Пътят на Предопределението

1Две­те луни се усмих­ва­ха зло­ве­що една на дру­га. Лице­то на по-голя­ма­та бе скри­то на поло­ви­на, а по-мал­ка­та све­те­ше с цяла­та си яркост. Няма­ше нито един облак, кой­то да скрие силу­е­та на мла­да­та жена, над­ве­си­ла се над още неу­лег­на­лия гроб. Една­та ? ръка бе зари­на­та от рох­ка­та пръст, сякаш се опит­ва­ше да се докос­не до раз­ла­га­щи­те се остан­ки само на метър от нея. С дру­га­та се опит­ва­ше да про­го­ни мал­ки­те есен­ни лис­та, кои­то сту­де­ния вятър някак успя­ва­ше да запле­те в къса­та ? коса.
Чу тихи стъп­ки. Бър­зо се изпра­ви и изпя някол­ко думи. Тъм­но­ка­фя­ви­ят цвят на ири­си­те ? отстъ­пи мяс­то на кър­ва­во­чер­ве­но. Въл­чи­те ? очи ? позво­ли­ха да види съв­сем ясно мъжът, кой­то се прибли­жа­ва­ше към нея.
– Оста­ни там! Не искам да се прибли­жа­ваш нито крач­ка повече.
Мъжът вдиг­на ръце, макар да осъз­на­ва­ше кол­ко глу­пав бе жеста.
– Калия, това съм аз, Уил. Искам да отдам послед­на почит на съп­ру­га ти. Това е всичко.
– Знам кой си, Залез. Но искам да се обър­неш и да си вър­виш. Искам да бъда сама… с него.
Наве­де гла­ва и затво­ри очи. Чу, че мъжът пристъ­пи напред.
– Казах да не се прибли­жа­ваш. Не бях ли пре­дел­но ясна – поч­ти изкре­щя жената.
Сто­ти­ци мрав­ки запъл­зя­ха наго­ре по обув­ки­те му, скри­ха се под роба­та и про­дъл­жи­ха наго­ре, дока­то достиг­на­ха до гър­ло­то му. Само някол­ко го уха­па­ха. Сър­бе­жът и бол­ка­та бяха сил­ни, но той успя да се сдър­жи да не се поче­ше. Зна­е­ше, че ще ги раз­драз­ни и ще ста­не по-зле.
– Калия, не е нуж­но да го пра­виш. Само искам да оста­вя едно цве­те на гроба.
– Цвете?
– Да, ако ми позво­лиш, ще ти го покажа.
Жена­та се усмихна.
– Ще тряб­ва да се раз­бе­реш с тях. Помо­лих ги за помощ, но не съм им господарка.
Уил мно­го бав­но изва­ди малък пред­мет от пояса си. На дъл­жи­на бе не по-дълъг от педя. Аро­ма­тът мно­го бър­зо достиг­на до ноз­д­ри­те и на два­ма­та – мно­го сла­дък, но с едва забе­ле­жи­мо загат­ва­не за разложение.
Очи­те на Калия ста­на­ха яркочервени.
– Доне­съл си чер­на роза? Уил, не разбирам…
Мрав­ки­те запъл­зя­ха надо­лу и само след някол­ко диха­ния нито една не бе оста­на­ла вър­ху тяло­то на Залез.
– Какъв по-под­хо­дящ начин да кажеш сбо­гом на при­ятел от това да под­не­сеш на лоб­но­то му мяс­то най-цен­но­то цвете?
Уил поглед­на към роза­та. Той също виж­да­ше доб­ре на тъм­но, но чер­но­то рас­те­ние не може­ше да се види истин­с­ки. То поглъ­ща­ше вся­ка час­ти­ца свет­ли­на, попад­на­ла вър­ху него. Изглеж­да­ше нере­ал­на, сякаш бе напра­ве­на от мрак.
Две топ­ли струи се сте­ко­ха по бузи­те на жена­та. Сло­жи ръка на уста­та си, за да спо­да­ви хли­па­не­то. Уил се прибли­жи до нея и я пре­гър­на. Тя при­тис­на гла­ва към гър­ди­те му.
– Всич­ко е наред, сега бол­ка­та ще спре…
Калия усе­ти как се гмур­ка в море от топъл мрак. За миг стра­да­ни­е­то и изчез­на. Три уда­ра на сър­це­то по-къс­но Уил ? позво­ли да напус­не тъм­на­та пеле­на. Тя въз­дъх­на и се откъс­на от прегръд­ка­та му.
– Спо­койс­т­ви­е­то на без­д­на­та. Нали така се каз­ва­ше това заклинание?
Залез кимна.
– Хен­рик – про­дъл­жи жена­та, – ми го е при­ла­гал десет­ки пъти. Това май е един­с­т­ве­на­та магия на демо­но­ло­зи­те, коя­то не при­чи­ня­ва болка.
– Всъщ­ност, има и дру­ги, но не са популярни.
Погле­дът на Калия отно­во попад­на вър­ху чер­на­та роза.
– Уил, сигу­рен съм, че можеш да изпол­з­ваш роза­та за нещо по-полезно.
Залез се засмя.
– И за как­во може да ми послу­жи? Да акти­ви­рам раз­ру­ши­тел­на­та ? мощ и да уни­що­жа всич­ко живо в ради­ус от сто­ти­на раз­кра­ча. Или да я пре­дам на Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то, за да извле­кат мас­ти­ло­то от нея и висо­ко­мер­ния Вър­хо­вен жрец да напи­ше поред­но­то си глу­па­во предсказание?
Мъжът се прибли­жи до гро­ба, изро­ви мал­ка дуп­ка, сло­жи роза­та в нея и вни­ма­тел­но я покри с пръст.
– Жал­ко, че не може да ми послу­жи. А точ­но сега имам огром­на нуж­да от помощ.
Уил се изправи.
– Аз съм тук. Зна­еш, че можеш да раз­чи­таш на мен.
– Не, Залез, нико­га пове­че не искам да смес­вам вещер­с­ка­та си енер­гия с тази на демо­но­лог. Мра­зя това, че Хен­рик загу­би душа­та си. Мра­зя и теб, как­то и все­ки друг, кой­то си играе с дъл­би­ни­те на Мра­ка – Калия стис­на зъби.
Мъжът вдиг­на ръка.
– Нека ти пода­ря Спо­койс­т­ви­е­то на без­д­на­та отно­во. Имаш нужда…
– Не се прибли­жа­вай! Това от кое­то имам нуж­да е да успея да наме­ря сина ми. Сама не съм доста­тъч­но сил­на, тър­се­ща­та магия е без­по­лез­на. Кайн проб­ва да ми помог­не, но също без резул­тат… Хен­рик е… беше чудовище…
– Калия, не е необ­хо­ди­мо да мина­ваш през това отно­во. Нека при­зо­ва Око­то на миналото.
Жена­та ким­на и леко пода­де ръка­та си напред. Уил я хва­на вни­ма­тел­но. Затво­ри очи и започ­на да нареж­да думи­те на закли­на­ни­е­то. Ези­кът бе уни­вер­са­лен демо­ни­чес­ки. Без вещи­ца­та да се усе­ти, тя също започ­на да шеп­не позна­ти­те ? думи. Залез се закаш­ля. В про­дъл­же­ние на поч­ти мину­та не успя да овла­дее спа­зъ­ма си.
– Уил, сигу­рен ли си, че всич­ко е как­то трябва?
Мъжът едва успя да ким­не. Опи­та се да си поеме дъл­бо­ко въз­дух, но не се спра­ви. В след­ва­щия си опит вло­жи цяла­та си воля. Кога­то усе­ти, че гър­ди­те му не могат да побе­рат пове­че, се отда­де на каш­ли­ца­та. Изплю нещо, кое­то при­ли­ча­ше на око, но има­ше девет пипала.
– Този път при­зо­вах осо­бе­но голям екзем­п­ляр — каза Уил, дока­то се опит­ва­ше да нор­ма­ли­зи­ра диша­не­то си. – Не се стра­ху­вай, това същес­т­во е тук само за да научи за кон­к­рет­на­та случ­ка, за коя­то ще го помо­ля да про­ве­ри в спо­ме­ни­те ти.
– Знам. Пред­по­ла­гам, че това е стан­дар­т­но­то обяс­не­ние, кое­то даваш на всич­ки, пре­ди да вля­зат в кон­такт с демо­на. Не забра­вяй, че до ско­ро бях съп­ру­га на посве­тен в при­зо­ва­ва­не­то на тва­ри на Мра­ка. Но… в име­то на При­ро­да­та, защо е необ­хо­ди­мо да е тол­ко­ва грозно?
Мъжът повдиг­на раме­не и пога­ли око­то. То изцвър­ча и пипа­ла­та му се уви­ха око­ло пале­ца му.
– Не е гроз­но, просто е раз­лич­но. Сигу­рен съм, че и на него не му се стру­ва­ме осо­бе­но при­ят­ни, но то няма друг избор – поглед­на към Калия. – Дай ми отно­во ръка­та си и затво­ри очи.
Жена­та го послу­ша. Пръс­ти­те и се раз­мър­да­ха нер­в­но миг пре­ди да срещ­нат ръка­та на Залез… и демо­на във фор­ма­та на пряс­но изва­де­но око. Нещо­то изпи­щя и се спу­ка, покри­вай­ки дла­ни­те и на два­ма­та със сту­де­на слуз. Тя про­ник­на през кожа­та им и Уил успя да види това, кое­то се бе слу­чи­ло она­зи вечер.
**
Калия си тана­ни­ка­ше довол­но, дока­то при­гот­вя­ше люби­ма­та супа на сина си. Погри­жи се да сло­жи най-крех­ки­те пар­чен­ца телеш­ко, как­то и пове­че мор­ко­ви, кои­то при­да­ва­ха слад­ни­кав вкус на ясти­е­то. Око­ло нея се навър­та­ше дъл­го­кос­мес­тия кота­рак Джиз­ли, кой­то от вре­ме на вре­ме се отър­к­ва­ше в пола­та ?, за да ? напом­ни, че и той оби­ча месце.
– Пре­ка­ля­ваш – вещи­ца­та се опи­та да напра­ви сър­ди­та гримаса.
Кота­ра­кът измя­у­ка недо­вол­но и с вдиг­на­та опаш­ка се оттег­ли в ъгъ­ла – към пухе­на­та въз­глав­нич­ка, на коя­то спеше.
Калия чу стъп­ки отвън. Очак­ва­ше Хен­рик и мал­кия им син Джо­на­тън да се вър­нат от раз­ход­ка в гора­та. По прин­цип, не оби­ча­ше да се сре­щат тук. Смя­та­ше семейс­т­во­то си за нещо твър­де лич­но. Не иска­ше някой от съсе­ля­ни­те ? да зна­ят за него. Вещи­ца­та бе осо­бе­но раз­въл­ну­ва­на, защо­то от пове­че от сед­ми­ца не бе пре­кар­ва­ла и ден със сина си. Още от съв­сем малък беше даден в дома за сил­но нада­ре­ни деца. Поч­ти все­ки ден сър­це­то ? се къса­ше. Има­ше неис­то­ва нуж­да да бъде до него. Опит­ва­ше се да се успо­кои като си каз­ва­ше, че той е доб­ре там – къде­то могат да се погри­жат за спе­ци­ал­ни­те му нуж­ди. Но разумът труд­но над­де­ля­ва­ше над май­чи­ни­те ? чувства.
На прак­ти­ка, дете­то труд­но би мог­ло да овла­дее сила­та си без чуж­да помощ. Маги­я­та на Мра­ка се бе просму­ка­ла в кръв­та на баща му, а ком­би­на­ци­я­та с при­род­на­та магия на май­ка му бе пред­пос­тав­ка в един момент да се пре­вър­не в нещо мно­го опасно.
Калия потре­пе­ри само при мисъл­та. Нало­жи си да под­тис­не мрач­ни­те мис­ли. Хен­рик и Джо­ни щяха да бъдат при нея съв­сем ско­ро и това бе най-важ­но­то за момента.
Скър­ца­не­то съп­ро­во­ди отва­ря­не­то на вра­та­та. Хен­рик вле­зе – висок и вели­чес­т­вен. Жена­та се усмих­на и са наве­де наст­ра­ни, опит­вай­ки се да види сина си. Но не успя.
– Къде е мал­кия, Хенрик?
Лице­то на демо­но­ло­га оста­на безиз­раз­но. Очи­те на вещи­ца­та се впи­ха в неговите.
– Как­во се е слу­чи­ло, Хен­рик, кажи ми! Защо Джо­ни не е с теб?
Започ­на да я обзе­ма паника.
– Той е на сигур­но мяс­то – той ? обър­на гръб. – Тряб­ва да ми помог­неш. Само ти можеш. Най-накрая ще успея да изпъл­ня заве­та си.
– Какъв завет? Защо просто не ми обяс­ниш къде е мом­че­то ми?
Хен­рик се обър­на към съп­ру­га­та си. Зени­ци­те му се раз­ши­ри­ха, дока­то чер­но­то обгър­на ири­са и рети­на­та му.
– Калия, няма да го видиш отно­во, дока­то не забър­каш дявол­с­ка­та слюнка.
– Ти… ти си се побър­кал – каза вещи­ца­та с тре­пе­ре­щи уст­ни. – Как­во ти ста­ва? Нима демо­ни­те успя­ха да поква­рят душа­та ти? Не, не може да е исти­на. Нали щеше да си от неза­сег­на­ти­те… от чис­ти­те. А сега… Хен­рик, в име­то на При­ро­да­та, бори се…
Той напра­ви крач­ка към нея и я уда­ри с опа­ко­то на ръка­та си.
– Преста­ни да гово­риш глу­пос­ти, Калия. Смя­там, че се изра­зих ясно. Искам да сва­риш адс­ка­та отва­ра. Ина­че няма да видиш сина ни. Никога.
– И как­во смя­таш да напра­виш с нея – вещи­ца­та пока­за зъби­те си, кои­то бяха изца­па­ни с кръв.
– Въп­ро­сът е как­во ти ще направиш…
– Хен­рик не, това вече е пре­ка­ле­но. Едно е да съм съу­час­т­ник… не, няма да раз­пръс­на дявол­с­ка слюнка.
– Мила Калия, уве­ря­вам те, че точ­но това ще напра­виш. Вед­на­га след като свър­шиш с при­гот­вя­не­то на болес­тот­вор­на­та теч­ност ще я изси­пеш лич­но в кла­де­не­ца край селото.
– Защо аз?
Хен­рик се изсмя.
– Искам да видя как Мра­кът про­ник­ва в душа­та ти, обсеб­ва я и поглъ­ща всич­ко добро от нея – той я пре­гър­на въп­ре­ки съп­ро­ти­ва­та ?. – Искам да бъдеш кра­ли­ца на Мрака…
– И с как­во бед­ни­те селя­ни са заслу­жи­ли адс­ка­та болест?
Мъжът присви очи.
– Край­но вре­ме е да преста­неш с тво­я­та наив­ност. Не осъз­на ли, че в този ска­пан свят човек не полу­ча­ва това, кое­то заслу­жа­ва. Случ­ва се това, кое­то реша­ват сил­ни­те. Нима аз бях заслу­жил пове­де­ни­е­то на баща ти. Отидох при него и му обе­щах да се гри­жа за теб, да те напра­вя щас­т­ли­ва. А той запо­вя­да на стра­жи­те да ме бичу­ват и ме пра­ти в изгнание.
– Хен­рик, не започ­вай отно­во. Това ста­на отдав­на. Ние наме­рих­ме начин да сме заед­но, въп­ре­ки труд­нос­ти­те, с кои­то се сблъс­ках­ме. А за обе­ща­ни­е­то – това ли е начи­на, по кой­то го изпъл­ня­ваш? Не осъз­на­ваш ли кол­ко мно­го ме нараняваш?
– Това е само вре­мен­но… дока­то пре­ми­неш през тран­с­фор­ма­ци­я­та – про­шеп­на демо­но­ло­гът. — После няма да има бол­ка, само тих и успо­ко­я­ващ Мрак. А за съсе­ля­ни­те – тях­на­та жер­т­ва ще е бла­го­род­на. Те ще са опит­ни­те жаби, чрез кои­то да успе­ем да напра­вим болест­та още по-мъчи­тел­на и смър­то­нос­на. И тога­ва ще нака­рам истин­с­ки­те винов­ни­ци за мое­то нещас­тие да си платят.
– За кого говориш?
– За хора­та от род­но­то ти село. Тези, кои­то избра­ха баща ти за кмет и го под­кре­пя­ха през всич­ки­те тези годи­ни. Те му позво­ли­ха да ни при­чи­ни всич­ко това. Хай­де, мила Калия, сбъд­ни тази моя фан­та­зия. И ми позво­ли да вър­на бля­съ­ка в очи­те ти. Или, може би тряб­ва да кажа… веч­на­та сянка!
Вещи­ца­та преглътна.
На Залез му при­чер­ня. Чув­с­т­ва­ше се адс­ки измо­рен. Иска­ше да види още от съби­ти­я­та от оне­зи дни, но зна­е­ше, че няма да може да издър­жи дъл­го. Смът­но видя как няка­къв све­ще­ник пода­ря­ва нещо на Калия, тя му се усмих­ва и казва:
– Брат Джей­къб, как­во тряб­ва да зна­чи това?
После вле­зе Хен­рик и напад­на свещеника…
Уил се свле­че на земя­та. Калия го раз­тър­си и му уда­ри две звуч­ни плесници.
– Всич­ко е наред, Калия, просто имам нуж­да от мал­ко почивка.
Залез оста­на на земя­та още извес­т­но вре­ме – със затво­ре­ни очи. Опит­ва­ше се да овла­дее емо­ци­и­те, кои­то напи­ра­ха под повър­х­ност­та и го кара­ха да тре­пе­ри. След като бе видял сце­на­та с Калия, изпит­ва­ше мно­го сил­на нена­вист към Хенрик.
– Успя ли да научиш нещо? – попи­та го Калия
Уил кимна.
– Ста­на­ло­то ста­на­ло – въз­дъх­на. – Сега искам само да наме­ря мом­че­то ми и да го при­тис­на до мен – ръце­те ? несъз­на­тел­но опи­са­ха кръ­го­ве. Знам, че Хен­рик се е погри­жил за него и най-веро­ят­но Джо­ни няма нуж­да от пове­че гри­жи, за да не се ока­же дар­ба­та му запла­ха за него.
– Ако можех­ме да въз­ста­но­вим пен­та­къ­ла… Кол­ко сил­ни бях­ме навре­ме­то, щях­ме да се спра­вим с нами­ра­не­то за миг – Уил раз­три сле­по­о­чи­я­та си. – Хен­рик бе огъ­ня, аз — въз­ду­ха, ти — вода­та, Кайн – земя­та, Лейс – духа.
– Мис­ля, че Лейс взе най-мъд­ро­то решение.
– Нядя­вам се, че се шегу­ваш, Калия – Уил пови­ши тем­бъ­ра си. – Лейс напра­ви най-глу­па­во­то нещо, на кое­то някой е спо­со­бен. Рев­ни­тел в Хра­ма на Предопре­де­ле­ни­е­то. Това е неле­по. Пре­да­де всич­ко, в кое­то вяр­вах­ме всич­ки в замя­на на без­п­ри­кос­лов­но след­ва­не на воля­та на един луд…
– … и поч­ти неог­ра­ни­че­на власт над сили­те и на Мра­ка и на Светлината.
Уил напра­ви пауза.
– Това е абсур­д­но. Един един­с­т­вен човек да има власт да пише про­ро­чес­т­ва­та и ръко­во­ди десет­ки вли­я­тел­ни и поч­ти непо­бе­ди­ми рев­ни­те­ли. Мис­ля, че раз­би­рам защо Свет­ли­на­та и Мра­ка са реши­ли да издиг­нат буфер, кой­то да реша­ва голя­ма част от сблъ­съ­ци­те меж­ду тях, но въп­ре­ки това смя­там, че тряб­ва да е има­ло и друг начин.
– Това няма голя­мо зна­че­ние, Уил. Важ­но­то е как­во можем да напра­вим в момен­та. Хен­рик – нещо засед­на в гър­ло­то ? – е мър­тъв… а Лейс не би ни помогнал.
– По доб­ре да не го сре­ща­ме пове­че… Въп­ре­ки че имам лошо пред­чув­с­т­вие – про­мър­мо­ри под носа си. – Нека ти помог­на с тър­се­ща­та магия.
– Изклю­че­но, Уил. Не мога да се свър­жа с демо­нич­на­та енер­гия, коя­то вла­де­еш. Сигур­но зна­еш как­во извър­ших. Все­ки ден чув­с­т­вам, че съм само на крач­ка от това да бъда погъл­на­та от без­д­на­та на Мра­ка… и да загу­бя раз­съ­дъ­ка си като Хенрик.
– Това няма да се слу­чи. Знам как…
– Не ти вяр­вам, Залез. Не мога да се дове­ря на такъв като теб… отново.
– Имах пред­вид, че искам да опи­там със соб­с­тве­ни сили.
– Това също би било нера­зум­но. Явно си изклю­чи­тел­но изтощен.
Уил про­чис­ти гър­ло­то си. Все още усе­ща­ше лека болка.
– Може би си въоб­ра­зя­вам, но ми се стру­ва, че някой ни наблюдава.
Мъжът се засмя.
– Пред­по­ло­жих, че ще раз­бе­реш. Това е тво­я­та гора и сетив­ност­та ти е мно­го сил­на тук – обър­на се с гръб към Калия и извика.
– Лин­ри, би ли дошла за мал­ко? – после поглед­на вещи­ца­та. – Имах извес­т­ни опа­се­ния, че ще те сму­ти. А и тя не е точ­но соци­а­лен тип.
С неес­тес­т­ве­ни стъп­ки, от дър­ве­та­та в дале­чи­на­та се появи слаб силу­ет. Дви­же­ни­я­та бяха тро­ма­ви, сякаш пазе­не­то на рав­но­ве­сие бе изклю­чи­тел­но труд­но. Калия замръзна.
Беше жена. Дъл­га­та ? чер­на коса бе сплъс­те­на и в нео­пи­су­ем хаос. Жъл­ти­те ? очи све­те­ха – сякаш в тях горе­ше огън. На една­та ? буза има­ше рана. А една от кос­ти­те на пред­миш­ни­ца­та ? се пода­ва­ше от муми­фи­ци­ра­на­та плът.
– Лин­ри­дия е немър­тъв екзор­сист от орде­на на Пре­чис­те­ния Демон. Мно­го ми помог­на при пър­ва­та ми сре­ща със същес­т­во на Мра­ка. Отто­га­ва, не е напус­ка­ла мис­ли­те ми нито за ден.
Калия съб­ра сме­лост, прибли­жи се до зом­би­то и пода­де ръка­та си към нея с отво­ре­на длан. Лин я поглед­на (при кое­то вещи­ца­та поч­ти се пре­да­де на жела­ни­е­то си да побег­не), след кое­то я пое в оста­тъ­ци­те от сво­я­та и леко я стисна.
“Тол­ко­ва сту­де­на и твър­да ръка! Сигур­но е ужас­но да имаш такава.”
– Рад­вам се, че се запоз­нах­те. Калия, моля да ни изви­ниш, но тряб­ва да тръг­ва­ме. Ще отсед­нем в някоя от пеще­ри­те край потока.
– Нека вятъ­рът духа в гър­ба ви
Калия оста­на загле­да­на в стран­но­то същес­т­во. Кога­то се отда­ле­чи­ха, отиде до гро­ба. За момент и мина мисъл­та да изро­ви чер­на­та роза, но поч­ти вед­на­га отхвър­ли тази мисъл.
**
– Залез… – гла­сът на Лин­ри­дия бе дрезгав.
– Да?
– Видях, че я пре­гър­на. Това не ми хареса.
Уил я хва­на под миш­ни­ци­те и я вдиг­на. Беше мно­го лека. Гър­бът ? опря на един веко­вен дъб. После уст­ни­те на демо­но­ло­га се сля­ха с ней­ни­те. Отдръп­на се, за да види очи­те ? – вина­ги ста­ва­ха кър­ва­во­чер­ве­ни, кога­то пра­ве­ше така. След това я целу­на отново…
Кога­то приклю­чи­ха, Уил се запи­та дали да не напра­ви тър­се­ща магия, с коя­то да се опи­та да наме­ри мес­то­по­ло­же­ни­е­то на Джони.
Ако решиш, че тряб­ва да го напра­ви, въп­ре­ки рис­ко­ве­те (това е мно­го слож­на магия, а Уил е изто­щен), пре­ми­ни на _2. В про­ти­вен слу­чай, мини на_3, къде­то ще можеш да се запоз­на­еш със спо­ме­на­тия при­ятел от мина­ло­то на Уил и Калия.