ЕРИК ХАРПЪР

КОНАН И ЗАБРАВЕНИТЕ БОГОВЕ

ІІІ. КЕЙЛЕБ ОТ ОСТРОВИТЕ

Спус­на­ха вен­дий­ка­та в трю­ма къс­но през нощ­та, мно­го след като къс­но сле­до­бе­да отча­я­ни­те й писъ­ци и хли­по­ве бяха замлък­на­ли. Щом се раз­не­со­ха стъп­ки и моря­ци­те започ­на­ха да отключ­ват закри­ва­ща­та вхо­да на трю­ма решет­ка, Конан пръв се озо­ва под нея, като без­звуч­но се моле­ше на Кром, Мит­ра, Дер­ке­то и Елрик да му дадат една въз­мож­ност – само една! – да се добе­ре до прокле­ти­те си врагове.
Не я получи.
Веро­ят­но може­ше да ско­чи и да се захва­не за ръба на люка, дори и как­то беше с око­ви­те, но горе има­ше поне седем-осем чове­ка, някои от тях с бичо­ве; най-веро­ят­но просто щяха да му пре­ма­жат пръс­ти­те, пре­ди да успее да се изтег­ли до горе. А за таки­ва упраж­не­ния… все още има­ше вре­ме. Тъй че просто вдиг­на ръце и пое без­жиз­не­но­то тяло на момичето.
Решет­ка­та хлоп­на шумно.
В трю­ма беше твър­де тъм­но да се каже нара­не­на ли е вен­дий­ка­та и докол­ко; Конан вни­ма­тел­но я опи­па, но не наме­ри счу­пе­ни кос­ти. На бед­ра­та й поле­ка засъх­ва­ше съси­ре­на кръв, още има­ше по лице­то и гър­ди­те й. Диша­ше, макар и изпад­на­ла в без­съз­на­ние. Опи­пом киме­ри­е­цът я изми кри­во-ляво с оста­на­ла­та в голя­ма­та дел­ва вода. Оста­на­ли­те плен­ни­ци не помръд­на­ха от мес­та­та си, въп­ре­ки че нада­ли биха мог­ли да спят при вдиг­на­тия меж­дув­ре­мен­но шум. Конан изру­га и тях, и Таре­дес, нагла­си вен­дий­ка­та в ъгъ­ла, кой­то си беше харе­сал и се сви до нея, заслу­шан в едва доло­ви­мо­то й диша­не. Под пръс­ти­те му гър­ди­те й рав­но­мер­но се повди­га­ха. Поле­ка-лека се оста­ви да го обзе­ме дрям­ка – като на чув­с­т­ви­тел­но диво живот­но – убе­ден, че ако вен­дий­ка­та помръд­не или горе на палу­ба­та се раз­не­се нео­би­ча­ен шум, той миг­но­ве­но ще се събуди.
Едва рано при­зо­ри, кога­то дрез­га­ва­та утрин­на свет­ли­на нахлу през решет­ка­та, моми­че­то помръд­на вяло и се обър­на наст­ра­ни, присви­вай­ки се инс­тин­к­тив­но на кълбо.
— Всич­ко е наред, милич­ка – про­шеп­на й Конан. – Пове­че няма да им дам да те мъчат!
Тя само просте­на и се сви още по-плътно.
Доста след изгрев, кога­то слън­це­то вече здра­во беше напек­ло, им спус­на­ха нова дел­ва с вода.
Вен­дий­ка­та още спе­ше. Сед­нал до нея, поло­жил на коле­не­те си око­ва­ни­те си кит­ки, киме­ри­е­цът мрач­но оглеж­да­ше трю­ма. Бяха общо два­де­сет души – той, три­ма­та му съб­ра­тя от под­зе­ми­я­та на Шами­ра, още чети­ри от моми­че­та­та на Литио, сред тях и Наме­ла; оче­вид­но бяха избра­ли само най-хуба­вич­ки­те. Позна­ва­ше пети­ма от посто­ян­ни­те кли­ен­ти на кръч­ма­та, оста­на­ли­те явно бяха или резул­тат от друг набег, или по-ско­ро гру­па слу­чай­но пост­ра­да­ли, поне­же се при­дър­жа­ха заед­но и един даже се осме­ля­ва­ше да зака­ча моми­че­та­та. Кус-тун му хвър­ля­ше коси погле­ди, но засе­га не беше пред­при­ел нищо. А Бул Гутуа, спо­кой­но изтег­нат в своя си ъгъл, хър­ка­ше с при­вич­на­та прак­ти­ка на отдав­на­шен роб. Долф оба­че наблю­да­ва­ше и Конан леко се усмих­на. Само беше чувал откъс­леч­ни слу­хо­ве за този асгард – в Шади­зар, твър­дя­ха, бил заел едва ли не него­во­то мяс­то през послед­ни­те две-три години.
Кога­то решет­ка­та се отво­ри и дел­ва­та се залю­ля на въже­то, закач­ли­ви­ят сва­ляч ско­чи пръв. Кус-тун любез­но му пре­дос­та­ви въз­мож­ност­та да пре­гър­не теж­кия товар и да го поло­жи на пода, и да вър­же обрат­но праз­ния съд. Кога­то оба­че мъжа­га­та помък­на дел­ва­та към гру­пич­ка­та си, сти­ги­е­цът лени­во се изправи.
— Най-веро­ят­но това ще ни е вода­та за днес – оба­ди се Бул откъм мяс­то­то си.
— Сигур­но – съг­ла­си се мъжът и про­дъл­жи към хора­та си.
— Тряб­ва да си я раз­пре­де­лим поравно.
— Раз­пре­де­ляй си я!
— Мис­ля да е твое задължение.
— Не бери грижа.
— Няма. Но при­ятел­че­то ми е попрежадняло.
— Да ходи да си изкрън­ка още, тво­е­то приятелче!
— Не може­те я изпи всич­ка­та – все още крот­ко въз­ра­зи Бул и се надиг­на на лакет.
— Ако искам, ще се къпя с нея.
— Чувал съм – чер­но­ко­жи­ят лени­во се ухи­ли, — че хора като теб, ако оце­ле­ят да стиг­нат там, ста­ват най-рев­нос­т­ни­те над­зи­ра­те­ли в роб­с­ки­те лагери.
— Куче­то си пази кока­ла – не го яде, ама и на дру­ги­те не дава – вле­зе в игра­та Долф.
— Тъй-тъй – съг­ла­си се мъжът и най-сет­не довле­че дел­ва­та до гру­па­та си.
Кус-тун изча­ка горе-долу дока­то вода­та бъде в безо­пас­ност, до сте­на­та. След това ско­чи с бър­зи­на, коя­то око­то дори не може­ше да просле­ди. Вери­га­та на око­ви­те му издрън­ча. Кога­то се извър­на, вече стис­ка­ше с нея вра­та на нещас­т­ни­ка и без­ми­лос­т­но го душеше.
Конан мрач­но не помръд­на, дока­то Долф, Бул и сти­ги­е­цът усми­ря­ва­ха раз­мир­на­та гру­пич­ка. Боят не про­дъл­жи пове­че от мину­та или две, поч­ти не се вдиг­на и шум – два­ма­та гла­ди­а­то­ри оче­вид­но не за пръв път реша­ва­ха подоб­ни спо­ро­ве и, тряб­ва­ше да им се признае, доб­ре се спра­ви­ха. Кога­то всич­ко приклю­чи, киме­ри­е­цът взе копан­ка­та, коя­то му се пола­га­ше, отиде до дел­ва­та и я напъл­ни с вода.
Кога­то побут­на вен­дий­ка­та, в пър­вия момент тя се сви инс­тин­к­тив­но, после отво­ри очи, поглед­на го и сла­бо му се усмихна.
— Ето, пий­ни си – той й пода­де копан­ка­та. – Имаш нужда.
Дока­то тя пие­ше, той отно­во сед­на на мяс­то­то си, този път с ръце в ску­та, прихва­на една от брън­ки­те, коя­то беше мъчил допре­ди мал­ко и про­дъл­жи раз­се­я­но да я дър­па и опъ­ва, заслу­шан в шумо­ве­те откъм палу­ба­та. Сму­тът в трю­ма поле­ка-лека се успо­ко­я­ва­ше; кога­то побой­ни­кът дой­де в съз­на­ние, вече не изга­ря­ше от жела­ние неза­бав­но да се раз­по­реж­да с при­със­т­ва­щи­те. Наме­ла, послед­ва­на от Хана, поле­ка-лека се при­мък­на към Долф, кой­то изглеж­да няма­ше нищо про­тив мал­ко дам­с­ки ласки.
Вне­зап­но Конан усе­ти дебе­ла­та поч­ти два него­ви пръс­та брън­ка да под­да­ва лекич­ко на натис­ка му. Вдиг­на гла­ва, огле­да се още вед­нъж – никой не го наблю­да­ва­ше – и запъ­на пал­ци в отво­ра на брън­ка­та. На опа­ко­то на кит­ка­та му и наго­ре към лаке­та се изду­ха могъ­щи мус­ку­ли, уста­та му се изкри­ви от напре­же­ни­е­то… и извед­нъж зве­но­то се счу­пи с глу­хо пук­ва­не – може би дефект в мета­ла или мехур­че въз­дух – вмес­то плав­но да се раз­гъ­не. От уси­ли­е­то той чак полит­на назад и тилът му се уда­ри в дъс­ки­те. Разеди­не­ни­те кра­и­ща на вери­га­та болез­не­но го пляс­на­ха по раменете.
Беше ста­на­ло тол­ко­ва лес­но, че едва сега той си даде смет­ка кол­ко изто­щен е бил пре­диш­на­та вечер и кол­ко зле в дейс­т­ви­тел­ност се е чув­с­т­вал. Спог­ле­да се с вен­дий­ка­та и й се усмихна.
— Каз­вам се Ашмия – про­шеп­на тя и му вър­на копанката.
— Ашмия… – има­ше чув­с­т­во­то, че го е чувал някъ­де това име.
— Дъще­ря съм на сул­та­на на Шах­на­пур – допъл­ни вен­дий­ка­та. – От тре­та­та му жена, по-точно.
Сега вече Конан се ухи­ли. Раз­би­ра се…
— Зна­еш ли — про­мър­мо­ри, — че аз помог­нах да открад­нат май­ка ти навремето?
Беше неин ред да се ококори.
— Не изглеж­даш тол­ко­ва… въз­рас­тен? — Ашмия лекич­ко се отдръп­на встрани.
— Не, не, не ме раз­бра! — киме­ри­е­цът смиг­на на Долф отсре­ща и допъл­ни. — Беше само пре­ди някол­ко годи­ни. Най-безум­на­та поръч­ка, коя­то няко­га са ми въз­ла­га­ли. Тряб­ва­ше да отве­да маха­я­ни Ашми­я­на от дво­ре­ца, да я доста­вя в цялост и съх­ран­ност при еми­ра на… при един емир; и след праз­нен­с­т­ва­та по слу­чай сват­ба­та на сес­т­ра й да я вър­на обрат­но в харе­ма, без него­во вели­чес­т­во цар­с­т­ве­ния й съп­руг да раз­бе­ре за отсъс­т­ви­е­то й.
Сега вече Ашмия ким­на с разбиране.
Меж­дув­ре­мен­но Долф отпра­ти моми­че­та­та и дой­де да сед­не при Конан. Попи­та полугласно:
— Как­во си намислил?
— Тук не ми харес­ва — отвър­на вар­ва­ри­нът също тъй тихо. — Виж дали сам не можеш да скъ­саш око­ви­те си; ако не, ще дръп­нем заед­но… отдав­на ми се иска да имам соб­с­твен кораб, а в този напра­во взех да се влюбвам!
Долф кимна.
Не им беше съде­но оба­че да опит­ват дъл­го вре­ме да се спра­вят с вери­га­та му — на палу­ба­та се раз­не­со­ха въз­бу­де­ни вико­ве и мал­ко след това кора­бът започ­на да се олю­ля­ва като пиян, оче­вид­но се опит­ва­ха да пред­при­е­мат някак­ви маневри.
— Май — отбе­ля­за Конан, — някой друг също си е харе­сал тък­мо този кораб! Дай на мен! — и пре­ди Долф да въз­ра­зи, сграб­чи вери­га­та на око­ви­те му.
Вече няма­ше сми­съл да дейс­т­ват потай­но — точ­но обрат­но­то, в бър­зи­на­та беше тех­ни­ят шанс за спа­се­ние. Той опъ­на с все сили, асгар­дът дръп­на заед­но с него… желя­зо­то не издър­жа общия им порив. Беше ред на Долф да полит­не назад, загу­бил рав­но­ве­сие след скъс­ва­не­то на брънките.
Бул Гутуа, Кус-тун и още некол­ци­на също се раздвижиха.
Как­во­то и да ста­ва­ше горе, Конан си го зна­е­ше, все някой щеше да дой­де да про­ве­ри що за дрън­че­не се раз­на­ся от трю­ма — най-мал­ко­то, дали скъ­по­цен­на­та сто­ка не е взе­ла да се изби­ва. Той заста­на под решет­ка­та, леко встра­ни, тъй че пър­ви­ят над­ник­нал да не успее да го види отго­ре. Зача­ка. В сум­ра­ка очи­те му горя­ха като трес­ка­вия поглед на гла­ден тигър, залег­нал за плячка.
По палу­ба­та въз­бу­де­но тича­ха хора. Дрън­ка­ше оръ­жие. “Насти­га ни, насти­га ни!” — изви­ка някой. Глу­хо туп­ва­не опо­вес­ти заби­ва­не­то на пър­ва­та абор­даж­на кука; поч­ти вед­на­га я послед­ва още една.
В след­ва­щия миг очак­ва­ни­я­та на Конан най-сет­не се сбъднаха.
— Млък там долу! — изре­ва нечий глас и над решет­ка­та се над­ве­си едър офи­рец. — Миря­сай­те, че ще сляза!
Така даде­на­та запо­вед няма­ше ефект и над­зи­ра­те­лят изблъс­ка резе­то на решет­ка­та. В мига, в кой­то я вдиг­на, Конан ско­чи. Хва­на се за ръба и се изтег­ли наго­ре пре­ди офи­ре­цът да има вре­ме да реа­ги­ра. След това онзи пус­на решет­ка­та — но закъс­ня с част от секун­да­та, точ­но вре­ме­то, необ­хо­ди­мо на киме­ри­е­ца да под­ло­жи пле­щи под нея и да пред­па­зи пръс­ти­те и гла­ва­та си от смаз­ва­не. А след това вече се беше измък­нал навън, изпра­ви се с мощен тла­сък и отхвър­ли теж­ка­та прегра­да цял метър назад от отво­ра. Сграб­чи офи­ре­ца за шия­та и стис­на — само веднъж…
Долф зад него се измък­на на палу­ба­та и се наве­де да помог­не на Кус-тун. Конан взе меча на нещас­т­ния над­зи­ра­тел и се завър­тя, но точ­но в момен­та никой не се инте­ре­су­ва­ше от бяг­с­тво­то на роби­те от трю­ма — всич­ки се бяха стру­па­ли отзад на кър­ма­та. И губе­ха… за опит­но­то око на вой­на това беше просто оче­вид­но. Кол­ко­то и мощен отпор да оказ­ва­ха тър­гов­ци­те на роби, съд­ба­та им беше предре­ше­на… почти.
Пър­ви­те пира­ти вече се пре­кач­ва­ха на бор­да. Порой стре­ли под­кре­пя­ше ата­ка­та им. Но Конан с изум­ле­ние видя, как вър­ху някои от вой­ни­те — пове­че­то от тях бяха шеми­ти, навяр­но охра­на­та на прин­це­са Шами­ра — стре­ли­те се плъз­гат като по камък; уда­ри­те на мечо­ве­те не ги ловят… Дори да бе смя­тал, че е въз­мож­но да си е въоб­ра­зил она­зи стран­на схват­ка, сега вече няма­ше съм­не­ние — това бе исти­на, част от маги­чес­ко­то изкус­т­во на про­къл­на­та­та шемит­ка, навяр­но… Той ряз­ко се обър­на и потър­си с поглед принцесата.
Не очак­ва­ше да я види горе, но да — тя беше там, до глав­на­та мач­та. Вятъ­рът раз­вя­ва­ше роба­та й, беше смък­нал було­то от гла­ва­та й и вет­ре­е­ше и раз­кош­ни­те й коси. С вдиг­на­ти ръце, тя мър­мо­ре­ше нещо, но шумът от бит­ка­та бе пре­ка­ле­но силен да се чуе как­во каз­ва. Меж­дув­ре­мен­но око­ло стран­ни­те шеми­ти вече се бе обра­зу­ва­ло праз­но прост­ран­с­т­во и Конан реши, че няма пове­че вре­ме за губе­не. Ким­на на Долф и оста­на­ли­те, изос­та­ви пози­ци­я­та си и с някол­ко лъв­с­ки ско­ка се озо­ва до Шамира.
Прин­це­са­та сякаш не го забе­ля­за. Про­дъл­жа­ва­ше да про­из­на­ся закли­на­ни­е­то си, сега — отбли­зо — вече може­ше да се доло­вят откъс­ле­ци от напев­на­та й реч, на напъл­но непоз­нат за вар­ва­ри­на език. Той замах­на с плос­ко­то на оръ­жи­е­то — въз­на­ме­ря­ва­ше само да я пова­ли в без­съз­на­ние — но този път сякаш неви­ди­ма ръка уло­ви ост­ри­е­то му и го отблъс­на назад, огъ­вай­ки дори могъ­ща­та му хват­ка. Раз­драз­нен, Конан замах­на отно­во; този път с все сила и вече без да го е гри­жа дали ще нара­ни кра­са­ви­ца­та. От въз­врат­ния тла­сък поч­ти загу­би равновесие.
При­чер­ня му. Със звер­с­ки рев захвър­ли без­по­лез­но­то оръ­жие и връх­ле­тя вър­ху Шами­ра с голи ръце; беше се при­гот­вил отно­во да срещ­не отпор, но не — сграб­чи я, събо­ри я в уст­ре­ма си и заед­но се тър­ку­ли­ха по дъс­ки­те. Тя само сла­бо изпис­ка в ръце­те му, отпус­на се… За част от секун­да­та ост­ри­ят слух на Конан доло­ви звън на кам­ба­ни — и може би смях — твър­де дале­чен, нере­а­лен, сякаш идва­ше от нищо­то око­ло сама­та прин­це­са… след това шумът на бит­ка­та погъл­на всичко.
Някол­ко нео­би­чай­ни напреч­ни въл­ни раз­лю­ля­ха вър­за­ни­те един за друг кора­би и, някак извед­нъж, вед­на­га щом прин­це­са­та загу­би съз­на­ние, стран­ни­те шеми­ти също загу­би­ха вку­са си към бит­ка­та. Яки­те напа­да­те­ли бър­зо схва­на­ха как­ва е рабо­та­та и мно­зи­на от тях се нахвър­ли­ха вър­ху чуд­но­ва­то защи­те­ни­те вой­ни с голи ръце; няма и мину­та по-къс­но боят вече беше приключил.
Конан пре­мет­на Шами­ра през рамо и се упъ­ти към кърмата.
Напа­да­те­ли­те — няма­ше съм­не­ние, че са пира­ти — не пред­при­е­ма­ха никак­ви опи­ти да скре­пят по-здра­во два­та кора­ба, как­то обик­но­ве­но се пра­ви. Вмес­то това пре­мет­на­ха помеж­ду им стран­на дър­ве­на кон­с­т­рук­ция с по някол­ко стъ­па­ла от две­те стра­ни — досущ мост — и спо­кой­но сно­вя­ха насам-натам по нея. Точ­но кога­то киме­ри­е­цът се прибли­жи, по мост­че­то мина огро­мен чер­ве­но­кос мъж с коже­ни доспе­хи. Спря, огле­да презри­тел­но и пова­ле­ни­те вра­го­ве, и сво­и­те хора, и гру­пич­ка­та въо­ръ­же­ни кой с как­во­то пад­не роби. С музи­ка­лен, поч­ти жен­с­т­вен глас, подвикна:
— Хей, кой е шеф на тоя цирк?
Киме­ри­е­цът предположи:
— Май тя, в край­на смет­ка… — и пляс­на звуч­но зад­ни­ка на Шамира.
— Не бе! — чер­ве­но­ко­си­ят се засмя. — Кой изве­де роби­те, питам?
— Май той! — ухи­ли се Долф. — В край­на сметка…
— Мно­го скро­мен товар, дру­же! — рече чер­ве­но­ко­си­ят. — Хич и не раз­би­рам за къв дявол са тръг­на­ли на път тия, ако само тая сбир­щи­на са помък­на­ли със себе си! Кол­ци­на сте — дузи­на? Сигур има и жени долу…
Конан кимна.
— Хубу. Дано поне зла­то имат, че инак мом­че­та­та ще се раз­сър­дят! Е, доб­ре дошли в Брат­с­тво­то на ост­ро­ви­те. Аз съм Кей­леб. Ти, дру­же, ячък ми се чиниш! Кол­ци­на са с тебе?
Киме­ри­е­цът посо­чи със сво­бод­на­та си ръка Кус-тун, Долф и Бул Гутуа. Добави:
— И една жена. А, и тази тук. Тя е важ­на­та птичка.
— Кръв­ни­те отмъ­ще­ния ги раз­би­рам аз! — ким­на енер­гич­но Кей­леб. — Хубу. Земи си жена­та и що не дой­де­те с мене на бор­да, да пий­нем и да попри­каз­ва­ме? Яки ръце и здра­ви мечо­ве вина­гиж тря­бат на един убав кораб!
Конан се понамръ­щи, но пода­де Шами­ра на Долф, скръц­на със зъби и тръг­на към трю­ма, откъ­де­то хора­та на Кей­леб тък­мо бяха започ­на­ли да изваж­дат жени­те и мал­ци­на­та, кои­то не бяха дръз­на­ли да изля­зат навън. Сред тях с насмеш­ка забе­ля­за буй­ния побой­ник, дето иска­ше да си присвои вода­та. Ашмия пла­хо про­тег­на око­ва­ни­те си ръце към осво­бо­ди­те­ля си.
— Всич­ко е наред! — каза й Конан меко. — Ще се погри­жа да мах­нат тези грив­нич­ки, нали?
Кей­леб дейс­т­ви­тел­но беше наме­рил и клю­ча­ря на кора­ба, тъй че пър­ва­та му рабо­та беше да осво­бо­ди нови­те си гос­ти от без­по­лез­ния им мета­лен товар. Огле­да скъ­са­ни­те вери­ги и ким­на с усмив­ка на познавач:
— Убав номер! Хай ся да посед­не­ме и да попри­каз­ва­ме. Сигур не сте ни яли, ни пили кат бели ора…
Конан с бла­го­дар­ност си намок­ри гър­ло­то. Вино­то беше хуба­во — въз­ки­се­ло замор­с­ко, без съм­не­ние отмък­на­то от прат­ка за някой висо­ко­пос­та­вен кли­ент. Забе­ля­за, че меж­дув­ре­мен­но Кус-тун се е погри­жил да завър­же здра­во уста­та на Шами­ра и дори й беше око­вал ръце­те. Вече в съз­на­ние, неу­доб­но наста­не­на до пери­ла­та на носа, прин­це­са­та хвър­ля­ше огне­ни погле­ди над пристег­на­тия на лице­то й парцал.
— Отпър­вом — пред­ло­жи им Кей­леб, — нека аз ви раз­ка­жа нашта исто­рия, та да не се чуф­с­т­ва­те неу­доб­но, пък подир нека чуем и вий що има да ни рек­не­те — чини ми се, че туй ще да е цяла сага, а? — и без да доча­ка поло­жи­те­лен отго­вор, ким­на на юнга­та си да сла­га трапезата.
Ухи­ли се като видя как лако­мо гос­ти­те му се нахвър­лят на хра­на­та — дори Ашмия, как­то си беше наси­не­на и окър­ва­ве­на, не се нуж­да­е­ше от вто­ра пока­на. След мал­ко погле­дът на Кей­леб се спря на гру­ба­та и вече доста омър­ля­на превръз­ка на ръка­та на Конан, той присви очи и мах­на на още някой зад гър­ба си. Пре­ди да пре­по­ло­ви раз­ка­за си, вече беше при­ти­чал и лекар с тор­ба мех­ле­ми. Киме­ри­е­цът не му обър­на ни най-мал­ко вни­ма­ние и го оста­ви да се зани­ма­ва с рана­та и драс­ко­ти­ни­те му, дока­то слу­ша­ше нео­би­чай­на­та исто­рия на Кей­леб от Островите…
— Роден съм — поде чер­ве­но­ко­си­ят с напев­ния си глас, — на малък архи­пе­лаг отвъд земи­те на пик­ти­те. Част от Норд­хайм тряб­ва да са ост­ро­ви­те на род­ния ми народ, но нив­гаж не съм чувал да ги спо­ме­на­ват дру­га­де. Хай­бо­рейс­ки про­го­во­рих чак шест­го­ди­шен, кога­то пират­с­ки кора­би нале­тя­ха на рибар­с­кия ни стан, прибра­ха мал­ко­то ни скъ­та­но и поро­би­ха де що наме­ри­ха… Тъй след дъл­ги митар­с­т­ва попад­нах пър­во в Асга­лун, дето ме купи­ха дру­ги тър­гов­ци, а след туй и в Ерук. Там ме взе Баш­ка­рап, тър­го­вец и тре­ньор от далеч­ния Шахнапур…
При спо­ме­на­ва­не­то на род­ния си град, Ашмия треп­на и се намръщи.
— Баш­ка­рап ли? — попи­та тя. — Стран­но име.
— Тък­мо той — ким­на Кей­леб. — Придво­рен тър­го­вец на роби и тре­ньор на евну­си за харе­ма на султана.
Тя про­дъл­жа­ва­ше да се мръ­щи, но го оста­ви да довър­ши раз­ка­за си.
— Баш­ка­рап беше харе­сал едрия ми ръст и бой­ния ми нрав, та ме тури в коша­ри­те си да ме учи за страж­ник. Боен нрав — ха-ха-ха! — чер­ве­но­ко­си­ят се поту­па по коре­ма. — Не стиг­на далеч с обу­че­ни­е­то ми, ни успя да ме пре­чу­пи, пък ако ще и да бях ей-так­воз сит­но хла­пен­це! — пока­за с ръка някол­ко педи от палу­ба­та. — Тъй, след чети­ри луни мъки и уси­лия Баш­ка­рап реши, че страж­ник от мен няма да изле­зе, но пазач в харе­ма… това сигур ще ми опра­ви харак­те­ра! И тъй… — той въз­дъх­на с лека усмив­ка и посег­на към ока­че­на­та на дебе­ла вериж­ка кесий­ка, коя­то висе­ше на вра­та му. — Тъй се слу­чи, че Кей­леб от Ост­ро­ви­те си носи мъжес­т­во­то на сигур­но мяс­то… Ха-ха-ха! Когаж тъй ме пору­га­ха, взех си как­во­то ми отне­ха и, още опръс­кан с кръв, избяг­нах от шат­ра­та на… хирург, тъй го нари­ча­ше Баш­ка­рап, ха!… и сигур съм щял да умра, но един кер­ван­джия ме наме­ри и ме скри, док­ле зарас­т­нат рани­те и нара­не­на­та ми чест… дру­го­то няма­ше как да вър­не на мяс­то­то му. Тъй стиг­нах Агра­пур блажения…
Конан треп­на и изръм­жа на лекаря:
— Да не си посмял да ме мажеш с тази смрад! Почис­ти рана­та, пре­вър­жи я и тол­коз — за дру­го­то сам ще се погрижа!
Кей­леб ким­на на лека­ря да се под­чи­ни и про­дъл­жи с раз­ка­за си:
— Две годи­ни слу­гу­вах на кер­ван­джи­я­та в Агра­пур, после наме­рих кораб и тръг­нах да кръс­тос­вам море­то Вила­йет заед­но с Бяло­то брат­с­тво, но мал­ки бяха оне­зи води за Кей­леб от Ост­ро­ви­те, та накрай, като понатру­пах пари­ци, сам свой кер­ван си спрет­нах, нато­ва­рен със зла­то и под­прав­ки, и поех по обрат­ния път назад към Асга­лун, а оттам, зна­еш как е, кораб взех, пре­во­зих сто­ки­те, пътем с още един кораб се сдо­бих и ско­ро се про­чу име­то ми, на мен и мое­то братство…
Конан сви рамене:
— Не съм те чувал!
— И аз тебе, бра­те киме­ри­е­цо, но туй не пре­чи да се раз­бе­рем доб­ре, нали? Е, що ще кажеш, щеш ли да кръс­тос­ваш моря­та с Кейлеб?
— За дру­га­де бях тръг­нал, дру­же. Или, по-ско­ро, друг вятър на съд­ба­та ме вее… — киме­ри­е­цът отпи от вино­то си. — Но, призна­вам, че пред­по­чи­там да пла­вам под тво­е­то зна­ме, вмес­то да гоня вятъра!
— Тъй като гле­дам, не се беше раз­бър­зал над­ру­га­де! — отбе­ля­за чер­ве­но­ко­си­ят. — Кажи ми сега как ти и тво­и­те при­яте­ли тукан­ка се озо­вах­те в око­ви, а?
Кус-тун при­миг­на. Бул Гутуа изра­зи глас­но изум­ле­ни­е­то му:
— Искаш да чуеш исто­ри­и­те на целия ни живот?!
— Що па не? — Кей­леб се ухи­ли. — Има вино, има и риба кол­кот щеш, зна­чи раз­по­ла­га­ме с цяло­то вре­ме на света!
— Нада­ли! — въз­ра­зи Конан. — Литио ще стра­да по птич­ки­те си. Пък и, дру­ги пла­но­ве имах­ме, кога­то ни пре­къс­на­ха тол­ко­ва грубо!
Кей­леб покла­ти глава:
— Пла­но­ве­те са нещо, кое­то аз пра­вя. Киме­ри­е­цо, не забра­вяй чий гост си, чии вино и риба опит­ваш! Дока­то си на моя кораб… — и оста­ви думи­те си да увис­нат запла­ши­тел­но, недовършени.
Конан замис­ле­но раз­кла­ти вино­то си, сякаш обмис­ля­ше чуто­то току-що, след това отмет­на сплъс­те­на­та чер­на коса от очи­те си и се надиг­на с лени­ва­та гра­ция на сънен хищ­ник. Мет­на неб­реж­но чаша­та си през бор­да, бут­на встра­ни док­то­ра да не му пре­чи и поглед­на чер­ве­но­ко­сия под притво­ре­ни­те си клепачи.
— Конан от Киме­рия няма нуж­да друг да пра­ви пла­но­ве­те му вмес­то него, Кей­леб от Островите!
Долф поне­чи да се изпра­ви до него, но Бул Гутуа го спря с неб­ре­жен жест.
Чер­ве­но­ко­си­ят пре­ме­ри с поглед вну­ши­тел­на­та физи­ка на вар­ва­ри­на, ухи­ли се и отвърна:
— Май вер­но нямаш нуж­да друг да ти крои шап­ка­та, дру­же. Сядай, допий си и усла­ди уши­те ми с раз­каз поне за туй, що те е дове­ло тукан­ка при мене, пък после ще видим… Да си пре­ме­рим сили­те вина­гиж ще има временце!
Със съща­та лени­ва гра­ция Конан се отпус­на на мяс­то­то си.
Как­то още посе­ти­те­ли­те на кръч­ма­та на дебе­лия Абу­ле­тес в Шади­зар бяха откри­ли, гра­мад­ни­ят киме­ри­ец има­ше дар сло­во, равен поне на бой­ни­те му уме­ния, ако не и по-добър; уме­е­ше изкус­но и прав­ди­во да опи­ше вся­ко едно свое приклю­че­ние и неряд­ко в лоши дни забав­ля­ва­ше дру­га­ри­те си със забав­ни пре­жи­ве­ли­ци. Тъй не след дъл­го Кей­леб в захлас слу­ша­ше за съби­ти­я­та от по-пре­диш­на­та нощ, ахка­ше при все­ки удар в бит­ки­те, цъка­ше с език зара­ди гнус­но­то пре­да­тел­с­т­во на Шами­ра, изра­зи съчув­с­т­вие към съд­ба­та на Ашмия…
Кога­то Конан завър­ши с раз­къс­ва­не­то на око­ви­те и изли­за­не­то от трю­ма, и вино­то, и риба­та бяха свър­ши­ли, а слън­це­то отдав­на бе мина­ло зени­та си.
— Да‑а, хуба­ва исто­рия! Уше­та­та ми отдав­нан­ка не бяха чува­ли так­виз неща! — ким­на довол­но Кей­леб. — Ха, видиш ли, че си стру­ва­ше да ми раз­ка­жеш тия рабо­ти, а? Сега как­во, как­ви са пла­но­ве­те ви?
— За дру­ги­те не знам… — про­то­чи киме­ри­е­цът. — Аз мис­ля да се вър­нем в Месан­тия. Кора­ба и Шами­ра ще про­да­дем, как­то беше пред­ви­де­но. Ще очис­тим дво­ре­ца на тази змия и — кой­то откъ­де­то е.
— Ще се отка­жеш от… как беше — нес­мет­ни богат­с­тва и предиз­ви­ка­тел­с­т­во към съд­ба­та?! — изуми се Кейлеб.
— На богат­с­тва съм се нагле­дал и пове­че­то са къде-къде по-набли­зо. А предиз­ви­ка­тел­с­т­ва… — Конан се ухи­ли кри­во. — И без дру­го сед­ми­ца не мина­ва, без да се изпра­вя пред някое.
Кус-тун изму­ча ядо­са­но. Бул Гутуа се спог­ле­да с него и се обади:
— Не мога да раз­бе­ра що се про­ти­виш като диво мага­ре, ако съд­ба­та те бута нанякъде!
— Точ­но защо­то не оби­чам да ме бутат — обяс­ни му вар­ва­ри­нът. — Туй тряб­ва­ло, онуй съм бил длъ­жен… не на мен тия! Нико­му нищо не дъл­жа, тъй и смя­там да си остане.
— Е — сло­жи точ­ка­та на спо­ра им Кей­леб, — тъй или ина­че, в Месан­тия няма да се вър­нем ско­ро. Упъ­тил съм се за Асга­лун, вятъ­рът е попъ­тен и кажи-речи сме мина­ли поло­ви­на­та път, няма да взе­ма да обръ­щам сега зара­ди няка­къв инат­лив киме­ри­ец! А кора­бът е наша пляч­ка и, виж, за него моря­ци­те ми до един ще се изпра­вят сре­щу тебе. Тъй че, ако жела­еш, доб­ре сте дошли с нас до Шем, пък там ще видим. Раз­би­ра се — побър­за да уточ­ни той, — всич­ки ще полу­чи­те дял и от кора­ба, и от това­ра му. Немал­ко зла­то носи.
— И дял от всич­ко, кое­то доко­па­ме по пътя? — уточ­ни Долф.
— Съг­ла­сен — прие спо­ра­зу­ме­ни­е­то с него Кей­леб. — А ти, кимериецо?
Конан изсум­тя, но сви рамене.
— Как­во пък, отдав­на не съм бил в Асгалун!
— Аха, така те искам, дру­же! Е, хай­де ся, да видим де да ви турим и да дига­ме плат­на­та, че хич не ми се спо­ри с аргос­ка­та фло­та по повод пра­ва­та над тоя и дру­гия ми кораби!
След като чер­ве­но­ко­си­ят раз­де­ли еки­па­жа на две, доста куб­ри­ци се изпраз­ни­ха. На Конан и Ашмия той отстъ­пи каю­та­та на вто­рия си помощ­ник, кое­то спо­ред киме­ри­е­ца зна­че­ше, че все пак му призна­ва голя­ма част от пра­ва­та вър­ху кора­ба на робо­тър­гов­ци­те. Шами­ра затво­ри­ха отдел­но, а Кус-тун и Бул Гутуа с готов­ност се наста­ни­ха да спят в съсед­но­то поме­ще­ние и се реду­ва­ха да я пазят заед­но с Долф, кой­то пък прибра Наме­ла при себе си. Хуба­ва­та бри­ту­ний­ка изглеж­да­ше напъл­но довол­на от съд­ба­та си.
През оста­тъ­ка от този ден и през целия след­ващ, вятъ­рът пъл­не­ше плат­на­та им, слън­це­то сия­е­ше, небе­то бе лазур­но. Напред­ва­ха бър­зо и Конан бе дово­лен, поне­же не иска­ше тази исто­рия да се про­та­ка до без­к­рай­ност. По-важ­но беше, че има­ше въз­мож­ност да си отдъх­не на спо­койс­т­вие, да се погри­жи за мно­гоб­рой­ни­те си дреб­ни кон­ту­зии и рана­та на ръка­та, и да въз­ста­но­ви сили­те си. Обхва­на­ло­то го през послед­ни­те някол­ко дни, пред­шес­т­ва­ли случ­ка­та в дво­ре­ца на Шами­ра, уни­ние, посте­пен­но отстъ­пи пред вро­де­ния му живо­тин­с­ки опти­ми­зъм. Пред­по­че­те да не виж­да прин­це­са­та по вре­ме на това пъту­ва­не, а Ашмия беше пове­че от добро лекар­с­т­во за нара­не­но­то му сър­це. И тъй, кога­то на тре­тия ден изле­зе на палу­ба­та, кожа­та му още при­ят­но загря­та след напра­ве­ния от вен­дий­ка­та масаж, той пое с пъл­ни гър­ди соле­ния мор­с­ки въз­дух и въз­дъх­на с нео­пи­су­е­мо блаженство.
Отдав­на не се беше чув­с­т­вал тол­ко­ва сво­бо­ден — пълен абсурд, като се има пред­вид, че бе пове­че или по-мал­ко насил­с­т­вен гост на Кей­леб — или пък така отпо­чи­нал и свеж. В това вече няма­ше нищо чуд­но — той бе водил напрег­нат, акти­вен живот от само­то си раж­да­не насам; а откак­то дой­де сред хай­бо­рей­ци­те, живе­е­ше на още по-висо­ки обо­ро­ти… за това бе приспо­со­бен, уме­е­ше да съби­ра тро­ши­ца по тро­ши­ца сила и да я вла­га до край в един-един­с­т­вен ярос­тен изблик, и после да наме­ри в себе си още издър­ж­ли­вост да про­дъл­жи да се бори… Но послед­ни­те сед­ми­ци в Месан­тия бяха успе­ли да изсму­чат дори и него­ва­та огром­на жиз­не­ност, Шами­ра бе раз­ру­ши­ла сами­те устои на све­та под кра­ка­та му, бе го при­ну­ди­ла да се вър­ти като кате­ри­ца в коле­ло и… няма­ше начин да не пла­ти съот­вет­на­та висо­ка цена. И нищо чуд­но, че бе започ­нал да чув­с­т­ва уни­ние и умо­ра да се натруп­ват във вся­ка кос­ти­ца на тяло­то му. Сега, сво­бо­ден, без непос­ред­с­тве­ни проб­ле­ми за реша­ва­не пред себе си, без непос­ред­с­тве­на запла­ха, бе имал въз­мож­ност да си отспи, да раз­то­ва­ри напре­же­ни­е­то от мус­ку­ли­те си, да нахра­ни могъ­що­то си тяло… А, досущ като жила­ви­те рас­те­ния дъл­бо­ко в сту­де­ни­те земи на Киме­рия, и той не се нуж­да­е­ше от мно­го, за да въз­вър­не сили­те и цве­ту­що­то си състояние.
Пое дъл­бо­ко дъх и се усмих­на сре­щу лазур­но­то море.
— Хей, дру­же, чини ми се, че ръчич­ки­те те сър­бят! — оба­ди се зад гър­ба му Кейлеб.
Конан се извър­на с мъл­ни­е­нос­но дви­же­ние, вече поло­жил длан на дръж­ка­та на късия меч, кой­то чер­ве­но­ко­си­ят му беше дал.
— О, хай­де, сти­га! Тука сме само при­яте­ли! Та, виках, май ръчи­ци­те те сър­бят да се хва­неш за нещо!
Киме­ри­е­цът покла­ти гла­ва, но… доб­ре де, призна си, Кей­леб беше прав: след един ден пъл­но без­дейс­т­вие, просто има­ше чув­с­т­во­то, че ще се пръс­не. Не беше при­вик­нал да стои със скръс­те­ни ръце.
— Пред­ни­ят кораб, дет го наре­кох­ме във ваша чест “Шемит­с­ка­та прин­це­са”, са виде­ли пляч­ка на хори­зон­та! — съоб­щи ухи­лен Кей­леб. — К’во ще речеш, бива ли да се пораз­кър­ши­те с нас, ти и друж­ки­те ти?
— А Шами­ра? — сети се миг­но­ве­но Конан.
— А, сти­га! И мой­те мом­че­та могат се погри­жи доб­ре за нея. Ама, как­то иска­те, де. Ако твой­те двам­ца са про­тив, нека оста­нат, к’во от това?
— Е, как­во пък? — сви раме­не и кимериецът.
Не след дъл­го еки­па­жът на Кей­леб вече беше на крак и се при­гот­ви­ха да започ­нат преслед­ва­не­то. Бър­зо вди­га­ха допъл­ни­тел­ни­те плат­на, кои­то от обик­но­вен на вид тър­гов­с­ки кораб превръ­ща­ха “Дел­фин­с­ка гръд” в истин­с­ки бър­зо­хо­дец. Струп­ва­ха на палу­ба­та арба­ле­ти, стре­ли, резер­в­ни мечо­ве. Про­ве­ря­ва­ха абор­даж­ни­те куки и преглеж­да­ха въже­та­та им, да не би някое да е про­къ­са­но или пък зле закре­пе­но. Меж­дув­ре­мен­но кора­бът наби­ра­ше ско­рост и не след дъл­го вече напра­во лете­ше над въл­ни­те. Дого­ни и зад­ми­на по-тро­ма­ва­та, неп­рис­по­со­бе­на за подоб­ни над­бяг­ва­ния “Шемит­с­ка прин­це­са”, и се уст­ре­ми след мънич­ка­та чер­на точи­ца на хори­зон­та, коя­то бър­зо нарас­т­на. След няма и час вече може­ше да се раз­ли­чат отдел­ни­те плат­на и фла­га на мач­та­та. Кус-тун, взрян в хори­зон­та, засъс­ка като да го бяха настъ­пи­ли. Но Конан няма­ше нуж­да от пре­во­дач, за да раз­бе­ре как­во иска да каже — соб­с­тве­но­то му сър­це се изпъл­ни с леден хлад, кога­то зър­на цве­то­ве­те на зна­ме­то и допъл­ни­тел­ни­те обозначения.
— Поклон­ни­чес­ки кораб от Сти­гия, приста­ни­ще Кеми! — изви­ка наблю­да­те­лят от глав­на­та мач­та. — На бор­да се намира…
— Жрец на Вели­ка­та змия! — пре­къс­на го без­це­ре­мон­но Конан. — Сви­вай­те плат­на­та и да обръщаме!
Кей­леб изсум­тя съг­ла­си­е­то си, макар че про­мър­мо­ри недоволно:
— Кой знае с кол­ко зла­то е натъп­кан тоя кораб!
— И кой знае с кол­ко отро­ва и чер­на магия! — пари­ра мрач­но Долф.
За рекор­д­но крат­ко вре­ме “Дел­фин­с­ка гръд” нама­ли ско­рост, сви допъл­ни­тел­ни­те плат­на и с неви­нен вид напра­ви широк завой, за да се отда­ле­чи кол­ко­то се може пове­че от зло­ве­щия кораб.
— Кром! — изру­га Конан неус­пеш­ния набег и беше готов да забра­ви за него след бро­е­ни мину­ти, когато…
— Те прибли­жа­ват! — про­вик­на се наблю­да­те­лят от мач­та­та. — Гонят ни!
Киме­ри­е­цът и Кей­леб поч­ти еднов­ре­мен­но при­ти­ча­ха на кър­ма­та. Наис­ти­на — сти­гийс­ки­ят кораб на свой ред раз­гъ­ва­ше плат­на като буре­нос­ни обла­ци и обръ­ща­ше в тях­на посока.
— Що за чудо… — чер­ве­но­ко­си­ят покла­ти недо­у­мя­ва­що гла­ва. — За пръв път виж­дам сти­гий­ци да се пра­вят на луди!
— Сигур­но ще ти е и за после­ден! — обе­ща му Конан. — Да се маха­ме от тук!
— Абе аз как­во, да не би да мога да пла­вам сре­щу вятъ­ра? — озъ­би му се Кейлеб.
— Ако не сре­щу вятъ­ра, тога­ва давай по него, само по-живо! Не ми се нра­ви тия чер­нок­ниж­ни­ци да ме гонят!
— По вятъра?!…
— Че за как­во ина­че имаш допъл­ни­тел­ни плат­на? — киме­ри­е­цът се раз­смя. — Хай­де, да се маха­ме оттук!
Кей­леб няма­ше нуж­да от мно­го-мно­го уве­ща­ва­не. “Дел­фин­с­ка гръд” отно­во взе да вди­га допъл­ни­тел­ни­те си плат­на и чер­ве­но­ко­си­ят изго­ни руле­вия от мяс­то­то му, за да поеме сам управ­ле­ни­е­то. Обър­на косо по вятъ­ра, под ъгъл спря­мо пре­пус­ка­щи­те след тях сти­гий­ци; носът на кора­ба под­ска­ча­ше по гре­бе­ни­те на въл­ни­те като нес­по­кой­но куче, мач­ти­те скър­ца­ха от нес­войс­т­ве­но­то за тях усилие.
Конан с одоб­ре­ние ким­на: мал­ко кора­би биха мог­ли да извър­шат оно­ва, кое­то Кей­леб от Ост­ро­ви­те се кане­ше да напра­ви. Но “Дел­фин­с­ка гръд” беше вели­ко­леп­но изра­бо­те­на и от модел, какъв­то той досе­га не беше сре­щал, сво­бод­но­то закреп­ва­не на реи­те й позво­ля­ва­ше завид­на маневреност.
— Дръж­те се! — изре­ва Кей­леб и ряз­ко завър­тя руля.
Кора­бът се олю­ля, накло­ни се сил­но — поч­ти загре­ба вода с дес­ния си борд, раз­тър­си се — таке­ла­жът изплю­щя, кога­то плат­на­та за миг изгу­би­ха вятъ­ра и вед­на­га отно­во, кога­то сил­ни­те пори­ви — вече откъм кър­ма­та — ги изду­ха до пръс­ва­не… Обвит в обла­ци пръс­ки и кип­на­ла пяна, “Дел­фин­с­ка гръд” се уст­ре­ми по новия си курс и, сякаш оку­ра­жи­тел­ни­те вико­ве на Кей­леб го пришпор­ва­ха, напра­во поле­тя над въл­ни­те, под остър ъгъл спря­мо преслед­ва­чи­те им.
Раз­ми­на­ха се тол­ко­ва бли­зо, че ясно се раз­ли­ча­ва­ха трес­ка­во тър­ча­щи­те по палу­ба­та на сти­гийс­кия кораб фигур­ки. Има­ше моря­ци на мач­ти­те. Фигу­ра в раз­вя­то от вятъ­ра расо сто­е­ше на носа и ръко­ма­ха­ше гнев­но. Дори — само за миг — над воя на вятъ­ра се дочу сър­ди­ти­ят глас на сти­ги­е­ца… След това “Дел­фин­с­ка гръд” ги раз­лю­ля с кър­мо­ва­та си въл­на и под­ми­на, уст­ре­ме­на напред като стрела.
Вятъ­рът беше добър и сигу­рен. Изпра­вен на кър­ма­та, Конан напрег­на­то просле­ди, как сти­гий­ци­те се опит­ват да напра­вят съща­та ряз­ка манев­ра като тях — и не успя­ват; и изос­та­ват зна­чи­тел­но, след като им се нало­жи да взе­мат широк завой и после посте­пен­но леко да кори­ги­рат, но, все едно, прокле­ти­те змии не се отказ­ва­ха от преслед­ва­не­то! В опре­де­ле­но отно­ше­ние това беше по-доб­ре, поне­же “Шемит­с­ка­та прин­це­са” оста­ва­ше в безо­пас­ност далеч на хори­зон­та, но…
— Ще ги над­бя­га­ме, дру­же! — рече му без­г­риж­но Кей­леб, като отно­во изник­на без­шу­мен като призрак зад гър­ба му и го нака­ра да поло­жи длан на дръж­ка­та на меча. — Ела да пий­не­ме по глът­ка и да се раз­вед­ри­ме след туй натя­га­не! Никой нико­гаж не е над­плу­вал “Дел­фин­с­ка гръд” и когаж т’ва ста­не, сам ще си изям… зна­еш как­во! — той демон­с­т­ра­тив­но поту­па кесий­ка­та на вра­та си. — Ела!
Конан сви раме­не — как­во пък, една глът­ка по вре­ме на преслед­ва­не е чудес­на раз­ту­ха — и тръг­на след дома­ки­на си.
Къс­но сле­до­бед вятъ­рът започ­на да утих­ва. Конан зава­ри Бул Гутуа и Кус-тун изпра­ве­ни на кър­ма­та. Сти­ги­е­цът се взи­ра­ше в хори­зон­та, прикрил очи­те си с длан. Слън­це­то — огром­но, започ­на­ло да поале­ня­ва — висе­ше нис­ко и пре­че­ше да се раз­ли­чи преслед­ва­чът им; бяло­то обла­че на плат­на­та му едва се виж­да­ше на фона на жар­ки­те слън­че­ви лъчи и отра­же­ни­я­та по водата.
— Не се отказ­ва! — про­мър­мо­ри Бул. — В ада да се про­дъ­ни дано, как­во му е при­лег­на­ло да ни хване?
— Ако попад­нем в без­вет­рие, счи­тай, че са ни спи­па­ли! — съг­ла­си се Конан. — Проклет­ни­ци­те имат и вес­ла… Нямам нищо про­тив една хуба­ва бит­ка, но магьос­ни­ци… — и раз­драз­не­но плю през бор­да. Кус-тун… можеш ли да сто­риш нещо?
Сти­ги­е­цът замис­ле­но поду­ши въз­ду­ха, наплюн­чи пръст и го вдиг­на по вятъ­ра. После сви раме­не и измуча.
— Мис­лиш, че без­вет­ри­е­то не е естес­т­ве­но? — поис­ка да се уве­ри Бул. — Да, така смя­та. Не раз­би­рам защо. Чер­на­та магия включ­ва вся­как­ви стран­ни закли­на­ния, но власт над времето…
Кус-тун изкри­ви уст­ни, офор­ми някак­ва без­звуч­на дума, после отно­во изра­зи­тел­но сви раме­не. “Ако иска­те вяр­вай­те” — това Конан може­ше да си пре­ве­де и сам. Послед­ва едва забе­ле­жи­мо покла­ща­не на гла­ва­та. И това може­ше да си преведе.
— Е, дру­же — въз­дъх­на, — ще се нало­жи да понаква­сим мечо­ве­те си и да се помо­лим… кому ли — на Мит­ра?… да про­ти­во­пос­та­ви бла­га­та си ръка на Сет, дока­то ние се бием за живо­та си.
Кус-тун без­звуч­но се изсмя.
Вятъ­рът про­дъл­жи да утих­ва и не след дъл­го сти­гийс­ки­ят кораб започ­на да скъ­ся­ва раз­сто­я­ни­е­то. Кей­леб наре­ди на част от моря­ци­те си да сви­ят излиш­ни­те плат­на, на оста­на­ли­те — да под­гот­вят оръ­жи­я­та. Конан мрач­но изва­ди късия си меч от нож­ни­ца­та и го потри някол­ко пъти с намас­лен пар­цал, но оръ­жи­е­то не при­ля­га­ше при­вич­но в дес­ни­ца­та му. Лип­с­ва­ше му соб­с­тве­ни­ят му дву­рък меч. За поре­ден път изру­га, че не го беше наме­рил на бор­да на “Шемит­с­ка прин­це­са”. Навяр­но тър­гов­ци­те го бяха оста­ви­ли в кръч­ма­та — в край­на смет­ка оръ­жи­е­то не беше спе­ци­ал­но или твър­де доб­ре укра­се­но — или пък го бяха про­да­ли няко­му на приста­ни­ще­то… Тъй или ина­че, него­ви­ят меч беше изчез­нал, а този тук… не при­ля­га­ше добре.
— Прин­це­са­та нещо се раз­мър­да! — над­ник­на от люка към каю­ти­те Долф. — Ще дой­деш ли да ми помогнеш?
— Раз­мър­да­ла се?! — киме­ри­е­цът се намръ­щи. — Нали я вър­зах­те добре?
— Да, но… Абе, по-доб­ре ела и виж!
— Къде е Кус-тун?
— Не ми тряб­ва Кус-тун! — асгар­дът изгу­би тър­пе­ние. — От два часа се мята и мучи, и само тво­е­то име мучи, и “уяу­’ия”, кое­то ако не зна­чи “магия”, гла­ва­та си режа.
— Не искам да я виж­дам! — про­мър­мо­ри киме­ри­е­цът под нос, но се надиг­на и послед­ва Долф надо­лу към каютите.

ІV. СЕМЕТО НА РАН-ГИТУ

Бяха наста­ни­ли Шами­ра вър­ху куп­чи­на въз­глав­ни­ци в ъгъ­ла на каю­та­та. Беше успя­ла да раз­пи­лее пове­че­то, но дори и така си личе­ше, че Кус-тун и Бул Гутуа не са щади­ли нищо, за да се почув­с­т­ва тя удоб­но, пък макар и омо­та­на във въже от гла­ва до пети. Уста­та й беше здра­во вър­за­на. Дори и така тя наис­ти­на беше успя­ла да се изхит­ри да над­да­ва неч­ле­но­раз­дел­ни вико­ве и, точ­но кога­то Конан и Долф вля­зо­ха в каю­та­та, се опит­ва­ше да изпъл­зи от меко­то си гнездо.
Щом зър­на два­ма­та, вдиг­на гла­ва и извед­нъж спря да се бори. Само просте­на умолително.
— Опи­тах­те ли да й даде­те вода? — презри­тел­но попи­та Конан.
— Не иска да пие. Не иска и да яде, нито… нищо — въз­ра­зи Долф. — Каз­вам ти, само се мята и мучи, но не те пови­ках­ме по-рано, поне­же… доб­ре де, ти каза, че не искаш да я виж­даш. Виж, докол­ко­то раз­би­рам Кус-тун й е нало­жил закли­на­ние, кое­то не й позво­ля­ва да упот­ре­би гла­са си и да напра­ви магия по този начин, но… мис­ля си…
— Мис­лиш си, че може би ни преслед­ват зара­ди нея? — уточ­ни кимериецът.
— Точ­но така. Ръка­та си режа…
— От твър­де мно­го час­ти взе да се отказ­ваш, Долф! — про­мър­мо­ри Конан. — Е, доб­ре, да видим. Скъ­па моя, ще ти задам някол­ко въп­ро­са и ако не полу­ча удов­лет­во­ри­тел­ни отго­во­ри, ще те боли. Да видим… — той я под­рит­на неб­реж­но и я пре­тър­ку­ли обрат­но вър­ху въз­глав­ни­ци­те. — Тво­и­те… бого­ве… Сет не ги харес­ва, нали?
Шами­ра ким­на енту­си­а­зи­ра­но някол­ко пъти.
— И него­ви­ят зми­еж­рец те е подушил?
Отно­во кимване.
— Можеш ли… да ги откло­ниш по няка­къв начин? — полю­бо­пит­с­тва Долф.
Ким­ва­не за тре­ти път.
— Дове­ди Кус-тун тога­ва! — наре­ди Конан. — Няма­ме вре­ме за губе­не, тъй ми се струва!
Кога­то асгар­дът изле­зе от каю­та­та, вар­ва­ри­нът измък­на меча от нож­ни­ца­та му и опря вър­ха на ост­ри­е­то в гър­ло­то на Шамира.
— Едно ще ти кажа, кра­са­ви­це — изръм­жа гър­ле­но. — Не ме е гри­жа за дру­ги­те, кои­то си поко­ри­ла… но едно те предуп­реж­да­вам: посме­еш ли да ме излъ­жеш… ако мерз­ка­та ти души­ца дори за миг си въоб­ра­зи, че може да ме вка­ра в капан… тога­ва ще имаш удо­вол­с­т­ви­е­то да се нагле­даш как кръв­та ти изти­ча! Раз­бра ли?
Прин­це­са­та заки­ма тол­ко­ва енту­си­а­зи­ра­но, че връх­че­то на ост­ри­е­то оста­ви кър­ва­ва сле­да на неж­на­та й мур­га­ва кожа.
— Доб­ре! — Конан отстъ­пи назад. — Само не забра­вяй как­во ти казах и всич­ко ще бъде наред!
Кус-тун сле­зе забър­зан по тра­па. След него в каю­та­та се спус­на­ха Долф и Бул Гутуа, и Кей­леб. Ашмия пода­де за миг гла­ва, но киме­ри­е­цът й мах­на да се отстра­ни. Това не беше мяс­то за жени, не и в момента.
Кей­леб измък­на къса кама от пояса си, коле­ни­чи и я опря в гър­ло­то на Шами­ра, точ­но там, къде­то допре­ди мал­ко Конан бе задър­жал сво­е­то ост­рие. Едва тога­ва Бул Гутуа се наве­де и раз­вър­за уста­та на прин­це­са­та. Сти­ги­е­цът вдиг­на ръце, раз­тво­ри ги — този път Конан като че ли чу слаб пукот — и вед­на­га след това шемит­ка­та изви­ка високо:
— Всич­ки демо­ни на Ада, вие луди ли сте?!
— Млък! — отря­за Кей­леб. — Тях може и да ома­гьо­саш с две сло­ва, уба­ви­це, мен нада­ли. Ай’ся свър­ши си рабо­та­та, инак…
Тя презри­тел­но го стрел­на с бяло­то на очи­те си, но сви раме­не, докол­ко­то въже­та­та й позво­ля­ва­ха, отмет­на гла­ва и поде с нисък напев:
— Ни’М­буя, бащи­це, лас­ки­те ти очак­вам… Па’Туа, май­чи­це, звън­ци­те ти чувам… Ран-Гиту, брат­ко мой…
Мело­дич­ни­ят й речи­та­тив сякаш хип­но­ти­зи­ра­ше — Конан поч­ти не усе­ти, кога тя е пре­ми­на­ла на друг език. Всъщ­ност, изоб­що не усе­ти: само учес­тя­ва­що­то се повто­ре­ние ту на едно, ту на дру­го от позна­ни­те му вече име­на, бе доста­тъч­но да замае сети­ва­та му. Поч­ти… поч­ти се беше оста­вил стран­на­та магия да го обгър­не! Но извед­нъж нещо се про­ме­ни — сян­ка в небе­са­та, може би; сво­е­вол­но треп­ва­не на кора­ба, въл­на под кила… Тъй или ина­че, той се сеп­на — може би миг пре­ди и Кей­леб да се раз­дви­жи и да при­тис­не ост­ри­е­то в гър­ло­то на Шамира.
Но, как­то се ока­за, маги­я­та й не целе­ше да обвър­же тях. Тя про­дъл­жа­ва­ше да напя­ва и да се полю­ля­ва рит­мич­но, без дори да усе­ща, че по гър­ло­то й се сти­ча струй­ка кръв и плит­ки­ят раз­рез се раз­ши­ря­ва още мал­ко все­ки път, кога­то тя се накло­ни към ост­ри­е­то. Очи­те й се бяха обър­на­ли в очни­те орби­ти и оче­вид­но не осъз­на­ва­ше как­во ста­ва око­ло нея. Тяло­то й потръп­ва­ше сякаш, ако беше сво­бод­на, щеше да жес­ти­ку­ли­ра или може би дори да тан­цу­ва. Но дори и така глед­ка­та беше… странна.
Може би и сама­та смя­на на напе­ва бе изстръг­на­ла при­със­т­ва­щи­те в каби­на­та от тран­са им: сега Шами­ра повта­ря­ше само име­то на едно­то от три­те й Забра­ве­ни божес­т­ва — неп­рес­тан­но, с раз­лич­на инто­на­ция, сякаш не само го при­зо­ва­ва­ше, но и втъ­ка­ва­ше в просто­то “Ран­ги­ту­ран­ги­ту­ран­ги­ту­ран” няка­къв таен, скрит смисъл…
Конан се озър­на към люка мал­ко пре­ди един от моря­ци­те да отво­ри вра­та­та и да пода­де гла­ва в каютата:
— Вятъ­рът придойде!
Не беше само вятъ­рът, каза си киме­ри­е­цът — зад кър­ма­та се съби­ра­ха тъм­ни обла­ци. Но беше ли естес­т­ве­на тази буря… или сти­гийс­ко­то куче я беше при­зо­ва­ло — или може би Шамира?
— Ами, раз­пъ­не­те сич­ки плат­на, иди­о­ти­но! — наре­ди Кей­леб. — Тез зми­е­пок­лон­ни­ци каж-речи го поч­ти са се доб­ра­ли до назе!
Вне­зап­но напе­вът на прин­це­са­та се сме­ни отно­во. Конан бър­зо извър­на гла­ва — очи­те й бяха широ­ко отво­ре­ни и, макар и невиж­да­щи, се бяха вър­на­ли в нор­мал­но поло­же­ние. Сега при­зо­ва­ва­ше Ни’М­буя, осъз­на той и по-бърз от бого­мол­ка, посег­на напред с меча си. За част от секун­да­та мис­ле­ше, че ще се нало­жи да й пре­ре­же гър­ло­то — бол­ка, слад­ка и гор­чи­ва еднов­ре­мен­но, изпъл­ни сър­це­то му. Не беше сигу­рен дори дали ръка­та му няма да треп­не в послед­ния момент… Не му се нало­жи да узнае оба­че — Кус-тун реа­ги­ра също тъй бър­зо и плес­на с ръце.
Вне­зап­но лише­на от глас, Шами­ра стрес­на­то завър­тя гла­ва и ги поглед­на — всич­ки. Уст­ни­те й помръд­на­ха, офор­мяй­ки едва доловимото:
— Прокле­ти да сте! — след кое­то Бул Гутуа сръч­но й завър­за уста­та отново.
Ома­ло­мо­ще­на, тя се отпус­на на въз­глав­ни­ци­те и поч­ти вед­на­га заспа — или поне затво­ри очи и се престо­ри, че е задря­ма­ла, омаломощена.
— Ти оста­ни тук! — наре­ди Конан на Кус-тун. — Искам да съм сигу­рен, че не ни вър­ти номера.
Чети­ри­ма­та тичеш­ком изля­зо­ха на палу­ба­та. Вятъ­рът вече наби­ра­ше сила. Не, поп­ра­ви се киме­ри­е­цът — не вятър. Буря. Гъс­ти сиви обла­ци чер­та­е­ха мираж на ост­ров­ни вери­ги на запад­ния хори­зонт, заляз­ва­що­то слън­це ги беше пре­вър­на­ло в кър­ва­во меси­во. Моря­ци­те по мач­ти­те тре­са­во раз­гъ­ва­ха плат­на­та и ги нагла­ся­ха. Рязък порив изне­на­да един от по-пип­ка­ви­те, полу-отпус­на­то­то плат­но вне­зап­но се изпъл­ни с вятър, сво­бод­но ока­че­на­та рея се завър­тя и моря­кът полит­на с вик в без­д­на­та. Мрач­но навъ­сен, Конан просле­ди поле­та му… кра­кът на нещас­т­ни­ка се зака­чи на дру­го въже и той увис­на с гла­ва­та надо­лу, и изкре­щя, кога­то дру­га рея го уда­ри в лице­то. Викът му не се повтори.
Макар по вре­ме на сут­реш­но­то преслед­ва­не сти­гий­ци­те да бяха изос­та­на­ли нез­на­чи­тел­но, отслаб­на­ли­ят вятър от послед­ни­те някол­ко часа им бе дал въз­мож­ност до голя­ма сте­пен да навак­сат раз­де­ля­що­то два­та кора­ба раз­сто­я­ние. Сега оба­че “Дел­фин­с­ка гръд” отно­во наби­ра­ше пред­ни­на. Сти­гий­ци­те има­ха и дру­ги неп­ри­ят­нос­ти — про­мен­ли­ви­те пори­ви игра­е­ха лоши номе­ра с плат­на­та им, далеч по-кон­сер­ва­тив­но­то закреп­ва­не не им позво­ля­ва­ше да оста­ват вина­ги по вятъ­ра и кора­бът на жре­ци­те на Сет под­ска­ча­ше като спъ­нат кон. Кър­ва­ва­та жет­ва при тях, Конан беше убе­ден в това, щеше да е далеч по-голя­ма, откол­ко­то на бор­да на Кей­леб… Вес­ла също не може­ха да използват…
Отно­во отпра­ви поглед към обла­ци­те на хори­зон­та. Вятъ­рът про­дъл­жа­ва­ше да се усил­ва, соле­ни пръс­ки летя­ха в лице­то му, и небе­то, и въл­ни­те започ­ва­ха да при­до­би­ват онзи осо­бен оло­вен цвят, кой­то вещае при­шес­т­ви­е­то на Пра­дя­до­то на бурите.
— От трън та на глог! — комен­ти­ра наблю­де­ни­я­та му Кей­леб. — Нема да ни хва­нат, оба­че тоз вет­рец ще ни раз­ка­тае фамилийките.
— Имаш хубав кораб — въз­ра­зи Долф.
— Да бе — и ща да си го имам и занап­ред. Е, да речем засе­гин­ка, че таз буря ей маги­чес­ка, и бого­ве­те на оназ никак­ви­ца няма да позво­лат да’й се слу­чи нещо си. Ъ?
Конан сви могъ­щи­те си рамене.
Неп­ри­ят­нос­ти­те на сти­гий­ци­те про­дъл­жа­ва­ха — същи­ят вятър, кой­то пъл­не­ше до пръс­ва­не плат­на­та на “Дел­фин­с­ка гръд”, игра­е­ше все­въз­мож­ни номе­ра с тех­ния кораб. Ту ще сме­ни ряз­ко посо­ка­та, ту стран­на напреч­на въл­на ще ги пре­пъ­не, ту вихър ще връх­ле­ти отго­ре и ще ги раз­лю­лее… Отда­леч изглеж­да­ше така, сякаш неви­дим кап­ри­зен гигант си играе с дър­ве­на лод­чи­ца, макар че, пред­по­ло­жи киме­ри­е­цът, Сет и тези нез­най­ни Забра­ве­ни бого­ве мере­ха сили в бит­ка за кора­ба. Тъй или ина­че, сти­гий­ци­те изос­та­ва­ха и засе­га това го уст­рой­ва­ше напъл­но. Каза на глас:
— Ще про­дъл­жим с вдиг­на­ти плат­на, дока­то можем. После ще му мис­лим за после.
— Ха! — късо се изсмя Кей­леб и го туп­на яко по рамо­то. — Так­виз мъже обичам!
Същин­с­ка­та буря връх­ле­тя изне­над­ва­що с пада­не­то на мра­ка. Ура­ган­ни­ят вятър насе­че море­то на пла­ни­ни и доли­ни. Бес­ни вих­ри пъл­не­ха плат­на­та и ги дър­па­ха с така­ва сила, че мач­ти­те сте­не­ха и пука­ха под напо­ра на непо­но­си­мия товар. “Дел­фин­с­ка гръд” пре­ле­тя някол­ко секун­ди по гре­бе­на на една от чутов­ни­те въл­ни, стръм­но се спус­на надо­лу и наис­ти­на поле­тя закрат­ко, пре­ди с тежък удар килът да се вре­же в кип­на­ла­та вода и кора­бът да поеме поред­но­то си стръм­но изкач­ва­не, послед­ва­но от нов къс полет.
За немал­ко учуд­ва­не на Конан, кой­то досе­га бе пре­ка­рал по море само някол­ко крат­ки, но поучи­тел­ни пре­хо­да, Кей­леб не наре­ди да сви­ят платната.
— Ако ще се мре, ще се мре — обяс­ни бег­ло чер­ве­но­ко­си­ят. — Раз­хла­бим ли някое плат­но, пиши го скъ­са­но. Нека вятъ­ра си го съди­ра, ако тол­коз му е кеф! ‘Ко тръг­не на зле, ша ви викам, сега марш да ме остай­те да си гле­дам раб’тата!
И тъй “Дел­фин­с­ка гръд” се носе­ше в мра­ка, обли­ва­на от бело­пен­ни­те гре­бе­ни, палу­ба­та бяс­но се люле­е­ше и под­ска­ча­ше, а Конан хлът­на в каю­та­та си с възел в сто­ма­ха и усе­ща­не­то, че свър­ше­кът на тази нощ ще го изпра­ви пред Кром по въз­мож­но най-без­слав­ния начин: не само заги­нал в бур­но море, но и заги­нал като бег­лец. При­тис­нал Ашмия в обя­ти­я­та си, дъл­го лежа в мра­ка и отпра­вя­ше горе­щи мол­би към всич­ки извес­т­ни му бого­ве, кои­то биха поже­ла­ли да го чуят: Дер­ке­то и Мит­ра, Елрик и Иргал Заг, Ищар, та дори и Маа­нан, и Мол­лох. Всич­ки тях нару­га, че след тол­ко­ва кръв­ни жер­т­ви в чест на все­ки един, ще го оста­вят да си иде мър­ци­на. Обе­ща на все­ки още поне тол­ко­ва просла­ва на име­то му, ако най-сет­не се сми­лят над него. Накрая отно­во ги нару­га, че се бър­кат в живо­та на хора­та и не ги оста­вят да си го живе­ят как­то е ред­но и пра­во, и ето на, някак­ви си тех­ни полу­де­ли коле­ги… Име­то на Кром не спо­ме­на — няма­ше и сми­съл, тат­ко Кром нико­га не обръ­ща поглед към деца­та си, освен вед­нъж, при само­то раж­да­не и после, отно­во, след смърт­та. Зна­е­ше оба­че мно­го бого­ве и на все­ки обър­на лич­но недо­вол­с­т­во. Някъ­де пре­ди да стиг­не края на спи­съ­ка, очи­те му се затво­ри­ха поле­ка-лека при все бяс­но­то мята­не на кора­ба под него и не след дъл­го той вече спе­ше, при­тис­нал здра­во Ашмия към себе си.
А на сут­рин­та буря­та беше утихнала.
Всъщ­ност точ­но това го и събу­ди — палу­ба­та вече не се люле­е­ше бяс­но, реи и мач­ти не пука­ха, въже­та­та на таке­ла­жа не скърцаха…
Конан вни­ма­тел­но се измък­на от обя­ти­я­та на вен­дий­ка­та, така че да не я събу­ди. Избър­за към палубата.
Море­то беше глад­ко като стък­ло. И олов­но­си­во. Небе­то, над­вис­на­ло като огро­мен цър­ко­вен купол над кора­ба, също беше неп­роз­рач­но-сиво, насло­е­но от нате­жа­ли обла­ци. Ни полъх на вятър, ни дори пли­сък на вода нару­ша­ва­ха неес­тес­т­ве­ния покой. Кей­леб се беше облег­нал неб­реж­но на пери­ла­та и съзер­ца­ва­ше замъг­ле­ния хори­зонт. Под­хвър­ли, без да се обръща:
— А ‘брут­ро! Туй то око на буря­та, ама за пръв път виж­дам так­воз чудо, да знайш!
— Око? — Конан се облег­на до него. — А, искаш да кажеш, че това е цен­тъ­рът на ветровете?
— Също­то. А‑ах, как­ва нощ, как­ва нощ! — той мах­на с ръка към моря­ци­те, кои­то пъп­ле­ха по мач­ти­те и бър­зо сме­ня­ха скъ­са­ни въже­та, сви­ва­ха допъл­ни­тел­ни­те плат­на и вся­чес­ки се мъче­ха да въз­ста­но­вят таке­ла­жа на кораба.
— Поне сега ще си почи­нем! — оба­ди се Долф с прозявка.
Сме­хът на Бул Гутуа зад гър­ба му беше циничен.
— Почив­ка ли? — Кей­леб теат­рал­но се оцък­ли. — Ква ти почив­ка бе, вар­ва­ри­но?! Сегин­ка ш’из­ле­зем от око­то и глей тогаз как­во става!
Конан сви раме­не. Таре­дес беше казал, че всъщ­ност няма избор, нали така? Изръмжа:
— Да ста­ва как­во­то ще! Как­во ще каже­те да хап­нем, дока­то палу­ба­та не ми тан­цу­ва под краката?
— Иска ти се да ядеш след снощ­но­то пре­жи­вя­ва­не? — Кей­леб го изгле­да с нарас­т­на­ло ува­же­ние. — Ами, доб­ре. Пред­по­ла­гам, все ще се наме­ри нещо в…
Вне­зап­но дви­же­ние привле­че вни­ма­ни­е­то му и пре­къс­на думи­те му.
Във вода­та има­ше нещо. Макар и олов­но­си­ва, нате­жа­ла и неп­роз­рач­на, в дъл­би­ни­те се раз­ли­ча­ва­ха… сен­ки. Конан се наве­де и се взря по-вни­ма­тел­но. Да, там отдо­лу има­ше нещо: огром­но, обшир­но, сиво като море­то… плу­ва­ше лени­во… едва раз­ли­чи­ми­ят силу­ет като че ли зави към дру­гия борд и изчез­на в мътил­ка­та… Дви­же­ни­е­то му предиз­ви­ка лека въл­на на повърхността.
Чети­ри­ма­та се спог­ле­да­ха. Никой от тях не каза и дума. В над­вис­на­ло­то напрег­на­то мъл­ча­ние откъм дру­гия борд се раз­не­се ужа­се­ни­ят вик на вахтения:
— Левиатан!
Кей­леб бав­но кимна.
— Мор­с­ки змей… — про­мър­мо­ри Долф невяр­ва­що. — Чувал бях за…
В този миг кора­бът се раз­лю­ля. Някъ­де зад кър­ма­та над вода­та се издиг­на обле­пен с поли­пи и водо­рас­ли чере­пен купол, изди­ша висо­ко във въз­ду­ха струя при­ме­сен с пара и вод­ни кап­чи­ци въз­дух — и пак потъ­на, а поред­на­та напреч­на въл­на раз­тър­си “Дел­фин­с­ка гръд” като мал­ко земетресение.
— Имаш ли хар­пун? — полю­бо­пит­с­тва Конан.
— Ти как­во — да не искаш да го уло­виш? — зина Кей­леб. — Мно­го доб­ре зна­еш, че носи лош къс­мет да… освен туй той е…
— Голям, да — довър­ши вмес­то него Долф. — Ще ни пото­пи без да се замис­ли. Не ти е някой кит!
— Знам, че носи лош къс­мет! — не му обър­на вни­ма­ние киме­ри­е­цът. — Но подо­зи­рам, че ще ни доне­се още по-лош, ако…
Леви­а­та­нът не го оста­ви да довър­ши. Този път на повър­х­ност­та, поч­ти доса­ми кора­ба, изник­на огром­на­та му опаш­ка, само тя кол­ко­то “Дел­фин­с­ка гръд” напреч­но; вдиг­на се във въз­ду­ха кажи-речи до над мач­ти­те, уда­ри с неве­ро­ят­на сила, заля палу­ба­та с висо­ка въл­на — и се потопи.
Конан завър­тя гла­ва и отър­си вода­та от буй­на­та си чер­на коса.
— Е, как­во ста­на с хар­пу­на? — попи­та той практично.
— Хм, да… — Кей­леб се обър­на към моряш­ки­те куб­ри­ци и след секун­да коле­ба­ние се запъ­ти натам да даде запо­ве­ди­те си.
Меж­дув­ре­мен­но Конан раз­да­де сво­и­те нареждания:
— Бул, ти оста­ваш с Кус-тун долу. Кажи му, че ако може да про­го­ни чудо­ви­ще­то, сега му е вре­ме­то. Долф, ти ще ми тряб­ваш — тези ост­ров­ни недо­нос­че­та не могат цица­та на май­ка си да пре­су­шат, та камо ли с кито­ло­вен хар­пун да се оправят!
Леви­а­та­нът изриг­на нова струя въз­дух и пара точ­но пред носа на “Дел­фин­с­ка гръд”. Топ­ли­ят, вми­ри­сан на засто­я­ло и леш порой окъ­па дър­па­щи­те масив­на­та ката­пул­та моря­ци. Този път Конан изръм­жа раз­драз­не­но. Дъхът на чудо­ви­ще­то бе при­ме­сен със слуз и лига­ви кап­ки, сякаш то стра­да от някак­ва болест — а може и така да беше, кой знае. Ядо­сан от ненав­ре­мен­на­та баня, той с един замах на ръка­та избу­та три­ма­та моря­ци от лява­та стра­на на хар­пу­на и налег­на на него. Долф заста­на отдяс­но; така маши­на­та дейс­т­ви­тел­но тръг­на по-бър­зо. След­ва­що­то изли­за­не на леви­а­та­на на повър­х­ност­та, при кое­то кър­ма­та под­ско­чи като разюз­дан жре­бец, под­по­мог­на уси­ли­я­та им. Моря­ци­те се зати­ча­ха покрай тях, за да закре­пят голе­ми­те бол­то­ве в гнез­да­та им, да поста­вят в захва­та дебе­ла­та стре­ла с куко­об­раз­но ост­рие, да…
— Стой! — Конан реши­тел­но препре­чи пътя на гру­па­та с въже­то към мон­ти­ра­на­та нис­ко на носа хал­ка. — Не сме на лов за косат­ка. Вър­жеш ли този хар­пун към леви­а­та­на и дръп­не ли ни, ще стро­ши кър­ма­та като сламка!
— Той и така ще ни стро­ши! — нещас­т­на отбе­ля­за моря­кът на Кей­леб — и беше прав.
Череп­ни­ят купол изплу­ва доса­ми — или дори мал­ко под — дес­ния борд този път и на нашес­т­ви­е­то му отвър­на хор от про­тес­ти­ра­що пука­не на дър­во. Чудо­ви­ще­то не изди­ша, но и не се пото­пи вед­на­га — вмес­то това про­дъл­жи да нади­га гла­ва и “Дел­фин­с­ка гръд” се плъз­на по заоб­ле­ния му череп като отми­ва­на от дъжд трес­ка. При тър­ка­не­то си в ръба­та­та кожа бор­дът остър­г­ва­ше все­въз­мож­ни дреб­ни мидич­ки, ане­мо­нии и меж­ду дъс­ки­те и кост­та Конан видя да се показ­ват сплес­ка­ни­те остан­ки от чутов­но-голя­ма риба-при­ле­па­ло. Кръв и люс­пи се сте­ко­ха по пери­ла­та и голям къс месо цоп­на на палубата.
Леви­а­та­нът про­дъл­жа­ва­ше да нади­га гла­ва. Нади­га­ше и нади­га­ше, и след око­ло мину­та, придру­же­на с про­тес­т­но­то стър­же­не на кор­пу­са, от вода­та се пода­де тита­нич­ни­ят му клепач.
Не беше кит, каза си хлад­нок­ръв­но Конан, загле­дан в изуми­тел­но­то чудо­ви­ще. Може би беше някак­во древ­но вле­чу­го или, кой знае, някое още по-древ­но същес­т­во, но — като се изклю­чат раз­ме­ри­те — нагъ­на­та­та ръбес­та кожа му напом­ня­ше тази на кро­ко­дил. Още метър — и се пода­де и дол­ни­ят кле­пач. По сле­пе­ни­те ръбо­ве вися­ха гроз­до­ве водо­рас­ли, в еди­ния край има­ше раз­ма­за­на жъл­те­ни­ка­во-зеле­на струя, коя­то пръс­ки­те вода раз­ми­ва­ха. Оче­вид­но бе тек­ла отдав­на; там, къде­то слуз­та се докос­ва­ше до кожа­та, не бяха оста­на­ли никак­ви кож­ни пара­зи­ти и кора­ли, нито пък водорасли.
Око­то про­дъл­жа­ва­ше да се изди­га поле­ка-лека и далеч пред носа на кора­ба се пока­за и заоб­ле­ни­ят край на издъл­же­на­та муцу­на на звя­ра. Кле­па­чи­те треп­на­ха — вед­нъж, вто­ри път… после се отво­ри­ха. Бав­но. Мъчително.
Конан над­ник­на пра­во в замъг­ле­но­то от болест око. Риба, кит или вле­чу­го, очна­та орби­та би тряб­ва­ло да е бис­та и чис­та — леви­а­та­нът оба­че оче­вид­но бе осле­пял, нищо чуд­но да е и с две­те очи… кое­то обяс­ня­ва­ше и слуз­та в дъха му. Киме­ри­е­цът облег­че­но въз­дъх­на: чудо­ви­ще­то просто уми­ра­ше, може би полу­дя­ло от бол­ка или пък бе изплу­ва­ло от потай­ни­те си дъл­би­ни да дири облег­че­ние. Няма­ше да го наме­ри. Но поне не бе пра­те­ник нито на Сет — пък макар и вле­чу­го — нито на оне­зи прокле­ти Забра­ве­ни бого­ве. Освен ако не им се бе слу­чи­ло да раз­бо­ле­ят пре­ди годи­на, две, десе­ти­ле­тие дори този нещас­тен леви­а­тан… за да могат да го пра­тят сега да уни­що­жи точно…
Конан тръс­на гла­ва и про­го­ни глу­па­ви­те мис­ли. В край­на смет­ка беше успо­ко­и­тел­но да знае, че бого­ве­те нямат пръст в сегаш­на­та ситу­а­ция, но беше и без зна­че­ние. Насоч­ван от божес­т­ве­на ръка или не, звя­рът стес­ня­ва­ше кръ­го­ве­те око­ло “Дел­фин­с­ка гръд”.
Гла­ва­та му наис­ти­на бе огром­на. Човек може­ше само да се чуди за дъл­жи­на­та на тита­нич­ния кор­пус, кой­то е свър­зан с нея. След като пода­де цяла­та си дъл­га муцу­на на повър­х­ност­та, леви­а­та­нът зина — само паст­та му бе може би два пъти по-голя­ма от кора­ба на Кей­леб. Огром­ни­те ост­ри зъби, кои­то осей­ва­ха челюс­ти­те му доказ­ва­ха, че това чутов­но съз­да­ние не е мирен веге­та­ри­а­нец… но и дебе­ли­ят му език, и зъби­те, и уст­ни­те, и неб­це­то, също бяха осе­я­ни с пара­зи­ти и къс­че­та кора­ло­ви поли­пи. Басо­во кло­ко­че­не се надиг­на в гър­ло­то на леви­а­та­на, изриг­на като тита­ни­чен рев — придру­жи го нова струя въз­дух, вода и слуз — и, все още без да затва­ря уста, звя­рът бър­зо се пото­пи. Въл­на­та, коя­то вдиг­на, за мал­ко да пре­обър­не “Дел­фин­с­ка гръд”.
— Мит­ра и Ищар! — про­мър­мо­ри Кей­леб, стис­нал здра­во пери­ла­та, за да не пад­не в морето.
— Кром! — под­кре­пи го Долф. — Мно­го е голям!
— Може да си отиде? — с надеж­да пред­по­ло­жи чер­ве­но­ко­си­ят, но сам не си вярваше…
И има­ше защо.
Този път — може би две мину­ти по-къс­но — иззад кър­ма­та изплу­ва огром­на­та опаш­ка на леви­а­та­на и под­мет­на кора­ба като хар­ти­е­на лод­чи­ца. За щас­тие, само ръбът на пер­ка­та зака­чи кор­пу­са, в про­ти­вен слу­чай — няма мяс­то за съм­не­ние — “Дел­фин­с­ка гръд” би се пре­вър­на­ла в пър­вия летящ кораб на све­та.. и би приклю­чи­ла без­слав­но кари­е­ра­та си, раз­би­та по въл­ни­те. Но уда­рът само стро­ши пери­ла­та и греб­ло­то-кор­ми­ло. Трес­ки­те се раз­ле­тя­ха висо­ко във въздуха.
Пър­ви­ят полъх на вятъ­ра изплю­щя в платната.
— Буря­та се завръ­ща! — изви­ка Кейлеб.
Всич­ки мис­ли за леви­а­та­на бяха мигом забра­ве­ни. Моря­ци­те плъп­на­ха по мач­ти­те да изпъ­ват въже­та­та и да раз­мес­т­ват вет­ри­ла­та. Нов порив — леде­нос­ту­ден, зло­ве­що-силен — изду до пръс­ва­не плат­на­та и утих­на, оста­вяй­ки след себе си съп­ро­вод от скър­ца­не и пукане.
И в този миг леви­а­та­нът изриг­на от вода­та като вул­кан на отмъ­ще­ни­е­то. Бъл­вай­ки водо­па­ди, зина­ли­те му челюс­ти се издиг­на­ха точ­но там, къде­то се бе нами­ра­ла “Дел­фин­с­ка гръд” пре­ди пори­ва на бурята.
— Ляво на борд, ляво на борд! — изкре­щя Кей­леб, дока­то чутов­на­та гла­ва изпъл­ва­ше цяло­то небе зад тях, но, уви, дори и да би има­ло вятър, кора­бът бе оста­вен на милост­та на море­то след послед­ния удар с опашка.
Изумен, Конан наблю­да­ва­ше масив­на­та гръд, коя­то послед­ва гла­ва­та… на повър­х­ност­та за крат­ко се появи пло­сък като изко­ру­бе­на лопа­та плав­ник, уда­ри по вода­та, вди­гай­ки цели водо­вър­те­жи, гла­ва­та на леви­а­та­на се накло­ни назад и той завър­ши бес­ния си скок във въз­ду­ха като се кил­на по гръб с оглу­ши­те­лен пля­сък. Край­че­цът на опаш­ка­та му се пода­де за миг, пре­ди цяло­то чудо­ви­ще да потъ­не. Предиз­ви­ка­но­то от гмур­ва­не­то му цуна­ми поде “Дел­фин­с­ка гръд”, заля я с цял водо­пад, завър­тя я в кръг; вятър и въл­ни се сблъс­ка­ха в бор­ба за нищож­на­та си играч­ка… Плат­на­та плю­щя­ха и мач­ти­те пука­ха високо…
— Бъди готов! — изръм­жа Конан на Долф. — Само един шанс, навярно…
За вто­ри път леви­а­та­нът зина над вода­та, на няма и двай­се­ти­на мет­ра пред “Дел­фин­с­ка гръд”. Вятъ­рът се усил­ва­ше, плат­на­та най-сет­не го уло­ви­ха, кораб­че­то се поне­се… пра­во към ръбес­та­та чудо­вищ­на глава…
— Сега! — изви­ка Конан и стреля.
Да улу­чиш с кито­ло­вен хар­пун, от палу­ба­та на тан­цу­ващ като поди­вял жре­бец кораб, пък дори и ако цел­та е на една ръка раз­сто­я­ние от теб… Той нико­га не се беше сла­вил като добър стре­лец, било с лък или арба­лет. Ако някъ­де може­ше да види пръст на бого­ве­те в човеш­ки­те дела, то точ­но тук щеше да е — така че се раз­смя гръ­мог­лас­но, кога­то закри­ве­на­та, назъ­бе­на кука на хар­пу­на потъ­на точ­но в сре­да­та на гно­я­са­ло­то око на леви­а­та­на, не срещ­на съп­ро­тив­ле­ние и потъ­на в дъл­би­ни­те на гла­ва­та с все дъл­га­та си дръжка.
— Още една! — наре­ди Конан, без да се обръ­ща. Може­ше ли чудо­ви­ще­то да не усе­ти изоб­що това точ­но попа­де­ние? Да не почув­с­т­ва плис­ка­щи­те по буза­та му слуз и желе? Да не усе­ти болка?…
Но не. Меж­ду раз­зи­на­ти­те челюс­ти се изстръг­на зло­вещ, басов писък и заглъх­на зада­ве­но, кога­то леви­а­та­нът се кил­на стра­нич­но и потъ­на бър­зо — точ­но в мига, кога­то “Дел­фин­с­ка гръд”, поне­се­на от пори­ви­те на буря­та, пре­ми­на покрай него и поле­тя нататък.
Конан изти­ча до полу-сма­за­на­та кър­ма. Послед­но­то, кое­то видя пре­ди въл­ни­те и дъж­дът на ура­га­на да скри­ят леви­а­та­на от очи­те му, беше гър­че­ща­та се опаш­ка, коя­то бяс­но блъс­ка­ше по повърхността.
Надя­ва­ше се да е успял не просто теж­ко да рани звя­ра, но и да го убие. За миг гор­чи­во съжа­ли, че не е имал въз­мож­ност да се сдо­бие с тро­фей — някой тита­ни­чен зъб напри­мер — но после се раз­смя отно­во, защо­то, и без дру­го, кой би повяр­вал, че нещо тъй огром­но браз­ди оке­а­ни­те кажи-речи под носа на Аргос? Нито една моряш­ка исто­рия не пре­уве­ли­ча­ва­ше пове­че от “две-три кораб­ни дъл­жи­ни” — как­во ли въоб­ра­же­ние би било нуж­но и за какъв ли лъжец щяха да го помис­лят Литио, Абу­ле­тес и всич­ки оста­на­ли? Все още ухи­лен, се отда­ле­чи от зей­на­лия про­цеп в пери­ла­та, вър­на се при Кей­леб и дру­ги­те, вър­за се и се поста­ра да помог­не с как­во­то може. В край­на смет­ка, и той има­ше дял в сък­ро­ви­ща­та на този кораб… но мисъл­та за това как­во би мог­ло да съдър­жат вът­реш­нос­ти­те на прокле­тия леви­а­тан не го оста­вя­ше на мира. Ако бе поглъ­щал цели кора­би по пътя си из оке­а­ни­те, кой знае кол­ко зла­то може­ше да наме­рят в него… Пак се раз­смя, без да обръ­ща вни­ма­ние на бес­ни­те пори­ви на буря­та, кои­то заплаш­ва­ха да го събо­рят на колене.
Цял ден и цяла нощ ура­ган, спря­мо кой­то онзи пре­диш­на­та нощ бе само лека, лас­ка­ва въз­диш­ка, носи на гър­ба си “Дел­фин­с­ка гръд”. Най-сет­не обла­ци­те се раз­се­я­ха, вятъ­рът поутих­на, въл­ни­те се изгла­ди­ха мал­ко или мно­го и утро­то посрещ­на ома­ло­мо­ще­но­то кораб­че с пър­ви­те дру­же­люб­ни слън­че­ви лъчи.
Със ско­ва­ни от умо­ра пръс­ти Конан раз­вър­за въже­то. Коле­не­те му се под­гъ­ва­ха. Раз­тър­си гла­ва за да про­чис­ти съз­на­ни­е­то си, коса­та му бе спе­че­на на клеч­ки от соле­на­та вода, коя­то невед­нъж го бе зали­ва­ла, заплаш­вай­ки да пото­пи и кора­ба, и еки­па­жа заед­но с него.
— Май свър­ши… — дрез­га­во му каза Долф.
Киме­ри­е­цът ким­на и огле­да жал­ки­те остан­ки на няко­га прекрас­ния “Дел­фин­с­ка гръд”. Оста­на­ли без управ­ле­ние, на милост­та на вятъ­ра и въл­ни­те, те бяха раз­чи­та­ли само на гъв­ка­во­то закреп­ва­не на реи­те да ги дър­жи обър­на­ти в пра­вил­на посо­ка. Дори и така по някое вре­ме къс­но сле­до­бед бяха загу­би­ли една­та мач­та — Конан отно­во тръс­на гла­ва като си спом­ни бяс­на­та сеч на обър­ка­ни и скъ­са­ни въже­та, и как с неи­мо­вер­ни уси­лия бяха успе­ли да изхвър­лят през бор­да омо­та­на­та в наръ­фа­ни плат­на и таке­лаж мач­та, пре­ди тя да повле­че и дру­га­та със себе си… или още по-зле, да про­бие бор­да. Пове­че­то от оце­ле­ли­те плат­на вися­ха, раз­къ­са­ни на иви­ци. Само едно… не, две бяха оста­на­ли срав­ни­тел­но запа­зе­ни. Буря­та бе успя­ла да изкър­ти дори хар­пу­на от носа. Палу­ба­та бе поме­те­на от всич­ко, доб­ре или зле закре­пе­но. Кол­ци­на моря­ци бяха заги­на­ли в бит­ка­та да запа­зят кора­ба на вода, Конан си няма­ше и поня­тие. Не бяха малко.
Тръс­на гла­ва за тре­ти път и коле­ни­чи да поту­па с бла­го­дар­ност дъс­ки­те под кра­ка­та си — бяха усто­я­ли, нали? Точ­но така го зава­ри Кей­леб, изник­нал по при­вич­ния за него начин, нечут като призрак.
— Хей-хей, три реда съл­зи и сопо­ли, а? Ама прав си, пра­ви­чък — туй добро дел­фин­че през сич­ко мина и пак си пла­ва, а‑а? — чер­ве­но­ко­си­ят се ухи­ли. — Слу­ш’ся, вар­ва­ри, знам, че сте с по две леви ръчич­ки кат’ ста­не дума за мор­с­ка рабо­та, ама ‘ко иска­ме да се добе­рем поне хе-ей до там, тре­бе мал­ко помощ да изпро­ся от вас!
Долф го поглед­на въпросително.
— Ми да! Резер­в­ни плат­на долу имам, с тях сам ще се опра­вя. Ама без рул някак си не вър­ви, що ще рече­те? Хай ся да ви пока­жа като как­во тре­бе да се напра­ви, пък так­виз яки мъжа­ги като вас ще свър­шат де що тряб­ва и с голи ръце, ха-ха-ха!
Оста­тъ­ка от деня Конан пре­ка­ра увис­нал във въже­на прим­ка зад кър­ма­та на кора­ба. Нало­жи му се да се къпе доста по-чес­то, откол­ко­то му беше при­ят­но — а част от рабо­та­та накрая наис­ти­на тряб­ва­ше да се свър­ши и с голи ръце, но поне по някое вре­ме след обе­да, кога­то слън­це­то вече беше напек­ло жал­ко осо­ле­ни­те му раме­не и Долф се бе зачер­вил като рак, “Дел­фин­с­ка гръд” се сдо­би с напъл­но при­лич­но имп­ро­ви­зи­ра­но греб­ло-кор­ми­ло, кое­то се под­чи­ня­ва­ше, пък макар и труд­но, на рулевия.
Кей­леб наре­ди да опъ­нат оре­де­ли­те плат­на, дока­то леки­ят бриз не е утих­нал съв­сем да ги оста­ви в пъл­но без­вет­рие и кора­бът се поне­се тро­ма­во напред. Конан си поде­ли кана вино с при­яте­ли­те си, изслу­ша мрач­но док­ла­да на Бул-Гутуа, че Шами­ра е пре­жи­вя­ла буря­та доб­ре (“Е, мал­ко мор­с­ка болест я хва­на, хуба­вич­ка­та, ама нищо сери­оз­но, само някол­ко сини­ни да има!”) и заспа в секун­да­та, кога­то поло­жи гла­ва на кой­ка­та. Ашмия се опи­та да раз­трие схва­на­ти­те му мус­ку­ли, но дали бе успя­ла или не, той не си спом­ня­ше. Потъ­на като камък в дълбините.
Кога­то го събу­ди слън­це­то на новия ден, пред носа на “Дел­фин­с­ка гръд” се мер­же­ле­е­ха смът­ни­те очер­та­ния на назъ­бе­ни пла­нин­с­ки вери­ги. Макар и слаб, вятъ­рът бе ста­би­лен и тлас­ка­ше кора­ба към брега.
Конан се измък­на на палу­ба­та и с насла­да се про­тег­на. Огром­ни­те мус­ку­ли релеф­но се изду­ха по раме­не­те и гър­ди­те му. Отмет­на гла­ва и се засмя — от чис­та­та радост, че е жив и сво­бо­ден, за поре­ден път е успял да се подиг­рае на смърт­та; гле­дал я е пра­во в очи­те и все пак е оце­лял… отно­во. Чув­с­т­ва­ше се свеж като ново­ро­де­но, сякаш буря­та бе отвя­ла и всич­ки мрач­ни мис­ли заед­но с олов­ни­те обла­ци. Раз­тър­си буй­на­та си чер­на гри­ва и предиз­ви­ка­тел­но изре­ва — пер­фек­т­на ими­та­ция на влас­т­ния рев на пла­нин­с­кия лъв.
— Някои хора искат да спят! — кисе­ло му под­вик­на от куб­ри­ци­те Долф.
— Как­во ти спа­не? — ухи­ли се киме­ри­е­цът. — Хей-на, виж, нов ден напъ­пил, към нови земи се носим, нови приклю­че­ния ни очак­ват… Кое­то, впро­чем, ми напом­ни навре­мен­но: Хей, Кей­леб, къде сме, мът­ни­те го взели?
— Мът­ни­те нас да взе­мат, ако знам! — оба­ди се чер­ве­но­ко­си­ят от руля. — Не бих рис­ку­вал да твър­дя, че това пред нас е бре­гът на Шем…
— Сла­бо веро­ят­но! — съг­ла­си се Конан. Ашмия го пре­гър­на изот­зад и поло­жи гла­ва на могъ­щи­те му плещи.
— Не и Сти­гия, поне­же там съм бил. Виж, за Куш…
— Не е Куш! — съне­но се про­зя Бул Гутуа и се измък­на на палу­ба­та. — Юмир да ме зато­чи в леде­ни­те пус­ти­ни, ако е Куш! Ммм, след ден като вче­раш­ния, човек заслу­жа­ва здра­во да се натъп­че, не мис­ли­те ли?
— Бих­ме мог­ли да сме къде ли не! — обоб­щи Кей­леб. — Далеч по-сла­би бури от тази за има-няма ден са ме зафър­ля­ли от Зин­га­ра до Вана­хайм. По-ско­ро ще река, че туй там е ней­де из Чер­ни­те крал­с­т­ва или, кой знае, даже по-южни земи от тях. Що се отна­ся до хра­на, боя се, по-голя­ма­та част от запа­си­те ни са повре­де­ни от соле­на­та вода. А как­во­то мал­ко е оста­на­ло, пред­по­чи­там да запа­зя за кра­ен слу­чай. Хей-на, час-два ще потър­пи­те доде стиг­нем бре­га, там все ще се наме­ри плячка.
— Разум­но! — съг­ла­си се Конан, макар че и него­ви­ят сто­мах изкур­ка в про­тест. — А дока­то чака­ме, защо не се опи­та­ме да измък­нем някак­ва инфор­ма­ция от наша­та красавица?
— Да не си се решил?… — чер­ве­но­ко­си­ят хит­ро го стрел­на с поглед и се ухи­ли широ­ко. — Не, не думай, ням’да повяр­вам док­ле не го видя със соб­с­тве­ни­те си очи — нес­мет­ни­те богат­с­тва най-сет­не са над­ви­ли в душа­та ти, а?
Конан фило­соф­с­ки сви рамене:
— Е, щом бого­ве­те тол­коз дър­жат да ми нати­кат едно-две сък­ро­ви­ща в ръце­те, защо да им се опъ­вам? Само по-зле става!
— Така те искам! — Долф го туп­на по рамо­то. — Сега ми зву­чиш като… ами, като истин­с­кия просла­вен Конан от Киме­рия! Хай­де, да идем да видим как­во може да се измък­не от Шамира!
По всич­ко личе­ше, че прин­це­са­та си е почи­на­ла след ужас­на­та буря, макар мур­га­ва­та й кожа все още да има­ше леко пепе­ляв цвят. Отка­за пред­ло­же­на­та й оскъд­на даж­ба, но жад­но пи вода и дори без­ро­пот­но позво­ли на Кус-тун да я наста­ни по-удоб­но сред въз­глав­ни­ци­те, пре­ди да й осво­бо­дят гла­са. И не се опи­та миг­но­ве­но да поде­ме някак­во закли­на­ние… Раз­би­ра се, Кей­леб сто­е­ше с опря­на в гър­ло­то й кама, за да предот­вра­ти точ­но такъв раз­вой на съби­ти­я­та, но…
Конан с мъка откъс­на очи от пре­лес­т­но­то лице на доско­рош­на­та си люби­ма и с нате­жал глас я попита:
— Е, след като е оче­вид­но, че ще се озо­вем там, накъ­де­то тво­и­те бого­ве са ме пове­ли, защо не ми кажеш как по-лес­но да стиг­нем до това про­къл­на­то място?
— Бла­гос­ло­ве­но! — поп­ра­ви го миг­но­ве­но Шами­ра. — Освен това защо да те улес­ня­вам, вар­ва­ри­но? Би тряб­ва­ло да сто­ря точ­но обрат­но­то — да ти поп­ре­ча да стиг­неш навреме.
— Нада­ли ти — осо­бе­но пък ти — имаш сила­та да се месиш в божес­т­ве­ни­те дела! — пари­ра Конан. — Не е ли оче­вид­но? Кога­то се опи­тах да се въз­про­ти­вя на Съд­ба­та, дой­до­ха лов­ци­те на роби. О, не се съм­ня­вам, че имаш пръст в поява­та им, но факт е, че поех по пътя, кой­то не жела­ех. След това Кей­леб, сти­гий­ци­те, тази буря… Явно ми е писа­но да стиг­на там, закъ­де­то не съм тръгнал.
Тя пре­ха­па напу­ка­ни­те си уст­ни. След мал­ко призна:
— Веро­ят­но си прав. Чер­ни­ят камък каз­ва­ше, че му е писа­но да се пре­бо­ри­те. Мно­го доб­ре. Щом си решил добро­вол­но да срещ­неш смърт­та си, тъй да бъде, вар­ва­ри­но. Мяс­то­то, кое­то тър­сиш, се нами­ра на сед­ми­ца път с кораб от гра­ни­ца­та на Чер­ни­те крал­с­т­ва, в един доб­ре закъ­тан залив, къде­то е издиг­нат дре­вен бело­ка­ме­нен град. Вече е изос­та­вен… — тя отно­во пре­ха­па уст­ни. — Тряб­ва да видя звез­ди­те дове­че­ра, за да се ори­ен­ти­рам по тях и да ви насо­ча. От гра­да се поема през опас­ва­ща­та го джун­г­ла и след още десет дни път с коне — наис­ти­на не знам докъ­де бих­ме мог­ли да стиг­нем пеша! — се сти­га до Забра­ве­но­то све­ти­ли­ще. Два пъти съм била там и само на това мяс­то съм се сре­ща­ла с Чер­ния камък. Той… живее някъ­де набли­зо, но никой от уче­ни­ци­те му, поне докол­ко­то знам, не е осве­до­мен за тай­но­то му оби­та­ли­ще. Това сти­га ли ти, варварино?
— Като за нача­ло… — съг­ла­си се Конан. — А сега ми раз­ка­жи за опас­нос­ти­те, с кои­то ще се сблъс­ка­ме по пътя. Не се и съм­ня­вам, че тво­и­те прокълнати…
— Бла­гос­ло­ве­ни! — пак въз­ра­зи тя.
— За кап­ки­те в тре­ва­та ли ще спо­рим дали са роса или пик­ня? — ядо­са се киме­ри­е­цът. — Все едно, опи­са­ни­ят от теб път изглеж­да твър­де лесен, за да е исти­на. Сигур­но е осе­ян с капа­ни и стра­хо­ви­ти опас­нос­ти, та да не може слу­ча­ен човек да стиг­не до това… све­ти­ли­ще. Дър­жа да чуя как­ви са всич­ки те и как си ги пре­одо­ля­ва­ла! И не помис­ляй да ме излъжеш!
— Доб­ре, люби­ми мой! — отвър­на тя с неп­ри­вич­на кро­тост. — Само за глът­ка вода още бих помо­ли­ла, след кое­то съм гото­ва да ти раз­пра­вя как­во­то поже­ла­еш да чуеш!
Конан се намръ­щи при това обръ­ще­ние, но ким­на на Бул Гутуа да й доне­се още мал­ко да пие и се при­гот­ви да изслу­ша про­дъл­жи­тел­ния раз­каз на Шами­ра. Може би, ако Ашмия не се бе хва­на­ла за ръка­та му с неж­ност и обич, видът на без­за­щит­на­та му, нещас­т­на бив­ша любов­ни­ца би раз­мек­нал сър­це­то му при все даде­ни­те клет­ви — но вен­дий­ка­та има­ше спо­соб­ност­та да раз­сее и най-мрач­ни­те обла­ци в гла­ва­та му.
Шами­ра поде:
— И тъй, след като напус­неш гра­да през юго­из­точ­на­та порта…

V. ЗАЛИВЪТ НА ЗЛАТНИТЕ САНДЪЦИ

При­та­ен напъл­но непод­виж­но в храс­ти­те, Конан напрег­на­то наблю­да­ва­ше някол­ко­то газе­ли, кои­то пла­хо прибли­жа­ва­ха пото­че­то. Зад гла­ви­те им, меж­ду дър­ве­та­та, се виж­да­ше къс­че мор­с­ка сине­ва. Една по една газе­ли­те пото­пи­ха меки­те си уст­ни във водата…
Киме­ри­е­цът се изпра­ви и ско­чи напред с гра­ци­я­та на ата­ку­ващ хищ­ник. Ръка­та му се завър­тя в плав­на дъга като рамо­то на ката­пул­та. Масив­ни­ят камък, кой­то стис­ка­ше допре­ди мал­ко, изсвис­тя във въз­ду­ха и се сто­ва­ри точ­но меж­ду очи­те на водач­ка­та на ста­до­то. Тя залит­на, пред­ни­те й кра­ка пре­ри­та­ха, тяло­то й се приплъз­на по кал­ния бряг и рух­на непод­виж­но. Оста­на­ли­те газе­ли засти­на­ха, вце­пе­не­ни от ужас — само за секун­да или най-мно­го две, след кое­то се раз­бя­га­ха пани­чес­ки. Но обър­к­ва­не­то им бе про­дъл­жи­ло напъл­но доста­тъч­но за вар­ва­ри­на — бърз като стре­ла, той пре­ко­си с някол­ко ско­ка раз­де­ля­що­то го от ста­до­то раз­сто­я­ние и вкоп­чи огром­ни­те си ръце в гър­ло­то на един от мла­ди­те мъж­ки. Гръб­на­кът на пляч­ка­та изпу­ка под пръс­ти­те му точ­но кога­то и Долф пус­на стре­ла­та си. Още една газе­ла пад­на на бре­га. Дру­ги­те пре­пус­на­ха и бър­зо се скри­ха меж­ду дърветата.
Конан пре­мет­на еле­на през едно­то си рамо, а сър­на­та — през другото.
— Тежич­ки са, а? — изръм­жа раз­ве­се­лен. — Ще пиру­ва­ме на воля!
Долф ким­на, дока­то с пъш­ка­не нагла­ся­ше сво­я­та пляч­ка на вра­та си. Вадич­ки пот се сти­ча­ха по зачер­ве­но­то му от слън­це­то лице. Отбеляза:
— Жал­ко, че не е оста­на­ло и мно­го вино.
— Да‑а… — Конан въз­дъх­на. — Тъжен пир ще бъде… Хай­де, да вървим!
Бре­гът, къде­то бяха приста­на­ли, се ока­за дори по-бла­го­да­тен, откол­ко­то Кей­леб се беше надя­вал. Скрит зад тесен нос залив пред­ла­га­ше сигур­но укри­тие за “Дел­фин­с­ка гръд”. Вода­та в лима­на беше прозрач­на като крис­тал и гъм­же­ше от риба. Бис­тър поток се вли­ва­ше в море­то — имен­но наго­ре по тече­ни­е­то му лову­ва­ха киме­ри­е­цът и Долф — а съв­сем бли­зо до бре­га има­ше чудес­ни дър­ве­та, иде­ал­ни спо­ред Кей­леб за ремонт на счу­пе­ни­те реи. Той се надя­ва­ше да наме­рят дори и ствол, под­хо­дящ за замя­на на глав­на­та мач­та. Конан оба­че далеч пове­че се инте­ре­су­ва­ше от налич­на­та пляч­ка и оста­на пове­че от дово­лен да открие, че гора­та край зали­ва е пъл­на с дивеч. Нещо пове­че — живот­ни­те не се пла­ше­ха нито от при­със­т­ви­е­то на хора, нито от мириз­ма­та им, кое­то беше дока­за­тел­с­т­во, че поне в близ­ки­те някол­ко годи­ни тук не е стъп­вал човеш­ки крак. А, при усло­вие, че пове­че­то пле­ме­на из Чер­ни­те крал­с­т­ва бяха враж­деб­но наст­ро­е­ни към бели­те, при­със­т­ви­е­то на войн­с­т­ве­ни дива­ци зна­чи­тел­но би заба­ви­ло ремон­та на кораба.
Дока­то се спус­нат по пото­ка до бре­га, Долф бе започ­нал да пъш­ка под това­ра си, но Конан все тъй кра­че­ше рав­но­мер­но и неу­мор­но, сякаш бе поел на лека раз­ход­чи­ца. С иро­нич­на усмив­ка просле­ди как асгар­дът пона­мес­т­ва пляч­ка­та си. Бли­зо до усти­е­то пресрещ­на­ха гру­па моря­ци, пред­вож­да­ни от про­ша­ре­ния вана­хайм­с­ки боц­ман на “Дел­фин­с­ка гръд”. С важен вид боц­ма­нът спи­ра­ше до някои от дър­ве­та­та, отряз­ва­ше с къса­та си кама клон­че­та, почук­ва­ше по ство­ло­ве­те… Долф се въз­пол­з­ва от сре­ща­та и смък­на облег­чен това­ра си на земята.
— Накъ­де така? — попи­та любопитно.
— Тър­сим мач­та! — отвър­на любез­но боц­ма­нът и прибра кама­та, явно също тъй дово­лен да изос­та­ви замал­ко скуч­на­та си оби­кол­ка. — Да сте виж­да­ли е‑ей тако­ва дър­во с…
Висок само­тен писък пре­къс­на обяс­не­ни­е­то му. Гла­сът не може­ше да се сбър­ка — това беше Ашмия! — и Конан реа­ги­ра мъл­ни­е­нос­но. Още пре­ди две­те газе­ли да туп­нат на земя­та, той вече тича­ше с лъв­с­ки ско­ко­ве по бре­га на пото­ка. В дви­же­ние измък­на късия си меч.
Над зали­ва бе започ­на­ла да се спус­ка задуш­на сле­до­бед­на жега. Не беше като горе­щи­на­та в пус­ти­ня­та, с коя­то Конан бе при­вик­нал: влаж­ни­ят въз­дух се бе сгъс­тил като свин­с­ка пача, бе нате­жал и за да тича през него човек сякаш си про­би­ва­ше път през жели­ра­на мъг­ла. Само за някол­ко крач­ки киме­ри­е­цът плув­на в пот. Над пясъ­ка се вди­га­ше мара­ня, коя­то превръ­ща­ше “Дел­фин­с­ка гръд” в треп­тящ мираж… Конан бе пре­ко­сил поло­ви­на­та плаж, пре­ди да осъз­нае, че това не е виде­ние, а сама­та исти­на — кора­бът наис­ти­на е обвит в стран­на белез­ни­ка­ва пеле­на, сякаш море и земя изриг­ва­ха ряд­ка пара или може би дим…
Ашмия изпи­щя отно­во. Сега вече я виж­да­ше — обле­че­на в лека, полуп­роз­рач­на коп­ри­на, тя тича­ше към прикри­ти­е­то на дър­ве­та­та: стра­нен, кри­ву­ли­чещ бяг, коса­та й неес­тес­т­ве­но се вет­ре­е­ше зад нея, гла­ва­та й бе отмет­на­та назад… Пре­ви се и пад­на, цяло­то й тяло тре­пе­ре­ше, съб­лаз­ни­тел­ни­те й гър­ди щрък­на­ха изпод тън­ка­та дреха.
Киме­ри­е­цът спря за миг и обър­са потта от очи­те си със сво­бод­на­та си ръка. В пър­вия миг бе помис­лил, че вен­дий­ка­та се дър­жи стран­но — но не беше точ­но така. Отзад — или може би око­ло нея — има­ше нещо… пар­че от ома­ра­та… едва види­мо треп­те­не… Но би ли могъл наго­ре­ще­ни­ят въз­дух да дръп­не жена­та за коси­те — или да я раз­тър­си като пар­ца­ле­на кукла?
С гне­вен рев киме­ри­е­цът се хвър­ли към вен­дийс­ка­та прин­це­са и сто­ва­ри меча вър­ху ома­ра­та зад гър­ба й. Ост­ри­е­то изсвис­тя във въз­ду­ха. Под­гот­вен да не срещ­не съп­ро­тив­ле­ние, вар­ва­ри­нът залит­на леко, кога­то мечът се вря­за в нещо гъв­ка­во и подат­ли­во, но пру­жи­ни­ра­що… натис­на с цяла­та си тежест и извед­нъж изпод лез­ви­е­то му блик­на струя горещ като вря­ла вода въз­дух, след кое­то мета­лът се заби дъл­бо­ко в пясъ­ка. Не се чу нито звук — само лека вих­руш­ка завих­ри песъ­чин­ки­те, раз­ро­ши коса­та на Ашмия и утих­на. Как­во­то и да пред­став­ля­ва­ше ома­ра­та-дим, уда­рът или го беше убил, или поне го беше про­го­нил. Хли­пай­ки, вен­дий­ка­та стис­на гле­зе­на на Конан и при­тис­на буза към пра­се­ца му.
— Пус­ни ме, глу­пач­ке! Там уми­рат при­яте­ли! — той гру­бо я отър­си от себе си и се обър­на към кораба.
Ома­ра­та се сгъс­тя­ва­ше като про­зир­на мъг­ла, но долу до носа ясно се виж­да­ше сгър­чен труп, на пясъ­ка до него бяха мет­на­ти някол­ко едри риби. Горе на палу­ба­та киме­ри­е­цът можа да раз­ли­чи Кей­леб и някол­ко от моря­ци­те, кои­то изглеж­да се опит­ва­ха да орга­ни­зи­рат някак­ва защи­та и гръб до гръб да отблъс­нат неви­ди­ми­те нашес­т­ве­ни­ци. Дали им се отда­ва­ше, от това раз­сто­я­ние вар­ва­ри­нът не бе спо­со­бен да пре­це­ни. Отмет­на гла­ва, изкре­щя предиз­ви­ка­тел­но и се хвър­ли към “Дел­фин­с­ка гръд”. С край­че­ца на око­то си съз­ря Долф и оста­на­ли­те да иска­чат от гора­та… след това вече с мощ­ни уда­ри сече­ше жила­ва­та ома­ра, за да си пропра­ви път към капи­та­на на борда.
— Кром! Кром! — изре­ва сви­ре­по асгар­дът зад гър­ба му.
На палу­ба­та също има­ше просна­ти тела на моря­ци — кой в лок­ва кръв, кой с гла­ва, изви­та по начин, какъв­то жив човек не може да постиг­не, а един съв­сем бук­вал­но беше сгъ­нат като топ­ка гли­на. Обра­зи­те треп­тя­ха и се наслаг­ва­ха, но точ­но този му се раз­кри с ясно­та и отчет­ли­вост като в бис­тър пла­нин­с­ки въз­дух и Конан невол­но треп­на — тако­ва изра­же­ние на безу­мен ужас и бол­ка бе изпи­са­но на лице­то на мъжа, с кого­то съв­сем неот­дав­на бяха пили заедно…
— Сет да ви тръш­не! — изръм­жа той най-лошо­то прокля­тие, кое­то му хрум­на в момен­та и прихва­на меча още по-здра­во в плъз­га­ва­та си от потта десница.
Въл­ну­ва­ща­та се маса мъг­ли­ца го дър­па­ше и щипе­ше, боде­ше и стис­ка­ше, опит­ва­ше се да го омо­тае и при­тис­не… доня­къ­де има­ше чув­с­т­во­то, че се опит­ва да кра­чи през леп­ка­ва тиня, като същев­ре­мен­но си пропра­вя път през неп­ро­хо­дим гъс­та­лак — но същев­ре­мен­но, как­то уста­но­ви още пре­ди да е извър­вял носа на кора­ба, обгър­на­лия “Дел­фин­с­ка гръд” облак не се със­то­е­ше от плът­на маса. Това, през кое­то мина­ва­ше, по-ско­ро беше гмеж от отдел­ни тела… след още крач­ка-две уста­но­ви, че освен всич­ко дру­го, те хвър­лят и ефир­ни сен­ки по палу­ба­та — и до голя­ма сте­пен при­ли­чат на хора, макар, раз­би­ра се, да е труд­но да се съди за фор­ма­та на нещо само по сян­ка­та му.
Там, напред, още един от моря­ци­те око­ло Кей­леб полит­на назад с раз­пе­ре­ни ръце, мечът му вър­ше­е­ше без­по­мощ­но във въз­ду­ха, уста­та му зина, лице­то му поси­ня­ва­ше… Чер­ве­но­ко­си­ят капи­тан се извър­на за миг, замах­на сръч­но пред лице­то на пост­ра­да­лия; обзе­ти­ят от ужас човек про­дъл­жа­ва­ше да удря сля­по с ръце, бут­на ост­ро­ви­тя­ни­на в отча­я­но­то си уси­лие да се откоп­чи от неви­ди­ма­та хват­ка, Кей­леб залит­на и нещо го спи­па на свой ред…
И точ­но тога­ва Конан усе­ти, как съп­ро­тив­ле­ни­е­то на при­тис­ка­щи­те го тела от ома­ра отслаб­ва за миг — може би Долф и боц­ма­на зад гър­ба му бяха раз­се­я­ли за мал­ко напа­да­те­ли­те, а може удър­жа­не­то на Кей­леб да се бе ока­за­ло по-голям залък, откол­ко­то неви­ди­ми­те може­ха да преглът­нат. Тъй или ина­че, той се въз­пол­з­ва миг­но­ве­но от откри­ла­та се въз­мож­ност, натис­на напред с цяло­то си тег­ло, раз­чис­ти си пътя напред с два уда­ра на меча — от горе­щи­те въл­ни, кои­то същес­т­ва­та изхвър­ля­ха при смърт­та си има­ше чув­с­т­во­то, че лице­то му е било мно­гок­рат­но зали­ва­но с вря­ла вода — и най-сет­не успя да се добе­ре до кръ­га защитници.
Про­тег­на лява­та си ръка, стис­на нещо­то, кое­то дър­же­ше Кей­леб — все едно сключ­ва­ше пръс­ти око­ло затоп­ле­на жва­ка­ща кал — и тръс­на въз­ду­ха, разярен. Вне­зап­но гъс­то­то плъз­га­во нещо под длан­та му се пръс­на, обля го поред­на­та горе­ща вих­руш­ка и чер­ве­но­ко­си­ят пад­на по гръб. С удар с меча в дру­га­та си ръка Конан спо­лу­чи да осво­бо­ди и поси­не­лия от заду­ша­ва­не моряк, бър­зо се извър­на и посе­че неви­ди­мия напа­да­тел, кой­то се опит­ва­ше да го въз­сед­не отзад… и съз­ря Долф, кой­то, с гла­зи­ра­ни като дол­но­ка­чес­т­ве­но стък­ло очи, сече­ше бяс­но въз­ду­ха. Беше измък­нал и кин­жа­ла от пояса си, вър­ше­е­ше при­вид­но без­ред­но наоко­ло, нахвър­ля­ше се с огне­на ярост вър­ху ома­ра­та и дори не треп­ва­ше, кога­то все­ки побе­ден враг го обли­ва­ше с вря­ла­та си душа…
— Кром! — про­мър­мо­ри Конан. — Как­ва гледка!
Съп­ро­тив­ле­ни­е­то око­ло него нама­ля­ва­ше, Кей­леб също тро­ма­во се изпра­вя­ше на кра­ка… Не би имал нищо про­тив да се насла­ди на побес­не­лия Долф и вели­чес­т­ве­на­та му бит­ка, но зада­вен звук откъм куб­ри­ци­те го нака­ра да треп­не отно­во и да се хвър­ли натам.
Пристиг­на тък­мо навре­ме. Бул Гутуа, чие­то гра­мад­но тяло поч­ти запъл­ва­ше рам­ка­та на вра­та­та към каю­та­та на Шами­ра, вече едва удър­жа­ше напо­ра на гмеж мъг­ла, коя­то тук, къде­то слън­че­ви­те лъчи не дости­га­ха пря­ко, изглеж­да­ше млеч­но-белез­ни­ка­ва и някак по-плът­на. Зад чер­ния му силу­ет Конан труд­но раз­ли­чи Кус-тун, кой­то пък се опит­ва­ше да овла­дее бяс­но мята­ща­та се прин­це­са. В пър­вия миг киме­ри­е­цът помис­ли, че тя е напад­на­та, но заблу­да­та му се раз­сея още дока­то пома­га­ше на Бул да отър­си стран­ни­те сен­ки от себе си. Точ­но обрат­но­то — изглеж­да шемит­ка­та се опит­ва­ше да насъс­к­ва бле­ди­те призра­ци. Или поне да се осво­бо­ди — тъй или ина­че, ома­ра­та не я докос­ва­ше. Взел бър­зо реше­ние, Конан раз­тър­си чер­но­ко­са­та си гла­ва, избу­та негъ­ра от пътя си, завър­тя меча и сто­ва­ри плос­ка­та стра­на на ост­ри­е­то вър­ху сле­по­о­чи­е­то на Шами­ра. Тяло­то й под­ско­чи кон­вул­сив­но и се отпусна.
— Как е успя­ла да се осво­бо­ди? — попи­та киме­ри­е­цът, след като плъз­на поглед по издра­ни­те до кръв ръце на Кус-тун. Мал­ко под клю­чи­ца­та му личе­ше сле­да от жес­то­ко ухапване.
Задъ­хан, Бул отвърна:
— Мис­ля, че те… тези… са й помог­на­ли. Мно­го бър­зо ста­на. Тя… или ги при­зо­ва, или се въз­пол­з­ва от тях.
В дока­за­тел­с­т­во на думи­те му, млеч­на­та мъг­ла в кани­же­ла бър­зо се раз­сей­ва­ше, а и шумът на бяс­на­та бит­ка горе посте­пен­но утихна.
— Вър­жи я пак! — наре­ди Конан. — И този път, Бул, гле­дай да си оста­не вър­за­на, ста­ва ли?
Чер­ни­ят боец ким­на и, дори и да му бе мина­ла някоя хап­ли­ва реп­ли­ка през гла­ва­та, въз­дър­жа се да я каже.
Горе на палу­ба­та неща­та с въз­хи­ти­тел­на бър­зи­на се връ­ща­ха към нор­мал­но­то. Весе­ляш­ки­ят пират­с­ки еки­паж демон­с­т­ри­ра­ше и обрат­на­та стра­на на моне­та­та — макар и раз­тър­се­ни от изне­над­ва­ща­та бит­ка, моря­ци­те пър­га­во отна­ся­ха тела­та, сва­ля­ха ране­ни­те в куб­ри­ци­те… Дока­то вър­ве­ше по палу­ба­та, киме­ри­е­цът не чу нито един да мрън­ка. Напро­тив — чети­ри­ма, въо­ръ­же­ни с брад­вич­ки, вече се отпра­вя­ха по пла­жа към дър­ве­та­та на бре­га, а боц­ма­нът мрач­но се бе навел над един от най-теж­ки­те слу­чаи и с опит­ни пръс­ти опип­ва­ше счу­пе­ни­те му кос­ти. Лип­с­ва­ше един­с­т­ве­но оби­чай­на­та за след обик­но­ве­на бит­ка кръв за почистване…
— Има доста трав­ми! — отвър­на в отго­вор на неиз­ре­че­ния въп­рос на вар­ва­ри­на Кей­леб. — Изне­на­да­ха ни, не зарад друго.
— И доста изга­ря­ния! — изсум­тя боц­ма­нът. — Ще ми се да видя док­тор­че­то да беше тука, той как­ва ще я свърши!
— Вер­но­то си е вер­но! — ухи­ли се чер­ве­но­ко­си­ят. — Мно­го ни е убав док­то­рът, дето оста­на на твоя кораб, Конан. ‘Ного го бива да вади очи и да реже пръс­ти секак­ви! Н’йе прос човек, при уче­ни­те хора в Таран­тия годи­ни е поха­бил… И да зна­еш — доба­ви нази­да­тел­но, — от тол­коз народ, дето е оса­ка­тил, само един умря!
Конан се ухи­ли наси­ла. Кон­с­ки­те док­то­ри бяха на вто­ро мяс­то след магьос­ни­ци­те в спи­съ­ка му на чуда­ти съз­да­ния, без кои­то све­тът би бил по-добър. Като се сети, че не ча тол­ко­ва отдав­на същи­ят лекар бе пипал и рана­та на ръка­та му… Тръс­на гла­ва и попита:
— Ще можем ли да плаваме?
— Тъй като гле­дам — забра­ви! — Кей­леб въз­дъх­на. — Не са ми оста­на­ли хора кол­кот да диг­на плат­на­та даже. Ако тръг­не­ме заня­къ­де, ще тря­ба да куцу­ка­ме покрай бре­га кат’ някоя бар­жа… коет’ няма да ста­не, освен ако не сме бли­зич­ко до Чер­ни­те крал­с­т­ва най-мал­ко­то. Две сед­ми­ци… месец… нещо так­воз. Таз земя е бога­та на дивеч, а на… — той се поза­мис­ли за миг. — Демо­ни ще да са — кво дру­го? Добър урок им дадох­ме, нада­ли ще се вър­нат пак!
Конан реши да пре­мъл­чи за въз­мож­но­то учас­тие на Шами­ра в бит­ка­та и вмес­то това се сети да пита:
— А Долф къде е?
— Там някъ­де! — чер­ве­но­ко­си­ят мах­на към кър­ма­та. — Освес­т­ва се с вино! Ама, ей, голям бит­ка­джия бил при­ятел­че­то ти! Чак да не повяр­ва човек как освирепя!
— По наши­те земи на това му викат да ста­неш бер­серк! — обяс­ни Конан. — Изне­же­ни­те южня­ци ряд­ко изпа­дат в така­ва лудост, но кога­то бит­ка­та ни хва­не за…
— Таша­ци­те! — изкис­ка се дяво­ли­то Кей­леб. — Хай­де-хай­де, да н’мис­лиш, че не съм свик­нал с ей-туй тука? Я от кол­ко годи­ни си го нося! — и попи­па кесий­ка­та на вра­та си. — Та викаш начи, лудост ви обхва­ща? Тогаз сигур не съм норд­хай­мец, щото вина­ги съм оста­вал на трез­ва гла­ва и в най-напе­че­но­то меле!
— И при наши­те наро­ди се случ­ва ряд­ко! — Конан сви раме­не. — Аз лич­но нико­га не съм губил власт над себе си…
— Че ти и без дру­го изглеж­даш като луд, гаж се биеш! — раз­смя се червенокосият.
— И тъй да е. Но връх­ле­ти ли те бер­серк­с­ка­та, започ­ваш да нали­таш като бяс­но куче, забра­вяш за защи­та и не чув­с­т­ваш бол­ка, и се биеш като жив дявол, дока­то послед­ни­ят враг не пад­не — или не пад­неш ти — киме­ри­е­цът покла­ти гла­ваи ряз­ко сме­ни тема­та. — С вино ли каза, се че освествал?
— Хит­рец си ти! — Кей­леб го посо­чи с пока­за­лец. — Хай­де, ела, тамън и моми­че­то ти се връ­ща, кат’ гле­дам, ще да се погри­жи за сич­ко­то изго­ре­но, че при­ли­чаш на полу­о­пе­чен самун!
Конан поглед­на през бор­да към пла­жа — дейс­т­ви­тел­но, Ашмия прибли­жа­ва­ше кора­ба, понес­ла в коп­ри­не­ни­те поли на дре­ха­та си някол­ко стран­ни на вид пло­да. По лице­то й още има­ше сле­ди от съл­зи, а коса­та й беше раз­ро­ше­на, но като че ли след всич­ко пре­жи­вя­но досе­га напа­де­ни­е­то не я бе потрес­ло тол­ко­ва, кол­ко­то може да се очак­ва от изне­же­на вен­дийс­ка принцеса.
— Да вър­вим! — съг­ла­си се киме­ри­е­цът. — След бит­ка вина­ги ожаднявам!
Дори и в запа­си­те на Кей­леб не беше оста­на­ло кой знае кол­ко недо­кос­на­то от пора­же­ни­я­та на буря­та вино, но след като приклю­чи­ха с непос­ред­с­тве­ни­те си зада­чи, моря­ци­те доне­со­ха газе­ли­те на пла­жа и накла­до­ха голям огън, и до настъп­ва­не­то на здра­ча всич­ко се беше вър­на­ло към нор­мал­но­то, като изклю­чим, че този път чер­ве­но­ко­си­ят ост­ро­ви­тя­нин наре­ди двой­на стра­жа да пази пиру­ва­щи­те и да наблю­да­ва не само за поява­та на вбе­се­ни дива­ци, но и за вся­как­ви призна­ци на нещо свръ­хес­тес­т­ве­но. Нищо не дой­де да ги напад­не оба­че, а соч­ни­ят печен дивеч се усла­ди дори на по-леко пост­ра­да­ли­те от бит­ка­та с демо­ни­те. За най-теж­ки­те слу­чаи, три­ма със сери­оз­ни счуп­ва­ния, Ашмия се нае да сва­ри супа и, с как­во­то и презре­ние да гле­да­ше на подоб­ни “дам­с­ки гле­зо­тии” Конан, не може­ше да не признае, че уха­ни­е­то е божествено.
Кога­то здра­чът се сгъс­ти и звез­ди­те изплу­ва­ха на небе­то — ясни и огром­ни, как­то са само в тро­пи­ци­те — Кей­леб се качи на носа да напра­ви измер­ва­ни­я­та си и да се ори­ен­ти­ра, а Конан помог­на на Бул и Кус-тун да изне­сат Шами­ра. Дока­то я мък­не­ше към палу­ба­та, той изсъс­ка в ухо­то й:
— Ако зна­е­ха, че ти си им сто­ри­ла всич­ко това, щяха да те уби­ят, къл­на се в Елрик!
Тя треп­на видимо.
— Аз няма да им кажа, но то е само защо­то още си ми полез­на, глу­па­ва куч­ко. Помис­ли си доб­ре оба­че — една думи­ца и ще те накъ­сат на пар­чен­ца като бес­ни куче­та… Тъй че, ще бъдеш добро моми­че, нали?
Изглеж­да беше успял да я стрес­не, защо­то кога­то Кус-тун осво­бо­ди уста­та й и пре­мах­на закли­на­ни­е­то, пър­ва­та й дума беше:
— Прости ми!
— Не аз тряб­ва да ти про­ща­вам! — изръм­жа Конан. — Сега бъди добро моми­че и виж тези звездички!
Шами­ра покор­но вдиг­на гла­ва и се загле­да в небе­то. В ъгъл­че­та­та на уста­та й затан­цу­ва лека усмив­ка. Каза:
— Бли­зо сме. Може би на един ден път от гра­да, може и на по-мал­ко. Сякаш… сякаш…
— Сякаш тво­и­те бого­ве са ни води­ли? — киме­ри­е­цът се ухи­ли. — Не ти ли е хрум­на­ла тази въз­мож­ност, красавице?
Тя уни­ло ким­на и обясни:
— Това зна­чи, че през цяло­то вре­ме съм дейс­т­ва­ла напре­ки воля­та на…
— Не ги спо­ме­на­вай! — бър­зо я пре­се­че той. — Едно от про­къл­на­ти­те им име­на да чуя и съм ти пре­ря­зал гърлото!
— Дейс­т­ва­ла съм въп­ре­ки воля­та им! — тя въз­дъх­на и све­де гла­ва. — Не съм ги раз­бра­ла и с цяло­то си само­до­вол­с­т­во мис­лех, че пра­вя добро като се опит­вам да те спра, вар­ва­ри­но! И, о, ако зна­еш само…
Той без­це­ре­мон­но пре­къс­на сло­во­из­ли­я­ни­я­та й:
— Та накъ­де зна­чи тряб­ва да потеглим?
— На юг. Наис­ти­на е близо.
— Дори пеша ли?
— Дори и пеша — чети­ри-пет дни най-мно­го. Но тези джун­г­ли са опас­ни, Конан! Как­ви ли не древ­ни капа­ни са зало­же­ни тук… като призрач­ни­те демо­ни… за да спрат непос­ве­те­ни­те, да не се натък­нат слу­чай­но на Забра­ве­ни­те бого­ве — по-доб­ре е те да си оста­нат в забве­ние. С кораб е един­с­т­ве­ни­ят сигу­рен път и то — ако аз съм с вас да ви преведа.
— Че как­ва е раз­ли­ка­та дали ще пъту­ва­ме пеша или по море? — вдиг­на веж­ди Конан. — Нали тъй или ина­че ще те взе­мем с нас? Да не си помис­ли­ла, че ще те оста­вя тук, да пого­диш още някой номер на любез­ния ни домакин?
— Искаш да пъту­вам… пеша?! — Шами­ра чак при­миг­на от изум­ле­ние. — Но, кимериецо…
— Научих­ме как­во­то ти тряб­ва, завър­жи я пак! — наре­ди той на Кус-тун.
— Но аз мно­го мис­лих… — побър­за да допъл­ни тя, дока­то сти­ги­е­цът раз­тва­ря­ше ръце и сия­ни­е­то започ­ва­ше да тан­цу­ва по пръс­ти­те му. — Аз… обич…
Гла­сът й сек­на вед­на­га щом маги­чес­ка­та свет­ли­на я докосна.
— Това ли иска­ше да кажеш — че ме оби­чаш? — попи­та Конан.
Макар да не може­ше да гово­ри, Шами­ра ким­на енергично.
— Жено, по-голя­ма глу­пост не бях чувал, тъй да зна­еш! Завър­же­те я! — и той й обър­на гръб.
И пре­го­во­ри­те с Кей­леб не мина­ха леко.
— На един ден път, каз­ваш? — чер­ве­но­ко­си­ят със съм­не­ние поглед­на “Дел­фин­с­ка гръд”. — Да, с някъв добър кораб — навяр­но. Но мила­та си тре­бе сери­о­зен ремонт, пре­ди дор’ да поми­ри­ше откри­то море.
— Нали каза, че може­ла да изку­ца покрай бре­га, покрай бре­га… тук си насред дива­та пус­тош. Там има град, пък макар и изос­та­вен. Кой знае, може да наме­рим нещо полез­но, кое­то да ти помог­не при ремон­та. Току-виж, даже и корабостроителница…
— На мом­че­та­та няма да им харе­са! — отвър­на сери­оз­но чер­ве­но­ко­си­ят. — Тук сме като в рая, пък ако ще и да тре­бе яка рабо­та да се вър­ши. Виж, да им речеш, че на ден път от тук има приста­нищ­ни кръч­ми, пър­ви ша ръгнат!
— Е, кръч­ми не мога да им обе­щая! — призна Конан. — Но съм готов да рис­ку­вам, пък току-виж и вино наме­рим. Как­то се е раз­ва­ли­ло всич­ко­то, съв­сем ско­ро ще сме като раз­съх­на­ти бъчви!
— Да бе, точ­но за тебе в напус­нат град вино ще оставят!
— Да, но поклон­ни­ци мина­ват от там, ти сам я чу!
— Не, ти ме чуй, киме­ри­е­цо! На тоз кораб има ред, тъй да знайш! Ако не бър­заш тол­коз, утре ще попи­там мом­че­та­та и нека те решат! Ако не ти се чака — прав ти път. Богат­с­тва, зла­то, тин­ти­ри-мин­ти­ри, без кораб как ще ги отне­сеш от тука?
— А как ще ги… — Конан ядно мах­на с ръка и прекра­ти спо­ра. — Тъй да бъде — попи­тай моря­ци­те си. Но не забра­вяй, че ми обе­ща да е утре!
Дори и в обя­ти­я­та на неж­на­та Ашмия, не можа да заспи тази нощ. Просто­то призна­ние на шемит­с­ка­та прин­це­са го бе трог­на­ло дъл­бо­ко. При все клет­ви­те, кои­то си беше дал, не може­ше да устои и да не й повяр­ва — макар да бе също тъй уве­рен, че тя го лъже без да й миг­не око­то. Нима оба­че бе въз­мож­но?!… Кога­то най-сет­не заспа, сънят му беше тежък и неспокоен.
Рано пре­ди изгрев го събу­ди стра­нен шум. Някой… се про­мък­ва­ше край вра­та­та на каю­та­та? Конан стис­на здра­во дръж­ка­та на меча, с кой­то не се раз­де­ля­ше от она­зи срам­на случ­ка в кръч­ма­та на Литио и през поч­ти притво­ре­ни­те си кле­па­чи се втрен­чи във вра­та­та. След секун­да в каю­та­та над­ник­на Бул — с тол­ко­ва при­тес­не­но изра­же­ние, че киме­ри­е­цът забра­ви пър­во­на­чал­но­то си наме­ре­ние да го изве­де навън и по ясен и болез­нен начин да му обяс­ни кол­ко вред­но е да нахлу­ваш в каю­та­та на въо­ръ­жен и нащрек боец от север­ни­те племена…
— Как­во има? — изсъска.
— Шами­ра! — също тол­ко­ва тихо му отвър­на Бул. — Мис­ля, че… тряб­ва да дойдеш!
Ашмия само се раз­мър­да съне­но, кога­то вар­ва­ри­нът се про­мък­на покрай нея и изле­зе от каютата.
— Как­во “Шами­ра”?
— Ами… от някол­ко часа е нес­по­кой­на! — негъ­рът при­миг­на при­тес­нен. — Нали се сещаш, как­то кога­то сти­гий­ци­те… тъй де. Кус-тун ме събу­ди. Спо­ред него… Уф, как да ти кажа, мис­ля, че иска да каже, че и той по няка­къв начин е свър­зан със Сет и усе­ща… прибли­жа­ва­не­то на слу­жи­те­ли­те му, тъй да го речем.
— С дру­ги думи, сти­гий­ци­те са ни откри­ли? — уточ­ни Конан. — Това ли имаш предвид?
— Само ако зна­ех! — Бул въз­дъх­на уни­ло. — Но… и аз имам чув­с­т­во­то, че нещо не е наред.
Киме­ри­е­цът ким­на. И него­во­то гър­ло се беше стег­на­ло, не в послед­с­твие от снощ­ния бой, нито пък от раз­го­во­ра с Кей­леб. Нещо прибли­жа­ва­ше. Така че той взе решение:
— Тряб­ва да кажем на Кей­леб. Иска или не, пред­по­чи­там да отбра­ня­вам изос­та­вен град, а не пра­зен плаж. Да идем да го събудим!
Не се нало­жи да вди­гат капи­та­на от кой­ка­та му. Изпра­вен на кър­ма­та, чер­ве­но­ко­си­ят жад­но душе­ше утрин­ния бриз.
— Не ти се спи, а? — Конан неб­реж­но се обла­къ­ти до него.
— Май и вам нещо е избя­гал сънчо?
Беше ред на Бул да ким­не. Той също поду­ши бри­за, но освен соле­на­та мириз­ма на море и водо­рас­ли не дола­вя­ше нищо необикновено.
— Няма чай­ки! — отбе­ля­за киме­ри­е­цът, все тъй неангажиращо.
— Да.
— И джун­г­ла­та нещо затихнала.
— Ъхъ.
— Кога вди­га­ме котва?
— Да вди­га­ме кот­ва ли?! — Кей­леб се обър­на сеп­нат. — Кой ти каза, че… О, доб­ре де, теб човек не мож’ те излъ­га. На мяс­то н’ ме свър­та. Мож’да си прав, найш ли? Че най-убу да идем в тоя изос­та­вен град, пък к’во­то сабя покаже!
— Ами хай­де, как­во чака­ме! — Бул раз­мър­да раме­не и могъ­щи­те мус­ку­ли под чер­на­та му кожа се пре­тър­ку­ли­ха като желез­ни топки.
— Е‑е, не е тол­коз лес­но! Не бър­зай! — чер­ве­но­ко­си­ят се ухи­ли. — Аз мож да съм капи­тан, ама няма да оста­на длъч­ко на тоя пост, ‘ко мом­че­та­та не са убе­де­ни да ме след­ват! Ей, вах­те­ния! Я тичай да събу­диш дру­ги­те, мом­ко! Речи им, че слън­чо ша изгря­ва и ш’т­ре­бе да гла­су­ва­ме. Тъй.
— Да… гла­су­ва­те? — Бул се намръ­щи. — Що за глу­па­ва идея?
— Вид­но е, че освен роб, дру­го не си бил дъл­го вре­ме! — засмя се Кей­леб наси­ле­но. — С тез мом­че­та делим порав­но — и пляч­ка, и отго­вор­нос­ти. Аз тука съм капи­тан, щото най-бър­зо мога да рез­на гръц­му­ля на все­ки, кой­то при­ще тоя пост, ама и щото досе­гаж не съм ги про­ва­лял, ни съм ги спи­рал. И глу­пост не съм пра­вил. Тъй де. ‘Ко ще е глу­пост, поне сич­ки да са съг­лас­ни с нея!
Конан се под­смих­на лекичко:
— С такъв капи­тан бих искал да плавам!
— Вина­ги си доб­ре дошъл на бор­да, киме­ри­е­цо, зна­еш! Хай­де ся, да идем в кают­ком­па­ни­я­та да видим де, що и как.
Хора­та от еки­па­жа — здра­ви и ране­ни, поне кои­то може­ха да ходят — вече бяха започ­на­ли да се вла­чат към кают­ком­па­ни­я­та. Конан забе­ля­за Долф по кани­же­ла — неб­реж­но пре­гър­нал раз­ро­ше­на­та Наме­ла, да се про­зя­ва широ­ко. Попита:
— Как­ва е тази глу­пост с гласуването?
— Опит­вам се да убе­дя Кей­леб да ни зака­ра до онзи град, за кой­то гово­ре­ше Шамира.
— А‑а. И защо не запо­вя­да направо?
Киме­ри­е­цът сви рамене.
— Каз­ва, че така било при­ето на кора­ба му.
— Я‑асно! — Долф пак се про­зя. — При нас у дома ако си добър капи­тан, не питаш моря­ци­те наля­во ли да завър­тиш руля или надясно!
— Така като гле­дам, на тях им харесва!
— То и на овце­те би им харе­са­ло да ги питаш кой вълк да ги изяде! — асгар­дът покла­ти гла­ва. — Хай­де, милич­ка, да идем да седнем.
Общо-взе­то, сбо­рът на моря­ци­те отне само десе­ти­на мину­ти — явно беше, че не за пръв път им се случ­ва капи­та­нът да ги свик­ва по стран­но вре­ме на деня или нощ­та и Конан за вто­ри път си помис­ли, че може би иде­я­та в край­на смет­ка не е чак тол­ко­ва лоша: доб­ри­ят капи­тан просто няма да има нуж­да чес­то да се допит­ва до еки­па­жа си, а и хора­та му няма да се чудят пра­вил­но ли постъп­ва или не, но пък ще зна­ят, че вина­ги щом въз­ник­не нуж­да, вода­чът им няма да се хвър­ли с гла­ва­та напред и да жер­т­ва и тех­ния живот… а ако капи­та­нът е лош, ще ги съби­ра неп­рес­тан­но и сам себе си ще сва­ли с тази своя нере­ши­тел­ност и колебливост.
— И тъй — поде Кей­леб с мело­дич­ния си глас, — не сме дошли тук по свой избор, но е вре­ме да избе­рем вече. Натам, накъ­де­то бого­ве­те се мъчат да ни тлас­нат, ни очак­ват нес­мет­ни богат­с­тва, ала сами виж­да­те, че няма да ни се отда­дат лес­но. Изпи­та­ни­я­та, кои­то ни спо­ле­тя­ха тия дни, са само нача­ло­то… — и без да бър­за, цве­тис­то, им пре­да­де думи­те на Шами­ра за изос­та­ве­ния град, пътя през суша­та и хра­ма, до кой­то път­ни­ци­те би тряб­ва­ло да достиг­нат, а също и за оно­ва, кое­то ги очак­ва там.
При спо­ме­на­ва­не­то на бого­ве и магьос­ни­ци, моря­ци­те замър­мо­ри­ха неодобрително.
— Голе­ми­те сък­ро­ви­ща не падат даром в ръчич­ки­те! — оба­ди се Конан недо­вол­но. — Как­во си мис­ли­те, че това ще е пър­ви­ят зъл магьос­ник, кой­то ще заги­не под меча ми? Мно­зи­на са наме­ри­ли смърт­та си…
— Ти пък как­во пра­во имаш да гово­риш? — пре­къс­на го един от мат­ро­си­те, кой­то беше ходил за мач­та с боц­ма­на и само някол­ко сини­ни по голи­те му ръце под­сказ­ва­ха, че е учас­т­вал в бит­ка­та с демо­ни­те-сен­ки. — Точ­но ти ни набу­та тук, ако не ви бях­ме спре­ли и качи­ли, няма­ше да пре­жи­ве­ем тази ужас­на буря, нито пък стигийците…
— Я сти­га си хлен­чил, коте! — оби­ди го пред­на­ме­ре­но Конан. — Да не мис­лиш, че ми е мно­го при­ят­но да съм в тво­я­та смрад­ли­ва компания?!
— Я сти­га! — пре­къс­на ги със соб­с­тве­ни­те му думи Кей­леб. — Не сме се съб­ра­ли да се кара­ме и ако мно­го ви се ще да си изяс­ня­ва­те неща­та, вър­ве­те и се раз­бе­ре­те на пла­жа. Но, Конан, не му чупи кра­ци и ръце, в име­то на Мит­ра, все­ки човек ми е нужен!
Това изглеж­да усми­ри недо­вол­ния мат­рос. Капи­та­нът продължи:
— Освен туй, нещо ста­ва. Сти­гий­ци­те ли са или просто зло веща­ние, не знам. Но го поду­ших в бри­за и, сигу­рен съм, мно­зи­на от вас също усе­щат сър­ца­та си да се сви­ват. Да, тоз бряг е убав и бла­го­да­тен, но можем ли се защи­ти тук, ако някой ни напад­не, бил той чове­ци или демони?
Моря­ци­те пак се разшумяха.
— Да, зная — “Дел­фин­с­ка гръд” има нуж­да от ремонт, тъй как­то и вие — от вре­ме да се опра­ви­те, мом­че­та. Но, мис­ля си, без­слав­но да доку­цу­ка­ме до Чер­ни­те крал­с­т­ва напра­во ще си зна­чи да се наврем на звя­ра в уста­та, щот онез кани­ба­ли само так­виз като нас чакат. Току-виж, осъм­на­ли сме на нечия тра­пе­за или още по-зле, ще ни пре­бо­рят и ще ни взе­мат и кора­ба, и сво­бо­да­та. Затуй тъй мис­ля аз, че най-доб­ре да вдиг­нем плат­на и да се помъ­чим да стиг­нем тоя изос­та­вен град, за кой­то гово­ре­ше плен­нич­ка­та. Какъв­то ще да е, все ще е по-лес­но да го защи­тим, откол­ко­то иви­ца гол пясък. Аз рекох!
Конан се ухи­ли под мус­так — Кей­леб наис­ти­на беше голям слад­ко­ду­мец. При­вид­но им беше дал въз­мож­ност за избор — и потай­но им я беше отнел. Оттук ната­тък, макар и некол­ци­на да взе­ха дума­та да кажат по някол­ко сло­ва я за оста­ва­не­то тук, я за опит да се стиг­не до Чер­ни­те крал­с­т­ва, избо­рът в дейс­т­ви­тел­ност бе предре­шен. Така и ста­на. Не след дъл­го моря­ци­те изчер­пи­ха крас­но­ре­чи­е­то си и Кей­леб наре­ди да им раз­да­дат пуло­ве­те — мал­ки коже­ни квад­рат­че­та — и под­ре­ди три хал­би на една от маси­те. Все­ки се извър­вя да пус­не пула си в она­зи хал­ба, коя­то съот­вет­с­тва­ше на избо­ра му…
Кога­то пребро­и­ха гла­со­ве­те, над поло­ви­на­та бяха за пре­мес­т­ва­не­то в гра­да — и, кос­ве­но, ухи­ли се Кей­леб, дока­то кора­бът бав­нич­ко се оттлас­к­ва­ше от бре­га, за голе­ми­те нес­мет­ни богат­с­тва, кои­то тряб­ва­ше да наме­рят в хра­ма на Забра­ве­ни­те богове.
— Тъй че — рече нази­да­тел­но, — ще е най-доб­ре да им ги оси­гу­рим, тез нес­мет­ни сък­ро­ви­ща, тъй да знаеш!
— Тъй вяр­но, капи­та­не! — Конан се ухи­ли на свой ред.
Кей­леб бе взел и дру­го реше­ние, за кое­то има­ше пра­во­мо­щия да дейс­т­ва сам — “Дел­фин­с­ка гръд” спря в сре­да­та на зали­ва, хвър­ли кот­ва на едно по-плит­ко мяс­то и моря­ци­те изне­со­ха от трю­мо­ве­те всич­ки сан­дъ­ци с награ­бе­но­то, и ги хвър­ли­ха през бор­да в море­то. Сър­це­то на киме­ри­е­ца треп­на при вида на това ужас­но разхищение.
— После ще се вър­нем да при­бе­рем всич­ко! — отвър­на на немия му въп­рос чер­ве­но­ко­сия. — Тук не е стъп­вал човеш­ки крак, пък и не мис­ля, че някой, дето не знае точ­но­то мяс­то, ще наме­ри току-тъй спе­че­ле­но­то с кър­ва­ва пот от нас. А кол­кот’ по-лека е “Дел­фин­с­ка гръд”, тол­коз по-спо­кой­но ще стиг­нем тоя твоя град. Но мис­ли му, ако ми съси­пеш кора­ба. Тога­ва лич­но аз ще ти клъц­на гръцмуля!
— И с една ръка и един крак да оста­на — отвър­на му с усмив­ка Конан, — пак няма да можеш да го сто­риш, при­яте­лю. Но нека не спо­рим. Тър­жес­т­ве­но обе­ща­вам да те въз­мез­дя за всич­ки неп­ри­ят­нос­ти, кои­то съм ти при­чи­нил… А сега, ако нямаш нищо про­тив, ще ида да помог­на на мом­че­та­та ти, поне да знам, че и аз имам пръст в съсип­ва­не­то на някол­ко­ме­сеч­ния ви труд!