Про­дъл­же­ние на Пътят на Свет­ли­на­та, пре­по­ръч­ва се да про­че­те­те пър­во дру­го­то произведение.

1
Две­те луни се усмих­ва­ха зло­ве­що една на дру­га. Лице­то на по-голя­ма­та бе скри­то на поло­ви­на, а по-мал­ка­та све­те­ше с цяла­та си яркост. Няма­ше нито един облак, кой­то да скрие силу­е­та на мла­да­та жена, над­ве­си­ла се над още неу­лег­на­лия гроб. Една­та ? ръка бе зари­на­та от рох­ка­та пръст, сякаш се опит­ва­ше да се докос­не до раз­ла­га­щи­те се остан­ки само на метър от нея. С дру­га­та се опит­ва­ше да про­го­ни мал­ки­те есен­ни лис­та, кои­то сту­де­ния вятър някак успя­ва­ше да запле­те в къса­та ? коса.
Чу тихи стъп­ки. Бър­зо се изпра­ви и изпя някол­ко думи. Тъм­но­ка­фя­ви­ят цвят на ири­си­те ? отстъ­пи мяс­то на кър­ва­во­чер­ве­но. Въл­чи­те ? очи ? позво­ли­ха да види съв­сем ясно мъжът, кой­то се прибли­жа­ва­ше към нея.
– Оста­ни там! Не искам да се прибли­жа­ваш нито крач­ка повече.
Мъжът вдиг­на ръце, макар да осъз­на­ва­ше кол­ко глу­пав бе жеста.
– Калия, това съм аз, Уил. Искам да отдам послед­на почит на съп­ру­га ти. Това е всичко.
– Знам кой си, Залез. Но искам да се обър­неш и да си вър­виш. Искам да бъда сама… с него.
Наве­де гла­ва и затво­ри очи. Чу, че мъжът пристъ­пи напред.
– Казах да не се прибли­жа­ваш. Не бях ли пре­дел­но ясна – поч­ти изкре­щя жената.
Сто­ти­ци мрав­ки запъл­зя­ха наго­ре по обув­ки­те му, скри­ха се под роба­та и про­дъл­жи­ха наго­ре, дока­то достиг­на­ха до гър­ло­то му. Само някол­ко го уха­па­ха. Сър­бе­жът и бол­ка­та бяха сил­ни, но той успя да се сдър­жи да не се поче­ше. Зна­е­ше, че ще ги раз­драз­ни и ще ста­не по-зле.
– Калия, не е нуж­но да го пра­виш. Само искам да оста­вя едно цве­те на гроба.
– Цвете?
– Да, ако ми позво­лиш, ще ти го покажа.
Жена­та се усмихна.
– Ще тряб­ва да се раз­бе­реш с тях. Помо­лих ги за помощ, но не съм им господарка.
Уил мно­го бав­но изва­ди малък пред­мет от пояса си. На дъл­жи­на бе не по-дълъг от педя. Аро­ма­тът мно­го бър­зо достиг­на до ноз­д­ри­те и на два­ма­та – мно­го сла­дък, но с едва забе­ле­жи­мо загат­ва­не за разложение.
Очи­те на Калия ста­на­ха яркочервени.
– Доне­съл си чер­на роза? Уил, не разбирам…
Мрав­ки­те запъл­зя­ха надо­лу и само след някол­ко диха­ния нито една не бе оста­на­ла вър­ху тяло­то на Залез.
– Какъв по-под­хо­дящ начин да кажеш сбо­гом на при­ятел от това да под­не­сеш на лоб­но­то му мяс­то най-цен­но­то цвете?
Уил поглед­на към роза­та. Той също виж­да­ше доб­ре на тъм­но, но чер­но­то рас­те­ние не може­ше да се види истин­с­ки. То поглъ­ща­ше вся­ка час­ти­ца свет­ли­на, попад­на­ла вър­ху него. Изглеж­да­ше нере­ал­на, сякаш бе напра­ве­на от мрак.
Две топ­ли струи се сте­ко­ха по бузи­те на жена­та. Сло­жи ръка на уста­та си, за да спо­да­ви хли­па­не­то. Уил се прибли­жи до нея и я пре­гър­на. Тя при­тис­на гла­ва към гър­ди­те му.
– Всич­ко е наред, сега бол­ка­та ще спре…
Калия усе­ти как се гмур­ка в море от топъл мрак. За миг стра­да­ни­е­то и изчез­на. Три уда­ра на сър­це­то по-къс­но Уил ? позво­ли да напус­не тъм­на­та пеле­на. Тя въз­дъх­на и се откъс­на от прегръд­ка­та му.
– Спо­койс­т­ви­е­то на без­д­на­та. Нали така се каз­ва­ше това заклинание?
Залез кимна.
– Хен­рик – про­дъл­жи жена­та, – ми го е при­ла­гал десет­ки пъти. Това май е един­с­т­ве­на­та магия на демо­но­ло­зи­те, коя­то не при­чи­ня­ва болка.
– Всъщ­ност, има и дру­ги, но не са популярни.
Погле­дът на Калия отно­во попад­на вър­ху чер­на­та роза.
– Уил, сигу­рен съм, че можеш да изпол­з­ваш роза­та за нещо по-полезно.
Залез се засмя.
– И за как­во може да ми послу­жи? Да акти­ви­рам раз­ру­ши­тел­на­та ? мощ и да уни­що­жа всич­ко живо в ради­ус от сто­ти­на раз­кра­ча. Или да я пре­дам на Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то, за да извле­кат мас­ти­ло­то от нея и висо­ко­мер­ния Вър­хо­вен жрец да напи­ше поред­но­то си глу­па­во предсказание?
Мъжът се прибли­жи до гро­ба, изро­ви мал­ка дуп­ка, сло­жи роза­та в нея и вни­ма­тел­но я покри с пръст.
– Жал­ко, че не може да ми послу­жи. А точ­но сега имам огром­на нуж­да от помощ.
Уил се изправи.
– Аз съм тук. Зна­еш, че можеш да раз­чи­таш на мен.
– Не, Залез, нико­га пове­че не искам да смес­вам вещер­с­ка­та си енер­гия с тази на демо­но­лог. Мра­зя това, че Хен­рик загу­би душа­та си. Мра­зя и теб, как­то и все­ки друг, кой­то си играе с дъл­би­ни­те на Мра­ка – Калия стис­на зъби.
Мъжът вдиг­на ръка.
– Нека ти пода­ря Спо­койс­т­ви­е­то на без­д­на­та отно­во. Имаш нужда…
– Не се прибли­жа­вай! Това от кое­то имам нуж­да е да успея да наме­ря сина ми. Сама не съм доста­тъч­но сил­на, тър­се­ща­та магия е без­по­лез­на. Кайн проб­ва да ми помог­не, но също без резул­тат… Хен­рик е… беше чудовище…
– Калия, не е необ­хо­ди­мо да мина­ваш през това отно­во. Нека при­зо­ва Око­то на миналото.
Жена­та ким­на и леко пода­де ръка­та си напред. Уил я хва­на вни­ма­тел­но. Затво­ри очи и започ­на да нареж­да думи­те на закли­на­ни­е­то. Ези­кът бе уни­вер­са­лен демо­ни­чес­ки. Без вещи­ца­та да се усе­ти, тя също започ­на да шеп­не позна­ти­те ? думи. Залез се закаш­ля. В про­дъл­же­ние на поч­ти мину­та не успя да овла­дее спа­зъ­ма си.
– Уил, сигу­рен ли си, че всич­ко е как­то трябва?
Мъжът едва успя да ким­не. Опи­та се да си поеме дъл­бо­ко въз­дух, но не се спра­ви. В след­ва­щия си опит вло­жи цяла­та си воля. Кога­то усе­ти, че гър­ди­те му не могат да побе­рат пове­че, се отда­де на каш­ли­ца­та. Изплю нещо, кое­то при­ли­ча­ше на око, но има­ше девет пипала.
– Този път при­зо­вах осо­бе­но голям екзем­п­ляр — каза Уил, дока­то се опит­ва­ше да нор­ма­ли­зи­ра диша­не­то си. – Не се стра­ху­вай, това същес­т­во е тук само за да научи за кон­к­рет­на­та случ­ка, за коя­то ще го помо­ля да про­ве­ри в спо­ме­ни­те ти.
– Знам. Пред­по­ла­гам, че това е стан­дар­т­но­то обяс­не­ние, кое­то даваш на всич­ки, пре­ди да вля­зат в кон­такт с демо­на. Не забра­вяй, че до ско­ро бях съп­ру­га на посве­тен в при­зо­ва­ва­не­то на тва­ри на Мра­ка. Но… в име­то на При­ро­да­та, защо е необ­хо­ди­мо да е тол­ко­ва грозно?
Мъжът повдиг­на раме­не и пога­ли око­то. То изцвър­ча и пипа­ла­та му се уви­ха око­ло пале­ца му.
– Не е гроз­но, просто е раз­лич­но. Сигу­рен съм, че и на него не му се стру­ва­ме осо­бе­но при­ят­ни, но то няма друг избор – поглед­на към Калия. – Дай ми отно­во ръка­та си и затво­ри очи.
Жена­та го послу­ша. Пръс­ти­те и се раз­мър­да­ха нер­в­но миг пре­ди да срещ­нат ръка­та на Залез… и демо­на във фор­ма­та на пряс­но изва­де­но око. Нещо­то изпи­щя и се спу­ка, покри­вай­ки дла­ни­те и на два­ма­та със сту­де­на слуз. Тя про­ник­на през кожа­та им и Уил успя да види това, кое­то се бе слу­чи­ло она­зи вечер.
**
Калия си тана­ни­ка­ше довол­но, дока­то при­гот­вя­ше люби­ма­та супа на сина си. Погри­жи се да сло­жи най-крех­ки­те пар­чен­ца телеш­ко, как­то и пове­че мор­ко­ви, кои­то при­да­ва­ха слад­ни­кав вкус на ясти­е­то. Око­ло нея се навър­та­ше дъл­го­кос­мес­тия кота­рак Джиз­ли, кой­то от вре­ме на вре­ме се отър­к­ва­ше в пола­та ?, за да ? напом­ни, че и той оби­ча месце.
– Пре­ка­ля­ваш – вещи­ца­та се опи­та да напра­ви сър­ди­та гримаса.
Кота­ра­кът измя­у­ка недо­вол­но и с вдиг­на­та опаш­ка се оттег­ли в ъгъ­ла – към пухе­на­та въз­глав­нич­ка, на коя­то спеше.
Калия чу стъп­ки отвън. Очак­ва­ше Хен­рик и мал­кия им син Джо­на­тън да се вър­нат от раз­ход­ка в гора­та. По прин­цип, не оби­ча­ше да се сре­щат тук. Смя­та­ше семейс­т­во­то си за нещо твър­де лич­но. Не иска­ше някой от съсе­ля­ни­те ? да зна­ят за него. Вещи­ца­та бе осо­бе­но раз­въл­ну­ва­на, защо­то от пове­че от сед­ми­ца не бе пре­кар­ва­ла и ден със сина си. Още от съв­сем малък беше даден в дома за сил­но нада­ре­ни деца. Поч­ти все­ки ден сър­це­то ? се къса­ше. Има­ше неис­то­ва нуж­да да бъде до него. Опит­ва­ше се да се успо­кои като си каз­ва­ше, че той е доб­ре там – къде­то могат да се погри­жат за спе­ци­ал­ни­те му нуж­ди. Но разумът труд­но над­де­ля­ва­ше над май­чи­ни­те ? чувства.
На прак­ти­ка, дете­то труд­но би мог­ло да овла­дее сила­та си без чуж­да помощ. Маги­я­та на Мра­ка се бе просму­ка­ла в кръв­та на баща му, а ком­би­на­ци­я­та с при­род­на­та магия на май­ка му бе пред­пос­тав­ка в един момент да се пре­вър­не в нещо мно­го опасно.
Калия потре­пе­ри само при мисъл­та. Нало­жи си да под­тис­не мрач­ни­те мис­ли. Хен­рик и Джо­ни щяха да бъдат при нея съв­сем ско­ро и това бе най-важ­но­то за момента.
Скър­ца­не­то съп­ро­во­ди отва­ря­не­то на вра­та­та. Хен­рик вле­зе – висок и вели­чес­т­вен. Жена­та се усмих­на и са наве­де наст­ра­ни, опит­вай­ки се да види сина си. Но не успя.
– Къде е мал­кия, Хенрик?
Лице­то на демо­но­ло­га оста­на безиз­раз­но. Очи­те на вещи­ца­та се впи­ха в неговите.
– Как­во се е слу­чи­ло, Хен­рик, кажи ми! Защо Джо­ни не е с теб?
Започ­на да я обзе­ма паника.
– Той е на сигур­но мяс­то – той ? обър­на гръб. – Тряб­ва да ми помог­неш. Само ти можеш. Най-накрая ще успея да изпъл­ня заве­та си.
– Какъв завет? Защо просто не ми обяс­ниш къде е мом­че­то ми?
Хен­рик се обър­на към съп­ру­га­та си. Зени­ци­те му се раз­ши­ри­ха, дока­то чер­но­то обгър­на ири­са и рети­на­та му.
– Калия, няма да го видиш отно­во, дока­то не забър­каш дявол­с­ка­та слюнка.
– Ти… ти си се побър­кал – каза вещи­ца­та с тре­пе­ре­щи уст­ни. – Как­во ти ста­ва? Нима демо­ни­те успя­ха да поква­рят душа­та ти? Не, не може да е исти­на. Нали щеше да си от неза­сег­на­ти­те… от чис­ти­те. А сега… Хен­рик, в име­то на При­ро­да­та, бори се…
Той напра­ви крач­ка към нея и я уда­ри с опа­ко­то на ръка­та си.
– Преста­ни да гово­риш глу­пос­ти, Калия. Смя­там, че се изра­зих ясно. Искам да сва­риш адс­ка­та отва­ра. Ина­че няма да видиш сина ни. Никога.
– И как­во смя­таш да напра­виш с нея – вещи­ца­та пока­за зъби­те си, кои­то бяха изца­па­ни с кръв.
– Въп­ро­сът е как­во ти ще направиш…
– Хен­рик не, това вече е пре­ка­ле­но. Едно е да съм съу­час­т­ник… не, няма да раз­пръс­на дявол­с­ка слюнка.
– Мила Калия, уве­ря­вам те, че точ­но това ще напра­виш. Вед­на­га след като свър­шиш с при­гот­вя­не­то на болес­тот­вор­на­та теч­ност ще я изси­пеш лич­но в кла­де­не­ца край селото.
– Защо аз?
Хен­рик се изсмя.
– Искам да видя как Мра­кът про­ник­ва в душа­та ти, обсеб­ва я и поглъ­ща всич­ко добро от нея – той я пре­гър­на въп­ре­ки съп­ро­ти­ва­та ?. – Искам да бъдеш кра­ли­ца на Мрака…
– И с как­во бед­ни­те селя­ни са заслу­жи­ли адс­ка­та болест?
Мъжът присви очи.
– Край­но вре­ме е да преста­неш с тво­я­та наив­ност. Не осъз­на ли, че в този ска­пан свят човек не полу­ча­ва това, кое­то заслу­жа­ва. Случ­ва се това, кое­то реша­ват сил­ни­те. Нима аз бях заслу­жил пове­де­ни­е­то на баща ти. Отидох при него и му обе­щах да се гри­жа за теб, да те напра­вя щас­т­ли­ва. А той запо­вя­да на стра­жи­те да ме бичу­ват и ме пра­ти в изгнание.
– Хен­рик, не започ­вай отно­во. Това ста­на отдав­на. Ние наме­рих­ме начин да сме заед­но, въп­ре­ки труд­нос­ти­те, с кои­то се сблъс­ках­ме. А за обе­ща­ни­е­то – това ли е начи­на, по кой­то го изпъл­ня­ваш? Не осъз­на­ваш ли кол­ко мно­го ме нараняваш?
– Това е само вре­мен­но… дока­то пре­ми­неш през тран­с­фор­ма­ци­я­та – про­шеп­на демо­но­ло­гът. — После няма да има бол­ка, само тих и успо­ко­я­ващ Мрак. А за съсе­ля­ни­те – тях­на­та жер­т­ва ще е бла­го­род­на. Те ще са опит­ни­те жаби, чрез кои­то да успе­ем да напра­вим болест­та още по-мъчи­тел­на и смър­то­нос­на. И тога­ва ще нака­рам истин­с­ки­те винов­ни­ци за мое­то нещас­тие да си платят.
– За кого говориш?
– За хора­та от род­но­то ти село. Тези, кои­то избра­ха баща ти за кмет и го под­кре­пя­ха през всич­ки­те тези годи­ни. Те му позво­ли­ха да ни при­чи­ни всич­ко това. Хай­де, мила Калия, сбъд­ни тази моя фан­та­зия. И ми позво­ли да вър­на бля­съ­ка в очи­те ти. Или, може би тряб­ва да кажа… веч­на­та сянка!
Вещи­ца­та преглътна.
На Залез му при­чер­ня. Чув­с­т­ва­ше се адс­ки измо­рен. Иска­ше да види още от съби­ти­я­та от оне­зи дни, но зна­е­ше, че няма да може да издър­жи дъл­го. Смът­но видя как няка­къв све­ще­ник пода­ря­ва нещо на Калия, тя му се усмих­ва и казва:
– Брат Джей­къб, как­во тряб­ва да зна­чи това?
После вле­зе Хен­рик и напад­на свещеника…
Уил се свле­че на земя­та. Калия го раз­тър­си и му уда­ри две звуч­ни плесници.
– Всич­ко е наред, Калия, просто имам нуж­да от мал­ко почивка.
Залез оста­на на земя­та още извес­т­но вре­ме – със затво­ре­ни очи. Опит­ва­ше се да овла­дее емо­ци­и­те, кои­то напи­ра­ха под повър­х­ност­та и го кара­ха да тре­пе­ри. След като бе видял сце­на­та с Калия, изпит­ва­ше мно­го сил­на нена­вист към Хенрик.
– Успя ли да научиш нещо? – попи­та го Калия
Уил кимна.
– Ста­на­ло­то ста­на­ло – въз­дъх­на. – Сега искам само да наме­ря мом­че­то ми и да го при­тис­на до мен – ръце­те ? несъз­на­тел­но опи­са­ха кръ­го­ве. Знам, че Хен­рик се е погри­жил за него и най-веро­ят­но Джо­ни няма нуж­да от пове­че гри­жи, за да не се ока­же дар­ба­та му запла­ха за него.
– Ако можех­ме да въз­ста­но­вим пен­та­къ­ла… Кол­ко сил­ни бях­ме навре­ме­то, щях­ме да се спра­вим с нами­ра­не­то за миг – Уил раз­три сле­по­о­чи­я­та си. – Хен­рик бе огъ­ня, аз — въз­ду­ха, ти — вода­та, Кайн – земя­та, Лейс – духа.
– Мис­ля, че Лейс взе най-мъд­ро­то решение.
– Нядя­вам се, че се шегу­ваш, Калия – Уил пови­ши тем­бъ­ра си. – Лейс напра­ви най-глу­па­во­то нещо, на кое­то някой е спо­со­бен. Рев­ни­тел в Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то. Това е неле­по. Пре­да­де всич­ко, в кое­то вяр­вах­ме всич­ки в замя­на на без­п­ри­кос­лов­но след­ва­не на воля­та на един луд…
– … и поч­ти неог­ра­ни­че­на власт над сили­те и на Мра­ка и на Светлината.
Уил напра­ви пауза.
– Това е абсур­д­но. Един един­с­т­вен човек да има власт да пише про­ро­чес­т­ва­та и ръко­во­ди десет­ки вли­я­тел­ни и поч­ти непо­бе­ди­ми рев­ни­те­ли. Мис­ля, че раз­би­рам защо Свет­ли­на­та и Мра­ка са реши­ли да издиг­нат буфер, кой­то да реша­ва голя­ма част от сблъ­съ­ци­те меж­ду тях, но въп­ре­ки това смя­там, че тряб­ва да е има­ло и друг начин.
– Това няма голя­мо зна­че­ние, Уил. Важ­но­то е как­во можем да напра­вим в момен­та. Хен­рик – нещо засед­на в гър­ло­то ? – е мър­тъв… а Лейс не би ни помогнал.
– По доб­ре да не го сре­ща­ме пове­че… Въп­ре­ки че имам лошо пред­чув­с­т­вие – про­мър­мо­ри под носа си. – Нека ти помог­на с тър­се­ща­та магия.
– Изклю­че­но, Уил. Не мога да се свър­жа с демо­нич­на­та енер­гия, коя­то вла­де­еш. Сигур­но зна­еш как­во извър­ших. Все­ки ден чув­с­т­вам, че съм само на крач­ка от това да бъда погъл­на­та от без­д­на­та на Мра­ка… и да загу­бя раз­съ­дъ­ка си като Хенрик.
– Това няма да се слу­чи. Знам как…
– Не ти вяр­вам, Залез. Не мога да се дове­ря на такъв като теб… отново.
– Имах пред­вид, че искам да опи­там със соб­с­тве­ни сили.
– Това също би било нера­зум­но. Явно си изклю­чи­тел­но изтощен.
Уил про­чис­ти гър­ло­то си. Все още усе­ща­ше лека болка.
– Може би си въоб­ра­зя­вам, но ми се стру­ва, че някой ни наблюдава.
Мъжът се засмя.
– Пред­по­ло­жих, че ще раз­бе­реш. Това е тво­я­та гора и сетив­ност­та ти е мно­го сил­на тук – обър­на се с гръб към Калия и извика.
– Лин­ри, би ли дошла за мал­ко? – после поглед­на вещи­ца­та. – Имах извес­т­ни опа­се­ния, че ще те сму­ти. А и тя не е точ­но соци­а­лен тип.
С неес­тес­т­ве­ни стъп­ки, от дър­ве­та­та в дале­чи­на­та се появи слаб силу­ет. Дви­же­ни­я­та бяха тро­ма­ви, сякаш пазе­не­то на рав­но­ве­сие бе изклю­чи­тел­но труд­но. Калия замръзна.
Беше жена. Дъл­га­та ? чер­на коса бе сплъс­те­на и в нео­пи­су­ем хаос. Жъл­ти­те ? очи све­те­ха – сякаш в тях горе­ше огън. На една­та ? буза има­ше рана. А една от кос­ти­те на пред­миш­ни­ца­та ? се пода­ва­ше от муми­фи­ци­ра­на­та плът.
– Лин­ри­дия е немър­тъв екзор­сист от орде­на на Пре­чис­те­ния Демон. Мно­го ми помог­на при пър­ва­та ми сре­ща със същес­т­во на Мра­ка. Отто­га­ва, не е напус­ка­ла мис­ли­те ми нито за ден.
Калия съб­ра сме­лост, прибли­жи се до зом­би­то и пода­де ръка­та си към нея с отво­ре­на длан. Лин я поглед­на (при кое­то вещи­ца­та поч­ти се пре­да­де на жела­ни­е­то си да побег­не), след кое­то я пое в оста­тъ­ци­те от сво­я­та и леко я стисна.
“Тол­ко­ва сту­де­на и твър­да ръка! Сигур­но е ужас­но да имаш такава.”
– Рад­вам се, че се запоз­нах­те. Калия, моля да ни изви­ниш, но тряб­ва да тръг­ва­ме. Ще отсед­нем в някоя от пеще­ри­те край потока.
– Нека вятъ­рът духа в гър­ба ви
Калия оста­на загле­да­на в стран­но­то същес­т­во. Кога­то се отда­ле­чи­ха, отиде до гро­ба. За момент и мина мисъл­та да изро­ви чер­на­та роза, но поч­ти вед­на­га отхвър­ли тази мисъл.
**
– Залез… – гла­сът на Лин­ри­дия бе дрезгав.
– Да?
– Видях, че я пре­гър­на. Това не ми хареса.
Уил я хва­на под миш­ни­ци­те и я вдиг­на. Беше мно­го лека. Гър­бът ? опря на един веко­вен дъб. После уст­ни­те на демо­но­ло­га се сля­ха с ней­ни­те. Отдръп­на се, за да види очи­те ? – вина­ги ста­ва­ха кър­ва­во­чер­ве­ни, кога­то пра­ве­ше така. След това я целу­на отново…
Кога­то приклю­чи­ха, Уил се запи­та дали да не напра­ви тър­се­ща магия, с коя­то да се опи­та да наме­ри мес­то­по­ло­же­ни­е­то на Джони.
Ако решиш, че тряб­ва да го напра­ви, въп­ре­ки рис­ко­ве­те (това е мно­го слож­на магия, а Уил е изто­щен), пре­ми­ни на _2. В про­ти­вен слу­чай, мини на_3, къде­то ще можеш да се запоз­на­еш със спо­ме­на­тия при­ятел от мина­ло­то на Уил и Калия.
2
– Зна­еш ли, Лин­ри, мис­ля, че тряб­ва да се опи­там да потър­ся сина на Калия
Немър­т­ва­та жена не каза нищо.
– Как­во има? Нещо не е наред ли.
– Да, сигур­на съм, че си адс­ки измо­рен. А и не я харесвам.
– Сти­га, Лин. Ста­ва дума за едно мал­ко мом­чен­це, кое­то е само… някъ­де там. Сигур­но изпит­ва мно­го силен страх.
– Мис­лех, че демо­но­ло­зи­те вся­ват страх, а не го прогонват.
Уил сло­жи ръка на гърба ?.
– Зна­еш, че съм раз­ли­чен. И имен­но за това ме обичаш.
– Не – отсе­че тя. – Спрях да изпит­вам чув­с­т­ва в момен­та, кога­то сър­це­то ми спря да бие.
– Тога­ва как­во те притеснява?
– Тя. Тол­ко­ва е… жива.
– Но дори така не може да се срав­ня­ва с теб.
Жъл­ти­те ? очи осве­ти­ха лице­то му.
– Наис­ти­на ли?
Уил ким­на и я целу­на по челото.
– А сега ще се съг­ла­сиш ли да ми помогнеш?
– Защо тряб­ва да пома­га­ме на човеш­ко­то пале?
– Пове­че­то жени биха изпи­та­ли със­т­ра­да­ние в така­ва ситу­а­ция. Биха се поста­ви­ли на мяс­то­то на майката…
– Но аз нико­га няма да бъда в ней­на­та ситу­а­ция. Няма как да не го знаеш.
Вятъ­рът раз­вя коса­та ?, а сия­ни­е­то на очи­те ? ста­на по-топ­ло. Залез осъз­на, че може би е оти­шъл твър­де далече.
– Изви­ня­вай, Лин, не исках да те нараня.
– Нежи­ви­те не стра­дат. Преста­ни да се дър­жиш с мен като с човек.
Залез въздъхна.
– Все пак, ще учас­т­ваш ли?
– Някой ден ще спра да се зани­ма­вам с тво­и­те глу­пос­ти. Но този ден няма да е днес.
– Иска ми се да има­ше друг начин. Наис­ти­на ми се иска да не се нала­га­ше да пра­виш това.
– Не те раз­би­рам, топ­лок­ръв­ни. Поло­жи тол­ко­ва уси­лия да ме убе­диш да го напра­вя, а сега не си сигу­рен, че го искаш.
– Аз… имаш тол­ко­ва мал­ко оста­на­ла плът
– Нену­жен оста­тък от пре­диш­ния ми живот – каза тя, изва­ди меча си от нож­ни­ца­та и отря­за мал­ко пар­че от плът­та си – бли­зо до реб­ра­та. Наве­де се, за да го взе­ме и го хвър­ли към Уил. Той го хва­на, невол­но го пога­ли, след това го стис­на меж­ду дла­ни­те си.
Залез усе­ти как поли­та. Носе­ше се висо­ко над земята…
– Уил, как­во става?
– Нещо не е…
Две ръце стис­на­ха Залез за гър­ло­то. Чу се пука­не. Преш­ле­ни­те няма­ше да издър­жат още дъл­го. Мечът на Лин­ри­дия пробляс­на и се заби в сян­ка­та, вкоп­чи­ла се в демо­но­ло­га. Мрач­но­то същес­т­во изсвис­тя и се разпадна.
Лин­ри­дия зале­пи зву­чен шамар на Уил.
– Бла­го­да­ря за помощ­та. А това за как­во беше.
Немър­т­ва­та прибли­жи лице­то си до неговото.
– Опи­тах се да те предуп­ре­дя, че си твър­де уморен.
– Вече ще знам, че тряб­ва да те слушам.
Запи­ши си една чер­на точ­ка и пре­ми­ни на_3.
3
Лейс бе погъл­нат от тре­ни­ров­ка­та си. Седем камен­ни коло­ни бяха издиг­на­ти висо­ко над земя­та. Със завър­за­ни очи, той пра­ве­ше ско­ко­ве меж­ду тях. Поня­ко­га ги ком­би­ни­ра­ше с уда­ри с кра­ка, сал­та или стра­нич­ни пре­вър­та­ния. А това бе само лес­на­та част. Напра­ви бър­за крач­ка назад и увис­на и започ­на да пада. В послед­ния момент се хва­на за ръба на коло­на­та, изтлас­ка се с еди­ния си крак доста­тъч­но сил­но, за да може дру­гия да достиг­не съсед­на­та. Изстре­ля се наго­ре и с два пръс­та се хва­на за ръба. Само с два пръс­та. И оста­на така в про­дъл­же­ние на поло­вин ден.
– Ревнителю!
Лейс се пус­на и пад­на от пет­мет­ро­ва­та коло­на – леко как­то есен­но лис­то пада на мека­та поч­ва. Ново­дош­ли­ят бе обле­чен по същия начин като него самия – оран­же­во кимо­но и чер­ни пан­та­лон и боту­ши, напра­ве­ни от груб плат. Но, бе само момче.
– Изви­ни ме, рев­ни­те­лю Лейс! Не исках да пре­къс­вам сут­реш­на­та ти меди­та­ция, но учи­те­ля Ци иска да те види.
– Бла­го­да­ря ти.
Два­ма­та се поне­со­ха към хра­ма. Бяга­ха. Лейс оби­ча­ше това чув­с­т­во. Дви­же­ше се тол­ко­ва бър­зо, че сякаш вре­ме­то спи­ра­ше. В един момент, мом­че­то започ­на да изос­та­ва чув­с­т­ви­тел­но. Има­ше още мно­го да учи.
Хра­мът се раз­кри пред рев­ни­те­ля с цяла­та си пре­лест. Масив­на сгра­да, чии­то сте­ни бяха извай­ва­ни от скул­п­ту­ри в про­дъл­же­ние на някол­ко човеш­ки живо­та. На тера­си­те на все­ки един от три­те ета­жа има­ше ста­туи, кои­то сякаш все­ки момент биха ожи­вя­ли. Анге­ли, демо­ни, Пове­ли­те­ли на Предопре­де­ле­ни­е­то, гар­гой­ли. А на вър­ха му се виж­да­ше огро­мен рубин, изсе­чен във фор­ма­та на зна­ка на хра­ма – мъл­ния, препле­те­на с перо и рог.
Той сим­во­ли­зи­ра­ше клю­чо­ва­та роля на хра­ма в бит­ка­та меж­ду сили­те на Свет­ли­на­та и тези на Мра­ка. По вре­ме на едно от вре­мен­ни­те им пре­ми­рия, те реши­ли да поста­вят осно­ви­те на орга­ни­за­ция, коя­то да бъде арби­тър. Така се появил Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то, наче­ло на кой­то вина­ги стои човек – Вър­хов­ния Жрец. Смя­та се, че той е най-вли­я­тел­ни­ят мъж, защо­то има власт­та да със­та­вя про­ро­чес­т­ва, кои­то вина­ги са се сбъд­ва­ли. Отчас­ти защо­то мона­си­те от хра­ма – рев­ни­те­ли­те (мъже, даре­ни с власт над маги­и­те на Мра­ка и сили­те на Свет­ли­на­та) – чес­то взе­ма­ха неща­та в свои ръце и се погриж­ва­ха това да се случи.
Лейс се качи по два­на­де­сет­те стъл­би и вле­зе в една от мал­ки­те прист­рой­ки на храма.
– Поръ­ча­ли сте да ме изви­кат, учи­те­лю Чен!
Мъжът пред него бе заста­нал в поза лотус, а пред него има­ше съд с аро­мат­рен чай и две плит­ки чаши. Без да каже нищо, Чен посо­чи към съда с напит­ка­та. Лейс се прибли­жи, наве­де се и заста­на в съща­та поза. Вни­ма­тел­но си наля и отпи.
– Учи­те­лю, искаш да гово­рим за бит­ка­та ми в аре­на­та ли?
Чен покла­ти глава.
– Не, Лейс. Мно­го доб­ре знам, че бит­ка­та няма да е никак­во предиз­ви­ка­тел­с­т­во за теб. Ще е поред­но­то ненуж­но дока­за­тел­с­т­во за бой­ни­те ти умения.
– Сре­щу анге­ла ли ще се бия?
– Не, всич­ки­те ни опи­ти да го убе­дим да се съг­ла­си да учас­т­ва се ока­за­ха безуспешни.Той почи­на пре­ди някол­ко часа. Ще се биеш сре­щу демон.
– Сега вече и аз не виж­дам предиз­ви­ка­тел­с­т­во в това, кое­то ме очак­ва там.
Чен изва­ди сви­тък от широ­кия си ръкав и го под­хвър­ли към Лейс. Рев­ни­те­лят затаи дъх, кога­то видя чер­ве­на­та лен­та, коя­то при­дър­жа­ше пер­га­мен­та навит на руло. В него се съдър­жа­ше зада­ча­та му, успеш­но­то изпъл­не­ние на коя­то щеше да го издиг­не до вът­реш­ния кръг. До архи­рев­ни­те­ли­те. Хао­тич­но­то потреп­ва­не на пръс­ти не бе харак­тер­но за Лейс, но в слу­чая дори на него му бе непо­сил­но да се сдържи.
– Не раз­би­рам защо всич­ки са тол­ко­ва нер­в­ни, кога­то полу­чат чер­ве­на­та задача.
Рев­ни­те­лят не отго­во­ри. Вни­ма­тел­но про­че­те напи­са­но­то. След това още вед­нъж. Кога­то се бе уве­рил, че е запом­нил вся­ка дума, поля сви­тъ­ка с оста­тъ­ка от чая. Пер­га­мен­тът започ­на да дими и да се разпада.
– Лич­но аз пред­ло­жих на Вър­хов­ния Жрец тази зада­ча. Тя ще те изпра­ви сре­щу пре­диш­ни­те ти приятели.
– Един­с­т­ве­ни­те при­яте­ли, кои­то имам са тези в хра­ма. Еднич­ка­та ми цел е да слу­жа на предопре­де­ле­ни­е­то и на Вър­хов­ния Жрец.
Чен въздъхна.
– Доб­ре, вре­ме е да изле­зеш на аре­на­та. Кажи на Гос­по­да­ря на Бит­ки­те, че си изпра­тен на про­ро­чес­ка мисия и е необ­хо­ди­мо тво­я­та схват­ка да е пър­ва, за да може да отпъ­ту­ваш въз­мож­но най-бързо.
Лейс се изпра­ви, гъв­кав като пру­жи­на. Покло­ни се на учи­те­ля си и с бър­за крач­ка изле­зе навън.
Беше тихо като в гроб­ни­ца. Мал­ки­ят амфи­те­а­тър, раз­по­ло­жен на под­зем­но­то ниво на хра­ма бе изпъл­нен с рев­ни­те­ли. Има­ше и някол­ко гос­ти, чии­то офи­ци­ал­ни чер­ни дре­хи кон­т­рас­ти­ра­ха на фона на тра­ди­ци­он­ни­те за хра­ма оран­же­ви одежди.
Пред него бе същес­т­во­то, с кое­то тряб­ва­ше да се бие. Вед­на­га позна вида ? – демон на нощ­та, пиру­ващ от наив­ност­та на мъж­ки­те недос­та­тъ­ци. Може­ше само да пред­по­ла­га как изглеж­да в по-сим­па­тич­ни­те си обра­зи, но в момен­та суку­ба­та бе в рож­де­ния си – умо­пом­ра­чи­тел­но съче­та­ние от люс­пи, рога и ост­ри зъби. В дяс­на­та си ръка дър­же­ше оръ­жие, кое­то бег­ло напом­ня­ше на бич – основ­на­та част пред­став­ля­ва­ше три­мет­ров гръб­нак на неиз­вес­т­но на Лейс същес­т­во. На края му бе прикре­пе­на огром­но жило на скор­пи­он, от кое­то капе­ше зеле­ни­ка­ва течност.
– Загу­бих два­ма от мои­те бра­тя тук – изсъс­ка суку­ба­та. – Вре­ме е да отне­са поне една душа вкъщи.
Бичът опи­са кръг във въз­ду­ха – изне­над­ва­що гъв­кав, сякаш преш­ле­ни­те бяха напра­ве­ни от кожа.
Лейс се усмих­на едва забе­ле­жи­мо и пристъ­пи напред.
Ако искаш Лейс да я убие, мини на_4. Ако поже­ла­еш рев­ни­те­ля да се опи­та да пре­чу­пи воля­та ?, така че да може да я изпол­з­ва в миси­я­та си, пре­ми­ни на_5.
4
Лейс скъ­си дис­тан­ци­я­та, лов­ко избяг­вай­ки жило­то с пре­тър­кул­ва­не напред. Вече виж­да­ше желез­ния си юмрук забит в гръд­на­та ? кост, кога­то едно ряз­ко дви­же­ние на гла­ва­та ? изпра­ти вам­пир­с­ки­те ? зъби на пътя на ръка­та му. Суку­ба­та изхвър­ча на два мет­ра, без да изпус­ка бича си.
Рев­ни­те­лят се свле­че на земя­та. Дъл­бо­ко заби­ти в ръка­та му бяха два­та гор­ни зъба на демо­на. Цяла­та ? отро­ва се бе вля­ла във вени­те му. Тя би мог­ла да убие някол­ко дузи­ни едри мъже, но ефек­тът вър­ху Лейс бе три секун­ди пара­ли­зи­ра­ща аго­ния. Кога­то ефек­та отшу­мя, рев­ни­те­лят се хвър­ли вър­ху все още при­ко­ва­на­та за земя­та суку­ба с тиг­ров скок. Не успя да избег­не кос­т­ния кам­шик, кой­то се уви око­ло гле­зе­на му. Демо­нът вло­жи цяла­та си оста­на­ла сила, за да го изпра­ти надо­лу с гла­ва­та в камен­ния под. Чу се зло­ве­що пука­не и плис­на кръв. Бичът започ­на да пъл­зи към гър­ло­то на рев­ни­те­ля. Щип­ка­та се отка­чи, наме­ри­ла под­хо­дя­що мяс­то в коре­ма на мъжа…
Лейс се пре­тър­ко­ли наст­ра­ни и се зати­ча към про­тив­ни­ка си. Достиг­на я пре­ди тя да успее да мръд­не и я пова­ли на земя­та. Нане­се ? серия от уда­ри по лице­то, изкри­вя­вай­ки и без това зло­ве­щи­те ? черти.
Миг пре­ди бит­ка­та да свър­ши, суку­ба­та изпра­ти маги­чес­ка огне­на стре­ла към рев­ни­те­ля. Тя се плъз­на по кожа­та му, про­ме­ни посо­ка­та си и се вря­за в демо­на, превръ­щай­ки се в огне­на факла.
“Суи­цид­ност!” – покла­ти гла­ва Лейс и поглед­на ръка­та си, от коя­то про­дъл­жа­ва­ха да стър­чат зъби­те на демо­на. Не тряб­ва­ше да ? позво­ля­ва да му нане­се тол­ко­ва сери­оз­ни щети. Беше я под­це­нил. Обе­ща си да не повта­ря съща­та греш­ка с миси­я­та си.
Пре­ми­ни на_6.
5
Лейс се опи­та да пази дис­тан­ция. Деб­не­ше като хищ­ник, готов да се въз­пол­з­ва и от най-мал­ка­та про­лу­ка в защи­та­та на суку­ба­та. За съжа­ле­ние, дъл­ги­ят бич бе опа­сен имен­но от тако­ва раз­сто­я­ние и това му съз­да­ва­ше проб­ле­ми. Лейс лов­ко избег­на жило­то с пре­тър­кул­ва­не напред. Иска­ше да забие желез­ния си юмрук в челюст­та ?, така че да може да я заше­ме­ти и да се опи­та да я пре­чу­пи. Но, едно ряз­ко дви­же­ние на гла­ва­та ? изпра­ти вам­пир­с­ки­те ? зъби на пътя на ръка­та му. Суку­ба­та изхвър­ча на два мет­ра, без да изпус­ка бича си.
Рев­ни­те­лят се свле­че на земя­та. Дъл­бо­ко заби­ти в ръка­та му бяха два­та гор­ни зъба на демо­на. Цяла­та ? отро­ва се бе вля­ла във вени­те му. Тя би мог­ла да убие някол­ко дузи­ни едри мъже, но ефек­тът вър­ху Лейс бе три секун­ди пара­ли­зи­ра­ща аго­ния. Не можа да се сдър­жи и изру­га на глас. Ако уда­рът му бе по-пре­ме­рен, вече всич­ко щеше да е свър­ши­ло и той щеше да има робиня.Когато ефек­та отшу­мя, рев­ни­те­лят се хвър­ли вър­ху все още при­ко­ва­на­та за земя­та суку­ба с тиг­ров скок. Не успя да избег­не кос­т­ния кам­шик, кой­то се уви око­ло гле­зе­на му. Демо­нът вло­жи цяла­та си оста­на­ла сила, за да го изпра­ти надо­лу с гла­ва­та в камен­ния под. Чу се зло­ве­що пука­не и плис­на кръв. Бичът започ­на да пъл­зи към гър­ло­то на рев­ни­те­ля. Щип­ка­та се отка­чи, наме­ри­ла под­хо­дя­що мяс­то в коре­ма на мъжа…
Лейс се пре­тър­ко­ли наст­ра­ни и се зати­ча към про­тив­ни­ка си. Достиг­на я пре­ди тя да успее да мръд­не и я пова­ли на земя­та. Заби пръс­ти­те си в сън­на­та ? арте­рия и изстре­ля рев­ни­тел­с­ка­та си енер­гия през пале­ца и пока­за­ле­ца си. Суку­ба­та започ­на да губи съзнание.
– Не, не уми­рай още, нуж­на си ми!
Но съще­съ­ву­ва­не­то ? ско­ро щеше да приклю­чи. Лейс се опи­та да влее мал­ко енер­гия на Мра­ка, с коя­то да я изле­ку­ва, но това го раз­сея и той пре­къс­на рев­ни­тел­с­кия поток.
“Явно все още имам как­во да уча!” – покла­ти гла­ва Лейс и поглед­на ръка­та си, от коя­то про­дъл­жа­ва­ха да стър­чат зъби­те на демо­на. Не тряб­ва­ше да ? позво­ля­ва да му нане­се тол­ко­ва сери­оз­ни щети. Беше се над­це­нил. Обе­ща си да не повта­ря съща­та греш­ка с миси­я­та си.
Запи­ши си една чер­на точ­ка, пора­ди реше­ни­е­то си да се опи­таш да съз­да­деш още един враг на глав­ни­те герои. Пре­ми­ни на_6.
6
Джей­къб извед­нъж се озо­ва в изпо­ве­дал­ня­та на хра­ма. Почув­с­т­ва се изтръг­нат от ком­па­ни­я­та на анге­ли­те. Усе­ща­не­то не бе от най-при­ят­ни­те, чув­с­т­ва­ше, че Свет­ли­на­та е някъ­де дале­че от него, макар да зна­е­ше, че може да я достиг­не с молитва.
От цен­т­рал­на­та зала се чу шум. Изле­зе от изпо­ве­дал­ня­та и видя Калия. Беше заме­ни­ла оби­чай­на­та си зеле­на рок­ля с чер­ни одеж­ди. Сед­на­ла на една от пей­ки­те, беше под­пря­ла лак­ти на коле­не­те си. До нея сто­е­ше Кайн, кой­то с инте­рес оглеж­да­ше храма.
Калия чу све­ще­ни­ка и бър­зо се изпра­ви. Очи­те ? бяха под­пух­на­ли, а кожа­та ? бе мър­т­веш­ки бледа.
– Отче! Не зна­ех­ме, че си бил тук през цяло­то време.
“Не бях” – помис­ли си Джей­къб, но не каза нищо.
– Имам нуж­да от помощ­та ти – нер­в­но про­дъл­жи Калия. – Аз…не мога да открия сина ми…- тя затво­ри очи и поста­ви ръка на чело­то си. – Опи­тах всич­ко – каза­на на исти­на­та, еле­мен­т­ни съг­лед­ва­чи, ниш­ка­та на кръв­та, но нищо не пома­га. Може би този проклет­ник Хен­рик е мас­ки­рал при­със­т­ви­е­то му – при про­из­на­ся­не­то на име­то на покой­на­та си поло­вин­ка, зъби­те ? се свиха.
– Успо­кой се сес­т­ро, сигу­рен съм, че Свет­ли­на­та ще ти даде сили и посо­ка, за да се спра­виш с това изпи­та­ние. Съг­ла­сен съм да бъда про­вод­ни­ка, сти­га да не се нало­жи да учас­т­вам в няка­къв вещер­с­ки риту­ал. Зна­еш, че имам огра­ни­че­ния, свър­за­ни с расо­то ми, кои­то не мога да прекрач­вам, дори кога­то кау­за­та е чиста.
Калия кимна.
– Един­с­т­ве­но­то, кое­то ще искам от теб е да кажеш молит­ва, с коя­то да при­зо­веш Свет­ли­на­та да ни напътства.
Джей­къб поглед­на към Кайн.
– Отче, аз също си мис­ля, че ти можеш да помог­неш. Няма да забра­вя как ме откло­ни от пътя на мрака.
– Това е мое­то призва­ние, син­ко. Надя­вам се Свет­ли­на­та да помогне.
– Дъл­жа ти изви­не­ние за това, че не ти казах цяла­та исти­на за вещер­с­ки­те риту­а­ли, в кои­то учас­т­вах с Калия и …Хен­рик – Кайн поглед­на загри­же­но към Калия, но тя дори не треп­на. – Но, няма­ше как.
Све­ще­ни­кът кимна.
– Знам, Кайн, няма проблем.
**
Някъ­де отвън се чу тря­сък, послед­ван от вико­ве. Джей­къб изле­зе от хра­ма и Видя, че вход­на­та вра­та на съсед­на­та къща е раз­би­та сякаш с тежък чук. До нея леже­ше един от ред­ни­ци­те на град­с­ка­та стра­жа. На гла­ва­та му има­ше кър­вя­ща рана. В бли­зост до хра­ма сто­е­ше едно от хла­пе­та­та, кое­то въз­хи­те­но под­ска­ча­ше наляво-надясно.
– Отче, беше неве­ро­ят­но, тряб­ва­ше да го видиш. Аз…ще го помня цял живот, къл­на се – мом­чен­це­то не спи­ра­ше да жестикулира.
– Успо­кой се син­ко и ми кажи как­во точ­но видя.
– Едно огром­но и кос­ма­то нещо се появи от нищо­то. Беше ей-тол­ко­ва голя­мо – мом­че­то раз­тво­ри ръце – Не, пет пъти по-голя­мо. Очи­те му бяха въг­ле­ни, ръце­те му като лопа­ти. Уда­ри два пъти по вра­та­та и я счу­пи. После вле­зе вът­ре за миг и изле­зе. Кон­сер­ве­ни­ят човек бе дошъл…
– Мом­че­то ми, не е учти­во да гово­риш така за пази­те­ли­те на реда – поп­ра­ви го Джейкъб.
– Прости ми отче, стра­жа­рят дой­де тога­ва. Изви­ка нещо на звя­ра, но не посмя да се прибли­жи. Кос­ма­ти­ят изръм­жа нещо и тръг­на да бяга на чети­ри лапи. Кон…стражът уж тръг­на до го гони…отче пак ще ми напра­виш забе­леж­ка, ама и той си знае, че с този бирен тър­бух нико­га няма­ше да го хване.
Све­ще­ни­кът едвам успя да сдър­жа усмив­ка­та си.
– И оне­зи рас­те­ния до къща­та – мом­че­то посо­чи розо­ви­те храс­ти с раз­ме­ри­те на човеш­ки бой – се раз­дви­жи­ха и го спъ­на­ха. И бро­ни­ра­ния пад­на и си уда­ри гла­ва­та в ей-този камък. Беше мно­го забав­но, хи-хик.
– Син­ко, чуж­да­та бол­ка е повод за съжа­ле­ние, не за радост. Бла­го­да­ря ти, че ми раз­ка­за как­во е ста­на­ло – каза оте­цът и се прибли­жи до стража.Той про­дъл­жа­ва­ше да охка и да се опит­ва да спре кръв­та. Джей­къб изре­че крат­ка молит­ва, коя­то го нака­ра да се почув­с­т­ва по-добре.
– Как­во се слу­чи, брат­ко? – попи­та, кога­то пре­це­ни, че може да говори
– Дока­то пат­ру­ли­рах забе­ля­зах, че нещо огром­но и кос­ма­то се опит­ва да вле­зе в тази къща – той посо­чи към тази с раз­би­та­та вра­та. – Не бях дале­че, но дока­то стиг­на, същес­т­во­то вече бе раз­би­ло вра­та­та и бе вът­ре. Явно чу потрак­ва­не­то на риз­ни­ца­та ми, защо­то побър­за да изле­зе. Не му дадох ника­къв шанс да нара­ни няко­го вът­ре, но полу­чих теж­ка рана на главата.…
“Мис­ля, че не е чак тол­ко­ва теж­ка.” – помис­ли си брат Джей­къб. Но точ­но този страж има­ше склон­ност да преувеличава.
– …после чудо­ви­ще­то избя­га. А най-стран­но­то бе, че носе­ше дре­хи. Изглеж­да­ха, кра­си­ви. Би ли поглед­нал дали всич­ко е наред вът­ре? Имам нуж­да да оста­на сед­нал още извес­т­но време.
Оте­цът ким­на. Дока­то мина­ва­ше през вра­та­та, забе­ля­за, че сред трес­ки­те има мно­го кос­ми. Бяха фини, дъл­ги и гар­ва­но­во чер­ни. Наме­ри и един нокът, кой­то напо­до­бя­ва­ше ост­ри­е­то на кама.
Нещо се раз­мър­да в гар­де­ро­ба. Брат Джей­къб се стрес­на, но от там не изле­зе чудо­ви­ще, а девой­ка­та, коя­то живе­е­ше в къщата.
– Отче, бла­гос­ло­ве­на да е Свет­ли­на­та, мис­лех, че чудо­ви­ще­то ще ме наме­ри и убие.
– Ако в това същес­т­во има нещо въл­че, сигур­но я е наду­шил, дока­то е бил вът­ре. Цел­та му е била дру­га – оба­ди се Калия, коя­то меж­дув­ре­мен­но бе вляз­ла. Навън се виж­да­ше Кайн, кой­то раз­го­ва­ря­ше с кме­та Пиб­си и начал­ни­ка на стра­жа­та Роулс.
– Нещо лип­с­ва ли ти, дъще?
Моми­че­то се огледа.
– Да, вене­цът от огле­дал­ни кле­па­чи и бебеш­ки сълзи.
– Бебеш­ки съл­зи… едно от най-ряд­ко сре­ща­ни­те цве­тя в реги­о­на. Най-добро­то обяс­не­ние в любов, за кое­то едно моми­че може да мечтае.
Девой­ка­та се изчерви.
– Джей­къб, сигур­но кме­тът ще иска да гово­ри с теб. Аз ще вля­за в цър­к­ва­та. Как­во­то и да реши­те, моля те, отбий се при мен. Искам да ти кажа нещо.
Све­ще­ни­кът кимна.
– Отче – кме­тът се прибли­жи до Джей­къб, вед­на­га щом го видя да изли­за от къща­та. – Има­ме си рабо­та със съз­да­ние на Мра­ка, нали така?
– Ами, не съм…
– Напо­ло­ви­на човек, напо­ло­ви­на вълк, свър­за­ни със сила­та на лип­са­та на Светлина.
– Мис­ля, че това не е невъзможно.
– Точ­но така – отбе­ля­за кме­тът. Тряб­ва да орга­ни­зи­ра­ме лов­на дру­жин­ка, коя­то да зало­ви чудо­ви­ще­то пре­ди да е уби­ло няко­го. Пиб­си поглед­на към начал­ни­ка на стражата.
– Изклю­че­но, моя­та зада­ча е да пазя село­то, не да преслед­вам съз­да­ния на Мра­ка. Но брат Джей­къб може би ще се спра­ви по-добре.
Кме­тът кимна.
– Раз­би­ра се, гру­пич­ка­та в слу­чая след­ва да бъде огла­ве­на от све­ще­ник. Роулс, би ли про­ве­рил дали има добро­вол­ци сред стражите.
Брат Джей­къб бе учу­ден, че има­ше цели два­ма – Слей­тър и Игзей­би­ър. За Слей­тър се гово­ре­ше, че е мно­го добър с арба­ле­та, а Игзей­би­ер се сла­ве­ше с крот­кия си нрав и послуш­но­то изпъл­не­ние на заповеди.
Оте­цът не изга­ря­ше от жела­ние да пове­де мал­ка­та гру­па по сле­ди­те на вър­ко­ла­ка, но и той бе на мне­ние, че като слу­жи­тел на Свет­ли­на­та тряб­ва да изпъл­ни дъл­га си.
Замис­лен, вле­зе в храма.
– Мис­ля, че знам, къде е – каза Калия. Джей­къб бе забра­вил за при­със­т­ви­е­то ?. – Съби­ра вещер­с­ки бил­ки. Най-веро­ят­но е в нова­та гора. Моля те, не ги води там. Искам да се срещ­на със съз­да­ни­е­то. То раз­би­ра от маги­и­те на при­ро­да­та, личи си, че е изпол­з­ва­ло така­ва, за да спъ­не и обез­д­ви­жи стра­жа. Ако се свър­жа с него… това може да е един­с­т­ве­ния ми шанс да наме­ря сина ми.
– Мис­лех, че искаш помощ от мен.
– Не, отче, това бе послед­на­та надеж­да на една отча­я­на май­ка. Знам, че няма да се полу­чи с теб – тя го поглед­на в очи­те. Дове­ри ми се.
Брат Джей­къб се замис­ли. Дали може­ше да се дове­ри на чис­ти­те ? наме­ре­ния и да пове­де гру­па­та дале­че от нова­та гора или да я насо­чи точ­но натам?
Запом­ни избо­ра си и мини на_7.
7
Калия се бе насо­чи­ла към пеще­ри­те. Има­ше усе­ща­не­то, че ще успее да наме­ри общ език с чове­ка-вълк, но не бе успя­ла да пре­одо­лее стра­ха си. Ако неща­та се обър­ка­ха и той при­поз­на­е­ше в нея враг, щеше да ? е труд­но да се защи­ти. Гру­ба­та физи­чес­ка сила на вър­ко­ла­ка сигур­но щеше да бъде фатал­на за нея.
Видя ги – сгу­ше­ни край огъ­ня. Ръка­та му бе обгър­на­ла раме­не­те ?, сякаш за да я пред­па­зи от сту­да, кой­то тя едва ли усе­ща­ше. Уил се изправи.
– Калия, как­во пра­виш тук посред нощ?
– Изви­ня­вай­те, не исках да ви пре­къс­вам, но реших, че е важ­но. Имам нуж­да от помощ.
– Раз­би­ра се, с как­во можем да бъдем полезни?
– Гово­ри за себе си, Уил! – каза под носа си Линридия.
Залез я поглед­на въп­ро­си­тел­но, но не каза нищо.
– Пре­ди мал­ко, дока­то гово­рех с брат Джей­къб, чух­ме как някой раз­би­ва вра­та на съсед­на къща. Сви­де­те­ли­те го опи­са­ха като вър­ко­лак. Кме­тът наре­ди Джей­къб да огла­ви преследването…
– И как­во, очак­ваш да помог­нем на тво­е­то при­ятел­че, за да не бъде изяде­но от голе­мия лош вълк? – теат­рал­но попи­та Лин.
Калия напра­ви пау­за, стъ­пи­са­на от реак­ци­я­та на немъртвата.
– Не… това, кое­то не успях да кажа е, че спо­ред мен не ста­ва въп­рос за вър­ко­лак… поне не такъв, какъв­то е опи­сан в бес­ти­а­ри­те на Мра­ка. Този има вещер­с­ки спо­соб­нос­ти. Изпол­з­вал е рас­ти­тел­но опли­та­не, за да неут­ра­ли­зи­ра при­тек­лия се на помощ страж. Искам само да ме придру­жи­те, кога­то уста­но­вя кон­такт с него. Мис­ля, че ще успея да го убе­дя да ми помог­не да наме­ря Джони.
– Как­во ще кажеш, Лин?
– И без това от тази жена няма мира. Искам да приклю­чим и да си ходим. А и отдав­на не съм поси­ча­ла вър­ко­лак. Ако се ока­же такъв, ще си напра­вя шап­ка от кожа­та на муцу­на­та му.
– Къде смя­таш, че може да е? – попи­та Уил.
– От къща­та е взел един­с­т­ве­но венец от суше­ни цве­тя. Ако наис­ти­на тър­си рас­те­ния, сигур­но вече е в нова­та гора. Там се сре­щат видо­ве­те с най-сил­ни маги­чес­ки свойства.
– Доб­ре, тога­ва. Нека размърдаме.
Ако си решил брат Джей­къб да насо­чи мал­ка­та си гру­па към нова­та гора, пре­ми­ни на_8. В про­ти­вен слу­чай –_15 те очаква.
8
Калия има­ше мрач­но пред­чув­с­т­вие. Край нова­та гора бе нео­би­чай­но тихо. В дале­чи­на­та се виж­да­ше слаб огън. Три­ма­та се насо­чи­ха бър­зо към него. На вещи­ца­та ? идва­ше да крещи.
Опрял гър­ба си на едно мла­до дър­во, чове­кът вълк напра­ви послед­но­то си дви­же­ние – изва­ди от пояса си мал­ка пръч­ка и се опи­та да я пода­де към брат Джей­къб, кой­то гле­да­ше вце­пе­нен разиг­ра­ва­ща­та се пред него случ­ка. От гър­ди­те на чудо­ви­ще­то стър­че­ше стре­ла, наско­ро напус­на­ла арба­ле­та на Слей­тър, кой­то вече бе пре­за­ре­ден и все така насо­чен към кос­ма­та­та твар. В стра­ни от тях, Игзей­би­ър прехвър­ля­ше меча си от ръка на ръка, готов да го забие в чове­ка вълк.
Джей­къб поглед­на към Калия.
– Сес­т­ро, беше пра­ва… Това не бе вър­ко­лак. Ако беше съз­да­ние на Мра­ка, молит­ви­те ми щяха да го сра­зят. Аз… съжа­ля­вам, тряб­ва­ше да те послу­шам. В очи­те му… има­ше тол­ко­ва инте­лект… тол­ко­ва Свет­ли­на. Дано почи­ва в мир и Свет­ли­на­та ни прости за това, кое­то извършихме…
Слей­тър поне­чи да каже нещо, но се отка­за. Не иска­ше да си позво­ля­ва нер­вен изблик точ­но сега.
– Отче, мис­ля, че той иска­ше да ти даде нещо. Хей­де, взе­ми го.
Све­ще­ни­кът се наве­де и вни­ма­тел­но вдиг­на пръ­чи­ца­та. Беше гру­бо издя­ла­на. Сто­ри му се лека, сякаш бе куха.
– Може би в нея има нещо цен­но. Защо той иска­ше аз да я взе­ма. Нима не зна­е­ше, че аз орга­ни­зи­рах него­ва­та смърт?
– Джей­къб, неща­та не са тол­ко­ва прости – опи­та се да го успо­кои Калия. – Явно е смя­тал, че най-доб­ре ще съх­ра­ниш цен­ния пред­мет. Сигур­на съм, че кога­то се успо­ко­иш, Свет­ли­на­та ще ти пока­же как­во да пра­виш с нея.
– Аз ще се погри­жа тяло­то му да бъде погре­ба­но – оба­ди се Залез.
– Уил, това ти ли си? Не очак­вах да те видя отно­во – каза Джейкъб.
– Да, отче, аз съм. Съжа­ля­вам, че се виж­да­ме при таки­ва обстоятелства.
– А най-голям повод за съжа­ле­ние имам аз – про­ро­ни една съл­за Калия. – След като веще­рът вълк е мър­тъв, няма кой да ми помог­не да наме­ря сина ми.
– Нали иска­ше да го напра­вя аз? – каза све­ще­ни­кът. – Точ­но за това си гово­рех­ме, кога­то… той раз­би вратата.
Вещи­ца­та покла­ти глава.
– Няма как да се полу­чи, отче. Източ­ни­ци­те ни на сила са мно­го раз­лич­ни. Може би тряб­ва да при­ема, че съм загу­би­ла не само Хен­рик, а и Джони.
– Хай­де сти­га – каза Лин­ри­дия, коя­то до този момент бе успя­ла да оста­не неза­бе­ле­жи­ма. – Ела тук – прибли­жи се към Калия и я пре­гър­на с кос­те­ли­ви­те си ръце.
– Кой е това? – попи­та Джейкъб.
– Просто я игно­ри­рай отче. При­ятел е.
Све­ще­ни­ка кимна.
Запи­ши си две чер­ни точ­ки зара­ди убийс­т­во­то на чове­ка-вълк, кое­то предиз­ви­ка Пре­ми­ни на_16.
9
Джей­къб, затво­ри очи и полу­чи силен све­то­вър­теж. Опи­та се да поеме въз­дух, но не успя. Започ­на да го обзе­ма паника…
– Хей, ти тряб­ва да си новия лечител…
– Аз ли?
– Естес­т­ве­но, хай­де, побър­зай, току що дока­ра­ха ранените.
Све­ще­ни­ка раз­тър­си гла­ва. Неп­ри­ят­ни­ят ефект от пъту­ва­не­то бе започ­нал да отми­на­ва. Огле­да се. Нами­ра­ше се пред огром­на сгра­да, може би дво­рец. Или манас­тир, ако се съде­ше по някол­ко­то зна­ме­на – изоб­ра­зя­ва­щи вод­на кап­ка и сти­ли­зи­ра­но слън­це на бял фон.
– Побър­зай, брат­ко, уми­ра­щи­те се нуж­да­ят от нас!
Брат Джей­къб бе пора­зен. Жена­та пред него бе в дре­хи, напо­до­бя­ва­щи тези на мона­хи­ни­те от него­вия свят. Но, няма­ше покри­ва­ло на гла­ва­та, така че може­ше да види огне­но­ру­са­та ? коса, гриж­ли­во впле­те­на на плит­ка. Уст­ни­те ? изглеж­да­ха неес­тес­т­ве­но чер­ве­ни, може би бяха боя­ди­са­ни с нещо.
– Отче, изви­ни ме, че не спа­зих ети­ке­та. Аз съм сес­т­ра Улмия – тя пода­де изва­я­на­та си ръка към свещеника.
– Брат Джей­къб. Нека Свет­ли­на­та оза­ри дни­те ти, сес­т­ро – каза той, нес­по­со­бен да се откъс­не от звез­ди­те в зеле­ни­те ? очи.
– Свет­ли са всич­ки дни, в кои­то изпъл­ня­ва­ме воля­та на Бога.
“Какъв Бог, в име­то на Свет­ли­на­та?” – помис­ли си све­ще­ни­ка, но не каза нищо.
Улмия хва­на Джей­къб за ръка­та, явно реши­ла, че тряб­ва да взе­ме по-сери­оз­ни мер­ки, за да го нака­ра да се раз­мър­да и го пове­де по камен­ния път към сгра­да­та с болните.
Бяха око­ло поло­вин дузи­на – аго­ни­зи­ра­щи, с теж­ки нара­ня­ва­ния, с про­пи­ти от пот и кръв дре­хи – просна­ти на гру­би чер­ги, напра­во на пода. Две сес­т­ри почис­т­ва­ха рани­те им с някак­ва теч­ност, но явно това бе всич­ко, кое­то може­ха да напра­вят, за да облек­чат стра­да­ни­я­та им.
– Сес­т­ро Никия, сес­т­ро Вера­сен, бла­го­да­ря оттук поема­ме ние.
Дано свет­ли­на­та на Съз­да­те­ля ви помог­не да изле­ку­ва­те тези хора, пре­ла­те – каза една от тях на Улмия, дока­то оглеж­да­ше ново­дош­лия, мал­ко пре­ди да излезе.
– Това са сери­оз­ни нара­ня­ва­ния – нала­га­ше се Джей­къб да пови­ши тон, за да над­ви­ка сте­на­ни­я­та. Мъжът пред него бе с отха­пан бицепс
– Нико­га пре­ди ли не си виж­дал жер­т­ви на лупини?
Све­ще­ни­ка покла­ти глава.
– Доб­ре, нека не се бавим пове­че. Моля, поеми този пред теб, аз ще отида в дъно­то. Там май има­ме нещо по-сериозно.
Брат Джей­къб изре­че молит­ва към Свет­ли­на­та и поста­ви ръка­та си на бол­но­то мяс­то на мъжа. С пери­фер­но­то си зре­ние видя, че Улмия се обръ­ща към него, явно учу­де­на, че не е чува­ла за тази молит­ва, но после про­дъл­жи напред.
Све­ще­ни­кът бе уди­вен от ефек­та. Само след секун­да ръка­та му бе въз­ста­но­ве­на напъл­но. Мъжът се хва­на за мяс­то­то, къде­то до ско­ро зее­ше кра­тер, нявяр­ващ на очи­те си. Джей­къб се насо­чи към оста­на­ли­те. Явно в този свят, лечеб­ни­те му молит­ви има­ха мно­го по-силен ефект. Успя да изле­ку­ва още три­ма – раз­би­то рамо, теж­ка рана на гла­ва­та и поч­ти отха­пан крак.
Беше само да метър от Улмия, така че в шок успя да види как леку­ва сес­т­ра Улмия. Тя докос­на раз­къ­са­ния корем на мъжа, на лице­то ? се изпи­са широ­ка усмив­ка. После кожа­та ? почер­ве­ня, чу се демо­ни­чен смях. Това про­дъл­жи не пове­че от две секун­ди, така че брат Джей­къб не бе сигу­рен дали не му се е сто­ри­ло. В край­на смет­ка, бол­ни­ят бе излекуван.
– Брат­ко, нима успя да се спра­виш с нара­ня­ва­ни­я­та на четиримата?
Улмия огле­да оздравелите.
– Не, аз сес­т­ро, просто съм про­вод­ник на сила­та са Светлината.
– Свет­ли­на­та е най-сил­но­то пре­въп­лъ­ще­ние на Бога, зна­чи на това ви учат в Таксос.
– Всъщ­ност не…
“Не гле­дай към очи­те…” – опи­та се да си нало­жи отецът.
–… съм от Так­сос. Мал­ко е слож­но за обяснение.
– Доб­ре, ще ми раз­ка­жеш по-къс­но. Сега отиди да си почи­неш. На теб е отре­де­но бун­га­ло­то до лаза­ре­та. Поръ­ча­ла съм да ти оста­вят и нещо за хап­ва­не. Сес­т­ра Никия при­гот­вя неве­ро­я­тен пай с месо и яйче­ни кура­бий­ки – обър­на се към дру­ги­те мъже. – А вие, ще оста­не­те тук до утре сут­рин­та. Може да има­те скри­ти нара­ня­ва­ния, кои­то да дадат усложнения.
– А за нас ще има ли пай и кура­бий­ки? – оба­ди се един от тях.
– Може би, ако сте послуш­ни – усмих­на се закач­ли­во мона­хи­ня­та. – След някол­ко часа, ще изпра­тя сес­т­ри­те, да про­ве­рят как сте.
С Улмия излязоха.
– Кога­то се въз­ста­но­виш, брат Джей­къб, искам да дой­деш в ста­я­та ми, за да ми раз­ка­жеш за себе си. Дано се чув­с­т­ваш ком­фор­т­но в бунгалото.
Тя му мах­на за сбогом.
Всъщ­ност, обста­нов­ка­та бе по-ско­ро лук­соз­на. Удоб­но бюро, меко лег­ло. А хра­на­та бе вели­ко­леп­на. Не му тряб­ва­ше дъл­га почив­ка, за да се почув­с­т­ва като нов.
Ако искаш, брат Джей­къб може да ува­жи пока­на­та на сес­т­ра Улмия (10), или да потър­си хора­та-въл­ци (13).
10
Джей­къб се кач­ва­ше бав­но по изви­та­та камен­на стъл­ба. С удив­ле­ние забе­ля­за, че все­ки един камък бе изва­ян със ста­ра­ние и бе покрит с лъс­кав слой, в кой­то пробляс­ва­ха мал­ки свет­лин­ки, кога­то ги поглед­не­ше под опре­де­лен ъгъл. Ста­я­та на сес­т­ра Улмия бе на тре­тия етаж. Масив­на­та дър­ве­на вра­та бе широ­ко отво­ре­на, така че све­ще­ни­ка вле­зе напра­во, без да чука.
Мона­хи­ня­та бе заста­на­ла на тера­са­та. Вятъ­рът се заиг­ра­ва­ше с ефир­ни­те кра­и­ща на роба­та ?, как­то и с непо­кор­ни­те ? чуп­ли­ви кичу­ри кои­то не бяха обхва­на­ти в стег­на­та­та плитка.
Тя го чу, обър­на се и влезе.
– Брат Джей­къб, бях започ­на­ла да си мис­ля, че няма да дой­деш – усмих­на му се тя.
Оте­цът я поглед­на в очи­те само за миг, след кое­то извър­на поглед. Усе­ти нети­пич­на топ­ли­на в бузи­те си. Беше му мно­го труд­но, дори болез­не­но да виж­да тези изум­ру­де­ни очи. Събуж­да­ха в него непоз­на­ти чувства.
Улмия наля чаша пло­дов сок в две метал­ни чаши и пода­де една­та на Джей­къб. Той я пое с тре­пе­ре­щи пръсти.
– Кой си ти, брат Джей­къб? Появя­ваш се тук, точ­но кога­то има­ме нуж­да от лечи­тел. Про­из­на­сяш молит­ви, кои­то уж са насо­че­ни към Бога на Свет­ли­на­та, но са таки­ва, как­ви­то нико­га не съм чува­ла. А аз съм учи­ла све­ще­на­та кни­га в цен­т­рал­ния манас­тир на Ан.
Джей­къб въздъхна.
– Аз съм при­ше­лец. Идвам от свят, кой­то е на път да бъде завла­дян от мра­ка. Дой­дох тук, защо­то си мис­ля, че тук ще мога да наме­ря сред­с­тво­то, с кое­то да въз­ста­но­вя рав­но­ве­си­е­то. Не съм чувал за Бог на Свет­ли­на­та, макар вяра­та, коя­то изпо­вяд­вам да е към Свет­ли­на­та. Знам ли, може би гово­рим за едно и също.
– Надя­вам се, брат Джей­къб. Наис­ти­на бих иска­ла да изпо­вяд­ва­ме една и съща религия.
Све­ще­ни­ка повдиг­на вежди?
– Защо?
– Ами, мно­го от мои­те бра­тя и сес­т­ри по расо не успя­ват да позво­лят на Свет­ли­на­та да про­ник­не в души­те им, така че да могат да дадат дара на изце­ле­ни­е­то на ране­ни­те. Ако оста­неш тук, това би било полез­но на цър­к­ва­та ни. Ако ли не – Улмия отмет­на опаш­ка­та си – Ще знам, че дори в дру­ги све­то­ве имам тол­ко­ва дос­то­ен брат.
Джей­къб преглът­на шумно.
– Зна­еш ли, така и не раз­брах, защо е този кон­ф­ликт с хората-вълци.
– Лупи­ни­те са пази­те­ли на гора­та. Боги­ня­та Май­ка – съп­ру­га­та на Богът на Свет­ли­на­та – им е пове­ри­ла гри­жа­та за гора­та. Най-вече за дър­ве­та­та, тъй като те не могат да се защи­та­ват сами. Но, хора­та биха замръз­на­ли през зима­та, ако не палят огън в домо­ве­те си с дър­ве­си­на — Улмия докос­на рамо­то на Джей­къб за секун­да – раз­ка­жи ми за това, кое­то заплаш­ва твоя свят.
– Ами… При вас има ли Храм на Предопре­де­ле­ни­е­то – осме­ли се да поглед­не в очи­те ? отново?
Мона­хи­ня­та покла­ти гла­ва отрицателно.
– Не раз­би­рам за как­во гово­риш, брат Джейкъб.
– За храм, кой­то да играе роля­та на буфер меж­ду сблъ­съ­ци­те на сили­те на Свет­ли­на­та и Мрака.
– Зву­чи като доб­ра идея. Щеше да е доб­ре, ако има­ше някой, кой­то да регу­ли­ра сблъ­съ­ци­те меж­ду дър­во­се­ка­чи­те и лупините…
– Може би не сес­т­ро. Имам пред­вид, поне в моя свят не се полу­ча­ва доб­ре. Вър­хов­ния Жрец се гри­жи само за инте­ре­си­те на Мра­ка. Аз… тряб­ва да го спра. Ина­че всич­ко, в кое­то няко­га съм вяр­вал ще бъде обре­че­но на неуспех.
Улмия се добли­жи до Джейкъб.
– Има ли нещо, с кое­то да мога да ти помог­на, за да напра­виш след­ва­щи­те стъп­ки по пътя, по кой­то си тръгнал?
Све­ще­ни­кът се пото­пи в изга­ря­щия студ на очи­те ?. И този път не успя да се откъс­не. Усе­ща­ше как невол­но се прибли­жа­ва към нея…
Ако позво­лиш на брат Джей­къб да се под­чи­ни на пори­ва и да целу­не Улмия, пре­ми­ни на_11. В слу­чай, че решиш, че оте­цът тряб­ва да про­дъл­жи да се бори със страс­ти­те си, мини на_12.
11
Уст­ни­те им се сля­ха. Джей­къб усе­ти, че потъ­ва в мека мъг­ла. Ръце­те му неу­сет­но обхва­на­ха врата ?.
– Сес­т­ро, не бива…
Оте­цът се отдръп­на и видя корен­на­та про­мя­на, коя­то бе пре­тър­пя­ла Улмия. Кожа­та ? бе кър­ва­во­чер­ве­на, зеле­ни­те ? очи бяха потъм­ня­ли, а зени­ца­та се бе издъл­жи­ла и очи­те ? при­ли­ча­ха на змийс­ки. От гла­ва­та ? израс­на­ха две неж­ни рогца.
– Джей­къб, не искам… не тряб­ва да ме виж­даш в този вид. Не е ред­но, аз… не съм демон. Поне не вече.
– Всич­ко е наред – све­ще­ни­ка се добли­жи до нея и я пре­гър­на. – Демон или не, ти слу­жиш на Свет­ли­на­та, сес­т­ро. Това е важ­но­то за мен. А и видях да при­емаш този вид в лаза­ре­та вче­ра, дока­то лекуваше.
Сес­т­ра Улмия напра­ви крач­ка назад. Отно­во си бе въз­вър­на­ла човеш­кия облик.
– Нима това не те кара да се отвра­ща­ваш от мен? – попи­та пла­хо тя.
– Не, никой не изби­ра какъв ще се роди. Важ­но е по кой път ще тръг­не – той я хва­на за ръка­та. – Все пак, би ли иска­ла да спо­де­лиш с мен на как­во се дъл­жи тази тран­с­фор­ма­ция, през коя­то пре­ми­на­ваш понякога?
– Пред­по­ла­гам не си чувал леген­да­та за пала­ди­на Аторо.
– Не, но ще се рад­вам да ми я разкажеш.
– В име­то на Бога на Свет­ли­на­та, раз­би­ра се, че не си я чувал, та ти не си от нашия свят. В най-общи линии, Рица­рят на Свет­ли­на­та Ато­ро навля­зъл дъл­бо­ко в земи­те на Мра­ка. Там научил, че един вид демо­ни има уди­ви­тел­но­то свойс­т­во да поглъ­ща бол­ка­та на смър­т­но ране­ни­те и така да ги успо­ко­я­ва или дори леку­ва. Отвля­къл едно мал­ко демон­че и го доне­съл в цър­к­ва­та. Там… ме поели екзор­сис­ти­те. Не си спом­ням как­во са ми пра­ви­ли. Но, сега съм това, кое­то виж­даш пред себе си.
– Най-прекрас­на­та глед­ка, коя­то Свет­ли­на­та ми е позво­ли­ла да видя през целия си живот.
Улмия све­де поглед.
– Лас­ка­еш ме…
– Ще ми обяс­ниш ли как­во е това, с кое­то си покри­ла уст­ни­те си? Напра­ви ми впе­чат­ле­ние още пър­вия път, кога­то те видях. Кара ги да изглеж­дат кър­ва­во­чер­ве­ни. А на вкус е… труд­но ми е да го опре­де­ля, но е приятно.
– Това е чер­ве­но баг­ри­ло. При­гот­вя се от екс­тракт от яго­ли­на. Мно­го от жени­те тук го изпол­з­ват, за да изглеж­дат по-красиви.
Джей­къб повдиг­на вежди.
– Нима тук е при­ето слу­жи­те­ли­те на Свет­ли­на­та да бъдат суетни.
– Раз­би­ра се – Богът- Съз­да­тел е напра­вил хора­та по свое подо­бие. Няма нищо лошо в това човек да под­чер­та­ва кра­со­та­та си. Само че, на слу­жи­те­ли­те на цър­к­ва­та на свет­ли­на­та е забра­не­но да показ­ват нещо пове­че от лица­та, вра­та и дла­ни­те си.
Брат Джей­къб кимна.
– Спо­ме­на ми за някак­во сред­с­тво за пре­мах­ва­не на Вър­хов­ния Жрец на онзи храм…
– Хра­мът на Предопределението!
– Да… как­во тряб­ва да представлява?
– Не съм сигу­рен… кама или копие.
– Кама – Улмия се енту­си­а­зи­ра извед­нъж – Каз­ва ли са ми, че кога­то са ме донес­ли в хра­ма, в пеле­ни­те ми е има­ло кама. Сега ще ти я покажа.
Мона­хи­ня­та се наве­де под лег­ло­то, бър­зо изва­ди метал­ния пред­мет и го пода­де на брат Джей­къб. Оте­цът го огле­да. Ост­рие на прак­ти­ка лип­с­ва­ше – вмес­то него има­ше три препле­те­ни шипа. Дръж­ка­та бе от кова­но желя­зо – вели­ко­леп­на сти­ли­за­ция на пла­мък. На вър­ха на дръж­ка­та се виж­да­ше скъ­по­це­нен камък с цве­та на очи­те на Улмия, кога­то бе в човеш­ка­та си фор­ма. Джей­къб усе­ти сил­но затоп­ля­не в дла­ни­те си.
– Мис­ля, че това е оръ­жи­е­то, кое­то търсех.
– Само не ми каз­вай, че аз съм само сред­с­тво­то да достиг­неш до нея…
– Не, сес­т­ро, ти си нещо мно­го пове­че. Сега ме изви­ни, тряб­ва да се вър­на в моя свят.
– Ще се вър­неш ли?
– Раз­би­ра се. Това ще е пър­во­то нещо, кое­то ще напра­вя, след като побе­дя вър­хов­ния жрец.
– Ще чакам. Нека Свет­ли­на­та във всич­ки­те ? фор­ми да бди над теб, брат Джейкъб.
Пре­ди да успее да отвър­не как­во­то и да било, отно­во усе­ти вку­са на екс­трак­та от яголина…
Запи­ши си една чер­на точ­ка. Пре­ми­ни на_14.
12
Брат Джей­къб започ­на да трепери.
– Всич­ко наред ли е, Джей­къб. Не изглеж­даш доб­ре. Бузи­те ти са чер­ве­ни, сякаш имаш треска.
“Раз­би­ра се, че не съм доб­ре. Като постещ, попад­нал на пир.”
Улмия поне­чи да докос­не чело­то му, но той се отдръпна.
– Попи­та ме дали би мог­ла да ми помог­неш с нещо.
– Точ­но така, отче. Сигур­на съм, че Богът на Свет­ли­на­та… Свет­ли­на­та не те е срещ­на­ла с мен случайно.
“Дано пове­че не ми изпра­ща таки­ва изпитания.”
– Да, сес­т­ро. Нуж­дая се от опре­де­ле­но оръ­жие. Копие или кама.
– Сещам се за една кама… не, едва ли е тя. Зна­еш ли, може би ще е по-доб­ре да се качим до вър­ха на кула­та, за да попи­таш ангела.
– Тук живее ангел?
– През по-голя­ма­та част от вре­ме­то. Хай­де. – Улмия пода­де ръка, после, видя­ла обър­ка­ния му поглед доба­ви – Зна­еш, че няма да те нараня.
“Изоб­що не съм сигу­рен. Сър­це­то ми вече кърви.”
С тре­пе­ре­щи пръс­ти я докос­на и два­ма­та се заис­кач­ва­ха по стъл­би­те. До мал­ка стая без врата.
– Запо­вя­дай­те, чада на Свет­ли­на­та. Ник­със се рад­ва да ви види. – посрещ­на ги плъ­тен глас.
Очи­те на Джей­къб се раз­ши­ри­ха. Анге­лът бе висок над два мет­ра. Изря­за­на­та му роба труд­но скри­ва­ше огром­ни­те му мус­ку­ли. Бра­да­та му бе доб­ре офор­ме­на. Само масив­ни­те бели кри­ле на гър­ба му загат­ва­ха че пред све­ще­ни­ка бе свет­ло същес­т­во, а не про­фе­си­о­на­лен войник.
– В Анфол­дия някои неща изглеж­дат по-раз­лич­ни, откол­ко­то в све­та, от кой­то идваш. Но, раз­ли­чи­я­та са само повър­х­нос­т­ни. Уве­ря­вам те, че в мен има тол­ко­ва Свет­ли­на, кол­ко­то и в Клариса.
– Позна­ваш малия ангел?
– Раз­би­ра се, чес­то отпра­вя­ме молит­ви заед­но, кога­то сме в Свет­ло­дом. Тя ми каза за теб. Вър­виш по път, пред­на­чер­тан от Свет­ли­на­та. И се спра­вяш отлично.
– Не е съв­сем така. Поня­ко­га се чув­с­т­вам слаб.
Ник­със се разсмя.
– Мога да те уве­ря, че Свет­ли­на­та не те е срещ­на­ла със сес­т­ра Улмия за да те изпитва.
– Но канона…
– Оста­ви кано­на. Има мес­та дори в Цър­к­ва­та, къде­то Свет­ли­на­та не е огря­ла. И някои от тях са свър­за­ни с кано­на. Но, ти имаш сво­бод­на­та воля да реша­ваш как­во да пра­виш. А относ­но миси­я­та ти, Улмия, кама­та, коя­то е нуж­на на брат Джей­къб е точ­но тази за коя­то си мислиш.
Сес­т­ра­та ким­на и посег­на към кръс­та си, къде­то в една от гън­ки­те на роба­та ? бе скрит малък кожен калъф. Бър­зо изва­ди мета­лен пред­мет от него и го пода­де на брат Джей­къб. Оте­цът го огле­да. Ост­рие на прак­ти­ка лип­с­ва­ше – вмес­то него има­ше три препле­те­ни шипа. Дръж­ка­та бе от кова­но желя­зо – вели­ко­леп­на сти­ли­за­ция на пла­мък. На вър­ха на дръж­ка­та се виж­да­ше скъ­по­це­нен камък с цве­та на очи­те на Улмия. Джей­къб усе­ти сил­но затоп­ля­не в дла­ни­те си.
– Мис­ля, че това е оръ­жи­е­то, кое­то търсех.
– Само не ми каз­вай, че аз съм само сред­с­тво­то да достиг­неш до нея…
– Оста­ви го, Улмия. Обър­кан е. Има нуж­да от вре­ме, за да раз­бе­ре воля­та на Светлината.
На Джей­къб му се сто­ри, че за секун­да очи­те ? се изпъл­ват със съл­зи. Във след­ва­щия момент го гле­да­ха вер­ти­кал­ни зени­ци. Све­ще­ни­кът реши, че може би напре­же­ни­е­то му идва­ше мно­го и си въоб­ра­зя­ва някои неща.
– Сигу­рен съм, че има­те как­во да си каже­те след­ва­щия път, кога­то се види­те. Но, сега е вре­ме брат Джей­къб да се срещ­не с Вър­хов­ния Жрец на Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то. И основ­на­та при­чи­на Мра­кът да е тол­ко­ва силен в него­вия свят.
Улмия целу­на вър­ха на пръс­ти­те си, прибли­жи се до Джей­къб и с тях докос­на буза­та му…
Пре­ми­ни на_14.
13
Джей­къб попи­та една от сес­т­ри­те къде може да се срещ­не с хора­та въл­ци. Тя го изгле­да подоз­ри­тел­но, после го упъ­ти към мес­т­ност­та, къде­то се бе разиг­ра­ла бит­ка­та. Не бе дале­че. Све­ще­ни­ка се наслаж­да­ва­ше на све­жия въз­дух, дока­то кра­че­ше по отъп­ка­ния хъл­мист път. Достиг­на до сечи­ще­то – на гра­ни­ца­та на пъте­ка­та и гора­та. Някои от дъне­ри­те бяха покри­ти с кръв. И спе­ци­фич­на­та кози­на, коя­то Джей­къб бе наме­рил сред трес­ки­те в род­но­то си село.
Сър­це­то му учес­ти сво­е­то бие­не, дока­то навли­за­ше в гора­та. Храс­ти­те ста­ва­ха все по-гъс­ти. Лупи­ни­те, как­то някои нари­ча­ха тези същес­т­ва, може­ха да бъдат скри­ти нався­къ­де око­ло него и да го пова­лят само с един удар, без дори да успее да ги види пре­ди това.
За щас­тие, спо­тай­ва­щия се човек – вълк реши да му даде шанс да обяс­ни. Беше мно­го едър и с чер­на кози­на, покри­та с гру­би коже­ни доспехи.
– Изгу­би ли се, отче – попи­та той с дрез­га­вия с баритон.
Све­ще­ни­ка спря на мяс­то, пара­ли­зи­ран от страх.
– Вие, хора­та не сте доб­ре дошли в гора­та ни. Ако не искаш кръв­та ти да напои коре­ни­те на дър­ве­та­та, обър­ни се и се вър­ни там, откъ­де­то си дошъл.
– Искам да се срещ­на с вода­ча ви – каза оте­цът и изва­ди дебе­лия дър­вен жезъл от пояса си.
– Мно­го от без­кос­мес­ти­те искат да пого­во­рят с него. Или да го уби­ят. – той раз­гле­да вни­ма­тел­но жезъ­ла. – Имаш къс­мет, Вър­хов­ни­ят Дру­ид е тук. И ще ти позво­ля да се срещ­неш него.
Лупи­нът му напра­ви знак да го послед­ва и два­ма­та се отпра­ви­ха по-дъл­бо­ко в гора­та. Чове­кът-вълк се дви­же­ше доста бър­зо за масив­но­то му тяло, така че на Джей­къб му се нала­га­ше да под­тич­ва, за да го настигне.
Достиг­на­ха до палат­ка – напра­ве­на от гру­бо окас­т­ре­ни кло­ни и кожи. Пред нея се бяха наста­ни­ли чети­ри­ма снеж­но­бе­ли лупи­ни. При вида на Джей­къб, еди­ни­ят от тях ско­чи на кра­ка и доле­пи муцу­на­та си до расо­то на све­ще­ни­ка. Той се почув­с­т­ва доста нелов­ко при мисъл­та за масив­ни­те челюс­ти, кои­то бяха на мили­мет­ри от него.
– Слот, всич­ко е наред – каза някой с нео­би­чай­но спо­ко­ен за зве­ро­по­доб­ни­те тон.
От палат­ка­та бе изля­зъл лупин, в чии­то очи се чете­ше нео­би­ча­ен инте­лект. Вър­ве­ше труд­но, под­пи­рай­ки се на изящен дър­вен жезъл.
– Може­те да ни оста­ви­те сами.
– Но… алфа дру­и­де, наш дълг е да те оста­вя­ме опас­нос­ти­те да те добли­жат – опи­та се да въз­ра­зи Слот.
– Точ­но така, чер­ве­но­о­ки. Уве­ря­вам те, оба­че, че нищо тако­ва няма да ми се слу­чи с този човек. Моля да ни оста­ви­те насаме.
С нео­хот­ни дви­же­ния, чети­ри­ма­та алби­но­си и чер­ния лупин, кой­то бе придру­жа­вал Джей­къб си тръгнаха.
– Не си оттук, чове­че – каза друидът.
– Как позна?
– По мириз­ма­та. Не е тол­ко­ва неп­ри­ят­на като на тукаш­ни­те хора – той се опи­та да се раз­смее. – Виж­дам, че носиш въл­шеб­на­та пръч­ка на Грол. Как­во се слу­чи с него?
Све­ще­ни­кът поне­чи да каже нещо, но вед­на­га бе пре­къс­нат от лупина.
– Всъщ­ност, няма зна­че­ние. Грол зна­е­ше, че отива на смър­то­нос­но опас­на мисия. За мен няма зна­че­ние, дори да си го убил лич­но. В кое­то се съм­ня­вам – дру­и­дът про­тег­на ръка, в коя­то Джей­къб сло­жи пръчката.
Лупи­нът изръм­жа и мал­ко­то клон­че се отво­ри. Отвът­ре изпад­на суше­но­то лис­то от бебеш­ки съл­зи и коре­нът от манащирка.
– Бла­го­да­ря ти, че помог­на за изпъл­не­ни­е­то на зада­ча­та. Боги­ня­та Май­ка, в пре­въп­лъ­ще­ни­то си на Май­ка­та При­ро­да, съз­да­ла ни, за да пазим Веч­на­та Гора, ти благодари.
– Не позна­вам ваша­та исто­рия и тра­ди­ции, така че не знам как е пра­вил­но да отго­во­ря. Но, рад­вам се, ако наис­ти­на съм помогнал.
– Раз­би­ра се. Виж­даш ли тези лис­та – дру­и­дът посо­чи към най-нис­ки­те на дър­во­то зад свещеника.
По тях се виж­да­ха мал­ки дуп­чи­ци, от кои­то капе­ше течност.
– Дър­вес­на чума. Появи се пре­ди някол­ко луни. Смя­тах, че може да се изле­ку­ва, само с помощ­та на две ред­ки рас­те­ния. Тол­ко­ва ред­ки, че дори не се сре­щат в нашия свят.
– Чес­то ли пъту­ва­те меж­ду световете.
Дру­и­дът пока­за ост­ри­те си зъби.
– Не. Може да бъде извън­ред­но опас­но. Има ли нещо, с кое­то да мога да ти бъда полезен.
– Да, нуж­дая се от въл­шеб­но оръ­жие, с кое­то да побе­дя вър­хов­ния жрец на Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то в моя свят.
– Как­во тряб­ва да представлява?
– Спо­ред пред­ска­за­ни­е­то – копие или кама.
– Копие зна­чи. Явно ти си бело­ри­зе­цът, за кой­то е отре­де­на кри­ва­та ост­ра пръчка.
Брат Джей­къб поглед­на въпросително.
– Една от ста­ри­те леген­ди, коя­то нико­га не съм разбирал.
Лупи­нът откъс­на едно клон­че с бол­ни лис­та и го заби в земя­та. Дух­на го, то израс­на пред очи­те на све­ще­ни­ка и се пре­вър­на в нещо, кое­то напо­до­бя­ва­ше копие.
– То ще те отве­де обрат­но там, откъ­де­то идваш. Нека вятъ­рът духа вина­ги в гър­ба ти.
Мини на_14.
14
Джей­къб усе­ти леко да му се повди­га, све­тът око­ло него се завър­тя и кога­то спря вече не беше същи­ят. Нами­ра­ше се в пищ­но укра­се­на зала – гоб­ле­ни по сте­ни­те, пра­мо­рен под, мек килим, кой­то воде­ше до трон.
– А, зна­чи все пак успя да стиг­неш до тук – посрещ­на го седя­щи­ят на тро­на – въз­рас­тен мъж, обле­чен в оран­же­ви дре­хи като тези, кои­то носе­ше рев­ни­те­лят Лейс. – Впе­чат­лен съм. Обик­но­ве­но аз пиша про­ро­чес­т­ва­та и те се сбъд­ват. Но това, кон­к­рет­но идва от сила­та, на коя­то слу­жиш. От Свет­ли­на­та. И мои­те уси­лия да го предот­вра­тя се ока­за­ха неус­пеш­ни. Е, как­во да се пра­ви – неб­реж­но мах­на с ръка. – Вся­ко нещо си има нача­ло и край. Дори да ми се иска, не мога да оста­на на тро­на без­к­рай­но. Мно­го ско­ро ще раз­бе­реш, че той е по-ско­ро прокля­тие, откол­ко­то благословия.
– Не съм тук, за да взе­ма власт­та ти, а за да спра престъп­ле­ни­я­та към Свет­ли­на­та, кои­то извършваш.
– Може да си тук с дру­га цел, но едно е сигур­но. Един от нас ще напус­не ста­я­та по един или друг начин, дру­ги­ят ще бъде Вър­хов­ния Жрец на Хра­ма на предопре­де­ле­ни­е­то. Не, не си мис­ли, че гла­ва­та на хра­ма седи само тук, гово­рех фигу­ра­тив­но. Зна­чи Лейс се е раз­го­во­рил. Не е типич­но за него. Явно и той се е под­дал на про­ро­чес­т­во­то на Свет­ли­на­та. Казал ти е за това, че имам пръст в загу­ба­та на душа­та на демо­но­ло­га Хен­рик и поч­ти неле­чи­ма­та болест, с коя­то все пак успя да се справиш?
Све­ще­ни­кът кимна.
– Защо го правиш?
Вър­хов­ни­ят Жрец се усмихна.
– Сигур­но са ти каза­ли за роля­та на Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то – да пази балан­са меж­ду Свет­ли­на­та и Мра­ка. Това обяс­ня­ва защо поня­ко­га изли­вам Мрак в све­та ни. Но, наис­ти­на харес­вам Мра­ка повече.
– Нима? Свет­ли­на­та стои зад всич­ко добро и красиво…
– Всич­ко добро и кра­си­во е вре­мен­но – поч­ти изкре­щя жре­цът. – И после идва смърт­та, раз­ру­ха­та и бол­ка­та. Всич­ко това е без­смис­ле­но. Как­ва е пол­за­та от Свет­ли­на­та, при поло­же­ние, че рано или къс­но всич­ко потъ­ва в Мрак. Бориш се за праз­на кау­за, брат Джейкъб.
– Не е така. Едно цве­те може и да увех­не, но дру­ги раз­цъф­ват на него­во мяс­то и кра­сят гра­ди­ни­те край гората.
Жре­цът вдиг­на ръка.
– Не ми се слу­шат пове­че глу­пос­ти­те на про­ми­то­то ти съз­на­ние. Виж­дам оръ­жие в ръка­та ти. Ако искаш да ме уби­еш, няма да се съп­ро­тив­ля­вам. Хай­де, стиг­на дотук, напра­ви послед­на­та крачка!
Ако искаш брат Джей­къб да убие Вър­хов­ния Жрец, пре­ми­ни на 22. В про­ти­вен слу­чай – на 23.
15
– Тихо, оста­не­те тук. Моля да се наме­си­те само в кра­ен слу­чай – про­шеп­на Калия, кога­то видя силу­е­та на масив­ния звяр на сто­ти­на раз­кра­ча пред тях.
– Стра­хот­но. Зна­чи просто ще гле­да­ме как той ще вече­ря с нея – не ? оста­на длъж­на Линридия.
Чове­кът-вълк ги бе наду­шил отда­ле­че. Не иска­ше да бяга. Не ата­ку­ва­ше. Просто сто­е­ше в сум­ра­ка, осве­тен от две­те луни. Види­мо спо­ко­ен, гле­да­ше със све­те­щи­те си чер­ве­ни очи пра­во в тези на Калия. Вещи­ца­та вдиг­на ръце, за да пока­же, че не е въоръжена.
Звя­рът се разсмя.
– В име­то на Май­ка­та При­ро­да, как­во се опит­ваш да ми пока­жеш? Нима за един дру­ид лип­са­та на оръ­жие зна­чи нещ? Осо­бе­но тук в гората.
Калия се слиса.
– Не зна­ех, че гово­риш нашия език… Бъди доб­ре дошъл в гора­та, коя­то споделяме.
– Маги­чес­ки осо­бе­нос­ти на два­та ни свя­та – каза мно­гоз­на­чи­тел­но чове­кът-вълк. – Доб­ре че и тук има дру­и­ди, с кои­то мога да пого­во­ря спокойно.
– Веще­ри – поп­ра­ви го Калия. – Така се нари­ча­ме тук.
– Вещи в…
– Позна­ва­не­то на Зако­ни­те на При­ро­да­та. С как­во аз или гора­та можем да ти помогнем.
– Вече с нищо. Наме­рих две­те рас­те­ния, от кои­то имах нуж­да. Сега ще мога да спа­ся веч­на­та гора, коя­то Боги­ня­та Май­ка ни е пове­ри­ла да пазим. Моля те, взе­ми тази пръ­чи­ца, в нея съм сло­жил по къс­че от две­те цве­тя. Дай го на духов­ния водач на село­то ви. Аз ще тряб­ва да про­дъл­жа към друг свят, къде­то да наме­ря лек за сес­т­ра ми.
– Съжа­ля­вам за нея… Защо точ­но на духов­ния ни водач?
– Не знам, про­че­тох едно пред­ска­за­ние на Вър­хов­ния ни дру­ид. В него се каз­ва­ше, че вода­чът на духо­ве­те на село­то, къде­то могат да бъдат откри­ти живот­вор­ни­те рас­те­ния ще ги доне­се лич­но при Веч­на­та Гора. Или нещо тако­ва. Обик­но­ве­но, кога­то Вър­хов­ния Дру­ид е в транс, думи­те, кои­то изри­ча са труд­ни за разбиране.
– Доб­ре, ще го дам на брат Джей­къб… Изви­ня­вай, забра­вих да се пред­ста­вя. Нари­чат ме Калия.
– Грол
– Грол, имам нуж­да от тво­я­та помощ. Опит­вам се да наме­ря сина си. Скрит е с магия, напра­ве­на с помощ­та на магия на Мра­ка. Всич­ки­те ми опи­ти да го наме­ря с помощ­та на тър­се­що закли­на­ние се ока­за­ха неуспешни.
– Не раз­би­рам как­во зна­чи Мрак, но мога да опи­там да помог­на. Хай­де, дай ми ръка. Нека мис­ли­те ни се сле­ят и Май­ка­та При­ро­да, вто­ро­то пре­въл­пъ­ще­ние на Боги­ня­та Май­ка ни помогне.
**
Калия пад­на на земя­та. Изви­ка в отча­я­ние и заску­ба коса­та си.
– Съжа­ля­вам, жено, сигу­рен съм, че е някъ­де тук, но… не мога да го намеря.
– Няма нищо, Грол, вина­та не е твоя.
– Поня­ко­га искам да съм по-силен. За да мога да бъда полезен.
Вещи­ца­та му мах­на за сбо­гом и се отда­ле­чи с неси­гур­ни крач­ки към храс­ти­те, къде­то я чака­ха Уил и Линридия.
**
– Отче!
Брат Джей­къб бе заспал на една от дър­ве­ни­те пейки.
– Да, сестро.
– Опас­ност­та от чове­кът-вълк вече не същес­т­ву­ва. Всъщ­ност, нико­га не я е има­ло. Гово­рих с него – дошъл е тук само за две рас­те­ния. Вече няма да ни притеснява.
– Рад­вам се. Дано Свет­ли­на­та не му позво­ли да про­ме­ни пла­но­ве­те си.
– За съжа­ле­ние, не успя да ми помог­не да наме­ря сина ми – пръс­ти­те на ръце­те ? се раз­мър­да­ха нер­в­но. – Вър­ко­ла­кът ме помо­ли да ти дам тази пръчица?
– Защо?
– Нямам пред­ста­ва. Иска­ше да бъде при духов­ния водач на селото.
Джей­къб прие стран­ния пред­мет с недоверие.
Мини на_16.
16
Брат Джей­къб бе в хра­ма. Беше изто­щен от сред­нощ­на­та оби­кол­ка в тър­се­не на вър­ко­ла­ка. Иска­ше му се да оста­не сам със мис­ли­те и молит­ви­те си, но при него бе Калия и явно не иска­ше да си тръг­не. Очи­те ? бяха под­пух­на­ли. Загу­би­ла вся­ка надеж­да да наме­ри сина си, най-накрая се бе отда­ла на отча­я­ни­е­то. Све­ще­ни­кът се стра­ху­ва­ше, че ще е поред­на­та вещи­ца, потъ­на­ла в обя­ти­я­та на Мрака.
– Отче, бъди бла­гос­ло­вен, как­то и май­ка­та лечителка.
– Кла­ри­са, дъще, рад­вам се да те видя – каза Джей­къб, вдиг­на на ръце мал­кия ангел и я завър­тя във въз­ду­ха. Свет­ло­кес­те­ня­ви­те ? къд­ри­ци се раз­хвър­ча­ха сво­бод­но из въздуха.
– Калия, запоз­най се с Кла­ри­са. Тя е ангел.
– На три годин­ки – каза моми­чен­це­то и напра­ви реверанс.
Вещи­ца­та се усмих­на и също се поклони.
– Калия, Свет­ли­на­та знае за бол­ка­та ти и е съп­ри­час­т­на към тво­е­то стра­да­ние. Беше ми даде­на зада­ча да наме­ря сина ти и да го дове­да при теб. Джо­ни, вре­ме е да се срещ­неш с мама.
Мом­че­то се мате­ри­а­ли­зи­ра до Кла­ри­са и с радос­тен писък се хвър­ли в обя­ти­я­та на май­ка си.
– Къде го откри?
– Там, къде­то само един ангел би могъл да го наме­ри. Няма да ви кажа. Пък!
Брат Джей­къб я поглед­на въпросително.
– Ние също си има­ме наши­те мал­ки тайни.
В този момент вра­та­та се отво­ри и вля­зо­ха Залез и Линридия.
– Очак­вах ви – каза Клариса.
– Как­во е това моми­чен­це? Това да не е дет­с­ка гра­ди­на? – отго­во­ри ? Линридия
– Уил, раз­би­рам, че поня­ко­га не ти е лесно.
Демо­но­ло­гът повдиг­на вежди.
– Нима ни познаваш?
– Про­ро­чес­ки­те дар­би са типич­ни за някои анге­ли, осо­бе­но при навър­ш­ва­не­то на опре­де­ле­на възраст.
– При­мер­но, кога­то вече тряб­ва да се сме­нят не пове­че от пет пеле­ни дневно.
Моми­чен­це­то се нацупи.
– Ти ми се подиг­ра­ваш. А наис­ти­на имам да ви кажа нещо важ­но. Но я по-доб­ре спо­де­ле­те вие. Как­во ви дове­де в све­та­та обител?
– Наши­ят стар познат Лейс отно­во е в райо­на. Усе­щам го… наст­ръх­ва ми коса­та. Той е рев­ни­тел от Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то. Сигу­рен съм, че идва­не­то му тук не е слу­чай­но. И ще е свър­за­но с неприятности.
– Напъл­но си прав, Уил. Той е тук, за да се спра­ви с теб и с брат Джейкъб.
– Защо с мен? – оба­ди се Джейкъб.
– Защо­то Вър­хов­ни­ят жрец на Хра­ма знае, че имен­но ти ще заемеш него­во­то мяс­то. И, че Уил ще ти помогне.
– Какъв е този Храм – попи­та отецът.
– Уил, би ли бил така любе­зен да осве­до­миш брат Джей­къб. Сигур­на съм, че си наяс­но за как­во ста­ва въп­рос – каза Клариса.
Залез тър­пе­ли­во изпъл­ни мол­ба­та на момиченцето.
– Запом­не­те, Вър­хов­ни­ят жрец не може да бъде побе­ден със сред­с­тва от този свят. Необ­хо­ди­мо е да наме­ри­те точ­ни опре­де­ле­ни кама или копие от друг свят. Уил, зна­еш леген­да­та за раз­ру­ше­ния храм, нали?
Залез кимна.
– А как­во ще ста­не, ако не се про­ти­во­пос­та­вим на хра­ма? – попи­та Джейкъб.
– Мно­го ско­ро ще имаш отго­вор на този въп­рос. Вре­ме е да си тръг­вам. Мно­го съм изто­ще­на… Калия, Лейс ще вле­зе тук все­ки момент. Може би ще е по-доб­ре да отве­да Джо­ни с мен, къде­то ще е на сигур­но място.
Калия целу­на сина си по челото.
– Ела Джо­на­тан, ще те запоз­ная с всич­ки­те си приятелки.
– И те ли са тол­ко­ва хубави?
– Чаров­ник! – въз­клик­на Кла­ри­са и изчез­на­ха, заед­но с момчето.
**
На вра­та­та се почу­ка грубо.
– Вра­ти­те на хра­мът на Свет­ли­на­та са вина­ги отво­ре­ни – про­вик­на се Джейкъб.
Вът­ре вле­тя­ха два­ма мъже с уни­фор­ми на про­фе­си­о­нал­ни вой­ни­ци. И Лейс.
– Добър вечер. Дошъл съм да арес­ту­вам брат Джей­къб и Уил Залез.
– Ти тряб­ва да бъдеш арес­ту­ван, пор­то­кал такъв. За престъп­ле­ния про­тив цен­нос­ти­те, кои­то изпо­вяд­вах­ме пре­ди – не се сдър­жа Уил.
– Ува­жа­е­ми, мое­то мина­ло няма нищо общо. Важ­но­то е, че сега съм рев­ни­тел в истин­с­кия храм. И че вие два­ма­та тряб­ва да пла­ти­те за това, кое­то сте сто­ри­ли – каза Лейс.
– По-точно?
– Брат Джей­къб е обви­нен в дирек­т­но про­ти­во­пос­та­вя­не на воля­та на Вър­хов­ния жрец. По-кон­к­рет­но, леку­ва­не­то на зара­за­та и осво­бож­да­ва­не­то на затво­ре­ни­те ангели
– Кучи син! Нима Хен­рик загу­би душа­та си зара­ди воля­та на прокле­тия ти жрец – изкре­щя Калия.
– Жено, душа­та на един човек не стру­ва кол­ко­то и едно диха­ние на Вър­хов­ния жрец.
– Све­то­тат­с­тво! – въз­про­ти­ви се отецът.
– Уил, теб обви­ня­вам в краж­ба на чер­на роза,
– Не съм я открад­нал – отгле­дах си я сам.
– Това няма никак­во зна­че­ние. Вся­ко едно цве­те от този вид по пра­во при­над­ле­жи на вър­хов­ния предопре­де­ли­тел. Тези гос­по­да ще ви отве­дат до мес­т­ния затвор, къде­то ще пре­ка­ра­те нощ­та. А на сут­рин­та, ще бъде­те съде­ни. Въпроси?
– Що за сила ще е заме­се­на в зара­за като она­зи коя­то едва не погу­би селя­ни­те ни?
– Могъ­ща сила, на коя­то не ? пука за Свет­ли­на­та. Аз самия съм изви­вал вра­то­ве­те на някол­ко анге­ли и знам, че усе­ща­не­то е върховно.
– Вни­ма­вай­те – ядо­са се Джей­къб. – Не заста­вай­те на пътя на Свет­ли­на­та, ако не иска­те све­ще­ния ? гняв да ви помете.
– Сил­ни думи, отче. Един съвет. Рад­вай се на Свет­ли­на­та, дока­то още я има. Е, ще дой­де­те ли доброволно?
– В име­то на Свет­ли­на­та, готов съм да се изпра­вя сре­щу все­ки, кой­то дръз­не да оспо­ри воля­та ? – каза Джей­къб под носа си.
Уил също изли­за­ше извън кожа­та си…
Ако решиш, че е по-доб­ре све­ще­ни­кът и демо­но­ло­гът да тръг­нат добро­вол­но, пре­ми­ни на 20. В слу­чай че смет­неш, че не тряб­ва да се пре­да­ват без бой, мини на 21.
17
– Хей, вие два­ма­та, заспах­те ли? – попи­та с тън­ко­то си глас­че Кла­ри­са, дока­то се опит­ва­ше да отклю­чи вра­та­та на килията.
– Дреб­ка, казах ти, че не тряб­ва да идва­ме – изсъс­ка Лин. – Раз­ва­ля­ме им съня. По-доб­ре да си ходим. И при­бе­ри тези клю­чо­ве. Скърцат.
Брат Джей­къб се прозя.
– Изви­ня­вай­те, с Уил се запри­каз­вах­ме и съм се унесъл.
– Да, оте­цът е отли­чен събе­сед­ник. Как­во се е слу­чи­ло с онези?
– Два­ма­та не успя­ха да оце­ле­ят след сре­ща­та с меча ми – усмих­на се немър­т­ва­та. – Онзи със смеш­ни­те дре­хи… май загу­би ухо и се измъкна.
– Джей­къб, тази жена е жес­то­ка, ние анге­ли­те не пра­вим така – опла­ка се Клариса.
– Тога­ва си стой в Свет­ло­дом, мал­ка­та. Тук е суро­ви­ят свят. Свик­вай. Случ­ват се доста по-жес­то­ки неща от това някой да забра­ви да ти сме­ни пеле­ни­те. Мис­ля, че тряб­ва да тръг­ва­ме. Калия ни чака отвън. Все­ки момент може да дой­де сел­с­ка­та стра­жа, макар че след боя, кой­то ядо­ха от рев­ни­те­лят и при­ятел­че­та­та му, може и да не посме­ят. Дока­то се измък­ва­ме, може да каже­те как­во мис­ли­те да пра­ви­те с онзи безухия.
– Аз реших. Ще се боря сре­щу Вър­хов­ния Жрец. Той е запла­ха за Свет­ли­на­та. Може би по-голя­ма дори от самия Мрак – обя­ви Джейкъб.
– Свет­ли­на­та ще бъде до теб във вся­ка крач­ка от пътя ти, отче – Кла­ри­са зами­га на парцали.
– След като сина ми е на сигур­но мяс­то, мога и аз да дой­да с вас – при­съ­е­ди­ни се Калия. – Осо­бе­но след смърт­та на Хен­рик, мал­ко неща ме задър­жат тук.
– Иде­ал­но, тък­мо ще раз­бе­ра дали леген­да­та за раз­ру­ше­ния храм е исти­на – каза Уил. – Нали това спо­ме­на мал­ка­та гос­по­жи­ца – че той е клю­ча към побеж­да­ва­не­то на Вър­хов­ния Жрец? Само да спо­ме­на, че на прак­ти­ка никой не знае къде точ­но се нами­ра. Чел съм за мес­ност­та, но се смя­та за поч­ти неоткриваем.
– Да наме­рим коне тога­ва – пред­ло­жи Калия.
– Не забра­вя­те ли нещо? – заина­ти се Линридия.
– Как­во, мила? – сеп­на се Залез
– Не съм каза­ла, че ще дой­да. И не се сещаш да ме попиташ.
– Изви­ня­вай… моля!
– Чудя се кога няма да ми издър­жат нер­ви­те и ще пре­къс­на жал­кия ти живот… Доб­ре, щом насто­я­ваш. Само да предуп­ре­дя, мал­ко чети­ри­но­ги ме понасят.
– Ако имаш пред­вид мириз­ма­та на бал­сам, сигур­на съм, че тези кон­к­рет­но са надуш­ва­ли мно­го по-сил­ни неща. Някои стра­жи имат проб­ле­ми с хиги­е­на­та – намиг­на ? Калия.
**
– Джей­къб, този не ми харес­ва – тихо каза Калия.
– И на мен не ми допа­да чес­то­то ти хлен­че­не – сря­за я Лин­ри­дия. – Мис­лех, че ще преста­неш, кога­то наме­риш пале­то си. Но, уви, никак­ва надеж­да. Нищо му няма на чове­ка. Просто не е съв­сем жив, това е.
– Стой­те бли­зо един до друг – каза Уил.
Коне­те на чети­ри­ма­та сме­ло го добли­жи­ха, явно свик­на­ли с мириз­ма­та на бал­сам и раз­ло­же­ние. Залез сле­зе от вра­на­та си коби­ла и се прибли­жи до мъжа, кой­то по ника­къв начин не се опит­ва­ше да прикрие лип­с­тва­ща­та плът от ръце­те и кра­ка­та си.
– Зна­чи вие сте пъте­шес­т­ве­ни­ци­те, кои­то тър­сят раз­ру­ше­ния храм – изсри­бу­ца немъртвия.
– От къде знаеш?
– Има­ме мно­го добър ора­кул в село­то. Жал­ко, че след тол­ко­ва годи­ни от него е оста­на­ло мал­ко пове­че от череп.
– Всич­ки в село­то ви ли са немъртви?
– Да, и се гор­де­ем с това. Вяр­вам, че поне там можем да бъдем щас­т­ли­ви. Заед­но. Кому­на­та ни има десет­ки чле­но­ве. Ще се рад­вам да ни гос­ту­ва­те. Аз съм Маг­нус и имам чест­та да съм водач на скром­на­та ни немър­т­ва общност.
– С радост бих­ме се отби­ли, но сме на важ­на мисия, как­то и ти отбеляза.
– Точ­но за това съм тук. За да ви помог­на. Мога да ви упъ­тя към хра­ма. При опре­де­ле­ни условия.
Уил повдиг­на вежда.
– Цел­та ми е да обе­ди­ня въз­мож­но най-голям брой немър­т­ви в наше­то сели­ще. Така че, ще се рад­вам, ако тя оста­не при нас – Маг­нус посо­чи Линридия.
– Как сме­еш дори да си го помис­лиш. Още една дума и ще смък­на суха­та ти кожа от изно­се­ни­те ти кока­ли… – изкре­щя Лин.
– Не ? обръ­щай вни­ма­ние, мал­ко по-чув­с­т­ви­тел­на е – каза Уил. – Ако ваши­ят ора­кул е тол­ко­ва добър, той може би ти е казал за чув­с­т­ва­та, кои­то изпит­вам към нея. Нима не очак­ваш да я оста­вя тук.
– Ни най-мал­ко. Също­то пред­ло­же­ние важи и за теб, Залез. Като демо­но­лог, би могъл да съз­да­деш нови немър­т­ви, с кои­то да попъл­ниш реди­ци­те ни. Искам и ти да оста­неш. Ще видиш, че ще ти харе­са спо­койс­т­ви­е­то при нас.
Уил се замис­ли. Поглед­на към Лин­ри­дия. Зна­е­ше как­во мисли.
– А ако отка­жем. Тога­ва може да про­дъл­жи­те пътя си. Но няма да успе­е­те да го наме­ри­те. Само нашия ора­кул знае точ­но­то му мес­то­по­ло­же­ние и как да се стиг­не до там. Пре­ди да взе­ме­те реше­ние, моля поне да се отби­е­те в село­то ни.
– Нищо не ни пре­чи да опи­та­ме, нали така?
По погле­ди­те на Калия е Джей­къб си личе­ше, че не са осо­бе­но енту­си­а­зи­ра­ни, но не каза­ха нищо.
**
Маг­нус ги въве­де в село­то. Лин­ри­дия бе впе­чат­ле­на. Къщи­те бяха доб­ре подър­жа­ни. Ули­ци­те – чис­ти и покри­ти с камен­ни пло­чи. Немър­т­ви­те сно­вя­ха око­ло тях, позд­ра­вя­ва­ха Маг­нус, усмих­ва­ха се с някол­ко­то им оста­на­ли зъби на нея и на Уил и гле­да­ха подоз­ри­тел­но Джейкъб.
– Това ще бъде ваша­та къща, ако реши­те да оста­не­те тук.
– Два ета­жа? Само за нас? – изуми се Лин.
– Раз­би­ра се, вие ще сте почит­ни чле­но­ве. Няма­ме немър­тъв екзор­сист и жив демо­но­лог сред нас. Тук ще полу­чи­те всичко.
– Освен сво­бо­да­та да си тръг­нем – про­мър­мо­ри Уил.
– Нима с нещо можем да ви спрем? Дори няма да се опи­та­ме всъщ­ност. Няма да е нужно.
“Прав си, в име­то на Мрака.”
– Маг­нус, това са деца – отбе­ля­за Линридия.
– Да, има­ме сиро­пи­та­ли­ще в дру­гия край на село­то. Там са наста­не­ни осем мал­ки немъртви.
– Те… тол­ко­ва са сладки.
Лин се прибли­жи до тях – мом­чен­це и моми­чен­це – и ги пога­ли по ску­лес­ти­те личица.
– Къде са роди­те­ли­те ви, милички?
Мом­чен­це­то повдиг­на рамене.
– Мат­ро­нът каза, че са още живи. Надя­вам се един ден да дой­дат при нас. Чака­ме ги от доста вре­ме. Знам, че ако слу­ша­ме, ще дой­дат по-скоро.
– Уил, не са ли…
– Да, ако това ви е въп­ро­са, може­те да ги оси­но­ви­те – каза Магнус.
Уил се поче­са по бра­да­та. Не иска­ше да дава вън­ш­на изява на чув­с­т­ва­та си, но вът­реш­но кре­ще­ше от радост. Въз­мож­ност­та да живее на тихо и спо­кой­но мяс­то с Лин­ри­дия бе пове­че, откол­ко­то сме­е­ше да си помис­ли. А това да отгле­да деца с нея… бе пове­че от великолепно.
– Има­те ли нуж­да от пове­че вре­ме за раз­ми­съл? – попи­та Магнус.
– Вре­ме опре­де­ле­но няма­ме – каза Уил.
Ако решиш, че геро­и­те тряб­ва да се съг­ла­сят с пред­ло­же­ни­е­то на Маг­нус, пре­ми­ни на_19. В про­ти­вен слу­чай – на_18.
18
– Стра­ху­вам се, че няма да е въз­мож­но – каза Уил. – Тряб­ва да изпъл­ним нещо мно­го важно.
Калия си отдъх­на. Рад­ва­ше се, че ско­ро ще може да си отиде от това мяс­то. Поби­ва­ха я тръпки.
– Да, знам – да побе­ди­те Вър­хов­ния Жрец на Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то. Това може да го свър­ши и сам Джейкъб.
– Поже­ла­вам ви успех. Уил, мно­го ще ми липсваш.
– Линридия?
– Цял живот, а и след това съм слу­жи­ла на някак­ви кау­зи. Мис­ля, че е вре­ме да помис­ля за себе си. Надя­вам се да се вър­неш един ден.
– Залез, мис­ля, че тряб­ва да оста­неш с нея. Ние с Калия ще се спра­вим и сами, сти­га да достиг­нем до храма.
– Мис­ля, че така е най-доб­ре. Пред­по­ла­гам някой вече си е задал въп­ро­са как сме съб­ра­ли тол­ко­ва немър­т­ви тук.
– Аз – призна си Калия. – Сигур­но са приклю­чен­ци, тръг­на­ли да тър­сят храма.
– Точ­но така – каза Маг­нус. – Раз­би­ра се, с изклю­че­ние на деца­та, но това е дъл­га и тъж­на история.
– Е, май вече няма­ме избор. Ще оста­нем – каза Уил.
Можеш да си запи­шеш една чер­на точ­ка. Пре­ми­ни на_19.
19
– Ста­ра­та цър­к­ва на Свет­ли­на­та!? – въз­клик­на Джейкъб.
– Не точ­но, рели­ги­оз­на­та сгра­да е издиг­на­та вър­ху осно­ви­те на раз­ру­ше­ния храм.
– Защо? – попи­та отецът.
– Сигур­но си чувал за слу­чаи, в кои­то това се пра­ви, за да се неут­ра­ли­зи­ра извор на Мрак. Но, слу­ча­ят не е такъв. Съз­да­те­ли­те на село­то просто са усе­ти­ли сила­та на хра­ма и са реши­ли, че е под­хо­дя­що за цър­к­ва. Моля, влезте.
Джей­къб бе при­ят­но изне­на­дан. Пост­рой­ка­та бе ста­ра, но немър­т­ви­те явно бяха пола­га­ли уси­лия, за да я подър­жат. Сто­ри му се, че се бяха спра­ви­ли по-доб­ре и от него.
– Чес­то ли съсе­ля­ни­те ти посе­ща­ват това място?
– Да, отче. Може да не сме живи по начи­на, отре­ден от Свет­ли­на­та, но това не зна­чи, че сме се отка­за­ли от пътя ?.
– Маг­нус, беше спо­ме­нал нещо за един друг храм – взе да ста­ва нетър­пе­лив Залез.
– Изви­ни ме, оттук моля – той мина през изпо­ве­дал­ня­та и сле­зе по камен­ни стъ­па­ла. Достиг­на­ха до мал­ка стая с покри­ти с мухъл сте­ни. В цен­тъ­ра ? бе раз­по­ло­жен малък олтар, кой­то излъч­ва­ше сла­ба чер­ве­ни­ка­ва светлина.
– Това ли е всич­ко? – въз­му­ти се Уил.
– А ти как­во очак­ва­ше? – соп­на се Магнус.
– Това е леген­дар­ния раз­ру­шен храм… Знам ли – рисун­ки по сте­ни­те, маги­чес­ки пред­ме­ти, някой гри­мо­ар или демон в клетка.
– Спо­ред ора­ку­ла ни, ако докос­неш олта­ра и се със­ре­до­то­чиш, ще можеш да полу­чиш сила, как­ва­то труд­но може да бъде затво­ре­на в пред­мет, да полу­чиш позна­ние, кое­то не може да се опи­ше и в кни­га от хиля­да стра­ни­ци. А ако дър­жиш на сре­ща­та с демо­ни… по доб­ре се посъ­вет­вай с ора­ку­ла. Чувал съм, че някои от тях могат да бъдат по-ковар­ни от обичайното.
– Този ора­кул сигур­но е забе­ле­жи­тел­на личност.
– Така е. Ще те запоз­ная с него.
– Как­во тряб­ва да напра­вя сега? – попи­та Джейкъб.
– Може би просто да го докос­неш и да го оста­виш да те заве­де там, къде­то е нужно.
Све­ще­ни­кът кимна.
– Калия, мис­ля, че тряб­ва да оста­неш тук. Инту­и­ци­я­та ми под­сказ­ва, че е по-доб­ре да не идваш с мен.
– Тога­ва защо изоб­що дой­дох до тук? Това мяс­то не ми харес­ва. Може да е иде­ал­но за демо­но­лог нек­ро­мант или немър­тъв воин, но аз искам да си тръг­на час по-ско­ро оттук.
– Всъщ­ност, няма да отне­ме тол­ко­ва мно­го – опи­та се да я успо­кои Маг­нус. – Вед­нъж един от нас се въз­пол­з­ва от олта­ра, за да отиде в друг свят. Вър­на се след миг, макар спо­ред него да бе пре­ка­рал сед­ми­ци там.
– Сбо­гом – каза Джей­къб и пристъ­пи към све­те­щия камък в цен­тъ­ра на стаята.
Пре­ми­ни на_9.
20
Уил вече си пред­ста­вя­ше как Лейс се превръ­ща в огне­на кла­да, изпа­да в аго­ния и се стро­по­ля­ва на пода, мал­ко пре­ди да се пре­вър­не в куп­чи­на пепел. Не. По-доб­ре как избух­ва и се превръ­ща в къра­ва­ва каша, коя­то изцап­ва сте­ни­те. Или още по-доб­ре – как потъ­ва в море от мрак, опит­ва се да изплу­ва, но пред­смър­т­ния му рев затих­ва под глу­хия при­бой на бездната.
Залез въз­дъх­на. За съжа­ле­ние нищо от това няма­ше да се слу­чи. Сила­та му не бе за под­це­ня­ва­не. Но, той бе напъл­но нес­по­со­бен да навре­ди на рев­ни­те­ля. В слу­чая бе доб­ре, че Лейс не го бе напад­нал директно.
Уил се добли­жи до Джей­къб и поста­ви ръка на рамо­то му.
– Мис­ля, че тряб­ва да отидем с тях.
– Не въз­на­ме­ря­вам – каза све­ще­ни­ка, почер­ве­нял от гняв. – Аз отго­ва­рям само пред Свет­ли­на­та. Не съм напра­вил нищо, за да заслу­жа тако­ва отношение.
– Напъл­но съм сигу­рен, че си прав, отче, но те са по-сил­ни и може би ще е разум­но да се подчиним.
Оте­цът го поглед­на с кър­вя­сал поглед.
– Искаш да се дове­ря на един демо­но­лог? После­до­ва­тел на пътя на Мрака.
– Не, искам да се дове­риш на мен.
– Хей, как­во си шушу­ка­те там? Хай­де, вървете.
Уил се обър­на и се насо­чи към вра­та­та. Брат Джей­къб го послед­ва с неу­ве­ре­на крач­ка, шеп­ней­ки молитва.
Пре­ми­ни на_17.
21
Усе­ти­ла напре­же­ни­е­то на Уил, Лин­ри­дия изва­ди меча си със свет­ка­вич­но дви­же­ние и се нахвър­ли вър­ху Лейс. Насо­чи тън­ко­то ост­рие към гър­ди­те му, в послед­ния момент го изви наго­ре към гър­ло­то му. Беше уби­ла десет­ки души с този удар. Нари­ча­ше го “целув­ка­та на коб­ра­та”. На прак­ти­ка, нико­га не про­пус­ка­ше. До този път. Лейс успя да пари­ра с лява­та си ръка, макар и с цена­та на едно голя­мо пар­че от пред­миш­ни­ца­та му, кое­то изхвър­ча към тава­на. Рев­ни­те­лят стис­на зъби, пре­одо­ля въл­на­та от бол­ка, коя­то без спе­ци­ал­на­та му тре­ни­ров­ка сигур­но би го нака­ра­ла да загу­би съз­на­ние, напра­ви плонж към Лин, хва­на я за ръка­та ? я изви жес­то­ко, при­ко­ва­вай­ки я на земята.
Уил не се сдър­жа. Пред­ста­ви си как Лейс се превръ­ща в огне­на кла­да, изпа­да в аго­ния и се стро­по­ля­ва на пода, мал­ко пре­ди да се пре­вър­не в куп­чи­на пепел. Свър­за визу­а­ли­зи­ра­ния образ с дейс­т­ви­тел­ност­та. Макар да зна­е­ше, че пра­ви голя­ма греш­ка. Той бе напъл­но нес­по­со­бен да навре­ди на рев­ни­те­ля. Но, не може­ше да просто да го оста­ви да оса­ка­ти или убие люби­ма­та му.
Лейс усе­ти топ­ли­на­та да го обви­ва – като вне­зап­но блик­нал летен дъжд. Оста­ви я да се раз­прос­т­ре по цяло­то му тяло, след кое­то просто я съб­ра в длан­та си, коя­то насо­чи към Лин.
– Уил, пред­по­ла­гам зна­еш как­во ще се слу­чи с нежи­ва­та. Мис­ля, че няма да може да вър­ти меча си така лов­ко. Всъщ­ност, няма да може изобщо.
Уил се обър­на към Джейкъб.
– Мис­ля, че тряб­ва да отидем с тях.
– Не въз­на­ме­ря­вам – каза све­ще­ни­ка, почер­ве­нял от гняв. – Аз отго­ва­рям само пред Свет­ли­на­та. Не съм напра­вил нищо, за да заслу­жа тако­ва отношение.
– Напъл­но съм сигу­рен, че си прав, отче, но те са по-сил­ни и може би ще е разум­но да се под­чи­ним. А и не искам тя да пост­ра­да… моля те – прошепна.
Оте­цът го поглед­на с кър­вя­сал поглед.
– Искаш да се дове­ря на един демо­но­лог? После­до­ва­тел на пътя на Мра­ка. И да спа­ся жена, коя­то би тряб­ва­ло да лежи мър­т­ва в гроба?
– Не, искам да се дове­риш на мен.
– Хей, не е вре­ме за спо­ро­ве? Хай­де, вър­ве­те. Или каже­те сбо­гом на тази изсу­ше­на скумрия.
Уил се обър­на и се насо­чи към вра­та­та. Брат Джей­къб го послед­ва с неу­ве­ре­на крач­ка, шеп­ней­ки молитва.
Пре­ми­ни на_17, но пре­ди това си запи­ши една чер­на точка.
22
Джей­къб напра­ви неу­ве­ре­на крач­ка напред. Насо­чи оръ­жи­е­то към гър­ди­те на мъжа в оранжево.
– Не е тол­ко­ва труд­но. Просто я добли­жи още мал­ко. По-долу, така ще минеш под гръд­на­та кост. Точ­но така. Сега просто натисни.
Све­ще­ни­кът покла­ти глава.
– Това не е воля­та на Свет­ли­на­та, брат­ко. Аз няма да бъда про­вод­ник на тво­е­то наказание.
Запи­ши си_3 нака­за­тел­ни точ­ки и пре­ми­ни на 23.
23
– Зна­чи не успях да те обър­кам? Всъщ­ност, бе мно­го само­на­де­я­но от моя стра­на. Как­то и да е. Нека бъде воля­та на Свет­ли­на­та и след­ва­щия Вър­хо­вен Жрец бъде неин слу­жи­тел. А сега, позво­ли ми да се оттегля.
Джей­къб ким­на. Не се учу­ди, че не чу стъп­ки. Мъжът просто се бе изчез­нал. Све­ще­ни­кът се насо­чи към тро­на. Изпи­та сил­но въл­не­ние. Може би дори страх.
“Стра­хът е чув­с­т­во на Мра­ка, отче!”
“Кла­ри­са?!”
“Да, брат Джей­къб, с теб съм в мис­ли­те ти, за да ти помог­на да напра­виш послед­ни­те стъпки.”
“Как­во ме очак­ва там?”
“Власт­та да помог­неш на Свет­ли­на­та да достиг­не до сто­ти­ци хиля­ди души.”
“Това е нещо­то, кое­то искам.”
“Бъди смел отче. Цяло­то войн­с­т­во на Свет­ло­дом е с теб.”
Джей­къб сед­на на тро­на. Лави­на от чув­с­т­ва се сто­ва­ри вър­ху него. Той кре­щя и кре­щя. И кре­щя дока­то гла­сът му изчез­на. И след това продължи…
2 thoughts on “Пътят на Предопределението”
  1. Този раз­каз-игра е екс­пе­ри­мент с така наре­че­ния сла­бо инте­рак­ти­вен под­жанр. В един момент вяр­вах, че това е бъде­ще­то на КИ и все още не съм на мне­ние, че твър­де­ни­е­то е греш­но, тъй като не е пред­ста­вен пред хора, кои­то не са се докос­на­ли до инте­рак­тив­на литература.

    Мак­си­мал­ни­ят брой чер­ни точ­ки е 10. Цел може да бъде как­то пости­га­не­то на 0, така и на 10. Няма нито един лош край, така че чита­те­лят може да се отпус­не и да се отда­де на историята.

    Тряб­ва да се изви­ня на тези, кои­то са про­че­ли Пътят на Свет­ли­на­та и са се разоча­ро­ва­ли от лип­са­та на доста­тъч­но игра в про­дъл­же­ни­е­то. Как­то и на тези, на кои­то лите­ра­тур­на­та стра­на на раз­ка­за не се е сто­ри­ла доста­тъч­но сил­на, за да ком­пен­си­ра огра­ни­че­на­та роля на игро­ви елементи.

    Бла­го­да­ря на всич­ки, кои­то про­че­то­ха Пътят на Предопределението!

  2. Инте­рес­но раз­ви­тие. Не съм сре­щал този жанр. Инте­рес­но и стран­но ми беше, че взе­мах реше­ние от име­то на раз­лич­ни герои.Като цяло пред­на­та част на мен ми харе­са повече

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *