Този филм се появи сякаш от нищото и получи 10 номинации за Оскар като на шега. Когато разгледах екипа му, не видях нищо познато — напълно неизвестни за мен актьори и режисьор (Michel Hazanavicius). Знаех единствено, че е ням и черно-бял. Звучеше ми като една от онези претенциозни “арт” продукции, които често обират наградите по фестивалите от този род, без значение че отегчават до смърт обикновения зрител. Въпреки подозренията си, реших да го изгледам. В резултат ме отнесе, както отнесе 5 от Оскарите няколко дена по-късно — най-добър филм, режисура, главна мъжка роля, музика (оригинална) и костюми.
Сюжетът е фокусиран върху появата на филми със звук и по-конкретно върху ефекта, който носи това събитие върху главния герой Джордж Валънтайн (Jean Dujardin). Той е харизматичен “старомоден” актьор, джентълмен, звезда и любимец на зрителите, който отказва да приеме тази промяна във филмовото изкуство и не може да приеме за стойностни филмите, в които се говори. Паралелно на неговото психологическо и социално падение е даден възходът на Пепи Милър (Bérénice Bejo) — млада, разсеяна симпатична актриса, която се нагажда добре към новия облик на кино индустрията и на свой ред става любимка на зрителите. Филмът в основата си е много сериозна драма и въпреки че вероятно ще успее да ви разплаче на няколко момента, той не е тежък — напротив, във всеки драматичен момент е добавена щипка хумор, сарказъм или дори пародиране на “драмата”. Звучи “бозливо”, но е направено изключително стилно и приятно и резултатът наистина успява да предизвика смях през сълзи. Самият хумор е много приятен, тънък и сполучлив.
Освен Джордж и Пепи, кастът включва още няколко човека с доста второстепенни роли (продуцента на двамата, жената на Джордж и неговия предан иконом), така че двата актьора изнасят целия филм почти самостоятелно. Не е за пренебрегване и кучето на Джордж, внасящо страшна свежест във всеки кадър, в който присъства — една от най-гениалните животинска роли в историята на киното въобще е този Джак-Ръсел териер (или казано по наше му — Майло). Та, двамата главни актьори (макар Bérénice технически да се води поддържаща роля и да получи номинация за такава) в моите очи се представят просто перфектно. Играта им е на два пласта в зависимост дали играят във “филм във филма” или не, като и в двата случая театралничат (но в различна степен) по характерен за продукциите от онова време начин (20’s & 30’s). Самите персонажи са много пълнокръвни. Джордж, на места е представен най-вече като веселяк и чаровник, на други принципен, непоколебим, горделив и дори инатлив джентълмен, на трети е намръщен и уморен от живота, остаряващ мъж. Пепи пък е вятърничева и лъчезарна, но пък едновременно с това дълбока и решителна. (Мисля че съм влюбен в нея…) И двата героя се развиват постоянно във филма, на фона на статичните такива поддържащи персонажи, и по мое мнение актьорите са безупречно се справят с нелеките си роли.
В началото на филма се чувствах странно от това, че е ням. Постепенно привикнах и съпровождащата го музика се оказа много по-разтърсваща, отколкото може да бъде във филм, който не е ням, тъй като е единственото, което чуваме. Мога да кажа само, че ме впечатли в пъти и пъти в повече от тази в “Хюго”. За костюмите не мога да кажа абсолютно нищо 🙂 Ако има нещо, за което се колебая дали е направено по най-добрия начин, то това е краят. Тъй като не бих искал да издам какво се случва, ще кажа само че преходите в целия филм са много плавни, детайлни и аргументирани. Преходът в края не е невъзможен или нелогичен, но е рязък и сервиран на готово и се чудя дали беше нужен и дали това е начинът, по който е най-добре да се поднесе. Все пак е очевидно е, че е сложен за да остави зрителите с определен “вкус в устата” след края и за да има завършеност на историята, така че може да се каже, че целта оправдава средствата. Ще се радвам да споделите мнението си във форума за това, както и за всичко останало.
В заключение — просто идете да го гледате и ако можете, влезте в залата без очаквания — нито занижени, нито повишени. Бъдете спокойни, “Артистът” не е някаква помпозна “елитарна” продукция, която да ви отврати или отегчи. Филмът е мил и чаровен, драматичен и забавен, и достъпен за обикновените зрители като мен и вас.
Хюго
Резюметата за този филм, на които аз попаднах, са кратки и неясни относно неговия сюжет. Най-често се пише за приключенията на сирачето Хюго, което по стечение на обстоятелствата живее в гара в Париж и преследва ревностно едничка цел — да поправи повредена машина, която е единственото наследство от баща му. Не е лъжа, че това заема по-голямата част от екранното време, но в моите очи този “основен” сюжет и “основните” герои допринасят единствено със създаването на атмосфера и динамика, а смисловото ядро на филма е съвсем другаде — в магията на киното, зараждането на фантастичния жанр и съдбата на един от неговите флагмани, Georges Méliès. Може да се каже, че “Хюго” въплътява в себе си два съвсем различни и до голяма степен независими компонента — откъс от живота и емоциите на Méliès и детски приключенски филм.
Атмосферата остави в мен усещане за “Steam-punk”, със стилизираните си гротескни герои, приказната си визия, фантастичните механики и магическите фокуси и събития. Филмът спечели оскари за кинематография, звуково миксиране и обработка, визуални ефекти и в направление изкуство (“art direction”; нямам представа как е прието да се превеждат тези категории). Не мога да му направя забележка за нито едно от горните. Въпреки че не го гледах на 3D, продукцията ме впечатлява до краен предел във визуално отношение. Ако човек замрази произволен кадър в който и да е момент от филма, има добри шансове изображението да е превъзходен wallpaper… Божествено красив е. Нямам нищо против и спрямо актьорската игра и макар да не впечатлява с такава, актьорите се справят добре.
Това, с което реално имам проблем, е сюжета. На кратко, намирам го за един голям пълнеж, тъй като това, което филмът има да ми каже и покаже се случва в ретроспекция, странично от сюжетната линия, в продължение на няколко минути в самия край на филма. Реално краят няма почти нищо общо със сюжета и основната функция на целия този 90%-ов пълнеж е да създаде у нас чувство, което вероятно създават филмите на самия Georges Méliès. Звучи наистина гениално да направиш филм за някого, пресъздавайки усещането от неговите филми, но в същност за мен аналогията е следната — някой да ме качи на колата си, да ме вози бясно час и половина и на слизане да ми каже “Аертон Сена е бил велик пилот във Формула 1” и да ми намигне. За някои това наистина ще е по-добре, особено ако возията е била вълнуваща, но лично аз предпочитам документален филм за Сена, в който 90 минути ми разказват за живота му и ми показват що за човек е бил. А от тези няколко минути за Méliès и допълнителното проучване в последствие се убедих, че има достатъчно материал да се направи разкошен и вълнуващ биографичен филм за живота му. По принцип не е градивна критика да се каже “по би ми харесало еди как си…”, но нека видим с какво запълва времето ни “Хюго”:
- обикаляне из тръби в гоблинската гара;
- мистериозната почти демонична смърт на бащата на Хюго, която няма никаква роля във филма, както и той самия; няма и име дори…;
- ужасният настойник на Хюго, който се появява, изгражда стабилно ролята си колко лошо ще се държи с Хюго и изчезва (сумарно за 45 секунди от филма);
- малкото Хармаяни-подобно момиченце покрай него и половинчатите й, бедни и недоразвити отношения с Хюго;
- романсът на стражара на гарата Али Джи (Sacha Baron Cohen) със цветарката на гарата (Whoc Аres);
- клишираното куче на горния, което не успява да е смешно или интересно;
- самият Хюго, чиято история също не води до никъде, поне в моите очи
Филмът може и да е невероятно приключение за по-малките, но за мен е едно странно и безпосочно съчетание, което успя да ми каже много малко и не задържа интереса ми. Не мисля че е перфектен и за деца, тъй като за тях могат да се предложат много по-вълнуващи, изчистени от псевдо-смисъл приключения, например като “The Adventures of Tintin”. Така или иначе, въпреки че в своята цялост “Хюго” не ми хареса, не съжалявам ни най-малко, че го гледах, поради уникалният начин, по който изглежда и звучи, музиката му и атмосферата, която създава. Абсолютно си заслужават два часа от вашия живот, а вероятно и получените оскари.
/Автор: Ал Торо/