
Автор: Питър Вейл
Всички имаме приятели, сестри, чичовци, които не разбират смисъла на настолните игри и чиито познания за тях свършват с прашното копие на “Не се сърди човече” в килера. Някои от нас сигурно също нехаят за тях, предпочитайки компютърни или ролеви или (недай Боже!) колекционерски игри с карти пред тях.
В помощ на зарибяващите и на незарибените, в тази статия ще изложа четири класически евроигри, с които можете да разпалите интерес към жанра, и които са проверено лесни за заучаване от начинаещи.
Дефиницийка:
Първо, какво са евроигри? За тези, които не са наясно, “евроигра” е разтегливо и общо понятие за стил настолни игри, които поощряват сътрудничество и победа по точки за сметка на директното съревнование или конфликт с другите играчи.
Така нареченият “евро” стил на настолните игри идва от Германия, където след Втората световна война (по обясними причини) идеята за конфликт става обществено противна, и немците почват да мислят как да създадат игри с други цели.
Игри като “Монопол” и “Риск” са игри с нулева сума: стъпка напред за един играч непременно означава щета за друг, което е проблематично не само за отношенията между играчите, но и за баланса на играта, тъй като в игри с нулева сума лидерът се настига много трудно. След втория час на “Монопол”, половината играчи са елиминирани и дъвчат палци от скука, а другата половина доизживяват мизерното си съществуване преди да паднат под ударите на пича с четирите гари и стоте хотела.
За разлика от тях, първо правило в дизайна на евроигрите е липсата на елиминация. Всички играчи са в играта до края, а игровите механизми са балансирани така, че да не насърчават излизането на лидери с огромна преднина пред останалите.
Евроигрите често се печелят по точки, които се добиват по различни начини, и често включват механизми за сътрудничество в рамките на индивидуалните цели на играча.
Държа да спомена, че това далеч не прави евроигрите беззъби и безинтересни, а им придава по-богато и разнообразно усещане за съревнование.
И така, след това въведение в света на евроигрите, бих искал да ви представя четири от най-популярните игри в жанра. Първите две са слабо конфликтни, а следващите две са подходящи за по-агресивни играчи и съдържат по-войнствена тематика.
Заселницита на Катан (Settlers of Catan)
Играчи: 3–4
Времетраене: 60–90 минути
“Заселницита на Катан” е една от най-известните настолни игри в света. Създадена от немеца Клаус Тюбер през 1995 г., тя веднага печели “Игра на годината” в Германия. Преведена е на сума езика, вкл. и на български, и се продава наравно с Риск, Монопол и тям подобни по mainstream магазините.
Играе се на поле от 19 правилни шестоъгълни полета, които представляват новооткрития остров Катан. Всеки играч строи селища по върховете и пътища по ръбовете между полетата.
Всяко поле представлява един от пет ресурса (дърво, руда, тухла, жито, вълна), които са необходими в различни пропорции за селища, пътища и за общо развитие. Същевременно всяко поле отговаря на число от 2 до 12.
Играчът, който е на ход хвърля два зара, при което всяко поле с число равно на резултата “ражда” ресурс: всеки играч със селище съседно на това поле получава една единица от ресурса. После играчът на ход има право да търгува ресурси с други играчи или с банката, и да ги харчи.
Интересното на “Заселниците” е, че всяко хвърляне на заровете, без значение кой е на ход, може да произведе нови ресурси за който и да е от играчите. Така ресурсите идват често, на всеки му е интересно, а търговският дух се разпалва в безброй пазарлъци и взаимно полезни сделки между играчите.
Конфронтацията в играта се изразява най-вече в местенето на пионката “крадец” върху някое поле, с което продукцията на ресурс на това поле се блокира. Това става сравнително често (когато заровете покажат най-вероятния резултат 7) и може да е както безобидно, така и унищожително, ако “крадецът” кацне на единственото ти поле за даден важен ресурс. Същевременно има и други, по-тънки начини да прецакаш противника: да строиш пътища така, че да блокираш неговото развитие, да го изнудваш с рицарска карта или да присвоиш всички единици от определен ресурс след като си ги изтъргувал “изгодно” с друг играч.
Целта на играта (както и на повечето евроигри) е да си първия, спечелил определен брой точки, в случая 10. Хубавото на “Заселниците” е, че има много стратегии, които водят до печелене на точки: освен със строеж на селища (1 точка за всяко), те могат да се добиват с поддържане на най-дългата пътна мрежа (+2 точки) или с командване на най-силната армия (+2 точки). Повратности в играта има, например когато си на точка от победата и някой изтегли карта за строеж на пътища, надминавайки твоята магистрала и присвоявайки си две от ценните ти точки.
Играта също се поддава на определена доза монополизъм и задушаване на противниковите икономики чрез контрол над един от петте ресурса, въпреки, че търговията между играчите и с банката прави пълна блокада невъзможна.
За:
— по-интересна от “Монопол” и не те кара да намразиш приятелите си чак толкова
— играчите не скучаят без значение кой е на ход
— дизайна е прекрасен
— картата е различна с всяка игра
Против:
— късметът играе голяма роля в продукцията на ресурси и слабо разположение на селищата може да доведе до зависимост от точно определен резултат, който може да не дойде в продължение на много ходове
— основната игра е само за 3‑ма или 4‑ма играчи (въпреки, че може да се намери допълнени за 5 и 6 играча и има официални правила за 2‑ма (тук))
Каркасон (Carcassonne)
Играчи: 2–5
Времетраене: ~45 минути
Наречена на малък крепостен град в южна Франция, в “Игра на Годината” за 2001-ва година “Каркасон” играчите се редуват да поставят квадратни картонени плочки на масата, сглобявайки средновековна карта с поля, пътища и крепости. В играта почти няма агресия и победата зависи от пространственото мислене и дълготрайната стратегия на всеки играч, както и до известна степен от късмета.
Също като “Катан”, “Каркасон” се играе за точки и съдържа множество пътища към успеха. Преведена е на български, но в самата игра няма дума текст, така че и немският или английският вариант могат да се играят безпроблемно.
Правилата са елементарни:
— играта започва с една плочка в средата на масата
— на своя ход всеки играч тегли плочка наслуки и я добавя към картата, така, че да се връзва с всички останали плочки (тоест, да продължава съществуващите пътища и крепостни стени).
— след като постави плочката, играчът има право да зачисли един от седемте си селянина (жаргонно Meeple в оригиналната игра) да събира точки от даден град, път, поле или манастир
— точки от град се събират когато той се затвори, тоест когато стените му се свържат в обръч без дупки, колкото и шантава да е формата му. Незатворени градове се броят накрая и дават само половината от точките.
— пътищата дават по-малко точки, но по-често: в момента, в който път стигне до разклонение или свърши в порта на град, тази отсечка се брои за свършена и дава точки, позволявайки също така играча да си прибере селянина и да го използва другаде.
— точки от полетата се събират винаги накрая и зависят от това колко завършени града “храни” дадено поле
— манастира дава толкова точки, колкото полета има около него, вкл. неговото
— играта свършва като свършат плочките
Стратегията в играта идва с разпределянето на единствения ресурс: селяните, и с решения като това дали да затвориш града си сега, или да се полакомиш да го разшириш, рискувайки да не успееш да го затвориш после. Има и доста начини да прецакаш другите играчи, разширявайки техните градове до безкрайност или
слагайки плочка така, че да не могат да затворят град без точно определена рядка плочка.
Чудесното на тази игра е, че може да се обясни за три минути, а началната инвестиция на време е минимална. Това я прави достъпна за начинаещи, скептици и деца без да пречи на стратегическата дълбочина на играта. По-опитните играчи често прекарват по няколко минути обмисляйки всеки ход и въпреки това играта се движи бързо и поддържа интереса на всички играчи до края.
Друг подобен плюс на “Каркасон” е, че е една от малкото настолни игри, които могат да се играят от хора с умствени увреждания. Това го пиша без капка подигравка. Използвана е терапевтично с деца с аутизъм, както и в специализирани класни стаи и може да сближи деца с увреждания с техни връстници, тъй като е достъпна за всички. Ако някой от близките ви е с интелектуални затруднения, “Каркасон” е една наистина безценна игра.
За:
— лесно разучаване и стартиране
— тематиката е напълно “безкръвна”, което я прави подходяща за деца
— стратегически дълбока и многостранна
Против:
— липсата на директна, кървава агресия не допада на всички
— ако един играч държи да анализира всяка възможна позиция играта може много да се проточи
— горното е особено вярно с повече играчи, тъй като играчите, които не са на ход, няма какво да правят
Цитадели (Citadels)
Играчи: 2–8
Време: 40–60 минути
Създадена от Бруни Файдути, “Цитадели” е номинирана за “Игра на годината” през 2000 година. За разлика от горните две, играта се състои само от две тестета карти и торба пластмасови жълтици. В нея високо се цени умението да разгадаваш намеренията на противниците си, блъфирането и дипломацията. За щастие, играта включва и поне три различни начина да прецакаш друг играч на своя ход.
Сюжетът на играта е следният: играчите са благородници в ренесансов град и всеки е градоначалник на собствен район на града. Поред, те теглят карти, печелят жълтици, и ги използват за да строят квартали (districts). В момента, в който някой построи осмия си квартал, играта свършва
и (по евро стил) всички играчи броят точки. Основното тесте карти се състои от квартали, които играчите теглят и държат в ръка, докато решат да ги построят. Всеки квартал дава точки, равни на цената си в жълтици. Кварталите са 5 вида: търговски, военни, религиозни, политически или специални, като специалните квартали дават и допълнителни бонуси на играча, който ги построи. Когато е на ход, всеки играч има право да избере дали да вземе 2 жълтици или да изтегли една квартална карта. После може да построи един квартал.
Най-сполучливата механика на “Цитадели” всъщност е следната: преди всеки рунд всеки играч избира, чрез полутаен търг, една от осем различни благороднически роли, която подобрява някой от показателите му за рунда или му позволява да извърши допълнително действие. Тук играта става интересна. Всеки рунд, поне една от ролите е случайно извадена от тестето и не може да бъде избрана. Първият играч тайно избира една от другите и подава останалите на следващия, който избира неговата въз основа на това кои роли са останали, коя му трябва най-много и кои роли според него са взели предните играчи. После ролите се разкриват в определен ред и играчите действат спрямо него.
Убиецът, Крадецът и Генералът имат унищожителни умения, като могат да убият роля (карайки избралия я играч да пропусне ход), да присвоят жълтиците на друг играч или да унищожат чужд квартал. Магьосникът позволява размяната на всички квартални карти с друг играч, което може да ти отнеме някой супер квартал в момента, преди да успееш да събереш пари да го построиш. Кралят ти дава стопански бонус (+1 жълтица за всеки построен граждански квартал) и ти позволява да избираш роля пръв следващия рунд. Епископът взема стопански бонус от религиозни сгради и кварталите му са неразрушими за Генерала този ход. Освен стопански бонус, Търговецът взема и допълнителна жълтица, а Архитектът тегли две допълнителни квартални карти и може да строи до три квартала. Генералът също получава стопански бонус от военните сгради, а Убиеца може да се използва и за защита, като “убие” ролята, от която играчът най-много се страхува в даден ход.
Така се получава елегантна система на избор, която добре балансира стопанските нужди на всеки играч с тези за атака и отбрана. Тъй като никоя роля не предпазва от всички злини, оцеляването в играта е въпрос на малко късмет, много мнителност и безгрешно разгадаване намеренията на другите играчи. “Цитадели” е покерът на евроигрите и изисква най-много общуване между играчите в дългата игра на надлъгване и предателство.
Правилата не са от най-простите и поне една игра ще мине бавно и със спънки докато всички усвоят играта, но като цяло “Цитадели” не е трудна, а малкия формат на кутията я прави удобна за носене на излети и за хвърляне в раницата заедно с по-голяма игра за следващата среща с приятели.
За:
— малка кутия, лесна за носене
— играе се добре с 2–8 човека
— статични стратегии не вършат работа, адаптиране към настоящата ситуация е жизнено важно
— няма елиминация, печели се по точки и всеки има какво да прави всеки рунд
— играта позволява навързване на роли в последователни ходове, като всяка надстроява над постигнатото от предната
Против:
‑играта е зависима от текста на картите, а преводът на български не е от най-добрите
— честа игра с една и съща група предразполага към по-лесно разгадаване на стратегии
— картите се износват след дълга употреба, особено тези с ролите
— някои от илюстрациите не са подходящи за малки деца
— понякога се проточва, особено с повече хора
“Малък Свят” (Small World)
Играчи: 2–5
Време: 60–90 минути
Последната игра в тази статия е за любителите на позиционни стратегически игри като Risk. Въпреки силните си сходства с множество евроигри, Small World не е евроигра, а представлява конфронтационна игра с големи армии в свят, който е твърде малък, за да побере амбициите на всички играчи. Играта е реализирана в стил “фентъзи” с доза хумор, което личи от кутията. Играе се на карта с пет-шест различни вида територии, като някои са населени с туземци в началото. Всеки играч избира комбинация от раса (една от 14) и умение (едно от 20), като комбинациите са разбъркани и само 5 са достъпни за избор.
След като избере раса, играчът започва да завзема територии. На края на всеки ход, всяка територия, която владее, му носи по една точка. Играта се играе определен брой ходове (8–10) в зависимост от броя на играчите и точките се пазят в тайна след получаването си и се броят чак накрая.
Интересното на Small World е, че в повечето случаи първоначалният брой войници, които получава всяка раса, представлява цялата армия на разположение на играча. Подкрепления не могат да се купят и не идват след първоначалния избор на комбинация. Това значи, че с всеки следващ ход расата ти се разстила на все повече и повече територии докато в един момент способността ѝ да расте повече просто свършва. Хубавото е, че когато това се случи, играчът може да обяви, че расата му минава в упадък и да избере нова. Всички територии на упадналата раса остават собственост на играча и му носят точки в следващите ходове, стига да не бъдат завзети от противниците му, но тази раса вече не може да атакува и умението ѝ не важи. Вместо това, играчът избира нова комбинация от петте възможни и продължава играта с пресни сили. Минаването в упадък отнема един ход, което пречи на играчите да сменят раси твърде често, и конкуренцията за следващата добра комбинация на масата винаги е голяма.
Комбинациите на раси и умения правят играта уникална и интересна. Поради случайното им комбиниране, в Small World се появяват най-различни комбинации: някои дават повече войска, други пазят завзетите територии, трети правят завземането по-лесно и т.н. По-интересно е, че много умения правят определени раси страшно силни, като ги подсилват в слабото им място.
Друга причина да препоръчам тази игра е, че правилата и бойната система са доста лесни и прости за обясняване на начинаещи, и играта може да започне до 5 минути след отварянето на кутията. Определеният брой ходове също допринася тя да свърши в разумни срокове (не като игра на примерно Lord of the Rings Risk, която отне 8 часа и след която ми идеше да си избода очите със собствените си пластмасови елфи).
За:
— удовлетворява жаждата за завладяване на територии без да се проточва
— зависи от късмета много по-малко от Risk
— комбинациите от раси и умения са много сполучливи и разнообразни
— тематиката е подходяща и за деца
— оформлението е прекрасно и луксозно
— стратегията е много разнообразна и няма златни истини, с които винаги да се печели
Против:
— картите са различни за всеки брой играчи, но самите те не се променят, тоест има шанс да доскучаят
— не намерих превод на български, въпреки че самата игра не съдържа много текст
— времетраенето на играта се удължава чувствително, ако някой от играчите е сметач на точки за всеки вариант
Много добро ревю и селекция, поздравления 🙂
Ок, добри ревюта, готина селекция, НО… къде видяхме евро-стила в тия игри. Всички те в основата си са базирани на директно съревнование.
Статията е много интересна. Прочетох я на един дъх.
За съжаление някои обяснения не ми станаха ясни, твърде незапознат съм с материята.
Много добра стастия! Само да добавя, че с експанжъните Карсакон става доста по конфронтационна (например с доста по-лесно изпълнимата възможност да крадеш чуждите строежи и др.).
Относно какво е евро игра и какво не — границата при много игри се размива, защото много от конфронтационния жанр (т.нар. Ameritrash) взаимстват много елементи от евро игрите. Със сигурност обаче не всяка игра, в която победителят се определя от това кой има най-много точки е евро игра. Във връзка с това определено не смятам Small World и Цитадели за евро игри (най-малкото, че както и авторът казва Small World е еволюционна разновидност на Risk, която е The Ameritrash Game). Но това не е толкова важно в случая — важното е, че постредством статията повече хора ще се запознаят с тези страхотни игри.
Добра и интересна статиика. Аз си мислех че евроигрите се водят кооперативни.
Евроигрите включват механизми за сътрудничество, но като цяло имат един победител, тоест са си съревнователни. Разликата идва по-скоро в начина на съревнование и тематиката: вместо да събираш армии и да колиш противникови войски, събираш точки и гледаш да му прецакаш пътищата или икономиката.
Small World е изключението в тази статия, защото, както споменах, всъщност не е евроигра, а е просто добра позиционна стратегия, която се учи лесно.
Има много игри с кооперативни цели, но не всички са евроигри. Примери са Shadows Over Camelot, където играчите се борят срещу играта и Last Night on Earth, която си е америгричка (със зарчетата, битките и т.н.), но пък е асиметрична и се играе отборно (2,3,4 срещу 1 или 2).
Да поправя злото — нито една от тия игри не е кооперативна и 4та са силно конфронтационни и водят до бой с думи и тухли. Статията е дълга, скучна и субективна — демек автора има проблем с Риск — която е легенда и то не случайно.
Нито една от тия игри не и трябва да е кооперативна: повечето евроигри не са.
Риск е чудесна игра и аз съм я играл много и с удоволствие, просто не ми се пише за нея, защото е известна. Целта на статията е да предложи алтернативи на класическите настолни игри.
Проблем имам с LOTR Risk, защото картата е зле измислена и не включва лесно защитаеми места, тоест играчите се въртят в безкрайна въртележка, която продължава 8 часа.
Риск може да е легендарна игра, но тя стана най-вече легендарна с невероятната си тъпота. Това е играта с най-голяма популярност, но е безумно тъпа до безкрайността си.
На всичкото отгоре идиотите от Universal и Sony са изпонакупили филмовите права за Battleship и Risk…
Не знам как филм вдъхновен от игра като Risk няма да ни се стори по-бавен и по-тъп от самата игра…