ЕРИК ХАРПЪР

КОНАН И ЗАБРАВЕНИТЕ БОГОВЕ
ІІІ. КЕЙЛЕБ ОТ ОСТРОВИТЕ
Спуснаха вендийката в трюма късно през нощта, много след като късно следобеда отчаяните й писъци и хлипове бяха замлъкнали. Щом се разнесоха стъпки и моряците започнаха да отключват закриващата входа на трюма решетка, Конан пръв се озова под нея, като беззвучно се молеше на Кром, Митра, Деркето и Елрик да му дадат една възможност – само една! – да се добере до проклетите си врагове.
Не я получи.
Вероятно можеше да скочи и да се захване за ръба на люка, дори и както беше с оковите, но горе имаше поне седем-осем човека, някои от тях с бичове; най-вероятно просто щяха да му премажат пръстите, преди да успее да се изтегли до горе. А за такива упражнения… все още имаше време. Тъй че просто вдигна ръце и пое безжизненото тяло на момичето.
Решетката хлопна шумно.
В трюма беше твърде тъмно да се каже наранена ли е вендийката и доколко; Конан внимателно я опипа, но не намери счупени кости. На бедрата й полека засъхваше съсирена кръв, още имаше по лицето и гърдите й. Дишаше, макар и изпаднала в безсъзнание. Опипом кимериецът я изми криво-ляво с останалата в голямата делва вода. Останалите пленници не помръднаха от местата си, въпреки че надали биха могли да спят при вдигнатия междувременно шум. Конан изруга и тях, и Таредес, нагласи вендийката в ъгъла, който си беше харесал и се сви до нея, заслушан в едва доловимото й дишане. Под пръстите му гърдите й равномерно се повдигаха. Полека-лека се остави да го обземе дрямка – като на чувствително диво животно – убеден, че ако вендийката помръдне или горе на палубата се разнесе необичаен шум, той мигновено ще се събуди.
Едва рано призори, когато дрезгавата утринна светлина нахлу през решетката, момичето помръдна вяло и се обърна настрани, присвивайки се инстинктивно на кълбо.
— Всичко е наред, миличка – прошепна й Конан. – Повече няма да им дам да те мъчат!
Тя само простена и се сви още по-плътно.
Доста след изгрев, когато слънцето вече здраво беше напекло, им спуснаха нова делва с вода.
Вендийката още спеше. Седнал до нея, положил на коленете си окованите си китки, кимериецът мрачно оглеждаше трюма. Бяха общо двадесет души – той, тримата му събратя от подземията на Шамира, още четири от момичетата на Литио, сред тях и Намела; очевидно бяха избрали само най-хубавичките. Познаваше петима от постоянните клиенти на кръчмата, останалите явно бяха или резултат от друг набег, или по-скоро група случайно пострадали, понеже се придържаха заедно и един даже се осмеляваше да закача момичетата. Кус-тун му хвърляше коси погледи, но засега не беше предприел нищо. А Бул Гутуа, спокойно изтегнат в своя си ъгъл, хъркаше с привичната практика на отдавнашен роб. Долф обаче наблюдаваше и Конан леко се усмихна. Само беше чувал откъслечни слухове за този асгард – в Шадизар, твърдяха, бил заел едва ли не неговото място през последните две-три години.
Когато решетката се отвори и делвата се залюля на въжето, закачливият сваляч скочи пръв. Кус-тун любезно му предостави възможността да прегърне тежкия товар и да го положи на пода, и да върже обратно празния съд. Когато обаче мъжагата помъкна делвата към групичката си, стигиецът лениво се изправи.
— Най-вероятно това ще ни е водата за днес – обади се Бул откъм мястото си.
— Сигурно – съгласи се мъжът и продължи към хората си.
— Трябва да си я разпределим поравно.
— Разпределяй си я!
— Мисля да е твое задължение.
— Не бери грижа.
— Няма. Но приятелчето ми е попрежадняло.
— Да ходи да си изкрънка още, твоето приятелче!
— Не можете я изпи всичката – все още кротко възрази Бул и се надигна на лакет.
— Ако искам, ще се къпя с нея.
— Чувал съм – чернокожият лениво се ухили, — че хора като теб, ако оцелеят да стигнат там, стават най-ревностните надзиратели в робските лагери.
— Кучето си пази кокала – не го яде, ама и на другите не дава – влезе в играта Долф.
— Тъй-тъй – съгласи се мъжът и най-сетне довлече делвата до групата си.
Кус-тун изчака горе-долу докато водата бъде в безопасност, до стената. След това скочи с бързина, която окото дори не можеше да проследи. Веригата на оковите му издрънча. Когато се извърна, вече стискаше с нея врата на нещастника и безмилостно го душеше.
Конан мрачно не помръдна, докато Долф, Бул и стигиецът усмиряваха размирната групичка. Боят не продължи повече от минута или две, почти не се вдигна и шум – двамата гладиатори очевидно не за пръв път решаваха подобни спорове и, трябваше да им се признае, добре се справиха. Когато всичко приключи, кимериецът взе копанката, която му се полагаше, отиде до делвата и я напълни с вода.
Когато побутна вендийката, в първия момент тя се сви инстинктивно, после отвори очи, погледна го и слабо му се усмихна.
— Ето, пийни си – той й подаде копанката. – Имаш нужда.
Докато тя пиеше, той отново седна на мястото си, този път с ръце в скута, прихвана една от брънките, която беше мъчил допреди малко и продължи разсеяно да я дърпа и опъва, заслушан в шумовете откъм палубата. Смутът в трюма полека-лека се успокояваше; когато побойникът дойде в съзнание, вече не изгаряше от желание незабавно да се разпорежда с присъстващите. Намела, последвана от Хана, полека-лека се примъкна към Долф, който изглежда нямаше нищо против малко дамски ласки.
Внезапно Конан усети дебелата почти два негови пръста брънка да поддава лекичко на натиска му. Вдигна глава, огледа се още веднъж – никой не го наблюдаваше – и запъна палци в отвора на брънката. На опакото на китката му и нагоре към лакета се издуха могъщи мускули, устата му се изкриви от напрежението… и изведнъж звеното се счупи с глухо пукване – може би дефект в метала или мехурче въздух – вместо плавно да се разгъне. От усилието той чак политна назад и тилът му се удари в дъските. Разединените краища на веригата болезнено го пляснаха по раменете.
Беше станало толкова лесно, че едва сега той си даде сметка колко изтощен е бил предишната вечер и колко зле в действителност се е чувствал. Спогледа се с вендийката и й се усмихна.
— Казвам се Ашмия – прошепна тя и му върна копанката.
— Ашмия… – имаше чувството, че го е чувал някъде това име.
— Дъщеря съм на султана на Шахнапур – допълни вендийката. – От третата му жена, по-точно.
Сега вече Конан се ухили. Разбира се…
— Знаеш ли — промърмори, — че аз помогнах да откраднат майка ти навремето?
Беше неин ред да се ококори.
— Не изглеждаш толкова… възрастен? — Ашмия лекичко се отдръпна встрани.
— Не, не, не ме разбра! — кимериецът смигна на Долф отсреща и допълни. — Беше само преди няколко години. Най-безумната поръчка, която някога са ми възлагали. Трябваше да отведа махаяни Ашмияна от двореца, да я доставя в цялост и съхранност при емира на… при един емир; и след празненствата по случай сватбата на сестра й да я върна обратно в харема, без негово величество царствения й съпруг да разбере за отсъствието й.
Сега вече Ашмия кимна с разбиране.
Междувременно Долф отпрати момичетата и дойде да седне при Конан. Попита полугласно:
— Какво си намислил?
— Тук не ми харесва — отвърна варваринът също тъй тихо. — Виж дали сам не можеш да скъсаш оковите си; ако не, ще дръпнем заедно… отдавна ми се иска да имам собствен кораб, а в този направо взех да се влюбвам!
Долф кимна.
Не им беше съдено обаче да опитват дълго време да се справят с веригата му — на палубата се разнесоха възбудени викове и малко след това корабът започна да се олюлява като пиян, очевидно се опитваха да предприемат някакви маневри.
— Май — отбеляза Конан, — някой друг също си е харесал тъкмо този кораб! Дай на мен! — и преди Долф да възрази, сграбчи веригата на оковите му.
Вече нямаше смисъл да действат потайно — точно обратното, в бързината беше техният шанс за спасение. Той опъна с все сили, асгардът дръпна заедно с него… желязото не издържа общия им порив. Беше ред на Долф да политне назад, загубил равновесие след скъсването на брънките.
Бул Гутуа, Кус-тун и още неколцина също се раздвижиха.
Каквото и да ставаше горе, Конан си го знаеше, все някой щеше да дойде да провери що за дрънчене се разнася от трюма — най-малкото, дали скъпоценната стока не е взела да се избива. Той застана под решетката, леко встрани, тъй че първият надникнал да не успее да го види отгоре. Зачака. В сумрака очите му горяха като трескавия поглед на гладен тигър, залегнал за плячка.
По палубата възбудено тичаха хора. Дрънкаше оръжие. “Настига ни, настига ни!” — извика някой. Глухо тупване оповести забиването на първата абордажна кука; почти веднага я последва още една.
В следващия миг очакванията на Конан най-сетне се сбъднаха.
— Млък там долу! — изрева нечий глас и над решетката се надвеси едър офирец. — Мирясайте, че ще сляза!
Така дадената заповед нямаше ефект и надзирателят изблъска резето на решетката. В мига, в който я вдигна, Конан скочи. Хвана се за ръба и се изтегли нагоре преди офирецът да има време да реагира. След това онзи пусна решетката — но закъсня с част от секундата, точно времето, необходимо на кимериеца да подложи плещи под нея и да предпази пръстите и главата си от смазване. А след това вече се беше измъкнал навън, изправи се с мощен тласък и отхвърли тежката преграда цял метър назад от отвора. Сграбчи офиреца за шията и стисна — само веднъж…
Долф зад него се измъкна на палубата и се наведе да помогне на Кус-тун. Конан взе меча на нещастния надзирател и се завъртя, но точно в момента никой не се интересуваше от бягството на робите от трюма — всички се бяха струпали отзад на кърмата. И губеха… за опитното око на война това беше просто очевидно. Колкото и мощен отпор да оказваха търговците на роби, съдбата им беше предрешена… почти.
Първите пирати вече се прекачваха на борда. Порой стрели подкрепяше атаката им. Но Конан с изумление видя, как върху някои от войните — повечето от тях бяха шемити, навярно охраната на принцеса Шамира — стрелите се плъзгат като по камък; ударите на мечовете не ги ловят… Дори да бе смятал, че е възможно да си е въобразил онази странна схватка, сега вече нямаше съмнение — това бе истина, част от магическото изкуство на прокълнатата шемитка, навярно… Той рязко се обърна и потърси с поглед принцесата.
Не очакваше да я види горе, но да — тя беше там, до главната мачта. Вятърът развяваше робата й, беше смъкнал булото от главата й и ветрееше и разкошните й коси. С вдигнати ръце, тя мърмореше нещо, но шумът от битката бе прекалено силен да се чуе какво казва. Междувременно около странните шемити вече се бе образувало празно пространство и Конан реши, че няма повече време за губене. Кимна на Долф и останалите, изостави позицията си и с няколко лъвски скока се озова до Шамира.
Принцесата сякаш не го забеляза. Продължаваше да произнася заклинанието си, сега — отблизо — вече можеше да се доловят откъслеци от напевната й реч, на напълно непознат за варварина език. Той замахна с плоското на оръжието — възнамеряваше само да я повали в безсъзнание — но този път сякаш невидима ръка улови острието му и го отблъсна назад, огъвайки дори могъщата му хватка. Раздразнен, Конан замахна отново; този път с все сила и вече без да го е грижа дали ще нарани красавицата. От възвратния тласък почти загуби равновесие.
Причерня му. Със зверски рев захвърли безполезното оръжие и връхлетя върху Шамира с голи ръце; беше се приготвил отново да срещне отпор, но не — сграбчи я, събори я в устрема си и заедно се търкулиха по дъските. Тя само слабо изписка в ръцете му, отпусна се… За част от секундата острият слух на Конан долови звън на камбани — и може би смях — твърде далечен, нереален, сякаш идваше от нищото около самата принцеса… след това шумът на битката погълна всичко.
Няколко необичайни напречни вълни разлюляха вързаните един за друг кораби и, някак изведнъж, веднага щом принцесата загуби съзнание, странните шемити също загубиха вкуса си към битката. Яките нападатели бързо схванаха каква е работата и мнозина от тях се нахвърлиха върху чудновато защитените войни с голи ръце; няма и минута по-късно боят вече беше приключил.
Конан преметна Шамира през рамо и се упъти към кърмата.
Нападателите — нямаше съмнение, че са пирати — не предприемаха никакви опити да скрепят по-здраво двата кораба, както обикновено се прави. Вместо това преметнаха помежду им странна дървена конструкция с по няколко стъпала от двете страни — досущ мост — и спокойно сновяха насам-натам по нея. Точно когато кимериецът се приближи, по мостчето мина огромен червенокос мъж с кожени доспехи. Спря, огледа презрително и повалените врагове, и своите хора, и групичката въоръжени кой с каквото падне роби. С музикален, почти женствен глас, подвикна:
— Хей, кой е шеф на тоя цирк?
Кимериецът предположи:
— Май тя, в крайна сметка… — и плясна звучно задника на Шамира.
— Не бе! — червенокосият се засмя. — Кой изведе робите, питам?
— Май той! — ухили се Долф. — В крайна сметка…
— Много скромен товар, друже! — рече червенокосият. — Хич и не разбирам за къв дявол са тръгнали на път тия, ако само тая сбирщина са помъкнали със себе си! Колцина сте — дузина? Сигур има и жени долу…
Конан кимна.
— Хубу. Дано поне злато имат, че инак момчетата ще се разсърдят! Е, добре дошли в Братството на островите. Аз съм Кейлеб. Ти, друже, ячък ми се чиниш! Колцина са с тебе?
Кимериецът посочи със свободната си ръка Кус-тун, Долф и Бул Гутуа. Добави:
— И една жена. А, и тази тук. Тя е важната птичка.
— Кръвните отмъщения ги разбирам аз! — кимна енергично Кейлеб. — Хубу. Земи си жената и що не дойдете с мене на борда, да пийнем и да поприказваме? Яки ръце и здрави мечове винагиж трябат на един убав кораб!
Конан се понамръщи, но подаде Шамира на Долф, скръцна със зъби и тръгна към трюма, откъдето хората на Кейлеб тъкмо бяха започнали да изваждат жените и малцината, които не бяха дръзнали да излязат навън. Сред тях с насмешка забеляза буйния побойник, дето искаше да си присвои водата. Ашмия плахо протегна окованите си ръце към освободителя си.
— Всичко е наред! — каза й Конан меко. — Ще се погрижа да махнат тези гривнички, нали?
Кейлеб действително беше намерил и ключаря на кораба, тъй че първата му работа беше да освободи новите си гости от безполезния им метален товар. Огледа скъсаните вериги и кимна с усмивка на познавач:
— Убав номер! Хай ся да поседнеме и да поприказваме. Сигур не сте ни яли, ни пили кат бели ора…
Конан с благодарност си намокри гърлото. Виното беше хубаво — възкисело заморско, без съмнение отмъкнато от пратка за някой високопоставен клиент. Забеляза, че междувременно Кус-тун се е погрижил да завърже здраво устата на Шамира и дори й беше оковал ръцете. Вече в съзнание, неудобно настанена до перилата на носа, принцесата хвърляше огнени погледи над пристегнатия на лицето й парцал.
— Отпървом — предложи им Кейлеб, — нека аз ви разкажа нашта история, та да не се чуфствате неудобно, пък подир нека чуем и вий що има да ни рекнете — чини ми се, че туй ще да е цяла сага, а? — и без да дочака положителен отговор, кимна на юнгата си да слага трапезата.
Ухили се като видя как лакомо гостите му се нахвърлят на храната — дори Ашмия, както си беше насинена и окървавена, не се нуждаеше от втора покана. След малко погледът на Кейлеб се спря на грубата и вече доста омърляна превръзка на ръката на Конан, той присви очи и махна на още някой зад гърба си. Преди да преполови разказа си, вече беше притичал и лекар с торба мехлеми. Кимериецът не му обърна ни най-малко внимание и го остави да се занимава с раната и драскотините му, докато слушаше необичайната история на Кейлеб от Островите…
— Роден съм — поде червенокосият с напевния си глас, — на малък архипелаг отвъд земите на пиктите. Част от Нордхайм трябва да са островите на родния ми народ, но нивгаж не съм чувал да ги споменават другаде. Хайборейски проговорих чак шестгодишен, когато пиратски кораби налетяха на рибарския ни стан, прибраха малкото ни скътано и поробиха де що намериха… Тъй след дълги митарства попаднах първо в Асгалун, дето ме купиха други търговци, а след туй и в Ерук. Там ме взе Башкарап, търговец и треньор от далечния Шахнапур…
При споменаването на родния си град, Ашмия трепна и се намръщи.
— Башкарап ли? — попита тя. — Странно име.
— Тъкмо той — кимна Кейлеб. — Придворен търговец на роби и треньор на евнуси за харема на султана.
Тя продължаваше да се мръщи, но го остави да довърши разказа си.
— Башкарап беше харесал едрия ми ръст и бойния ми нрав, та ме тури в кошарите си да ме учи за стражник. Боен нрав — ха-ха-ха! — червенокосият се потупа по корема. — Не стигна далеч с обучението ми, ни успя да ме пречупи, пък ако ще и да бях ей-таквоз ситно хлапенце! — показа с ръка няколко педи от палубата. — Тъй, след четири луни мъки и усилия Башкарап реши, че стражник от мен няма да излезе, но пазач в харема… това сигур ще ми оправи характера! И тъй… — той въздъхна с лека усмивка и посегна към окачената на дебела верижка кесийка, която висеше на врата му. — Тъй се случи, че Кейлеб от Островите си носи мъжеството на сигурно място… Ха-ха-ха! Когаж тъй ме поругаха, взех си каквото ми отнеха и, още опръскан с кръв, избягнах от шатрата на… хирург, тъй го наричаше Башкарап, ха!… и сигур съм щял да умра, но един керванджия ме намери и ме скри, докле зарастнат раните и наранената ми чест… другото нямаше как да върне на мястото му. Тъй стигнах Аграпур блажения…
Конан трепна и изръмжа на лекаря:
— Да не си посмял да ме мажеш с тази смрад! Почисти раната, превържи я и толкоз — за другото сам ще се погрижа!
Кейлеб кимна на лекаря да се подчини и продължи с разказа си:
— Две години слугувах на керванджията в Аграпур, после намерих кораб и тръгнах да кръстосвам морето Вилайет заедно с Бялото братство, но малки бяха онези води за Кейлеб от Островите, та накрай, като понатрупах парици, сам свой керван си спретнах, натоварен със злато и подправки, и поех по обратния път назад към Асгалун, а оттам, знаеш как е, кораб взех, превозих стоките, пътем с още един кораб се сдобих и скоро се прочу името ми, на мен и моето братство…
Конан сви рамене:
— Не съм те чувал!
— И аз тебе, брате кимериецо, но туй не пречи да се разберем добре, нали? Е, що ще кажеш, щеш ли да кръстосваш морята с Кейлеб?
— За другаде бях тръгнал, друже. Или, по-скоро, друг вятър на съдбата ме вее… — кимериецът отпи от виното си. — Но, признавам, че предпочитам да плавам под твоето знаме, вместо да гоня вятъра!
— Тъй като гледам, не се беше разбързал надругаде! — отбеляза червенокосият. — Кажи ми сега как ти и твоите приятели туканка се озовахте в окови, а?
Кус-тун примигна. Бул Гутуа изрази гласно изумлението му:
— Искаш да чуеш историите на целия ни живот?!
— Що па не? — Кейлеб се ухили. — Има вино, има и риба колкот щеш, значи разполагаме с цялото време на света!
— Надали! — възрази Конан. — Литио ще страда по птичките си. Пък и, други планове имахме, когато ни прекъснаха толкова грубо!
Кейлеб поклати глава:
— Плановете са нещо, което аз правя. Кимериецо, не забравяй чий гост си, чии вино и риба опитваш! Докато си на моя кораб… — и остави думите си да увиснат заплашително, недовършени.
Конан замислено разклати виното си, сякаш обмисляше чутото току-що, след това отметна сплъстената черна коса от очите си и се надигна с ленивата грация на сънен хищник. Метна небрежно чашата си през борда, бутна встрани доктора да не му пречи и погледна червенокосия под притворените си клепачи.
— Конан от Кимерия няма нужда друг да прави плановете му вместо него, Кейлеб от Островите!
Долф понечи да се изправи до него, но Бул Гутуа го спря с небрежен жест.
Червенокосият премери с поглед внушителната физика на варварина, ухили се и отвърна:
— Май верно нямаш нужда друг да ти крои шапката, друже. Сядай, допий си и услади ушите ми с разказ поне за туй, що те е довело туканка при мене, пък после ще видим… Да си премерим силите винагиж ще има временце!
Със същата ленива грация Конан се отпусна на мястото си.
Както още посетителите на кръчмата на дебелия Абулетес в Шадизар бяха открили, грамадният кимериец имаше дар слово, равен поне на бойните му умения, ако не и по-добър; умееше изкусно и правдиво да опише всяко едно свое приключение и нерядко в лоши дни забавляваше другарите си със забавни преживелици. Тъй не след дълго Кейлеб в захлас слушаше за събитията от по-предишната нощ, ахкаше при всеки удар в битките, цъкаше с език заради гнусното предателство на Шамира, изрази съчувствие към съдбата на Ашмия…
Когато Конан завърши с разкъсването на оковите и излизането от трюма, и виното, и рибата бяха свършили, а слънцето отдавна бе минало зенита си.
— Да‑а, хубава история! Ушетата ми отдавнанка не бяха чували таквиз неща! — кимна доволно Кейлеб. — Ха, видиш ли, че си струваше да ми разкажеш тия работи, а? Сега какво, какви са плановете ви?
— За другите не знам… — проточи кимериецът. — Аз мисля да се върнем в Месантия. Кораба и Шамира ще продадем, както беше предвидено. Ще очистим двореца на тази змия и — който откъдето е.
— Ще се откажеш от… как беше — несметни богатства и предизвикателство към съдбата?! — изуми се Кейлеб.
— На богатства съм се нагледал и повечето са къде-къде по-наблизо. А предизвикателства… — Конан се ухили криво. — И без друго седмица не минава, без да се изправя пред някое.
Кус-тун измуча ядосано. Бул Гутуа се спогледа с него и се обади:
— Не мога да разбера що се противиш като диво магаре, ако съдбата те бута нанякъде!
— Точно защото не обичам да ме бутат — обясни му варваринът. — Туй трябвало, онуй съм бил длъжен… не на мен тия! Никому нищо не дължа, тъй и смятам да си остане.
— Е — сложи точката на спора им Кейлеб, — тъй или иначе, в Месантия няма да се върнем скоро. Упътил съм се за Асгалун, вятърът е попътен и кажи-речи сме минали половината път, няма да взема да обръщам сега заради някакъв инатлив кимериец! А корабът е наша плячка и, виж, за него моряците ми до един ще се изправят срещу тебе. Тъй че, ако желаеш, добре сте дошли с нас до Шем, пък там ще видим. Разбира се — побърза да уточни той, — всички ще получите дял и от кораба, и от товара му. Немалко злато носи.
— И дял от всичко, което докопаме по пътя? — уточни Долф.
— Съгласен — прие споразумението с него Кейлеб. — А ти, кимериецо?
Конан изсумтя, но сви рамене.
— Какво пък, отдавна не съм бил в Асгалун!
— Аха, така те искам, друже! Е, хайде ся, да видим де да ви турим и да дигаме платната, че хич не ми се спори с аргоската флота по повод правата над тоя и другия ми кораби!
След като червенокосият раздели екипажа на две, доста кубрици се изпразниха. На Конан и Ашмия той отстъпи каютата на втория си помощник, което според кимериеца значеше, че все пак му признава голяма част от правата върху кораба на роботърговците. Шамира затвориха отделно, а Кус-тун и Бул Гутуа с готовност се настаниха да спят в съседното помещение и се редуваха да я пазят заедно с Долф, който пък прибра Намела при себе си. Хубавата бритунийка изглеждаше напълно доволна от съдбата си.
През остатъка от този ден и през целия следващ, вятърът пълнеше платната им, слънцето сияеше, небето бе лазурно. Напредваха бързо и Конан бе доволен, понеже не искаше тази история да се протака до безкрайност. По-важно беше, че имаше възможност да си отдъхне на спокойствие, да се погрижи за многобройните си дребни контузии и раната на ръката, и да възстанови силите си. Обхваналото го през последните няколко дни, предшествали случката в двореца на Шамира, униние, постепенно отстъпи пред вродения му животински оптимизъм. Предпочете да не вижда принцесата по време на това пътуване, а Ашмия беше повече от добро лекарство за нараненото му сърце. И тъй, когато на третия ден излезе на палубата, кожата му още приятно загрята след направения от вендийката масаж, той пое с пълни гърди соления морски въздух и въздъхна с неописуемо блаженство.
Отдавна не се беше чувствал толкова свободен — пълен абсурд, като се има предвид, че бе повече или по-малко насилствен гост на Кейлеб — или пък така отпочинал и свеж. В това вече нямаше нищо чудно — той бе водил напрегнат, активен живот от самото си раждане насам; а откакто дойде сред хайборейците, живееше на още по-високи обороти… за това бе приспособен, умееше да събира трошица по трошица сила и да я влага до край в един-единствен яростен изблик, и после да намери в себе си още издържливост да продължи да се бори… Но последните седмици в Месантия бяха успели да изсмучат дори и неговата огромна жизненост, Шамира бе разрушила самите устои на света под краката му, бе го принудила да се върти като катерица в колело и… нямаше начин да не плати съответната висока цена. И нищо чудно, че бе започнал да чувства униние и умора да се натрупват във всяка костица на тялото му. Сега, свободен, без непосредствени проблеми за решаване пред себе си, без непосредствена заплаха, бе имал възможност да си отспи, да разтовари напрежението от мускулите си, да нахрани могъщото си тяло… А, досущ като жилавите растения дълбоко в студените земи на Кимерия, и той не се нуждаеше от много, за да възвърне силите и цветущото си състояние.
Пое дълбоко дъх и се усмихна срещу лазурното море.
— Хей, друже, чини ми се, че ръчичките те сърбят! — обади се зад гърба му Кейлеб.
Конан се извърна с мълниеносно движение, вече положил длан на дръжката на късия меч, който червенокосият му беше дал.
— О, хайде, стига! Тука сме само приятели! Та, виках, май ръчиците те сърбят да се хванеш за нещо!
Кимериецът поклати глава, но… добре де, призна си, Кейлеб беше прав: след един ден пълно бездействие, просто имаше чувството, че ще се пръсне. Не беше привикнал да стои със скръстени ръце.
— Предният кораб, дет го нарекохме във ваша чест “Шемитската принцеса”, са видели плячка на хоризонта! — съобщи ухилен Кейлеб. — К’во ще речеш, бива ли да се поразкършите с нас, ти и дружките ти?
— А Шамира? — сети се мигновено Конан.
— А, стига! И мойте момчета могат се погрижи добре за нея. Ама, както искате, де. Ако твойте двамца са против, нека останат, к’во от това?
— Е, какво пък? — сви рамене и кимериецът.
Не след дълго екипажът на Кейлеб вече беше на крак и се приготвиха да започнат преследването. Бързо вдигаха допълнителните платна, които от обикновен на вид търговски кораб превръщаха “Делфинска гръд” в истински бързоходец. Струпваха на палубата арбалети, стрели, резервни мечове. Проверяваха абордажните куки и преглеждаха въжетата им, да не би някое да е прокъсано или пък зле закрепено. Междувременно корабът набираше скорост и не след дълго вече направо летеше над вълните. Догони и задмина по-тромавата, неприспособена за подобни надбягвания “Шемитска принцеса”, и се устреми след мъничката черна точица на хоризонта, която бързо нарастна. След няма и час вече можеше да се различат отделните платна и флага на мачтата. Кус-тун, взрян в хоризонта, засъска като да го бяха настъпили. Но Конан нямаше нужда от преводач, за да разбере какво иска да каже — собственото му сърце се изпълни с леден хлад, когато зърна цветовете на знамето и допълнителните обозначения.
— Поклоннически кораб от Стигия, пристанище Кеми! — извика наблюдателят от главната мачта. — На борда се намира…
— Жрец на Великата змия! — прекъсна го безцеремонно Конан. — Свивайте платната и да обръщаме!
Кейлеб изсумтя съгласието си, макар че промърмори недоволно:
— Кой знае с колко злато е натъпкан тоя кораб!
— И кой знае с колко отрова и черна магия! — парира мрачно Долф.
За рекордно кратко време “Делфинска гръд” намали скорост, сви допълнителните платна и с невинен вид направи широк завой, за да се отдалечи колкото се може повече от зловещия кораб.
— Кром! — изруга Конан неуспешния набег и беше готов да забрави за него след броени минути, когато…
— Те приближават! — провикна се наблюдателят от мачтата. — Гонят ни!
Кимериецът и Кейлеб почти едновременно притичаха на кърмата. Наистина — стигийският кораб на свой ред разгъваше платна като буреносни облаци и обръщаше в тяхна посока.
— Що за чудо… — червенокосият поклати недоумяващо глава. — За пръв път виждам стигийци да се правят на луди!
— Сигурно ще ти е и за последен! — обеща му Конан. — Да се махаме от тук!
— Абе аз какво, да не би да мога да плавам срещу вятъра? — озъби му се Кейлеб.
— Ако не срещу вятъра, тогава давай по него, само по-живо! Не ми се нрави тия чернокнижници да ме гонят!
— По вятъра?!…
— Че за какво иначе имаш допълнителни платна? — кимериецът се разсмя. — Хайде, да се махаме оттук!
Кейлеб нямаше нужда от много-много увещаване. “Делфинска гръд” отново взе да вдига допълнителните си платна и червенокосият изгони рулевия от мястото му, за да поеме сам управлението. Обърна косо по вятъра, под ъгъл спрямо препускащите след тях стигийци; носът на кораба подскачаше по гребените на вълните като неспокойно куче, мачтите скърцаха от несвойственото за тях усилие.
Конан с одобрение кимна: малко кораби биха могли да извършат онова, което Кейлеб от Островите се канеше да направи. Но “Делфинска гръд” беше великолепно изработена и от модел, какъвто той досега не беше срещал, свободното закрепване на реите й позволяваше завидна маневреност.
— Дръжте се! — изрева Кейлеб и рязко завъртя руля.
Корабът се олюля, наклони се силно — почти загреба вода с десния си борд, разтърси се — такелажът изплющя, когато платната за миг изгубиха вятъра и веднага отново, когато силните пориви — вече откъм кърмата — ги издуха до пръсване… Обвит в облаци пръски и кипнала пяна, “Делфинска гръд” се устреми по новия си курс и, сякаш окуражителните викове на Кейлеб го пришпорваха, направо полетя над вълните, под остър ъгъл спрямо преследвачите им.
Разминаха се толкова близо, че ясно се различаваха трескаво търчащите по палубата на стигийския кораб фигурки. Имаше моряци на мачтите. Фигура в развято от вятъра расо стоеше на носа и ръкомахаше гневно. Дори — само за миг — над воя на вятъра се дочу сърдитият глас на стигиеца… След това “Делфинска гръд” ги разлюля с кърмовата си вълна и подмина, устремена напред като стрела.
Вятърът беше добър и сигурен. Изправен на кърмата, Конан напрегнато проследи, как стигийците се опитват да направят същата рязка маневра като тях — и не успяват; и изостават значително, след като им се наложи да вземат широк завой и после постепенно леко да коригират, но, все едно, проклетите змии не се отказваха от преследването! В определено отношение това беше по-добре, понеже “Шемитската принцеса” оставаше в безопасност далеч на хоризонта, но…
— Ще ги надбягаме, друже! — рече му безгрижно Кейлеб, като отново изникна безшумен като призрак зад гърба му и го накара да положи длан на дръжката на меча. — Ела да пийнеме по глътка и да се разведриме след туй натягане! Никой никогаж не е надплувал “Делфинска гръд” и когаж т’ва стане, сам ще си изям… знаеш какво! — той демонстративно потупа кесийката на врата си. — Ела!
Конан сви рамене — какво пък, една глътка по време на преследване е чудесна разтуха — и тръгна след домакина си.
Късно следобед вятърът започна да утихва. Конан завари Бул Гутуа и Кус-тун изправени на кърмата. Стигиецът се взираше в хоризонта, прикрил очите си с длан. Слънцето — огромно, започнало да поаленява — висеше ниско и пречеше да се различи преследвачът им; бялото облаче на платната му едва се виждаше на фона на жарките слънчеви лъчи и отраженията по водата.
— Не се отказва! — промърмори Бул. — В ада да се продъни дано, какво му е прилегнало да ни хване?
— Ако попаднем в безветрие, считай, че са ни спипали! — съгласи се Конан. — Проклетниците имат и весла… Нямам нищо против една хубава битка, но магьосници… — и раздразнено плю през борда. Кус-тун… можеш ли да сториш нещо?
Стигиецът замислено подуши въздуха, наплюнчи пръст и го вдигна по вятъра. После сви рамене и измуча.
— Мислиш, че безветрието не е естествено? — поиска да се увери Бул. — Да, така смята. Не разбирам защо. Черната магия включва всякакви странни заклинания, но власт над времето…
Кус-тун изкриви устни, оформи някаква беззвучна дума, после отново изразително сви рамене. “Ако искате вярвайте” — това Конан можеше да си преведе и сам. Последва едва забележимо поклащане на главата. И това можеше да си преведе.
— Е, друже — въздъхна, — ще се наложи да понаквасим мечовете си и да се помолим… кому ли — на Митра?… да противопостави благата си ръка на Сет, докато ние се бием за живота си.
Кус-тун беззвучно се изсмя.
Вятърът продължи да утихва и не след дълго стигийският кораб започна да скъсява разстоянието. Кейлеб нареди на част от моряците си да свият излишните платна, на останалите — да подготвят оръжията. Конан мрачно извади късия си меч от ножницата и го потри няколко пъти с намаслен парцал, но оръжието не прилягаше привично в десницата му. Липсваше му собственият му двурък меч. За пореден път изруга, че не го беше намерил на борда на “Шемитска принцеса”. Навярно търговците го бяха оставили в кръчмата — в крайна сметка оръжието не беше специално или твърде добре украсено — или пък го бяха продали някому на пристанището… Тъй или иначе, неговият меч беше изчезнал, а този тук… не прилягаше добре.
— Принцесата нещо се размърда! — надникна от люка към каютите Долф. — Ще дойдеш ли да ми помогнеш?
— Размърдала се?! — кимериецът се намръщи. — Нали я вързахте добре?
— Да, но… Абе, по-добре ела и виж!
— Къде е Кус-тун?
— Не ми трябва Кус-тун! — асгардът изгуби търпение. — От два часа се мята и мучи, и само твоето име мучи, и “уяу’ия”, което ако не значи “магия”, главата си режа.
— Не искам да я виждам! — промърмори кимериецът под нос, но се надигна и последва Долф надолу към каютите.
ІV. СЕМЕТО НА РАН-ГИТУ
Бяха настанили Шамира върху купчина възглавници в ъгъла на каютата. Беше успяла да разпилее повечето, но дори и така си личеше, че Кус-тун и Бул Гутуа не са щадили нищо, за да се почувства тя удобно, пък макар и омотана във въже от глава до пети. Устата й беше здраво вързана. Дори и така тя наистина беше успяла да се изхитри да наддава нечленоразделни викове и, точно когато Конан и Долф влязоха в каютата, се опитваше да изпълзи от мекото си гнездо.
Щом зърна двамата, вдигна глава и изведнъж спря да се бори. Само простена умолително.
— Опитахте ли да й дадете вода? — презрително попита Конан.
— Не иска да пие. Не иска и да яде, нито… нищо — възрази Долф. — Казвам ти, само се мята и мучи, но не те повикахме по-рано, понеже… добре де, ти каза, че не искаш да я виждаш. Виж, доколкото разбирам Кус-тун й е наложил заклинание, което не й позволява да употреби гласа си и да направи магия по този начин, но… мисля си…
— Мислиш си, че може би ни преследват заради нея? — уточни кимериецът.
— Точно така. Ръката си режа…
— От твърде много части взе да се отказваш, Долф! — промърмори Конан. — Е, добре, да видим. Скъпа моя, ще ти задам няколко въпроса и ако не получа удовлетворителни отговори, ще те боли. Да видим… — той я подритна небрежно и я претъркули обратно върху възглавниците. — Твоите… богове… Сет не ги харесва, нали?
Шамира кимна ентусиазирано няколко пъти.
— И неговият змиежрец те е подушил?
Отново кимване.
— Можеш ли… да ги отклониш по някакъв начин? — полюбопитства Долф.
Кимване за трети път.
— Доведи Кус-тун тогава! — нареди Конан. — Нямаме време за губене, тъй ми се струва!
Когато асгардът излезе от каютата, варваринът измъкна меча от ножницата му и опря върха на острието в гърлото на Шамира.
— Едно ще ти кажа, красавице — изръмжа гърлено. — Не ме е грижа за другите, които си покорила… но едно те предупреждавам: посмееш ли да ме излъжеш… ако мерзката ти душица дори за миг си въобрази, че може да ме вкара в капан… тогава ще имаш удоволствието да се нагледаш как кръвта ти изтича! Разбра ли?
Принцесата закима толкова ентусиазирано, че връхчето на острието остави кървава следа на нежната й мургава кожа.
— Добре! — Конан отстъпи назад. — Само не забравяй какво ти казах и всичко ще бъде наред!
Кус-тун слезе забързан по трапа. След него в каютата се спуснаха Долф и Бул Гутуа, и Кейлеб. Ашмия подаде за миг глава, но кимериецът й махна да се отстрани. Това не беше място за жени, не и в момента.
Кейлеб измъкна къса кама от пояса си, коленичи и я опря в гърлото на Шамира, точно там, където допреди малко Конан бе задържал своето острие. Едва тогава Бул Гутуа се наведе и развърза устата на принцесата. Стигиецът вдигна ръце, разтвори ги — този път Конан като че ли чу слаб пукот — и веднага след това шемитката извика високо:
— Всички демони на Ада, вие луди ли сте?!
— Млък! — отряза Кейлеб. — Тях може и да омагьосаш с две слова, убавице, мен надали. Ай’ся свърши си работата, инак…
Тя презрително го стрелна с бялото на очите си, но сви рамене, доколкото въжетата й позволяваха, отметна глава и поде с нисък напев:
— Ни’Мбуя, бащице, ласките ти очаквам… Па’Туа, майчице, звънците ти чувам… Ран-Гиту, братко мой…
Мелодичният й речитатив сякаш хипнотизираше — Конан почти не усети, кога тя е преминала на друг език. Всъщност, изобщо не усети: само учестяващото се повторение ту на едно, ту на друго от познаните му вече имена, бе достатъчно да замае сетивата му. Почти… почти се беше оставил странната магия да го обгърне! Но изведнъж нещо се промени — сянка в небесата, може би; своеволно трепване на кораба, вълна под кила… Тъй или иначе, той се сепна — може би миг преди и Кейлеб да се раздвижи и да притисне острието в гърлото на Шамира.
Но, както се оказа, магията й не целеше да обвърже тях. Тя продължаваше да напява и да се полюлява ритмично, без дори да усеща, че по гърлото й се стича струйка кръв и плиткият разрез се разширява още малко всеки път, когато тя се наклони към острието. Очите й се бяха обърнали в очните орбити и очевидно не осъзнаваше какво става около нея. Тялото й потръпваше сякаш, ако беше свободна, щеше да жестикулира или може би дори да танцува. Но дори и така гледката беше… странна.
Може би и самата смяна на напева бе изстръгнала присъстващите в кабината от транса им: сега Шамира повтаряше само името на едното от трите й Забравени божества — непрестанно, с различна интонация, сякаш не само го призоваваше, но и втъкаваше в простото “Рангитурангитурангитуран” някакъв таен, скрит смисъл…
Конан се озърна към люка малко преди един от моряците да отвори вратата и да подаде глава в каютата:
— Вятърът придойде!
Не беше само вятърът, каза си кимериецът — зад кърмата се събираха тъмни облаци. Но беше ли естествена тази буря… или стигийското куче я беше призовало — или може би Шамира?
— Ами, разпънете сички платна, идиотино! — нареди Кейлеб. — Тез змиепоклонници каж-речи го почти са се добрали до назе!
Внезапно напевът на принцесата се смени отново. Конан бързо извърна глава — очите й бяха широко отворени и, макар и невиждащи, се бяха върнали в нормално положение. Сега призоваваше Ни’Мбуя, осъзна той и по-бърз от богомолка, посегна напред с меча си. За част от секундата мислеше, че ще се наложи да й пререже гърлото — болка, сладка и горчива едновременно, изпълни сърцето му. Не беше сигурен дори дали ръката му няма да трепне в последния момент… Не му се наложи да узнае обаче — Кус-тун реагира също тъй бързо и плесна с ръце.
Внезапно лишена от глас, Шамира стреснато завъртя глава и ги погледна — всички. Устните й помръднаха, оформяйки едва доловимото:
— Проклети да сте! — след което Бул Гутуа сръчно й завърза устата отново.
Омаломощена, тя се отпусна на възглавниците и почти веднага заспа — или поне затвори очи и се престори, че е задрямала, омаломощена.
— Ти остани тук! — нареди Конан на Кус-тун. — Искам да съм сигурен, че не ни върти номера.
Четиримата тичешком излязоха на палубата. Вятърът вече набираше сила. Не, поправи се кимериецът — не вятър. Буря. Гъсти сиви облаци чертаеха мираж на островни вериги на западния хоризонт, залязващото слънце ги беше превърнало в кърваво месиво. Моряците по мачтите тресаво разгъваха платната и ги нагласяха. Рязък порив изненада един от по-пипкавите, полу-отпуснатото платно внезапно се изпълни с вятър, свободно окачената рея се завъртя и морякът политна с вик в бездната. Мрачно навъсен, Конан проследи полета му… кракът на нещастника се закачи на друго въже и той увисна с главата надолу, и изкрещя, когато друга рея го удари в лицето. Викът му не се повтори.
Макар по време на сутрешното преследване стигийците да бяха изостанали незначително, отслабналият вятър от последните няколко часа им бе дал възможност до голяма степен да наваксат разделящото двата кораба разстояние. Сега обаче “Делфинска гръд” отново набираше преднина. Стигийците имаха и други неприятности — променливите пориви играеха лоши номера с платната им, далеч по-консервативното закрепване не им позволяваше да остават винаги по вятъра и корабът на жреците на Сет подскачаше като спънат кон. Кървавата жетва при тях, Конан беше убеден в това, щеше да е далеч по-голяма, отколкото на борда на Кейлеб… Весла също не можеха да използват…
Отново отправи поглед към облаците на хоризонта. Вятърът продължаваше да се усилва, солени пръски летяха в лицето му, и небето, и вълните започваха да придобиват онзи особен оловен цвят, който вещае пришествието на Прадядото на бурите.
— От трън та на глог! — коментира наблюденията му Кейлеб. — Нема да ни хванат, обаче тоз ветрец ще ни разкатае фамилийките.
— Имаш хубав кораб — възрази Долф.
— Да бе — и ща да си го имам и занапред. Е, да речем засегинка, че таз буря ей магическа, и боговете на оназ никаквица няма да позволат да’й се случи нещо си. Ъ?
Конан сви могъщите си рамене.
Неприятностите на стигийците продължаваха — същият вятър, който пълнеше до пръсване платната на “Делфинска гръд”, играеше всевъзможни номера с техния кораб. Ту ще смени рязко посоката, ту странна напречна вълна ще ги препъне, ту вихър ще връхлети отгоре и ще ги разлюлее… Отдалеч изглеждаше така, сякаш невидим капризен гигант си играе с дървена лодчица, макар че, предположи кимериецът, Сет и тези незнайни Забравени богове мереха сили в битка за кораба. Тъй или иначе, стигийците изоставаха и засега това го устройваше напълно. Каза на глас:
— Ще продължим с вдигнати платна, докато можем. После ще му мислим за после.
— Ха! — късо се изсмя Кейлеб и го тупна яко по рамото. — Таквиз мъже обичам!
Същинската буря връхлетя изненадващо с падането на мрака. Ураганният вятър насече морето на планини и долини. Бесни вихри пълнеха платната и ги дърпаха с такава сила, че мачтите стенеха и пукаха под напора на непоносимия товар. “Делфинска гръд” прелетя няколко секунди по гребена на една от чутовните вълни, стръмно се спусна надолу и наистина полетя закратко, преди с тежък удар килът да се вреже в кипналата вода и корабът да поеме поредното си стръмно изкачване, последвано от нов къс полет.
За немалко учудване на Конан, който досега бе прекарал по море само няколко кратки, но поучителни прехода, Кейлеб не нареди да свият платната.
— Ако ще се мре, ще се мре — обясни бегло червенокосият. — Разхлабим ли някое платно, пиши го скъсано. Нека вятъра си го съдира, ако толкоз му е кеф! ‘Ко тръгне на зле, ша ви викам, сега марш да ме остайте да си гледам раб’тата!
И тъй “Делфинска гръд” се носеше в мрака, обливана от белопенните гребени, палубата бясно се люлееше и подскачаше, а Конан хлътна в каютата си с възел в стомаха и усещането, че свършекът на тази нощ ще го изправи пред Кром по възможно най-безславния начин: не само загинал в бурно море, но и загинал като беглец. Притиснал Ашмия в обятията си, дълго лежа в мрака и отправяше горещи молби към всички известни му богове, които биха пожелали да го чуят: Деркето и Митра, Елрик и Иргал Заг, Ищар, та дори и Маанан, и Моллох. Всички тях наруга, че след толкова кръвни жертви в чест на всеки един, ще го оставят да си иде мърцина. Обеща на всеки още поне толкова прослава на името му, ако най-сетне се смилят над него. Накрая отново ги наруга, че се бъркат в живота на хората и не ги оставят да си го живеят както е редно и право, и ето на, някакви си техни полудели колеги… Името на Кром не спомена — нямаше и смисъл, татко Кром никога не обръща поглед към децата си, освен веднъж, при самото раждане и после, отново, след смъртта. Знаеше обаче много богове и на всеки обърна лично недоволство. Някъде преди да стигне края на списъка, очите му се затвориха полека-лека при все бясното мятане на кораба под него и не след дълго той вече спеше, притиснал здраво Ашмия към себе си.
А на сутринта бурята беше утихнала.
Всъщност точно това го и събуди — палубата вече не се люлееше бясно, реи и мачти не пукаха, въжетата на такелажа не скърцаха…
Конан внимателно се измъкна от обятията на вендийката, така че да не я събуди. Избърза към палубата.
Морето беше гладко като стъкло. И оловносиво. Небето, надвиснало като огромен църковен купол над кораба, също беше непрозрачно-сиво, наслоено от натежали облаци. Ни полъх на вятър, ни дори плисък на вода нарушаваха неестествения покой. Кейлеб се беше облегнал небрежно на перилата и съзерцаваше замъгления хоризонт. Подхвърли, без да се обръща:
— А ‘брутро! Туй то око на бурята, ама за пръв път виждам таквоз чудо, да знайш!
— Око? — Конан се облегна до него. — А, искаш да кажеш, че това е центърът на ветровете?
— Същото. А‑ах, каква нощ, каква нощ! — той махна с ръка към моряците, които пъплеха по мачтите и бързо сменяха скъсани въжета, свиваха допълнителните платна и всячески се мъчеха да възстановят такелажа на кораба.
— Поне сега ще си починем! — обади се Долф с прозявка.
Смехът на Бул Гутуа зад гърба му беше циничен.
— Почивка ли? — Кейлеб театрално се оцъкли. — Ква ти почивка бе, варварино?! Сегинка ш’излезем от окото и глей тогаз какво става!
Конан сви рамене. Таредес беше казал, че всъщност няма избор, нали така? Изръмжа:
— Да става каквото ще! Какво ще кажете да хапнем, докато палубата не ми танцува под краката?
— Иска ти се да ядеш след снощното преживяване? — Кейлеб го изгледа с нарастнало уважение. — Ами, добре. Предполагам, все ще се намери нещо в…
Внезапно движение привлече вниманието му и прекъсна думите му.
Във водата имаше нещо. Макар и оловносива, натежала и непрозрачна, в дълбините се различаваха… сенки. Конан се наведе и се взря по-внимателно. Да, там отдолу имаше нещо: огромно, обширно, сиво като морето… плуваше лениво… едва различимият силует като че ли зави към другия борд и изчезна в мътилката… Движението му предизвика лека вълна на повърхността.
Четиримата се спогледаха. Никой от тях не каза и дума. В надвисналото напрегнато мълчание откъм другия борд се разнесе ужасеният вик на вахтения:
— Левиатан!
Кейлеб бавно кимна.
— Морски змей… — промърмори Долф невярващо. — Чувал бях за…
В този миг корабът се разлюля. Някъде зад кърмата над водата се издигна облепен с полипи и водорасли черепен купол, издиша високо във въздуха струя примесен с пара и водни капчици въздух — и пак потъна, а поредната напречна вълна разтърси “Делфинска гръд” като малко земетресение.
— Имаш ли харпун? — полюбопитства Конан.
— Ти какво — да не искаш да го уловиш? — зина Кейлеб. — Много добре знаеш, че носи лош късмет да… освен туй той е…
— Голям, да — довърши вместо него Долф. — Ще ни потопи без да се замисли. Не ти е някой кит!
— Знам, че носи лош късмет! — не му обърна внимание кимериецът. — Но подозирам, че ще ни донесе още по-лош, ако…
Левиатанът не го остави да довърши. Този път на повърхността, почти досами кораба, изникна огромната му опашка, само тя колкото “Делфинска гръд” напречно; вдигна се във въздуха кажи-речи до над мачтите, удари с невероятна сила, заля палубата с висока вълна — и се потопи.
Конан завъртя глава и отърси водата от буйната си черна коса.
— Е, какво стана с харпуна? — попита той практично.
— Хм, да… — Кейлеб се обърна към моряшките кубрици и след секунда колебание се запъти натам да даде заповедите си.
Междувременно Конан раздаде своите нареждания:
— Бул, ти оставаш с Кус-тун долу. Кажи му, че ако може да прогони чудовището, сега му е времето. Долф, ти ще ми трябваш — тези островни недоносчета не могат цицата на майка си да пресушат, та камо ли с китоловен харпун да се оправят!
Левиатанът изригна нова струя въздух и пара точно пред носа на “Делфинска гръд”. Топлият, вмирисан на застояло и леш порой окъпа дърпащите масивната катапулта моряци. Този път Конан изръмжа раздразнено. Дъхът на чудовището бе примесен със слуз и лигави капки, сякаш то страда от някаква болест — а може и така да беше, кой знае. Ядосан от ненавременната баня, той с един замах на ръката избута тримата моряци от лявата страна на харпуна и налегна на него. Долф застана отдясно; така машината действително тръгна по-бързо. Следващото излизане на левиатана на повърхността, при което кърмата подскочи като разюздан жребец, подпомогна усилията им. Моряците се затичаха покрай тях, за да закрепят големите болтове в гнездата им, да поставят в захвата дебелата стрела с кукообразно острие, да…
— Стой! — Конан решително препречи пътя на групата с въжето към монтираната ниско на носа халка. — Не сме на лов за косатка. Вържеш ли този харпун към левиатана и дръпне ли ни, ще строши кърмата като сламка!
— Той и така ще ни строши! — нещастна отбеляза морякът на Кейлеб — и беше прав.
Черепният купол изплува досами — или дори малко под — десния борд този път и на нашествието му отвърна хор от протестиращо пукане на дърво. Чудовището не издиша, но и не се потопи веднага — вместо това продължи да надига глава и “Делфинска гръд” се плъзна по заобления му череп като отмивана от дъжд треска. При търкането си в ръбатата кожа бордът остъргваше всевъзможни дребни мидички, анемонии и между дъските и костта Конан видя да се показват сплесканите останки от чутовно-голяма риба-прилепало. Кръв и люспи се стекоха по перилата и голям къс месо цопна на палубата.
Левиатанът продължаваше да надига глава. Надигаше и надигаше, и след около минута, придружена с протестното стържене на корпуса, от водата се подаде титаничният му клепач.
Не беше кит, каза си хладнокръвно Конан, загледан в изумителното чудовище. Може би беше някакво древно влечуго или, кой знае, някое още по-древно същество, но — като се изключат размерите — нагънатата ръбеста кожа му напомняше тази на крокодил. Още метър — и се подаде и долният клепач. По слепените ръбове висяха гроздове водорасли, в единия край имаше размазана жълтеникаво-зелена струя, която пръските вода размиваха. Очевидно бе текла отдавна; там, където слузта се докосваше до кожата, не бяха останали никакви кожни паразити и корали, нито пък водорасли.
Окото продължаваше да се издига полека-лека и далеч пред носа на кораба се показа и заобленият край на издължената муцуна на звяра. Клепачите трепнаха — веднъж, втори път… после се отвориха. Бавно. Мъчително.
Конан надникна право в замъгленото от болест око. Риба, кит или влечуго, очната орбита би трябвало да е биста и чиста — левиатанът обаче очевидно бе ослепял, нищо чудно да е и с двете очи… което обясняваше и слузта в дъха му. Кимериецът облегчено въздъхна: чудовището просто умираше, може би полудяло от болка или пък бе изплувало от потайните си дълбини да дири облегчение. Нямаше да го намери. Но поне не бе пратеник нито на Сет — пък макар и влечуго — нито на онези проклети Забравени богове. Освен ако не им се бе случило да разболеят преди година, две, десетилетие дори този нещастен левиатан… за да могат да го пратят сега да унищожи точно…
Конан тръсна глава и прогони глупавите мисли. В крайна сметка беше успокоително да знае, че боговете нямат пръст в сегашната ситуация, но беше и без значение. Насочван от божествена ръка или не, звярът стесняваше кръговете около “Делфинска гръд”.
Главата му наистина бе огромна. Човек можеше само да се чуди за дължината на титаничния корпус, който е свързан с нея. След като подаде цялата си дълга муцуна на повърхността, левиатанът зина — само пастта му бе може би два пъти по-голяма от кораба на Кейлеб. Огромните остри зъби, които осейваха челюстите му доказваха, че това чутовно създание не е мирен вегетарианец… но и дебелият му език, и зъбите, и устните, и небцето, също бяха осеяни с паразити и късчета коралови полипи. Басово клокочене се надигна в гърлото на левиатана, изригна като титаничен рев — придружи го нова струя въздух, вода и слуз — и, все още без да затваря уста, звярът бързо се потопи. Вълната, която вдигна, за малко да преобърне “Делфинска гръд”.
— Митра и Ищар! — промърмори Кейлеб, стиснал здраво перилата, за да не падне в морето.
— Кром! — подкрепи го Долф. — Много е голям!
— Може да си отиде? — с надежда предположи червенокосият, но сам не си вярваше…
И имаше защо.
Този път — може би две минути по-късно — иззад кърмата изплува огромната опашка на левиатана и подметна кораба като хартиена лодчица. За щастие, само ръбът на перката закачи корпуса, в противен случай — няма място за съмнение — “Делфинска гръд” би се превърнала в първия летящ кораб на света.. и би приключила безславно кариерата си, разбита по вълните. Но ударът само строши перилата и греблото-кормило. Треските се разлетяха високо във въздуха.
Първият полъх на вятъра изплющя в платната.
— Бурята се завръща! — извика Кейлеб.
Всички мисли за левиатана бяха мигом забравени. Моряците плъпнаха по мачтите да изпъват въжетата и да разместват ветрилата. Нов порив — леденостуден, зловещо-силен — изду до пръсване платната и утихна, оставяйки след себе си съпровод от скърцане и пукане.
И в този миг левиатанът изригна от водата като вулкан на отмъщението. Бълвайки водопади, зиналите му челюсти се издигнаха точно там, където се бе намирала “Делфинска гръд” преди порива на бурята.
— Ляво на борд, ляво на борд! — изкрещя Кейлеб, докато чутовната глава изпълваше цялото небе зад тях, но, уви, дори и да би имало вятър, корабът бе оставен на милостта на морето след последния удар с опашка.
Изумен, Конан наблюдаваше масивната гръд, която последва главата… на повърхността за кратко се появи плосък като изкорубена лопата плавник, удари по водата, вдигайки цели водовъртежи, главата на левиатана се наклони назад и той завърши бесния си скок във въздуха като се килна по гръб с оглушителен плясък. Крайчецът на опашката му се подаде за миг, преди цялото чудовище да потъне. Предизвиканото от гмурването му цунами поде “Делфинска гръд”, заля я с цял водопад, завъртя я в кръг; вятър и вълни се сблъскаха в борба за нищожната си играчка… Платната плющяха и мачтите пукаха високо…
— Бъди готов! — изръмжа Конан на Долф. — Само един шанс, навярно…
За втори път левиатанът зина над водата, на няма и двайсетина метра пред “Делфинска гръд”. Вятърът се усилваше, платната най-сетне го уловиха, корабчето се понесе… право към ръбестата чудовищна глава…
— Сега! — извика Конан и стреля.
Да улучиш с китоловен харпун, от палубата на танцуващ като подивял жребец кораб, пък дори и ако целта е на една ръка разстояние от теб… Той никога не се беше славил като добър стрелец, било с лък или арбалет. Ако някъде можеше да види пръст на боговете в човешките дела, то точно тук щеше да е — така че се разсмя гръмогласно, когато закривената, назъбена кука на харпуна потъна точно в средата на гноясалото око на левиатана, не срещна съпротивление и потъна в дълбините на главата с все дългата си дръжка.
— Още една! — нареди Конан, без да се обръща. Можеше ли чудовището да не усети изобщо това точно попадение? Да не почувства плискащите по бузата му слуз и желе? Да не усети болка?…
Но не. Между раззинатите челюсти се изстръгна зловещ, басов писък и заглъхна задавено, когато левиатанът се килна странично и потъна бързо — точно в мига, когато “Делфинска гръд”, понесена от поривите на бурята, премина покрай него и полетя нататък.
Конан изтича до полу-смазаната кърма. Последното, което видя преди вълните и дъждът на урагана да скрият левиатана от очите му, беше гърчещата се опашка, която бясно блъскаше по повърхността.
Надяваше се да е успял не просто тежко да рани звяра, но и да го убие. За миг горчиво съжали, че не е имал възможност да се сдобие с трофей — някой титаничен зъб например — но после се разсмя отново, защото, и без друго, кой би повярвал, че нещо тъй огромно бразди океаните кажи-речи под носа на Аргос? Нито една моряшка история не преувеличаваше повече от “две-три корабни дължини” — какво ли въображение би било нужно и за какъв ли лъжец щяха да го помислят Литио, Абулетес и всички останали? Все още ухилен, се отдалечи от зейналия процеп в перилата, върна се при Кейлеб и другите, върза се и се постара да помогне с каквото може. В крайна сметка, и той имаше дял в съкровищата на този кораб… но мисълта за това какво би могло да съдържат вътрешностите на проклетия левиатан не го оставяше на мира. Ако бе поглъщал цели кораби по пътя си из океаните, кой знае колко злато можеше да намерят в него… Пак се разсмя, без да обръща внимание на бесните пориви на бурята, които заплашваха да го съборят на колене.
Цял ден и цяла нощ ураган, спрямо който онзи предишната нощ бе само лека, ласкава въздишка, носи на гърба си “Делфинска гръд”. Най-сетне облаците се разсеяха, вятърът поутихна, вълните се изгладиха малко или много и утрото посрещна омаломощеното корабче с първите дружелюбни слънчеви лъчи.
Със сковани от умора пръсти Конан развърза въжето. Коленете му се подгъваха. Разтърси глава за да прочисти съзнанието си, косата му бе спечена на клечки от солената вода, която неведнъж го бе заливала, заплашвайки да потопи и кораба, и екипажа заедно с него.
— Май свърши… — дрезгаво му каза Долф.
Кимериецът кимна и огледа жалките останки на някога прекрасния “Делфинска гръд”. Останали без управление, на милостта на вятъра и вълните, те бяха разчитали само на гъвкавото закрепване на реите да ги държи обърнати в правилна посока. Дори и така по някое време късно следобед бяха загубили едната мачта — Конан отново тръсна глава като си спомни бясната сеч на объркани и скъсани въжета, и как с неимоверни усилия бяха успели да изхвърлят през борда омотаната в наръфани платна и такелаж мачта, преди тя да повлече и другата със себе си… или още по-зле, да пробие борда. Повечето от оцелелите платна висяха, разкъсани на ивици. Само едно… не, две бяха останали сравнително запазени. Бурята бе успяла да изкърти дори харпуна от носа. Палубата бе пометена от всичко, добре или зле закрепено. Колцина моряци бяха загинали в битката да запазят кораба на вода, Конан си нямаше и понятие. Не бяха малко.
Тръсна глава за трети път и коленичи да потупа с благодарност дъските под краката си — бяха устояли, нали? Точно така го завари Кейлеб, изникнал по привичния за него начин, нечут като призрак.
— Хей-хей, три реда сълзи и сополи, а? Ама прав си, правичък — туй добро делфинче през сичко мина и пак си плава, а‑а? — червенокосият се ухили. — Слуш’ся, варвари, знам, че сте с по две леви ръчички кат’ стане дума за морска работа, ама ‘ко искаме да се доберем поне хе-ей до там, требе малко помощ да изпрося от вас!
Долф го погледна въпросително.
— Ми да! Резервни платна долу имам, с тях сам ще се оправя. Ама без рул някак си не върви, що ще речете? Хай ся да ви покажа като какво требе да се направи, пък таквиз яки мъжаги като вас ще свършат де що трябва и с голи ръце, ха-ха-ха!
Остатъка от деня Конан прекара увиснал във въжена примка зад кърмата на кораба. Наложи му се да се къпе доста по-често, отколкото му беше приятно — а част от работата накрая наистина трябваше да се свърши и с голи ръце, но поне по някое време след обеда, когато слънцето вече беше напекло жалко осолените му рамене и Долф се бе зачервил като рак, “Делфинска гръд” се сдоби с напълно прилично импровизирано гребло-кормило, което се подчиняваше, пък макар и трудно, на рулевия.
Кейлеб нареди да опънат оределите платна, докато лекият бриз не е утихнал съвсем да ги остави в пълно безветрие и корабът се понесе тромаво напред. Конан си подели кана вино с приятелите си, изслуша мрачно доклада на Бул-Гутуа, че Шамира е преживяла бурята добре (“Е, малко морска болест я хвана, хубавичката, ама нищо сериозно, само няколко синини да има!”) и заспа в секундата, когато положи глава на койката. Ашмия се опита да разтрие схванатите му мускули, но дали бе успяла или не, той не си спомняше. Потъна като камък в дълбините.
Когато го събуди слънцето на новия ден, пред носа на “Делфинска гръд” се мержелееха смътните очертания на назъбени планински вериги. Макар и слаб, вятърът бе стабилен и тласкаше кораба към брега.
Конан се измъкна на палубата и с наслада се протегна. Огромните мускули релефно се издуха по раменете и гърдите му. Отметна глава и се засмя — от чистата радост, че е жив и свободен, за пореден път е успял да се подиграе на смъртта; гледал я е право в очите и все пак е оцелял… отново. Чувстваше се свеж като новородено, сякаш бурята бе отвяла и всички мрачни мисли заедно с оловните облаци. Разтърси буйната си черна грива и предизвикателно изрева — перфектна имитация на властния рев на планинския лъв.
— Някои хора искат да спят! — кисело му подвикна от кубриците Долф.
— Какво ти спане? — ухили се кимериецът. — Хей-на, виж, нов ден напъпил, към нови земи се носим, нови приключения ни очакват… Което, впрочем, ми напомни навременно: Хей, Кейлеб, къде сме, мътните го взели?
— Мътните нас да вземат, ако знам! — обади се червенокосият от руля. — Не бих рискувал да твърдя, че това пред нас е брегът на Шем…
— Слабо вероятно! — съгласи се Конан. Ашмия го прегърна изотзад и положи глава на могъщите му плещи.
— Не и Стигия, понеже там съм бил. Виж, за Куш…
— Не е Куш! — сънено се прозя Бул Гутуа и се измъкна на палубата. — Юмир да ме заточи в ледените пустини, ако е Куш! Ммм, след ден като вчерашния, човек заслужава здраво да се натъпче, не мислите ли?
— Бихме могли да сме къде ли не! — обобщи Кейлеб. — Далеч по-слаби бури от тази за има-няма ден са ме зафърляли от Зингара до Ванахайм. По-скоро ще река, че туй там е нейде из Черните кралства или, кой знае, даже по-южни земи от тях. Що се отнася до храна, боя се, по-голямата част от запасите ни са повредени от солената вода. А каквото малко е останало, предпочитам да запазя за краен случай. Хей-на, час-два ще потърпите доде стигнем брега, там все ще се намери плячка.
— Разумно! — съгласи се Конан, макар че и неговият стомах изкурка в протест. — А докато чакаме, защо не се опитаме да измъкнем някаква информация от нашата красавица?
— Да не си се решил?… — червенокосият хитро го стрелна с поглед и се ухили широко. — Не, не думай, ням’да повярвам докле не го видя със собствените си очи — несметните богатства най-сетне са надвили в душата ти, а?
Конан философски сви рамене:
— Е, щом боговете толкоз държат да ми натикат едно-две съкровища в ръцете, защо да им се опъвам? Само по-зле става!
— Така те искам! — Долф го тупна по рамото. — Сега ми звучиш като… ами, като истинския прославен Конан от Кимерия! Хайде, да идем да видим какво може да се измъкне от Шамира!
По всичко личеше, че принцесата си е починала след ужасната буря, макар мургавата й кожа все още да имаше леко пепеляв цвят. Отказа предложената й оскъдна дажба, но жадно пи вода и дори безропотно позволи на Кус-тун да я настани по-удобно сред възглавниците, преди да й освободят гласа. И не се опита мигновено да подеме някакво заклинание… Разбира се, Кейлеб стоеше с опряна в гърлото й кама, за да предотврати точно такъв развой на събитията, но…
Конан с мъка откъсна очи от прелестното лице на доскорошната си любима и с натежал глас я попита:
— Е, след като е очевидно, че ще се озовем там, накъдето твоите богове са ме повели, защо не ми кажеш как по-лесно да стигнем до това прокълнато място?
— Благословено! — поправи го мигновено Шамира. — Освен това защо да те улеснявам, варварино? Би трябвало да сторя точно обратното — да ти попреча да стигнеш навреме.
— Надали ти — особено пък ти — имаш силата да се месиш в божествените дела! — парира Конан. — Не е ли очевидно? Когато се опитах да се възпротивя на Съдбата, дойдоха ловците на роби. О, не се съмнявам, че имаш пръст в появата им, но факт е, че поех по пътя, който не желаех. След това Кейлеб, стигийците, тази буря… Явно ми е писано да стигна там, закъдето не съм тръгнал.
Тя прехапа напуканите си устни. След малко призна:
— Вероятно си прав. Черният камък казваше, че му е писано да се преборите. Много добре. Щом си решил доброволно да срещнеш смъртта си, тъй да бъде, варварино. Мястото, което търсиш, се намира на седмица път с кораб от границата на Черните кралства, в един добре закътан залив, където е издигнат древен белокаменен град. Вече е изоставен… — тя отново прехапа устни. — Трябва да видя звездите довечера, за да се ориентирам по тях и да ви насоча. От града се поема през опасващата го джунгла и след още десет дни път с коне — наистина не знам докъде бихме могли да стигнем пеша! — се стига до Забравеното светилище. Два пъти съм била там и само на това място съм се срещала с Черния камък. Той… живее някъде наблизо, но никой от учениците му, поне доколкото знам, не е осведомен за тайното му обиталище. Това стига ли ти, варварино?
— Като за начало… — съгласи се Конан. — А сега ми разкажи за опасностите, с които ще се сблъскаме по пътя. Не се и съмнявам, че твоите прокълнати…
— Благословени! — пак възрази тя.
— За капките в тревата ли ще спорим дали са роса или пикня? — ядоса се кимериецът. — Все едно, описаният от теб път изглежда твърде лесен, за да е истина. Сигурно е осеян с капани и страховити опасности, та да не може случаен човек да стигне до това… светилище. Държа да чуя какви са всички те и как си ги преодолявала! И не помисляй да ме излъжеш!
— Добре, любими мой! — отвърна тя с непривична кротост. — Само за глътка вода още бих помолила, след което съм готова да ти разправя каквото пожелаеш да чуеш!
Конан се намръщи при това обръщение, но кимна на Бул Гутуа да й донесе още малко да пие и се приготви да изслуша продължителния разказ на Шамира. Може би, ако Ашмия не се бе хванала за ръката му с нежност и обич, видът на беззащитната му, нещастна бивша любовница би размекнал сърцето му при все дадените клетви — но вендийката имаше способността да разсее и най-мрачните облаци в главата му.
Шамира поде:
— И тъй, след като напуснеш града през югоизточната порта…
V. ЗАЛИВЪТ НА ЗЛАТНИТЕ САНДЪЦИ
Притаен напълно неподвижно в храстите, Конан напрегнато наблюдаваше няколкото газели, които плахо приближаваха поточето. Зад главите им, между дърветата, се виждаше късче морска синева. Една по една газелите потопиха меките си устни във водата…
Кимериецът се изправи и скочи напред с грацията на атакуващ хищник. Ръката му се завъртя в плавна дъга като рамото на катапулта. Масивният камък, който стискаше допреди малко, изсвистя във въздуха и се стовари точно между очите на водачката на стадото. Тя залитна, предните й крака преритаха, тялото й се приплъзна по калния бряг и рухна неподвижно. Останалите газели застинаха, вцепенени от ужас — само за секунда или най-много две, след което се разбягаха панически. Но объркването им бе продължило напълно достатъчно за варварина — бърз като стрела, той прекоси с няколко скока разделящото го от стадото разстояние и вкопчи огромните си ръце в гърлото на един от младите мъжки. Гръбнакът на плячката изпука под пръстите му точно когато и Долф пусна стрелата си. Още една газела падна на брега. Другите препуснаха и бързо се скриха между дърветата.
Конан преметна елена през едното си рамо, а сърната — през другото.
— Тежички са, а? — изръмжа развеселен. — Ще пируваме на воля!
Долф кимна, докато с пъшкане нагласяше своята плячка на врата си. Вадички пот се стичаха по зачервеното му от слънцето лице. Отбеляза:
— Жалко, че не е останало и много вино.
— Да‑а… — Конан въздъхна. — Тъжен пир ще бъде… Хайде, да вървим!
Брегът, където бяха пристанали, се оказа дори по-благодатен, отколкото Кейлеб се беше надявал. Скрит зад тесен нос залив предлагаше сигурно укритие за “Делфинска гръд”. Водата в лимана беше прозрачна като кристал и гъмжеше от риба. Бистър поток се вливаше в морето — именно нагоре по течението му ловуваха кимериецът и Долф — а съвсем близо до брега имаше чудесни дървета, идеални според Кейлеб за ремонт на счупените реи. Той се надяваше да намерят дори и ствол, подходящ за замяна на главната мачта. Конан обаче далеч повече се интересуваше от наличната плячка и остана повече от доволен да открие, че гората край залива е пълна с дивеч. Нещо повече — животните не се плашеха нито от присъствието на хора, нито от миризмата им, което беше доказателство, че поне в близките няколко години тук не е стъпвал човешки крак. А, при условие, че повечето племена из Черните кралства бяха враждебно настроени към белите, присъствието на войнствени диваци значително би забавило ремонта на кораба.
Докато се спуснат по потока до брега, Долф бе започнал да пъшка под товара си, но Конан все тъй крачеше равномерно и неуморно, сякаш бе поел на лека разходчица. С иронична усмивка проследи как асгардът понамества плячката си. Близо до устието пресрещнаха група моряци, предвождани от прошарения ванахаймски боцман на “Делфинска гръд”. С важен вид боцманът спираше до някои от дърветата, отрязваше с късата си кама клончета, почукваше по стволовете… Долф се възползва от срещата и смъкна облегчен товара си на земята.
— Накъде така? — попита любопитно.
— Търсим мачта! — отвърна любезно боцманът и прибра камата, явно също тъй доволен да изостави замалко скучната си обиколка. — Да сте виждали е‑ей такова дърво с…
Висок самотен писък прекъсна обяснението му. Гласът не можеше да се сбърка — това беше Ашмия! — и Конан реагира мълниеносно. Още преди двете газели да тупнат на земята, той вече тичаше с лъвски скокове по брега на потока. В движение измъкна късия си меч.
Над залива бе започнала да се спуска задушна следобедна жега. Не беше като горещината в пустинята, с която Конан бе привикнал: влажният въздух се бе сгъстил като свинска пача, бе натежал и за да тича през него човек сякаш си пробиваше път през желирана мъгла. Само за няколко крачки кимериецът плувна в пот. Над пясъка се вдигаше мараня, която превръщаше “Делфинска гръд” в трептящ мираж… Конан бе прекосил половината плаж, преди да осъзнае, че това не е видение, а самата истина — корабът наистина е обвит в странна белезникава пелена, сякаш море и земя изригваха рядка пара или може би дим…
Ашмия изпищя отново. Сега вече я виждаше — облечена в лека, полупрозрачна коприна, тя тичаше към прикритието на дърветата: странен, кривуличещ бяг, косата й неестествено се ветрееше зад нея, главата й бе отметната назад… Преви се и падна, цялото й тяло трепереше, съблазнителните й гърди щръкнаха изпод тънката дреха.
Кимериецът спря за миг и обърса потта от очите си със свободната си ръка. В първия миг бе помислил, че вендийката се държи странно — но не беше точно така. Отзад — или може би около нея — имаше нещо… парче от омарата… едва видимо трептене… Но би ли могъл нагорещеният въздух да дръпне жената за косите — или да я разтърси като парцалена кукла?
С гневен рев кимериецът се хвърли към вендийската принцеса и стовари меча върху омарата зад гърба й. Острието изсвистя във въздуха. Подготвен да не срещне съпротивление, варваринът залитна леко, когато мечът се вряза в нещо гъвкаво и податливо, но пружиниращо… натисна с цялата си тежест и изведнъж изпод лезвието му бликна струя горещ като вряла вода въздух, след което металът се заби дълбоко в пясъка. Не се чу нито звук — само лека вихрушка завихри песъчинките, разроши косата на Ашмия и утихна. Каквото и да представляваше омарата-дим, ударът или го беше убил, или поне го беше прогонил. Хлипайки, вендийката стисна глезена на Конан и притисна буза към прасеца му.
— Пусни ме, глупачке! Там умират приятели! — той грубо я отърси от себе си и се обърна към кораба.
Омарата се сгъстяваше като прозирна мъгла, но долу до носа ясно се виждаше сгърчен труп, на пясъка до него бяха метнати няколко едри риби. Горе на палубата кимериецът можа да различи Кейлеб и няколко от моряците, които изглежда се опитваха да организират някаква защита и гръб до гръб да отблъснат невидимите нашественици. Дали им се отдаваше, от това разстояние варваринът не бе способен да прецени. Отметна глава, изкрещя предизвикателно и се хвърли към “Делфинска гръд”. С крайчеца на окото си съзря Долф и останалите да искачат от гората… след това вече с мощни удари сечеше жилавата омара, за да си проправи път към капитана на борда.
— Кром! Кром! — изрева свирепо асгардът зад гърба му.
На палубата също имаше проснати тела на моряци — кой в локва кръв, кой с глава, извита по начин, какъвто жив човек не може да постигне, а един съвсем буквално беше сгънат като топка глина. Образите трептяха и се наслагваха, но точно този му се разкри с яснота и отчетливост като в бистър планински въздух и Конан неволно трепна — такова изражение на безумен ужас и болка бе изписано на лицето на мъжа, с когото съвсем неотдавна бяха пили заедно…
— Сет да ви тръшне! — изръмжа той най-лошото проклятие, което му хрумна в момента и прихвана меча още по-здраво в плъзгавата си от потта десница.
Вълнуващата се маса мъглица го дърпаше и щипеше, бодеше и стискаше, опитваше се да го омотае и притисне… донякъде имаше чувството, че се опитва да крачи през лепкава тиня, като същевременно си проправя път през непроходим гъсталак — но същевременно, както установи още преди да е извървял носа на кораба, обгърналия “Делфинска гръд” облак не се състоеше от плътна маса. Това, през което минаваше, по-скоро беше гмеж от отделни тела… след още крачка-две установи, че освен всичко друго, те хвърлят и ефирни сенки по палубата — и до голяма степен приличат на хора, макар, разбира се, да е трудно да се съди за формата на нещо само по сянката му.
Там, напред, още един от моряците около Кейлеб политна назад с разперени ръце, мечът му вършееше безпомощно във въздуха, устата му зина, лицето му посиняваше… Червенокосият капитан се извърна за миг, замахна сръчно пред лицето на пострадалия; обзетият от ужас човек продължаваше да удря сляпо с ръце, бутна островитянина в отчаяното си усилие да се откопчи от невидимата хватка, Кейлеб залитна и нещо го спипа на свой ред…
И точно тогава Конан усети, как съпротивлението на притискащите го тела от омара отслабва за миг — може би Долф и боцмана зад гърба му бяха разсеяли за малко нападателите, а може удържането на Кейлеб да се бе оказало по-голям залък, отколкото невидимите можеха да преглътнат. Тъй или иначе, той се възползва мигновено от открилата се възможност, натисна напред с цялото си тегло, разчисти си пътя напред с два удара на меча — от горещите вълни, които съществата изхвърляха при смъртта си имаше чувството, че лицето му е било многократно заливано с вряла вода — и най-сетне успя да се добере до кръга защитници.
Протегна лявата си ръка, стисна нещото, което държеше Кейлеб — все едно сключваше пръсти около затоплена жвакаща кал — и тръсна въздуха, разярен. Внезапно гъстото плъзгаво нещо под дланта му се пръсна, обля го поредната гореща вихрушка и червенокосият падна по гръб. С удар с меча в другата си ръка Конан сполучи да освободи и посинелия от задушаване моряк, бързо се извърна и посече невидимия нападател, който се опитваше да го възседне отзад… и съзря Долф, който, с глазирани като долнокачествено стъкло очи, сечеше бясно въздуха. Беше измъкнал и кинжала от пояса си, вършееше привидно безредно наоколо, нахвърляше се с огнена ярост върху омарата и дори не трепваше, когато всеки победен враг го обливаше с врялата си душа…
— Кром! — промърмори Конан. — Каква гледка!
Съпротивлението около него намаляваше, Кейлеб също тромаво се изправяше на крака… Не би имал нищо против да се наслади на побеснелия Долф и величествената му битка, но задавен звук откъм кубриците го накара да трепне отново и да се хвърли натам.
Пристигна тъкмо навреме. Бул Гутуа, чието грамадно тяло почти запълваше рамката на вратата към каютата на Шамира, вече едва удържаше напора на гмеж мъгла, която тук, където слънчевите лъчи не достигаха пряко, изглеждаше млечно-белезникава и някак по-плътна. Зад черния му силует Конан трудно различи Кус-тун, който пък се опитваше да овладее бясно мятащата се принцеса. В първия миг кимериецът помисли, че тя е нападната, но заблудата му се разсея още докато помагаше на Бул да отърси странните сенки от себе си. Точно обратното — изглежда шемитката се опитваше да насъсква бледите призраци. Или поне да се освободи — тъй или иначе, омарата не я докосваше. Взел бързо решение, Конан разтърси чернокосата си глава, избута негъра от пътя си, завъртя меча и стовари плоската страна на острието върху слепоочието на Шамира. Тялото й подскочи конвулсивно и се отпусна.
— Как е успяла да се освободи? — попита кимериецът, след като плъзна поглед по издраните до кръв ръце на Кус-тун. Малко под ключицата му личеше следа от жестоко ухапване.
Задъхан, Бул отвърна:
— Мисля, че те… тези… са й помогнали. Много бързо стана. Тя… или ги призова, или се възползва от тях.
В доказателство на думите му, млечната мъгла в канижела бързо се разсейваше, а и шумът на бясната битка горе постепенно утихна.
— Вържи я пак! — нареди Конан. — И този път, Бул, гледай да си остане вързана, става ли?
Черният боец кимна и, дори и да му бе минала някоя хаплива реплика през главата, въздържа се да я каже.
Горе на палубата нещата с възхитителна бързина се връщаха към нормалното. Веселяшкият пиратски екипаж демонстрираше и обратната страна на монетата — макар и разтърсени от изненадващата битка, моряците пъргаво отнасяха телата, сваляха ранените в кубриците… Докато вървеше по палубата, кимериецът не чу нито един да мрънка. Напротив — четирима, въоръжени с брадвички, вече се отправяха по плажа към дърветата на брега, а боцманът мрачно се бе навел над един от най-тежките случаи и с опитни пръсти опипваше счупените му кости. Липсваше единствено обичайната за след обикновена битка кръв за почистване…
— Има доста травми! — отвърна в отговор на неизречения въпрос на варварина Кейлеб. — Изненадаха ни, не зарад друго.
— И доста изгаряния! — изсумтя боцманът. — Ще ми се да видя докторчето да беше тука, той каква ще я свърши!
— Верното си е верно! — ухили се червенокосият. — Много ни е убав докторът, дето остана на твоя кораб, Конан. ‘Ного го бива да вади очи и да реже пръсти секакви! Н’йе прос човек, при учените хора в Тарантия години е похабил… И да знаеш — добави назидателно, — от толкоз народ, дето е осакатил, само един умря!
Конан се ухили насила. Конските доктори бяха на второ място след магьосниците в списъка му на чудати създания, без които светът би бил по-добър. Като се сети, че не ча толкова отдавна същият лекар бе пипал и раната на ръката му… Тръсна глава и попита:
— Ще можем ли да плаваме?
— Тъй като гледам — забрави! — Кейлеб въздъхна. — Не са ми останали хора колкот да дигна платната даже. Ако тръгнеме занякъде, ще тряба да куцукаме покрай брега кат’ някоя баржа… коет’ няма да стане, освен ако не сме близичко до Черните кралства най-малкото. Две седмици… месец… нещо таквоз. Таз земя е богата на дивеч, а на… — той се позамисли за миг. — Демони ще да са — кво друго? Добър урок им дадохме, надали ще се върнат пак!
Конан реши да премълчи за възможното участие на Шамира в битката и вместо това се сети да пита:
— А Долф къде е?
— Там някъде! — червенокосият махна към кърмата. — Освества се с вино! Ама, ей, голям биткаджия бил приятелчето ти! Чак да не повярва човек как освирепя!
— По нашите земи на това му викат да станеш берсерк! — обясни Конан. — Изнежените южняци рядко изпадат в такава лудост, но когато битката ни хване за…
— Ташаците! — изкиска се дяволито Кейлеб. — Хайде-хайде, да н’мислиш, че не съм свикнал с ей-туй тука? Я от колко години си го нося! — и попипа кесийката на врата си. — Та викаш начи, лудост ви обхваща? Тогаз сигур не съм нордхаймец, щото винаги съм оставал на трезва глава и в най-напеченото меле!
— И при нашите народи се случва рядко! — Конан сви рамене. — Аз лично никога не съм губил власт над себе си…
— Че ти и без друго изглеждаш като луд, гаж се биеш! — разсмя се червенокосият.
— И тъй да е. Но връхлети ли те берсеркската, започваш да налиташ като бясно куче, забравяш за защита и не чувстваш болка, и се биеш като жив дявол, докато последният враг не падне — или не паднеш ти — кимериецът поклати главаи рязко смени темата. — С вино ли каза, се че освествал?
— Хитрец си ти! — Кейлеб го посочи с показалец. — Хайде, ела, тамън и момичето ти се връща, кат’ гледам, ще да се погрижи за сичкото изгорено, че приличаш на полуопечен самун!
Конан погледна през борда към плажа — действително, Ашмия приближаваше кораба, понесла в копринените поли на дрехата си няколко странни на вид плода. По лицето й още имаше следи от сълзи, а косата й беше разрошена, но като че ли след всичко преживяно досега нападението не я бе потресло толкова, колкото може да се очаква от изнежена вендийска принцеса.
— Да вървим! — съгласи се кимериецът. — След битка винаги ожаднявам!
Дори и в запасите на Кейлеб не беше останало кой знае колко недокоснато от пораженията на бурята вино, но след като приключиха с непосредствените си задачи, моряците донесоха газелите на плажа и накладоха голям огън, и до настъпването на здрача всичко се беше върнало към нормалното, като изключим, че този път червенокосият островитянин нареди двойна стража да пази пируващите и да наблюдава не само за появата на вбесени диваци, но и за всякакви признаци на нещо свръхестествено. Нищо не дойде да ги нападне обаче, а сочният печен дивеч се услади дори на по-леко пострадалите от битката с демоните. За най-тежките случаи, трима със сериозни счупвания, Ашмия се нае да свари супа и, с каквото и презрение да гледаше на подобни “дамски глезотии” Конан, не можеше да не признае, че уханието е божествено.
Когато здрачът се сгъсти и звездите изплуваха на небето — ясни и огромни, както са само в тропиците — Кейлеб се качи на носа да направи измерванията си и да се ориентира, а Конан помогна на Бул и Кус-тун да изнесат Шамира. Докато я мъкнеше към палубата, той изсъска в ухото й:
— Ако знаеха, че ти си им сторила всичко това, щяха да те убият, кълна се в Елрик!
Тя трепна видимо.
— Аз няма да им кажа, но то е само защото още си ми полезна, глупава кучко. Помисли си добре обаче — една думица и ще те накъсат на парченца като бесни кучета… Тъй че, ще бъдеш добро момиче, нали?
Изглежда беше успял да я стресне, защото когато Кус-тун освободи устата й и премахна заклинанието, първата й дума беше:
— Прости ми!
— Не аз трябва да ти прощавам! — изръмжа Конан. — Сега бъди добро момиче и виж тези звездички!
Шамира покорно вдигна глава и се загледа в небето. В ъгълчетата на устата й затанцува лека усмивка. Каза:
— Близо сме. Може би на един ден път от града, може и на по-малко. Сякаш… сякаш…
— Сякаш твоите богове са ни водили? — кимериецът се ухили. — Не ти ли е хрумнала тази възможност, красавице?
Тя унило кимна и обясни:
— Това значи, че през цялото време съм действала напреки волята на…
— Не ги споменавай! — бързо я пресече той. — Едно от прокълнатите им имена да чуя и съм ти прерязал гърлото!
— Действала съм въпреки волята им! — тя въздъхна и сведе глава. — Не съм ги разбрала и с цялото си самодоволство мислех, че правя добро като се опитвам да те спра, варварино! И, о, ако знаеш само…
Той безцеремонно прекъсна словоизлиянията й:
— Та накъде значи трябва да потеглим?
— На юг. Наистина е близо.
— Дори пеша ли?
— Дори и пеша — четири-пет дни най-много. Но тези джунгли са опасни, Конан! Какви ли не древни капани са заложени тук… като призрачните демони… за да спрат непосветените, да не се натъкнат случайно на Забравените богове — по-добре е те да си останат в забвение. С кораб е единственият сигурен път и то — ако аз съм с вас да ви преведа.
— Че каква е разликата дали ще пътуваме пеша или по море? — вдигна вежди Конан. — Нали тъй или иначе ще те вземем с нас? Да не си помислила, че ще те оставя тук, да погодиш още някой номер на любезния ни домакин?
— Искаш да пътувам… пеша?! — Шамира чак примигна от изумление. — Но, кимериецо…
— Научихме каквото ти трябва, завържи я пак! — нареди той на Кус-тун.
— Но аз много мислих… — побърза да допълни тя, докато стигиецът разтваряше ръце и сиянието започваше да танцува по пръстите му. — Аз… обич…
Гласът й секна веднага щом магическата светлина я докосна.
— Това ли искаше да кажеш — че ме обичаш? — попита Конан.
Макар да не можеше да говори, Шамира кимна енергично.
— Жено, по-голяма глупост не бях чувал, тъй да знаеш! Завържете я! — и той й обърна гръб.
И преговорите с Кейлеб не минаха леко.
— На един ден път, казваш? — червенокосият със съмнение погледна “Делфинска гръд”. — Да, с някъв добър кораб — навярно. Но милата си требе сериозен ремонт, преди дор’ да помирише открито море.
— Нали каза, че можела да изкуца покрай брега, покрай брега… тук си насред дивата пустош. Там има град, пък макар и изоставен. Кой знае, може да намерим нещо полезно, което да ти помогне при ремонта. Току-виж, даже и корабостроителница…
— На момчетата няма да им хареса! — отвърна сериозно червенокосият. — Тук сме като в рая, пък ако ще и да требе яка работа да се върши. Виж, да им речеш, че на ден път от тук има пристанищни кръчми, първи ша ръгнат!
— Е, кръчми не мога да им обещая! — призна Конан. — Но съм готов да рискувам, пък току-виж и вино намерим. Както се е развалило всичкото, съвсем скоро ще сме като разсъхнати бъчви!
— Да бе, точно за тебе в напуснат град вино ще оставят!
— Да, но поклонници минават от там, ти сам я чу!
— Не, ти ме чуй, кимериецо! На тоз кораб има ред, тъй да знайш! Ако не бързаш толкоз, утре ще попитам момчетата и нека те решат! Ако не ти се чака — прав ти път. Богатства, злато, тинтири-минтири, без кораб как ще ги отнесеш от тука?
— А как ще ги… — Конан ядно махна с ръка и прекрати спора. — Тъй да бъде — попитай моряците си. Но не забравяй, че ми обеща да е утре!
Дори и в обятията на нежната Ашмия, не можа да заспи тази нощ. Простото признание на шемитската принцеса го бе трогнало дълбоко. При все клетвите, които си беше дал, не можеше да устои и да не й повярва — макар да бе също тъй уверен, че тя го лъже без да й мигне окото. Нима обаче бе възможно?!… Когато най-сетне заспа, сънят му беше тежък и неспокоен.
Рано преди изгрев го събуди странен шум. Някой… се промъкваше край вратата на каютата? Конан стисна здраво дръжката на меча, с който не се разделяше от онази срамна случка в кръчмата на Литио и през почти притворените си клепачи се втренчи във вратата. След секунда в каютата надникна Бул — с толкова притеснено изражение, че кимериецът забрави първоначалното си намерение да го изведе навън и по ясен и болезнен начин да му обясни колко вредно е да нахлуваш в каютата на въоръжен и нащрек боец от северните племена…
— Какво има? — изсъска.
— Шамира! — също толкова тихо му отвърна Бул. — Мисля, че… трябва да дойдеш!
Ашмия само се размърда сънено, когато варваринът се промъкна покрай нея и излезе от каютата.
— Какво “Шамира”?
— Ами… от няколко часа е неспокойна! — негърът примигна притеснен. — Нали се сещаш, както когато стигийците… тъй де. Кус-тун ме събуди. Според него… Уф, как да ти кажа, мисля, че иска да каже, че и той по някакъв начин е свързан със Сет и усеща… приближаването на служителите му, тъй да го речем.
— С други думи, стигийците са ни открили? — уточни Конан. — Това ли имаш предвид?
— Само ако знаех! — Бул въздъхна унило. — Но… и аз имам чувството, че нещо не е наред.
Кимериецът кимна. И неговото гърло се беше стегнало, не в последствие от снощния бой, нито пък от разговора с Кейлеб. Нещо приближаваше. Така че той взе решение:
— Трябва да кажем на Кейлеб. Иска или не, предпочитам да отбранявам изоставен град, а не празен плаж. Да идем да го събудим!
Не се наложи да вдигат капитана от койката му. Изправен на кърмата, червенокосият жадно душеше утринния бриз.
— Не ти се спи, а? — Конан небрежно се облакъти до него.
— Май и вам нещо е избягал сънчо?
Беше ред на Бул да кимне. Той също подуши бриза, но освен солената миризма на море и водорасли не долавяше нищо необикновено.
— Няма чайки! — отбеляза кимериецът, все тъй неангажиращо.
— Да.
— И джунглата нещо затихнала.
— Ъхъ.
— Кога вдигаме котва?
— Да вдигаме котва ли?! — Кейлеб се обърна сепнат. — Кой ти каза, че… О, добре де, теб човек не мож’ те излъга. На място н’ ме свърта. Мож’да си прав, найш ли? Че най-убу да идем в тоя изоставен град, пък к’вото сабя покаже!
— Ами хайде, какво чакаме! — Бул размърда рамене и могъщите мускули под черната му кожа се претъркулиха като железни топки.
— Е‑е, не е толкоз лесно! Не бързай! — червенокосият се ухили. — Аз мож да съм капитан, ама няма да остана длъчко на тоя пост, ‘ко момчетата не са убедени да ме следват! Ей, вахтения! Я тичай да събудиш другите, момко! Речи им, че слънчо ша изгрява и ш’требе да гласуваме. Тъй.
— Да… гласувате? — Бул се намръщи. — Що за глупава идея?
— Видно е, че освен роб, друго не си бил дълго време! — засмя се Кейлеб насилено. — С тез момчета делим поравно — и плячка, и отговорности. Аз тука съм капитан, щото най-бързо мога да резна гръцмуля на всеки, който прище тоя пост, ама и щото досегаж не съм ги провалял, ни съм ги спирал. И глупост не съм правил. Тъй де. ‘Ко ще е глупост, поне сички да са съгласни с нея!
Конан се подсмихна лекичко:
— С такъв капитан бих искал да плавам!
— Винаги си добре дошъл на борда, кимериецо, знаеш! Хайде ся, да идем в каюткомпанията да видим де, що и как.
Хората от екипажа — здрави и ранени, поне които можеха да ходят — вече бяха започнали да се влачат към каюткомпанията. Конан забеляза Долф по канижела — небрежно прегърнал разрошената Намела, да се прозява широко. Попита:
— Каква е тази глупост с гласуването?
— Опитвам се да убедя Кейлеб да ни закара до онзи град, за който говореше Шамира.
— А‑а. И защо не заповяда направо?
Кимериецът сви рамене.
— Казва, че така било прието на кораба му.
— Я‑асно! — Долф пак се прозя. — При нас у дома ако си добър капитан, не питаш моряците наляво ли да завъртиш руля или надясно!
— Така като гледам, на тях им харесва!
— То и на овцете би им харесало да ги питаш кой вълк да ги изяде! — асгардът поклати глава. — Хайде, миличка, да идем да седнем.
Общо-взето, сборът на моряците отне само десетина минути — явно беше, че не за пръв път им се случва капитанът да ги свиква по странно време на деня или нощта и Конан за втори път си помисли, че може би идеята в крайна сметка не е чак толкова лоша: добрият капитан просто няма да има нужда често да се допитва до екипажа си, а и хората му няма да се чудят правилно ли постъпва или не, но пък ще знаят, че винаги щом възникне нужда, водачът им няма да се хвърли с главата напред и да жертва и техния живот… а ако капитанът е лош, ще ги събира непрестанно и сам себе си ще свали с тази своя нерешителност и колебливост.
— И тъй — поде Кейлеб с мелодичния си глас, — не сме дошли тук по свой избор, но е време да изберем вече. Натам, накъдето боговете се мъчат да ни тласнат, ни очакват несметни богатства, ала сами виждате, че няма да ни се отдадат лесно. Изпитанията, които ни сполетяха тия дни, са само началото… — и без да бърза, цветисто, им предаде думите на Шамира за изоставения град, пътя през сушата и храма, до който пътниците би трябвало да достигнат, а също и за онова, което ги очаква там.
При споменаването на богове и магьосници, моряците замърмориха неодобрително.
— Големите съкровища не падат даром в ръчичките! — обади се Конан недоволно. — Какво си мислите, че това ще е първият зъл магьосник, който ще загине под меча ми? Мнозина са намерили смъртта си…
— Ти пък какво право имаш да говориш? — прекъсна го един от матросите, който беше ходил за мачта с боцмана и само няколко синини по голите му ръце подсказваха, че е участвал в битката с демоните-сенки. — Точно ти ни набута тук, ако не ви бяхме спрели и качили, нямаше да преживеем тази ужасна буря, нито пък стигийците…
— Я стига си хленчил, коте! — обиди го преднамерено Конан. — Да не мислиш, че ми е много приятно да съм в твоята смрадлива компания?!
— Я стига! — прекъсна ги със собствените му думи Кейлеб. — Не сме се събрали да се караме и ако много ви се ще да си изяснявате нещата, вървете и се разберете на плажа. Но, Конан, не му чупи краци и ръце, в името на Митра, всеки човек ми е нужен!
Това изглежда усмири недоволния матрос. Капитанът продължи:
— Освен туй, нещо става. Стигийците ли са или просто зло вещание, не знам. Но го подуших в бриза и, сигурен съм, мнозина от вас също усещат сърцата си да се свиват. Да, тоз бряг е убав и благодатен, но можем ли се защити тук, ако някой ни нападне, бил той човеци или демони?
Моряците пак се разшумяха.
— Да, зная — “Делфинска гръд” има нужда от ремонт, тъй както и вие — от време да се оправите, момчета. Но, мисля си, безславно да докуцукаме до Черните кралства направо ще си значи да се наврем на звяра в устата, щот онез канибали само таквиз като нас чакат. Току-виж, осъмнали сме на нечия трапеза или още по-зле, ще ни преборят и ще ни вземат и кораба, и свободата. Затуй тъй мисля аз, че най-добре да вдигнем платна и да се помъчим да стигнем тоя изоставен град, за който говореше пленничката. Какъвто ще да е, все ще е по-лесно да го защитим, отколкото ивица гол пясък. Аз рекох!
Конан се ухили под мустак — Кейлеб наистина беше голям сладкодумец. Привидно им беше дал възможност за избор — и потайно им я беше отнел. Оттук нататък, макар и неколцина да взеха думата да кажат по няколко слова я за оставането тук, я за опит да се стигне до Черните кралства, изборът в действителност бе предрешен. Така и стана. Не след дълго моряците изчерпиха красноречието си и Кейлеб нареди да им раздадат пуловете — малки кожени квадратчета — и подреди три халби на една от масите. Всеки се извървя да пусне пула си в онази халба, която съответстваше на избора му…
Когато преброиха гласовете, над половината бяха за преместването в града — и, косвено, ухили се Кейлеб, докато корабът бавничко се оттласкваше от брега, за големите несметни богатства, които трябваше да намерят в храма на Забравените богове.
— Тъй че — рече назидателно, — ще е най-добре да им ги осигурим, тез несметни съкровища, тъй да знаеш!
— Тъй вярно, капитане! — Конан се ухили на свой ред.
Кейлеб бе взел и друго решение, за което имаше правомощия да действа сам — “Делфинска гръд” спря в средата на залива, хвърли котва на едно по-плитко място и моряците изнесоха от трюмовете всички сандъци с награбеното, и ги хвърлиха през борда в морето. Сърцето на кимериеца трепна при вида на това ужасно разхищение.
— После ще се върнем да приберем всичко! — отвърна на немия му въпрос червенокосия. — Тук не е стъпвал човешки крак, пък и не мисля, че някой, дето не знае точното място, ще намери току-тъй спечеленото с кървава пот от нас. А колкот’ по-лека е “Делфинска гръд”, толкоз по-спокойно ще стигнем тоя твоя град. Но мисли му, ако ми съсипеш кораба. Тогава лично аз ще ти клъцна гръцмуля!
— И с една ръка и един крак да остана — отвърна му с усмивка Конан, — пак няма да можеш да го сториш, приятелю. Но нека не спорим. Тържествено обещавам да те възмездя за всички неприятности, които съм ти причинил… А сега, ако нямаш нищо против, ще ида да помогна на момчетата ти, поне да знам, че и аз имам пръст в съсипването на няколкомесечния ви труд!