Продължение на Пътят на Светлината, препоръчва се да прочетете първо другото произведение.
Чу тихи стъпки. Бързо се изправи и изпя няколко думи. Тъмнокафявият цвят на ирисите ? отстъпи място на кървавочервено. Вълчите ? очи ? позволиха да види съвсем ясно мъжът, който се приближаваше към нея.
– Остани там! Не искам да се приближаваш нито крачка повече.
Мъжът вдигна ръце, макар да осъзнаваше колко глупав бе жеста.
– Калия, това съм аз, Уил. Искам да отдам последна почит на съпруга ти. Това е всичко.
– Знам кой си, Залез. Но искам да се обърнеш и да си вървиш. Искам да бъда сама… с него.
Наведе глава и затвори очи. Чу, че мъжът пристъпи напред.
– Казах да не се приближаваш. Не бях ли пределно ясна – почти изкрещя жената.
Стотици мравки запълзяха нагоре по обувките му, скриха се под робата и продължиха нагоре, докато достигнаха до гърлото му. Само няколко го ухапаха. Сърбежът и болката бяха силни, но той успя да се сдържи да не се почеше. Знаеше, че ще ги раздразни и ще стане по-зле.
– Калия, не е нужно да го правиш. Само искам да оставя едно цвете на гроба.
– Цвете?
– Да, ако ми позволиш, ще ти го покажа.
Жената се усмихна.
– Ще трябва да се разбереш с тях. Помолих ги за помощ, но не съм им господарка.
Уил много бавно извади малък предмет от пояса си. На дължина бе не по-дълъг от педя. Ароматът много бързо достигна до ноздрите и на двамата – много сладък, но с едва забележимо загатване за разложение.
Очите на Калия станаха яркочервени.
– Донесъл си черна роза? Уил, не разбирам…
Мравките запълзяха надолу и само след няколко дихания нито една не бе останала върху тялото на Залез.
– Какъв по-подходящ начин да кажеш сбогом на приятел от това да поднесеш на лобното му място най-ценното цвете?
Уил погледна към розата. Той също виждаше добре на тъмно, но черното растение не можеше да се види истински. То поглъщаше всяка частица светлина, попаднала върху него. Изглеждаше нереална, сякаш бе направена от мрак.
Две топли струи се стекоха по бузите на жената. Сложи ръка на устата си, за да сподави хлипането. Уил се приближи до нея и я прегърна. Тя притисна глава към гърдите му.
– Всичко е наред, сега болката ще спре…
Калия усети как се гмурка в море от топъл мрак. За миг страданието и изчезна. Три удара на сърцето по-късно Уил ? позволи да напусне тъмната пелена. Тя въздъхна и се откъсна от прегръдката му.
– Спокойствието на бездната. Нали така се казваше това заклинание?
Залез кимна.
– Хенрик – продължи жената, – ми го е прилагал десетки пъти. Това май е единствената магия на демонолозите, която не причинява болка.
– Всъщност, има и други, но не са популярни.
Погледът на Калия отново попадна върху черната роза.
– Уил, сигурен съм, че можеш да използваш розата за нещо по-полезно.
Залез се засмя.
– И за какво може да ми послужи? Да активирам разрушителната ? мощ и да унищожа всичко живо в радиус от стотина разкрача. Или да я предам на Храма на Предопределението, за да извлекат мастилото от нея и високомерния Върховен жрец да напише поредното си глупаво предсказание?
Мъжът се приближи до гроба, изрови малка дупка, сложи розата в нея и внимателно я покри с пръст.
– Жалко, че не може да ми послужи. А точно сега имам огромна нужда от помощ.
Уил се изправи.
– Аз съм тук. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.
– Не, Залез, никога повече не искам да смесвам вещерската си енергия с тази на демонолог. Мразя това, че Хенрик загуби душата си. Мразя и теб, както и всеки друг, който си играе с дълбините на Мрака – Калия стисна зъби.
Мъжът вдигна ръка.
– Нека ти подаря Спокойствието на бездната отново. Имаш нужда…
– Не се приближавай! Това от което имам нужда е да успея да намеря сина ми. Сама не съм достатъчно силна, търсещата магия е безполезна. Кайн пробва да ми помогне, но също без резултат… Хенрик е… беше чудовище…
– Калия, не е необходимо да минаваш през това отново. Нека призова Окото на миналото.
Жената кимна и леко подаде ръката си напред. Уил я хвана внимателно. Затвори очи и започна да нарежда думите на заклинанието. Езикът бе универсален демонически. Без вещицата да се усети, тя също започна да шепне познатите ? думи. Залез се закашля. В продължение на почти минута не успя да овладее спазъма си.
– Уил, сигурен ли си, че всичко е както трябва?
Мъжът едва успя да кимне. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но не се справи. В следващия си опит вложи цялата си воля. Когато усети, че гърдите му не могат да поберат повече, се отдаде на кашлицата. Изплю нещо, което приличаше на око, но имаше девет пипала.
– Този път призовах особено голям екземпляр — каза Уил, докато се опитваше да нормализира дишането си. – Не се страхувай, това същество е тук само за да научи за конкретната случка, за която ще го помоля да провери в спомените ти.
– Знам. Предполагам, че това е стандартното обяснение, което даваш на всички, преди да влязат в контакт с демона. Не забравяй, че до скоро бях съпруга на посветен в призоваването на твари на Мрака. Но… в името на Природата, защо е необходимо да е толкова грозно?
Мъжът повдигна рамене и погали окото. То изцвърча и пипалата му се увиха около палеца му.
– Не е грозно, просто е различно. Сигурен съм, че и на него не му се струваме особено приятни, но то няма друг избор – погледна към Калия. – Дай ми отново ръката си и затвори очи.
Жената го послуша. Пръстите и се размърдаха нервно миг преди да срещнат ръката на Залез… и демона във формата на прясно извадено око. Нещото изпищя и се спука, покривайки дланите и на двамата със студена слуз. Тя проникна през кожата им и Уил успя да види това, което се бе случило онази вечер.
**
Калия си тананикаше доволно, докато приготвяше любимата супа на сина си. Погрижи се да сложи най-крехките парченца телешко, както и повече моркови, които придаваха сладникав вкус на ястието. Около нея се навърташе дългокосместия котарак Джизли, който от време на време се отъркваше в полата ?, за да ? напомни, че и той обича месце.
– Прекаляваш – вещицата се опита да направи сърдита гримаса.
Котаракът измяука недоволно и с вдигната опашка се оттегли в ъгъла – към пухената възглавничка, на която спеше.
Калия чу стъпки отвън. Очакваше Хенрик и малкия им син Джонатън да се върнат от разходка в гората. По принцип, не обичаше да се срещат тук. Смяташе семейството си за нещо твърде лично. Не искаше някой от съселяните ? да знаят за него. Вещицата бе особено развълнувана, защото от повече от седмица не бе прекарвала и ден със сина си. Още от съвсем малък беше даден в дома за силно надарени деца. Почти всеки ден сърцето ? се късаше. Имаше неистова нужда да бъде до него. Опитваше се да се успокои като си казваше, че той е добре там – където могат да се погрижат за специалните му нужди. Но разумът трудно надделяваше над майчините ? чувства.
На практика, детето трудно би могло да овладее силата си без чужда помощ. Магията на Мрака се бе просмукала в кръвта на баща му, а комбинацията с природната магия на майка му бе предпоставка в един момент да се превърне в нещо много опасно.
Калия потрепери само при мисълта. Наложи си да подтисне мрачните мисли. Хенрик и Джони щяха да бъдат при нея съвсем скоро и това бе най-важното за момента.
Скърцането съпроводи отварянето на вратата. Хенрик влезе – висок и величествен. Жената се усмихна и са наведе настрани, опитвайки се да види сина си. Но не успя.
– Къде е малкия, Хенрик?
Лицето на демонолога остана безизразно. Очите на вещицата се впиха в неговите.
– Какво се е случило, Хенрик, кажи ми! Защо Джони не е с теб?
Започна да я обзема паника.
– Той е на сигурно място – той ? обърна гръб. – Трябва да ми помогнеш. Само ти можеш. Най-накрая ще успея да изпълня завета си.
– Какъв завет? Защо просто не ми обясниш къде е момчето ми?
Хенрик се обърна към съпругата си. Зениците му се разшириха, докато черното обгърна ириса и ретината му.
– Калия, няма да го видиш отново, докато не забъркаш дяволската слюнка.
– Ти… ти си се побъркал – каза вещицата с треперещи устни. – Какво ти става? Нима демоните успяха да покварят душата ти? Не, не може да е истина. Нали щеше да си от незасегнатите… от чистите. А сега… Хенрик, в името на Природата, бори се…
Той направи крачка към нея и я удари с опакото на ръката си.
– Престани да говориш глупости, Калия. Смятам, че се изразих ясно. Искам да свариш адската отвара. Иначе няма да видиш сина ни. Никога.
– И какво смяташ да направиш с нея – вещицата показа зъбите си, които бяха изцапани с кръв.
– Въпросът е какво ти ще направиш…
– Хенрик не, това вече е прекалено. Едно е да съм съучастник… не, няма да разпръсна дяволска слюнка.
– Мила Калия, уверявам те, че точно това ще направиш. Веднага след като свършиш с приготвянето на болестотворната течност ще я изсипеш лично в кладенеца край селото.
– Защо аз?
Хенрик се изсмя.
– Искам да видя как Мракът прониква в душата ти, обсебва я и поглъща всичко добро от нея – той я прегърна въпреки съпротивата ?. – Искам да бъдеш кралица на Мрака…
– И с какво бедните селяни са заслужили адската болест?
Мъжът присви очи.
– Крайно време е да престанеш с твоята наивност. Не осъзна ли, че в този скапан свят човек не получава това, което заслужава. Случва се това, което решават силните. Нима аз бях заслужил поведението на баща ти. Отидох при него и му обещах да се грижа за теб, да те направя щастлива. А той заповяда на стражите да ме бичуват и ме прати в изгнание.
– Хенрик, не започвай отново. Това стана отдавна. Ние намерихме начин да сме заедно, въпреки трудностите, с които се сблъскахме. А за обещанието – това ли е начина, по който го изпълняваш? Не осъзнаваш ли колко много ме нараняваш?
– Това е само временно… докато преминеш през трансформацията – прошепна демонологът. — После няма да има болка, само тих и успокояващ Мрак. А за съселяните – тяхната жертва ще е благородна. Те ще са опитните жаби, чрез които да успеем да направим болестта още по-мъчителна и смъртоносна. И тогава ще накарам истинските виновници за моето нещастие да си платят.
– За кого говориш?
– За хората от родното ти село. Тези, които избраха баща ти за кмет и го подкрепяха през всичките тези години. Те му позволиха да ни причини всичко това. Хайде, мила Калия, сбъдни тази моя фантазия. И ми позволи да върна блясъка в очите ти. Или, може би трябва да кажа… вечната сянка!
Вещицата преглътна.
На Залез му причерня. Чувстваше се адски изморен. Искаше да види още от събитията от онези дни, но знаеше, че няма да може да издържи дълго. Смътно видя как някакъв свещеник подарява нещо на Калия, тя му се усмихва и казва:
– Брат Джейкъб, какво трябва да значи това?
После влезе Хенрик и нападна свещеника…
Уил се свлече на земята. Калия го разтърси и му удари две звучни плесници.
– Всичко е наред, Калия, просто имам нужда от малко почивка.
Залез остана на земята още известно време – със затворени очи. Опитваше се да овладее емоциите, които напираха под повърхността и го караха да трепери. След като бе видял сцената с Калия, изпитваше много силна ненавист към Хенрик.
– Успя ли да научиш нещо? – попита го Калия
Уил кимна.
– Станалото станало – въздъхна. – Сега искам само да намеря момчето ми и да го притисна до мен – ръцете ? несъзнателно описаха кръгове. Знам, че Хенрик се е погрижил за него и най-вероятно Джони няма нужда от повече грижи, за да не се окаже дарбата му заплаха за него.
– Ако можехме да възстановим пентакъла… Колко силни бяхме навремето, щяхме да се справим с намирането за миг – Уил разтри слепоочията си. – Хенрик бе огъня, аз — въздуха, ти — водата, Кайн – земята, Лейс – духа.
– Мисля, че Лейс взе най-мъдрото решение.
– Нядявам се, че се шегуваш, Калия – Уил повиши тембъра си. – Лейс направи най-глупавото нещо, на което някой е способен. Ревнител в Храма на Предопределението. Това е нелепо. Предаде всичко, в което вярвахме всички в замяна на безприкословно следване на волята на един луд…
– … и почти неограничена власт над силите и на Мрака и на Светлината.
Уил направи пауза.
– Това е абсурдно. Един единствен човек да има власт да пише пророчествата и ръководи десетки влиятелни и почти непобедими ревнители. Мисля, че разбирам защо Светлината и Мрака са решили да издигнат буфер, който да решава голяма част от сблъсъците между тях, но въпреки това смятам, че трябва да е имало и друг начин.
– Това няма голямо значение, Уил. Важното е какво можем да направим в момента. Хенрик – нещо заседна в гърлото ? – е мъртъв… а Лейс не би ни помогнал.
– По добре да не го срещаме повече… Въпреки че имам лошо предчувствие – промърмори под носа си. – Нека ти помогна с търсещата магия.
– Изключено, Уил. Не мога да се свържа с демоничната енергия, която владееш. Сигурно знаеш какво извърших. Всеки ден чувствам, че съм само на крачка от това да бъда погълната от бездната на Мрака… и да загубя разсъдъка си като Хенрик.
– Това няма да се случи. Знам как…
– Не ти вярвам, Залез. Не мога да се доверя на такъв като теб… отново.
– Имах предвид, че искам да опитам със собствени сили.
– Това също би било неразумно. Явно си изключително изтощен.
Уил прочисти гърлото си. Все още усещаше лека болка.
– Може би си въобразявам, но ми се струва, че някой ни наблюдава.
Мъжът се засмя.
– Предположих, че ще разбереш. Това е твоята гора и сетивността ти е много силна тук – обърна се с гръб към Калия и извика.
– Линри, би ли дошла за малко? – после погледна вещицата. – Имах известни опасения, че ще те смути. А и тя не е точно социален тип.
С неестествени стъпки, от дърветата в далечината се появи слаб силует. Движенията бяха тромави, сякаш пазенето на равновесие бе изключително трудно. Калия замръзна.
Беше жена. Дългата ? черна коса бе сплъстена и в неописуем хаос. Жълтите ? очи светеха – сякаш в тях гореше огън. На едната ? буза имаше рана. А една от костите на предмишницата ? се подаваше от мумифицираната плът.
– Линридия е немъртъв екзорсист от ордена на Пречистения Демон. Много ми помогна при първата ми среща със същество на Мрака. Оттогава, не е напускала мислите ми нито за ден.
Калия събра смелост, приближи се до зомбито и подаде ръката си към нея с отворена длан. Лин я погледна (при което вещицата почти се предаде на желанието си да побегне), след което я пое в остатъците от своята и леко я стисна.
“Толкова студена и твърда ръка! Сигурно е ужасно да имаш такава.”
– Радвам се, че се запознахте. Калия, моля да ни извиниш, но трябва да тръгваме. Ще отседнем в някоя от пещерите край потока.
– Нека вятърът духа в гърба ви
Калия остана загледана в странното същество. Когато се отдалечиха, отиде до гроба. За момент и мина мисълта да изрови черната роза, но почти веднага отхвърли тази мисъл.
**
– Залез… – гласът на Линридия бе дрезгав.
– Да?
– Видях, че я прегърна. Това не ми хареса.
Уил я хвана под мишниците и я вдигна. Беше много лека. Гърбът ? опря на един вековен дъб. После устните на демонолога се сляха с нейните. Отдръпна се, за да види очите ? – винаги ставаха кървавочервени, когато правеше така. След това я целуна отново…
Когато приключиха, Уил се запита дали да не направи търсеща магия, с която да се опита да намери местоположението на Джони.
Ако решиш, че трябва да го направи, въпреки рисковете (това е много сложна магия, а Уил е изтощен), премини на _2. В противен случай, мини на_3, където ще можеш да се запознаеш със споменатия приятел от миналото на Уил и Калия.
Немъртвата жена не каза нищо.
– Какво има? Нещо не е наред ли.
– Да, сигурна съм, че си адски изморен. А и не я харесвам.
– Стига, Лин. Става дума за едно малко момченце, което е само… някъде там. Сигурно изпитва много силен страх.
– Мислех, че демонолозите всяват страх, а не го прогонват.
Уил сложи ръка на гърба ?.
– Знаеш, че съм различен. И именно за това ме обичаш.
– Не – отсече тя. – Спрях да изпитвам чувства в момента, когато сърцето ми спря да бие.
– Тогава какво те притеснява?
– Тя. Толкова е… жива.
– Но дори така не може да се сравнява с теб.
Жълтите ? очи осветиха лицето му.
– Наистина ли?
Уил кимна и я целуна по челото.
– А сега ще се съгласиш ли да ми помогнеш?
– Защо трябва да помагаме на човешкото пале?
– Повечето жени биха изпитали състрадание в такава ситуация. Биха се поставили на мястото на майката…
– Но аз никога няма да бъда в нейната ситуация. Няма как да не го знаеш.
Вятърът развя косата ?, а сиянието на очите ? стана по-топло. Залез осъзна, че може би е отишъл твърде далече.
– Извинявай, Лин, не исках да те нараня.
– Неживите не страдат. Престани да се държиш с мен като с човек.
Залез въздъхна.
– Все пак, ще участваш ли?
– Някой ден ще спра да се занимавам с твоите глупости. Но този ден няма да е днес.
– Иска ми се да имаше друг начин. Наистина ми се иска да не се налагаше да правиш това.
– Не те разбирам, топлокръвни. Положи толкова усилия да ме убедиш да го направя, а сега не си сигурен, че го искаш.
– Аз… имаш толкова малко останала плът
– Ненужен остатък от предишния ми живот – каза тя, извади меча си от ножницата и отряза малко парче от плътта си – близо до ребрата. Наведе се, за да го вземе и го хвърли към Уил. Той го хвана, неволно го погали, след това го стисна между дланите си.
Залез усети как полита. Носеше се високо над земята…
– Уил, какво става?
– Нещо не е…
Две ръце стиснаха Залез за гърлото. Чу се пукане. Прешлените нямаше да издържат още дълго. Мечът на Линридия проблясна и се заби в сянката, вкопчила се в демонолога. Мрачното същество изсвистя и се разпадна.
Линридия залепи звучен шамар на Уил.
– Благодаря за помощта. А това за какво беше.
Немъртвата приближи лицето си до неговото.
– Опитах се да те предупредя, че си твърде уморен.
– Вече ще знам, че трябва да те слушам.
Запиши си една черна точка и премини на_3.
– Ревнителю!
Лейс се пусна и падна от петметровата колона – леко както есенно листо пада на меката почва. Новодошлият бе облечен по същия начин като него самия – оранжево кимоно и черни панталон и ботуши, направени от груб плат. Но, бе само момче.
– Извини ме, ревнителю Лейс! Не исках да прекъсвам сутрешната ти медитация, но учителя Ци иска да те види.
– Благодаря ти.
Двамата се понесоха към храма. Бягаха. Лейс обичаше това чувство. Движеше се толкова бързо, че сякаш времето спираше. В един момент, момчето започна да изостава чувствително. Имаше още много да учи.
Храмът се разкри пред ревнителя с цялата си прелест. Масивна сграда, чиито стени бяха извайвани от скулптури в продължение на няколко човешки живота. На терасите на всеки един от трите етажа имаше статуи, които сякаш всеки момент биха оживяли. Ангели, демони, Повелители на Предопределението, гаргойли. А на върха му се виждаше огромен рубин, изсечен във формата на знака на храма – мълния, преплетена с перо и рог.
Той символизираше ключовата роля на храма в битката между силите на Светлината и тези на Мрака. По време на едно от временните им премирия, те решили да поставят основите на организация, която да бъде арбитър. Така се появил Храма на Предопределението, начело на който винаги стои човек – Върховния Жрец. Смята се, че той е най-влиятелният мъж, защото има властта да съставя пророчества, които винаги са се сбъдвали. Отчасти защото монасите от храма – ревнителите (мъже, дарени с власт над магиите на Мрака и силите на Светлината) – често вземаха нещата в свои ръце и се погрижваха това да се случи.
Лейс се качи по дванадесетте стълби и влезе в една от малките пристройки на храма.
– Поръчали сте да ме извикат, учителю Чен!
Мъжът пред него бе застанал в поза лотус, а пред него имаше съд с ароматрен чай и две плитки чаши. Без да каже нищо, Чен посочи към съда с напитката. Лейс се приближи, наведе се и застана в същата поза. Внимателно си наля и отпи.
– Учителю, искаш да говорим за битката ми в арената ли?
Чен поклати глава.
– Не, Лейс. Много добре знам, че битката няма да е никакво предизвикателство за теб. Ще е поредното ненужно доказателство за бойните ти умения.
– Срещу ангела ли ще се бия?
– Не, всичките ни опити да го убедим да се съгласи да участва се оказаха безуспешни.Той почина преди няколко часа. Ще се биеш срещу демон.
– Сега вече и аз не виждам предизвикателство в това, което ме очаква там.
Чен извади свитък от широкия си ръкав и го подхвърли към Лейс. Ревнителят затаи дъх, когато видя червената лента, която придържаше пергамента навит на руло. В него се съдържаше задачата му, успешното изпълнение на която щеше да го издигне до вътрешния кръг. До архиревнителите. Хаотичното потрепване на пръсти не бе характерно за Лейс, но в случая дори на него му бе непосилно да се сдържи.
– Не разбирам защо всички са толкова нервни, когато получат червената задача.
Ревнителят не отговори. Внимателно прочете написаното. След това още веднъж. Когато се бе уверил, че е запомнил всяка дума, поля свитъка с остатъка от чая. Пергаментът започна да дими и да се разпада.
– Лично аз предложих на Върховния Жрец тази задача. Тя ще те изправи срещу предишните ти приятели.
– Единствените приятели, които имам са тези в храма. Едничката ми цел е да служа на предопределението и на Върховния Жрец.
Чен въздъхна.
– Добре, време е да излезеш на арената. Кажи на Господаря на Битките, че си изпратен на пророческа мисия и е необходимо твоята схватка да е първа, за да може да отпътуваш възможно най-бързо.
Лейс се изправи, гъвкав като пружина. Поклони се на учителя си и с бърза крачка излезе навън.
Беше тихо като в гробница. Малкият амфитеатър, разположен на подземното ниво на храма бе изпълнен с ревнители. Имаше и няколко гости, чиито официални черни дрехи контрастираха на фона на традиционните за храма оранжеви одежди.
Пред него бе съществото, с което трябваше да се бие. Веднага позна вида ? – демон на нощта, пируващ от наивността на мъжките недостатъци. Можеше само да предполага как изглежда в по-симпатичните си образи, но в момента сукубата бе в рождения си – умопомрачително съчетание от люспи, рога и остри зъби. В дясната си ръка държеше оръжие, което бегло напомняше на бич – основната част представляваше триметров гръбнак на неизвестно на Лейс същество. На края му бе прикрепена огромно жило на скорпион, от което капеше зеленикава течност.
– Загубих двама от моите братя тук – изсъска сукубата. – Време е да отнеса поне една душа вкъщи.
Бичът описа кръг във въздуха – изненадващо гъвкав, сякаш прешлените бяха направени от кожа.
Лейс се усмихна едва забележимо и пристъпи напред.
Ако искаш Лейс да я убие, мини на_4. Ако пожелаеш ревнителя да се опита да пречупи волята ?, така че да може да я използва в мисията си, премини на_5.
Ревнителят се свлече на земята. Дълбоко забити в ръката му бяха двата горни зъба на демона. Цялата ? отрова се бе вляла във вените му. Тя би могла да убие няколко дузини едри мъже, но ефектът върху Лейс бе три секунди парализираща агония. Когато ефекта отшумя, ревнителят се хвърли върху все още прикованата за земята сукуба с тигров скок. Не успя да избегне костния камшик, който се уви около глезена му. Демонът вложи цялата си останала сила, за да го изпрати надолу с главата в каменния под. Чу се зловещо пукане и плисна кръв. Бичът започна да пълзи към гърлото на ревнителя. Щипката се откачи, намерила подходящо място в корема на мъжа…
Лейс се претърколи настрани и се затича към противника си. Достигна я преди тя да успее да мръдне и я повали на земята. Нанесе ? серия от удари по лицето, изкривявайки и без това зловещите ? черти.
Миг преди битката да свърши, сукубата изпрати магическа огнена стрела към ревнителя. Тя се плъзна по кожата му, промени посоката си и се вряза в демона, превръщайки се в огнена факла.
“Суицидност!” – поклати глава Лейс и погледна ръката си, от която продължаваха да стърчат зъбите на демона. Не трябваше да ? позволява да му нанесе толкова сериозни щети. Беше я подценил. Обеща си да не повтаря същата грешка с мисията си.
Премини на_6.
Ревнителят се свлече на земята. Дълбоко забити в ръката му бяха двата горни зъба на демона. Цялата ? отрова се бе вляла във вените му. Тя би могла да убие няколко дузини едри мъже, но ефектът върху Лейс бе три секунди парализираща агония. Не можа да се сдържи и изруга на глас. Ако ударът му бе по-премерен, вече всичко щеше да е свършило и той щеше да има робиня.Когато ефекта отшумя, ревнителят се хвърли върху все още прикованата за земята сукуба с тигров скок. Не успя да избегне костния камшик, който се уви около глезена му. Демонът вложи цялата си останала сила, за да го изпрати надолу с главата в каменния под. Чу се зловещо пукане и плисна кръв. Бичът започна да пълзи към гърлото на ревнителя. Щипката се откачи, намерила подходящо място в корема на мъжа…
Лейс се претърколи настрани и се затича към противника си. Достигна я преди тя да успее да мръдне и я повали на земята. Заби пръстите си в сънната ? артерия и изстреля ревнителската си енергия през палеца и показалеца си. Сукубата започна да губи съзнание.
– Не, не умирай още, нужна си ми!
Но същесъвуването ? скоро щеше да приключи. Лейс се опита да влее малко енергия на Мрака, с която да я излекува, но това го разсея и той прекъсна ревнителския поток.
“Явно все още имам какво да уча!” – поклати глава Лейс и погледна ръката си, от която продължаваха да стърчат зъбите на демона. Не трябваше да ? позволява да му нанесе толкова сериозни щети. Беше се надценил. Обеща си да не повтаря същата грешка с мисията си.
Запиши си една черна точка, поради решението си да се опиташ да създадеш още един враг на главните герои. Премини на_6.
От централната зала се чу шум. Излезе от изповедалнята и видя Калия. Беше заменила обичайната си зелена рокля с черни одежди. Седнала на една от пейките, беше подпряла лакти на коленете си. До нея стоеше Кайн, който с интерес оглеждаше храма.
Калия чу свещеника и бързо се изправи. Очите ? бяха подпухнали, а кожата ? бе мъртвешки бледа.
– Отче! Не знаехме, че си бил тук през цялото време.
“Не бях” – помисли си Джейкъб, но не каза нищо.
– Имам нужда от помощта ти – нервно продължи Калия. – Аз…не мога да открия сина ми…- тя затвори очи и постави ръка на челото си. – Опитах всичко – казана на истината, елементни съгледвачи, нишката на кръвта, но нищо не помага. Може би този проклетник Хенрик е маскирал присъствието му – при произнасянето на името на покойната си половинка, зъбите ? се свиха.
– Успокой се сестро, сигурен съм, че Светлината ще ти даде сили и посока, за да се справиш с това изпитание. Съгласен съм да бъда проводника, стига да не се наложи да участвам в някакъв вещерски ритуал. Знаеш, че имам ограничения, свързани с расото ми, които не мога да прекрачвам, дори когато каузата е чиста.
Калия кимна.
– Единственото, което ще искам от теб е да кажеш молитва, с която да призовеш Светлината да ни напътства.
Джейкъб погледна към Кайн.
– Отче, аз също си мисля, че ти можеш да помогнеш. Няма да забравя как ме отклони от пътя на мрака.
– Това е моето призвание, синко. Надявам се Светлината да помогне.
– Дължа ти извинение за това, че не ти казах цялата истина за вещерските ритуали, в които участвах с Калия и …Хенрик – Кайн погледна загрижено към Калия, но тя дори не трепна. – Но, нямаше как.
Свещеникът кимна.
– Знам, Кайн, няма проблем.
**
Някъде отвън се чу трясък, последван от викове. Джейкъб излезе от храма и Видя, че входната врата на съседната къща е разбита сякаш с тежък чук. До нея лежеше един от редниците на градската стража. На главата му имаше кървяща рана. В близост до храма стоеше едно от хлапетата, което възхитено подскачаше наляво-надясно.
– Отче, беше невероятно, трябваше да го видиш. Аз…ще го помня цял живот, кълна се – момченцето не спираше да жестикулира.
– Успокой се синко и ми кажи какво точно видя.
– Едно огромно и космато нещо се появи от нищото. Беше ей-толкова голямо – момчето разтвори ръце – Не, пет пъти по-голямо. Очите му бяха въглени, ръцете му като лопати. Удари два пъти по вратата и я счупи. После влезе вътре за миг и излезе. Консервеният човек бе дошъл…
– Момчето ми, не е учтиво да говориш така за пазителите на реда – поправи го Джейкъб.
– Прости ми отче, стражарят дойде тогава. Извика нещо на звяра, но не посмя да се приближи. Косматият изръмжа нещо и тръгна да бяга на четири лапи. Кон…стражът уж тръгна до го гони…отче пак ще ми направиш забележка, ама и той си знае, че с този бирен търбух никога нямаше да го хване.
Свещеникът едвам успя да сдържа усмивката си.
– И онези растения до къщата – момчето посочи розовите храсти с размерите на човешки бой – се раздвижиха и го спънаха. И бронирания падна и си удари главата в ей-този камък. Беше много забавно, хи-хик.
– Синко, чуждата болка е повод за съжаление, не за радост. Благодаря ти, че ми разказа какво е станало – каза отецът и се приближи до стража.Той продължаваше да охка и да се опитва да спре кръвта. Джейкъб изрече кратка молитва, която го накара да се почувства по-добре.
– Какво се случи, братко? – попита, когато прецени, че може да говори
– Докато патрулирах забелязах, че нещо огромно и космато се опитва да влезе в тази къща – той посочи към тази с разбитата врата. – Не бях далече, но докато стигна, съществото вече бе разбило вратата и бе вътре. Явно чу потракването на ризницата ми, защото побърза да излезе. Не му дадох никакъв шанс да нарани някого вътре, но получих тежка рана на главата.…
“Мисля, че не е чак толкова тежка.” – помисли си брат Джейкъб. Но точно този страж имаше склонност да преувеличава.
– …после чудовището избяга. А най-странното бе, че носеше дрехи. Изглеждаха, красиви. Би ли погледнал дали всичко е наред вътре? Имам нужда да остана седнал още известно време.
Отецът кимна. Докато минаваше през вратата, забеляза, че сред треските има много косми. Бяха фини, дълги и гарваново черни. Намери и един нокът, който наподобяваше острието на кама.
Нещо се размърда в гардероба. Брат Джейкъб се стресна, но от там не излезе чудовище, а девойката, която живееше в къщата.
– Отче, благословена да е Светлината, мислех, че чудовището ще ме намери и убие.
– Ако в това същество има нещо вълче, сигурно я е надушил, докато е бил вътре. Целта му е била друга – обади се Калия, която междувременно бе влязла. Навън се виждаше Кайн, който разговаряше с кмета Пибси и началника на стражата Роулс.
– Нещо липсва ли ти, дъще?
Момичето се огледа.
– Да, венецът от огледални клепачи и бебешки сълзи.
– Бебешки сълзи… едно от най-рядко срещаните цветя в региона. Най-доброто обяснение в любов, за което едно момиче може да мечтае.
Девойката се изчерви.
– Джейкъб, сигурно кметът ще иска да говори с теб. Аз ще вляза в църквата. Каквото и да решите, моля те, отбий се при мен. Искам да ти кажа нещо.
Свещеникът кимна.
– Отче – кметът се приближи до Джейкъб, веднага щом го видя да излиза от къщата. – Имаме си работа със създание на Мрака, нали така?
– Ами, не съм…
– Наполовина човек, наполовина вълк, свързани със силата на липсата на Светлина.
– Мисля, че това не е невъзможно.
– Точно така – отбеляза кметът. Трябва да организираме ловна дружинка, която да залови чудовището преди да е убило някого. Пибси погледна към началника на стражата.
– Изключено, моята задача е да пазя селото, не да преследвам създания на Мрака. Но брат Джейкъб може би ще се справи по-добре.
Кметът кимна.
– Разбира се, групичката в случая следва да бъде оглавена от свещеник. Роулс, би ли проверил дали има доброволци сред стражите.
Брат Джейкъб бе учуден, че имаше цели двама – Слейтър и Игзейбиър. За Слейтър се говореше, че е много добър с арбалета, а Игзейбиер се славеше с кроткия си нрав и послушното изпълнение на заповеди.
Отецът не изгаряше от желание да поведе малката група по следите на върколака, но и той бе на мнение, че като служител на Светлината трябва да изпълни дълга си.
Замислен, влезе в храма.
– Мисля, че знам, къде е – каза Калия. Джейкъб бе забравил за присъствието ?. – Събира вещерски билки. Най-вероятно е в новата гора. Моля те, не ги води там. Искам да се срещна със създанието. То разбира от магиите на природата, личи си, че е използвало такава, за да спъне и обездвижи стража. Ако се свържа с него… това може да е единствения ми шанс да намеря сина ми.
– Мислех, че искаш помощ от мен.
– Не, отче, това бе последната надежда на една отчаяна майка. Знам, че няма да се получи с теб – тя го погледна в очите. Довери ми се.
Брат Джейкъб се замисли. Дали можеше да се довери на чистите ? намерения и да поведе групата далече от новата гора или да я насочи точно натам?
Запомни избора си и мини на_7.
Видя ги – сгушени край огъня. Ръката му бе обгърнала раменете ?, сякаш за да я предпази от студа, който тя едва ли усещаше. Уил се изправи.
– Калия, какво правиш тук посред нощ?
– Извинявайте, не исках да ви прекъсвам, но реших, че е важно. Имам нужда от помощ.
– Разбира се, с какво можем да бъдем полезни?
– Говори за себе си, Уил! – каза под носа си Линридия.
Залез я погледна въпросително, но не каза нищо.
– Преди малко, докато говорех с брат Джейкъб, чухме как някой разбива врата на съседна къща. Свидетелите го описаха като върколак. Кметът нареди Джейкъб да оглави преследването…
– И какво, очакваш да помогнем на твоето приятелче, за да не бъде изядено от големия лош вълк? – театрално попита Лин.
Калия направи пауза, стъписана от реакцията на немъртвата.
– Не… това, което не успях да кажа е, че според мен не става въпрос за върколак… поне не такъв, какъвто е описан в бестиарите на Мрака. Този има вещерски способности. Използвал е растително оплитане, за да неутрализира притеклия се на помощ страж. Искам само да ме придружите, когато установя контакт с него. Мисля, че ще успея да го убедя да ми помогне да намеря Джони.
– Какво ще кажеш, Лин?
– И без това от тази жена няма мира. Искам да приключим и да си ходим. А и отдавна не съм посичала върколак. Ако се окаже такъв, ще си направя шапка от кожата на муцуната му.
– Къде смяташ, че може да е? – попита Уил.
– От къщата е взел единствено венец от сушени цветя. Ако наистина търси растения, сигурно вече е в новата гора. Там се срещат видовете с най-силни магически свойства.
– Добре, тогава. Нека размърдаме.
Ако си решил брат Джейкъб да насочи малката си група към новата гора, премини на_8. В противен случай –_15 те очаква.
Опрял гърба си на едно младо дърво, човекът вълк направи последното си движение – извади от пояса си малка пръчка и се опита да я подаде към брат Джейкъб, който гледаше вцепенен разиграващата се пред него случка. От гърдите на чудовището стърчеше стрела, наскоро напуснала арбалета на Слейтър, който вече бе презареден и все така насочен към косматата твар. В страни от тях, Игзейбиър прехвърляше меча си от ръка на ръка, готов да го забие в човека вълк.
Джейкъб погледна към Калия.
– Сестро, беше права… Това не бе върколак. Ако беше създание на Мрака, молитвите ми щяха да го сразят. Аз… съжалявам, трябваше да те послушам. В очите му… имаше толкова интелект… толкова Светлина. Дано почива в мир и Светлината ни прости за това, което извършихме…
Слейтър понечи да каже нещо, но се отказа. Не искаше да си позволява нервен изблик точно сега.
– Отче, мисля, че той искаше да ти даде нещо. Хейде, вземи го.
Свещеникът се наведе и внимателно вдигна пръчицата. Беше грубо издялана. Стори му се лека, сякаш бе куха.
– Може би в нея има нещо ценно. Защо той искаше аз да я взема. Нима не знаеше, че аз организирах неговата смърт?
– Джейкъб, нещата не са толкова прости – опита се да го успокои Калия. – Явно е смятал, че най-добре ще съхраниш ценния предмет. Сигурна съм, че когато се успокоиш, Светлината ще ти покаже какво да правиш с нея.
– Аз ще се погрижа тялото му да бъде погребано – обади се Залез.
– Уил, това ти ли си? Не очаквах да те видя отново – каза Джейкъб.
– Да, отче, аз съм. Съжалявам, че се виждаме при такива обстоятелства.
– А най-голям повод за съжаление имам аз – пророни една сълза Калия. – След като вещерът вълк е мъртъв, няма кой да ми помогне да намеря сина ми.
– Нали искаше да го направя аз? – каза свещеникът. – Точно за това си говорехме, когато… той разби вратата.
Вещицата поклати глава.
– Няма как да се получи, отче. Източниците ни на сила са много различни. Може би трябва да приема, че съм загубила не само Хенрик, а и Джони.
– Хайде стига – каза Линридия, която до този момент бе успяла да остане незабележима. – Ела тук – приближи се към Калия и я прегърна с костеливите си ръце.
– Кой е това? – попита Джейкъб.
– Просто я игнорирай отче. Приятел е.
Свещеника кимна.
Запиши си две черни точки заради убийството на човека-вълк, което предизвика Премини на_16.
– Хей, ти трябва да си новия лечител…
– Аз ли?
– Естествено, хайде, побързай, току що докараха ранените.
Свещеника разтърси глава. Неприятният ефект от пътуването бе започнал да отминава. Огледа се. Намираше се пред огромна сграда, може би дворец. Или манастир, ако се съдеше по няколкото знамена – изобразяващи водна капка и стилизирано слънце на бял фон.
– Побързай, братко, умиращите се нуждаят от нас!
Брат Джейкъб бе поразен. Жената пред него бе в дрехи, наподобяващи тези на монахините от неговия свят. Но, нямаше покривало на главата, така че можеше да види огненорусата ? коса, грижливо вплетена на плитка. Устните ? изглеждаха неестествено червени, може би бяха боядисани с нещо.
– Отче, извини ме, че не спазих етикета. Аз съм сестра Улмия – тя подаде изваяната си ръка към свещеника.
– Брат Джейкъб. Нека Светлината озари дните ти, сестро – каза той, неспособен да се откъсне от звездите в зелените ? очи.
– Светли са всички дни, в които изпълняваме волята на Бога.
“Какъв Бог, в името на Светлината?” – помисли си свещеника, но не каза нищо.
Улмия хвана Джейкъб за ръката, явно решила, че трябва да вземе по-сериозни мерки, за да го накара да се размърда и го поведе по каменния път към сградата с болните.
Бяха около половин дузина – агонизиращи, с тежки наранявания, с пропити от пот и кръв дрехи – проснати на груби черги, направо на пода. Две сестри почистваха раните им с някаква течност, но явно това бе всичко, което можеха да направят, за да облекчат страданията им.
– Сестро Никия, сестро Верасен, благодаря оттук поемаме ние.
Дано светлината на Създателя ви помогне да излекувате тези хора, прелате – каза една от тях на Улмия, докато оглеждаше новодошлия, малко преди да излезе.
– Това са сериозни наранявания – налагаше се Джейкъб да повиши тон, за да надвика стенанията. Мъжът пред него бе с отхапан бицепс
– Никога преди ли не си виждал жертви на лупини?
Свещеника поклати глава.
– Добре, нека не се бавим повече. Моля, поеми този пред теб, аз ще отида в дъното. Там май имаме нещо по-сериозно.
Брат Джейкъб изрече молитва към Светлината и постави ръката си на болното място на мъжа. С периферното си зрение видя, че Улмия се обръща към него, явно учудена, че не е чувала за тази молитва, но после продължи напред.
Свещеникът бе удивен от ефекта. Само след секунда ръката му бе възстановена напълно. Мъжът се хвана за мястото, където до скоро зееше кратер, нявярващ на очите си. Джейкъб се насочи към останалите. Явно в този свят, лечебните му молитви имаха много по-силен ефект. Успя да излекува още трима – разбито рамо, тежка рана на главата и почти отхапан крак.
Беше само да метър от Улмия, така че в шок успя да види как лекува сестра Улмия. Тя докосна разкъсания корем на мъжа, на лицето ? се изписа широка усмивка. После кожата ? почервеня, чу се демоничен смях. Това продължи не повече от две секунди, така че брат Джейкъб не бе сигурен дали не му се е сторило. В крайна сметка, болният бе излекуван.
– Братко, нима успя да се справиш с нараняванията на четиримата?
Улмия огледа оздравелите.
– Не, аз сестро, просто съм проводник на силата са Светлината.
– Светлината е най-силното превъплъщение на Бога, значи на това ви учат в Таксос.
– Всъщност не…
“Не гледай към очите…” – опита се да си наложи отецът.
–… съм от Таксос. Малко е сложно за обяснение.
– Добре, ще ми разкажеш по-късно. Сега отиди да си починеш. На теб е отредено бунгалото до лазарета. Поръчала съм да ти оставят и нещо за хапване. Сестра Никия приготвя невероятен пай с месо и яйчени курабийки – обърна се към другите мъже. – А вие, ще останете тук до утре сутринта. Може да имате скрити наранявания, които да дадат усложнения.
– А за нас ще има ли пай и курабийки? – обади се един от тях.
– Може би, ако сте послушни – усмихна се закачливо монахинята. – След няколко часа, ще изпратя сестрите, да проверят как сте.
С Улмия излязоха.
– Когато се възстановиш, брат Джейкъб, искам да дойдеш в стаята ми, за да ми разкажеш за себе си. Дано се чувстваш комфортно в бунгалото.
Тя му махна за сбогом.
Всъщност, обстановката бе по-скоро луксозна. Удобно бюро, меко легло. А храната бе великолепна. Не му трябваше дълга почивка, за да се почувства като нов.
Ако искаш, брат Джейкъб може да уважи поканата на сестра Улмия (10), или да потърси хората-вълци (13).
Монахинята бе застанала на терасата. Вятърът се заиграваше с ефирните краища на робата ?, както и с непокорните ? чупливи кичури които не бяха обхванати в стегнатата плитка.
Тя го чу, обърна се и влезе.
– Брат Джейкъб, бях започнала да си мисля, че няма да дойдеш – усмихна му се тя.
Отецът я погледна в очите само за миг, след което извърна поглед. Усети нетипична топлина в бузите си. Беше му много трудно, дори болезнено да вижда тези изумрудени очи. Събуждаха в него непознати чувства.
Улмия наля чаша плодов сок в две метални чаши и подаде едната на Джейкъб. Той я пое с треперещи пръсти.
– Кой си ти, брат Джейкъб? Появяваш се тук, точно когато имаме нужда от лечител. Произнасяш молитви, които уж са насочени към Бога на Светлината, но са такива, каквито никога не съм чувала. А аз съм учила свещената книга в централния манастир на Ан.
Джейкъб въздъхна.
– Аз съм пришелец. Идвам от свят, който е на път да бъде завладян от мрака. Дойдох тук, защото си мисля, че тук ще мога да намеря средството, с което да възстановя равновесието. Не съм чувал за Бог на Светлината, макар вярата, която изповядвам да е към Светлината. Знам ли, може би говорим за едно и също.
– Надявам се, брат Джейкъб. Наистина бих искала да изповядваме една и съща религия.
Свещеника повдигна вежди?
– Защо?
– Ами, много от моите братя и сестри по расо не успяват да позволят на Светлината да проникне в душите им, така че да могат да дадат дара на изцелението на ранените. Ако останеш тук, това би било полезно на църквата ни. Ако ли не – Улмия отметна опашката си – Ще знам, че дори в други светове имам толкова достоен брат.
Джейкъб преглътна шумно.
– Знаеш ли, така и не разбрах, защо е този конфликт с хората-вълци.
– Лупините са пазители на гората. Богинята Майка – съпругата на Богът на Светлината – им е поверила грижата за гората. Най-вече за дърветата, тъй като те не могат да се защитават сами. Но, хората биха замръзнали през зимата, ако не палят огън в домовете си с дървесина — Улмия докосна рамото на Джейкъб за секунда – разкажи ми за това, което заплашва твоя свят.
– Ами… При вас има ли Храм на Предопределението – осмели се да погледне в очите ? отново?
Монахинята поклати глава отрицателно.
– Не разбирам за какво говориш, брат Джейкъб.
– За храм, който да играе ролята на буфер между сблъсъците на силите на Светлината и Мрака.
– Звучи като добра идея. Щеше да е добре, ако имаше някой, който да регулира сблъсъците между дървосекачите и лупините…
– Може би не сестро. Имам предвид, поне в моя свят не се получава добре. Върховния Жрец се грижи само за интересите на Мрака. Аз… трябва да го спра. Иначе всичко, в което някога съм вярвал ще бъде обречено на неуспех.
Улмия се доближи до Джейкъб.
– Има ли нещо, с което да мога да ти помогна, за да направиш следващите стъпки по пътя, по който си тръгнал?
Свещеникът се потопи в изгарящия студ на очите ?. И този път не успя да се откъсне. Усещаше как неволно се приближава към нея…
Ако позволиш на брат Джейкъб да се подчини на порива и да целуне Улмия, премини на_11. В случай, че решиш, че отецът трябва да продължи да се бори със страстите си, мини на_12.
– Сестро, не бива…
Отецът се отдръпна и видя коренната промяна, която бе претърпяла Улмия. Кожата ? бе кървавочервена, зелените ? очи бяха потъмняли, а зеницата се бе издължила и очите ? приличаха на змийски. От главата ? израснаха две нежни рогца.
– Джейкъб, не искам… не трябва да ме виждаш в този вид. Не е редно, аз… не съм демон. Поне не вече.
– Всичко е наред – свещеника се доближи до нея и я прегърна. – Демон или не, ти служиш на Светлината, сестро. Това е важното за мен. А и видях да приемаш този вид в лазарета вчера, докато лекуваше.
Сестра Улмия направи крачка назад. Отново си бе възвърнала човешкия облик.
– Нима това не те кара да се отвращаваш от мен? – попита плахо тя.
– Не, никой не избира какъв ще се роди. Важно е по кой път ще тръгне – той я хвана за ръката. – Все пак, би ли искала да споделиш с мен на какво се дължи тази трансформация, през която преминаваш понякога?
– Предполагам не си чувал легендата за паладина Аторо.
– Не, но ще се радвам да ми я разкажеш.
– В името на Бога на Светлината, разбира се, че не си я чувал, та ти не си от нашия свят. В най-общи линии, Рицарят на Светлината Аторо навлязъл дълбоко в земите на Мрака. Там научил, че един вид демони има удивителното свойство да поглъща болката на смъртно ранените и така да ги успокоява или дори лекува. Отвлякъл едно малко демонче и го донесъл в църквата. Там… ме поели екзорсистите. Не си спомням какво са ми правили. Но, сега съм това, което виждаш пред себе си.
– Най-прекрасната гледка, която Светлината ми е позволила да видя през целия си живот.
Улмия сведе поглед.
– Ласкаеш ме…
– Ще ми обясниш ли какво е това, с което си покрила устните си? Направи ми впечатление още първия път, когато те видях. Кара ги да изглеждат кървавочервени. А на вкус е… трудно ми е да го определя, но е приятно.
– Това е червено багрило. Приготвя се от екстракт от яголина. Много от жените тук го използват, за да изглеждат по-красиви.
Джейкъб повдигна вежди.
– Нима тук е прието служителите на Светлината да бъдат суетни.
– Разбира се – Богът- Създател е направил хората по свое подобие. Няма нищо лошо в това човек да подчертава красотата си. Само че, на служителите на църквата на светлината е забранено да показват нещо повече от лицата, врата и дланите си.
Брат Джейкъб кимна.
– Спомена ми за някакво средство за премахване на Върховния Жрец на онзи храм…
– Храмът на Предопределението!
– Да… какво трябва да представлява?
– Не съм сигурен… кама или копие.
– Кама – Улмия се ентусиазира изведнъж – Казва ли са ми, че когато са ме донесли в храма, в пелените ми е имало кама. Сега ще ти я покажа.
Монахинята се наведе под леглото, бързо извади металния предмет и го подаде на брат Джейкъб. Отецът го огледа. Острие на практика липсваше – вместо него имаше три преплетени шипа. Дръжката бе от ковано желязо – великолепна стилизация на пламък. На върха на дръжката се виждаше скъпоценен камък с цвета на очите на Улмия, когато бе в човешката си форма. Джейкъб усети силно затопляне в дланите си.
– Мисля, че това е оръжието, което търсех.
– Само не ми казвай, че аз съм само средството да достигнеш до нея…
– Не, сестро, ти си нещо много повече. Сега ме извини, трябва да се върна в моя свят.
– Ще се върнеш ли?
– Разбира се. Това ще е първото нещо, което ще направя, след като победя върховния жрец.
– Ще чакам. Нека Светлината във всичките ? форми да бди над теб, брат Джейкъб.
Преди да успее да отвърне каквото и да било, отново усети вкуса на екстракта от яголина…
Запиши си една черна точка. Премини на_14.
– Всичко наред ли е, Джейкъб. Не изглеждаш добре. Бузите ти са червени, сякаш имаш треска.
“Разбира се, че не съм добре. Като постещ, попаднал на пир.”
Улмия понечи да докосне челото му, но той се отдръпна.
– Попита ме дали би могла да ми помогнеш с нещо.
– Точно така, отче. Сигурна съм, че Богът на Светлината… Светлината не те е срещнала с мен случайно.
“Дано повече не ми изпраща такива изпитания.”
– Да, сестро. Нуждая се от определено оръжие. Копие или кама.
– Сещам се за една кама… не, едва ли е тя. Знаеш ли, може би ще е по-добре да се качим до върха на кулата, за да попиташ ангела.
– Тук живее ангел?
– През по-голямата част от времето. Хайде. – Улмия подаде ръка, после, видяла объркания му поглед добави – Знаеш, че няма да те нараня.
“Изобщо не съм сигурен. Сърцето ми вече кърви.”
С треперещи пръсти я докосна и двамата се заискачваха по стълбите. До малка стая без врата.
– Заповядайте, чада на Светлината. Никсъс се радва да ви види. – посрещна ги плътен глас.
Очите на Джейкъб се разшириха. Ангелът бе висок над два метра. Изрязаната му роба трудно скриваше огромните му мускули. Брадата му бе добре оформена. Само масивните бели криле на гърба му загатваха че пред свещеника бе светло същество, а не професионален войник.
– В Анфолдия някои неща изглеждат по-различни, отколкото в света, от който идваш. Но, различията са само повърхностни. Уверявам те, че в мен има толкова Светлина, колкото и в Клариса.
– Познаваш малия ангел?
– Разбира се, често отправяме молитви заедно, когато сме в Светлодом. Тя ми каза за теб. Вървиш по път, предначертан от Светлината. И се справяш отлично.
– Не е съвсем така. Понякога се чувствам слаб.
Никсъс се разсмя.
– Мога да те уверя, че Светлината не те е срещнала със сестра Улмия за да те изпитва.
– Но канона…
– Остави канона. Има места дори в Църквата, където Светлината не е огряла. И някои от тях са свързани с канона. Но, ти имаш свободната воля да решаваш какво да правиш. А относно мисията ти, Улмия, камата, която е нужна на брат Джейкъб е точно тази за която си мислиш.
Сестрата кимна и посегна към кръста си, където в една от гънките на робата ? бе скрит малък кожен калъф. Бързо извади метален предмет от него и го подаде на брат Джейкъб. Отецът го огледа. Острие на практика липсваше – вместо него имаше три преплетени шипа. Дръжката бе от ковано желязо – великолепна стилизация на пламък. На върха на дръжката се виждаше скъпоценен камък с цвета на очите на Улмия. Джейкъб усети силно затопляне в дланите си.
– Мисля, че това е оръжието, което търсех.
– Само не ми казвай, че аз съм само средството да достигнеш до нея…
– Остави го, Улмия. Объркан е. Има нужда от време, за да разбере волята на Светлината.
На Джейкъб му се стори, че за секунда очите ? се изпълват със сълзи. Във следващия момент го гледаха вертикални зеници. Свещеникът реши, че може би напрежението му идваше много и си въобразява някои неща.
– Сигурен съм, че имате какво да си кажете следващия път, когато се видите. Но, сега е време брат Джейкъб да се срещне с Върховния Жрец на Храма на Предопределението. И основната причина Мракът да е толкова силен в неговия свят.
Улмия целуна върха на пръстите си, приближи се до Джейкъб и с тях докосна бузата му…
Премини на_14.
Сърцето му учести своето биене, докато навлизаше в гората. Храстите ставаха все по-гъсти. Лупините, както някои наричаха тези същества, можеха да бъдат скрити навсякъде около него и да го повалят само с един удар, без дори да успее да ги види преди това.
За щастие, спотайващия се човек – вълк реши да му даде шанс да обясни. Беше много едър и с черна козина, покрита с груби кожени доспехи.
– Изгуби ли се, отче – попита той с дрезгавия с баритон.
Свещеника спря на място, парализиран от страх.
– Вие, хората не сте добре дошли в гората ни. Ако не искаш кръвта ти да напои корените на дърветата, обърни се и се върни там, откъдето си дошъл.
– Искам да се срещна с водача ви – каза отецът и извади дебелия дървен жезъл от пояса си.
– Много от безкосместите искат да поговорят с него. Или да го убият. – той разгледа внимателно жезъла. – Имаш късмет, Върховният Друид е тук. И ще ти позволя да се срещнеш него.
Лупинът му направи знак да го последва и двамата се отправиха по-дълбоко в гората. Човекът-вълк се движеше доста бързо за масивното му тяло, така че на Джейкъб му се налагаше да подтичва, за да го настигне.
Достигнаха до палатка – направена от грубо окастрени клони и кожи. Пред нея се бяха настанили четирима снежнобели лупини. При вида на Джейкъб, единият от тях скочи на крака и долепи муцуната си до расото на свещеника. Той се почувства доста неловко при мисълта за масивните челюсти, които бяха на милиметри от него.
– Слот, всичко е наред – каза някой с необичайно спокоен за звероподобните тон.
От палатката бе излязъл лупин, в чиито очи се четеше необичаен интелект. Вървеше трудно, подпирайки се на изящен дървен жезъл.
– Можете да ни оставите сами.
– Но… алфа друиде, наш дълг е да те оставяме опасностите да те доближат – опита се да възрази Слот.
– Точно така, червенооки. Уверявам те, обаче, че нищо такова няма да ми се случи с този човек. Моля да ни оставите насаме.
С неохотни движения, четиримата албиноси и черния лупин, който бе придружавал Джейкъб си тръгнаха.
– Не си оттук, човече – каза друидът.
– Как позна?
– По миризмата. Не е толкова неприятна като на тукашните хора – той се опита да се разсмее. – Виждам, че носиш вълшебната пръчка на Грол. Какво се случи с него?
Свещеникът понечи да каже нещо, но веднага бе прекъснат от лупина.
– Всъщност, няма значение. Грол знаеше, че отива на смъртоносно опасна мисия. За мен няма значение, дори да си го убил лично. В което се съмнявам – друидът протегна ръка, в която Джейкъб сложи пръчката.
Лупинът изръмжа и малкото клонче се отвори. Отвътре изпадна сушеното листо от бебешки сълзи и коренът от манащирка.
– Благодаря ти, че помогна за изпълнението на задачата. Богинята Майка, в превъплъщенито си на Майката Природа, създала ни, за да пазим Вечната Гора, ти благодари.
– Не познавам вашата история и традиции, така че не знам как е правилно да отговоря. Но, радвам се, ако наистина съм помогнал.
– Разбира се. Виждаш ли тези листа – друидът посочи към най-ниските на дървото зад свещеника.
По тях се виждаха малки дупчици, от които капеше течност.
– Дървесна чума. Появи се преди няколко луни. Смятах, че може да се излекува, само с помощта на две редки растения. Толкова редки, че дори не се срещат в нашия свят.
– Често ли пътувате между световете.
Друидът показа острите си зъби.
– Не. Може да бъде извънредно опасно. Има ли нещо, с което да мога да ти бъда полезен.
– Да, нуждая се от вълшебно оръжие, с което да победя върховния жрец на Храма на Предопределението в моя свят.
– Какво трябва да представлява?
– Според предсказанието – копие или кама.
– Копие значи. Явно ти си белоризецът, за който е отредена кривата остра пръчка.
Брат Джейкъб погледна въпросително.
– Една от старите легенди, която никога не съм разбирал.
Лупинът откъсна едно клонче с болни листа и го заби в земята. Духна го, то израсна пред очите на свещеника и се превърна в нещо, което наподобяваше копие.
– То ще те отведе обратно там, откъдето идваш. Нека вятърът духа винаги в гърба ти.
Мини на_14.
– А, значи все пак успя да стигнеш до тук – посрещна го седящият на трона – възрастен мъж, облечен в оранжеви дрехи като тези, които носеше ревнителят Лейс. – Впечатлен съм. Обикновено аз пиша пророчествата и те се сбъдват. Но това, конкретно идва от силата, на която служиш. От Светлината. И моите усилия да го предотвратя се оказаха неуспешни. Е, какво да се прави – небрежно махна с ръка. – Всяко нещо си има начало и край. Дори да ми се иска, не мога да остана на трона безкрайно. Много скоро ще разбереш, че той е по-скоро проклятие, отколкото благословия.
– Не съм тук, за да взема властта ти, а за да спра престъпленията към Светлината, които извършваш.
– Може да си тук с друга цел, но едно е сигурно. Един от нас ще напусне стаята по един или друг начин, другият ще бъде Върховния Жрец на Храма на предопределението. Не, не си мисли, че главата на храма седи само тук, говорех фигуративно. Значи Лейс се е разговорил. Не е типично за него. Явно и той се е поддал на пророчеството на Светлината. Казал ти е за това, че имам пръст в загубата на душата на демонолога Хенрик и почти нелечимата болест, с която все пак успя да се справиш?
Свещеникът кимна.
– Защо го правиш?
Върховният Жрец се усмихна.
– Сигурно са ти казали за ролята на Храма на Предопределението – да пази баланса между Светлината и Мрака. Това обяснява защо понякога изливам Мрак в света ни. Но, наистина харесвам Мрака повече.
– Нима? Светлината стои зад всичко добро и красиво…
– Всичко добро и красиво е временно – почти изкрещя жрецът. – И после идва смъртта, разрухата и болката. Всичко това е безсмислено. Каква е ползата от Светлината, при положение, че рано или късно всичко потъва в Мрак. Бориш се за празна кауза, брат Джейкъб.
– Не е така. Едно цвете може и да увехне, но други разцъфват на негово място и красят градините край гората.
Жрецът вдигна ръка.
– Не ми се слушат повече глупостите на промитото ти съзнание. Виждам оръжие в ръката ти. Ако искаш да ме убиеш, няма да се съпротивлявам. Хайде, стигна дотук, направи последната крачка!
Ако искаш брат Джейкъб да убие Върховния Жрец, премини на 22. В противен случай – на 23.
– Страхотно. Значи просто ще гледаме как той ще вечеря с нея – не ? остана длъжна Линридия.
Човекът-вълк ги бе надушил отдалече. Не искаше да бяга. Не атакуваше. Просто стоеше в сумрака, осветен от двете луни. Видимо спокоен, гледаше със светещите си червени очи право в тези на Калия. Вещицата вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжена.
Звярът се разсмя.
– В името на Майката Природа, какво се опитваш да ми покажеш? Нима за един друид липсата на оръжие значи нещ? Особено тук в гората.
Калия се слиса.
– Не знаех, че говориш нашия език… Бъди добре дошъл в гората, която споделяме.
– Магически особености на двата ни свята – каза многозначително човекът-вълк. – Добре че и тук има друиди, с които мога да поговоря спокойно.
– Вещери – поправи го Калия. – Така се наричаме тук.
– Вещи в…
– Познаването на Законите на Природата. С какво аз или гората можем да ти помогнем.
– Вече с нищо. Намерих двете растения, от които имах нужда. Сега ще мога да спася вечната гора, която Богинята Майка ни е поверила да пазим. Моля те, вземи тази пръчица, в нея съм сложил по късче от двете цветя. Дай го на духовния водач на селото ви. Аз ще трябва да продължа към друг свят, където да намеря лек за сестра ми.
– Съжалявам за нея… Защо точно на духовния ни водач?
– Не знам, прочетох едно предсказание на Върховния ни друид. В него се казваше, че водачът на духовете на селото, където могат да бъдат открити животворните растения ще ги донесе лично при Вечната Гора. Или нещо такова. Обикновено, когато Върховния Друид е в транс, думите, които изрича са трудни за разбиране.
– Добре, ще го дам на брат Джейкъб… Извинявай, забравих да се представя. Наричат ме Калия.
– Грол
– Грол, имам нужда от твоята помощ. Опитвам се да намеря сина си. Скрит е с магия, направена с помощта на магия на Мрака. Всичките ми опити да го намеря с помощта на търсещо заклинание се оказаха неуспешни.
– Не разбирам какво значи Мрак, но мога да опитам да помогна. Хайде, дай ми ръка. Нека мислите ни се слеят и Майката Природа, второто превълпъщение на Богинята Майка ни помогне.
**
Калия падна на земята. Извика в отчаяние и заскуба косата си.
– Съжалявам, жено, сигурен съм, че е някъде тук, но… не мога да го намеря.
– Няма нищо, Грол, вината не е твоя.
– Понякога искам да съм по-силен. За да мога да бъда полезен.
Вещицата му махна за сбогом и се отдалечи с несигурни крачки към храстите, където я чакаха Уил и Линридия.
**
– Отче!
Брат Джейкъб бе заспал на една от дървените пейки.
– Да, сестро.
– Опасността от човекът-вълк вече не съществува. Всъщност, никога не я е имало. Говорих с него – дошъл е тук само за две растения. Вече няма да ни притеснява.
– Радвам се. Дано Светлината не му позволи да промени плановете си.
– За съжаление, не успя да ми помогне да намеря сина ми – пръстите на ръцете ? се размърдаха нервно. – Върколакът ме помоли да ти дам тази пръчица?
– Защо?
– Нямам представа. Искаше да бъде при духовния водач на селото.
Джейкъб прие странния предмет с недоверие.
Мини на_16.
– Отче, бъди благословен, както и майката лечителка.
– Клариса, дъще, радвам се да те видя – каза Джейкъб, вдигна на ръце малкия ангел и я завъртя във въздуха. Светлокестенявите ? къдрици се разхвърчаха свободно из въздуха.
– Калия, запознай се с Клариса. Тя е ангел.
– На три годинки – каза момиченцето и направи реверанс.
Вещицата се усмихна и също се поклони.
– Калия, Светлината знае за болката ти и е съпричастна към твоето страдание. Беше ми дадена задача да намеря сина ти и да го доведа при теб. Джони, време е да се срещнеш с мама.
Момчето се материализира до Клариса и с радостен писък се хвърли в обятията на майка си.
– Къде го откри?
– Там, където само един ангел би могъл да го намери. Няма да ви кажа. Пък!
Брат Джейкъб я погледна въпросително.
– Ние също си имаме нашите малки тайни.
В този момент вратата се отвори и влязоха Залез и Линридия.
– Очаквах ви – каза Клариса.
– Какво е това момиченце? Това да не е детска градина? – отговори ? Линридия
– Уил, разбирам, че понякога не ти е лесно.
Демонологът повдигна вежди.
– Нима ни познаваш?
– Пророческите дарби са типични за някои ангели, особено при навършването на определена възраст.
– Примерно, когато вече трябва да се сменят не повече от пет пелени дневно.
Момиченцето се нацупи.
– Ти ми се подиграваш. А наистина имам да ви кажа нещо важно. Но я по-добре споделете вие. Какво ви доведе в светата обител?
– Нашият стар познат Лейс отново е в района. Усещам го… настръхва ми косата. Той е ревнител от Храма на Предопределението. Сигурен съм, че идването му тук не е случайно. И ще е свързано с неприятности.
– Напълно си прав, Уил. Той е тук, за да се справи с теб и с брат Джейкъб.
– Защо с мен? – обади се Джейкъб.
– Защото Върховният жрец на Храма знае, че именно ти ще заемеш неговото място. И, че Уил ще ти помогне.
– Какъв е този Храм – попита отецът.
– Уил, би ли бил така любезен да осведомиш брат Джейкъб. Сигурна съм, че си наясно за какво става въпрос – каза Клариса.
Залез търпеливо изпълни молбата на момиченцето.
– Запомнете, Върховният жрец не може да бъде победен със средства от този свят. Необходимо е да намерите точни определени кама или копие от друг свят. Уил, знаеш легендата за разрушения храм, нали?
Залез кимна.
– А какво ще стане, ако не се противопоставим на храма? – попита Джейкъб.
– Много скоро ще имаш отговор на този въпрос. Време е да си тръгвам. Много съм изтощена… Калия, Лейс ще влезе тук всеки момент. Може би ще е по-добре да отведа Джони с мен, където ще е на сигурно място.
Калия целуна сина си по челото.
– Ела Джонатан, ще те запозная с всичките си приятелки.
– И те ли са толкова хубави?
– Чаровник! – възкликна Клариса и изчезнаха, заедно с момчето.
**
На вратата се почука грубо.
– Вратите на храмът на Светлината са винаги отворени – провикна се Джейкъб.
Вътре влетяха двама мъже с униформи на професионални войници. И Лейс.
– Добър вечер. Дошъл съм да арестувам брат Джейкъб и Уил Залез.
– Ти трябва да бъдеш арестуван, портокал такъв. За престъпления против ценностите, които изповядвахме преди – не се сдържа Уил.
– Уважаеми, моето минало няма нищо общо. Важното е, че сега съм ревнител в истинския храм. И че вие двамата трябва да платите за това, което сте сторили – каза Лейс.
– По-точно?
– Брат Джейкъб е обвинен в директно противопоставяне на волята на Върховния жрец. По-конкретно, лекуването на заразата и освобождаването на затворените ангели
– Кучи син! Нима Хенрик загуби душата си заради волята на проклетия ти жрец – изкрещя Калия.
– Жено, душата на един човек не струва колкото и едно дихание на Върховния жрец.
– Светотатство! – възпротиви се отецът.
– Уил, теб обвинявам в кражба на черна роза,
– Не съм я откраднал – отгледах си я сам.
– Това няма никакво значение. Всяко едно цвете от този вид по право принадлежи на върховния предопределител. Тези господа ще ви отведат до местния затвор, където ще прекарате нощта. А на сутринта, ще бъдете съдени. Въпроси?
– Що за сила ще е замесена в зараза като онази която едва не погуби селяните ни?
– Могъща сила, на която не ? пука за Светлината. Аз самия съм извивал вратовете на няколко ангели и знам, че усещането е върховно.
– Внимавайте – ядоса се Джейкъб. – Не заставайте на пътя на Светлината, ако не искате свещения ? гняв да ви помете.
– Силни думи, отче. Един съвет. Радвай се на Светлината, докато още я има. Е, ще дойдете ли доброволно?
– В името на Светлината, готов съм да се изправя срещу всеки, който дръзне да оспори волята ? – каза Джейкъб под носа си.
Уил също излизаше извън кожата си…
Ако решиш, че е по-добре свещеникът и демонологът да тръгнат доброволно, премини на 20. В случай че сметнеш, че не трябва да се предават без бой, мини на 21.
– Дребка, казах ти, че не трябва да идваме – изсъска Лин. – Разваляме им съня. По-добре да си ходим. И прибери тези ключове. Скърцат.
Брат Джейкъб се прозя.
– Извинявайте, с Уил се заприказвахме и съм се унесъл.
– Да, отецът е отличен събеседник. Какво се е случило с онези?
– Двамата не успяха да оцелеят след срещата с меча ми – усмихна се немъртвата. – Онзи със смешните дрехи… май загуби ухо и се измъкна.
– Джейкъб, тази жена е жестока, ние ангелите не правим така – оплака се Клариса.
– Тогава си стой в Светлодом, малката. Тук е суровият свят. Свиквай. Случват се доста по-жестоки неща от това някой да забрави да ти смени пелените. Мисля, че трябва да тръгваме. Калия ни чака отвън. Всеки момент може да дойде селската стража, макар че след боя, който ядоха от ревнителят и приятелчетата му, може и да не посмеят. Докато се измъкваме, може да кажете какво мислите да правите с онзи безухия.
– Аз реших. Ще се боря срещу Върховния Жрец. Той е заплаха за Светлината. Може би по-голяма дори от самия Мрак – обяви Джейкъб.
– Светлината ще бъде до теб във всяка крачка от пътя ти, отче – Клариса замига на парцали.
– След като сина ми е на сигурно място, мога и аз да дойда с вас – присъедини се Калия. – Особено след смъртта на Хенрик, малко неща ме задържат тук.
– Идеално, тъкмо ще разбера дали легендата за разрушения храм е истина – каза Уил. – Нали това спомена малката госпожица – че той е ключа към побеждаването на Върховния Жрец? Само да спомена, че на практика никой не знае къде точно се намира. Чел съм за месността, но се смята за почти неоткриваем.
– Да намерим коне тогава – предложи Калия.
– Не забравяте ли нещо? – заинати се Линридия.
– Какво, мила? – сепна се Залез
– Не съм казала, че ще дойда. И не се сещаш да ме попиташ.
– Извинявай… моля!
– Чудя се кога няма да ми издържат нервите и ще прекъсна жалкия ти живот… Добре, щом настояваш. Само да предупредя, малко четириноги ме понасят.
– Ако имаш предвид миризмата на балсам, сигурна съм, че тези конкретно са надушвали много по-силни неща. Някои стражи имат проблеми с хигиената – намигна ? Калия.
**
– Джейкъб, този не ми харесва – тихо каза Калия.
– И на мен не ми допада честото ти хленчене – сряза я Линридия. – Мислех, че ще престанеш, когато намериш палето си. Но, уви, никаква надежда. Нищо му няма на човека. Просто не е съвсем жив, това е.
– Стойте близо един до друг – каза Уил.
Конете на четиримата смело го доближиха, явно свикнали с миризмата на балсам и разложение. Залез слезе от враната си кобила и се приближи до мъжа, който по никакъв начин не се опитваше да прикрие липстващата плът от ръцете и краката си.
– Значи вие сте пътешествениците, които търсят разрушения храм – изсрибуца немъртвия.
– От къде знаеш?
– Имаме много добър оракул в селото. Жалко, че след толкова години от него е останало малко повече от череп.
– Всички в селото ви ли са немъртви?
– Да, и се гордеем с това. Вярвам, че поне там можем да бъдем щастливи. Заедно. Комуната ни има десетки членове. Ще се радвам да ни гостувате. Аз съм Магнус и имам честта да съм водач на скромната ни немъртва общност.
– С радост бихме се отбили, но сме на важна мисия, както и ти отбеляза.
– Точно за това съм тук. За да ви помогна. Мога да ви упътя към храма. При определени условия.
Уил повдигна вежда.
– Целта ми е да обединя възможно най-голям брой немъртви в нашето селище. Така че, ще се радвам, ако тя остане при нас – Магнус посочи Линридия.
– Как смееш дори да си го помислиш. Още една дума и ще смъкна сухата ти кожа от износените ти кокали… – изкрещя Лин.
– Не ? обръщай внимание, малко по-чувствителна е – каза Уил. – Ако вашият оракул е толкова добър, той може би ти е казал за чувствата, които изпитвам към нея. Нима не очакваш да я оставя тук.
– Ни най-малко. Същото предложение важи и за теб, Залез. Като демонолог, би могъл да създадеш нови немъртви, с които да попълниш редиците ни. Искам и ти да останеш. Ще видиш, че ще ти хареса спокойствието при нас.
Уил се замисли. Погледна към Линридия. Знаеше какво мисли.
– А ако откажем. Тогава може да продължите пътя си. Но няма да успеете да го намерите. Само нашия оракул знае точното му местоположение и как да се стигне до там. Преди да вземете решение, моля поне да се отбиете в селото ни.
– Нищо не ни пречи да опитаме, нали така?
По погледите на Калия е Джейкъб си личеше, че не са особено ентусиазирани, но не казаха нищо.
**
Магнус ги въведе в селото. Линридия бе впечатлена. Къщите бяха добре подържани. Улиците – чисти и покрити с каменни плочи. Немъртвите сновяха около тях, поздравяваха Магнус, усмихваха се с няколкото им останали зъби на нея и на Уил и гледаха подозрително Джейкъб.
– Това ще бъде вашата къща, ако решите да останете тук.
– Два етажа? Само за нас? – изуми се Лин.
– Разбира се, вие ще сте почитни членове. Нямаме немъртъв екзорсист и жив демонолог сред нас. Тук ще получите всичко.
– Освен свободата да си тръгнем – промърмори Уил.
– Нима с нещо можем да ви спрем? Дори няма да се опитаме всъщност. Няма да е нужно.
“Прав си, в името на Мрака.”
– Магнус, това са деца – отбеляза Линридия.
– Да, имаме сиропиталище в другия край на селото. Там са настанени осем малки немъртви.
– Те… толкова са сладки.
Лин се приближи до тях – момченце и момиченце – и ги погали по скулестите личица.
– Къде са родителите ви, милички?
Момченцето повдигна рамене.
– Матронът каза, че са още живи. Надявам се един ден да дойдат при нас. Чакаме ги от доста време. Знам, че ако слушаме, ще дойдат по-скоро.
– Уил, не са ли…
– Да, ако това ви е въпроса, можете да ги осиновите – каза Магнус.
Уил се почеса по брадата. Не искаше да дава външна изява на чувствата си, но вътрешно крещеше от радост. Възможността да живее на тихо и спокойно място с Линридия бе повече, отколкото смееше да си помисли. А това да отгледа деца с нея… бе повече от великолепно.
– Имате ли нужда от повече време за размисъл? – попита Магнус.
– Време определено нямаме – каза Уил.
Ако решиш, че героите трябва да се съгласят с предложението на Магнус, премини на_19. В противен случай – на_18.
Калия си отдъхна. Радваше се, че скоро ще може да си отиде от това място. Побиваха я тръпки.
– Да, знам – да победите Върховния Жрец на Храма на Предопределението. Това може да го свърши и сам Джейкъб.
– Пожелавам ви успех. Уил, много ще ми липсваш.
– Линридия?
– Цял живот, а и след това съм служила на някакви каузи. Мисля, че е време да помисля за себе си. Надявам се да се върнеш един ден.
– Залез, мисля, че трябва да останеш с нея. Ние с Калия ще се справим и сами, стига да достигнем до храма.
– Мисля, че така е най-добре. Предполагам някой вече си е задал въпроса как сме събрали толкова немъртви тук.
– Аз – призна си Калия. – Сигурно са приключенци, тръгнали да търсят храма.
– Точно така – каза Магнус. – Разбира се, с изключение на децата, но това е дълга и тъжна история.
– Е, май вече нямаме избор. Ще останем – каза Уил.
Можеш да си запишеш една черна точка. Премини на_19.
– Не точно, религиозната сграда е издигната върху основите на разрушения храм.
– Защо? – попита отецът.
– Сигурно си чувал за случаи, в които това се прави, за да се неутрализира извор на Мрак. Но, случаят не е такъв. Създателите на селото просто са усетили силата на храма и са решили, че е подходящо за църква. Моля, влезте.
Джейкъб бе приятно изненадан. Постройката бе стара, но немъртвите явно бяха полагали усилия, за да я подържат. Стори му се, че се бяха справили по-добре и от него.
– Често ли съселяните ти посещават това място?
– Да, отче. Може да не сме живи по начина, отреден от Светлината, но това не значи, че сме се отказали от пътя ?.
– Магнус, беше споменал нещо за един друг храм – взе да става нетърпелив Залез.
– Извини ме, оттук моля – той мина през изповедалнята и слезе по каменни стъпала. Достигнаха до малка стая с покрити с мухъл стени. В центъра ? бе разположен малък олтар, който излъчваше слаба червеникава светлина.
– Това ли е всичко? – възмути се Уил.
– А ти какво очакваше? – сопна се Магнус.
– Това е легендарния разрушен храм… Знам ли – рисунки по стените, магически предмети, някой гримоар или демон в клетка.
– Според оракула ни, ако докоснеш олтара и се съсредоточиш, ще можеш да получиш сила, каквато трудно може да бъде затворена в предмет, да получиш познание, което не може да се опише и в книга от хиляда страници. А ако държиш на срещата с демони… по добре се посъветвай с оракула. Чувал съм, че някои от тях могат да бъдат по-коварни от обичайното.
– Този оракул сигурно е забележителна личност.
– Така е. Ще те запозная с него.
– Какво трябва да направя сега? – попита Джейкъб.
– Може би просто да го докоснеш и да го оставиш да те заведе там, където е нужно.
Свещеникът кимна.
– Калия, мисля, че трябва да останеш тук. Интуицията ми подсказва, че е по-добре да не идваш с мен.
– Тогава защо изобщо дойдох до тук? Това място не ми харесва. Може да е идеално за демонолог некромант или немъртъв воин, но аз искам да си тръгна час по-скоро оттук.
– Всъщност, няма да отнеме толкова много – опита се да я успокои Магнус. – Веднъж един от нас се възползва от олтара, за да отиде в друг свят. Върна се след миг, макар според него да бе прекарал седмици там.
– Сбогом – каза Джейкъб и пристъпи към светещия камък в центъра на стаята.
Премини на_9.
Залез въздъхна. За съжаление нищо от това нямаше да се случи. Силата му не бе за подценяване. Но, той бе напълно неспособен да навреди на ревнителя. В случая бе добре, че Лейс не го бе нападнал директно.
Уил се доближи до Джейкъб и постави ръка на рамото му.
– Мисля, че трябва да отидем с тях.
– Не възнамерявам – каза свещеника, почервенял от гняв. – Аз отговарям само пред Светлината. Не съм направил нищо, за да заслужа такова отношение.
– Напълно съм сигурен, че си прав, отче, но те са по-силни и може би ще е разумно да се подчиним.
Отецът го погледна с кървясал поглед.
– Искаш да се доверя на един демонолог? Последовател на пътя на Мрака.
– Не, искам да се довериш на мен.
– Хей, какво си шушукате там? Хайде, вървете.
Уил се обърна и се насочи към вратата. Брат Джейкъб го последва с неуверена крачка, шепнейки молитва.
Премини на_17.
Уил не се сдържа. Представи си как Лейс се превръща в огнена клада, изпада в агония и се строполява на пода, малко преди да се превърне в купчина пепел. Свърза визуализирания образ с действителността. Макар да знаеше, че прави голяма грешка. Той бе напълно неспособен да навреди на ревнителя. Но, не можеше да просто да го остави да осакати или убие любимата му.
Лейс усети топлината да го обвива – като внезапно бликнал летен дъжд. Остави я да се разпростре по цялото му тяло, след което просто я събра в дланта си, която насочи към Лин.
– Уил, предполагам знаеш какво ще се случи с неживата. Мисля, че няма да може да върти меча си така ловко. Всъщност, няма да може изобщо.
Уил се обърна към Джейкъб.
– Мисля, че трябва да отидем с тях.
– Не възнамерявам – каза свещеника, почервенял от гняв. – Аз отговарям само пред Светлината. Не съм направил нищо, за да заслужа такова отношение.
– Напълно съм сигурен, че си прав, отче, но те са по-силни и може би ще е разумно да се подчиним. А и не искам тя да пострада… моля те – прошепна.
Отецът го погледна с кървясал поглед.
– Искаш да се доверя на един демонолог? Последовател на пътя на Мрака. И да спася жена, която би трябвало да лежи мъртва в гроба?
– Не, искам да се довериш на мен.
– Хей, не е време за спорове? Хайде, вървете. Или кажете сбогом на тази изсушена скумрия.
Уил се обърна и се насочи към вратата. Брат Джейкъб го последва с неуверена крачка, шепнейки молитва.
Премини на_17, но преди това си запиши една черна точка.
– Не е толкова трудно. Просто я доближи още малко. По-долу, така ще минеш под гръдната кост. Точно така. Сега просто натисни.
Свещеникът поклати глава.
– Това не е волята на Светлината, братко. Аз няма да бъда проводник на твоето наказание.
Запиши си_3 наказателни точки и премини на 23.
Джейкъб кимна. Не се учуди, че не чу стъпки. Мъжът просто се бе изчезнал. Свещеникът се насочи към трона. Изпита силно вълнение. Може би дори страх.
“Страхът е чувство на Мрака, отче!”
“Клариса?!”
“Да, брат Джейкъб, с теб съм в мислите ти, за да ти помогна да направиш последните стъпки.”
“Какво ме очаква там?”
“Властта да помогнеш на Светлината да достигне до стотици хиляди души.”
“Това е нещото, което искам.”
“Бъди смел отче. Цялото войнство на Светлодом е с теб.”
Джейкъб седна на трона. Лавина от чувства се стовари върху него. Той крещя и крещя. И крещя докато гласът му изчезна. И след това продължи…
Този разказ-игра е експеримент с така наречения слабо интерактивен поджанр. В един момент вярвах, че това е бъдещето на КИ и все още не съм на мнение, че твърдението е грешно, тъй като не е представен пред хора, които не са се докоснали до интерактивна литература.
Максималният брой черни точки е 10. Цел може да бъде както постигането на 0, така и на 10. Няма нито един лош край, така че читателят може да се отпусне и да се отдаде на историята.
Трябва да се извиня на тези, които са прочели Пътят на Светлината и са се разочаровали от липсата на достатъчно игра в продължението. Както и на тези, на които литературната страна на разказа не се е сторила достатъчно силна, за да компенсира ограничената роля на игрови елементи.
Благодаря на всички, които прочетоха Пътят на Предопределението!
Интересно развитие. Не съм срещал този жанр. Интересно и странно ми беше, че вземах решение от името на различни герои.Като цяло предната част на мен ми хареса повече