За разлика от болшинството от статиите в секция “Литература” на нашето ежемесечно списание, в този брой няма да получите ревю на художествена литература, а на научна такава, която от своя страна учи как да създавате художествената. Бидейки човек, занимаващ се с литература (и с поне още няколко творчески дейности като всеки самоуважаващ се псевдо-творец), знам че първата подсъзнателна реакция на мнозина от хората с такова хоби е веднага да отхвърлят материали като този. Та нима изкуството е нещо, което не идва от сърцето, а се учи в школи и как можем да постигнем нещо уникално, ако влизаме в коловозите на тези преди нас? Истината е, че творческото писане е занаят като всеки и ако не познавате и владеете основите, не само няма да можете да предложите нещо новаторско, но и по всяка вероятност произведенията ви ще се приемат положително само от вашите съученици и баби.
Още в увода авторът сам казва „Тук ще ви дам многобройни съвети, но не е необходимо да се съобразявате с тях” и „Какъвто и съвет да дам в тази книга (…) вие можете да го възприемете по своему – писателят трябва да бъде свободен, когато твори”. Разказва как и той в началото е отказвал дълго да слуша каквито и да било съвети и как сам се е учел, но в последствие е установил, че голяма част от нещата, които е открил с много труд и време, е можел да научи далеч по-бързо и лесно. Честно казано, Новакович ме спечели още на тази част, защото аз съм чувствал, преживял и установил същото. Затова ви съветвам, ако се интересувате от писане, да обърнете внимание на тази и други такива книги, тъй като те само могат да ви обогатят и няма да отнемат творческата ви свобода. Ако пък не се интересувате от писане, въобще се чудя какво търсите още в тази статия – едва ли ще бъка от анекдоти за творчество на Сим Николов, които да осмислят престоя ви.
Какво представлява?
Книгата е разделена на десет глави, като трябва да призная, че начинът, по който е систематизирана, подредена и фокусирана е наистина впечатляващ. В главата ми веднага изниква сравнение със „За писането: Мемоари на занаята” на Стивън Кинг , която също намирам за много полезна и мотивираща, но ми напомня на един мой учител по математика – започва да ми преподава едно, прескача след малко на друго (което някак си е станало важно в контекста) и след няколко минути вече разпалено обяснява как тайно е слушал радио „Свободна Европа” по време на комунизма. Новакович, за разлика от Кинг, не навлиза в свои автобиографични отклонения, а предава всичко ясно и стегнато. Когато обяснява за нещо, той засяга всички възможни ъгли и вариации и ако са прекалено много, дори ще сложи секция „други”, след като е изброил вече всичко, за което може да се сетите. След всяка една стъпка от обясненията, вие получавате пример от световните класики (руски, френски, английски, американски, всякакви), анализиран и илюстриращ ясно казаното. В края на всяка глава пък ще намерите по десетина упражнения, които ще ви накарат да работите, мислите, творите в засегнатата от главата посока. Обяснена е целта на упражнението, а разполагате и с инструкции как да направите самопроверка, които би следвало да прочетете след като сте готови. Ако искате да правите упражненията, вероятно ще изпишете купища разкази, а целият „курс” би отнел месеци свободно време или седмици, в които се занимавате предимно с това. С чисто сърце мога да кажа, че материалът е напълно разбираем и без упражнения, но е ясно, че извършването им може да е само от полза.
Преди да премина към съдържанието и малко разяснения какво можете да научите в конкретните глави, ще споделя собственото си мнение за книгата (все едно досега съм споделял чуждо).
Стойностна ли е теорията вътре?
Не знам дали чувството е илюзорно, но ми се стори, че голяма част от теорията вече съм открил и сам, или просто другаде. От друга страна оскъдния ми опит все пак ми помага да оценя написаното вътре като много солидно и всяко късче теория ми се стори… ами… вярно. Като малък минус бих отбелязал, че авторът се опитва да изследва всяко кътче на писането и на места ми изглежда безсилен и неориентиран в безбрежието на материала, като например когато в главата за „Гласът” на автора, в секцията „глас и хумор”, той се опитва да категоризира видовете хумор и похватите за прилагането му на няколко оскъдни странички. Само на тази тема може да се напише цяла книга, а опитът да се направи в такъв обем ми се стори зачатъчен и безпосочен. Не е ли редно да има и секция „глас и ужас” тогава и колко ли още видове хумор не са описани? Като цяло, това се случва само на няколко места и не пречи реално.
За теория ли си говорим въобще?
Някои от вас ще оценят като минус, други като плюс, това, че книгата често не е конкретна. На места е толкова либерална, че не само не казва какво да правите, ами се чудите какво точно казва въобще. Например главата, в която се изброяват видове „Начало” на творба, изброява се всичко възможно, разбито на категории и накрая се обобщава, че и всяко друго начало е допустимо . Разбира се, главата ми даде разни идеи, помогна ми да осмисля някои мои начала и да видя къде попадат (и да се израдвам как съм уцелил на сляпо правилния похват за търсения ефект), но в крайна сметка няма нищо дефинативно, от сорта на „В еди-си кой случай подходете с еди-си какво начало”. Всичко е прекалено абстрактно за думата „теория”, по-скоро са „размисли и страсти относно началата и някои интересни примери”. Според мен това е разбираемо и логично, предвид материята на курса, но все пак оставям вратичка, че би могло да разочарова хора, които си падат по конкретика.
Стилът как е?
Много, много приятен. Примерите са колоритни, наистина класни и много подходящи. Авторовият глас е ясен и конкретен, но пък приятелски, делничен и разтоварващ, едновременно с това. Може да звучи странно, но се смях с тази книга толкова, колкото не се смея с половината от хумористичните, които ми попадат. И това е постигнато без някакви негативи и без да се губи сериозността и насочеността.
А превода?
Бих определил превода на Мария Кръстева като не-лош, но на места откровено си дразни – например когато „insurance companies” е преведено „осигурителни компании”, вместо „застрахователни” или пък се използва „изкачване”, когато авторът видимо е имал предвид „възнасяне”. Текстът все пак върви гладко, а с малко познания по английски сами ще се сещате коя дума е ползвал Новакович и какво е имал предвид там, където Мария не е успяла да проследи мисълта му.
И така, колеги, ето го конспекта:
- Източници на художествена проза – или откъде да черпите идеите си; надявам се да нямате проблем с това, но ако имате, тази глава ще ви даде летящ старт за нов разказ или роман;
- Обстановката (Setting) – къде и кога; как да ползвате обстановката за специфични задачи, например за създаване на определени настроения или характеризиране на героя; много ценна глава;
- Образът (героите) – как да подходите за изграждане на плътнокръвни, обемни, интересни герои; тази глава е блестяща;
- Сюжетът – структура, конфликти, как да градим сюжет; интересна глава, малко по-теоретична, като в частност е трудно приложима за книгите-игри;
- Гледната точка – в нашия форум спорът 1‑во/2‑ро/3‑то лице бе доста популярен; тук нещата са добре обяснени и различният ефект върху читателя е интересно анализиран; отново, при книгите-игри нещата стоят по съвсем друг начин;
- Диалогът и сцената – заглавието казва достатъчно; ако не можете да пишете диалог и сцена, не можете да пишете (диалог и сцена);
- Началото и краят – тази глава ми се стори отчасти абстрактно теоретизиране, но ако ви липсват идеи, ще намерите добри; отчитам като пропуск, че не е засегнат вариантът с поредиците, който със сигурност е интересен и изключително актуален (не е бил чак толкова актуален преди 17 години, когато е писана книгата, но със сигурност е заслужавал някакво внимание, а разликите между край на част и цялостен край са от земята до небето)
- Описания и избор на думите – втората ми любима глава от книгата – учи за красотата на метафорите; за помпозността на символиката (долу Дейвид Линч); да мразите прилагателни, наречия и деепричастия; да обичате съществителни и глаголи; да използвате винаги най-правилната дума – естествено не може да ни научи как да я намираме, но това си е… талант, опит, късмет, труд, четене, богатство на речника?
- Гласът – за стилът ви на отделните места; дали да сте обективни и отдалечени, забележими и пристрастни, саркастични, директно даващи мнение и т.н.; тази глава на моменти се застъпва и прелива с „Гледната точка”;
- Преработката – ако има глава, която не харесах, то това е тази; може би защото съм прекалено мързелив и съзнанието ми се съпротивлява на всяка мисъл за толкова труд, такива отсрочки във времето и толкова загинали дръвчета; може би, защото стилът ми на писане включва многократна преработка по време на писането и малка преработка при приключване, което е противоположното на написаното от Новакович, а знам, че и други писатели го ползват (дори Кинг беше разгледал и моя подход в книгата си „За писането”); може би защото предложеният подход е неприложим за книгите-игри; може би е прекалено перфекционистки; а може би това е единствената догматична и едностранчива глава; така или иначе, не слушайте мен, а Новакович и вижте тази глава, за да се научите как да преработвате; дори да не се съгласявам на 100%, много от микро-елементите са достоверни и важни;
Заключение
„Курс по творческо писане” на Йосип Новакович е издадена 2009 година от издателство Сиела, голяма е 324 страници, а цената е 12 лева и книгата все още може да се намери из книжарниците. Не мога да кажа, че това е задължителното четиво за всеки начинаещ писател, но е не по-лоша от останалите материали, които са ми попадали, а ви гарантирам, че няма да загубите, ако прочетете нещо такова. Т.е. ако още не сте го направили, тази книга е един много читав избор за вас.
/Автор: Ал Торо/
да мразите прилагателни, наречия и деепричастия; да обичате съществителни и глаголи;
е що тъй?
Малко съм прекалил с драматизма в това изказване… Oсновната концепция е когато можеш да кажеш нещо с глагол или съществително да го направиш (примери от книгата):
Той прибяга покрай тях много бързо.
Той профуча покрай тях.
Той бягаше много бавно.
Той бягаше бавно.
Той бягаше за здраве.
„Марк Твен препоръчва след приключване на дадено творение, авторът да задраска всички прилагателни и наречия и да го прочетете отново, като върне онези, коита са абсолютно необходими. Той гарантира, че с тази стратегия прозата се подобрява. Не мисля, че трябва да сте толкова строги при ползването на определения, но ги проверявайте. Може да постигнете повече, като избирате прецизно глаголите и съществителните“.
Новакович почти никога не е краен и от своя страна после отделя внимание на случаи (и примери), в които прилагателните могат „да добавят хубави нотки в прозата ви“.
Идеята на ревюто ми е до колкото мога да обрисувам разисканите тематики, със сигурност така нещата изглеждат неаргументирани, неоснователни. Ако обаче въобще ти изникват такива въпроси по статията и книгата, то значи си струва да я прочетеш.