­ния сми­съл. Веро­ят­но най-сла­ба­та и ненуж­на кни­га от цяла­та поре­ди­ца, тук ста­ва­ме сви­де­те­ли на кла­си­чес­кия „дън­жън”, кой­то позна­ва­ме още от „Бой­ни­те рово­ве на Крарт”. С една дума — на наша­та нин­джа ѝ се нала­га да вле­зе в зло­ве­щия „Про­цеп”, кой­то заплаш­ва да погъл­не Ирс­мун­каст (и може би след това целия Орб). Меж­дув­ре­мен­но, за да има повод да отиде там кол­ко­то се може по-ско­ро, геро­ят е изку­шен, защо­то някъ­де на „най-дол­ни­те нива” е затво­рен него­ви­ят стар при­ятел от „мла­деж­ки­те годи­ни” рейн­джъ­рът Гла­вайс. Намес­ва се едно „ста­ро гадже” от „шпи­он­с­ки­те сре­ди” и просло­ву­ти­ят „Орден на Жъл­тия лотос”, ста­ри­те познай­ни­ци от дру­ги­те кни­ги на Марк Смит – магьос­ни­кът Тут­чев и жена­та-воин Касан­д­ра от „Талис­ма­нът на смърт­та” и „Къл­бо­то на омра­за­та” — също са тук, а като капак на всич­ки ста­ри муцу­ни, в под­зе­ми­я­та нин­джа­та сре­ща едно кла­си­чес­ко „пар­ти” герои, с кои­то той е имал взе­ма­не-дава­не още в нача­ло­то на поре­ди­ца­та. Послед­но­то (как­то и уме­ни­е­то „Вър­шач­ка­та на Куон”) със сигур­ност сте го про­пус­на­ли, ако не сте чели пър­ви­те две кни­ги. В край­на смет­ка, въп­ре­ки целия кала­ба­лък от вер­ни (и не тол­ко­ва вер­ни) „аве­ри” кни­га­та се оказ­ва обид­но крат­ка, бит­ки­те в нея са пове­че от еле­мен­тар­ни, няма гла­вен „бос”, сюже­тът е поч­ти пра­во­ли­не­ен и дори раз­ни­те „целув­ки”, кои­то геро­ят полу­ча­ва по едно вре­ме, не ни спа­ся­ват от отег­че­ние. С дру­ги думи при все, че фина­лът явно е „отво­рен” и загат­ва за про­дъл­же­ние (кое­то така и така не се осъ­щес­т­вя­ва), резул­та­тът е пове­че от „пък­лен”. Слав­на­та нин­джа ста­ва „сочен залък за Кра­ли­ца­та на зло­то, освен ако не овла­дее отча­я­ни­е­то си и не наме­ри начин да очис­ти Орб от това най-сквер­но него­во пет­но”. Как­во­то и да зна­чи това, след като в пред­на­та сце­на сме виде­ли как геро­ят е „погъл­нат” от един „Все­ми­рен глист”, наис­ти­на всич­ко ни идва мал­ко в пове­че. И дума­та „край” след послед­ния епи­зод ни идва поч­ти като спа­се­ние. И със сигур­ност оста­ва гор­чив вкус в уста­та, макар и от едно ина­че пер­фек­т­но ястие. А може би цел­та на авто­ри­те и изда­те­ли­те е била все пак да си оста­нем гладни…
Как­во­то и да си гово­рим, исти­на­та вина­ги е някъ­де по сре­да­та и това едва ли е най-доб­ра­та поре­ди­ца, на коя­то можем да попад­нем сред кни­ги­те-игри. Но със сигур­ност това е една от мал­ко­то поре­ди­ци, коя­то си заслу­жа­ва как­то пари­те, така и вре­ме­то, така и уси­ли­я­та да бъде изиг­ра­на. А това ще е наис­ти­на труд­но, повяр­вай­те ми, ако не хит­ру­ва­те, защо­то смърт­та деб­не на вся­ка крач­ка и само едно погреш­но реше­ние или неус­пеш­но хвър­ля­не на зара може до ви отве­де до епи­зод, кой­то завър­ш­ва с рисун­ка на череп с коса в ръка­та. В инте­рес на исти­на­та оба­че точ­но на фина­ла в шес­та кни­га, кога­то геро­ят уж е обре­чен да загу­би всич­ко, омраз­на­та жът­вар­ка там я няма нари­су­ва­на. Това послед­но­то наис­ти­на зву­чи поне мал­ко оптимистично.
Първата книга от преведените на български от Еквус

Рецен­зент: Дамян „Yann” Христов

4 thoughts on “<span class="dquo">„</span>Пътят на Тигъра” – нинджа не се става, или си нинджа…”
  1. Аз имах и чети­ри­те изда­де­ни час­ти на “Пътят на Тигъ­ра” и в края на послед­на­та кни­га, кога­то про­пад­нах в леп­ка­ва­та мре­жа и се ока­зах погъл­нат от Все­мир­ни­ят глист пет мину­ти седях с отво­ре­на уста! Почув­с­т­вах се мно­го прецакан.

  2. От също­то се оплак­ват мно­го фено­ве на поре­ди­ца­та. Явно е тряб­ва­ло да има сед­ма част, в коя­то да можеш да изле­зеш от глис­та и да про­дъл­жиш напред.

  3. Стра­хот­на ста­тия. Аз явно съм чел само час­ти­те от 3 до 6 — дру­ги­те ги няма в Бъл­га­рия преведени. 🙂

  4. Пре­во­дът “Все­мир­ни­ят глист” не е добър. Ста­ва дума за Све­тов­ния змей, тъй като “worm” далеч не озна­ча­ва само “чер­вей” и про­из­вод­ни­те му. 

    Жал­ко е, че няма Сед­ма кни­га. Тя веро­ят­но би била като Вто­ра: пътят назад, към дома. 

    Напос­ле­дък ми се ще да разиг­рая завръ­ща­не­то на Отмъс­ти­те­ля от Нед­ра­та на Орб като D&D сесия (с Дорей и Глайвас).

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *