Артис­тът

Този филм се появи сякаш от нищо­то и полу­чи 10 номи­на­ции за Оскар като на шега. Кога­то раз­гле­дах еки­па му, не видях нищо позна­то — напъл­но неиз­вес­т­ни за мен актьо­ри и режи­сьор (Michel Hazanavicius). Зна­ех един­с­т­ве­но, че е ням и чер­но-бял. Зву­че­ше ми като една от оне­зи пре­тен­ци­оз­ни “арт” про­дук­ции, кои­то чес­то оби­рат награ­ди­те по фес­ти­ва­ли­те от този род, без зна­че­ние че отег­ча­ват до смърт обик­но­ве­ния зри­тел. Въп­ре­ки подоз­ре­ни­я­та си, реших да го изгле­дам. В резул­тат ме отне­се, как­то отне­се 5 от Оска­ри­те някол­ко дена по-къс­но — най-добър филм, режи­су­ра, глав­на мъж­ка роля, музи­ка (ори­ги­нал­на) и костюми.

Сюже­тът е фоку­си­ран вър­ху поява­та на фил­ми със звук и по-кон­к­рет­но вър­ху ефек­та, кой­то носи това съби­тие вър­ху глав­ния герой Джордж Валън­тайн (Jean Dujardin). Той е хариз­ма­ти­чен “ста­ро­мо­ден” актьор, джен­тъл­мен, звез­да и люби­мец на зри­те­ли­те, кой­то отказ­ва да при­еме тази про­мя­на във фил­мо­во­то изкус­т­во и не може да при­еме за стой­нос­т­ни фил­ми­те, в кои­то се гово­ри. Пара­лел­но на него­во­то пси­хо­ло­ги­чес­ко и соци­ал­но паде­ние е даден въз­хо­дът на Пепи Милър (Bérénice Bejo) — мла­да, раз­се­я­на сим­па­тич­на акт­ри­са, коя­то се нагаж­да доб­ре към новия облик на кино индус­т­ри­я­та и на свой ред ста­ва любим­ка на зри­те­ли­те. Фил­мът в осно­ва­та си е мно­го сери­оз­на дра­ма и въп­ре­ки че веро­ят­но ще успее да ви раз­пла­че на някол­ко момен­та, той не е тежък — напро­тив, във все­ки дра­ма­ти­чен момент е доба­ве­на щип­ка хумор, сар­ка­зъм или дори паро­ди­ра­не на “дра­ма­та”. Зву­чи “боз­ли­во”, но е напра­ве­но изклю­чи­тел­но стил­но и при­ят­но и резул­та­тът наис­ти­на успя­ва да предиз­ви­ка смях през съл­зи. Сами­ят хумор е мно­го при­ятен, тънък и сполучлив.

Освен Джордж и Пепи, кас­тът включ­ва още някол­ко чове­ка с доста вто­рос­те­пен­ни роли (про­ду­цен­та на два­ма­та, жена­та на Джордж и него­вия пре­дан ико­ном), така че два­та актьо­ра изна­сят целия филм поч­ти самос­то­я­тел­но. Не е за пре­неб­рег­ва­не и куче­то на Джордж, вна­ся­що страш­на све­жест във все­ки кадър, в кой­то при­със­т­ва — една от най-гени­ал­ни­те живо­тин­с­ка роли в исто­ри­я­та на кино­то въоб­ще е този Джак-Ръсел тери­ер (или каза­но по наше му — Май­ло). Та, два­ма­та глав­ни актьо­ри (макар Bérénice тех­ни­чес­ки да се води под­дър­жа­ща роля и да полу­чи номи­на­ция за така­ва) в мои­те очи се пред­ста­вят просто пер­фек­т­но. Игра­та им е на два плас­та в зави­си­мост дали игра­ят във “филм във фил­ма” или не, като и в два­та слу­чая теат­рал­ни­чат (но в раз­лич­на сте­пен) по харак­те­рен за про­дук­ци­и­те от оно­ва вре­ме начин (20’s & 30’s). Сами­те пер­со­на­жи са мно­го пъл­нок­ръв­ни. Джордж, на мес­та е пред­ста­вен най-вече като весе­ляк и чаров­ник, на дру­ги прин­ци­пен, непо­ко­ле­бим, гор­де­лив и дори инат­лив джен­тъл­мен, на тре­ти е намръ­щен и умо­рен от живо­та, оста­ря­ващ мъж. Пепи пък е вятър­ни­че­ва и лъче­зар­на, но пък еднов­ре­мен­но с това дъл­бо­ка и реши­тел­на. (Мис­ля че съм влю­бен в нея…) И два­та героя се раз­ви­ват посто­ян­но във фил­ма, на фона на ста­тич­ни­те таки­ва под­дър­жа­щи пер­со­на­жи, и по мое мне­ние актьо­ри­те са безуп­реч­но се спра­вят с неле­ки­те си роли.

В нача­ло­то на фил­ма се чув­с­т­вах стран­но от това, че е ням. Посте­пен­но при­вик­нах и съп­ро­вож­да­ща­та го музи­ка се ока­за мно­го по-раз­тър­с­ва­ща, откол­ко­то може да бъде във филм, кой­то не е ням, тъй като е един­с­т­ве­но­то, кое­то чува­ме. Мога да кажа само, че ме впе­чат­ли в пъти и пъти в пове­че от тази в “Хюго”. За кос­тю­ми­те не мога да кажа абсо­лют­но нищо 🙂 Ако има нещо, за кое­то се коле­бая дали е напра­ве­но по най-доб­рия начин, то това е кра­ят. Тъй като не бих искал да издам как­во се случ­ва, ще кажа само че пре­хо­ди­те в целия филм са мно­го плав­ни, детайл­ни и аргу­мен­ти­ра­ни. Пре­хо­дът в края не е невъз­мо­жен или нело­ги­чен, но е рязък и сер­ви­ран на гото­во и се чудя дали беше нужен и дали това е начи­нът, по кой­то е най-доб­ре да се под­не­се. Все пак е оче­вид­но е, че е сло­жен за да оста­ви зри­те­ли­те с опре­де­лен “вкус в уста­та” след края и за да има завър­ше­ност на исто­ри­я­та, така че може да се каже, че цел­та оправ­да­ва сред­с­тва­та. Ще се рад­вам да спо­де­ли­те мне­ни­е­то си във фору­ма за това, как­то и за всич­ко останало.

В заклю­че­ние — просто иде­те да го гле­да­те и ако може­те, влез­те в зала­та без очак­ва­ния — нито зани­же­ни, нито пови­ше­ни. Бъде­те спо­кой­ни, “Артис­тът” не е някак­ва пом­поз­на “ели­тар­на” про­дук­ция, коя­то да ви отвра­ти или отег­чи. Фил­мът е мил и чаро­вен, дра­ма­ти­чен и заба­вен, и достъ­пен за обик­но­ве­ни­те зри­те­ли като мен и вас.

 Хюго

Резю­ме­та­та за този филм, на кои­то аз попад­нах, са крат­ки и неяс­ни относ­но него­вия сюжет. Най-чес­то се пише за приклю­че­ни­я­та на сира­че­то Хюго, кое­то по сте­че­ние на обсто­я­тел­с­т­ва­та живее в гара в Париж и преслед­ва рев­нос­т­но еднич­ка цел — да поп­ра­ви повре­де­на маши­на, коя­то е един­с­т­ве­но­то наслед­с­тво от баща му. Не е лъжа, че това заема по-голя­ма­та част от екран­но­то вре­ме, но в мои­те очи този “осно­вен” сюжет и “основ­ни­те” герои допри­на­сят един­с­т­ве­но със съз­да­ва­не­то на атмос­фе­ра и дина­ми­ка, а смис­ло­во­то ядро на фил­ма е съв­сем дру­га­де — в маги­я­та на кино­то, зараж­да­не­то на фан­тас­тич­ния жанр и съд­ба­та на един от него­ви­те флаг­ма­ни, Georges Méliès. Може да се каже, че “Хюго” въп­лъ­тя­ва в себе си два съв­сем раз­лич­ни и до голя­ма сте­пен неза­ви­си­ми ком­по­нен­та — откъс от живо­та и емо­ци­и­те на Méliès и дет­с­ки приклю­чен­с­ки филм.

Атмос­фе­ра­та оста­ви в мен усе­ща­не за “Steam-punk”, със сти­ли­зи­ра­ни­те си гро­тес­к­ни  герои, при­каз­на­та си визия, фан­тас­тич­ни­те меха­ни­ки и маги­чес­ки­те фоку­си и съби­тия. Фил­мът спе­че­ли оска­ри за кине­ма­тог­ра­фия, зву­ко­во мик­си­ра­не и обра­бот­ка, визу­ал­ни ефек­ти и в направ­ле­ние изкус­т­во (“art direction”; нямам пред­ста­ва как е при­ето да се пре­веж­дат тези кате­го­рии). Не мога да му напра­вя забе­леж­ка за нито едно от гор­ни­те. Въп­ре­ки че не го гле­дах на 3D, про­дук­ци­я­та ме впе­чат­ля­ва до кра­ен пре­дел във визу­ал­но отно­ше­ние. Ако човек замра­зи про­из­во­лен кадър в кой­то и да е момент от фил­ма, има доб­ри шан­со­ве изоб­ра­же­ни­е­то да е пре­въз­хо­ден wallpaper… Божес­т­ве­но кра­сив е. Нямам нищо про­тив и спря­мо актьор­с­ка­та игра и макар да не впе­чат­ля­ва с така­ва, актьо­ри­те се спра­вят добре.

Това, с кое­то реал­но имам проб­лем, е сюже­та. На крат­ко, нами­рам го за един голям пъл­неж, тъй като това, кое­то фил­мът има да ми каже и пока­же се случ­ва в рет­рос­пек­ция, стра­нич­но от сюжет­на­та линия, в про­дъл­же­ние на някол­ко мину­ти в самия край на фил­ма. Реал­но кра­ят няма поч­ти нищо общо със сюже­та и основ­на­та фун­к­ция на целия този 90%-ов пъл­неж е да съз­да­де у нас чув­с­т­во, кое­то веро­ят­но съз­да­ват фил­ми­те на самия Georges Méliès. Зву­чи наис­ти­на гени­ал­но да напра­виш филм за няко­го, пре­съз­да­вай­ки усе­ща­не­то от него­ви­те фил­ми, но в същ­ност за мен ана­ло­ги­я­та е след­на­та — някой да ме качи на кола­та си, да ме вози бяс­но час и поло­ви­на и на сли­за­не да ми каже “Аер­тон Сена е бил велик пилот във Фор­му­ла 1” и да ми намиг­не. За някои това наис­ти­на ще е по-доб­ре, осо­бе­но ако вози­я­та е била въл­ну­ва­ща, но лич­но аз пред­по­чи­там доку­мен­та­лен филм за Сена, в кой­то 90 мину­ти ми раз­каз­ват за живо­та му и ми показ­ват що за човек е бил. А от тези някол­ко мину­ти за Méliès и допъл­ни­тел­но­то про­уч­ва­не в послед­с­твие се убе­дих, че има доста­тъч­но мате­ри­ал да се напра­ви раз­ко­шен и въл­ну­ващ биог­ра­фи­чен филм за живо­та му. По прин­цип не е гра­див­на кри­ти­ка да се каже “по би ми харе­са­ло еди как си…”, но нека видим с как­во запъл­ва вре­ме­то ни “Хюго”:

  •  оби­ка­ля­не из тръ­би в гоб­лин­с­ка­та гара;
  •  мис­те­ри­оз­на­та поч­ти демо­нич­на смърт на баща­та на Хюго, коя­то няма никак­ва роля във фил­ма, как­то и той самия; няма и име дори…;
  • ужас­ни­ят настой­ник на Хюго, кой­то се появя­ва, изграж­да ста­бил­но роля­та си кол­ко лошо ще се дър­жи с Хюго и изчез­ва (сумар­но за 45 секун­ди от филма);
  • мал­ко­то Хар­ма­я­ни-подоб­но моми­чен­це покрай него и поло­вин­ча­ти­те й, бед­ни и недо­раз­ви­ти отно­ше­ния с Хюго;
  • роман­сът на стра­жа­ра на гара­та Али Джи (Sacha Baron Cohen) със цве­тар­ка­та на гара­та (Whoc Аres);
  • кли­ши­ра­но­то куче на гор­ния, кое­то не успя­ва да е смеш­но или интересно;
  • сами­ят Хюго, чия­то исто­рия също не води до никъ­де, поне в мои­те очи

Фил­мът може и да е неве­ро­ят­но приклю­че­ние за по-мал­ки­те, но за мен е едно стран­но и без­по­соч­но съче­та­ние, кое­то успя да ми каже мно­го мал­ко и не задър­жа инте­ре­са ми. Не мис­ля че е пер­фек­тен и за деца, тъй като за тях могат да се пред­ло­жат мно­го по-въл­ну­ва­щи, изчис­те­ни от псев­до-сми­съл приклю­че­ния, напри­мер като “The Adventures of Tintin”. Така или ина­че, въп­ре­ки че в сво­я­та цялост “Хюго” не ми харе­са, не съжа­ля­вам ни най-мал­ко, че го гле­дах, пора­ди уни­кал­ни­ят начин, по кой­то изглеж­да и зву­чи, музи­ка­та му и атмос­фе­ра­та, коя­то съз­да­ва. Абсо­лют­но си заслу­жа­ват два часа от вашия живот, а веро­ят­но и полу­че­ни­те оскари.

/Автор: Ал Торо/

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *