
Посвещение:
На всички автори на книги-игри от миналото, настоящето и бъдещето – благодаря ви, че писахте.
На всички хора помогнали ми да науча какво е добра игра – надявам се, че няма да ви разочаровам
И на теб, читателю, дано останеш доволен.
(По изрично настояване на авторът част от разказа е без хипервръзки. Затова е нужно или да си водите записки или да имате много добра памет =) б.техника)
автор Хамелеона
Увод
Система Арес, 2661 година, 19та година от управлението на император Саймън 3ти, на борда на Бойния крайцер Венера.
Погледнах часовника на комуникатора си – 23:45 флотско време. Пушеше ми се, но бях решил да ги спра – на лейтенантите не отива да пушат цигари, а заплатата им определено не покрива пушенето на пури.
Минутите се точеха бавно. Малката каюта, в която чаках, сякаш ставаше все по-малка и по-малка с изминалите секунди. Рядко нещо лазеше по търпението ми с такава сила.
Точно в 24:00, вратата се отвори и пропусна в стаята невисок мъж, с посивяла коса и сериозно лице. Още преди да различа адмиралските му петлици бях скочил на крака и отдал чест – едва ли е цялата галактика някой можеше да не познае човека пред мен.
Флотски адмирал Владимир Коморин беше жива легенда. Оставете на страна факта, че бе отхвърлял поне три предложения да стане император. Не се прекланяйте пред неговите триста и петдесет години живот – това е заслуга на медицината. Дори пренебрегнете факта, че лично е участвал в основаването на Империума, оглавявайки военния бунт. Оставете всичко това — много хора са били предлагани за императори. Не малко висши офицери са на повече от триста години. Дори приемете, че той е бил надъхан младеж, следващ императора си.
Но за триста и тридесет години активна служба, Коморин бе водил хиляди битки, бе печелил и губил, бе извършвал безумни маневри и бе жертвал хора, успявайки да съчетае трите най-важни познания на един пълководец – тактика, стратегия и логистика – в едно със стоманени нерви и непреклонен дух. И всичко това бе съсредоточено зад дълбоките му сиви очи. Ето за това, подчинените му биха го последвали и в ада.
Аз не правех изключение.
— Лейтенант Грифин. – започна той със спокоен тон – Радвам се, че толкова бързо се отзовахте на повикването ми.
— Винаги готов, сър. – отвърнах с девиза на десантните войски. – Екипировката и скафандъра ми са с мен, както бе заповядано.
— Прекрасно, лейтенант, както винаги изпълнителен. – той ми махна да седна обратно в креслото си и ми подхвърли една докладна плоча. – Какво знаете за станция “Магелан 1”?
— Изследователска станция, нали? Всички Магелани са такива. Конкретно за номерата от 1 до 12 знам, че са свръх строго-секретни. Военни проучвания. Нищо интересуващо един младши офицер.
— Да. – той се замисли. – Напоследък войната на Външния фронт се разраства и натискът върху научните ни звена бе увеличен. Магелан 1 е станция за оръжейни изследвания в под-сектор Мю. Проучваха начини да се справяме с проклетите буболечки по-лесно или поне толкова ми бе съобщено на мен. От два дни насам замлъкнаха, прекъсвайки всякакви контакти без предупреждение.
Изчаках. Не е прието лейтенант да прекъсва адмирал. Коморин си пое дъх и продължи:
— Вашата мисия, лейтенант е да подберете отряд, с който да инфилтрирате базата, да разберете, какво се е случило в нея и да възстановите възможно най-много от научните данни в компютрите й. И после да унищожите базата.
– Колко голям трябва да е този отряд, сър? – попитах го.
— Десантна совалка, шест десантчика, пилот и втори пилот по ваш избор. – Коморин се надигна, което ме накара да скоча в стойка “мирно”. – Лейтенант, надявам се да съберете екипа си възможно най-бързо и да извършите първия скок до 07:00 флотско време. Успех!
Отдадох чест по флотски – с юмрук на сърцето – и после излязох след него навън. Чакаше ме доста работа.
След малко повече от час вече се бях качил на фрегатата, на която бяха разквартирувани избраните от мен десантчици. “Непокорен” бе десантна фрегата. При това адски стара, което значеше едно – тесни коридори зад твърде дебела броня и слаба вентилация. Комбинирайте това с две хиляди души персонал и още хиляда десантчика и ще получите картинката на малък ад. Чувствах се като у дома си.
Бързо намерих къде е спалното помещение на избраните от мен десантчици. Вътре ме посрещна познатата миризма на цигарен дим, смазка и нормалната миризма в дадена стая, в която шестима мъже прекарват целия си ден. През който предимно тренират. Букета от аромати беше просто… уникален.
Още щом влезнах настъпи раздвижване. Може да бях по-млад от някои от тях, но бях офицер, а дълбоко в съзнанието на десантчика е вкоренено едно – подчинявай се!
Огледах ги един по един. С някои бяхме служили заедно, някои не познавах. Бях проучил досиетата им, така че ги различавах от пръв поглед.
Старши сержант Ейри Джонас, на 53 години, роден на Родина І, с неговия силен ирландски акцент и вечна пура в устата водеше отряда. Бяхме служили заедно в продължение на три години, през които научих много неща за живота. Изключително точен стрелец, макар и да не се класира за снайпер, поради липсата на търпение. Обича жените и те го обичат.
Сержант Мика Станц, също на 53 години, роден на Мраз ІІІ, с нечовешка физическа сила в огромното си тяло. Той беше вечния партньор на Джонас – служеха заедно вече повече от тридесет години. Експерт по взривовете. С необичайно благ характер и хладнокръвие, като за десантчик.
Ефрейтор Акиро Хисаши, роден на Токио ІІ, на 24 години, ми беше непознат. В досието му се посочваше, че е добър десантчик, но нищо отличително. Това щеше да е първата му мисия. Нищо общо с партньора му…
Артилерийски сержант Гордън Диксън бе едър почти колкото Станц, но не споделяше неговия благ нрав. Беше 63 годишен и бе всепризнат експерт по разсичането на противници на парчета с брадви, мечове и всякакви други остри инструменти.
Ефрейтор Йоким Хувър бе роден на някаква забравена от бога станция. Беше на тридесет години, строен и симпатичен. Според досието му, беше експерт в промъкването и засадите. Също като партньора си.
Ефрейтор Гюнтер Кейн бе точно копие на Хувър – роден на станция, тридесет годишен, строен, симпатичен и тих. Невестулка в човешки облик. Прекрасен разузнавач за планетарни мисии. Нямаше да е особено полезен в тази, за жалост.
Отряд Алфа прие спокойно и дори с ентусиазъм информацията за мисията. Размених няколко шеги за “доброто старо време” с Джонас и Станц, преди да оставя десантчиците на подготовката им. На излизане едва не се сблъсках в дребна азиатка в пилотски костюм.
— Младши лейтенант Мей Ли! – започнах с престорена сериозност. – навика ви да не гледате на къде вървите, може да ви докара обвинение в нападение над по-висш офицер. Или такова в сексуален тормоз, имайки предвид ръста ви. – на края не издържах и се усмихнах широко.
— Лейтенант Джонатан Грифин – отвърна ми тя също толкова сериозно – ако спрете да си вирите носа по случай повишението ви, може наистина да получа първото обвинение.
Засмяхме се и се прегърнахме приятелски. Не я бях виждал от повече от година, от как се измъкнахме на косъм от едни корсари край Октомври 2. Не се бе променила много – все същата двадесет и нещо годишна азиатка със странна прическа (в конкретния случай – множество червени плитки) и нисък ръст. Разликата във височините ни беше около 70 сантиметра, което беше и основата на повечето ни заяждания.
— Чух, че някакъв лейтенант искал да му пилотирам корабчето. – заговори тя, след като ме пусна. – После чух, че изобщо нямал кораб, та се наложи да взема една от совалките на “Непобедим”, защото трябвало да бързам. И за какво бързам?
— Тайна. – отвърнах. – Най-малкото ще ти обясня, но не тук. Специално назначение, директно от Коморин. Дай да си прехвърля багажа на совалката и ще говорим по-подробно.
Седем часа по-късно, в недалечната система Акриса.
Совалката ни излезе от подпространството на едва няколко километра от станцията. Въздъхнах отчаяно – чудех се, кой ли ден Ли щеше да се убие, изчислявайки грешно някой скок. Не днес, за моя радост. Реших да не повдигам въпроса – и без това нямаше да има смисъл – за това насочих вниманието си към станцията.
Станциите от тип Магелан бяха един от няколкото стандартни дизайна за станции на Империума – лесни за сглобяване, евтини и лесни за поддръжка. Всички станции Магелан се състояха от централен цилиндър, към който се нужните модули. В двата края на централния цилиндър имаше стандартни шлюзове, което позволяваше два и повече цилиндъра да се свържат в по-голяма конструкция. В конкретния случай, станцията беше малка – едва четири пръстена. Изругах на ум – нямах никаква информация, какво ме очаква вътре.
— Командире, скенерите не отчитат никаква подозрителна активност. – прекъсна мислите ми помощник пилота на Ли – Валир Вение. Погледнах го за кратко – двадесетина годишен, болезнено слаб и среден на ръст – после отвърнах:
— Сигурен ли сте, редник? – погледнах станцията – Все нещо е накарало обитателите ? да не докладват.
— Сигурен съм, сър. – той заби нос в контролните уреди. – Енергийните нива са в нормата, не се виждат пробойни в корпуса, не излъчва радиация…
— Ясно, ясно. – прекъснах го.
Може би, трябваше да обиколим станцията няколко пъти, за по-добро проучване – мини на 81
Или пък да се скачваме по-бързо и да не губим излишно време – на 101
КОД “А”+10
Отбележи си, че е изминал един час.
Прибрахме се в совалката си и всички се върнаха по местата си, докато аз се върнах в пилотската кабина.Подминах мълчаливо въпросите на Ли, какво се е случило и с удоволствие отворих визьора на шлема си и ударих една глътка от скритата манерка с алкохол, която почти всеки десантчик си носеше. Някои гледки просто изискват алкохол.
— Магелан І, най-вероятно се е само изтребил. – обадих се, без да се обръщам към никого специално.
— Не знам, но има поне нещо полезно от тази случка. – отвърна ми Ли. – В компютъра ? имаше полезна информация – кодовете за достъп на станцията са сменени. Щяхме да се сблъскаме със сериозен проблем, ако не бях взела новите.
— Да. Можеше всички да умрем. – въздъхнах, после ? се усмихнах – Добра работа младши лейтенант.
Час по-късно се скачихме по живо по здраво със станцията. Изсипахме се вътре и тъкмо бяхме започнали да прехвърляме част от техниката си, когато Ли изблъска разтоварващия Вение извън совалката, скочи след него и по пътя удари силно таблото за затваряне на шлюза. Първоначално я гледах изненадано и тъкмо се канех да я питам, какво става, когато няколко тихи взрива отекнаха от към шлюза.
— Някой току-що задейства аварийните мини! – Ли се надигна внимателно от пода.
Мини на 52.
Решението ми бе чисто тактическо – дори да успеехме да пробием през масата Нейкори, накрая пак всички щяхме да се изправим срещу тях. Махнах на Станц да се прикрием, доколкото можем зад една конзола и се прицелих към вратата, която се тресеше от опитите на малките гаднярчета да я пробият. Имах точно време да съобщя на Ли за плана си, преди вратата да почне да поддава.
Ако си въоръжен с Л28Б “Матилда” мини на 13.
Ако ли не – мини на 23.
Провери Код КОД “Ж”.
Ако е 2 или повече – мини на 14.
Ако е 1 или 0 – мини на 54.
След случката с басилиска, не попаднахме на други препятствия. След склада в който ни нападна имаше адски тесен коридор, в дъното на който имаше тежка бронирана врата.
— Някой не е искал десантчици да му разбият вратата – изкиска се Ли.
— Най-вероятно – погледнах дребната азиатка – Можеш ли да я хакнеш?
— От къде? Да виждаш ключалка? – тя разпери широко ръце. – Не мога да хакна ключалката, ако не мога да я докосна, Джонатан.
— Знаеш ли, на моменти можеш да си голяма досада. – изръмжах.
— Знам. – отвърна ми доволно тя. – Обаче имам идея. Виждаш ли онзи вентилационен отвор. Ако ме повдигнеш, мога да се промъкна по него до зад вратата и да видя мога л ида я отворя от там.
— Ли, не ми се вижда като добра идея… — започнах.
— Хей, ако не си носиш танк в джоба, няма как да минеш през тази врата. Лазерната горелка отиде със совалката, за жалост.
Въздъхнах – права беше.
Мини на 15.
Да си обкръжен е едно от най-гадните неща, които могат да ти се случат по време на битка. Особено с противник, който не се страхува от пораженията.
— Сър? – обади се питащо Джонас. Явно нямаше да получа предложения.
В главата ми веднага се оформиха три възможности. Бях дълбоко убеден, че можем да издържим всяка от групите поотделно. Но не и двете. Станц носеше прилично количество експлозиви, но не носеше гранати. Ако имахме поне една граната или мина, можехме да опитаме да направим бомба самоделка. Имаше риск взрива да отнесе и нас или да пробие обшивката на станцията, но пак бе по-добре отколкото да ни изядат живи. Това бе първата ми идея ( (на 16))
Друг вариант бе да използваме експлозива за да отворим дупка към долното ниво и да се барикадираме някъде там. Също рискован план, защото трябваше да задържим нейкорите, докато Станц залага взрива. Все пак бе по-добре от нищо (на 26)
Естествено, ако имах силна вяра в способностите си и тези на хората край мен, можехме и да опитаме почти невъзможния вариант да се изправим срещу двете групи на веднъж. Няма нужда да казвам, че това бе най-рискованата ни възможност (на 36).
— Естествено – отговорих.
Отне ни известно време, докато отново се доберем до централната част на станцията. Влязох внимателно в главния цилиндър – очаквах някаква атака или нещо подобно, но не би. Цилиндъра беше празен. Нямаше и помен от моите десантчици – беше пусто.
Изругах ядно – къде можеше да са отишли?
Ако КОД “А”=10, премини на 17.
Ако КОД “А”=20, премини на 27.
Ако КОД “А”=0, премини на 37.
КОД “А”=5
Няма смисъл да казвам, че това бе едно от най-тъпите решения, които съм вземал като офицер. Двама души да се опитат да пробият през цялото пълчище нейкори?
Все пак опитахме и то с приличен успех – с огън и жупел си пробивахме път успешно почти до средата на коридора към командната зала. Проблемът бе останалата половина от пътя, през която трябваше да се разправяме с дребните гаднярчета с ръкопашен бой.
(*)(*)(*)(*)(*)
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 18.
Ако резултатът е 10, 11, 12 или 13 – мини на 28.
Ако резултатът е 9 или по-малко – попадаш на 38.
Започнахме бавно да обикаляме помещението. Имаше общо една дузина клетки, всички – празни и с отворени врати. Чудех се, какво се бе случило – някой ги бе отворил и пуснал обитателите им навън или просто никога не са били заети.
— Сензорите ми не отчитат налични форми на живот – подхвърли Ли.
— Аз и не виждам нещо, което да мине за организъм – отвърнах ?.
— Аха, но аз виждам храна. – тя се наведе и отвори някакъв капак на пода.
Вътре бе пълно с пакети. Отворих единия, колкото да видя, че съдържа голямо парче месо. Никой не държеше месо просто ей-така.
— Значи по някаква причина, всички дванадесет създания от тази стая са били освободени. – ядно захвърлих пакета обратно. – И сега имаме една дузина неизвестни чудовища, които обикалят из станцията.
— По-скоро единадесет. – Ли разглеждаше едната клетка. – Мисля, че тук е имало само и единствено басилиски.
— И от къде се сети за това? – попитах приближавайки се към клетката.
— Простичко. Пише си го. – тя ми посочи малък надпис на вратата на клетката. – А и сега се сетих за нещо, което бях чела преди време.
— Какво?
— Някаква програма за защита на станциите – вместо да се отделят десантчици, които са малко и ценни за Империума, се завъждат басилиски, контролирани с био-чипове.
— Искаш да кажеш, че онова, което ни нападна е бил пазач?
— Вероятно. Джонатан, тази станция крие някаква неприятна тайна. Нещо долно и гадно. От как пристигнахме, някой се мъчи да ни спъва на всяка крачка. Някак си не ми се вярва, че това е случайно.
— Добре – въздъхнах – какво предлагаш да направим? Не можем просто да си тръгнем.
— Не, но можем да действаме умно. Нека намерим компютърна конзола свързана с главния компютър. Веднъж като се вържа за нея ще мога да източа данните от всички сензори на станцията и да разбера, какво се е случило.
Мини на 11.
— Сър, боя се, че след като се намирате в този сектор, адмирал Коморин има пълна власт над вас и станцията ви! Което ме кара да настоявам за обяснение, какво се е случило тук! Освен това ми дава легално право да настоявам за разоръжаването ви!
Капитанът не отговори, а само се огледа. После забеляза камерата и насочи пистолетът си към нея със злобна усмивка. Веднага след това образът изчезна. Изругах.
Ако КОД “А”=1 – мини на 50.
Ако ли не – мини на 60.
Речено-сторено. Излязохме през вратата в дъното на стаята с клетките и се озовахме в поредния коридор. За разнообразие, този завършваше с разклонение.
Дясното разклонение водеше до поредната врата. Технически, тръгвайки натам щяхме да се озовем в поредицата помещения по външната част на станцията – предимно сервизни сектори, складове и подобни. Там може би щеше да има здрава конзола свързана към вътрешната система на базата.
Лявото разклонение водеше към вътрешността на станцията. Може би към други лаборатории и каюти от които да можем да извлечем информация. Стига някой да не бе унищожил информацията.
Решението на къде ще тръгнем бе изцяло мое, като старши офицер. Ляво Мини (19)
или Дясно Мини (21)
КОД “А”+20
Благодарение на уменията на Ли успяхме да се скачим спокойно със станцията. Изсипахме се през шлюза и успяхме да разтоварим оборудването си.
— Акиро, ти и Вение оставате да пазите совалката и багажа, останалите ще претърсваме станцията. Бъдете внимателни, нямаме си никаква идея, какво ни чака тук.
Акиро ми кимна и се настани в бойна позиция в самата совалка. Вение застана до него. Започнах да изготвям плана за проучване на станцията, когато изведнъж се чу стържене на стомана в стомана. Видях, как Акиро вдигна глава и погледа му се разшири от уплах. После, преди който и да е от нас да реагира, японеца изхвърли с един могъщ замах Вение обратно в станцията, а с другата ръка активира запечатването на шлюза. Чу се тътен.
Ли се развика, а аз само се спогледах с останалите ми хора – звукът от избухваща противотанкова мина няма как да се сбърка. Акиро беше мъртав, а совалката ни – неизползваема.
Мини на 52..
Погледнах оръжието в ръцете си и изръмжах. Нямаше да ми свърши никаква работа срещу две дузини нейкори – стреляше твърде бавно, макар и унищожително, така че я оставих зад себе си и извадих резервното си оръжие. Тъпа история.
Ако нямаш никакви други оръжия за далечен бой, не забравяй, че имаш плазмен пистолет.
Мини на 23.
КОД “В”+1
Бяхме се добрали до мястото на битката с басилиска, когато Ли ми подвикна:
— Джонатан, спри за малко. Имаш нещо на рамото…
— А? – погледнах към нараменника си – Ли беше права имаше му нещо. Посегнах да го забърша и пред очите ми се случи най-ужасното нещо за един десантчик – бронята на скафандъра ми се размаза! – Какво по дяволите?
Отидох до Ли и прокарах ръка и по нейния скафандър – нямаше му нищо. Отново прокарах ръка по своя – още броня остана по ръкавицата ми.
— Все едно съм паднал в киселинна баня… ефекта е същия. – промърморих.
— Кога си падал в киселинна баня? – любопитно ме изгледа Ли.
— Преди години… не е важно. – отвърнах. – Въпросът е какво се случва на бронята ми! С този темп ще остана в прост вакуумен костюм!
— Ако и той не бъде разяден от нещо. – Ли бе извадила някакъв уред, подобен на ръчен скенер от раницата си и го прокарваше над скафандъра ми. – Дам, определено е киселина, при това специфична – разяжда бронята ти, но не и ръкавиците ти, които са от материал на обикновен вакуумен костюм.
— По-бързо, моля. Какво мога да направя, за да спра това?
Ли ме погледна разтревожено:
— Боя се, че нищо.
— Без поне базова идея каква е киселината, не знам как можем да я премахнем. – Ли прибра скенера си. – Може да е течна и да можем да я изпарим. Може да се пренася от вирус, бактерия, дори да е пръсната из въздуха на станцията.
— Няма как да е прах. – отвърнах простичко. – Трябва да е течност.
Съобщих за вируса на останалата част от екипа си и заповядах всички да започнем процедура по стерилизация на скафандрите. Не бяха много доволни, но пък и не мърмореха – добрата страна на това да командваш десантчици.
Самата процедура е нещо изключително просто – плазмения пистолет се наглася на ниска мощност и почва да се прокарва по всяка част от скафандъра. Бавно. Изключително бавно.
Близо час ми отне, докато стерилизирам скафандъра си с помощта на Ли. За сметка на това очевидно имаше ефект – бронята ми спря да се разяжда.
Отбележи си, че е изминал 1 час.
Намали Бронята на скафандъра си със стойността на КОД “Ж”.
КОД “Ж”=0
Мини на 54.
От този епизод насетне ще играеш с Мей Ли.
С малко повече усилия успях да се натъпча във вентилационната шахта. Добре че бях дребничка – едва се придвижвах. Пилотския ми скафандър не бе предвиден за битка — не можеше да захранва оръжия като на десантниците, за това разполагах само със стандартния си плазмен пистолет и боен нож. Надявах се да не попадна на още един паяк.
Зачудих се на идеята да оставиш вентилационен отвор, достатъчно голям за пълзящ човек. После се сетих – това не бяха вентилационни шахти – бяха и сервизни коридори. Един техник без скафандър не би имал проблеми да се вмъкне и да работи вътре. Дори Джонатан би се събрал вътре без скафандър.
Бях пролазила може би четири-пет метра, когато достигнах до разклонение. Ляво Мини (55)
или дясно Мини (25)
Това е възможно само и единствено, ако имаш поне една плазмена граната в теб или Мей Ли (т.е., ако КОД “Д”=5, 6 или 7) или ако имаш мина! Ако нямаш нито едно от двете се върни на 6 и направи нов избор! Ако използваш гранатата в Ли – КОД “Д”-5.
— Станц, пластична бомба! – изръмжах. Десантчика бързо извади целия пластичен експлозив от скафандъра си. Нейкорите ни дебнеха – имаха една единствена слабост – отнемаше им доста време да решат, кога да атакуват, което оставяше време на противника им да се подготви за атаката. За сметка на това атаката им винаги бе изненадваща.
Видях как Станц уви експлозива около гранатата и го хвърли по групата в края на коридора. Не мога да кажа, че извънземните бяха абсолютно тъпи – опитаха се да се разбягат. Но това не им помогна особено.
Експлозията разтърси коридора, а огромното огнено кълбо започна да се разширява…
Какво използва за детонатор? Мина (мини на 46.) или граната ( на 66.)
Приближих се до сандъците с оборудване, които бяхме прехвърлили от совалката. Нямаше следи от борба или обстрел по тях…
Можеш да попълниш мунициите си. После преминаваш на на 37.
КОД “А”+8
С най-голямо удоволствие открих, че не съм загубил нищо от бойните си умения – двамата със Станц преминахме през нейкорите като горещ нож през масло – сечахме, ритахме, пречупвахме вратове, оставяйки трупове на всяка крачка. Към края започнахме да се задъхваме, но пък тогава излязохме в последната отсечка на коридора и останалите се включиха с прикриващ огън.
Влетяхме през врата, а Диксън и Джонас изритаха двата най-упорити Нейкора, преди да я затворят. Бяхме успели да съберем силите си, сега беше време за контра-атака.
Джонатан понася два пъти 10+1зар (13) щета.
Мини на 48.
Зад вратата (колко изненадващо) имаше още един коридор, от двете страни на който имаше по три врати. Зад всяка врата се криеше малка каюта за двама. Отново се набиваше в очи абсолютната липса на данни за базата или обитателите на каютите. Единствено няколко униформи на техници сочеха, че каютите са били обитавани.
В дъното на коридора имаше малка бронирана врата, доста подобна на тази, през която минахме преди време с Ли. Дори сервизните шахти бяха на същото място. Поне този път бяхме от страната на ключалката, така че я отворихме лесно, а Ли отдели няколко секунди, за да не позволи на вратата да се затвори след нас.
Успях, макар и с леки усилия да се провра през отвора и се огледах. Отново двойно разклонение, отново на ляво ( (29)) и на дясно( (39)).
Замислих се за секунда, после ме осени идея и отново му проговорих:
— Сър, забелязвам, че имате проблеми с техническия персонал. С мен има технически грамотни пилоти, а освен това мога да олекотя бремето ви, принуждавайки ги да вършат нужното. – радвах се, че Ли не смееше да се обади – щеше да ме убие. Вение обаче изхълца уплашено.
— Лейтенант! – изсъска ми тихо Джонас, но само му махнах да мълчи.
На капитанът не му отне много време да реши – видях го как кимва като на себе си, преди да отговори:
— Добре. Явете се с хората си в капитанския мостик.
Отвърнах утвърдително и дадох знак на останалите да ме последват. Малко по-късно вече влизахме в залата, която се явяваше капитанския мостик. Капитанът ни огледа внимателно, после нареди:
— Свалете оръжието. Няма да ви трябва. Също така отворете скафандрите си – въздухът е чист и годен за дишане.
Замислих се. Можех да се опитам да му докажа, че заповедите на Коморин са по-важни, поради факта, че всичко в този сектор отговаря директно пред него ( (70)) или поне привидно да се подчиня на заповедите му и да продължа с блъфът ( (90)).
Оказа се, че сервизните помещения са всичко друго, но не и това, което очаквах. Обикновено всяко сервизно помещение е малко, доста тясно и с врати към космоса, за разтоварване на нужните неща директно вътре.
Зад вратата се озовахме в едно-единствено голямо помещение с дъговидна форма, обхващащо повече от една трета от външната част на станцията в абсолютно нарушение на всякаква логика – в космоса не искаш по никакъв начин големи помещения – правеха цялата структура твърде уязвима. За да бъде още по-голяма изненадата ми, помещението имаше врати, но насочени към вътрешността на станцията, а не към космоса.
— Прилича на сервизен док, а? – подхвърли ми Ли.
— Идея си нямам. – отвърнах ? – Ти си пилота.
— Типичен сервизен док – вече по-уверено заяви тя. – Различни товарни машини, онова там са касети с горивни клетки, а в онези дългите кутии обикновено се държат резервни дула за лазерни кули. Което естествено няма никакъв смисъл – това не е бойна станция. Нямат нужда от такива части.
— Ха, онези парчета метал са за корабна броня… — приближих се до купа метал и огледах едно от парчетата. – При това използвана такава. Имат дупки от лазерен обстрел по тях.
— Това няма никакъв смисъл! – Азиатката бе отворила една от множеството големи касети в помещението – Тук има магнитни торпеда.
— Моля? – приближих се и погледнах находката ?.
Определено беше магнитно торпедо – парче метал с формата на магнитна игла, предвидено да се изстрелва от адски голяма магнитна тръба в битка между бойни кораби от висок клас. Само че бе твърде малко – магнитните торпеда и на най-малките фрегати бяха по над десет метра в дължина, а това пред мен бе не повече от пет метра в дължина.
Мини на 34.
Мина известно време, преди да усетя, че автоматичната защита на станцията е включена и ни обстрелва ентусиазирано и неточно.
— Ли, какво точно направи на горката програма?
— Изключих оръдията около нас. Не могат да ни уцелят в момента. – отвърна ми самодоволно азиатката.
— Добре, влизайте в скафандрите. Ти идваш с мен, ще оставим Вение и Акиро да пазят совалката.
— Тъй вярно.
Совалката се закрепи за корпуса на станцията. Това бе и чакания от нас знак – бързо отворихме десантния люк и изрязахме нов вход, после започнахме да се спускаме вътре. Последна дойде Ли. Усмихнах се – бяхме влезли спокойно. В следващия момент чухме вика на Вение:
— Мадам, обстрелват ни! Изключените оръдия се включиха и ни обстрелват!
— Невъзможно, осакатих цялата програма! – отвърна Ли
— Вение, набутай се в скафандъра си и зарязвай совалката – намесих се, преди да загубят повече време. Акиро, помогни му!
Късно. Магнитните скоби на совалката се откъснаха от станцията – леко течение бе целия сигнал, че няколко кубически метра въздух бе излетял във вакуума. Гледах, как Акиро хваща Вение и буквално го мята към дупката, където Диксън го хвана и прибра. Акиро нямаше този късмет, обаче – плазмените атаки го хванаха насред полета му…
Мини на 52..
Вратата започна да се отмества със скърцане – нейкорите не бяха тъпи животни – знаеха къде да насочат усилията си. Гледах, как вратата почва да се деформира около заключващите я прътове. Още малко…
С ужасен звук от късане на метал, вратата се открехна малко, а после се чу силен пукот и малката пролука стана почти еднометрова, от която нахлуха Нейкори. Естествено със Станц не чакахме втора покана и открихме огън.
Като за начало, направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 13 или повече – мини на 33..
Ако резултатът е 9, 10, 11 или 12 – мини на 43..
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 53..
Скочих към по-близкия до мен Хувър, острието ми се разгъна със зловещ звън, а очите ми търсеха слабите точки в бронята му. Нямах право на грешки – трябваше да взема правилното решение.
Може би трябва да дам обяснение, защо избрах тази тактика. Когато хванете някой на мушката на плазмена пушка не очаквате той да скочи към вас. Очаквате да бяга, да скочи на страни, да залегне, но не и да се спуска към опасността. И наистина в повечето случаи е пълна глупост да скъсяваш дистанцията между себе си и стрелец. Но има едно златно разстояние – около 5 метра (или прословутите “шест стъпки”), което може да се измине достатъчно бързо дори в пълна екипировка, преди противника ти да успее да коригира мерника си.
Дали да хвана Хувър и да го хвърля върху Кейн с идеята да ги изкарам от равновесие и да ги победя така ( (на 31)) или просто да забия острието си възможно най-дълбоко в тялото му ( (на 35)).
КОД “Б”+10
Завих на дясно, приплъзвайки се внимателно в тясната шахта. Най-накрая стигнах до краят й, който гледаше към малка каюта. Усмихнах се – можеше да има нещо интересно в нея. Махнах решетката и скочих на пода. После реших да задоволя любопитството си.
В стаята нямаше кой-знае колко неща – прерових гардероба и няколкото шкафа, но открих само няколко капитански униформи и нищо друго. Почти се бях отказала, да търся, когато видях, че два от панелите на стената не си пасват както трябва.
С малко усилие успях да разкарам панела и да видя, какво има зад него. Оказа се, че има малка ниша, в която някой бе скрил плазмен пистолет, стек кредитни чипове и малък паметен чип.
— Ли, къде се губиш? – гласът на Джонатан ме накара да подскоча стреснато. – Всичко ли е наред?
— Да, да. – отвърнах. – Ей сега идвам, спокойно.
Замислих се, дали да видя, какво има на чипа, но после въздъхнах и само го прибрах в едно от отделенията на скафандъра си.
Мини на 105.
— Станц – прошепнах – искам дупка към долното ниво. Не можем да седим така в обкръжение.
Десантчика само кимна и се зае със задачата. Сега до голяма степен всичко зависеше от късметът ни – нейкорите никога не атакуваха на момента. Предимство и недостатък – ако ни бяха атакували мигновено нямаше да можем да ги удържим. Проблемът бе, че сега ни държаха в очакване. Във всеки момент можеше да скочат.
Тих пукот се чу зад мен. Не посмях да се обърна, за да проверя, но това трябваше да е Станц, който сигурно стоеше върху частта от пода, която трябваше да премахне. Почти мигновеното му обаждане след това потвърди предположението ми.
— Всички вътре – изръмжах и внимателно застанах пред дупката, без да изпускам нейкорите от поглед. Чух, как Ли и останалите започнаха да скачат в дупката. Тежкия скафандър на Диксън тъкмо изчезна от сензорите ми, когато нейкорите се раздвижиха.
Бях сам на нивото. Можех просто да скоча възможно най-бързо в дупката и да се присъединя с другите ( на 56) или да отстъпя бавно, обстрелвайки нападащите ме извънземни ( на 76).
Приближих се до сандъците с оборудване, които бяхме прехвърлили от совалката. Нямаше следи от борба или обстрел по тях…
Можеш да попълниш мунициите си, както и да смениш въоръжението си. После преминаваш на 37.
КОД “А”+4
Не мога да кажа, че се справихме отлично, но поне оцеляхме. Със Станц сечахме, ритахме, пречупвахме гръбнаци и все пак едва успявахме да се придвижваме. Тъкмо бях започнал да се отчайвам и мислех, че ще намерим смъртта си по такъв безсмислен начин, когато видях вратата на мостика и как от нея се появяват Диксън и Джонас с насочени оръжия. Двамата откриха огън и ни дадоха глътката въздух, от която така отчаяно имахме нужда. С нови сили се хвърлихме напред и влетяхме с плонж в залата. Джонас изрита последния нахален нейкор и затвори вратата под носа на останалите. Бяхме събрали силите си. Време бе за контра-атака.
Джонатан понася 6 пъти по 10+1зар (13) щети.
Ако още е жив – мини на 48.
Левия коридор водеше до поредната затворена врата. Самата врата не беше нищо особено – сива и невзрачна, както всички други подобни на нея врати. Уловката бе в това, което се намираше зад нея.
Отварящата се врата разкри два леки десантни скафандъра, управлявани от “изчезналите” Хувър и Кейн, стиснали здраво плазмените си пушки. Веднага се взехме взаимно на прицел. Налагаше ми се да оценя ситуацията бързо…
От една страна, Хувър и Кейн бяха (очевидно) напуснали поста си пряко заповедите ми и бяха прекъснали всякаква връзка с екипа. Това бяха тежки нарушения на правилника, които щяха да ги пратят на военен съд, ако можех да ги върна до някоя база.
От друга страна, те можеше да са имали тайни заповеди да свършат нещо, без знанието ми. Тогава можеше да ме е яд, колкото си искам, но те щяха да са в правото си, а аз да съм крив.
Хувър и Кейн
Епизод: 49 (само когато победиш и двамата)
Живот: Хувър: 24; Кейн: 28
Броня: 7
Щети: 5 + 2зара (12)(!); 9 + 1зар (12)(!!)
Вгледах се в спуснатите забрала и насочените оръжия. Не, дори да имаха някакви тайни заповеди, те едва ли бяха приятни за мен. Бързо прецених, че имам някакъв шанс – и двамата бяха в леки скафандри, което ги правеше по-уязвими, но пък дейни.
Можех да се опитам да се разбера с тях с приказки ( на 87) или директно да ги приема за врагове и да ги атакувам ( на 127).
— Тъй вярно, сър. Следователно според всички военни правила, аз и хората ми минаваме под ваше ръководство. Заповедите ви са? – реших да му поиграя по свирката, поне за кратко.
— Да се разкарате от станцията ми! – изръмжа ми той в отговор.
— Сър, боя се, че е невъзможно – освободите ли ме от длъжност трябва да се върна към изпълнението на първоначалните си заповеди…
Виждах го как се чуди какъв изход да измисли от ситуацията. Накрая явно реши, защото каза:
— Добре, лейтенант. Явете се при мен на капитанския мостик с хората си. Ще обсъдим положението ви лице в лице. Тъкмо, ако имате техник със себе си ще сте ми от помощ.
— Най-малкото мога да ви отменя от изморителната ви задача, сър. – заявих, преди да прекъсна връзката, после дадох знак на останалите да ме последват. Малко по-късно вече влизахме в залата, която се явяваше капитанския мостик. Капитанът ни огледа внимателно, после нареди:
— Свалете оръжието. Няма да ви трябва. Също така отворете скафандрите си – въздухът е чист и годен за дишане.
Замислих се. Можех да се опитам да му докажа, че заповедите на Коморин са по-важни, поради факта, че всичко в този сектор отговаря директно пред него ( на 70) или поне привидно да се подчиня на заповедите му и да продължа с блъфът ( на 90).
Кейн и Хувър не бяха лоши войници, просто нямаха опита ми – отне им секунда, за да започнат да стрелят. Секунда, която те не можеха да си позволят да пропилеят…
Направи проверка за Ръкопашен Бой и проверка за Физика и събери двата резултата.
Ако сборът е 18 или повече – мини на 42.
Ако сборът е 17 или по-малко – мини на 45.
Базата ни обстрелваше, при това тежко. Очевидно, Ли не бе успяла да свърши каквото исках от нея – не бяхме и преполовили подготовката. Совалката нямаше да издържи дълго на обстрела, така че трябваше да бързаме..
Сверих положението на совалката, с това на станцията и кимнах на Акиро и Диксън, които отвориха десантния люк и скочиха върху обшивката на станцията, под защитата осигурявана от корпуса на совалката. Десантчиците изрязаха бързо едно парче от обшивката на станцията и влязоха вътре.
— Ли, обличайте скафандрите и идвайте – извиках по микрофона и последвах останалите в базата. – Ли! Вение! По-бързо!
— Опитвам се, мамка му! – отвърна ми азиатката.
Огледах се бързо. Акиро видя погледа ми и кимна рязко.
— Ще проверя, сър. – после се качи обратно в совалката. Малко след това чух гласа му – Имаме лек проблем със скафандрите, в момента го оправям.
И да ето ги – след по-малко от минута Вение скочи от совалката в станцията. Последва го Ли, а след тях Акиро се появи в полезрението ми. И тогава всичко отиде по дяволите – щита на совалката рухна и плазмения обстрел започна да я изяжда. Магнитните скоби, крепящи я към станцията поддадоха. Хванатия неподготвен японец се озова между чука и наковалнята. Чух го как изпсува отчаяно, когато седемдесет-тонната совалка го притисна до стената на станцията.
— Диксън! Измъкни го! – изкрещях и хванах засилилата се да се връща Мей Ли, на която изръмжах – С твоя скафандър, ще се превърнеш в стопилка на мига! Стой тук!
Станц бе хванал по същия начин Вение, а Диксън се бе показал до кръста от отвора и се опитваше да откачи Акиро от кабелите в които бе оплетен. Но не било писано да е така – явно плазмения обстрел бе пробил реакторния щит и анти-материята вътре в него се бе освободила. Експлозията бе по-слаба от ядрена глава, а и самата совалка ни предпази от основната ? сила, но всички, включително и Диксън прелетяхме до отсрещната стена на отсека в който се бяхме вмъкнали.
Без защитата на совалката и с повреден от удара скафандър, Акиро нямаше никакъв шанс срещу плазмените оръдия. Последните му думи бяха на родния му японски, но интонацията беше ясна – псуваше вселената и (ако не се лъжех) тъпите пилоти. Нямах намерение да просветлявам Ли за последното.
Пуснах Ли и помогнах на Диксън да затворим дупката в стената на станцията, през която бяхме влезнали. Хвърлих кос поглед на Ли и Вение – пилотите не бяха свикнали да виждат, как хората от екипа им умират пред очите им. Десантчиците бяхме прагматични – станалото станало. Анализи, мъка и погребение – после. Мисията е приоритетът.
Включих се на затворена връзка към Ли и попитах с възможно най-мек глас:
— Какво стана?
— Мъчейки се да се справя с компютрите попаднах на вирус. Разтърси ме стабилно. Акиро и Вение ме напъхаха в костюма преди да се осъзная. – отвърна ми с тих глас тя.
— Ясно. Ще има още подобни неща, сигурен съм. – отвърнах.
— Искаш да кажеш, че ще губим още хора? – усетих тръпката в гласа ?. Не ? харесваше.
— Да. Неизбежно е. И всички сме наясно с това. Просто не беше предвидено ти и Вение да сте с нас, като се случва.
Отговори ми само мълчанието ?.
Мини на 52.
КОД “А”+5
Изстрелите ни покосиха първите нейкори на място. Нахлуващите след тях срещнаха непреодолима стена от ужасно точен огън. Не всички умираха, но всички се забавиха, което бе и основната ни цел, поне за сега…
(*)(*)(*)
Мини на на 73.
Продължихме с огледа на сервизното помещение. Имаше достатъчно резервни части за поддържането на малка ескадрила от кораби. Лично аз не виждах проблем – все пак това тук бе изследователска станция – най-вероятно провеждаха десетки видове експерименти с оръжия. Ли обаче не бе на същото мнение – ровеше из касетите, мърмореше под нос…
— Ли, какво очакваш да намериш? – попитах, когато дребната азиатка изсипа едно от кошчетата за боклук и започна да рови в него.
— Отговори! – отвърна ми те.
— Може би, ако видим, какво има зад тези врати, ще ги намерим, не мислиш ли? – потупах една от няколкото големи двойни врати в помещението.
— Ако ми кажеш, как смяташ да я отвориш – аз съм навита. – Ли продължи с ровенето.
Огледах изненадано вратата зад себе си и чак тогава осъзнах, че никъде около нея няма контролен пулт. Всъщност помещението си бе практически запечатано – дори вратата, през която дойдохме нямаше ключалка от тази страна.
— Сигурно има някакъв хангар от другата страна. – подхвърли Ли, приближавайки се към мен. – Но няма как да влезнем, за жалост.
— Не можем ли да ги разбием? Или взривим?
— По-дебели са от бронята на крайцер. – поклати глава тя. – Не, просто трябва да признаем, че стигнахме до задънена улица.
Щях да отговоря нещо, но мисълта ми бе прекъсната от тихия шум на отваряща се врата. Със спътничката ми се спогледахме, после бързо се свихме зад една купчина от щайги пълни с торпеда.
Мини на 41.
Острието ми потъна с всичка сила в нагръдника на Хувър. Бързо се извъртях и минах зад десантника, забивайки втори път острието си, този път в една от най-уязвимите части на скафандъра му – точно във врата.
Но нищо на този грешен свят не е прекрасно – Хувър увисна на острието ми, оставяйки ме открит за огъня на Кейн.
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 44.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 145.
Макар и да признавам, че идеята ми бе налудничава, не беше лишена от логика – четири десантчика представляваха опасна сила, способна да се справи с многократно превъзхождащ ги противник. Нямах намерение да чакам извънземните гадинки да направят първия си ход, затова просто издадох заповед за стрелба на месо.
Хвърли два зара и прибави към тях оценките за Стрелба на Мей Ли и Джонатан. Ако Джонатан е въоръжен с Л28Б “Матилда”извади 3 от резултата. Ако е въоръжен с МГ11 “Болт” прибави 1. Ако КОД “Д”=1 или 2 – прибави 2 към резултата. Ако КОД “Д”=5 – прибави 4 към резултата. Ако КОД “Д”=6 или 7 – прибави 5. За всяка граната, която Джонатан изхаби – прибави по още 2 точки. Във всеки случай, ако КОД “Д”>4 намали кода с 5 точки.
Ако крайния резултат е 21 или повече – мини на 116.
Ако резултатът е 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19 или 20 – мини на 136.
Ако резултатът е 12 или по-малко – попадаш на 146.
Изръмжах ядно. Нямаше никаква следа от Кейн и Хувър. Цилиндъра бе чист, като операционна.
— Дали не са тръгнали да преследват нещо? – попита Ли.
— Без да докладват? Никога! Против правилата е. – отвърнах ?.
— Интересно е, как най-елитната ни войскова част спазва правилата с умопомрачаваща стриктност.
— Налага се. Дисциплината прави добри войници.
— Не ви ли учат на импровизация?
— Само що се отнася до отнемане на човешки живот по особено гадни начини, Ли. Само тогава.
Отказах се. Бях загубил твърде много време, в търсенето на двама души, които най-вероятно бяха мъртви. Реших да се върна на основната си задача – овладяването на базата.
Мини на 5.
Двама десантчици срещу двадесетина нейкора. Не знам защо изобщо съм си мислел, че можем да се справим. Въпреки, че се биехме с всички сили, нейкорите имаха предимството на числеността.
Не мина много време, преди един от тях да успее да пробие бронята на коляното ми и да ме свали на земята, където останалите се нахвърлиха върху мен. Последните ми спомени щяха да са, как Станц се опитва да ме отърве от налазилите ме извънземни…
КРАЙ!
Малкия коридор свършваше пред голяма, дебела, бронирана врата с дигитална ключалка. Погледнах спътничката си въпросително, в отговор, на което тя само кимна и започна да ровичка по схемите ?.
Пет минути по-късно Ли ме погледна и заяви:
— Стой на стража, каубой, трябва да се потопя на дълбоко.
— Ли, какво точно смяташ да правиш? – попитах притеснено. С нея човек никога не знае, какво да очаква.
— Спокойно, спокойно. Просто ще влезна във виртуалния интерфейс на ключалката. Стой тук и ме наглеждай.
Мини на 59.
Изръмжах:
— Следвам заповеди на секторен адмирал Владимир Коморин, капитане. Заповядано ми е да проуча, какво се е случило на станцията ви и да му докладвам възможно най-бързо. Призовавам ви да се подчините на неговите заповеди, да свалите оръжието и да се предадете на мен и хората ми.
— Не се подчинявам на Коморин, пале такова! – долетя отговорът му.
— Неподчинението на пряка заповед от секторен адмирал по време на война се наказва с военен трибунал и смърт, ако позволите да ви напомня, сър!
Капитанът не отговори, а само се огледа. После забеляза камерата и насочи пистолетът си към нея със злобна усмивка. Веднага след това образът изчезна. Изругах.
Ако КОД “А”=1 – мини на 50.
Ако ли не – мини на 60.
Пред смаяния ми поглед през вратата влязоха Кейн и Хувър с насочени оръжия. Не се радвах да ги видя – нямаше и причина. Нарушаването на пряка заповед по време на мисия e провинение за военен съд. Като цяло имаше някакъв вариант двамата да имат тайни заповеди от някой над мен и това да оправдава действията им, но и този вариант не ми харесваше особено.
Във всеки случай трябваше да решавам бързо – дали да действам мирно ( на 51.) или директно да ги атакувам, докато предимството е в моите ръце ( на 71.)?
Някой път битките се разрешават от малка капчица късмет на страната на победителя. Радвам се, че мога да твърдя с гордост, че до сега късметът ми винаги е бил достатъчен.
Подхванах Хувър през кръста с едната си ръка, после използвах инерцията си, за да го прехвърля през рамо и да го пратя върху другаря му, изкарвайки го от равновесие. С удоволствие чух звука от падането им на пода.
Цялото акробатично изпълнение ме запрати на пода при тях, но в абсолютен контрол – претърколих се, изправих се и посрещнах застаналия на четири крака Хувър с шут в брадичката. Бърз замах и острието ми се впи във врата му.
Кейн вече се бе изправил и се нахвърляше срещу мен с готово за бой острие. Усмихнах се и застанах в гард, а да го посрещна.
Мини на 327, но си запиши, че игнорираш всички знаци (!) до края на битката.
КОД “А”+2
Изстрелите ни покосиха първите нейкори на място. Но след първите идваха още. Не беше особено трудно да ги уцелваме – не е лесно да пропуснеш мишена от три крачки – но дали имахме достатъчно ударна сила, за да ги спрем?
Хвърли три пъти за щети и събери резултатите.
Ако сборът е 30 или повече – мини на 63.
Ако сборът е 29 или по-малко – мини на 68.
На пръв поглед неприятна ситуация, но имах достатъчно опит, за да се завъртя странично, изваждайки острието си и отбягвайки изстрелите.от плазмената карабина.
Ако оценката ти за Физика е 7 или повече – мини на 255.
Ако оценката ти за Ръкопашен бой е 6 или повече – мини на 135.
В противен случай мини на 195.
Някой път, късметът просто не е с теб. Вкопчих се в Хувър и се опитах да го хвърля към Кейн, но се подхлъзнах на нещо – най-вероятно някаква смазка и вместо да хвърля Хувър, просто паднах заедно с него на земята.
Вместо да изпусна възможността, просто забих острието си в тялото му, обмисляйки, какво да правя…
(#)
Ако оценката ти за Физика е 7 или повече – можеш да минеш на 171.
Ако ли не, направи проверка за Ръкопашен Бой:
Ако резултатът е 8 или повече – мини на на 57.
Ако резултатът е 7 или по-малко – мини на 72.
Огненото кълбо се насочи към нас, помитайки всичко по пътя си. Скафандърът ми ме предпази до голяма степен от пораженията, но не всички бяхме десантчици, все пак.
Мей Ли понася 4 зара щети.
Мини на 86.
— Може да има нещо, което да ни помогне там – кимнах към дъното на коридора, където имаше една доста голяма врата.
— Сервизно помещение? – погледна ме тя учудено.
— Най-вероятно. – отвърнах.
Прекосих бързо коридора и с неудоволствие открих, че това е поредната заключена врата. Някой наистина се бе постарал да ни блокира.
— Дай на мен. – блъсна ме настрани Ли или поне се опита.
Ако КОД “Г”=1, мини на 77.
В противен случай премини на 62.
— Е, това ме кара да си спомням минали мисии – въздъхнах, щом имах малко време да си поема дъх. – Сега остава да преценим как ще ги избием до крак.
— Лесно – обади се Джонас – крием се зад конзолите, отваряме вратата и ги подлагаме на кръстосан огън. Нищо сложно.
— Подкрепям – отвърнах му. – Заемайте позиции.
Всички се пръснаха. Самия аз, заедно с Диксън се настаних в средата на централния куп от конзоли. Ли се настани до мен – колкото и да я подигравах за малкия плазмен пистолет, всеки допълнителен изстрел щеше да ни е от полза.
Джонас и Станц заеха позиции в страни от вратата, създавайки прав ъгъл помежду траекториите на изстрелите си. Всичко бе готово на време – вратата тъкмо поддаде под настървените атаки на нейкорите.
Отбележи си, че Джонатан и Мей Ли имат +3 Броня, като ефект от прикритието си.
Мини на на 58.
КОД “З”=0; КОД “И”=1.
Огледах двата трупа внимателно и не мина много време, преди да открия това, което търсех – татуировка на змия захапала опашката си.
— Както и предположих – заговорих – Кобри.
— Кобри? – Ли се обърна към мен. Последните минути бе прекарала в тършуване из снаряжението на двамата.
— Отряд Кобра. – въздъхнах – Тайни операции.
— Не съм ги чувала. – поклати глава азиатката.
— Пилотите си нямате. Нали знаеш, “кой варди вардианите” и така нататък. На пряко подчинение към Генералния щаб. Има доста такива в различните поделения – служат като предпазен клапан, ако по някаква причина голяма част от флота се разбунтува.
— Само десантчици?
— Около един на всеки десет, да. Достатъчно, за да предизвикат краха на всеки бунт, поне на теория. На практика проблемът идва от подбора на кадри. Десантчика трябва да е умен. Ако е умен може да откаже да изпълни заповедите. Само че тук имаме и нещо по-интересно. — бях открил черен пръстен татуиран на лявото кутре на Хувър. – Тези са от поделение Сет. Убийци. Унищожители. Прочистващи.
— Не сме ли всички?
— Не и на собствените си другари по оръжие, Ли. Не и на собствените си другари по оръжие… – въздъхнах и смених темата – Ти на какво попадна?
— Ами, двете безполезни плазмени карабини, стандартни плазмени пистолети, и двамата имат допълнителни генератори, както и магнитни пистолети. Интересно, не носеха ли по един “Болт” всеки като се скачихме?
— Аха. Само че са го изхвърлили, като са свършили мунициите. Стандартна процедура. А карабините им са си в идеално състояние.
— За теб, може би. За мен са безполезни – аз нямам дори в какво да ги включа. Не съм в боен скафандър.
Въздъхнах – права си беше. После се насочих към помещението, от което се бяха появили двете Кобри. Чудно какво ли имаше там?
Можеш да вземеш каквото си решиш от въоръжението на Кейн и Хувър. После можеш да минеш на 69.
КОД “З”+2
Обърнах се да издам заповеди за нахлуване с взлом, но открих, че Станц вече е предугадил какво ще искам от него. Последвахме го по коридора към мостика.
Станц не напразно бе един от най-добрите сапьори в полка си – за о‑малко от двадесет секунди вратата бе минирана и взривена и четири десантчика нахлухме вътре с насочени оръжия, само за да открием Мей Ли с широка усмивка да седи до трупа на капитана и изразително да си играе с пистолета.
— Добре, че ме прати, а? – смигна ми тя. – Ще ми благодариш после, а сега може би искаш да чуем, какво има да ни каже тя.
Погледнах техничката, която вече се бе изправила и стоеше в стойка “мирно”. Кимнах ? да седне и се заслушах в докладът ?.
Мини на 170.
Излязох с насочено оръжие иззад прикритието си и се провикнах:
— Кейн, Хувър! Свалете оръжията!
— Донякъде се надявах да не попаднем на вас, сър – отвърна ми Хувър, докато двамата с Кейн ме вземаха на прицел. – Щеше да е много по-лесно.
— За кого? – отвърнах – За вас или за мен?
— За всички ни. – двамата започнаха бавно да се разгръщат.
— Нарушихте пряка заповед. – опитах се да спечеля малко време за мислене.
— Никоя заповед не е по-важна от тази на Генералния щаб, сър.
— Какви са заповедите ви?
Кейн само въздъхна. Още в този момент усетих, че трябва да се раздвижа, защото песента ми бе изпята – двамата бяха решили да ме убият. Надеждата ми бе във факта, че двамата са в леки скафандри, което ги правеше уязвими, но адски пъргави. Проклех късмета си — едва ли имаше другаде из станцията, където да можеха да се възползват от предимството си.
Хувър и Кейн
Епизод: 319 (само когато победиш и двамата)
Живот: Хувър: 24; Кейн: 28
Броня: 7
Щети: 5 + 2зара (12)(!); 9 + 1зар (12)(!!)
Можех да започна да ги обстрелвам, скъсявайки дистанцията по между ни, с цел да влезна в ръкопашен бой с по-близкия до мен Хувър ( на 229) или да се върна обратно зад сигурното прикритие на касетите с торпеда ( на 249).
Огледах оредялата си група. Не бях очаквал да загубим човек толкова бързо, но поне узнах няколко неща.
— Така. Разделяме се на четири групи. – започнах. – Станц и Джонас, вие имате задачата да проверите това ниво. Прочистете го от всякакви вражески обекти. Ако намерите оцелели от персонала на базата – водите ги тук. Кейн, Хувър. Вие оставате да пазите шината чиста. Искам всички да имаме поне един подсигурен път за отстъпление. Вение и Диксън, двамата отивате към трето ниво – там трябва да са жилищните отделения. Изкормете компютрите за информация. Всякаква. После се връщате тук. Ли, с теб отиваме да посетим четвърто ниво – там трябва да е капитанската каюта. Нещо ми подсказва, че някой ни пречи умишлено на мисията. Въпроси?
Нямаше. Махнах на Ли да ме последва и тръгнахме към най-крайния модул, където би трябвало да са помещенията на капитана на базата, поне на теория. В началото се изкачвахме в мълчание. Самата станция също бе тиха – нямаше никакъв шум, сензорите не отчитаха нищо. Мъртва база, поне на пръв поглед. Честно казано си нямах дори идея, какво точно правят тук. Строго секретните проекти винаги ме караха да се чувствам гадно.
— За какво си мислиш? – попита ме Ли.
— Мисля си, че сме прецакани от всякъде с тази мисия. – отвърнах ?.
— Заради Акиро ли? – гласът ? трепна леко, когато го спомена.
— О, не. Не и директно… — отвърнах. – Ти?
— Дали мисля за Акиро? Естествено! – възкликна дребната азиатка. – Как изобщо можеш да не мислиш за него?
— И преди съм губил хора в акция. – отвърнах хладнокръвно.
— Но, как…
— Чуй ме, Ли! – обърнах се и я хванах за раменете — Вече не си кадет, вече не си и пилот! Вече си офицер! Офицерите грешим. Когато грешим – умират хора. Гадно е, да, но така се учим от грешките си и се подготвяме за следващия път. Един лейтенант може да сбърка и да загуби няколко души. Един капитан обаче може да убие с грешката си хиляди. Цената на стабилни капитани са човешките жертви. Няма начин без тях. Войната не е игра!
— Искаш да кажеш, че трябва да се превърна в камък като теб? – тя блъсна ръцете ми.
— Не! И аз не съм камък. Но ще имам време да плача за убитите след мисията. Сега, ако потъна в съмнения ще загубя още някой. Същото важи и за теб! Стегни се и се прави, че нищо не е станало. Войниците ще разберат. Те знаят!
— Аз, за разлика от теб нямам чип, който да обира емоциите ми!
— Чипа обира силните емоционални сривове, а не всички емоции.
— И все пак мисля…
Но не беше писано да чуя, какво мисли – нещо изшумя зад гърба ми…
Завъртях се и вдигнах оръжието си. Нямаше нищо. Веднага включих всички възможни сензори вградени в скафандъра ми. Нищо не се показваше, но не можех да се доверя на сензорите си – помещението в което се намирахме очевидно бе използвано за сервизни функции.
— Джонатан, какво има? – прошепна настойчиво Ли.
— Чух нещо – отговорих също толкова тихо. После се обърнах да се огледам. И тогава го видях…
Направи проверка за Практик.
Ако резултатът е 7 или повече – мини на 82.
Ако резултатът е 6 или по-малко – мини на 92.
КОД “А”+3
Първите нейкори влетяха през вратата, само за да бъдат свалени от изстрелите ни. Продължихме с обстрела, но днес просто не ми беше ден – мерникът ми бе изключително неточен, което даде възможност на гадинките да се доберат до мен и да ми скочат. Ударих с безполезното си вече оръжие първия и се приготвих за ръкопашен бой.
(*)(*)(*)
Мини на 83.
Минахме през централния цилиндър, където Вение и Диксън се бяха барикадирали до позицията ни на първоначален пробив.
Ако КОД “А” = 10 или 20 – мини на 64.
Ако КОД “А” = 0 – мини на 74.
Завих на ляво и запълзях енергично. Трябва да призная, че малко ме гонеше клаустрофобия. Или може би чист страх? Ако се срещнех с нещо като онзи паяк в тази теснотия нямах никакви шансове.
Разклонението бе доста дълго и свършваше със стоманена решетка, а не с обикновена алуминиева такава. Странно? Определено!
Направи проверка за Инженер.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 75.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 85.
Включих малките двигатели на скафандъра си и отскочих назад. Тягата им не бе достатъчна, за да летя, но подсилиха скока ми. С известна доза късмет уцелих дупката и пропаднах на долното ниво, където ме чакаха останалите. Още щом се приземих открихме огън по нейкорите.
Ефекта не бе велик, но не беше и никак лош – няколко от тях паднаха мъртви, други още мърдаха, но без типичната си бързина. Усмихнах се – сега ние имахме предимството.
Мини на 126.
Извих тялото си и извадих острието от Хувър. Само и единствено, за да го забия отново в него, този път във врата му, оставяйки го да лежи в локва от собствената си кръв. Изправих се бързо, разминавайки се на косъм от изстрелите на Кейн. Спуснах се бързо към него и с един-единствен замах избих оръжието от ръцете му. С второто си движение забих острието си дълбоко нагръдника му, за жалост пропускайки всички по-важни органи.
Отстъпих внимателно от ответния му замах и отново се спуснах към него.
(#)
Мини на 327, за да продължиш битката, като си отбележи, че игнорираш всички знаци (!) до края ?.
Презареждане.
Можеш да си смениш оръжието, Също така можеш да вземеш “назаем” 12 броя амуниции за магнитно оръжие. Ако си въоръжен с лазерната карабина “Матилда” си длъжен да я смениш с друго оръжие – поради бавната си стрелба тя е абсолютно безполезна в тази битка.
Премини на 148.
Действието се поема от Мей Ли.
Триизмерния виртуален интерфейс беше едно от най-хитрите неща, които Империума е въвеждал. В голяма военна структура като него кодове за достъп, идентификации и всякакви други потвърждения се губеха лесно. За това и бяха измислени Пазителите – програми симулиращи изкуствен интелект (самото разработване на ИИ-та бе забранено с имперски декрет), чрез които всеки с достатъчно желание можеше да премине. Или да умре, опитвайки.
Имаше три начина за справяне с Пазител – да имаш нужната парола, да отговориш на загадката му или да го победиш. Първото очевидно бе далече от мен – ако я имах щях да я въведа без да влизам във витруалната реалност.
Втория начин може би беше лесен, но първата грешка можеше да ме убие – Пазителите не прощаваха на провалилите се. И макар да не можеха да нанесат истински физически поражения, спокойно можеха да ми изпържат мозъка.
Третия начин бе най-сложния и най-опасен, но ако не успеех по другите два начина, беше сигурен начин за пробиване на сигурността. Всеки Пазител имаше задна вратичка – парче код, което можеше да го унищожи. Лошото е, че шанса да намеря точния код бе по-малък от това да открия отговора на задачата му. Да не говорим, че буквално трябваше да го атакувам на негов терен.
Скафандъра ми активира триизмерния интерфейс и спря разсъжденията ми. Няколко секунди сред вихър от цветове и вече бях при пазителя. Макар да бе по-точно да се каже, че бях на покрива на замък.
Мини на 61.
КОД “З”+2
Обърнах се да издам заповеди за нахлуване с взлом, но открих, че Станц вече е предугадил какво ще искам от него. Последвахме го по коридора към мостика.
Станц не напразно бе един от най-добрите сапьори в полка си – за о‑малко от двадесет секунди вратата бе минирана и взривена на парчета – вече нямаше за къде да сме тихи.
Направи следните проверки една след друга:
Ако КОД “А”=1 – мини на 214.
Ако ли не, хвърли един зар. Ако оценката ти за Стрелба е над 7 (можеш да ползваш усилването на скафандъра си за целта) можеш да прибавиш +1 към резултата.
Ако резултатът е 1, 2, 3 или 4 – мини на 234.
Ако резултатът е 5, 6 или 7 – мини на 254.
Намирах се на висока кула със зъбери, извисяваща се над някакъв град. Във виртуалната реалност нямах скафандър. Всъщност в конкретния момент нямах и дрехи, така че бързо си сложих една рокля по стария изпитан начин във ВР – представих си я.
Хванах зъбера и вдишах дълбоко от чистия, свеж въздух. Лекия ветрец се заигра с косите ми. Беше толкова приятно, в сравнение с гадния скафандър. Въздъхнах – не ми се искаше да се махам.
— Красиво е, нали? – от нищото до мен се материализира каменна статуя на демон. – С гордост твърдя, че съм любимия на всички Пазител – прекрасна гледка, реалистична симулация на усещанията… Елора ме обожава.
— Елора? – попитах, съвземайки се от изненадата си – повечето пазители не се опитваха да водят приятелски разговор.
— Ефрейтор от техническия корпус Елора Айори Дий… симпатично момиче. Малко твърде умно. Учудвам се, че не я познаваш…
— Не съм от базата. – отвърнах.
— А… искаш да минеш, а? – статуята се размърда и застана срещу мен.
— Ако може… Някакъв шанс да ме пуснеш? – попитах невинно.
— Веднага. Ако ми отговориш на един въпрос. – небето в този програмиран свят започна да се покрива с черни буреносни облаци.
— Стига да мога…
— Няма връщане назад, момиче. – Пазителят се надвеси над мен – Поиска да минеш, ще си понесеш последиците.
Преглътнах. Е, всичко или нищо…
— Давай си задачата, Пазителю!
Статуята се раздвижи и пред мен се изписаха редици числа:
1134903170
1836311903
2971215073
4807526976
………………
— Довърши поредицата…
За да намериш номерът на епизода, на който трябва да преминеш, събери цифрите на търсеното число и умножи резултата по две. Така ще получиш търсения епизод.
Ако сбъркаш в сметките – попадаш на 79.
Ако не можеш да се справиш, винаги може да атакуваш Пазителя – на 89.
— Знаеш ли, чувствам се като самоходен шперц – измърмори Ли, докато човъркаше вратата.
— Аха. – отвърнах провлачено – За какво мислиш те взех с мен?
Тя изсумтя в отговор, после продължи да човърка нещо в схемите на ключалката. В един момент, вратата започна да се отваря.
— И моя самоходен шперц отново си свърши работата.
— Не мисля, че… — мисълта ? спря недоизказана.
Пред нас стояха Хувър и Кейн. С насочени за стрелба оръжия. Наложи се да взема решение за части от секундата… и избрах да заложа на сигурно.
Хвърлих се извън линията на стрелбата, малко преди двамата да стрелят. Избутах Мей Ли настрани и осъзнах, че в плана ми има голяма грешка – зад мен имаше няколко метра прав коридор без никакво прикритие. Оттеглянето щеше да е под масиран обстрел и нямаше да е никак приятно.
Хувър и Кейн
Епизод: 155 (само когато победиш и двамата)
Живот: Хувър: 24; Кейн: 28
Броня: 7
Щети: 5 + 2зара (12)(!); 9 + 1зар (12)(!!)
Ако имаш останала граната – мини на 65.
Ако ли не – мини на 67.
КОД “А”+3
Макар и да не уцелвах главите им, поне оръжието ми нанасяше достатъчно щета, за да къса крайници и да забави устремът им. Продължих огъня със злобна усмивка.
(*)(*)(*)
Мини на 73.
КОД “А”=0
— Сър! – повика ме Диксън – Боя се, че закъсваме от към муниции. Ако искате да се презаредите, сега е момента.
Беше прав. От всичко, което успяхме да внесем на станцията бяха останали само малко муниции за магнитни карабини, няколко гранати и дребни резервни части.
Ако искаш да презаредиш мунициите си – сега е моментът.
Мини на 74.
Има един стар десантен трик за ситуации като тази. Нужна ти е плазмена или азотна граната и стена. Разбирате ли, стандартните гранати на Имперския флот, имат вграден структурен дефект – ударени силно в стена под определен ъгъл изяждат таймера си и избухват до секунда след това. Ако знаеш как да приложиш номера добре, ефекта е унищожителен.
Имах граната, имах и стена. Още щом избутах Ли до стената бях приготвил гранатата в ръката си. Сблъсъкът ? в стената разби таймера на гранатата и успях с всичка сила да я хвърля в лицето на Хувър, който тъкмо започваше да стреля.
Ефекта бе прекрасен – гранатата избухна малко зад него, а облака плазма обгърна и двамата. Използвах спечелените секунди за да затворя вратата и да я заключа.
— Време е да се махаме от тука – подхвърлих на Ли.
— И на къде по-точно?
Добър въпрос. Можехме да се скрием в някое от сервизните помещения, където щеше да има зад какво да се скрием ( на 167). Можехме и да се оттеглим в коридора с бронираната врата ( на 177).
Експлозията свърши задачата си прекрасно – повечето нейкори загинаха на място, а останалите лежаха ранени. За мое голямо щастие бяхме успели да не пробием външната обшивка на станцията и налягането се запази.
Мини на 86.
Когато два десантника в пълно въоръжение те хванат в тесен коридор и елемента на изненадата е на тяхна страна имаш два избора – бий или бягай.
Бягството нямаше да е лесно – Кейн и Хувър бяха в леки скафандри, което ги правеше по-уязвими от обичайното, но пък бяха бързи. Ли нямаше да има проблеми с тази тактика, а ако се доберяхме до бронираната врата щяхме да сме ок ( на 117)
Другия вариант бе да взема изненадата в свои ръце и да се опитам да докажа старото правило, че на под шест крачки острието побеждава пистолета (пушката в случая). Проблемът в тази идея бе, че все пак бяхме двама на един – Ли нямаше да е особено полезна в ръкопашния бой. ( на 24)
Реално имаше и трети избор и това бе бавното оттегляне със стрелба, което бе ефективно, но не и безболезнено – коридора бе тесен и без никакви реални възможности за прикритие. Опасна игра на късмет и издръжливост, която не бях сигурен, че искам да започна (мини на 147)
КОД “А”+1
Оказа се, че просто не можем да нанесем достатъчно поражения, за да забавим устремът им. Нейкорите се добраха първо до мен. Ударих първия скочил ми с безполезното ми вече оръжие и използвах секундата, за да се приготвя за ръкопашен бой.
(*)(*)(*)
Мини на 83.
Зад вратата се намираше малка лаборатория. Или поне на това изглеждаше – две големи, добре осветени маси, по които имаше различни части от оръжия, две компютърни конзоли и нищо друго. В дъното имаше още една врата – за жалост заварена. Изръмжах – Кейн и Хувър се бяха погрижили да не мога да продължа по техния път.
Ли веднага се настани пред едната конзола, докато аз започнах да разглеждам частите по масите. С раздразнение открих, че Кейн и Хувър са се погрижили да не мога да използвам нищо – всички части бяха обработени с добре премерен плазмен огън.
— Копелета! – изръмжа Ли. – И двете конзоли са прочистени. Буквално са стерилни. Няма никаква информация.
— Е, сега знаем, че някой се опитва да скрие дейността на станцията. Някой от самия Генерален Щаб. – отвърнах.
— Чакай, мозъците не са изключвали конзолите… може би ще успея да извлека нещо от временната памет.
Докато Ли се заиграваше с конзолите, аз отново се замислих над простия факт, че на станцията имаше нещо не наред. Никой не прочистваше станция с Кобри от поделение Анубис, освен ако нямаше наистина добра причина.
Изведнъж ме осени – замлъкването на станцията бе планирано – някой искаше станцията да изчезне. Задачата ми да разбера какво се случва обаче, щеше да даде идея на Коморин, какво се случва. А Коморин имаше страховито влияние в Щаба. И не търпеше глупави операции.
Погледнах Ли, която си мърмореше, докато пръстите ? натискаха копчета и избираха данни от интерфейса. По-добре да не ? казвам. По-добре да си мълча, за да ? спестя разпитите като се върнем. За всеки случай.
— Ха, отваряли са някакъв текстови файл. – подвикна ми спътничката ми. – Много криптиран. Но успях да го прочета. Има едно изречение – сигурно е парола за зони с висока защита. “Всички пристанци са лъжци.” Странна парола.
— О, и по-странни съм виждал – отвърнах.
Ако КОД “И”=1 – мини на 187.Ако ли не – мини на 109.
КОД “З”+2
Кълна се, че капитанът пред мен никога не бе командвал десантчици. Което значеше, че не се е занимавал с реално бойно командване. Ако сменяхме господарите си толкова бързо, флотът щеше винаги да е в гражданска война. Изсумтях, после рязко вдигнах оръжието си и стрелях.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 160.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 100.
Нещо не ми се приказваше – времето за приказки бе минало отдавна. Оставаше въпросът как да ги нападна, обаче.
Хувър и Кейн
Епизод: 319 (само когато победиш и двамата)
Живот: Хувър: 24; Кейн: 28
Броня: 7
Щети: 5 + 2зара (12)(!); 9 + 1зар (12)(!!)
Направи проверка за Инженер на Мей Ли.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 239.
Ако ли не, придържай се към стандартните методи на атака – на 259.
Извадих бързо острието си и го забих още веднъж в Хувър – този път във врата му, убивайки го на място. За мое съжаление, в този момент изстрелите на Кейн ме достигнаха.
Изправих се и се вкопчих в пушката му, не защото можех да я ползвам, ако му я отнема, а за да му попреча да стреля повече по мен. Както и очаквах, той я пусна и острието му се разгърна с тих звън.
Отбегнах замаха му и се спуснах в атака…
(!)(!)
Мини на 327, за да продължиш битката, като си отбележи, че игнорираш всички знаци (!) до края ?.
КОД “А”+1
Нейкорите продължаваха да напират диво. Искаше им се да ни използват за вечеря, но намеренията ни се различавах доста. Със Станц продължихме да стреляме по тях, но вече отворът във вратата бе по-голям и задържането на всички гадини отвън бе по-трудно.
Направи проверка за Стрелба
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 78.
Ако резултатът е 13 или по-малко – мини на 80.
Продължихме към второ ниво и бързо открихме Джонас и Станц. Бяха намерили нещо като команден център – множество монитори с множество изображения на тях, явно от вътрешни камери. С голямо недоволство открих, че повечето предават снежинки.
— Добре, Станц, покажи ми, какво си открил, че да налага връщането ми през цялата проклета станция. – запитах надвесилия се над един от мониторите десантчик.
— Сър, намерихме капитанския мостик. – отвърна той. – Или по-точно виждаме го. Камерата не е повредена, но ситуацията там не е за мен да я преценям.
Приближих се и погледнах посочения ми монитор. Станц, както винаги бе преценил правилно – не беше за него да решава.
Капитанския мостик бе голяма зала с множество работни табла. По столовете пред повечето табла имаше трупове на техници. Всички бяха разстреляни, докато се бяха занимавали с нещо. Забелязах, че всички имаха белезници на ръцете – предположих, че бяха принудени да работят.
В центъра на залата имаше голяма конзола, зад която по принцип трябваше да седи капитана в кризисна ситуация. Но на въртящия се стол зад конзолата седеше млада жена от техническия корпус на армията. Ръцете ? набираха нещо по командните табла. Забелязах контролните гривни на ръцете и врата ? – явно и тя бе принудена да се подчинява против волята си.
Зад столът, с магнитен пистолет насочен към тъмнокосата глава на техничката стоеше възрастен мъж в униформата на капитан от Флота. На слепоочията му ясно се различаваха знаците на Ин и Ян – свидетелство за удължаващи живота процедури. Явно бе имперски офицер – стойката, погледа, начина по който бе насочил пистолета – всичко крещеше за обучение из Империума.
Един офицер има огромни пълномощия спрямо подчинените си, но разстрел и налагане на дисциплина с оръжие не се препоръчваха, освен под пряк обстрел. Нямаше да е първият път в кариерата ми, в който се сблъсквах с гнили плодове във флота ни, смятащи правилата за препоръки, а не за закони, каквито бяха.. Нито пък щеше да е първият висш офицер, който щях да разжалвам с разстрел…
Мини на 84.
КОД “Д”+5
Посегнах да отвия болтовете на решетката и за малко да си вгорча живота. Някой хитряга бе сложил сензори на решетките. До тук добре, но всеки сензор може да бъде обезвреден. Само човек да знае как.
Отне ми около пет минути да се справя с решетката, сензорите ? и да си прибера една плазмена граната. Чак тогава се огледах, къде съм попаднала.
Мини на 95.
Открих огън по изчадията пред мен и започнах да отстъпвам бавно към дупката. Определено не беше най-умното решение в кариерата ми, но поне щях да отнеса няколко, преди да скоча в дупката.
Ако по някаква причина си въоръжен с Л28Б “Матилда”- мини на 96.
Във всеки друг случай – мини на 106.
Ли прекара някаква магнитна карта през ключалката и вратата се отвори послушно.
— Какво беше това? – попитах я.
— Кибер-ключ. Може да отвори всички врати. – усмихна се тя.
— Дори няма да питам.
— Знаеш ли, може би трябва да ю… — мисълта ? спря недоизказана.
Пред нас стояха Хувър и Кейн. С насочени за стрелба оръжия. Мислите ми запрепускаха…
От една страна, Хувър и Кейн бяха (очевидно) напуснали поста си пряко заповедите ми и бяха прекъснали всякаква връзка с екипа. Това бяха тежки нарушения на правилника, които щяха да ги пратят на военен съд, ако можех да ги върна до някоя база.
От друга страна, те можеше да са имали тайни заповеди да свършат нещо, без знанието ми. Тогава можеше да ме е яд, колкото си искам, но те щяха да са в правото си, а аз да съм крив.
Хувър и Кейн
Епизод: 155 (само когато победиш и двамата)
Живот: Хувър: 24; Кейн: 28
Броня: 7
Щети: 5 + 2зара (12)(!); 9 + 1зар (12)(!!)
Вгледах се в спуснатите забрала и насочените оръжия. Не, дори да имаха някакви тайни заповеди, те едва ли бяха приятни за мен. Бързо прецених, че имам някакъв шанс – и двамата бяха в леки скафандри, което ги правеше по-уязвими, но пък дейни.
Можех да се опитам да се разбера с тях с приказки ( на 87.) или директно да ги приема за врагове и да ги атакувам ( на 127.). Можех и да пробвам да докажа правилото, че на под шест крачки ръкопашния бой е по-ефективен от стрелбата. Щях да съм в неизгодна позиция на двама срещу един, но пък определено щях да ги изненадам ( на 24.)
КОД “А”+2
Въпреки натиска, успявахме да им нанесем достатъчно щети, за да не могат да ни достигнат. Знаех, че няма да издържим дълго – бяха минали едва десетина секунди, откак вратата бе поддала. Нямаше как да издържим още толкова.
За моя най-голяма радост, от към коридора се чуха изстрели – Джонас и Диксън бяха пристигнали най-сетне!
(*)(*)(*)
Мини на 108.
От облаците скупчени в небето ме порази ярка мълния. Ефектът й обаче бе по-неприятен, от този на прототипа й в реалността. Центровете за осезание в мозъка ми бяха претоварени до краен предел – можех да направя само едно нещо в отговор и то беше да пищя с пълно гърло.
Технически, часовникът ми посочваше, че са минали не повече от две-три секунди, но на мен ми се стори като цял час, ако не и повече. Строполих се на ръце и колене върху студените плочи на покрива на кулата. Пазителя ме гледаше безмълвно, после отрони:
— Съжалявам, отговорът ти не беше верния.
Мей Ли губи 6 точки Разум.
Можеш да опиташ пак – на 59.
Можеш да атакуваш пазителя – на 89.
Можеш да се откажеш от цялата история – на 187.
КОД “А”+1
Не успях да задържа всички със стрелба – два се промъкнаха и скочиха към мен. Стоварих оръжието си върху първия, забивайки го в стената и пречупвайки гръбнака му. Захвърлих безполезното оръжие и се обърнах да посрещна следващия си нападател, но закъснях – ноктите му се забиха в гърба ми.
Изревах от яд и със замах го захвърлих на пода. Но още от извънземните нахлуваха през вратата…
(*)(*)
Мини на 83.
— Мей, нека обиколим няколко пъти около станцията. Не искам да кацам на сляпо.
Азиатката само кимна и започна плавно да обикаля около конструкцията. Следях внимателно показанията на скенерите но нямаше аномалии. Само че аномалиите не бяха единственото липсващо нещо.
— Това там не ми се вижда нормално. – посочих края на цилиндъра, който гледаше към повърхността на планетата. Нещо в края му не беше наред.
Ли приближи совалката ни до посоченото от мен място. Наистина края не беше наред – металът беше разкъсан зловещо. Сякаш някой бе изтръгнал това, което е било скачено за него. Или бе използвал аварийните мини – не се съмнявах, че има такива, все пак това беше военна станция.
— Вение, какво казват уредите ти? – наведох се над рамото на помощник полота.
— Нищо, сър. Няма данни за взривни вещества, но ако е станало преди повече от ден не бих могъл да ги засека. – младежът ме погледна извинително.
— На мен ми се вижда, все едно някой го е гръмнал. – намеси се Ли. – Била съм и от двете страни на взривен шлюз. Точно така изглежда. Виж, защо е гръмнат няма как да кажа.
Замислих се. Можех да наредя подробно сканиране на околността – за има няма час-два, щяхме да проучим всичко наоколо ( на 91.). А можех и да се откажа и просто да наредя да се скачим ( на 101.)
Пред мен се намираше Акрийски Басиликс – едно от най-страшните създания в познатата вселена, сместило сила, бързина и хитрост в човешки размери. Беше толкова опасно, колкото десантчик в пълна броня. И за да е по-весело нямаше централна нервна система, а повечето му органи бяха дублирани. Тялото му бе трудно уязвимо, но не можеше да се каже същото за краката му – тя бяха единствения му начин за атака, така че се превръщаха в логична първа мишена.
Мини на 102.
Ако КОД “А”>8 – мини на 103.
Забих оръжието си в най близкия нейкор, пресичайки гръбначния му стълб, преди да е успял да забие ноктите си в бронята ми. После продължих със сечта.
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 88.
Ако резултатът е 10, 11, 12 или 13 – мини на 93.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 98.
Гледах замислено екрана и се опитвах да реша как да действам. Намирането на жив техник щеше да е изключително предимство за мисията ни – най-малкото щяхме да знаем как точно да измъкнем всички нужни ни данни за проучванията. Проблемът бе как да запазя техника жив…
— Разбрахте ли къде се намира мостика? – погледнах Станц.
— Да, сър! По коридора в дясно от тук – вратата в дъното. – отвърна ми той, изкарвайки план-схема на нивото на един от мониторите – Не личи да е минирана или да има други капани.
— Други възможности за проникване?
— Неизползваеми, сър. Има няколко тунела за техническа поддръжка, но не можем да ги използваме с тези – ръката му потупа те жкия скафандър в който бе облечен.
Изругах – ако не бе предателството на Кейн и Хувър, сега щях да пратя тях по тунелите, за да премахнат тихо капитана. Но тази възможност ми бе отнета.
— Значи ни остава само и единствено да атакуваме фронтално. – въздъхнах. – Може би ще успея да го заговоря и да го убедя да се предаде…
— Аз мога да мина от там – прекъсна ме Ли. – Аз съм достатъчно малка, за да се промъкна през тунелите за техническа поддръжка.
— За жалост не си снайперист. – отрязах я.
— Стрелям достатъчно добре! А и ако се стигне до престрелка ще мога да му попреча да заеме прикритие!
— Ли, той не може да ни направи нищо с тоя пистолет.
— Лейтенант, на вас не, но на нея – да. Хайде, какво толкова може да стане, нищо не губиш!
Изръмжах леко – права беше. Но някакво вътрешно чувство ми казваше да не се делим. Въпреки всичко може би трябваше да я пусна да отиде ( на 94). А можех и да ? заповядам да млъкне и да не ме занимава повече ( на 104.)
Мей Ли понася 5з6 (18) щети.
С усмивка почнах да свалям решетката и забелязах твърде късно датчиците по нея. Преглътнах внимателно и се опитах да ги заблудя, но малко надцених способностите си. Точно под корема ми избухна плазмена граната.
Забих се в решетката и я изкъртих, стоварвайки се болезнено на пода. Едвам дишах, но бях жива и скафандъра ми не бе унищожен. Значи всичко беше наред.
— Ли! – в ушите ми кънтяха виковете на Джонатан –Ли, какво стана? Ли!
— Нищо ми няма, каубой, жива и здрава съм. – изстенах – Добре де, не чак толкова здрава, както преди. Както и да е, след малко е отворя вратата, дай ми пет минутки…
Станах и се огледах любопитно.
Мини на 95.
КОД “А”=12
Бяхме преполовили броя на противниците си и можехме да се съсредоточим спокойно върху оставащата половина. С останалите десантчици се подредихме в коридора, блокирайки го напълно. Е, можеха да идват, ако смеят!
Оказа се, че всъщност смеят…
Мини на 58.
— Кейн, Хувър! Свалете оръжията! – извиках им. Самия аз също бях с насочено оръжие, но пък аз бях лейтенант, а те бяха просто ефрейтори.
— Няма да стене, сър. – провлачено ми отвърна Кейн. – Имаме заповеди. Директно от Генералния Щаб.
— Какви заповеди?
Кейн само въздъхна. Още в този момент знаех, че трябва да се раздвижа, защото песента ми бе изпята.
Можех да бягам (Ако КОД “Г”=0 – мини на 97, ако КОД “Г”=1 – мини на 107.)
А можех и да се вкопча в битка на момента (мини на 137.)
КОД “А”+3
Следващият ми замах буквално отсече главата на следващия нейкор. Посякох по-леко още един и после изритах обратно последния през вратата. Пороя от магнитни игли излитащи от карабината на Станц ми даде секунда за глътка въздух.
Можех да отново да се включа в стрелбата ( на 73), но признавам, че се чувствах по-удобно така (обратно на 83.)
Направих се, че размишлявам върху загадката, а всъщност влязох в програмното ниво, под графиката и започнах да търся скрития код за унищожение на Пазителя.
Направи проверка за Инженер на Мей Ли.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 119.
Ако резултатът е 9 или по-малко – попадаш на 129.
КОД “З”+2
Кимнах покорно и оставих оръжието си на земята, после отворих забралото на скафандъра си. Останалите ме последваха с неохота.
— Е, лейтенант – усмихна ми се капитана – кажете, как мога да ви използвам, а?
Пистолетът му за кратко махна в моята посока…
Ако КОД “А”=1 – мини на 120.
Можех да опитам да използвам момента и да извадя пистолета си и да го застрелям. Нямаше да е много трудно, въпреки, че прицелната система на скафандъра ми нямаше да ми помогне – мини на 130.
Или да опитам да продължа с блъфа – на 140.
Отбележи си, че минава един час.
— Ли, Вение, изчислете курс за дълбоко сканиране на планетата. – погледнах за пореден път към разкъсания метален пръстен на шлюза. – По-добре да видим, какво има тук.
После най-спокойно се настаних в креслото си и зачаках. Близо цял час мина, преди обиколката около малката, необитаема планета да завърши. Малко преди самия ? край, Вение извика:
— Засичам съд. Вектор 3–0‑3, на около три клика от нас.
— Съсредоточи сканирането върху съда. – веднага се оживих – Искам да знам чий е и какво прави в момента.
— Транспортна совалка клас “Оксфорд”, сър. – обърна се към мен Вение. – Масата ? е малко по-висока от нормалното.
— Може да е имало авария и това да е било единственото място, където могат да се спасят. – намеси се Ли — Совалките клас “Оксфорд” не могат да извършат самостоятелен скок, за това може да са се напъхали в нея с надеждата, че ще дойде спасителен екип.
— Или нещо да е дошло със совалката – промърморих. – Опитайте се да се свържете с тях.
— Совалка “Оксфорд”, тук десантна совалка “Непокорен” 12. Отговорете. – Ли пусна копчето на лъчевия предавател, после повтори призива си. И после го потрети. – Не отговарят. Честно казано почвам да се съмнявам, че има смисъл да я проверяваме.
— Има по-висока маса от нормалното – отвърнах ?. – Значи има нещо вътре.
— Може да са ранени и да им трябва помощ – включи се и Вение.
— Лейтенант, послушайте ме. Там няма да намерим нищо хубаво. Нека просто я взривим от тук.
Да послушам ли Ли? ( на 121)
Или да настоя да се приближим до совалката и да я проучим по-подробно? ( на 111)
Спомнях си чудовището пред мен от уроците си в Академията – беше вид басилиск от планетата Акрий. За жалост, освен факта, че е опасен, не бях запомнил нищо полезно.
Мини на 102.
КОД “А”+3.
Вторият ми замах буквално отсече главата на втория Нейкор. Преди да се усетя обаче трети успя да забие нокти в крака ми. Посякох и него, но за жалост не смъртоносно. За сметка на това му теглих един шут и той излетя като топка през вратата. Потока изстрели от магнитната карабина на Станц задържаше повечето навън, но поредните се засилиха към мен.
Джонатан понася 10+1зар (13) щети.
Мини на 83.
КОД “А”=1
— Добре, имаш разрешението ми да се навреш в проклетите тунели. – въздъхнах примирено.
— Да сър! – Ли засия в усмивка. – Няма да съжалявате!
— Дано…
Мини на 114.
КОД “Г”=1.
Стаята в която се намирах бе контролна зала. Не от най-големите, но все пак контролна зала. Веднага се настаних пред едната конзола. Щом имаше контролна зала тук, значи можех да си направя една карта-пропуск, с която да отварям проклетите врати.
Отне ми точно три минути да се справя с това. Конзолата изплю картата с данни в скута ми. Огледах на бързо данните в паметта на компютъра, но без особен успех – всички бяха практически безполезни. Въпреки това, бях доволна – имах пропуск за всяка нормална врата в базата. Усмихнах се, изключих безполезната ми за друго конзола и отидох да успокоя Джонатан, като му отворя.
Мини на 105.
КОД “А”+2
Не че идеята ми бе лоша, но “Матилда” просто не бе оръжие, с което човек да стреля по множество противници. Успях да отнеса един Нейкор, докато карабината презареди за втори изстрел, вече нямах възможност за такъв.
Със светкавичен замах отстраних първия Нейкор – подлакетното ми острие буквално го обезглави. Но след него дойде втори и трети и четвърти… с последни усилия се отърсих от накачените по мен гадини и скочих в дупката.
Джонатан понася 6 пъти по 10+1зар (13) щети и ако още е жив, преминава на 126.
Хвърлих се извън линията на стрелбата, малко преди десантчиците да стрелят. Избутах Мей Ли настрани и осъзнах, че в плана ми има голяма грешка – зад мен имаше няколко метра прав коридор без никакво прикритие. Оттеглянето щеше да е под масиран обстрел и нямаше да е никак приятно.
Можех да заложа на скорост – мини на 117.
Можех да заложа и на защитата на скафандъра си – мини на 147.
КОД “А”+2
Не ми беше ден, обаче. Макар и да посякох няколко нейкора, нито един от тях не умря. За сметка на това успяха да ме налазят и да почнат да забиват ноктите си във всяка пролука на бронята ми, която намереха.
Накрая ги разкарах, като просто ги откъснах от себе си и ги хвърлих обратно към вратата. Слаба тактика, но поне ми даваше възможност за реванш, когато се надигаха и нахлуваха отново.
Джонатан понася три пъти по 10+1зар (13) щета.
Мини на 83.
Рязко се изключих от проклетата ключалка. Психическата болка от рязко излизане от виртуалната реалност не бе никак малка, но не беше колкото наказанието, което ме чакаше при нова грешка.
Опитах се да сдържа вика си, до колкото мога, но това не ми попречи да се стоваря на пода в агония – имах чувството, че всяка фибра от тялото ми гори. През сълзи видях, как Джонатан се навежда над мен и в някаква частица от секундата успях да оценя иронията в безпомощния му поглед – вечния компетентен офицер. Може би трябваше да се лаская от загрижеността му?
След около пет минути се съвзех достатъчно, за да му обясня, какво се е случило. Честно казано нищо не ме болеше – всичко бе илюзия, все пак – но мислите ми бяха разбъркани за кратко време. Оставаше само споменът от болката.
— Май нямаме голям избор в посоката, а? – измърморих.
— Да. – лейтенантът, веднъж уверил се, че съм жива и здрава отново бе сложил каменното си лице. – Левия коридор ще да е.
Мей Ли губи 3 точки Разум.
Играта продължава с Джонатан Грифин.
Мини на 29.
Късметът ми изневери – мерникът ми се оказа крив. О, улучих капитана в гърлото, което на практика го уби почти мигновено… уловката е в това “почти”. Тези частици от секундата му позволиха да натисне спусъка и да убие техничката пред него. Изругах ядно.
Мини на 339.
Совалката плавно се приближи до люка за скачване. Изведнъж Ли изпсува ядно и удари по комуникационната конзола с юмрук.
— Шибани компютри! – изръмжа тя, като видя питащия ми поглед.
— Какво има? – попитах.
— Компютъра на базата отказва да приеме кода ми за достъп.
— Невъзможно. – отвърнах. – Това е код, който ми даде Коморин!
— Е, явно не бачка. – отвърна ми тя. – И сега имам още два опита, преди да ни превърнат в стопилки. Ако пробвам да се отдалеча – стопилки. Ако пробвам да кацна – пак ще ни атакуват…
— Нали сме в десантна совалка. Можем да понесем огъня.
— Не целия. Станцията е окичена с плазмени оръдия.
— Можеш ли да хакнеш компютъра?
— Да. Не… Може би, не знам. Сто процента е адски защитен.
Какво трябваше да предприемем – да опитаме хакнем компютъра ( на 131) или да пробваме бърз десант ( на 141)?
Създанието, спускащо се зад Мей Ли от самия таван приличаше леко на паяк. Голям космат паяк. Много голям. За разлика от обикновените паяци, обаче, този нямаше сегментирано тяло, а една голяма космата топка, към която радиално бяха прикрепени осем крака и един чифт челюсти, разтварящи се да хванат Ли в смъртоносната си хватка.
— Ли. Скачаш. Напред. – прошепнах тихо. Тя не загуби време в мислен, а директно скочи, откривайки ми възможност за обстрел на проклетото създание.
Запиши си първия противник: Басилиск
Епизод за победа на 332.
Живот 38
Броня 2(10)
Щети 21 + 1зар (24);
Бронята на басилиска е 10, срещу магнитни и лазерни оръжия.
Къде ще се целиш?
В тялото на “паяка” – мини на 112.
В краката му – мини на 122.
Факта, че останалите обстрелваха нейкорите в гръб беше нещо хубаво. Но единствения начин идеята ми да успее бе, ако със Станц настъпим и избутаме нейкорите в коридора. Макар и винаги диво атакуващи, извънземните не бяха тъпи – щяха да отстъпят и да се прегрупират. Или поне така се надявах.
Без да се замислям особено просто се хвърлих срещу тях. Станц ме последва със стрелба, така че не бях абсолютно открит.
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 16 или повече – мини на на 113.
Ако резултатът е 11, 12, 13, 14 или 15 – мини на 123.
Ако резултатът е 10 или по-малко – мини на 133.
КОД “А”=0
— Младши лейтенант, заповядвам ви да не се делите от частта. Станцията крие твърде много рискове. – изръмжах.
— Лейтенант! – Ли отдаде чест, но по погледа ? разбрах, че ще ми го върне тъпкано.
Мини на 114.
От стаята излязох в малък коридор. Веднага видях бронираната врата в края му. Приближих се и огледах ключалката й, после осъзнах, че не е кодирана, маркирана или защитена по какъвто и да е начин. Само се налагаше да натисна един бутон и вратата се отвари.
Тук действието пак се връща при Джонатан Грифин.
Мини на 115.
КОД “А”+5
Обсипах противниците си със смъртоносен дъжд, сваляйки четирима, преди да стигнат до мен. Първия скочил към лицето ми се оказа разсечен на две от подлакетното ми острие. С налудничава усмивка и боен вик изритах поредния далеч от мен и скочих в дупката.
Мини на 126.
Хвърлих се странично, отмествайки себе си и Ли от линията на стрелбата и ударих по контролния пулт на вратата, която се затръшна зад мен. Имах чувството, че мога да чуя как плазмените заряди се забиват в стоманата, а не в мен.
— Време е да се махаме от тука – подхвърлих на Ли.
— И на къде по-точно?
Добър въпрос. Можехме да се скрием в някое от сервизните помещения, където щеше да има зад какво да се скрием ( на 167). Можехме и да се оттеглим в коридора с бронираната врата ( на 177)
Факта, че останалите обстрелваха нейкорите в гръб беше нещо хубаво. Но единствения начин идеята ми да успее бе, ако със Станц настъпим и избутаме нейкорите в коридора. Макар и винаги диво атакуващи, извънземните не бяха тъпи – щяха да отстъпят и да се прегрупират. Или поне така се надявах…
Естествено, щеше да е добре да не ги оставям да се натъпчат в моята стая и да ме изядат, затова със Станц усилихме обстрела си, ако изобщо беше възможно.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 13 или повече – мини на 118.
Ако резултатът е 12 или по-малко – мини на 128.
— И сега? Явно не можем да продължим през тази врата. – азиатката кимна към заварената врата в дъното на лабораторията.
— Пробваме другия коридор. – отвърнах.
Речено-сторено. Върнахме се обратно по коридора, пред лабораторията и свихме по единствения непроучен коридор, който свършваше пред голяма, дебела, бронирана врата с дигитална ключалка.
— Ето и полза от кода, който възстанових. — Ли се наведе и въведе изречението в ключалката. Явно кода беше правилния, защото вратата започна да се отваря на момента.
Мини на 139.
— 7 778 742 049, четиридесет и деветото число на Фибоначи. – отговорих, след кратко замисляне. – Не беше толкова трудно, колкото очаквах.
— Програмиран съм да пазя, но аз избирам загадката от заложената база данни. Гордея се със способността си да обработвам информация и да преценям. Внимавай, на станцията има още три пазителя, всеки от тях е по-гаден от мен.
— Мерси за предупреждението, ще го имам предвид. – махнах на учтивия Пазител за довиждане и излязох от ВР. Джонатан вече се бе приготвил за стрелба и оглеждаше помещението зад вратата.
Действието отново се поема от Джонатан Грифин.
Мини на 139.
Мей Ли умело настигна свободно носещата се в космоса цивилна совалка. Обиколихме я още веднъж – за жалост не се виждаше нищо през прозорците. Парчета от взривения шлюз бяха закачени за нейния.
— Скачването е малко нещо проблемно – подхвърли ми Ли. – Ще трябва да походите в космоса, за да стигнете до целта, лейтенант. Сигурен ли сте, че не искате просто да я гръмнем?
— Сигурен съм, младши лейтенант. Но няма да хода в космоса. Не напразно поисках десантна совалка. Искам да се залепите за целта. Влизането оставете на тежката кавалерия.
Усещах я, как ? се иска да ми отговори, но не можеше да си го позволи, пред подчинените ни. Аз използвах времето да мина през малката вратичка в дъното на кабината и да влезна в десантния отсек.
— Хайде момчета! – извиках. Всички команди на всички десантчици се дават с викане. Традиция. – Екипирайте се!Малко десантна операция от класически тип!
Дружно “Да, сър!” отговори на незададения ми въпрос, а именно – “Готови ли сте?”. Всички започнаха да се въоръжават, аз включително. Усетих разтърсването, когато двата съда се залепиха един за друг чрез магнитните скоби на десантната совалка.
— Станц, Джонас, вие сте първи! Акиро, Диксън, вие сте след тях! Аз съм след вас, а Кейн и Хувър, ще пазят тила!
Акиро и Диксън отвориха десантния люк на и започнаха да си проправят път с лазерната горелка през бронята на другата совалка. Отне им към петнадесет секунди да изрежат цивилното парче броня и да го оставят да падне навътре. Самотното изрязано парче метал издрънча в тишината, обхванала дата кораба – единствено съвсем лекото жужене на двигателите на совалката ни нарушаваше абсолютния покой. Почвах да се притеснявам, какво ще намерим.
Кимнах рязко на Станц и той и партньорът му скочиха веднага в дупката с насочени оръжия. Последваха ги Диксън и Акиро, с не по-малко войнствен вид. Аз самия извадих основното си оръжие и скочих след тях.
Мини на 181.
Натиснах спусъка в момента, в който Ли скочи напред. Естествено, нямаше как да пропусна от такова разстояние, но и не беше като да нараних особено тежко създанието.
(#)(*)
Мини на 162.
КОД “А”+4
Спуснах се върху нейкорите като ангел на отмъщението – острието ми сечеше крайници и глави и оставяше дълбоки и грозни рани. Стрелбата на Станц защитаваше фланговете ми, така че се разминах без драскотина. Колкото посичах, толкова и ритах – накрая се озовах застанал на вратата и наблюдаващ, как нейкорите се оттеглят. От другия край на коридора ми помаха Ли, която едва се виждаше зад гърбовете на десантчиците.
Въздъхнах – имахме съвсем малко време да се приготвим, преди да ни атакуват. А те щяха да се върнат – за кратко се бяхме измъкнали, но това беше всичко – просто глътка въздух преди следващата атака.
Мини на 138.
— Сега, като приключихме с тунелния въпрос, как предлагате да се вмъкнем ние, сержант? – попитах Джонас.
Един от първите уроци, които научих, като младши офицер бе да слушам мнението на опитните войници – винаги е грешка да приемеш че като си офицер си по-умен. Жестоката истина бе, че Джонас можеше и да бъде капитан, ако не бе абсолютната му липса на търпение. Но умът му сечеше и то много по-добре от моя.
— Виждам два основни начина, сър – отвърна ми след малко той. – Можем да влезнем с гръм и трясък и да се надяваме, че реакциите му ще са твърде бавни и няма да разстреля техничката… — гласът му заглъхна и очите му потърсиха моите…
— Не ви се струва добрия начин, разбирам – отвърнах на погледа му.
— Да сър. – той кимна. – Но това е начина на обикновения десантчик. Можем и просто да отворим вратата и да се опитаме да говорим с него. Може пък да се предаде. А може и да има причина да държи мацето под прицел.
Замислих се – единствения друг вариант, за който се сещах бе да пратя Ли да го отстреля през тунела. Но това бе също толкова рисковано, колкото нахлуването с гръм и трясък – преди да стреля спътницата ми трябваше да свали решетката, а това нямаше как да стане безшумно.
— Можем и първо да започнем преговори. – обади се Станц. – Имаме конзола за вътрешните линии. Можем да се вържем към нея.
И така… трябваше да избера какво да предприемем.
Дали да нахлуем през вратата с гръм и трясък – на 124.
Или да се опитаме да влезнем мирно и тихо – на 134.
А може би Станц бе дал най-добрия план – на 144.
Отбележи си, че е изминал 1 час.
Най-накрая бронираната врата се отвори. Ли ме чакаше от другата ? страна с неизменната си усмивка. Изръмжах през зъби в стил: “Какво те забави толкова?” и ? махнах да ме последва. Чак усещах, как усмивката ? е от ухо до ухо – обожаваше да ми лази по нервите.
Коридорът направи още два резки завоя, преди да ни изведе до вратата на капитанската каюта. Веднага се виждаше, че беше здраво залостена. Ако можем да определим заварянето ? към стената, като залостване.
— И сега? – полюбопитства Ли.
— Сега, намираме начин да влезнем. – отвърнах.
— С оръдие?
— С хитрост, може би…
Можех да опитам да я отворя с мина, ако си носех такава ( на 125)
Ако не разполагах с нито едно от тези оръжия, щеше да се наложи да потърся някакъв друг начин да отворя вратата ( на 47)
КОД “А”+18, КОД “З”+2
Не знам как да опиша последвали сблъсък. Най-лесно би било просто да кажа, че сякаш самия Ад отвори вратите си и засипа станцията с огън и метални игли. Нейкорите настъпваха и падаха под точния огън на групата ни. Едва един успя да се промъкне през стената от изстрели и достигна до мен, само за да бъде разсечен на две от подлакетното ми острие.
Накрая от към моята страна на коридора нямаше нито един жив Нейкор. За сметка на това самия аз бях останал почти празен от към енергия и муниции.
(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)(*)
Мини на 58.
Ако си в лек скафандър – мини на 157.
Ако ли не – попадаш на 197.
КОД “А”+6
До някъде изненадващо за мен самия, обстрелът ни успя да изтласка нейкорите извън стаята, давайки ни възможност да ги последваме и да продължим да ги засипваме с изстрели. Малко след това, нейкорите го удариха на бяг. Не си правех илюзии – знаех, че ще се върнат след малко. Но имахме време да си поемем глътка въздух. От другия край на коридора ми помаха Ли, която едва се виждаше зад гърбовете на десантчиците.
Усмихнах ? се криво си най-накрая събрахме силите си. Сега вече можехме да дадем един хубав урок на гадинките!
Мини на 138.
Избрах кода, който ми вдъхваше най-много доверие и го активирах. От чисто любопитство се върнах в графичната среда, за да видя, каква анимация ще активира кода. Оказа се доста весела.
От небето се показа ръка държаща огромен дървен чук, който се стовари върху статуята и я разби на парчета. Малко след това виртуалната симулация около мен се разпадна и отново се озовах в реалния свят. Джонатан вече се бе приготвил за стрелба и оглеждаше помещението зад вратата.
Действието отново се поема от Джонатан Грифин.
Мини на 139.
Не успях да прикрия усмивката си, като видях как от входа на сервизната шахта се подава дулото на пистолета на Ли. И как само стотна от секундата по-късно капитана падна мъртъв с възможно най-учуденото изражение, което съм виждал.
Ли се измъкна от шахтата и стъпи на земята. После заговори.
— Не вярвам да мислеше сериозно да го следваш, нали? Заповедите на Коморин са абсолютни.
— Не съм го и обмислял дори. – отвърнах. – Просто блъфирах, докато си свършиш работата.
Хората ми се разпръснаха из залата и започнаха да я претърсват за различни неща, докато аз се насочих към техничката, която бе скочила на крака и заела стойка “мирно”. Време беше за някои отговори…
Мини на 170.
— Щом настояваш – отвърнах. – Взриви я.
— С най-голямо удоволствие. – Ли включи прицелния механизъм и започна да обстрелва совалката с малкото лазерно оръдие на кораба си. Не мина много време, преди лазерния лъч най-накрая да пробие до двигателя и да го взриви. Едно малко кълбо от газове и останки бе всичко, което напомняше за срещата ни със совалката.
Ли бързо промени траекторията ни и се насочи към станцията. Нямахме време за губене.
Отбележи си, че е минал един час.
Мини на 101.
В момента, в който Ли се хвърли напред, пръстът ми натисна спусъка. Краката бяха сравнително лесна мишена, вземайки предвид, че се намирах на има-няма два метра от тях.
Какво оръжие използва Джонатан?
Ако е магнитната карабина “Болт” – мини на 132.
Ако пък е магнитния пистолет МГ1 “Сю” – мини на 143.
Ако е всяко друго, направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 142.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 152.
КОД “А”+3
Хвърлих се върху нейкорите, разчитайки на Станц да предпазва фланговете и гърба ми. Сечах като побъркан, ритах и хвърлях, докато не избутах повече на маса, отколкото на ожесточеност нейкорите извън стаята. Усетили, че попадат в клещи, дребните гадинки се оттеглиха назад по коридора, от който бяха дошли. От другия край на коридора ми помаха Ли, която едва се виждаше зад гърбовете на десантчиците.
Въздъхнах – имахме съвсем малко време да се приготвим, преди да ни атакуват. А те щяха да се върнат – за кратко се бяхме измъкнали, но това беше всичко – просто глътка въздух преди следващата атака.
Джонатан понася 4 пъти по 10+1зар (13) щети.
Мини на 138.
— Влизаме с гръм и трясък. – отвърнах. – Директен подход, но този не е бил десантчик. Няма да го очаква.
— Сър, сигурен ли сте? – попита ме Джонас.
— Да. Напълно. – отвърнах. – Станц, подготви се да взривиш вратата. Джонас, викни Диксън с нас за огнева подкрепа, а Вение да остане тук и да следи какво става.
За по-малко от 5 минути тримата десантчици се бяхме наредили в коридора пред вратата. Станц залагаше взривовете, които винаги носеше със себе си, а аз, Джонас и Диксън чакахме с готови за стрелба оръжия. Бях изчислил, че техничката ще е скрита от конзолата и следователно няма да бъде поразена от нашата стрелба, за това всички се бяхме въоръжили с възможно най-скорострелните си оръжия – време бе за сериозна атака по десантен маниер.
Станц кимна и зае мястото си зад мен. После тихо отброи до три и взриви вратата. Експлозията на практика не се чу – К8, който бе заменил всички други видове пластични експлозиви през последното столетие бе почти безшумен, лесен за насочване и с енергия да пробие бронята на десантен крайцер, ако е в достатъчно количество.Вратата нямаше никакъв шанс – взривът на практика я смали с няколко сантиметра от всяка страна. Още щом започна да пада се хвърлих върху нея, отваряйки поле за стрелба на останалите. След това всичко се превърна в дъжд от изстрели…
Мини на 153.
— Знаех си, че ще се стигне до тук. – промърморих, докато откачах мината от мястото ? на скафандъра.
— Мина? – Мей Ли ме изгледа странно.
— Аха. – въртях мината в ръцете си.
— Носиш си мина на мисия в космическа станция? – тя продължи да ме гледа втренчено.
— Ами да. Какво има?
— Не мислиш ли… — започна тя, преди да махне с ръка и да въздъхне дълбоко. – Десантчици ще.
Гледах оръжието в ръцете си. Не беше направено за отваряне на заварени врати. Идеята му бе да се постави на дадено място, да се нагласи активационния алгоритъм и да се зареже – противника трябваше да я настъпи, да мине покрай нея, да я намокри и още цял куп възможни действия, за да я активира. Погледнах Ли.
— Случайно да можеш да я препрограмираш? – попитах
— Определено не! Ако се опитам да я кормя ще гръмне! – отвърна ми рязко тя. – Твоя идея, твой начин. Аз само ще гледам. От безопасно разстояние…
Събери оценките си за Инженер и Практик и прибави към тях 1 зар.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 165.Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 185.
Нейкорите се колебаеха да ни последват през дупката. А аз не исках да ги чакаме под нея – бяхме твърде уязвими. Бързо отворих една от вратите в коридора и с удоволствие видях сервизно помещение. Възможно най-бързо се вмъкнахме в него и заехме позиции зад различните сандъци.
Малко след това нейкорите започнаха да нахлуват и открихме огън.
Докато не бъде упоменато в текста, Джонатан и Мей Ли получават бонус от +3 Броня. Мини на 58.
Не загубих секунда в мислене и това ми даде възможността да стрелям пръв. Изстрелите ми поразиха стоящия в непосредствена близост до мен Хувър. Естествено, веднага последва ответен огън, но аз вече се бяг задвижил, избутвайки Ли зад себе си. Не можех да стоя тук повече.
(!)(#)(#)(*)
Мини на 147.
КОД “А”+2
Обстрелът ми бе абсолютно недостатъчен за целите ми – нейкорите само нахлуваха все повече и повече в стаята. Нямах особено голям избор, освен да ги разкарам на маса, така че приготвих хладното си оръжие и се спуснах към тях.
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 16 или повече – мини на 113.
Ако резултатът е 11, 12, 13, 14 или 15 – мини на 123.
Ако резултатът е 10 или по-малко – мини на 133.
Избрах кода, който ми вдъхваше най-много доверие и го активирах. От чисто любопитство се върнах в графичната среда, за да видя, каква анимация ще активира кода. За жалост се оказа, че не съм успяла да подбера правилния код – от небето върху ми се стовари мълния. Ефектът ? обаче бе по-неприятен, от този на прототипа ? в реалността. Центровете за осезание в мозъка ми бяха претоварени до краен предел – можех да направя само едно нещо в отговор и то беше да пищя с пълно гърло.
Технически, часовникът ми посочваше, че са минали не повече от две-три секунди, но на мен ми се стори като цял час, ако не и повече. Строполих се на ръце и колене върху студените плочи на покрива на кулата. Пазителя ме гледаше безмълвно, после отрони:
— Не прави повече така. Ще се убиеш.
Изръмжах нещо нечленоразделно.
Мей Ли губи 6 точки Разум.
Можеш да опиташ отново да хакнеш пазителя — на 89.
Можеш и просто да се откажеш от цялата история – на 187.
Ръката ми рязко се спусна към кобура на кръста ми. С периферното си зрение забелязах, че всички се раздвижват в синхрон с мен. А право пред мен капитанът явно бе решил да ме вземе със себе си, защото насочваше пистолета си към мен. Въпросът бе, кой щеше да е по-бърз – аз или той?
Направи проверка за Стрелба. Не можеш да ползваш бонусите си от скафандъра за тази проверка.
Ако резултатът е 8 или повече – мини на 160.
Ако резултатът е 7 или по-малко – мини на 150.
Ето и първата ти възможност да видиш нещата през очите на Мей Ли. И да поиграеш с нея, макар и за малко.
— Опитай да я хакнеш. – отвърна ми Джонатан и отиде в десантното отделение, най-вероятно да провери, дали всичките му хора са готови за евентуално напускане по спешност на совалката. Въздъхнах и започнах да проверявам мрежата на станцията за отворени връзки.
За момент ми хрумна една друга идея – всъщност не ми трябваха проклетите кодове, трябваше ми да вкарам девет души в самата станция. Можех просто да се опитам да хакна прицелващия механизъм, а не самата система за сигурност. Не, че Джонатан щеше да одобри де. Той мразеше експериментите. И все пак…
Може би трябваше да пробвам, въпреки неизбежното неодобрение на Джонатан? ( на 151) Или да се придържам към плана като добро момиче? ( на 161)
Автоматичната карабина “Болт” не е основното оръжие на десантните корпуси без причина. В момента, в който Ли залегна пръстът ми натисна спусъка, обсипвайки цялата лява страна на създанието с десет милиметрови стоманени парчета заострен метал, откъсвайки два от осемте му крака от самото тяло.
Намали щетите нанасяни от Басилиска с 6 точки.
(#)(*)
Мини на 162.
КОД “А”+3
Хвърлих се върху нейкорите, разчитайки на Станц да предпазва фланговете и гърба ми. Сечах като побъркан, ритах и хвърлях, докато не избутах повече на маса, отколкото на ожесточеност нейкорите извън стаята. Усетили, че попадат в клещи, дребните гадинки се оттеглиха назад по коридора, от който бяха дошли. Но платих солидна цена за успеха си – целия ми нагръдник носеше белези от ноктите им, а бронята ми бе на път да се разпадне на парчета. От другия край на коридора ми помаха Ли, която едва се виждаше зад гърбовете на десантчиците.
Въздъхнах – имахме съвсем малко време да се приготвим, преди да ни атакуват. А те щяха да се върнат – за кратко се бяхме измъкнали, но това беше всичко – просто глътка въздух преди следващата атака.
Джонатан понася 7 пъти по 10+1зар (13) щети.
Мини на 138.
— Влизаме тихо и кротко и се опитваме да говорим с него. Ако не иска – убиваме го. – видях, как Джонас кима одобрително на изборът ми. Жалко, че не бяхме в холо-филм – тогава щях да знам, че съм избрал правилното действие. Замислих се за секунда и добавих: — Вземаме Диксън с нас, а Вение да се заключи тук – той ще бъде нашите очи и уши.
За по-малко от три минути всичко бе готово – Десантчците бяхме заели позиции пред вратата на мостика, а Вение бе заключен в наблюдателната зала, Ли също бе на мястото си. Идеята ми бе добра, но вратата бе заключена. Изръмжах от яд, че не се бях досетил за това.
Ако КОД “Г”=1 мини на 164.
Ако КОД “А”=1 мини на 184.
Ако не изпълняваш нито едно от горните условия – мини на 204.
Плазмените заряди се забиха в нагръдника ми, преди да оспея да освободя оръжието си. Сега бях свободен и имах последен шанс да приключа всичко това бързо…
Направи проверка за Физика и проверка за Ръкопашен бой и събери резултата им.
Ако получиш 15 или повече – мини на 145.
Ако получиш 14 или по-малко – мини на 195.
КОД “А”+14, КОД “З”+2
Обсипахме противниците си с всичко в арсенала си, но не бе достатъчно – няколко от тях се добраха до нас и се завърза ожесточен ръкопашен бой. Посякох нападналите ме (не без да ме понадупчат), после се разправих и с нейкора нахвърлил се на Ли. Станц изобщо не използва подлакетното си острие – той просто ги хващаше и прекършваше гръбнаците им. Накрая от моята страна на коридора не бе останал нито един жив нейкор.
Изразходваш 10 броя амуниции. Енергията в момента не те интересува. Мей Ли понася 2 пъти по 10+1зар (13) щети. Джонатан понася 6 пъти 10+1зар (13) щети. Ако и двамата все още са живи – мини на 58.
Натиснах спусъка малко преди бившите си подчинени, но все пак това ми даде предимството на първия изстрел, който комбинирах с преместване пред Мей Ли. Атаката ми порази Хувър в гръдната броня, съвсем леко разсейвайки го, но достатъчно, за да го накара да пропусне. Не можех да стоя тук повече!
(!)(#)(*)
Мини на 147.
Презареждане.
Можеш да си смениш оръжието, Също така можеш да вземеш “назаем” 12 броя амуниции за магнитно оръжие. Ако си въоръжен с лазерната карабина “Матилда” си длъжен да я смениш с друго оръжие – поради бавната си стрелба тя е абсолютно безполезна в тази битка.
Знаех прекрасно, че нямаме много време. Проблемът ми бе, че съм подценил противниците ни – вместо да скочт срещу нас фронтално, те ни приложиха същата тактика, която ние на тях – явно бяха намерили начин да ни заобиколят и сега ни атакуваха и от двете страни. Оттеглихме се в наблюдателната зала – поне така щяха да ни скачат само от едно място. И се почна.
Мини на 148.
Вратата тихо започна да се отваря, разкривайки пред погледа ми гигантско помещение, нетипично за станция от такъв клас. Сензорите на скафандъра ми предполагаха, че е дълго поне седемдесет метра и високо повече близо десет – обхващайки всички нива на станцията. Със съвсем леко закъснение, след отварянето на вратата осветлението се включи.
Осъзнах, защо помещението е толкова голямо – беше скрит хангар. При това с напълно въоръжен боен катер в него.
— За какво им е цял катер, при това щурмови? – Ли пристъпи внимателно в помещението. – Изглежда чисто нов, но… този тип не се произвежда в последните петдесет години. Щурмовите катери се доказаха като неефективно оръжие.
— Даже не знаех, че е имало такъв клас. – отвърнах ?. – Може да е за защита на станцията…
— Не, тогава щеше да е от новите патрулни катери. – азиатката се приближи до корпуса и започна да крачи покрай него. – Щурмовия катер е логически издържана концепция – най-ниския клас боен кораб, на който можеш да сложиш тръба за магнитно ускорение на торпеда, но…
— Но? – последвах я – Какъв е проблемът? Магнитното торпедо е прекрасно оръжие.
— За бой срещу кораби от висок клас – да. За бой между катери – не. А и масата… — Ли ме погледна с типичната си крива усмивка и попита – Отнасям се, а трябва да изнеса лекция, нали?
— Аха! – усмихнах ? се в отговор.
Мини на 149.
— Бих могъл да ви отменя в пазенето на жената. – отвърнах с възможно най-покварения си глас. Естествено това беше грешка. Но мисля, че Станц схвана, че сега е момента за стрелба. Не успях да проследя, кога ръката му извади пистолета и натисна спусъка. И как само стотна от секундата по-късно капитана падна мъртъв с възможно най-учуденото изражение, което съм виждал. И съвсем малка дупка от магнитна игла между очите.
Станц прибра пистолета си и ме погледна:
— Не вярвам да мислехте сериозно да го следвате, нали лейтенант? Заповедите на Коморин са абсолютни.
— Не съм го и обмислял дори. – отвърнах. – Просто блъфирах, с надеждата да измъкна малко информация.
— От лудо куче информация не може да се измъкне, сър – отвърна ми той.
Хората ми се разпръснаха из залата и започнаха да я претърсват за различни неща, докато аз се насочих към техничката, която бе скочила на крака и заела стойка “мирно”. Време беше за някои отговори…
Мини на 170.
— Замаявай компютъра още малко време. – отвърнах ?. – После спускаш рязко совалката във възможно най-забутаната точка и си пробиваме път навътре.
— Лейтенант, това ще унищожи совалката! – възкликна Вение.
— Да. Но ако решим да си тръгваме от тук ще използваме спасителните ? капсули, бъди спокоен.
— Мога да ти дам пет минути. После ще стане напечено. Подготви момчетата си – отвърна ми Ли.
— И ти се подготви. – погледнах я. – Сложи си скафандъра.
— Да, да, да. – махна с ръка тя. – Сега, сър, ще ви помоля да ме оставите да се занимая с компютри и изчисления.
Кимнах и отидох да проверя войниците си. Но едва що бях обяснил, какво ни чака, когато алармите на совалката запищяха – обстрелваха ни!
Мини на 32.
Да пропуснеш мишена от два метра се смяташе за позорно сред десантчиците. А аз все още си бях десантчик. Атаката ми откъсна един от краката на паяка, оставяйки голяма, кървяща рана.
Намали щетите нанасяни от басилиска с 3.
(#)(*)
Мини на 162.
Магнитния пистолет “Сю” не е от предпочитаните оръжия на десантчиците, поради малкото си количество муниции. За сметка на това, “Сю” компенсира това с огромна поразяваща сила. Имах време едва за няколко изстрела. Първия отнесе един крак, но отката на пистолета правеше останалите трудно начинание…
Намали щетите нанасяни от Басилиска с 3 точки и направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 154.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 152.
— Включи ме към вътрешния канал – реших най-накрая. Станц кимна и започна да набира командите. Обърнах се към Джонас – Викни Вение и Диксън при нас. Няма смисъл да пазят цилиндъра.
След малко Станц ми кимна – бях свързан към вътрешната комуникационна система. Въздъхнах дълбоко. Как трябваше да започна? Дали трябваше да започна с изтъкване на заповедите ми идващи директно от адмирала ( на 174) или за сега не биваше да ги разкривам ( на 194)?
Опитът ми си каза думата отново. За секунда чак съжалих двамата десантници – нямаха шанс от самото начало. Дори общо имаха двойно по-малко боен опит от мен, да не споменаваме и четирите ужасни години в Академията на Марс.
Прескочих Хувър и се спуснах към Кейн, привеждайки се възможно най-ниско. Поредната доза плазмени изстрели мина над мен, докато се забивах в противника си. Последва нещо, което може да се опише само като подхвърляне – изправих се рязко, хванал десантника и го изстрелях към тавана, отдръпвайки се в същия миг и оставяйки го да се стовари тежко на земята. После го изритах, запращайки го обратно до стената.
Всичко това нямаше за цел да го нарани, а да го замае. Стъпка напред и острието ми потъна в нагръдника му. Очите му се разшириха, а на устните му се изви откровено откачена усмивка. Последните му думи бяха също толкова безумни:
— Пак ще се срещнем, Грифин. Скоро!
Блъснах трупа му на земята и се намръщих – не очаквах такива луди брътвежи от него.
Продължаваш на записания победен епизод.
Бях надценил силите ни. Нейкорите преминаха през рехавия ни обстрел, като през роса и се нахвърлиха върху ни. Борих се с всички сили, но в крайна сметка острите им нокти пробиха бронята ми и започнаха да ме разкъсват. И всичко стана черно…
КРАЙ
КОД “И”=10
Протоколът на десантните части е много ясен за ситуации като моята – отстъплението се извършва с лице към врага, обстрела не се спира и за секунда, десантника залага не на маневреност, а на силното си защитно въоръжение, което да го предпази от противниковия огън. Десантните корпуси не бяха известни с бързината, а с устойчивостта си.
Въпросът на къде да се оттегля все още бе на дневен ред. Можех просто да се прикрия зад близкия ъгъл ( 217) или да се оттегля чак до бронираната врата ( 227)
Нейкорите налитаха към нас с очевидната идея да ни превърнат в закуската си. Естествено, моите планове бяха други.
Ако имах гранати на разположение, сега бе очевидния момент да ги използвам ( на 156.). А след гранатите ми оставаше само добрата стара стрелба.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 15 или повече – мини на 158.
Ако резултатът е 11, 12, 13 или 14 – мини на 163.
Ако резултатът е 10 или по-малко – мини на 166.
Както знаеш, Империумът държи на въоръжение няколко класа кораби, като колкото по-висок е номерът – толкова по-голям и тежковъоръжен е корабът. Технически, разделението е по тонаж, но най-общо:
Клас І са малките космически кораби – изтребители, сонди и подобни. Предимно едноместни, няколко специални вида с по-голям тонаж, но се отличават с едно – бързина, маневреност и невъзможност за под-пространствен скок. Тук влизат и леките совалки.
Клас ІІ са всички совалки. Грубо казано са три пъти по-тежки от повечето изтребители и имат наистина необятно количество функции. Някои могат да извършат самостоятелен скок, други – не. Екипажът е от един до трима, товароподемността стига до десетки тонове.
Клас ІІІ са различните кораби със среден тонаж (около три пъти по-голям от този на корабите от предишния клас) – катерите, тежките десантни совалки, истинските транспортни совалки, способни да пренесат цял взвод пехота с цялото им въоръжение и тежки машини. Корабът пред нас е клас ІІІ – според някои ни риба, ни рак, но прекрасен за борба с кораби от по-нисък клас, макар да нямат достатъчна скорост, за да се справят добре с по-тежките кораби.
Клас ІV са първия клас бойни кораби. Всеки кораб, който може да пренася сам една ескадрила кораби Клас І е тук. Основна отличителна черта – огромно въоръжение, броня, екипаж. Тонажът им варира в огромни граници, екипажът може да е всякъде между сто и три хиляди души.
Клас V и следващите го са крайцерите – гръбнакът на флота. Дори и най-малкия патрулен крайцер може да изяде с парцалите всеки кораб Клас ІV. Не са особено бързи, но и могат да понесат огромни поражения, преди да рухнат. Някои носят цели ескадрили катери в себе си.
Освен това корабите се делят предимно на няколко вида – разузнавателни, патрулни, щурмови и десантни. Първите два вида рядко се срещат в класовете след трети.
Сега, пред нас стои щурмови катер. Нищо странно на пръв поглед, освен факта, че “щурмови” е вид кораби, който се използва за атака срещу други кораби. Технически, щурмовият кораб трябва да има поне минимален шанс за справяне с кораб от по-висок клас. Номерът е, че катерите не могат да се справят с бойна фрегата.
Мини на 159.
Губиш 4 точки Здраве!
Закъснях с частица от секундата и изстрела на капитана ме порази точно в края на нагръдника. Размина ми се – не поех целия изстрел, но пак си болеше, мамка му! Самият аз натиснах спусъка в същия момент и само тренировката ми на десантчик ми помогна да не пропусна…
Мини на 160.
Усмихнах се – Джони винаги мрънкаше за едно или друго. Малко импровизация нямаше да навреди. Или поне така си казвах, влизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в програмата на защитните системи на станцията. С малко късмет щях да се справя на време и нямаше да ме усетят…
Направи проверка за Инженер (Не забравя, че играеш с Мей Ли!)
Ако резултатът е 7 или повече – мини на 251.
Ако резултатът е 6 или по-малко – мини на 281.
Не бих казал, че пропуснах мишената, но и не уцелих точно там, където трябва – изстрелът ми отиде малко по на дясно и попадна в тялото на паяка.
Запиши си първия противник: Басилиск, Живот 38, Броня 2(15), Щети 4зара +6 (20); Бронята на басилиска е 15, срещу магнитни и лазерни оръжия.
(#)(*)
Мини на 162.
Планът ми не беше лош, но зависеше от много променливи, но най-вече от шанса.
Направи следните проверки една след друга:
Ако КОД “А”=1 – мини на 214.
Ако ли не, хвърли един зар. Ако оценката ти за Стрелба е над 7 (можеш да ползваш усилването на скафандъра си за целта) можеш да прибавиш +1 към резултата.
Ако резултатът е 1, 2, 3 или 4 – мини на 234.
Ако резултатът е 5, 6 или 7 – мини на 254.
Не напразно бях печелил няколко състезания по стрелба навремето. Втория и третия ми изстрел поразиха още два от краката на басилиска. Чувствах се доста могъщ, трябва да си призная.
(#)(*)
Мини на 162.
КОД “З”=0; КОД “И”=0.
Огледах двата трупа внимателно и не мина много време, преди да открия това, което търсех – татуировка на змия захапала опашката си.
— Както и предположих – заговорих – Кобри.
— Кобри? – Ли се обърна към мен. Последните минути бе прекарала в тършуване из снаряжението на двамата.
— Отряд Кобра. – въздъхнах – Тайни операции.
— Не съм ги чувала. – поклати глава азиатката.
— Пилотите си нямате. Нали знаеш, “кой варди вардианите” и така нататък. На пряко подчинение към Генералния щаб. Има доста такива в различните поделения – служат като предпазен клапан, ако по някаква причина голяма част от флота се разбунтува.
— Само десантчици?
— Около един на всеки десет, да. Достатъчно, за да предизвикат краха на всеки бунт, поне на теория. На практика проблемът идва от подбора на кадри. Десантчика трябва да е умен. Ако е умен може да откаже да изпълни заповедите. Само че тук имаме и нещо по-интересно. — бях открил черен пръстен татуиран на лявото кутре на Хувър. – Тези са от поделение Сет. Убийци. Унищожители. Прочистващи.
— Не сме ли всички?
— Не и на собствените си другари по оръжие, Ли. Не и на собствените си братя и сестри. – въздъхнах и смених темата – Ти на какво попадна?
— Ами, двете безполезни плазмени карабини, стандартни плазмени пистолети, и двамата имат допълнителни генератори, както и магнитни пистолети. Интересно, не носеха ли по един “Болт” всеки като се скачихме?
— Аха. Само че са го изхвърлили, като са свършили мунициите. Стандартна процедура. А карабините им са си в идеално състояние.
— За теб, може би. За мен са безполезни – аз нямам дори в какво да ги включа. Не съм в боен скафандър.
Въздъхнах – права си беше.
Можеш да вземеш, каквото си решиш от въоръжението на Кейн и Хувър. После можеш да минеш на 175.
Още щом видях Нейкорите хвърлих всичко по тях. Ефекта бе повече от задоволителен, особено в комбинация с обстрела на останалите!
За всяка използвана граната прибави 2 към КОД “А”. Ако КОД “Д”>4, можеш да прибавиш още 2 точки, но трябва да намалиш КОД “Д” с 5 точки.
Продължаваш на 168.
Леките ни скафандри бяха бързи, което ни спаси от огъня, докато завием зад близкия ъгъл. А после вече успяхме да наберем преднина. Всъщност имахме достатъчно време да подготвим някаква засада. Веднага се сещах за две удобни места – в някое сервизно помещение ( на 167.) или край бронираната врата ( на 177.).
КОД “А”+8
В момента, в който се появи първия нейкор открихме огън. Ефекта бе ужасяващ – първата вълна буквално се изпари. Втората вълна я последва също толкова бързо. Изстрелите ни превръщаха извънземните от функционални организми в парчета трудна за идентифициране биомаса. Ще си призная без срам, че гледката изпълваше душата ми със задоволство.
(*)(*)(*)(*)(*)
Мини на 168.
— Защо? – попитах спокойно.
— Простичко – масата им е твърде ниска. Не могат да носят достатъчно броня, скоростта им е твърде ниска, за да отбягват основните лазерни батареи като совалките и изтребителите, нямат наличното въоръжение за пробиване през щитовете, а не могат да летят под тях, поради обема си.
— Е, някой се е досетил, че може би магнитно торпедо е добра идея за катер. Звучи добре. – все още не разбирах, на къде бие Ли.
— На теория. – махна с ръка тя. – На практика, за да запазиш останалите способности на катера, трябва да сложиш малка торпедна тръба. Малка тръба – малко торпедо. За оръжие разчитащо на масата си, за да преодолее противниковата броня, едно леко торпедо е безполезно. Освен това всеки катер може да го надбяга. Знаеш доктрината на Империума – всяко нещо с тясно приложение не се произвежда масово.
— Не знам, може би ако събера десетина катера с тежки торпеда…
— Ще победиш фрегата само при съотношение над десет към едно. Лазерите ? ще изпекат повечето катери, преди да имат възможност да я обстрелват. О, да, знам че може да се намери приложение… просто фрегатите излизат по-евтино, освен това при повече от една количеството катери нужни за победа се увеличава многократно. Неефективно оръжие.
— Идеална платформа за проучване, обаче. – усмихнах се. – Осъзнаваш, ще структурата на този катер е подобна на структурата на щурмова фрегата или крайцер – няколко лазерни кули, магнитна тръба в средата, синтезни двигатели… Тестове в малък мащаб за оръжия.
— Съдейки по видяното до тук… това не е ли био-инжинерна станция?
— Е. Но има още нещо – дори био-оръжията имат нужда от тестване.
— Ясно. – Азиатката се усмихна широко – Поне сега можем да се махнем от станцията. Може би…
Ако КОД “Ж”=30 – мини на 346.
Ако КОД “И”=0 – мини на 169.
Ако КОД “И”=1 – мини на 179.
Изстрелът ми порази капитана право между очите. Загледах се със задоволство, как трупът му се стоварва на земята. Поредния прочистен боклук. Естествено щях да давам обяснения пред Коморин, но не мисля, че щяха да ме съдят – когато имаш бясно куче се налага да го екзекутираш!
Бързо се пръснахме и огледахме залата за скрити капани или други гадости, но не открихме нищо. Приближих се до конзолата, хванах капитана за яката и го захвърлих настрани. Кълна се, че техничката се сви още повече, щом ме видя толкова близо до себе си. Опитах се да я успокоя, но се сетих, че едва ли чува нещо сред шума от двата тежки скафандъра на Джонас и Станц, които обикаляха залата.
Изведнъж Ли изникна до мен и изразително отклони оръжието ми нагоре – не бях осъзнал, че съм го насочил към жената. Азиатката ме изгледа злобно, после се наведе към нея и започна да ? говори тихо. След известно време всичко се успокои. И беше време да получим някои отговори.
Мини на 170.
Джонатан не обичаше да нарушават заповедите му. И макар да нямах нищо против да го подигравам ден и нощ, предпочитах да не му опъвам нервите излишно. Знаех, че ме харесва и че не би ме разстрелял за неподчинение, но по-добре да не давах идеи на десантния му отряд.
Изкисках се на идеята да ги навия да му погодим някой номер след края на мисията и после започнах да ровя из системата за защита на станцията.
Направи проверка за Инженер (Не забравя, че играеш с Мей Ли!)
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 191.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 281.
Все още имах възможността да диктувам условията на битката. Можех да хвана падналата на земята Ли и да се опитам да избягам от създанието на по-удобна за отбрана позиция ( на 172.), да продължа да го обстрелвам ( на 182.) или директно да му влезна в близък бой ( на 192.).
КОД “А”+6
В момента, в който се появи първия нейкор открихме огън. Ефекта бе ужасяващ – първата вълна буквално се изпари. Втората вълна я последва почти също толкова бързо. Изстрелите ни превръщаха извънземните от функционални организми в парчета трудна за идентифициране биомаса. Ще си призная без срам, че гледката изпълваше душата ми със задоволство, въпреки ясното ми осъзнаване, че не успявахме да ги задържим на входа.
(*)(*)(*)(*)(*)
Мини на 168.
Сетих се за ключа, който Ли си бе създала. С усмивка го извадих и го подадох на Станц, който се наведе и отключи вратата. В момента, в който се освободи достатъчно място с останалите нахлухме.
Мини на 224.
Закрепих мината на вратата и нагласих датчиците възможно най-внимателно. Ли се бе отдръпнала зад близкия ъгъл и гледаше любопитно, какво ще се случи. Весело.
Изчаках малко. Ако правилно бях свършил работата си, щеше да има малка експлозия и вратата да се отвори веднага. Ако ли не, щеше да ми се наложи да търся друг метод.
Плазмените експлозии са тихи – не можеш да разбереш, какво те наближава, преди да бъдеш обгърнат в нажежения облак чиста енергия. Проблемът в случая бе да наглася експлозията така, че да отнесе вратата.
Дори не забелязах експлозията – вратата загуби цялата си средна част. С няколко шута откъртих оцелелите парчета и пристъпих в стаята зад нея. Гледката, която се разкри пред очите ми не беше това, което очаквах. Ако се вярва на типичното устройство на една база от клас Магелан, тук трябваше да се намира електронното сърце на базата – командния център с неговите компютърни конзоли, меки столове и може би някой техник, който да може да отговори на някой и друг въпрос.
Е, вместо това получих трапезария. С дълги маси и стандартни столове. И стандартни чинии. Някои от които все още с храна в тях. Всичко изглеждаше така, сякаш хората тук просто бяха станали и тръгнали. Основна, разликата между холо-видеото и реалността е, че в една военна база може да има поне сто причини това да се случи. Само че нещо не можех да се сетя за тях в момента… с изключение на обща тревога.
— Май само похабихме мината, какво ще кажеш? – Ли дръпна рязко един от столовете и седна на него. – Ох, писна ми да марширувам наляво-надясно.
— Чака ни още доста обикаляне. – отвърнах ?. – Длъжни сме да намерим командния център. Според протокола, там трябва да има бекъп на всички научни данни, както и дневник на базата. Трябва да разберем, какво се е случило тук.
— Знам. – отвърна ми тя. – Не съм обаче длъжна да харесвам ситуацията.
Може би трябваше да проуча трапезарията с надеждата да открия, какво е станало с екипажа ( на 215.) или директно да видя, какво се крие зад вратата в дъното на залата ( на 235.)
КОД “А”+4
В момента, в който се появи първия нейкор открихме огън. Ефекта бе ужасяващ – първата вълна буквално се изпари. Втората вълна обаче ни затрудни – последния нейкор разстрелях почти от упор. А идваха още. Картинката не беше особено цветуща за нас.
(*)(*)(*)(*)(*)
Мини на 168.
Влетяхме в първото сервизно помещение, което видяхме. Техниката тук не бе кой-знае колко тежка, но бе добро прикритие от плазмен обстрел. Ли е скри зад няколко метални кутии и извади пистолета си с решително изражение. Замислих се за стотна, че плазмения пистолет може да се окаже абсолютно неефективен срещу противниците ни, но какво да се прави.
Тъй като имаш прикритие, можеш да увеличиш точките си броня при престрелка (само за тази битка) с 3. Сега е добър момент да заложиш мина, ако имаш такава. А сега провери КОД “Д” и ако е 0 – мини на 257.
Ако е 5 – мини на 207.
КОД “З”+1
Ако КОД “А”>23 – мини на 226.
Ако КОД “З”=4 – попадаш на 208.
Презареждане.
Нейкорите продължаваха да нахлуват през входа, а ние продължавахме да ги обстрелваме. Сякаш нямаха край!
Сега щеше да е много неприятен момент, ако свършех и амунициите и енергията (мини на 183.). Ако привършех амунициите, винаги можех да мина на плазмения си пистолет.
Направи проверка за стрелба и прибави КОД “Д” към резултата.
Ако резултатът е 16 или повече – мини на 173.
Ако резултатът е 11, 12, 13, 14 или 15 – мини на 176.
Ако резултатът е 10 или по-малко – мини на 178.
Избутах Ли зад някакъв куп сандъци с резервни части и ? направих знак да мълчи. Малко след това видях причинителите на шума. Кайн и Хувър, в пълна бойна готовност внимателно влизаха в хангара.
Налагаше ми се да оценя ситуацията бързо…
От една страна, Хувър и Кейн бяха (очевидно) напуснали поста си пряко заповедите ми и бяха прекъснали всякаква връзка с екипа. Това бяха тежки нарушения на правилника, които щяха да ги пратят на военен съд, ако можех да ги върна до някоя база… което имайки предвид, че са десантчици щеше да е невъзможно.
От друга страна, те можеше да са имали тайни заповеди да свършат нещо, без знанието ми. Тогава можеше да ме е яд, колкото си искам, но те щяха да са в правото си, а аз да съм крив.
Можех да се опитам да реша нещата по мирен път – мини на 189.
Или просто да ги атакувам пръв – мини на 199.
КОД “Е” = 9
Гледах младата жена пред мен и я чаках да започне да говори. Под очите ? имаше дълбоки сенки, черната ? коса бе започнала да се измъква от военната опашка на тила й, а униформата ? бе покрита с петна от засъхнала пот. Не ми се мислеше, колко време е седяла на конзолата под прицела на плазмения пистолет.
Техничката само ме гледаше с поглед, който не можех да разчета. Напомняше ми на погледа на едно определено извънземно животно, което се отглеждаше за храна на множество планети. Поглед на създание, което знае, че е по-слабо от теб и те гледа с комбинация от страх и уважение… и се моли да не си гладен.
— Име, чин и назначение. – след като не искаше да почва сама…
— Елора Дий, номер K876ОС7732К, ефрейтор от част “Гама”, специално назначение на станция “Магелан І”. – военната подготовка, колкото и лека да бе тя при техниците веднага се обади. – Реалната функция на назначението ми е строго секретна с клас “Омега”.
— Пак ще ми я кажеш. – изгледах я твърдо – Задачата ми е да събера всичката възможна информация от тази станция и да се върна при флаг-адмирал Коморин. Това автоматично ми дава правомощия над цялата станция, информацията и екипажа ?. Съответно за конкретния случай имам абсолютно ниво на достъп.
Жената пред мен се сви и ме изгледа със страх в очите, но не отстъпи:
— Съжалявам, сър. Не мога да говоря за проучванията тук.
Изръмжах – почна да ми се струпва доста за деня. Трябваше ли да я притисна ( на 180) или положа усилия да се успокоя и да оставя темата за сега ( на 190)?
Огромната физическа сила винаги е от предимство в борбата. Изправих се на крака, забивайки острието си по-дълбоко и по-дълбоко в тялото на Хувър. Спрях едва, когато краката му спряха да ритат безпомощно във въздуха.
Захвърлих тялото му настрани и се спуснах към Кейн, който все още не се бе осъзнал…
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 255.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 195.
Рязко се наведох и хванах Ли с едната си ръка, докато започнах да отстъпвам назад. Създанието се спусна на пода, а краката му се свиха – инстинктите ми подсказваха, че ще скочи към нас.
Ако носех лазерната пушка “Матилда”, бях сериозно прецакан (мини на 202.). Ако бях въоръжен с магнитната карабина “Болт”, можех просто да се опитам да го държа надалеч от мен с постоянен поток от изстрели ( на 222). Ако носех по-леко оръжие (плазмена пушка или някакъв пистолет) можех да продължа да стрелям по създанието ( на 242). А може би просто трябваше да му хвърля една граната ( на 252).
КОД “А”+6
Стрелбата ни бе образцова – нейкорите падаха един след друг. Ако продължавахме така със сигурност щяхме да се справим със ситуацията!
(*)(*)(*)(*)
Мини на 168.
Започнах с уверен тон и известна доза високо самочувствие.
— Говори лейтенант Джонатан Грифин, идентификационен номер АХО4412084С. Пратен съм със заповеди от флотски адмирал Коморин със задача да проуча, защо станция Магелан І е спряла да предава редовните си отчети. Капитане, призовавам ви да свалите оръжието и да изчакате спокойно, докато с хората ми проучим ситуацията.
На лицето на капитана цъфна лудешка усмивка и отговорът му последва почти мигновено:
— Коморин няма власт над мен, пале! По-добре ти и хората ти да ми се представите веднага без оръжия или ви чака военен съд!
Спогледахме се. Технически Магелан І се намираше в сектора, чийто главнокомандващ бе Коморин. Така че можех да му изтъкна този факт ( на 10). Можех и да играя по свирката му, поне на пръв поглед ( на 30.).
Стоях и гледах запечатаната врата. Трябваше да се добера до командната зала зад нея, ако исках да разбера, какво става тук. Постепенно в главата ми започна да се оформя една налудничава идея.
— Ей, Ли! – подвикнах.
— Какво, има Джонатан? – през последните двадесет минути, тя се ровеше из боклуците в помещението в което се засякохме с Кейн и Хувър.
— Знаеш ли от какво са направени допълнителните генератори?
— А… антиматерийно ядро, влофрамова обшивка, сложна електроника, много магнити… защо?
— Мислиш ли, че можем да претоварим един и да разбием вратата по този начин?
— А, не! Това е лудост! Ще пробиеш целия корпус и ще ни пратиш на разходка в космоса. Не.
— Сигурна ли си?
— Как няма да съм, след като съм го правила!
— А… Ясно. – кимнах и продължих да се взирам във вратата. В дъното на помещението в което бе Ли имаше две врати – може би зад тях щях да намеря нещо полезно. Нямах си ни най-малка представа, какво можеше да има зад тях, така че изборите бяха на практика равностойни за мен.
Ляво ( на 205) или Дясно ( на 305)?
Не мога да кажа, че стреляхме лошо. Просто можеше и по-добре. Всичко щеше да се реши от големината на пораженията, които можехме да нанесем на нейкорите.
Хвърли веднъж за щети и прибави стойността на КОД “Д” към тях.
Ако резултатът е 15 или повече – мини на 188.
Ако резултатът е 14 или по-малко – мини на 178.
КОД “З”=10
Веднага си спомних, колко тесен бе коридора с бронираната врата – там нямаше да ми се налага да се изправям срещу двамата едновременно, което щеше да изравни везните в голяма степен. В момента, в който се добрахме до там, Ли се усмихна и се вмъкна в отворената сервизна шахта. Аз заех позиция близо до стената и се приготвих за стрелба.
Сега е добър момент да заложиш мина, ако си носиш такава.
Провери КОД “Д” и ако е 0 – мини на 257.. Ако е 5 – мини на 207.
КОД “А”+4
Силите ни не стигаха. Дали поради лоша стрелба, дали поради общото ни изтощение и привършването на мунициите, но нейкорите пробиха в центъа ни (за който отговарях най-вече аз). Нямаше какво да мисля – десантиците имахме изграден метод на действие за такива ситуации – един се заема с пробилите, а другите продължават преградния огън.
Мини на 196.
КОД “Б”+20
Отбележи си, че изминава един час.
— Може би? – попитах я
— Може би ще мога да сваля някакви данни от бордовия компютър на катера. – отвърна ми тя. – Но ще отнеме време.
— Може би си заслужава да опитаме – кимнах – Действай.
Наистина отне доста време. Първо, самото влизане не бе от най-лесните – наложи се да хакнем ключалката. Второ, трябваше да се справим със системите за защита – няколко плазмени звена, които деактивирах с лекота – бях го правил многократно като десантчик. Накрая самия трансфер на данните беше бавен – информацията за всяка прашинка по катера не бе никак малка, като обем.
След около час всичко бе готово.
— Ами сега? – попита ме азиатката.
— Нямаме цялата картинка. – отвърнах ?. – Имаме парчета от пъзела, но не и всичко. Може би трябва да хвърлим поглед на външния сервизен коридор – определено опасва хангара и няма начин да няма конзола вързана към главния компютър.
— Определено ще има. Но дали някой от останалите не е открил повече? Не е ли време да провериш, дали поне са живи?
Усмихнах се на притеснението й…
Мини на 349.
КОД “Е” — 1
Юмрукът ми се заби с трясък в конзолата до мен. Вече ми бе писнало от скрити неща и конспирации. Не бях крещял на по-низш чин от как бях сержант, но след като спокойния тон не помагаше…
— Ефрейтор! Ще ми кажете всичко, което искам да знам и ще ми го кажете сега! Преди да съм прибягнал до по-суров разпит!
Видях я как се свива в ембрионална поза на стола си. Част от мен я съжаляваше – бе на крачка от това да рухне тотално, но информацията ми бе нужна. В този момент се намеси Ли.
— Джонатан! Осъзнай се! – изсъска ми тя и застана между мен и изплашената жена. – Не си струва. Коморин ще се заеме с това.
— Младши лейтенант, — започнах с тихо ръмжене — ако в проклетата станция са създавали чудовища искам да зная, преди някое от тях да ми скочи. Ако са търсели начин да направят преносима черна дупка – трябва да знам. Всяко тяхно проучване може да бъде смъртоносно за нас, ако не знаем за него. Изгубих достатъчно хора на тази мисия! Нямам намерение да губя други! Пристигнахме осем души, сега сме пет! Не мога да си позволя да рискувам повече!
В този момент се намеси Станц:
— Сър, проблеми с подчинените ли имате? – десантчиците трудно си обясняваха свободното държание на пилотите с офицерите, а Мей Ли бе пословична с неподчиненията си. Тъкмо щях да му кажа да се разкара, когато Ли му отговори:
— Спокойно, Станц, мама и татко малко се карат, но това не значи, че не ви обичаме с цялото си сърце. – дланта ? се стовари с всичка сила върху нагръдника ми. Без особен ефект, естествено, но познавах този жест – Ли бе стигнала до решение и щеше да се опита да го наложи. – Лейтенант, ефрейтора е в нервна криза, моля оставете извличането на информация на мен. А вие и останалите бойци можете да подсигурите залата.
Изръмжах в съгласие и махнах на Станц да дойде с мен – трябваше да докараме Вение обратно.
Мини на 200.
Спуснах се с помощта на насочващите двигатели на скафандъра ми – в совалките нямаше изкуствена гравитация, а в тази нямаше и светлина. Беше много тъмно. Прожекторите ни не даваха достатъчно светлина – бяха пригодени за прицелване, а не за изследване. Чувах ясно всеки шум, всяко тихо свистене на серво мотор, всеки дъх който някой от нас си поемеше. Но нищо друго – десантчици, двигатели и нищо друго.
Изведнъж се чу тихо “туп” от към кабината на совалката. Всички се спогледахме и заехме атакуваща позиция към вратата ?. Не ми се наложи да давам заповеди дори с мимика – обучението на десантните части е твърде добро.
Акиро се облегна на стената до вратата – всички бяхме активирали магнитните скоби на краката си и в момента стояхме около дупката в пода. Придвижвахме се внимателно и възможно най-тихо. Още едно “туп” се чу от към кабината. Акиро ме погледна питащо. Вдигнах оръжието си на позиция и му кимнах. Той отвори вратата със замах.
Червеникав облак излезе през вратата.
— Задръж огъня! – изръмжах, защото усещах, че ще натиснат спусъците.
Сензорите опипваха червената мъгла, която ни заобикаляше. Имаше органичен произход, а съставът ? разкри истинския ужас.
— Кръв! Шибана кръв! – изръмжа Станц.
— Акиро – промълвих тихо – давай.
Десантчика от японски произход кимна рязко и влезе вътре, последван от партньора си. Бързо се преместих така, че да виждам, какво се случва вътре. Акиро обхождаше тясната кабина като по книга, проверявайки всеки сантиметър с фенера си. Диксън го прикриваше. Не виждах никакви организми в кабината, освен тях двамата. Същото твърдяха и скенерите ми, но не свалих оръжието си – човек никога не знае. Изведнъж нещо излезе из под пилотската седалка и се насочи рязко към мен.
Трябваше ли да го гръмна веднага – мини на 201.
Или да се опитам да го заловя – на 211.
Продължих да стрелям по създанието, без да се преместя от позицията си, дори когато то се спусна на земята и скочи към мен.
(#)(#)(*)(*)
Мини на 202.
Нямах муниции. Нямах дори енергия, с която да използвам пистолета си. Оставаше ми само един избор, с който да помогна в ситуацията.
Захвърлих безполезното си оръжие и скочих срещу пробиващите нейкори. Можех поне да разчиствам с острието си, доколкото ми стигат силите с надеждата, че нейкорите ще свършат, преди моите сили.
Мини на 196.
Бях пуснал Ли да отиде където си иска и сега ми се налагаше сам да се занимавам с ключалката. Никога не ми е било в кръвта да се занимавам с електроника. Все пак уменията ми бяха далеч над тези на останалите от екипа, така че приклекнах и реших да видя, какво мога да постигна.
Можех да се откажа докато е време и да опитам да преговарям по вътрешните канали на станцията (на 264). Можех също така да заповядам на Станц директно да взриви вратата (на 274). А можех и да се мъча с ключалката.
Направи проверка за Инженер.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 224.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 244.
Закрепих мината на вратата и нагласих датчиците възможно най-внимателно. Ли се бе отдръпнала зад близкия ъгъл и гледаше любопитно, какво ще се случи. Весело.
Изчаках малко. Ако правилно бях свършил работата си, щеше да има малка експлозия и вратата да се отвори веднага. Ако ли не…
Щеше да се случи, това, което се случи – кълбо от плазма се отрази от вратата и мина покрай двама ни с Ли. Издишах рязко – можеше да е и по-зле. Кълбото можеше да ни уцели. Погледнах вратата и се замислих.
Ако имах още мини, можех да опитам пак – мини на 165.
Ако ли не, щеше да ми се наложи да разгледам наоколо – мини на 47.
Настъпи момента, от който се ужасявай най-много. Мунициите на останалите привършиха. Магнитната карабина “Болт” бе прекрасно оръжие, но зависеше от мунициите си, а Бог ми е свидетел, че десантчиците не ги пестяхме срещу буболечки. В момента в който чухме първия сигнал за свършили муниции всички реагирахме като един – приготвихме хладните си оръжия и се хвърлихме на ръкопашен бой. Сигурно можехме да минем на плазмените си пистолети, но те просто не бяха достатъчно ефективни от към поразяващи способности – остриетата ни обаче бяха повече от достатъчни…
Мини на 208.
— Ами сега? – попита ме азиатката.
— Нямаме цялата картинка. – отвърнах ?. – Имаме парчета от пъзела, но не и всичко. Може би трябва да хвърлим поглед на външния сервизен коридор – определено опасва хангара и няма начин да няма конзола вързана към главния компютър.
— Определено ще има. Но дали някой от останалите не е открил повече? Не е ли време да провериш, дали поне са живи?
Усмихнах се на притеснението й…
Мини на 349.
КОД “А”+4
Признавам, че това, което не можехме да причиним с точна стрелба наваксвахме с тежки поражения. Нейкорите продължаваха да падат мъртви на входа… но и продължаваха на налитат нови и нови…
(*)(*)(*)(*)
Мини на 168.
Показах се иззад касетите с резервни части със свалено оръжие.
— Ефрейтори, нарушаването на пряка заповед от командира на мисията е сериозно провинение. – провикнах се – Може би желаете да дадете обяснение?
Двамата се обърнаха към мен с насочени оръжия. Сякаш усетих тънката усмивка на Хувър, докато ми отговаряше:
— Сър, боя се, че имаме съвсем различни заповеди от съвсем различен източник. И те са по-важни от вашите. Съжалявам.
Тогава ме осени — нямаше да има преговори. Битката бе неизбежна.
Хувър и Кейн
Епизод: 209 (само когато победиш и двамата)
Живот: Хувър: 24; Кейн: 28
Броня: 7
Щети: 5 + 2зара (12)(!); 9 + 1зар (12)(!!)
Огънят им ме свари неподготвен – няколко от плазмените заряди се забиха в бронята ми, преди да се скрия зад касетите и да имам шанс да отвърна на стрелбата.
(!)(!)(!)
Можеш да прибавиш 3 точки към бронята си, докато трае престрелката, поради наличието на прикритие. После премини на 307.
Губиш 1 точка Разум от усилието.
Изпитвах силно желание да излея гнева си върху упоритата техничка, но се въздържах, не без огромно усилие на волята. Явно ми се бе събрало доста и имах нужда от отдушник. Жалко, че нямах време за медитация… или по-добре – за едно яко налагане на боксовата круша.
Ли ме познаваше добре и знаеше колко опустошителен може да е гневът ми, въпреки чипа в главата ми. И знаеше, кога да се намеси и да ги спре на време.
— Лейтенант – започна усмихнато тя – позовавам се на опита си в справянето с жени в нервна криза и ви моля да ме оставите да извлека нужната ви информация. През това време, защо не подсигурите залата? И не доведете Вение. От тук ще можем да се справим по-лесно със задачата си.
Изръмжах нещо в съгласие и махнах на Станц да ме последва. Той естествено се подчини, макар да знаех че ненавижда съмнителното покорство на всички пилоти към заповедите. А приятелката ми бе пословична с неподчинението си.
Мини на 200.
Програмата беше голяма, сложна и с повече нива на защита, отколкото някога бях виждала. Замислено се опитах да намеря нужните ми елементи. Дори с триизмерния интерфейс имах проблеми — наложи се да мръдна леко кораба, за да намеря прицелващата програма, а от връзките ? да стигна до самото ядро. После се наложи да жертвам втория си опит за въвеждане на код, за да намеря къде точно е складиран реалния такъв. И накрая се наложи да декодирам самия код. И всичко това за по-малко от 15 минути. Джони щеше да черпи дори нищо друго да не свършех на тази проклета станция!
Мини на 22.
Можеш да смениш оръжието си с меч или брадва, ако си носиш. Иначе се налага да използваш подлакетното острие на скафандъра.
Прескочих падналата Ли и замахнах с всичка сила по създанието. Въпросът бе, дали да се насоча към крайниците му ( на 212) или да сека тялото му ( на 232).
КОД “З”+1
Ако КОД “А”>23 – мини на 226.
Ако КОД “З”=4 – попадаш на 208.
Презареждане
Нейкорите продължаваха да се засилват към мен, без да ми оставят и миг почивка. Признавам, че искрено ми се искаше всичко да свърши най-накрая, но за жалост можех да сбъдна желанието си само с още сеч!
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 13 или повече – мини на 198.
Ако резултатът е 10, 11 или 12 – мини на 203.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 206.
Въздъхнах – може би не трябваше да опитвам с налагане на власт, която по принцип не бе в ръцете ми.
— Говори лейтенант Джонатан Грифин, индентификационен номер АХО4412084С. До капитана на станция Магелан І. Сър, станцията ви е в ужасно състояние, екипажът е мъртъв или в неизвестност. Какво се е случило тук?
Капитанът се замисли за секунда, преди да ми отговори. А когато най-сетне го направи, гласът му бе студен и презрителен.
— Нищо, което да засяга един лейтенант. Можете да съберете хората си и да се махате от тук.
— Боя се, че не бихме могли, сър. Превозът ни бе унищожен от защитните системи на станцията.
— Не ме интересува, лейтенант! Ако трябва се махайте пеша сред космоса. Имате пряка заповед да се разкарате от станцията ми!
Започвах да се изнервям. Можех да се опитам да го залъжа и да го убедя да използва мен и хората си в каквото там бе замислил ( на 20) или да изтъкна заповедите си от Коморин ( на 40)?
Спуснах се към Кей с намерението да го довърша, но не ми излезе късмета да приключа всичко бързо. Острието ми срещна бронята на предмишницата му, а приклада му се заби в моя шлем. Отделихме се за секунда, той пусна пушката и разгъна острието си.
За мен оставаше само да го атакувам отново…
Мини на 327, като запомниш, че до края на битката игнорираш всички знаци “(!)”.
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 13 или повече – мини на 198.
Ако резултатът е 10, 11 или 12 – мини на 203.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 206.
Читателю, идеята да бягаш от десантчици в леки скафандри в своя стандартен или тежък скафандър ми убягва. Това е първата истинска възможност за издънка в книгата. Запиши си една черна точка (майтапя се – играта няма такава оценка) и премини на 147, където ще се оттеглиш със стрелба, както е разумния подход.
Ако наистина ти е интересно, какво се случва – още щом Грифин се обръща Кейн се спуска рязко след него и забива подлакетното си острие във врата му, възползвайки се от възможността.
Край.
КОД “А”+5
Първия ми замах отсече главата на едно от извънземните, а втория пресече гръбначния стълб на второ. Обърнах се рязко, за да посрещна третото, но точните изстрели на Ли го свалиха насред скока му, превръщайки го в купчина пепел. Нямах време да ? благодаря – Нейкорите продължаваха да настъпват!
Мини на 193.
Вгледах се в спуснатите забрала и насочените оръжия. Не, дори да имаха някакви тайни заповеди, те едва ли бяха приятни за мен. Бързо прецених, че имам някакъв шанс – и двамата бяха в леки скафандри, което ги правеше по-уязвими, но пък дейни.
Хувър и Кейн
Епизод: 209 (само когато победиш и двамата)
Живот: Хувър: 24; Кейн: 28
Броня: 7
Щети: 5 + 2зара (12)(!); 9 + 1зар (12)(!!)
Подадох се иззад касетите с резервни части и стрелях по Хувър, който бе по-лесната ми мишена.
(#)(#)(#)(*)(*)
Можеш да прибавиш 3 точки към бронята си, докато трае престрелката, поради наличието на прикритие. После премини на 307.
Щом излязохме от мостика, Станц се прокашля тихо – искаше да пита нещо. Спрях и го изгледах. После въздъхнах:
— Говори свободно, сержант.
— Сър, знам, че не е моя работа, но… — виждах го, как се опитва да формулира мисълта си – Защо я търпите?
— Коя от двете – изръмжах в отговор. – Техничката или Ли?
— Младши лейтенант Мей Ли, сър! Тя си няма и идея, какво е да се подчиняваш на заповеди! Постоянно оспорва командването ви, не се подчинява на заповедите ви, прекъсва ви, дори ви се подиграва! Всички пилоти са непокорни, но тя е просто…
Не знам защо ми стана смешно. Имах си причина. И то много добра, но не я споделях често. Всъщност мисля, че цялата военна структура на Империума търпеше такива свободни души като Ли с една единствена цел. Станц ме познаваше от как бях обикновен редник сред десантчиците. Заслужаваше да знае.
— Мей Ли може да е истински трън в задника, признавам. Може да е и адски досадна. Но е продуктивна и мисли извън традиционните начини. Самото ? присъствие и винаги честното ? мнение ме държат на щрек. А и е добре някой да ти напомня, че не си безгрешен и че не си божество, просто защото имаш повечко нашивки. И не си прав – тя се подчинява на заповедите. Просто е адски добра в заобикалянето и огъването им.
— А ако някой ден сбърка със своеволното си поведение?
— Ще я накажа по всички правила на устава. И тя ще го приеме. Ли е по-сложен човек, отколкото изглежда, сержант. Не е само просто поредното бунтарче. Тя е умна и полезна. Знам, че не ти е по вкуса, но се боя, че така стоят нещата.
— Стига някой ден да не ни убие с грешките си… — Станц изсумтя и продължи по коридора.
Усмихнах се – беше ме разбрал много добре.
Мини на 210.
КОД “Ж”+1
Натиснах спусъка и без особени проблеми уцелих обекта. Той се пръсна и парчета, които опръскаха всички от екипа ми. Притръпнал чаках сензорите да отчетат, какво съм прострелял.
— Мозък? – промърмори Джонас – Лейтенант, пръснахте нечий череп, няма съмнение.
— Е, вече е ничий череп — отвърнах му.
Това предизвика буен смях. Дай им само знак, че могат да си отпуснат нервите и войниците ставаха доста шумни. Няколко плоски шеги за черепи, мозък и десантни войски веднага бяха казани. След втората аз изтръпнах рязко – какво правеше човешки череп в совалката? И какво го беше накарало да се насочи към мен?
Мини на 221
На създанието му отне частица от секундата, за да се метне към мен. Захвърлих тежкото оръжие, разгъвайки със същото движение подлакетното си острие и минавайки пред Мей Ли. Можех да посрещна създанието в самия му полет. Въпросът беше как?
С атака по крайниците му – на 212
Или с атака в тялото – на 232
КОД “А”+4
Посякох първия връхлитащ ми нейкор, но за жалост не смъртоносно. Довърших го с втори замах, но това даде време на втори да скочи върху мен и да забие ноктите си в бронята ми. Малките гадинки знаеха прекрасно, къде точно са слабите места на броните ни и ги уцелваха по инстинкт. Изръмжах и го разсякох на две с мощен замах. А извънземните продължаваха да налитат…
Джонатан понася 10+1зар (13) щети.
Мини на 193
— Мръднете малко бе. – Ли веднага се промуши между всички ни и приклекна пред ключалката. – Знаеш ли, на моменти се чудя дали да не си лепна надпис “Шперц” на шлема. Как може никой да не ви учи как да се справите с една проста ключалка?
— Лесно – отвърна ? Станц. – Приема се, че ако десантчиците са без техническа подкрепа просто ще взривят вратата.
Засмях се с останалите – надпреварването между двата активни корпуса на флота – пилоти и десантчици бе от векове. За радост на човечеството рядко се израждаше в истинска неприязън, а само в приятелско съперничество.
— Готови сте! – измърмори Ли, после се притисна плътно до стената, защото Станц се вмъкна през още отварящата се врата с насочено оръжие. Всички го следвахме, естествено.
Мини на 284
Зад вратата се намираше малък коридор, който водеше към друга врата, на която бе изобразен знак за биологична опасност. Спогледах се със спътничката си – може би там щяхме да открием някаква информация а случващото се около нас? А можеше и просто да ни чака поредното чудовище – в базата определено имаше такива – несъмнено басилиска бе само увертюра.
Можехме да влезем, въпреки опасността ( на 225) или да се откажем и да минем през другата врата ( на 305).
КОД “А”+2.
Признавам си без бой, че прецаках всичко. Посякох първия нейкор с мощен замах, разсичайки го почти на две, но щом се обърнах да посрещна втория кракът ми поддаде – по невнимание бях стъпил върху някакви останки и се стоварих на земята.
Нейкорите само това и чакаха! Нахвърлиха се върху мен, като мухи на мед. Диксън веднага ми се притече на помощ, разритвайки ги и посичайки ги и давайки ми време да се изправя, но белята вече бе станала – стрелбата се накъса и нейкорите ни налетяха с всички сили… Оставаше ни да разчитаме на остриетата си и на физическата си сила…
Джонатан понася три пъти по 10+1зар (13) щети.
Мини на 208
Изведнъж схванах, че Ли държи в ръката си плазмена граната. Усмихнах се удовлетворено, сещайки се за древната поговорка: “Дребно, но вредно.”
Първия път, когато Мей Ли нанесе щети, те ще са 5з6(18) и ще поразят и двата десантчика. Това е еднократен ефект.
Ако КОД “И”=0 – мини на 257
Ако КОД “И”=10 – мини на на 247
Това беше – последната ни надежда. Размахвахме диво остриетата и сечехме на поразия. Но щяха ли да ни стигнат силите?
Направи проверка за Ръкопашен Бой. После хвърли за щети и събери двата резултата. Към тях прибави и стойността на КОД “Д”.
Ако резултатът е 30 или повече – мини на 213
Ако резултатът е 25, 26, 27, 28 или 29 – мини на 216
Ако резултатът е 21, 22, 23 или 24 – мини на 218
Ако резултатът е 20 или по-малко – мини на 223
КОД “З”=0; КОД “И”=1.
Огледах двата трупа внимателно и не мина много време, преди да открия това, което търсех – татуировка на змия захапала опашката си.
— Както и предположих – заговорих – Кобри.
— Кобри? – Ли се обърна към мен. Последните минути бе прекарала в тършуване из снаряжението на двамата.
— Отряд Кобра. – въздъхнах – Тайни операции.
— Не съм ги чувала. – поклати глава азиатката.
— Пилотите си нямате. Нали знаеш, “кой варди вардианите” и така нататък. На пряко подчинение към Генералния щаб. Има доста такива в различните поделения – служат като предпазен клапан, ако по някаква причина голяма част от флота се разбунтува.
— Само десантчици?
— Около един на всеки десет, да. Достатъчно, за да предизвикат краха на всеки бунт, поне на теория. На практика проблемът идва от подбора на кадри. Десантчика трябва да е умен. Ако е умен може да откаже да изпълни заповедите. Само че тук имаме и нещо по-интересно. — бях открил черен пръстен татуиран на лявото кутре на Хувър. – Тези са от поделение Сет. Убийци. Унищожители. Прочистващи.
— Не сме ли всички?
— Не и на собствените си другари по оръжие, Ли. Не и на собствените си другари по оръжие… – въздъхнах и смених темата – Ти на какво попадна?
— Ами, двете безполезни плазмени карабини, стандартни плазмени пистолети, и двамата имат допълнителни генератори, както и магнитни пистолети. Интересно, не носеха ли по един “Болт” всеки като се скачихме?
— Аха. Само че са го изхвърлили, като са свършили мунициите. Стандартна процедура. А карабините им са си в идеално състояние.
— За теб, може би. За мен са безполезни – аз нямам дори в какво да ги включа. Не съм в боен скафандър.
Въздъхнах – права си беше.
Можеш да вземеш каквото си решиш от въоръжението на Кейн и Хувър. После можеш да минеш на на 219
КОД “Ж”=30
Стигнахме до вратата на наблюдателната зала. Станц спря и я посочи. Чак тогава забелязах, че не е затворена плътно. Ясно помнех как заповядах на Вение да я заключи. Нещо не бе наред. Насочихме оръжията си и Станц я издърпа на страни.
Вение беше вътре – седеше в стола пред мониторите. Главата му бе отметната назад, а гърлото му бе срязано от ухо до ухо.
— Идиот, казах му да не сваля шлема си.
— Свалил го е или са му го свалили – въздъхнах дълбоко — имаше още опасности наоколо. Свързах се с Ли – Имаме голям проблем. Някой или нещо е убило Вение. Гърлото му е разрязано от ухо до ухо.
Колко часа са изминали от началото на играта.
Ако са 5 или повече – мини на 220
Ако са 4 или по-малко – мини на 230
Свалих оръжието си и хванах обекта с ръце. Наложи се да изчакам за секунда, докато някой насочи фенерчето си към него. Тогава ми се прииска да го пусна рязко.
Беше проклета глава. Откъсната от тялото си, очевидно. Повъртях я в ръце, въпреки неприятното усещане от действието. Беше главата на мъж, ако можех да преценя правилно. Мъж на поне 30 години, най-вероятно и доста повече – лесно различавах татуировката на Ин и Ян над слепоочията му, знак за преминати процедури по удължаване на живота.. Очите му ги нямаше, същото важеше и за голяма част от кожата. Беше грозна гледка.
— Е – промърморих — някой е приел много на сериозно израза “да си изгубиш главата”.
Това предизвика буен смях. Дай им само знак, че могат да си отпуснат нервите и войниците ставаха доста шумни. Станц веднага пусна една от плоските си шеги за губещи главите си техници и десантчици. Напрежението спадна. Докато изведнъж не ме осени прозрение – какво все пак бе откъснало главата от тялото? И какво я бе хвърлило към мен? Изтръпнах.
Мини на 221
Замахнах с всичка сила, отсичайки единия крайник на създанието. За жалост, това не му попречи да се стовари върху мен с цялата си тежест и да ме сграбчи с всичките си оцелели крайници, опитвайки се да пробие бронята ми.
Намали щетите на Басилиска с 3 точки.
(*)(!)
Ако това е четвъртия унищожен крайник – мини на 312
Мини на 262
КОД “А”+10
Нейкорите падаха един след друг под остриетата ни – не им давахме никакъв шанс! Признавам, че бях изненадан от резултата – не очаквах да сме толкова ефективни.
Ако КОД “А”>23 – мини на 226
Ако КОД “А” на 228
Осъзнах проблемът на плана още щом влетяхме в залата. Конзолата криеше техничката, но и не малка част от капитана. Обсипахме всичко с изстрели, но сигурно нямаше да успеем да го убием без да дръпне спусъка, ако не бе точния изстрел на Ли от коридорчето за поддръжка. Капитана се стовари върху свилата се в ембрионална поза жена и опръска всичко с кръв – освен изстрела на Ли, аз го бях уцели два пъти в гърдите, а Джонас (най-добрият стрелец сред нас) го бе поразил в гърлото. Не беше красива гледка.
Бързо се пръснахме и огледахме залата за скрити капани или други гадости, но не открихме нищо. Приближих се до конзолата, хванах капитана за яката и го захвърлих настрани. Кълна се, че техничката се сви още повече, щом ме видя толкова близо до себе си. Опитах се да я успокоя, но се сетих, че едва ли чува нещо сред шума от двата тежки скафандъра на Джонас и Станц, които обикаляха залата.
Изведнъж Ли изникна до мен и изразително отклони оръжието ми нагоре – не бях осъзнал, че съм го насочил към жената. Азиатката ме изгледа злобно, после се наведе към нея и започна да ? говори тихо. След известно време всичко се успокои. И беше време да получим някои отговори.
Мини на 170
С Ли се разделихме и започнахме да оглеждаме внимателно трапезарията. Столове, маси, чинии, чаши, оставена храна… нищо интересно. Изръмжах ядосан от изгубеното време, когато Ли възкликна и вдигна нещо от земята.
— Гледай какво намерих! – в ръката си държеше паметна плоча. – Беше залепена под седалката на стола.
— Какво пише? – приближих се до нея и надникнах над рамото ?.
— Амиии…
Направи проверка за Инженер за Мей Ли и Джонатан Грифин.
Ако поне една е с резултат 10 или повече — мини на 245
Ако и двете са с резултат 9 или по-малко – мини на 275
КОД “А”+8
Нейкорите падаха един след друг под остриетата ни – не им давахме никакъв шанс! Понесохме известни щети – аз лично получих няколко нокътя, но пък не им оставахме длъжни!
Джонатан понася 10+1зар (13) щети.
Ако КОД “А”>23 – мини на 226
Ако КОД “А” на 228
Оттеглих се бързо до завоя и прикрих по-голяма част от тялото си зад него. Не беше най-доброто възможно прикритие, но не беше и най-лошото такова. Естествено, през това време интензивната размяна на изстрели продължи и от двете страни.
(!)(#)(*)
Тъй като имаш прикритие, можеш да увеличиш точките си броня при престрелка (само за тази битка) с 2. А сега провери КОД “Д” и ако е 0 – мини на 247. Ако е 5 – мини на 207
КОД “А”+6
Признавам, че можехме да се справим и по-добре, но не мога да кажа и че се изложихме – убивахме ги. Нищо, че понасяхме не-малко щети! Може би все пак щяхме да спечелим?
Джонатан понася два пъти 10+1зар (13) щети.
Ако КОД “А”>23 – мини на 226
Ако КОД “А” на 228
КОД “Б”+20
Отбележи си, че изминава един час.
— Знаеш ли, може би ще мога да сваля някакви данни от бордовия компютър на катера. – отвърна ми тя. – Но ще отнеме време.
— Може би си заслужава да опитаме – кимнах – Действай.
Наистина отне доста време. Първо, самото влизане не бе от най-лесните – наложи се да хакнем ключалката. Второ, трябваше да се справим със системите за защита – няколко плазмени звена, които деактивирах с лекота – бях го правил многократно като десантчик. Накрая самия трансфер на данните беше бавен – информацията за всяка прашинка по катера не бе никак малка, като обем.
След около час всичко бе готово.
— Ами сега? – попита ме азиатката.
— Нямаме цялата картинка. – отвърнах ?. – Нека видим, какво имаше в другия тунел – може би там ще намерим допълнителна информация.
Насочихме се обратно по коридора, оставяйки хангара зад гърба си. Спряхме за кратко, колкото Ли да деактивира ключалката с Пазителя, та да можем да влезнем тук спокойно втори път – катерът бе билетът ни към къщи – после продължихме до разклонението и завихме по лявото такова (технически в моментната ни позиция се падаше в дясно). Вратата в дъното бе широко отворена – явно от тук бяха минали Кейн и Хувър.
Мини на 69
КОД “И”+10
Чух я как изпсува от яд. После ми отговори:
— Е, това не е единствения ни проблем. Току-що скенерите за дълбоко сканиране се обадиха – имперски кораб е навлезнал в системата.
— Подкрепления?
— Едва ли. Не отговаря на призивите ми да се идентифицира.
Изругах. После изпсувах. И пак изругах – точно каквото ми трябваше – още проблеми.
— Колко време, преди да влезнем в обсега им?
— Може би час, може би два. Зависи, какво въоръжение имат. Все още са твърде далеч за добро сканиране.
Ако КОД “З”=12 – мини на 240
Ако ли не – мини на 250
— Акиро, виж какво има под проклетата седалка! – прекъснах смеха им.
Японеца само кимна и се наведе осветявайки пода с фенера си.
— Няма нищо, поне на пръв поглед… или не, има нещо. Някаква кутия… – видях го как ляга по гръб и се протяга под седалката, за да я достигне. Изведнъж движенията му замръзнаха. – Какво по дяволите е това!!!
— Акиро, какво има там! – прекъснах го.
— Нещо… нещо… не знам, прилича малко на медуза… — той замълча – определено е органично, сър. Прилича на някаква кръстоска между медуза и морска звезда. И… май диша. Да, определено диша.
— Акиро, излизай от там. – казах му. – Ще взривим проклетата совалка.
— Сър, това чудо е живо. А и почти… да, ето, стигнах я. – ръката му се върна рязко към тялото извличайки със себе си черна кутия с размери около половин метър на половин метър. – О, мамка му!
Цялата пилотска седалка се разтресе, когато десантчика опита да се измъкне рязко. Не знаех, какво го е уплашило толкова, но знаех, че не се страхува от мравки. Веднага се наведох и хванах единия от краката му и го издърпах навън, крещейки му:
— Акиро, докладвай! Акиро! – най-накрая с помощта на Станц, успяхме да го извадим изпод седалката. Гледката ни накара да го пуснем и да извадим пистолетите си.
Нещо бе покрило визьора на Акиро. Приличаше на кръстоска между морска звезда и медуза, беше слузесто и с малки шипове по пипалата. Всяко от шесте му пипала завършваше със закривен нокът. Създанието се свиваше и отпускаше, сякаш дишаше.
— Акиро, по дяволите, чуваш ли ме? – изкрещях. Не можех да стрелям по създанието, без да знам, дали Акиро все още е защитен от визьора си. Ако беше просто щяхме да изпържим тази медуза. Ако ли не, обаче… — Акиро!
— Да… да, сър. – отговори ми задъхания му глас. – добре съм, макар че не виждам нищо приятно.
— Какво става? Какво прави тази слузеста гнида!
— Мисля… да, сензорите го потвърждават. Сър, проклетото нещо разяжда визьора ми! Нищо сериозно за сега, но не мисля, че ще издържи дълго. – чак накрая гласът му изневери – Свалете го от мен, сър! Моля ви!
— Спокойно, Акиро, ще го махнем. – кимнах на Станц и Джонас. – Вдигнете го на колене. Ще прострелям малката гадинка странично, за да не отнеса и визьора му.
Двамата кимнаха и вдигнаха колегата си. Поставиха го на колене и изправиха главата му, гледайки да стоят далеч от проклетото създание, което го бе атакувало. Застанах до тях, намалих мощността на плазмения си пистолет възможно най-много и стрелях в чудовището.
Никакъв ефект. Плазмената топка се плъзна по тялото му и изсъска. Мощността наистина беше ниска – не исках да рискувам с визьора на Акиро. Изругах ядно и нагласих мощността на максимум, после стрелях по чудовището почти от упор. И гадната гнида се взриви…
Мини на 241
С едно движение на ръката изправих азиатката на крака и насочих тежката карабина към противника ни. Магнитните стрели започнаха да се забиват в предната част на тялото му една след друга, оставяйки големи рани. Успях да задържа огъня необичайно дълго, преди паяка да скочи към мен.
(#)(#)(#)(*)(*)(*)
Мини на 202
КОД “А”+6
Признавам, че можехме да се справим и по-добре, но не мога да кажа и че се изложихме – убивахме ги. Нищо, че понасяхме не-малко щети! Може би все пак щяхме да спечелим?
Джонатан понася четири пъти 10+1зар (13) щети.
Ако КОД “А”>23 – мини на 226
Ако КОД “А” на 228
С не малко усилия успях да се преборя с ключалката. Вратата започна да се отваря, а аз отстъпих мястото си на Станц, който трябваше да влезне пръв. След като той се вмъкна през вратата всички го последвахме.
Мини на 284
КОД “З”=10
Кимнах на Ли да отвори вратата и приготвих оръжието си. Азиатката поклати глава отчаяно и въздъхна, после извади плазмения си пистолет и натисна бутона за отваряне. Вратата се плъзна тихо на страни, което само по себе си бе необичайно – такива помещения обикновено са запечатани.
Пред погледа ми се разкри голямо и светло помещение. Близо две дузини прозрачни контейнери изпълнени с розовееща течност бяха наредени покрай три от стените му. На отсрещната стена имаше компютърен пулт и лабораторни маси с различни стъкленици и епруветки.
Повече бях заинтересуван от странната червеникава течност разлята в средата на помещението, отколкото от оборудването. Внимателно пристъпих вътре и я огледах. Ли ме последва.
— Изглежда няма нищо опасно… — подхвърли тя.
— Е, няма извънземни чудовища, това е сигурно. – отвърнах. – Но ако се вярва на сензорите това тук е органично.
— Някой май е разлял експеримент, ако съдим по счупената стъкленица… Чакай, нещо не е наред. – те се наведе към течността и я огледа. – Това е твърде голямо, за да е било в стъкленица…
— Виж, какво ще измъкнеш от конзолата, аз ще взема проба.
Ли кимна рязко и се настани в креслото пред компютъра. Аз се насочих да взема епруветка от лабораторната маса, когато някакво движение привлече погледът ми. С насочено оръжие се приближих до контейнера.
— О, мамка му… — изругах, щом видях, какво има вътре.
В прозрачните контейнери имаше организми. И то не какви да е. Гадни буболечки.
— Какво има? – спътничката ми се приближи до мен и надникна в контейнера – Ясно ти е, че това са утробни репликатори, нали? Очакваше да са празни ли?
— Не. – отвърнах. – Нямам си и идея какво са, но това вътре е гадна буболечка!
— А… буболечка? Лично на мен ми прилича повече на малко кученце.
— Ли, това е малък Нейкор. Шибана буболечка. Малко ли такива ми се наложи да прочистя миналата година на Комар 3.
— Нейкор? Вярно, че според докладите приличали на насекоми. – Ли го огледа любопитно – Знаеш ли, мисля че е сладък. Сигурен ли си, че са чак такива чудовища?
— О, нищо сладко няма в тях, когато видиш, как тези нокти раздират бойния скафандър на приятеля ти, за да могат малките им да го изядат жив. Не, не са сладки, а ужасни!
Ли ме гледаше стреснато.
— Наистина ли са толкова опасни?
— Когато пораснат могат да се справят с някой млад десантчик. Три-четири големи могат да ме превърнат в обяда си. Сила, бързина и нокти, които могат да пробият корабна броня. – ударих по нагръдника си за да подчертая последното. – Малките са по-безобидни, но помни ми думата, ако всички тук се освободят на веднъж… е, няма да завършим мисията си, това ти гарантирам.
— Но какво правят тук, тогава? Не е ли твърде опасно?
— Не знам. – отвърнах. – Прегледай конзолата за информация – може да има нещо полезно във файловете.
— А ти какво мислиш да правиш? – Ли се настани отново пред компютъра.
“Ще прегледам проклетото петно на пода” – мини на 265
“Ще търся начин да ги убия” – мини на 285
Изправих се сред труповете на нейкорите и се усмихнах широко – бяхме успели в нелеката задача да ги избием до крак. Може и да беше с помощта на късмета, но се справихме. Не се усетих, как изревах възторжено. Но не бях сам – всички бяхме повече от доволни. Много повече!
Ако КОД “И”>9 – мини на 233
Отбележи си, че е изминал един час.
След като първоначалната ни еуфория отмина се заехме с нормалните задачи – поправки по повредените скафандри, събиране на използваеми магнитни игли… скучна работа, по принцип, но в момента ни се струваше, като най-великолепното изживяване на света.
Ли си намери една оцеляла от целия тормоз и огън конзола и се включи в нея, ровейки за информация. Не вярвах да открие нещо, но човек никога не знае.
Провери колко часа са изминали от началото на мисията. Ако са 5 или повече –мини на 236. Ако са по-малко – мини на 290
Оттеглянето към бронираната врата бе по-дълго и доста по-рисковано – тесните коридори не са точно идеалното място за избягване на плазмен обстрел.
Направи проверка за Физика. Направи проверка за Стрелба. Събери двата резултата.
Ако сборът е 20 или повече – мини на 231.
Ако сборът е 17, 18 или 19 – мини на 311.
Ако сборът е 16 или по-малко – мини на 321
(!)(!)(#)(#)(*)(*)
Не бяхме достатъчно силни. Идваше ми да се разрева – всичко бе отишло по дяволите! Нейкорите свалиха първо Станц, после и Джонас. Знаех, какво ще последва, за това си пробих път до Ли. Знаех, че като най-уязвима от групата ни, нейкорите щяха да я използват за носител на яйцата си. Ужасна участ – щом се излюпеха, малките нейкорчета си пробиваха път през тялото на носителя, изяждайки го от вътре на вън… Не можех да ? причиня това, така че с всичка сила забих острието си в гърдите ?. Някак си имах чувството, че тя разбира, но не можех да я погледна в очите от срам. После био-чипа ми се претовари и се хвърлих заслепен към нейкорите…
КРАЙ!
Рязко се спуснах към Хувър, обсипвайки го с изстрели…
Ако си в лек скафандър – мини на 269.
Ако ли не – попадаш на 289.
Чух я как изпсува от яд. После ми отговори:
— Джонатан, не трябваше да го оставяте сам!
— Ще говорим по-късно. В момента мисията е с приоритет. Извлечи каквото можеш от компютрите и да се махаме.
Ако КОД “З”=12 – мини на 240
Ако ли не – мини на 250.
Никога не съм се чувствал комфортно, когато отстъпвам, макар че се чувствам по-дискомфортно, когато ме обстрелват. Иска ми се да вярвам, че уменията ми, съчетани с годините опит на бойното поле, а не безумния ми късмет, ми позволиха да извърша такова отстъпление, като по учебник.
В момента, в който достигнахме вратата Ли се вмъкна в сервизния коридор – там поне щеше да е в сравнителна безопасност.
(!)(#)(#)(*)
Провери КОД “Д” и ако е 0 – мини на 247. Ако е 5 – мини на 207.
С могъщ замах, поемащ цялата ми възможна сила, забих острието си в туловището на създанието оставяйки дълбока рана. Това за жалост не му попречи да се стовари върху мен и да ме сграбчи в смъртоностната си хватка.
(#)
Мини на 262.
В следващия момент си спомних, какво се приближава към станцията – цял катер с кобри – и еуфорията ми изчезна. Трябваше ни план и то бързо.
Мини на 280.
Влетяхме с масиран огън. Късно се усетих, че Ли си няма и идея как да действа в такава група. По-късно може би щях да се усетя, че тя всъщност е разстроила прицела на Джонас. Не че аз бях на ниво или кой да е друг – уцелихме капитана поне десетина пъти, но нито едно попадение не донесе мигновена смърт. Ръката му потрепна конвулсивно и пистолетът му стреля. Изругах няколко пъти – всичко бе отишло по дяволите.
Мини на 339.
Реших, че няма какво да намеря в трапезарията на базата и се насочих към вратата в дъното. Проучването продължаваше…
Мини на 295.
Не бяха минали и петнадесет минути, от как Ли се бе заровила из информацията в конзолата, когато изведнъж скочи на крака и изруга. Признавам, че не беше типична реакция за нея, така че реших да видя, какво става.
— Ли, да не видя мишка? – подхвърлих закачливо.
— Не, глупако! Преди малко нещо е навлязло в системата. – отвърна ми тя злобно. Не беше типично за нея да реагира със злоба на закачките ми. – Ако правилно разчитам сигнатурите му – боен катер.
— Добре де, може да са подкрепления – казах го, въпреки, че много добре знаех, че не е така. Нямаше причина да пристигнат подкрепления.
— Пратих стандартния сигнал за разпознаване от базата. – отвърна ми тя. – Не отговарят.
Въздъхнах дълбоко – знаех какво значи това. Хувър и Кейн не бяха самички. Идваше цял катер пълен с кобри. Поне дузина, обучени, тренирани и свежи.
— Колко време имаме, докато са в обсег?
— Час, два в най-добрия случай. – отвърна ми азиатката.
— Е, загазихме я. – измърморих..
Мини на 280.
Сменяш оръжието си.
Извадих оръжието си за близък бой и се спуснах към Хувър. Първият ми замах успя да пробие бронята му, преди той да успее да замени пушката с подлакетното си острие. Проблемът ми беше, че изядох няколко попадения, докато се спусках напред.
(!)(!)(#)(*)
Мини на 327.
КОД “А”=1
— Сър, съветвам ви да побързате – чух гласа на Станц по интеркома. Вражеския катер е почти в обхват. Не мисля, че ще ни е приятно, ако могат да ни пуснат една-две ядрени ракети.
— Прието, сержант. – погледнах Ли – Можеш ли да тичаш?
— По-добре да потичам, отколкото да ни се изсипе цял отряд кобри на главата! – отвърна ми тя.
Затичахме се към хангара. Време бе да излитаме.
Мини на 266.
КОД “И”=2.
— Някакви идеи? – прошепнах тихо на Ли.
— Всъщност да. – прошепна ми тя в отговор. – Но ще ми трябва отвличане на вниманието. Трябва да се промъкна до онази кутия там.
Замислих се. Най-бързия начин да им отвлека вниманието бе да атакувам безразсъдно – или да се спусна към някой от тях за в близък бой ( на 229) или просто да се покажа и да почна да се придвижвам обстрелвайки ги към прикритието на същата купчина касети до отсрещната стена ( на 279)
Ако КОД “А”=1 – мини на 260.
Ако ли не – мини на 270.
Гадната гнида експлодира като бомба, покривайки всичко в совалката с парчета от себе си и отхвърляйки всички ни право в близките стени. Скафандъра ми не бе понесъл щети, но бях покрит в неизвестна био-маса. Погледнах към тялото на Акиро – взривът бе разбил целия му визьор, но на него самия му нямаше нищо, поне на пръв поглед.
— Акиро! – извиках – Добре ли си?
— Аз… да, сър! Малко поодран, но иначе съм в перфектна форма!
— Радвам се. – отвърнах му. – Хувър! Донеси един резервен шлем.
Погледнах нагръдника си, върху който бяха залепнали няколко парченца от създанието. Бутнах най-голямото, но то не се отдели. Блъснах го с всичка сила и чак тогава то се отлепи и се понесе пред мен.
— О, мамка му! – изпсувах. Проклетото парче имаше смукалца, с които явно се бе задържало за бронята на скафандъра ми. На мястото му имаше лека вдлъбнатинка. – Шибана гнида! Момчета, разкарайте парчетиите от себе си – живи са и разяждат скафандрите. Хувър, побързай с този шлем!
Започнахме да махам гадинките от бронята си една по една. Не беше особено бързо, но не ми се проверяваше, дали и те гърмят.
— Сър… имаме проблем… — обади се Станц. – Тия гадинки се държат твърде добре в безтегловност.
Вдигнах поглед – прав беше. Но ме чакаше и друга изненада – бяха бързи. Доста бързи. И всички дружно се насочваха към зашеметения Акиро. Всички като един вдигнахме пистолетите си и обсипахме гадинките с тежък обстрел. Но бяха много, твърде много…
— Акиро! Бягай! – извиках му.
Акиро кимна и се опита да се задвижи, но едва направи крачка и погледът му се оцъкли. Всички в стаята замръзнахме. Акиро ме погледна в очите и поклати глава. Бях виждал този поглед често през годините – погледа на човек, който знае, че умира и няма как да се измъкне. Опита се да каже нещо, но само изплю солидно количество кръв и се хвана за корема. От устните му се отдели отчаян стон.
Малките гадинки само това и чакаха, сякаш. Бяха по-бързи, отколкото очаквах – всички в купом се впуснаха към него. Лицето му се покри с малки слузести ларви, които използваха отвора, за да влезнат под защитата на скафандъра му. Японеца запищя с пълно гърло.
В този момент се сетих за черната кутия, която беше извадил изпод седалката. Може би в нея имаше нещо, което можеше да му помогне?
Дали трябваше да я отворя – на 271.
Или по-добре да не я пипам – на 301.
С едно движение на ръката си изправих Мей Ли на крака, обсипвайки нападащото ме създание с изстрели. То се спусна бързо на земята и с невъобразима скорост скочи върху мен, обхващайки ме в смъртоносната си прегръдка. Надявах се да го е заболяло – стрелях буквално до момента в който обхващащите ме крака не избиха оръжието от ръката ми.
(#)(#)(#)(*)(*)(*)
Мини на 262.
Действието се поема от Мей Ли.
Истината е, че излъгах Джонатан – не знаех, дали мога да се справя самичка с ключалката, но пък нямаше причина да го тревожа.
Триизмерния виртуален интерфейс беше едно от най-хитрите неща, които Империума е въвеждал. В голяма военна структура като него кодове за достъп, идентификации и всякакви други потвърждения се губеха лесно. За това и бяха измислени Пазителите – програми симулиращи изкуствен интелект (самото разработване на ИИ-та бе забранено с имперски декрет), чрез които всеки с достатъчно желание можеше да премине. Или да умре, опитвайки.
Имаше три начина за справяне с Пазител – да имаш нужната парола, да отговориш на загадката му или да го победиш. Първото очевидно бе далече от мен – ако я имах щях да я въведа без да влизам във витруалната реалност.
Втория начин може би беше лесен, но първата грешка можеше да ме убие – Пазителите не прощаваха на провалилите се. И макар да не можеха да нанесат истински физически поражения, спокойно можеха да ми изпържат мозъка.
Третия начин бе най-сложния и най-опасен, но ако не успеех по другите два начина, беше сигурен начин за пробиване на сигурността. Всеки Пазител имаше задна вратичка – парче код, което можеше да го унищожи. Лошото е, че шанса да намеря точния код бе по-малък от това да открия отговора на задачата му. Да не говорим, че буквално трябваше да го атакувам на негов терен.
Скафандъра ми активира триизмерния интерфейс и спря разсъжденията ми.И се озовах в неприятно гадна обстановка – явно трябваше да е връх на планина с пещера в него. Признавам им, че се бяха постарали с графиката и реалистичността – чак усещах студа.
И тогава от пещерата излезе дракон.
Мини на 246
Не само, че не успях да отворя вратата, ами и включих някаква аларма в непохватността си. Изпсувах ядно и отстъпих мястото си на Станц, който заложи малко от експлозивите си и взриви вратата. Не беше красив взрив, но беше бързо. Влетяхме вътре, но явно бяхме закъснели – техничката лежеше мъртва на пултовете си, а върху нея бе разстреляния от Ли капитан. Изпсувах.
Мини на 339.
КОД “Б”+3
Не без известна доза умуване успяхме да стигнем до извода, че плочата биохимична формула. Най-вероятно за някакво лекарство или стимулант. Макар че имайки предвид работата на базата, спокойно можеше да е и био-оръжие.
Внимателно прибрах плочата – ако всички проучвания на базата бяха така разхвърляни из нея, това щеше да е една дълга мисия. Въздъхнах и се насочих към вратата.
Мини на 295.
Дори да знаеш, че не е истински, драконът си е внушителна гледка. Огромен, сив и злобен – не мога да го опиша по-добре. Гледахме се известно време, после той проговори:
— Име, чин, поделение и номер.
— Искаш да се легитимирам ли? – попитах го шашнато.
— Да. – отвърна ми той. – За да знам, кой съм убил.
Кръвожадно ИИ, точно каквото ми трябваше!
— Младши лейтенант Мей Ли, принципно началник на ескадрила алфа на крайцера “Непобедим”, понастоящем зачислена под командването на лейтенант Джонатан Грифин, номер П6389АБД66И.
— Добре. – дракона кимна, сякаш имаше значение. – Очакваш загадката ми, нали?
— Да!
— Успех в решаването ?. – отвърна ми той. – Състои се от три части.
— Казвай по-бързо, нямам цял ден – изръмжах му.
— Първи въпрос! Първо правило на десантчиците!
— “Верен до гроб!” – отвърнах – Ползват го и като девиз.
— Втори въпрос – никаква реакция на отговора ми. – Какво е ултимативното разстояние за стрелба с лазерни оръдия в изтребителен бой?
— Не е честно! – извиках. – Зависи от хиляда неща, най-малкото от модела на оръдията, скоростта на изтребителя и вида противник!
— Верен отговор. Значи не ме лъжеш коя си.
Идеше ми да изрева от яд – всичко е било само тест?
— Трети въпрос – продължи дракона – Защо Империума не владее пряко планетите на човечеството, с изключение на световете-корабостроителници, няколко аграрни свята, Тера и Икар?
Мамка му, нямах си и идея! Имаше три вероятни отговора – Империума не може да се обременява с отделни светове, неговата задача е предпазването на цялото човечество ( на 253), защото такъв бе първоначалния договор между първия Император и световете ( на 263) или защото Империума не би имал ресурсите да се занимава и с вътрешно-планетарните проблеми ( на 273).
Тежката престрелка между мен от една страна и Кейн и Хувър от друга можеше да се определи с една дума – смъртоносна. Намесата на Ли, макар и ентусиазирана не можеше да се определи като решаваща – плазмения пистолет просто не е създаден, за да се справя с десантчици.
Огънят ни бе концентриран върху Хувър, който бе по-близкия до нас от двамата. Отсреща също ползваха изпитания номер за концентриране на огъня. Върху мен.
(!)(#)(#)(#)(*)(*)(*)
Мей ли нанася 2зара (7) щети на Хувър.
Ако КОД “З”=0 – мини на 267.
Ако КОД “З”=10 – мини на 277.
A1=2
— Сър, катерът е готов за излитане. – обади се по интеркома Станц. – Вражеския съд приближава все повече, та ако мога да предложа да си обираме крушите?
— С най-голямо удоволствие, сержант. – отговорих и погледнах към Ли – Мислиш ли, че можеш да ми правиш компания за един крос до хангара?
— По-добре, отколкото да се занимаваме с цял куп Кобри. – отвърна ми тя.
Засмях се и се затичах по коридорите на празната база.
Мини на 266.
Скрих се обратно зад купа с касети. Още щом го направих и видях, как през мястото, на което се намирах до преди малко профучават няколко плазмени заряда. Спогледахме се с Ли – престрелките не ? бяха в кръвта, но какво да се прави. Кимнахме си и отвърнахме на огъня.
Можеш да прибавиш 4 точки към бронята си за престрелката, поради прикритието си.
Мини на 307.
КОД “Д”+1
Набързо прибрах пистолета на Вение и последвах Станц към командната зала. Там го подхвърлих на Ли, която си го прибра без забележки. Време беше да обмисля внимателно, какво да предприемем.
Ако са изминали 5 или повече часа – мини на 280.
Ако ли не – мини на 290.
Вмъкнах се в най-ниското програмно ниво. Най-накрая можех да видя всички взаимовръзки между алгоритмите. Отпуснах се на седалката и включих 3Д интерфейса. Програмата буквално започна да плува около мен. Намерих кода определящ разпознаването на целите. Можех да го променя така, че да не отчита совалката ни като заплаха, но щеше да иска много време, за това реших да използвам по-директен подход. Хванах линиите код отговарящи за спусъците на оръдията и буквално ги изтръгнах. Естествено, това задейства системата за стрелба, но полза никаква – оръдията насочени към нас не можеха да стрелят! Идеално!
Тук отново те връщаме към Джонатан Грифин.
Мини на 22
Откачих една от гранатите си, нагласих я да избухне след секунда и я метнах под паяка. После се хвърлих настрани, повличайки Ли със себе си. Стоварихме се зад някакви сандъци, а аз мислено отправих молба помещението да не е склад за боеприпаси. Гранатата се взриви.
(#)(#)(#)(*)
Азотните гранати нанасят +1зар щети на създанието, но не намаляват бронята му. Ако по някакъв странен късмет, то е още живо – мини на 272.
— Верен отговор – отвърна ми дракона. – Можеш да минеш.
После бях изхвърлена грубо от виртуалната реалност и се озовах в тялото си. Гаден пазител!
Мини на 283.
Който не е виждал екип от четири десантчика в акция не може да си представи какъв ад настъпи в мостика. Всеки десантчик можеше да изстреля почти максимално количество изстрели от всяко оръжие, попаднало в ръката му. За малко повече от секунда на мостика се произведоха към седемдесет изстрела. Магнитни стрели и плазмени топки се забиха в капитана, превръщайки тялото му в пихтия.
Бързо се пръснахме и огледахме залата за скрити капани или други гадости, но не открихме нищо. Приближих се до конзолата, хванах капитана за яката и го захвърлих настрани. Кълна се, че техничката се сви още повече, щом ме видя толкова близо до себе си. Опитах се да я успокоя, но се сетих, че едва ли чува нещо сред шума от двата тежки скафандъра на Джонас и Станц, които обикаляха залата.
Изведнъж Ли изникна до мен и изразително отклони оръжието ми нагоре – не бях осъзнал, че съм го насочил към жената. Азиатката ме изгледа злобно, после се наведе към нея и започна да ? говори тихо. След известно време всичко се успокои. И беше време да получим някои отговори.
Мини на 170.
Използвах момента да се спусна върху Кейн. Определено го превъзхождах физически и не мислех да оставя това предимство да отиде на вятъра.
Спуснах се върху него и забих острието си в ръката му, принуждавайки го да пусне пушката. С обратния замах го отхвърлих към стената. Стъпка напред и острието ми потъна в нагръдника му. Очите му се разшириха, а на устните му се изви откровено откачена усмивка. Последните му думи бяха също толкова безумни:
— Пак ще се срещнем, Грифин. Скоро!
Блъснах трупа му на земята и се намръщих – не очаквах такива луди брътвежи от него.
Продължаваш на записания победен епизод.
A1=3
— Добре, поредното чудовище отиде в отвъдното – промърморих. – Чудя се колко още такива сме изпуснали.
— Доста? – отвърна ми Ли – Биологични и оръжейни експерименти. Много интересно.
После приятелката ми отиде до най-близката комуникационна конзола и започна да отваря различни файлове.
— След като отнесохме капитана на базата успях да махна някои защити в системата. Но не ми остана време да проуча какво има зад тях.
— Добре, порови се там, аз ще си почина малко. – отвърнах ?.
Не бяха минали и петнадесет минути, от как Ли се бе заровила из информацията в конзолата, когато изведнъж скочи на крака и изруга. Признавам, че не беше типична реакция за нея, така че реших да видя, какво става.
— Ли, да не видя мишка? – подхвърлих закачливо.
— Не, глупако! Преди малко нещо е навлязло в системата. – отвърна ми тя злобно. Не беше типично за нея да реагира със злоба на закачките ми. – Ако правилно разчитам сигнатурите му – боен катер.
— Добре де, може да са подкрепления – казах го, въпреки, че много добре знаех, че не е така. Нямаше причина да пристигнат подкрепления.
— Пратих стандартния сигнал за разпознаване от базата. – отвърна ми тя. – Не отговарят.
Въздъхнах дълбоко – знаех какво значи това. Хувър и Кейн не бяха самички. Идваше цял катер пълен с кобри. Поне дузина, обучени, тренирани и свежи.
— Колко време имаме, докато са в обсег?
— Час в най-добрия случай. – отвърна ми азиатката.
— Е, загазихме я. – измърморих. – Как мислиш, ще можеш ли да се справиш с един спринт към хангара?
— По-добре от това да ме атакуват кобри.
Не знам защо, но това ми се стори смешно. Засмях се и побегнах по пустите коридори на базата.
Мини на 266
В момента, в който Кейн и Хувър се появиха в полезрението ми открих огън. Секунда по-късно Ли ме последва. И двамата целехме Хувър, който бе по-близко до нас. Естествено противниците ни отвърнаха на стрелбата, но доста по-неточно. Макар че и те се концентрираха на една мишена – мен!
(#)(#)(#)(*)(*)(*)
Мей ли нанася 2зара (7) щети на Хувър.
Ако си заложил мина – мини на 258.
Ако КОД “З”=0 – мини на 267.
Ако КОД “З”=10 – мини на 277.
За да вгорча живота на Кейн и Хувър още повече, активирах заложената предвидливо мина. Взривът ми ги отхвърли настрани, причинявайки солидни щети. Знаех, че не мога да използвам пълната ? сила върху тях, но пак беше нещо.
Кейн и Хувър понасят всеки по 20 + 1зар (23) щети.
Ако КОД “З”=0 – мини на 267.
Ако КОД “З”=10 – мини на 277.
С Ли насочихме оръжията и стреляхме, без да се замислим, особено. Хувър имаше нещастието да е мишената ни. Успяхме да го уцелим няколко пъти, преди той и Кейн да се осъзнаят и да отвърнат на огъня.ю
(#)(#)(*)
Мей Ли нанася 2зара (7) щети на Хувър.
Можеш да прибавиш +3 към Бронята си за продължителността на битката. Мини на 307.
КОД “А”=0, КОД “Д”+1, КОД “З”=0.
Изведнъж по връзката се чу автоматична стрелба и викове.
— Ли! Докладвай, мамка му! Какво става!
Отговориха ми още изстрели и псувни. В следващия момент се обади Диксън:
— Сър, цяло ято Нейкори се изсипаха от проклетата сервизна шахта! Не можем да се правим с всички! Отстъпваме към вас.
— Дръжте ги там още малко! Почти свалих информацията! – намеси се Ли.
— Диксън, разкарайте се от там. Ако Ли не иска да тръгне я изнесете на гръб. Излезте и запечатайте вратата – това ще ги забави. Идваме към вас.
Със Станц вече тичахме по коридора. Засякохме се с останалите на вратата – Джонас и Диксън обсипваха вътрешността на мостика със залпове от магнитните си карабини.
— Ако отстъпим още малко и ще имат доста добра позиция да ни атакуват. – подхвърли ми Джонас, щом поисках доклад.
— Добре, готови за смяна, със Станц ще ги поемем…
– Джонатан, зад теб! – извика изведнъж Ли.
Обърнах се, само за да видя, че зад нас се бяха появили още няколко буболечки. Бяхме в капан и то доста гаден.
Мини на 6
Програмата беше голяма, сложна и с повече нива на защита, отколкото някога бях виждала. Замислено се опитах да намеря нужните ми елементи. Дори с триизмерния интерфейс имах проблеми. Наложи се да мръдна леко кораба, за да намеря прицелващата програма, а от връзките ? да стигна до самото ядро. После се наложи да жертвам втория си опит за въвеждане на код, за да намеря къде точно е складиран реалния такъв. И точно там обърках нещата – при опита си да копирам кода задействах някаква защита. При това защита със зъби.
Мини на 291
Хватката на създанието беше здрава, но и аз не бях от най-слабите. Човек и звяр се сблъскаха в първичен тест за сила.
Направи проверка за Физика.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 282.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 292.
Мей Ли губи 10 точки Разум!
— Грешка! – изрева дракона и избълва огнено кълбо към мен.
Не мога да ви опиша чувството, какво е всяка една част от тялото ви и от вътре и от вън да гори. Не ви го препоръчвам – вредно е за здравето. Пищях и се гърчех на земята. Но бях елиминирала една от възможностите. Оставаха две.
Империума не може да се обременява с отделни светове, неговата задача е предпазването на цялото човечество ( на 253) или защото Империума не би имал ресурсите да се занимава и с вътрешнопланетарните проблеми ( на 273).
— Добре, момчета – започнах – Промяна в плана. Ще преговаряме.
Пуснах им една крива усмивка и се върнах в наблюдателната зала, където Вение вече ме бе свързал с вътрешния канал. Въпросът бе как да започна преговорите.
Дали трябваше да започна с изтъкване на заповедите ми идващи директно от адмирала ( на 174) или за сега не биваше да ги разкривам ( на 194)?
— Каквото мислех по начало – отвърнах – Ще взема проба от това там и ще я тествам.
След това и двамата започнахме да работим в мълчание. Разбирах достатъчно от биология и химия, за да знам как да пусна тест на течността. Всъщност пускането на теста не е трудно. Уловката е в разчитането му.
Направи проверка за Инженер.
Ако резултатът е 7 или повече – мини на 315.
Ако резултатът е 6 или по-малко – мини на 325.
Малко по-късно влетяхме в хангара. Десантниците си бяха свършили работата перфектно – от двигателите на катера вече се издаваше равномерен шум, показателен за доброто им състояние.
— Катерът е готов за излитане, сър – козирува при влизането ми Станц. – Заповедите ви са?
— Ли! – извиках ? – Нямаш време да се задъхваш! Настанявай се зад контролните уреди и направи оценка на информацията!
— Не е… нужно… да… викаш… — измърмори останалата без дъх азиатка докато се вмъкваше в катера.
— Станц! Събрахте ли всичко, което може да ни даде информация за проучванията тук? – продължих, без да ? обърна внимание.
— Да сър! – отвърна той. – Всяка частица оборудване, която имаше и най-малък намек за промяна бе натоварена на катера.
— Добре, сержант! Значи ни остава само да се махаме от тук.
Той кимна и се качихме на кораба. Ли вече се бе настанила в пилотското кресло и анализираше данните.
— Е? – попитах я – Каква е оценката ти за ситуацията?
Ако КОД “А”=1 – мини на 268
Ако КОД “А”=2 – мини на 276
Ако КОД “А”=3 – мини на 278
КОД “И”=0
Противниците ни се опитаха да намерят прикритие, но позицията, която бях избрал не им даваше големи шансове. Все пак, ответната стрелба бе солидна.
(!)(!)(!)(!)
Мини на 287.
— Отвратителна! Катерът е почти над главите ни. Още щом се покажем ще ни засекат и ще се приближат на позиция за стрелба. Имат предимство в скоростта, а като изключим наличието на магнитно торпедо, тяхното въоръжение е по-тежко. Имаме предимство в максималната скорост, но всичко друго е по-слабо.
— Предложения?
— Излизаме с мръсна газ, и се молим щита да издържи достатъчно дълго време, за да наберем скорост. После се отдалечаваме, правим изчисления и извършваме скок към флота.
— Малко рисковано ми се струва… — промърморих.
— О, честно ли? – измърмори Ли. – Другия вариант е да излезем и да се опитаме да им забием магнитно торпедо от упор. Накрая пак всичко опира до щитовете ни и способността ни да свалим евентуални ракети насочени към нас.
— Шансовете ни при двата варианта?
— Еднакви. При втория вариант много зависи от това, колко е добър пилотът им. При първия – колко добри сме в свалянето на ракети.
Замислих се за секунда – първия вариант залагаше на характеристиките на катера ни, в които изпитвах леки съмнения, но изглеждаше по-разумния ( на 340). Признавам, че втория вариант ми харесваше повече – бях уверен, че едва един на десет хиляди има пилотските умения на Ли и бях убеден, че можем да се справим с противниците си. Да не говорим, че засадата винаги е прекрасен начин да изравниш силите ( на 350).
Скъсих разстоянието помежду ни за отрицателно време в лекия си скафандър, но въпреки това понесох няколко изстрела. Чак в последния момент пуснах оръжието си на земята и се приготвих за близък бой.
(!)(!)(#)(#)(*)(*)
Можеш да приготвиш оръжието си за близък бой. Ако не носиш такова ще ползваш подлакетното си острие.
Ако КОД “И”=2 – мини на 299. В противен случай:
Направи проверка за Ръкопашен Бой:
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 297.
Ако резултатът е 9, 10, 11, 12 или 13 – мини на 337.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 347.
КОД “А”=1, КОД “Д”+1, КОД “З”=0
Прибрах плазмения пистолет на Вение – не му бе свършил кой-знае каква работа и тръгнах след Станц към мостика. В момента, в който той излезе през вратата, нещо малко и червеникаво на цвят се хвърли върху него. Нямах нужда от предупредителните сигнали на компютъра в скафандъра ми – който е видял Нейкор веднъж никога няма да може да го забрави.
Още преди да успея да стрелям, опитния Станц просто хвана създанието с две ръце и пречупи гръбнака му с едно мощно завъртане на ръцете си, после пристъпи назад и затръшна вратата под носа на още един.
Бяхме откъснати от останалите. Въпросът бе, какво да направим. Дали да се спуснем към мостика, където да обедини силите си с останалите и да се опитаме да ги задържим там? ( на 8) или да се барикадираме тук, действайки като наковалня, докато останалите подхванат малките гаднярчета изотзад? ( на 3)
КОД “Ж”+1
Бързо се придвижих до кутията и изтръгнах капака ?. Вътре нямаше нищо. Проклетата кутия беше празна! Или поне за мен. Сензорите ми запищяха като луди – бях освободил нещо. Компютъра на скафандъра ми докладва, че съм пуснал на свобода някаква бактерия с киселинно съдържание. Изпсувах и захвърлих кутията.
Мини на 301.
Можеш да смениш оръжието си. Презареждане.
Излязох иззад сандъците с насочено напред оръжие. Създанието бе загубило два крака и бе солидно очукано, но все още живо и поне по моя преценка – бясно. Най-малкото скочи право към мен. Натиснах спусъка в момента, в който краката му ме обхванаха в смъртоносната си прегръдка.
(#)(*)
Ако създанието все още е живо – мини на 262.
Мей Ли губи 10 точки Разум!
— Грешка! – изрева дракона и избълва огнено кълбо към мен.
Не мога да ви опиша чувството, какво е всяка една част от тялото ви и от вътре и от вън да гори. Не ви го препоръчвам – вредно е за здравето. Пищях и се гърчех на земята. Но бях елиминирала една от възможностите. Оставаха две.
Империума не може да се обременява с отделни светове, неговата задача е предпазването на цялото човечество ( на 253) или защото такъв бе първоначалния договор между първия Император и световете ( на 263)
— Станц – кимнах на десантчика и той застана пред вратата и почна да залага от взривовете, които винаги носеше със себе си. Малко след това ми кимна и зае мястото си зад мен, като тихо отброи до три и взриви вратата. Експлозията на практика не се чу – К8, който бе заменил всички други видове пластични експлозиви през последното столетие бе почти безшумен, лесен за насочване и с енергия да пробие бронята на десантен крайцер, ако е в достатъчно количество.Вратата нямаше никакъв шанс – взривът на практика я смали с няколко сантиметра от всяка страна. Още щом започна да пада се хвърлих върху нея, отваряйки поле за стрелба на останалите. След това всичко се превърна в дъжд от изстрели…
Мини на 153.
КОД “Б”+1.
— Идея си нямам. Нещо научно, може би? – азиатката сви рамене
— Може да е просто нечия игра, но всяко късче информация е нужно. – отвърнах и прибрах плочата. Ако наистина беше част от свръхсекретните проучвания тук, можеше да е от полза. Иначе за какво ще я крият?
Кимнах на спътничката си и тръгнах да проверя, какво има зад единствената врата в трапезарията.
Мини на 295.
— Можехме и по-зле да сме. Имат предимство в скоростта, а като изключим наличието на магнитно торпедо, тяхното въоръжение е по-тежко. Имаме предимство в максималната скорост, но всичко друго ни е по-слабо.
— Предложения?
— Излизаме с мръсна газ, и се молим щита да издържи достатъчно дълго време, за да наберем скорост. После се отдалечаваме, правим изчисления и извършваме скок към флота.
— Малко рисковано ми се струва… — промърморих.
— О, честно ли? – измърмори Ли. – Другия вариант е да излезем и да се опитаме да им забием магнитно торпедо от упор. Накрая пак всичко опира до щитовете ни и способността ни да свалим евентуални ракети насочени към нас.
— Шансовете ни при двата варианта?
— Прилични при първия вариант. Имат доста разстояние да изминат, преди да могат да ни обстрелват, но пък те вече са набрали скорост. При втория вариант всичко зависи от уменията на пилота им. Ако е по-добър от мен сме загинали.
— Малко вероятно. – промърморих.
— Благодаря ти. И все пак… малко вероятно, но смъртоносно
Замислих се. Беше права – най-умния вариант бе да се опитаме да избягаме ( на 330). И все пак нещо дълбоко в мен изпитваше неустоимото желание да не се доверявам на способностите на непознат кораб, а на тези на екипа си. Искаше ми се да ги унищожим ( на 350).
КОД “И”=0
Хванати в тесния коридор, противниците ми бяха откровено в по-слаба позиция. В първоначалната престрелка, Кейн бе блокиран и нямаше как да стреля. Въпрос на секунди бе Хувър да падне на коляно и да му открие линия, но секундите са важно нещо!
(!)(!)
Мини на 287.
— Ситуацията е сравнително добра. Те са доста далеч от нас и можем просто да опитаме да избягаме. Докато ни стигнат ще сме набрали скорост, а след това би трябвало да можем да се измъкнем.
— Ако искам да се бием?
— Превъзхождат ни във всичко. Имаме едно единствено предимство и то е магнитното торпедо. Но не препоръчвам битка. Бягството е по-разумно.
— Не ни остава избор, тогава?
— Така е.
— Тогава да изчезваме от тук.
Мини на 361.
Нямах голям избор – трябваше да печеля време.
Излязох от прикритието си и започнах методично да обстрелвам Хувър и Кейн. Без да си давам труда да се прикривам се превръщах в идеална мишена. Аз бих заподозрял нещо – никой не привлича огъня върху себе си без цел – но противниците ми бяха сравнително неопитни и решиха, че правя глупава грешка и концентрираха огъня си върху мен. Още по-лошо за тях.
(!)(!)(!)(!)(#)(#)(*)(*)
Мини на 309.
КОД “А”=0; КОД “Ж”=0
Ситуацията бе станала твърде заплетена. В станцията все още имаше нещо – дали човек или извънземно, а без никакво съмнение пристигналия кораб бе ударен отряд на поделение Кобра, имащ за цел да заличи съществуването на самата база. Или нещо подобно. Във всеки случай, нямаше да можем да преговаряме с тях.
Силите ми бяха солидно намалени – реално можех да разчитам само на трите десантчика в бой. Което не бе особено успокоително, при положение, че в катера имаше поне дузина кобри. Трябваше ми план и то бързо.
Ако КОД “И”=1 – мини на 300.
Ако КОД “Е”=10, а КОД “И”=0 – мини на 310.
Ако КОД “Е” на 320
Вмъкнах се в най-ниското програмно ниво. Най-накрая можех да видя всички взаимовръзки между алгоритмите. Отпуснах се на седалката и включих 3Д интерфейса. Програмата буквално започна да плува около мен. Намерих кода определящ разпознаването на целите. Реших, че мога да се изфукам малко пред Джони и започнах да пренаписвам кода така, че да не отчита совалката ни като враг. Груба грешка – задействах някаква защитна програма, която освен, че беше стена, беше стена със зъби!
Мини на 291.
Впрегнах цялата си воля в борбата с противника си. Не си спомням кога за последно се бях напрягал толкова, но поне имаше ефект – разкъсах ужасната му хватка, преди ноктите му да пробият скафандъра ми и да ме наранят.
Мини на 312.
Действието отново се поема от Джонатан Грифин.
Вратата се отвори плавно, разкривайки малката стаичка за костюми, зад себе си. Колкото и Империума да пропагандираше безопасността на анти-материйния добив на енергия, продължително излагане на отпадъчните продукти от него без нужната защита бе лошо за здравето. Скафандрите ни бяха достатъчна защита, така че продължихме спокойно. Наложи се да преминем през няколко сервизни помещения, преди да стигнем до самите реактори.
Реакторите представляваха шест големи цилиндъра, в които чрез абсолютно неизвестни за мен процеси от сблъсъка на материя и анти-материя се добиваше огромно количество енергия. Веднага забелязах, че едва два от реакторите работят в момента – светлинните индикатори на останалите четири не светеха. Не се изненадах особено – станцията не бе в най-доброто си състояние и повечето процеси просто бяха спрени.
Между цилиндрите, които се извисяваха по височината на цялата станция имаше метални пътеки, по които човек можеше да се разходи и да достигне контролните им пултове. Централната пътека водеше до поредната врата. Уловката бе, че там не би трябвало да има врата – реакторите обикновено се държаха до самата външна обшивка на станцията.
Спогледах се с Ли и двамата отидохме до вратата и я отворихме. В някаква степен изпитах дълбоко желание да не го бяхме направили.
Мини на 286.
Влязохме в залата с насочени оръжия. За мой късмет капитана не изпадна в паника и не застреля техничката на място. Мислено му се присмях – на негово място това щеше да е първата ми стъпка… Но не бях на негово място, нали?
— Аз съм лейтенант Джонатан Грифин, индентификационен номер АХО4412084С, действащ по заповед на адмирал Коморин. – представих се. – Сър, длъжен съм да ви помоля да свалите оръжието и да освободите жената.
Очите на капитана се присвиха. Ситуацията наистина бе тънка – той беше с по-висок чин, но пък моите заповеди бяха от по-висшестоящ, така че на теория трябваше да ми дадат повече власт от неговата. И все пак, след подобни положения бяха избухвали цели войни. Няколко напрегнати секунди минаха, преди той да ми отговори:
— Капитан трети ранг Уорин Фриц, изследователски корпус. Действам по заповеди от генералния щаб. И не аз, а вие ще свалите оръжието, лейтенант.
Изругах мислено – положението си бе отвратително. Можех да се опитам да му докажа, че заповедите на Коморин са по-важни, поради факта, че всичко в този сектор отговаря директно пред него ( на 70) или поне привидно да се подчиня на заповедите му ( на 90).
КОД “Ж”+1, КОД “З”=1.
— Ще изтребя тия копеленца – кимнах към контейнера.
— Е, ако мислиш, че си по-добър от тях, като го правиш… давай! Не мога да те спра, но нямам намерение да ти помагам. – Ли ме изгледа злобно.
— Я си хакерствай и ме остави на мира! – отвърнах ? и почнах да оглеждам репликаторите. По-добре да съм сигурен – ако тези изчадия се освободяха, в базата щеше да настане истински ад… за нас.
Започнах да оглеждам контейнерите. Нямах си и идея, какво представляват утробните репликатори, макар да не бе трудно да се досетя по името им. За мое щастие, Империума винаги спазваше стандарти в проектирането на системите си, така че бързо намерих бутона за изключване.
Започнах да спирам репликаторите един по един, внимателно проверявайки, дали някакъв предпазен механизъм няма да освободи малките дяволчета, преди да умрат напълно. Бавен процес, но какво да се прави.
Мини на 335.
КОД “А”=0, КОД “В”+20
Зад вратата се криеше площадка със завидни размери – поне четири на десет метра. Но не площадката ме накара да застана с оръжие, готово за стрелба, а това, което се намираше на нея.
Цялата площадка бе покрита с нещо, което мога да определя само и единствено като паяжина, макар че не бях виждал зелени паяжини. От друга страна, вселената е голяма – някъде можеше да има и шарени паяжини. Проблемът бяха седемте пашкула, висящи от тавана. Определено формата им подсказваше, че в тях има хора. А липсата на всякакво движение – че те са мъртви. В дъното на площадката забелязах коридор водещ надолу, най-вероятно към друга площадка.
— Е – обади се Ли – вече знаем, какво се е случило с екипажа на станцията.
— Но не и защо – измърморих. – Нещо от целия пъзел ми се губи. Защо? Нямаме мотив. Никакъв мотив.
— Че нужен ли ти е? – отвърна ми тя – Капитана се е побъркал и е изтребил екипажа си. Много важно.
— Ако продължаваш с този начин на мислене, никога няма да станеш капитан. – промърморих, докато чаках сензорите на скафандъра ми да завършат сканирането. Нещо не беше наред – пашкулите очевидно бяха с човешка форма, но според сензорите ми в тях имаше течност. Прехвърлих данните на Ли и я изгледах питащо.
— Не. Няма да ги отваряме. Няма как да знаем, какво има в тях! Може да е нещо опасно. Всъщност, най-вероятно е нещо опасно!
— Работата ни е да се справяме с опасностите, Ли!
— Тогава просто да подпалим всичко това и да се свършва!
Може би трябваше да проверя пашкулите, за всеки случай ( на 288)? Или поне веднъж да послушам приятелката си и просто да ги унищожа ( на 293)?
Поредната размяна на изстрели, в която никой не можеше да вземе надмощие. Няколко пъти плазмените заряди се забиваха в скафандъра ми, в отговор на няколко мои успешни изстрела. Така ако я карахме, скоро нямаше да се свърши.
(!)(!)(#)(#)(*)(*)(*)
Мини на 307
— Искам да видя, какво има в тези пашкули. – отвърнах ?.
— Джонатан, не мисля, че е добра идея… — партньорката ми отстъпи крачка назад. – Ами ако има още някакви извънземни в тях? А и да няма, винаги има шанса да ги е обладало нещо като Керийшките червеи…
— Ок, червеите са червеи! Не плетат паяжини! А каквото и да е, просто ще го гръмна! – отвърнах й, докато се придвижвах към най-близкия пашкул.
Разгънах подлакетното си острие и внимателно го разсякох.
Ако си с лек скафандър – премини на 296.
Ако си с тежък скафандър – премини на 303.
Ако си с обикновен скафандър – хвърли зар. При четно число, премини на на 296, а при нечетно – на 303.
Не мога да кажа, че не дадох всичко от себе си, за да се докопам до Хувър, за да се възползвам от превъзходството на костюма си, но точно това място не бе подходящо за такава тактика – скафандъра ми бе твърде бавен.
В крайна сметка понесох доста щети, преди да се усетя, че съм в грешка и да се прикрия обратно зад касетите с торпеда.
(!)(!)(!)(!)(#)(#)(*)(*)(*)
Можеш да прибавиш 4 точки към бронята си за престрелката, поради прикритието си.
Ако КОД “И”=2 – мини на 279, ако ли не – мини на 307.
КОД “А”=0; КОД “Ж”=0
Облегнах се на близката стена и се замислих, какво мога да предприема.
Имахме нужда от още информация. Трябваше да разберем какво точно е станало в станцията (макар вече да имах своите теории, нямах сериозни доказателства), както и да намерим още информация за проучванията извършени тук.
Ако КОД “И”=1 – мини на 333.
Ако ли не – мини на 336.
Изведнъж времето се разтегна. Една секунда бе като цял дена огромно количество информация заля мозъка ми, причинявайки болка, удоволствие, страх и пак болка. Всеки импулс бе кратък, но се повтаряха.
Мъчението продължи сякаш цял ден. Когато най-накрая успях да се измъкна от интерфейса открих три неща.
Първо – бяха минали едва три секунди от как активирах защитата.
Второ – бях цялата в пот, а контрола над тялото ми бе сложен.
Трето – станцията се прицелваше право в корабчето ми…
Мей Ли губи 6 точки Разум.
Тук отново се връщаме в тялото на Джонатан Грифин.
Мини на 32.
В конкретния случай, звярът победи – не успях да го отблъсна навреме, преди ноктите му да пробият едно от слабите места на скафандъра ми и да потънат дълбоко в плътта ми. Изревах и не без помощта на адреналина изсипал се във вените ми успях да отхвърля противника си от себе си.
Мини на 302.
— Добре. – кимнах – Нека ги унищожим. Писна ми от тази станция.
— Веднъж да ме послушаш. – отвърна ми Ли.
С усмивка на уста се замислих как точно да изпълня плана си…
Най-лесния начин бе, ако все още имах в себе си мина ( на 298). Но ако нямах, можех да пробвам да пострелям с плазмения си пистолет по паяжината ( на 306) или по самите пашкули ( на 313).
Острието ми се впи във врата на Хувър и той се строполи на пода. Съдейки по скоростта в която премина от режим “бой” до режим “вечен сън”, явно бях прекъснал гръбначния му стълб някъде.
Кейн излезе от прикритието си и се втурна към мен. Посрещнах го с бърз ритник в корема и пак се спуснах право към него.
От сега нататък игнорирай всички знаци (!) до края на битката. Върни се на 327, за да свършиш работата.
Зад вратата се криеше коридор с няколко врати. Веднага отворих първата, само за да открия, че е нечия каюта. При това каюта на учен, очевидно – нито един военен нямаше да държи толкова паметни плочки с научни статии в стаята си. Добре де, повечето военни не го правеха. А дори ученият да имаше чин – кой взема на сериозно учените.
Претърсих стаята от пода до тавана, изтърбушвайки матрака и проверявайки всяко шкафче и чекмедже за скрити отделения, докато Ли се занимаваше с компютърната конзола. Нищо. В цялата каюта нямаше нищо важно, нищо значимо. Няколко униформи на техник без знаци за ранг, стандартни лични вещи… Нищо, подсказващо кой я е обитавал.
— Е, това беше интересно. – Ли се надигна от компютъра. – Мога да те информирам, че това е мъжка каюта, в която е живял някой си Ямамото Кай, но нищо повече. Никакви лични данни, никакви лични файлове. Нищо! Няколко игри, огромно количество научни статии, но иначе – празен хард.
— Сякаш някой специално е прочистил всичко от всякакви лични черти. – отвърнах. – Никакви лични вещи. Само няколко униформи. Което до някъде е разбираемо, ако са целели пълна анонимност на участниците в проекта.
Излязохме от каютата и проверихме старателно останалите пет. Същата абсолютна липса на информация. Сякаш някой нарочно ги бе разчиствал. А може и точно така да беше – все още си нямахме и най-малка идея, какво се е случило на станцията и екипажът ?.
В края на коридора имаше завой, след който се намираше поредната врата. Бързо я отворихме и тя разкри пред очите ни необичайно голямо помещение изпълнено с клетки. Празни клетки.
Мини на 9.
От пашкула се изсипа огромно количество слуз. За мое лично щастие успях да отскоча навреме и да я избегна. Виждайки, какво се случваше с подлакетното ми острие – бях повече от щастлив, че успях да отскоча навреме.
Острието ми се разяждаше пред очите ми! За неразбралите, подлакетното острие на бойния ми скафандър се разпадаше, разядено от киселина. Киселина достатъчно силна, за да разяде нано-титаниевото острие, способно да пробие през повече от сантиметър корабна броня! Едно от най-здравите неща, които всеки десантчик носеше със себе си! Бях адски щастлив, че слузта не бе поляла целия ми скафандър.
— Сега ще се съгласиш ли с мен, че е по-добре да се махаме? – обади се Ли от вратата.
От сега нататък, подлакетното острие на скафандъра ти нанася 3 + Физика щети.
Мини на 318.
С ряз забих оръжието си в едно от уязвимите места по противниковата броня. Буквално усетих, как острието разкъсва далеч по-слабата тъкан на вакуумния костюм и потъва в плътта на десантчика пред мен.
(#)
Ако току-що си убил Кейн – мини на 345.
Ако тези щети са достатъчни, за да премахнат Хувър – мини на 294.
Ако ли не – върни се на 327.
— Това, ще свърши добра работа – промърморих и откачих мината от колана си. После почовърках малко датчиците ? и я хвърлих в помещението с пашкулите, а Ли затръшна вратата.
Признавам, че не очаквах последвалата експлозия – имах чувството, че цялата станция се разтресе от взрива. Спогледах се с Ли изненадано, но преди да кажа каквото и да е, още няколко експлозии последваха първата, разтърсвайки цялата конструкция на моста. Забучаха сирени и засветиха червени лампи – явно бях успял да пробия корпуса по някакъв начин, въпреки, че мината нямаше силата за такова нещо. Сигурно нещо в самата зала бе латентно.
Мини на 326.
Разменихме си няколко удара с Хувър, преди той да се откопчи от сблъсъка ни и да остана на милостта на огъня им. Важното бе, че целта ми е постигната – и двамата мислеха само за това как да ме пречукат и не обръщаха внимание на Ли. Реших, че е крайно време да спра да играя ролята на мишена и се скрих зад няколко метални сандъка. Противниците ми започнаха да се приближават най-спокойно – бях успял да ги излъжа. Лошо за тях.
Мини на 309.
Замислих се. Мисията не бе тръгнала особено добре, още по-малко мога да кажа, че се бе развила добре. Единственото, което ми оставаше бе да занеса малкото информация, която успях да възстановя обратно на Коморин и да се надявам да ми се размине военния съд.
Наличието на цял катер пълен с Кобри само усложняваше нещата, но можехме поне да се опитаме да им избягаме – и ние имахме на разположение катер. Проверих набързо въоръжението си и заявих:
— Отиваме към катера, подкарваме го и се опитваме да избягаме на Кобрите. Възражения или по-добри идеи?
Нямаше. Кимнах и поведох отряда си по пътя.
Мини на 372.
Джонатан Грифин губи 3 точки Разум.
Върху лицето на Акиро вече нямаше нито една личинка – всички се бяха настанили под скафандъра му. Младежът продължаваше да се гърчи в агония, а писъците му се забиваха в мозъка ми
Погледнах Акиро и осъзнах, че не мога да променя нещата. Можех обаче да му осигуря по-достойна смърт. Приближих се до него и насочих пистолета си към главата му.
Изведнъж японеца се раздвижи със скорост, на която не можах да реагирам и хвана ръката ми. Но вместо да се бори с решението ми, той допря плътно пистолета до челото си. Очите му молеха.
Кимнах и натиснах спусъка. Тялото му се разтресе за секунда, после се отпусна…
Мини на 331.
Презареждане.
Ако противникът ти е загубил 4 крака – мини на 312.
Нямах време да вадя оръжие – трябваше да се доверя на подлакътното си острие – последната надежда на всеки десантчик. Покрай мен профучаха няколко плазмени заряда и се забиха в противника ми – Мей Ли бе извадила пистолета си и използваше възможността да помогне с каквото може.
Противникът ти понася 2зара (7) щети.
Мини на 322.
Губиш 6 точки Броня. Ако това сваля бронята на скафандъра ти до 0 – мини на 308. Ако все още имаш поне една точка Броня – продължи на 316.
Противникът ми изведнъж захвърли плазмената си пушка и скочи към мен, разгъвайки в движение подлакетното си острие. Трябваше бързо да реша дали да рискувам със стрелба по него, докато се приближава или да заема защитна позиция със своето оръжие за близък бой.
Ако избереш да стреляш – мини на 324.
Ако избереш да смениш стила на бой – мини на 344.
Зад вратата в дясно имаше дълъг коридор, в края на който се мъдреше поредната врата. Поклатих глава от досада – станцията бе всичко но не и стандартна по дизайн. Външността ? лъжеше.
Зад вратата се намираше голяма конферентна зала – дълга маса, дузина стола, компютърни конзоли пред всеки стол, голям холо-проектор в центъра на масата. Нищо странно и нищо интересно. До момента, в който се опитахме да прегледаме последните данни в конзолите.
— Някой е изтрил всичко от паметта им. – констатира Ли. – Включително операционните системи.
— Кейн или Хувър. – отвърнах – Явно мисията им е била да заличат всичко в станцията.
— Не, свършена е работа с която само някой с дълбоки технически знания може да се справи. – Ли въздъхна – Джонатан, мисля че в базата има оцелели. И мисля, че те ни погаждат номера. Сега си спомних за един стар доклад… спомняш ли си басилиска, който ни нападна още в началото?
— Ако имаш идея как да го забравя, ще съм ти благодарен. – промърморих.
— Някой ми бе споменал, че в някои бази ги ползват като допълнителна вътрешна защита, на мястото на десантчици. Предимството е, че могат да бъдат контролирани лесно с електроника.
— Не помня да имаше нещо електронно в него.
— Няма и да видиш, става дума за нано-технология. – азиатката се замисли за момент. – Няма да се учудя, ако всичко това е номер на висшето командване. И няма да се изненадам, ако за пореден път дясната ръка си няма идея, какво прави лявата.
Въздъхнах дълбоко – само това ми трябваше – всичко да се окаже една голяма глупост и Акиро, Кейн и Хувър да бяха дали живота си за нищо. Не бих се изненадал, ако беше така, но това не значеше, че трябва да ми харесва…
— Само това ми трябва – да е имало бунт на станцията.’
— Не мисля, че е това. – отвърна ми Ли. – Всъщност повече ме интересува друго, поне в момента.
— Какво? – погледнах я учудено.
— Какво става с останалите? Не сме чули с часове от тях! Не се ли притесняваш, че може да са в опасност?
— Не. – отвърнах спокойно.
— Защо? – Ли както винаги се дразнеше на хладнокръвието ми. Номерът беше, че в случая не бе хладнокръвие, а просто информация.
Мини на 349.
— Е, ще е по стария начин, значи! – измърморих, докато изваждах плазмения си пистолет. Ли само ми се усмихна и също приготви оръжието си.
— Мишена? – попита ме тя спокойно.
— Паяжината. – отвърнах и насочих оръжието си.
Азиатката само се усмихна и откри стрелба, а аз я последвах с удоволствие. За мое учудване, паяжината пламна бързо – едва на третия-четвъртия изстрел. И се разгоря. Усмихнах се и затворих вратата.
— Хайде да се връщаме, а? – подхвърлих на Ли.
Обърнахме се и тръгнахме обратно по моста. Но едва бяхме направили три крачки, когато цялата станция се разтърси от експлозия. Спогледах се с Ли изненадано, но преди да кажа каквото и да е, още няколко експлозии последваха първата, разтърсвайки цялата конструкция на моста. Запищяха сирени и засвяткаха аварийни лампи. Нещо в стаята явно бе летливо.
Мини на 326.
КОД “И”+1
Презареждане.
Мей Ли нанася 2зара (7) щета на един от противниците ти по избор.
Ако си убил Хувър в предния епизод – мини на 317.
Ако си убил и Кейн в предния епизод – мини на 155.
Ако КОД “И”=6 – мини на 304.
В противен случай, можеш да преминеш в ръкопашен бой на 337.
Или да продължиш със стрелбата. В такъв случай направи проверка за Стрелба и:
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 334.
Ако резултатът е 9, 10, 11, 12 или 13 – мини на 287.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 314.
Оказа се, че съм направил най-голямата и последна грешка в живота си – от пашкула се изсипаха няколко литра слуз, която поля скафандъра ми и започна да го разяжда. За разлика от вируса-киселина, слузта разяждаше всичко – първо бронята, после вакуумния костюм под него, униформата ми и накрая – кожата ми! Изкрещях от болка и се стоварих на земята, гърчейки се в конвулсии.
Може би, всичко щеше да се нагласи някак си, ако в следващия момент не се чу отвратително хрущене и главата на Ли, все още в шлема си не прелетя над мен. Убиеца на Вение ни бе открил…
Бях се провалил тотално. За пръв път в кариерата ми, смъртта изглеждаше като облекчение…
КРАЙ.
Може би не съм ви споменавал, но Ли всъщност е известна със способността си да унищожава разни неща, често в красиво огнено кълбо. Така че не се изненадах, щом чух тътена от към дъното на хангара. Изненада ме не звука, а факта, че всъщност бе предизвикан от удара на един мотокар в голям метален сандък.
Звука обаче привлече вниманието на Кейн и Хувър към нея и двамата започнаха да я обстрелват. Преди да имам възможността да се намеся, обаче, Ли се скри зад сандъка. Няколко секунди всички се дебнехме. И после от близкия край на сандъка изригнаха два дебели лъча ярка светлина, които се забиха с хирургическа точност в двата десантчика.
Разбирате ли, да ви удари лазерен лъч с дебелина от над десет сантиметра си е тежко попадение – очаквах да видя стопилки на мястото на противниците си. Но не би – и двамата бяха мъртви, да, но реално пораженията по тях бяха многократно по-малки, отколкото очаквах.
Ли се показа иззад сандъка и с типичната за нея широка усмивка започна да ми обяснява, какво е направила.
— Разбираш ли, това е малка лазерна кула за боен катер. Видях я още в началото, но чак сега се сетих, че мога да захраня лазерите с акумулатора на електрокара. Е, трябваше да убедя лазерите, че им идва точно нужното напрежение и ефекта бе доста по-слаб от залпа на добре захранена кула, но…
— Ли, не ми пука как. Пука ми, че стана. – успях най-накрая да продумам. – Поздравления за инициативата. А сега би ли ми обяснила нещо?
— Да?
— Можем ли да повторим този номер?
— Ами… не. Боя се, че акумулаторите на електрокара се стопиха… буквално. Ако си намеря енергиен източник…
— Ясно – прекъснах я. Все тая, и без това няма как да мъкнем нещо толкова голямо с нас.
Мини на 319.
Не можех да измисля нищо – мисията ми бе пълен провал. Изгубих половината си отряд, все още си нямах никаква идея, какво се е случило на станцията, а информацията от проучванията ? бе непълна. Опциите ми бяха несъществуващи – нямах начин да избягам от станцията, не съществуваше начин да се справя с цял взвод десантчици, ако се решаха на абордаж…
Както и стана, всъщност. Не мина много време, преди в станцията да се изсипят цял взвод Кобри в тежки скафандри. Барикадирахме се на мостика и
Кобрите най-накрая ни намериха. Естествено не бяха достатъчно луди, за да се опитат да ни щурмуват на момента.
— Лейтенант Грифин, говори капитан Демори от поделение Кобра. Нареждам ви да свалите оръжието и да се предадете на момента. Нося достатъчно взрив, за да ви изпепеля, така че не си помисляйте за съпротива.
Канех се да отговоря нещо остроумно, когато Диксън се раздвижи. Подлакетното му острие се разгъна и се заби във врата на Джонас. Приятелят ми се строполи на земята – жив, но не и боеспособен. Диксън само се обърна и постъпи по същия начин със Станц. После хвана Ли, изви ръката ? зад гърба и допря острието до нейния врат.
— Мисля, че ще се подчините, лейтенант. Искаме ви живи, но може и мъртви да свършите не малко работа.
— Свали острието, преди да съм ти пръснал мозъка, десантник! – изкрещях, вземайки го на мушка. – Какво значи това!?
— Значи, че имаш още една къртица. Две, всъщност, но глупака Акиро взе че пукна. – острието му проби малка дупка в обшивката на скафандъра на Ли – Сега, ще се подчиниш ли или да я скъся с една глава? Няма да ? ходи да е метър и тридесет, лейтенант.
В същия момент вратата на помещението полетя навътре и няколко десантника се изсипаха през входа с насочени магнитни карабини. Изругах ядно – нямах никаква надежда за победа, за това просто хвърлих оръжието си и вдигнах високо ръцете.
— Печелите, копелета мръсни. – изръмжах – Но някой ден… някой ден ще ти го върна, Диксън. Помни ми думата!
— Може би, лейтенант. Но не днес. Не и днес.
Кобрите започнаха да свалят скафандъра ми парче по парче, докато Диксън – доста разумно – държеше Ли в хватката си. Малко след това нечий приклад ме удари по тила и ме свали на земята. Всичко почерня.
Читателю, не се отчайвай. Може да изгуби битката, но войната продължава! Приключението ти ще продължи в следващата книга от поредицата “Пръстените на Марс”, където ще имаш възможност да се измъкнеш от плена и да се завърнеш покрит в слава.
Никога не съм се чувствал комфортно, когато отстъпвам, макар че се чувствам по-дискомфортно, когато ме обстрелват. Отстъплението ми не бе от най-добрите, но определено не бе и слабо – използвах до колкото можах малкото ръбове, ъгли и дори врати по пътя до бронираната врата, за да се прикривам от насрещната стрелба. Не мога да кажа, че не ме уцелиха нито веднъж, но със сигурност не им отстъпих.
В момента, в който достигнахме вратата Ли се вмъкна в сервизния коридор – там поне щеше да е в сравнителна безопасност.
(!)(!)(!)(#)(#)(#)(*)(*)
Провери КОД “Д” и ако е 0 – мини на 247. Ако е 5 – мини на 207.
Четири липсващи крака превърнаха създанието във влачеща се космата топка. Извадих пистолета си и започнах да го обстрелвам от безопасна дистанция. След известно време, плазмените топки от пистолетите на Ли и моя милост превърнаха противника ни в обгорен месест труп.
Мини н на 332.
Вдигнах оръжието си и се прицелих в пашкулите.
— На три? – попитах
— Просто стреляй – изръмжа азиатката и откри огън. Последвах я секунда по-късно.
Но не очаквах ефекта, който изстрелите ни имаха върху пашкулите. В момента в който обвивката на първия се пропука, от него се изсипа странна слуз. Проблемите ни започнаха, когато плазмата от пистолета на ли се заби в слузта.
През живота си като десантчик бях работил с множество летливи вещества. Но никога не бях очаквал такава реакция! Пашкула пламна на мига и малко след това експлодира, обсипвайки останалите пет с горящи парчета.
— Бягай! – извиках на Ли и сам последвах съвета си с всичка сила. За жалост твърде късно – пашкулите се взривиха с огромна сила. Експлозията ме отхвърли на няколко метра,а по-леката от мен Ли прелетя почти до другия край на моста. Още докато падах ме обви огнения език. Скафандъра ми ме предпази в голяма степен – все пак бе предвиден да издържа на плазмен обстрел. Не съм сигурен, до колко лекия пилотски костюм на Ли свърши същата работа.
Щом огненото кълбо изчезна се изправих на крака. Още няколко експлозии разтърсиха станцията, сирени запищяха неистово, а зад мен се чу тътен – предпазната врата бе отцепила помещението, за да запази кислорода в станцията.
Погледнах към Ли, която се изправяше с олюляване. Поне беше жива.
Джонатан понася 26 точки щета, а Мей Ли – 16. Щетите се намаляват от Бронята им.
Мини на 326.
При поредната размяна на изстрели, нещата не се подредиха добре за мен – мерникът ми определено отстъпи пред пороя от плазмени изстрели, който ме засипа от страна на противниците ми.
(!)(!)(!)(*)(*)(*)
Мини на 307.
КОД “Б” +10; КОД “В”+1
Отбележи си, че изминава един час.
Най-накрая можех да извлека пола от уроците по биология в Академията. Радостта ми бе краткотрайна — резултатите бяха по-неприятни от очакваното.
Общо взето субстанцията, която тествах се оказа кръв, плът, органи и кости, превърнати на пихтия от някакъв вирус с киселинна основа. Изругах ядно – още с влизането си в лабораторията се бяхме изложили на влиянието му, а ако се вярваше на анализатора, вируса бе способен да разяде и бронята ми.
— Ли! – извиках – Зарежи проклетата конзола. Изложили сме се на нещо адски гадно. До няколко часа ще останем без скафандри, ако не се обеззаразим на момента.
— Аз свърших с данните, но как по-точно смяташ да се обеззаразим? Наоколо няма медицински душове.
— Стар десантен трик – настройваш плазмения пистолет на ниска мощност и обгаряш целия скафандър. Времеемко, но полезно. Макар че ако сме освободили вируса из станцията, ще е абсолютно безполезно.
— Няма начин – налягането вътре е по-ниско от това от вън. Мога да отворя клапа директно към космоса – абсолютната нула и плазмата би трябвало да ни отърват от всички вируси.
Речено-сторено, макар и да загубихме близо час. За сметка на това бяхме чисти на сто процента.
Намали Бронята на скафандрите на Джонатан Грифин и Мей Ли със стойността на КОД “Ж”. После направи КОД “Ж”=0.
Мини на 335.
От пашкула се изсипа голямо количество зеленикава слуз, която полепна по скафандъра ми. С ужас видях, как бронята ми – над 80 милиметра нано-титаний – започва да се разпада. Никога не бях чувал за киселина, достатъчно силна да разяде нано-титан. Не посмях дори да се опитам да се избърша – ръкавиците ми щяха да последват бронята най-спокойно. Преживях най-страшните пет секунди в живота си – киселината бавно разяждаше бронята и вакуумния ми костюм под нея, пробивайки си път към плътта ми!
За мое най-голямо щастие, бронята ми издържа, макар и скафандъра ми вече да не бе това, което беше. Накрая Ли, която наблюдаваше ставащото с изплашено изражение въздъхна успокоено и ми подхвърли:
— Сега ще се съгласиш ли с мен, че е по-добре да се махаме?
Мини на 318.
Хувър е мъртъв. Честито. Но какво ти носи това?На първо място – по-малко понесени щети – имаш право да игнорираш един знак (!) на всеки епизод, в който понесеш щети.
На второ място, факта, че те разсейват по-малко ти дава +1 бонус към Стрелба, до края на битката.
Върни се на 307, но не увеличавай код КОД “И”.
Обърнах се, за да отговоря на забележката ? с нещо хапливо, но вместо това вдигнах оръжието си и ? изкрещях да залегне. Слава на Империума, Ли ми имаше пълно доверие и скочи право към мен, разминавайки се на милиметри със замаха на създанието зад нея.
Сталкер
Епизод: 400
Живот: 100
Броня: 3
Щети: 8 + 1зар (11) (!); 14 + 1зар (17)(!!)
На вратата бе застанало най-отвратителното създание, което бях виждал. А бях виждал някои наистина отвратителни неща през живота си!
Веднага си личеше, че е създадено, а не е еволюирало. Няма еволюционна сила на този свят, която може да комбинира тяло на стоножка с торс на горила, да добави глава на вълк и четири огромни крайника, завършващи със зловещо извити нокти. И да покрие всичко това със змийски люспи. Но най-ужасяващото бе, колко човешко изглеждаше лицето на създанието, въпреки животинските черти. Очите определено бяха човешки, но някак празни.
Никога не съм вярвал в наличието на душа и т.н., но изведнъж станах вярващ – ако не сте видели такъв поглед, няма как да ме разберете. В очите се четеше кръвожадност и жестокост, но нещо липсваше – някакъв малък блясък, който отличаваше живите същества от киборгите… не подлежи на обяснение с думи, признавам ви.
Проблемът ми беше и в друго – създанието определено смяташе да ме превърне в поредния пашкул. А нямах много опции – цялостната му маса бе твърде голяма, за да си позволя да ме докопа в захвата си. Имах два основни варианта – можех да се опитам да го привлека към някой от пашкулите и да се надявам киселината да му се отрази също толкова приятно, колкото на мен ( на 323.) или с Ли да се опитаме да го разсеем достатъчно, за да се измъкнем от капана, в който се намирахме ( на 328.)
КОД “З”=0; КОД “И”=3.
Огледах двата трупа внимателно и не мина много време, преди да открия това, което търсех – татуировка на змия захапала опашката си.
— Както и предположих – заговорих – Кобри.
— Кобри? – Ли се обърна към мен. Последните минути бе прекарала в тършуване из снаряжението на двамата.
— Отряд Кобра. – въздъхнах – Тайни операции.
— Не съм ги чувала. – поклати глава азиатката.
— Пилотите си нямате. Нали знаеш, “кой варди вардианите” и така нататък. На пряко подчинение към Генералния щаб. Има доста такива в различните поделения – служат като предпазен клапан, ако по някаква причина голяма част от флота се разбунтува.
— Само десантчици?
— Около един на всеки десет, да. Достатъчно, за да предизвикат краха на всеки бунт, поне на теория. На практика проблемът идва от подбора на кадри. Десантчика трябва да е умен. Ако е умен може да откаже да изпълни заповедите. Само че тук имаме и нещо по-интересно. — бях открил черен пръстен татуиран на лявото кутре на Хувър. – Тези са от поделение Сет. Убийци. Унищожители. Прочистващи.
— Не сме ли всички?
— Не и на собствените си другари по оръжие, Ли. Не и на собствените си другари по оръжие… – въздъхнах и смених темата – Ти на какво попадна?
— Ами, двете безполезни плазмени карабини, стандартни плазмени пистолети, и двамата имат допълнителни генератори, както и магнитни пистолети. Интересно, не носеха ли по един “Болт” всеки като се скачихме?
— Аха. Само че са го изхвърлили, като са свършили мунициите. Стандартна процедура. А карабините им са си в идеално състояние.
— За теб, може би. За мен са безполезни – аз нямам дори в какво да ги включа. Не съм в боен скафандър.
Въздъхнах – права си беше.
Можеш да вземеш каквото си решиш от въоръжението на Кейн и Хувър. После можеш да минеш на 329.
Не можех да измисля нищо – мисията ми бе пълен провал. Изгубих половината си отряд, все още си нямах никаква идея, какво се е случило на станцията, а информацията от проучванията ? бе непълна. Опциите ми бяха несъществуващи – нямах начин да избягам от станцията, не съществуваше начин да се справя с цял взвод десантчици…
— Ако може да предложа нещо? – обади се техничката. Махнах ? да говори.
— В самата станция има огромен хангар, в който се намира цял щурмови катер. По принцип е експериментална машина, но е абсолютно способен на космически полет и на под-пространствен скок.
— Въоръжение? – попитах.
— В пълна изправност.
Усмихнах се – не всичко бе загубено.
Мини на 372.
Никога не съм се чувствал комфортно, когато отстъпвам и може би до някъде това бе причината да понеса толкова много попадения за сравнително краткото разстояние, което изминах. Поне се постарах да не им остана длъжен.
В момента, в който достигнахме вратата Ли се вмъкна в сервизния коридор – там поне щеше да е в сравнителна безопасност.
(!)(!)(!)(!)(#)(#)(*)(*)(*)
Провери КОД “Д” и ако е 0 – мини на 247. Ако е 5 – мини на 207.
За секунда с противника си замръзнахме – аз вдигнал ръка за удар и той – приклекнал за скок. Секундата сякаш бе цяла вечност. После той скочи, а аз замахнах с всичка сила към…
Крайниците му – на 212.
Тялото му – на 232.
Ако си в лек скафандър – мини на 352.
Ако си в тежък скафандър – мини на 356.
Ако си в обикновен скафандър – хвърли зар. При четно число – мини на 352. при нечетно – попадаш на 356.
Не спрях стрелбата, отправяйки последния изстрел почти от упор, преди подлакетното острие на противникът ми да се забие в бронята ми.
(!!)(#)(#)(*)(*)
Мини на 327.
КОД “Ж”+1
Анализатора изведе данните от пробата ми, но за жалост не ми сервира готови отговори, а биохимични формули. Сега разбирах, защо трябваше да внимавам повече в часовете по биология в Академията.
Мъчих се доста време да разгадая поне нещо от всички данни, но без успех. През това време Ли приключи работата си по компютърната конзола. Щом се надигна от мястото си ? кимнах да излезем – тази лаборатория ме изнервяше до краен предел.
Мини на 335.
— Какво, по дяволите беше това? – Ли се бе хванала за парапета на моста и гледаше към вратата на избухналата зала.
— Последвах брилянтния ти план, ето какво – отвърнах ядно.
— Сър? Добре ли сте? – прозвуча гласът на Станц по интеркома.
— Да, Станц, всичко е наред. – отвърнах – Но се опасявам, че успях да пробия корпуса на станцията от към реакторите. Няма опасност от тежки структурни промени. За сега…
Прекарахме още малко време в уточняване и после прекъснах връзката.
— Е, освен да се махаме от тук? – погледнах Ли.
Тя само кимна и ми махна да вървя пръв. Подсмихнах се, после поведох по тесния мост между реакторите.
Едва бяхме изминали няколко крачки, когато изведнъж сензорите на скафандъра ми запищяха – нещо голямо и живо се спускаше зад нас!
— Ли! Залягай! – извиках, докато се завъртах, но вече бе късно – азиатката отлетя покрай мен и се блъсна в близкия реактор. Скафандърът ? бе разкъсан и ясно виждах кръвта бликаща изпод него. За жалост нямах време да проверя състоянието ? – първо трябваше да се справя с нападателя ?.
Мини на 353.
Презареждане.
Ако имаш точки Броня, спечелени от прикритие, време е да ги задраскаш.
Мей Ли нанася 2зара (7) щета на един от противниците ти по избор. Ако това е достатъчно да убие Хувър – мини на
Ако код КОД “З”=10, можеш да игнорираш всички знаци (!) на следващите епизоди.
Направи проверка за Ръкопашен Бой:
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 297.
Ако резултатът е 9, 10, 11, 12 или 13 – мини на 337.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 347.
Отправих няколко изстрела към създанието, колкото да привлека вниманието му и започнах да отстъпвам. Както и очаквах – то се засили към мен, но очаквах такава реакция – хвърлих се настрани от него и се претърколих чак до вратата. Ли вече бе избягала към реакторите. С усмивка се спуснах след нея и се обърнах да посрещна врага си.
(#)(*)
Мини на 369.
— Е, в крайна сметка не сме в задънена улица. Кейн и Хувър бяха така добри да ни я отворят. – заявих в заключение.
— Съжалявам, каубой – Ли посочи нещо зад мен – Боя се, че не.
Обърнах се – наистина, вратата изглеждаше затворена. Но пък Кейн и Хувър бяха десантчици – те нямаше да се вкарат в капана на тази стая.
Приближих се до вратата и започнах да я оглеждам, игнорирайки закачките на Ли за задънени проходи и десантчици. С малко търсене открих тънката плочка пъхната между двете крила на вратата – напълно незабележима на пръв поглед, изключително тънка и абсолютно прозрачна.
— Малък урок, младши лейтенант – заявих, докато включвах скафандъра си към плочицата. – Човек се учи, докато е жив.
— Какво е това?
— Би-полярна плоча. Ако се захрани с достатъчно енергия неутрализира магнитната енергия на ключалките на вратите. Самия аз сложих няколко по пътя насам. Въпросът е, колко енергия ще е нужна за тази врата…
Не успях да завърша изречението си, когато нещо изщрака в знак на успеха ми.
Мини на 139.
— Тогава да се махаме от тук – отвърнах спокойно. – херметизирай кораба и да излитаме.
Ли започна трескаво да натиска различни бутони. Катерът започна леко да вибрира, а вратите на хангара – да се отварят.
— Надявам се, че няма да ми удържат щетите от заплатата – промърмори Ли и включи двигателите.
В началото не разбрах шегата й, но после си спомних, че двигателите генерираха струя от нажежени до бяло елементи с температура близка до тази на някои по-студени звезди. От хангара не остана много, щом се отделихме от него.
Основния проблем на всеки космически кораб е набирането на скорост. Нищо не може да ускори огромната им маса от 0 до 10 000 километра в час за наистина бързо време. На големите бойни кораби са им нужни часове, за да ускорят. Катерите бяха по-добре, но все пак бяхме под риск – нямахме достатъчно аванс в разстоянието, за да развием максималната си скорост, така че всичко зависеше от Ли и уменията ?.
Направи проверка за Пилот на Май Ли.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 354.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 351.
Отдръпнах се от мъртвия си подчинен. Мразех такива ситуации. Командващия Офицер е длъжен да извършва екзекуциите на подчинените си, независимо дали като последен дар на милост или като наказание. И в двата случая не е приятно задължение. Гледах тъжно тялото на японеца, когато Хувър най-накрая се появи с резервния шлем в ръце.
Грабнах го от ръцете на десантчика и бързо замених този на Акиро – азиатеца бе мъртъв, но не и полазилите го гадинки. Вдигнах забралото и откачих петте плазмени гранати от колана на японеца. Махнах предпазителите им и ги натиках под яката му – нека проклетите буболечки се задавят с този десерт!
Свалих забралото на шлема на Акиро и го бутнах към пилотската седалка.
— Хайде! Имаме съвсем малко време. Излизайте!
Затворих вратата на пилотската кабина и се облегнах на нея. Нямаше какво да се чуе, но знаех, че гранатите са избухнали, превръщайки Акиро и всички гадни организми, налазили тялото му в микроскопични частици пепел и много пара. Превключих на вътрешния канал с Мей Ли.
— Мей, има опасност да сме се покрили с биологична зараза. Откачи совалката и ни остави малко да повисим във вакуума.
— Джонатан, всичко ли е наред? Защо не остави канала отворен! Побърка ме от притеснения! – Ли шепнеше, явно с надеждата помощника ? да не я чуе. Личния канал не можеше да се подслушва, но това не значеше, че някой не може да те чуе като говориш.
— Загубихме Акиро. По… особено гаден начин. Изпълнявай заповедите ми. Ще говорим после. Грифин, край. – прекъснах връзката и се обърнах към останалите от отделението. – Стандартна стерилизираща процедура, момчета. Ще повисим малко във вакуума.
И все пак, имаше бактерии, които оцеляваха във вакуум и при абсолютна нула. Можехме да загубим час и нещо, за да стерилизираме всичко по себе си с лек плазмен заряд, но беше ли нужно?
Да – мини на 341.
Не – мини на 2.
Сритах осакатения труп на паякоподобния си противник, колкото да се подсигуря, че е мъртъв.
— Какво беше това? – попита ме Мей Ли.
— Някакъв вид басилиск от Макрос 3. – отвърнах ?.
— Какво прави тук?
— От къде да знам? Може да е бил домашното животно на някой.
Тя изсумтя, оценявайки черния ми хумор. Аз от своя страна включих общия канал и заявих:
— Момчета, току що се срещнах с гигантски басилиск от Макрос 3. Внимавайте, може да има още от тях. Опасни са.
Четири утвърдителни “Тъй вярно, сър” ми отговориха – Станц, Джонас, Диксън и Вение. Но нито дума от Хувър и Кейн.
— Хувър, Кейн, отговорете. – нищо. Повторих повикването. И потретих. После изпсувах. – Нещо е станало с Хувър и Кейн.
— Ще се върнем ли да проверим? – попита Ли.
Замислих се. Да се върна обратно и да ги проверя беше времеемко ( на 7), а и не знам ако нещо ги бе победило, какво можех да направя сам срещу него. Така че може би трябваше да продължим? ( на 342)
Знаех със сигурност, че са извършвани оръжейни проучвания. Даже имах и почти цялата информация за тях. Да не говорим, че щях да се върна със съответната информация.
Боях се, че просто няма начин да науча какво друго е проучвано тук, без да проуча допълнително станцията. С останалите обновихме информацията си и намерихме една единствена част от станцията, която бе избегнала обход – реакторите и помещенията около тях.
Тъй като не исках да се бавя бързо взех решение – Диксън, Джонас и Станц щяха да подготвят катера за излитане, а двамата с Ли щяхме да проучим реакторите.
Мини на 338.
При поредната размяна на изстрели определено взех надмощието във всеки смисъл на думата. Кейн и Хувър не успяха да ме уцелят нито веднъж. Същото не можеше да се каже за мен, обаче!
(#)(#)(#)(*)(*)(*)
Мини на 307.
Отбележи си, че е изминал един час. КОД “Б”+15
След като излязохме от лабораторията погледнах Ли и я попитах
— Няма ли да споделиш с мен, какво откри из файловете в компютъра?
— Нищо, което да буди интерес. – отвърна ми тя — Научни данни, от които общо взето разбрах едно голямо нищо. Копирах всичко, естествено.
— Е, още една-две лаборатории и може би няма да имаме нужда от контролния център. Заповедите ни са да съберем възможно най-много от научната информация в компютрите.
— Както казва майка ми: “От твоята уста в Божиите уши.” Искам да се махна възможно най-бързо от това място – побиват ме тръпки от него.
Кимнах. И аз се чувствах по същия начин. Но имахме още много работа за вършене. На първо време, да видим, какво имаше зад втората врата.
Мини на 305.
КОД “З”=30
Тъкмо сверявах данните си с тези на останалите, с цел да фиксирам непроучените части от станцията, когато Ли извика изненадано:
— Джонатан, няма да се чудиш повече, как ще се измъкнем!
— Моля? – погледнах я
— В станцията има катер. Цял екипиран боен катер. Със способност за под-пространствен скок! Вече не сме в капан!
— Е, май ни остава само да го проучим, а?
Тя кимна. Не виждах по-добра идея, така че всички в купом тръгнахме към хангара на катера.
Мини на 343.
И двамата с противника ми си разменихме по един не особено приятен удар. Мисля, че и двамата се притеснявахме повече от прикриващия огън, отколкото от собствените си сблъсъци.
(!)(!!)(#)
Ако току-що си убил Кейн – мини на 345.
Ако тези щети са достатъчни, за да премахнат Хувър – мини на 294.
Ако ли не – върни се на 327.
Пътя към самите реактори не беше интересен – типичната поредица от тунели и помещения. Виж, самата врата към реакторното помещение бе интересна. Напомняше ми на вратата за хангара – масивна, бронирана и със сложна електронна ключалка. Мразех този тип врати!
— Нямаме паролата, така че ме остави да се опитам да я хакна, а? – подхвърли ми Ли, докато се включваше в инфопорта на вратата.
— Дали не е по-добре да привикам Станц? – подхвърлих.
— О, спокойно, Джони! Ще се справя и самичка. Всичко ще е наред.
Мини на 243.
КОД “Е”=10
Техниката бе мъртва, което бе жалко, но нямах време да я съжалявам.
— Ли, изкорми тия конзоли за информация. Станц, ела с мен, ще доведем Вение да ? помага.
Ли ме изгледа укорително, сякаш аз бях виновен за смъртта на жената и се зае със задачата си. Въздъхнах и подбрах Станц с мен.
Мини на 210.
— Тогава да се махаме от тук – отвърнах спокойно. – херметизирай кораба и да излитаме.
Ли започна трескаво да натиска различни бутони. Катерът започна леко да вибрира, а вратите на хангара – да се отварят.
— Надявам се, че няма да ми удържат щетите от заплатата – промърмори Ли и включи двигателите.
В началото не разбрах шегата й, но после си спомних, че двигателите генерираха струя от нажежени до бяло елементи с температура близка до тази на някои по-студени звезди. От хангара не остана много, щом се отделихме от него.
Проблемът на космическите кораби бе един – инерцията. Дори с най-силните двигатели задвижването на многотонните структури, каквито са корабите бе ужасно трудно. Спирането не бе по-лесно, но в момента не ни засягаше особено.
Естествено, още в момента, в който напуснахме прикритието на базата покрай катера ни прелетяха няколко лазерни лъча. Разпратих хората си по важните пунктове – Станц и Джонас на атакуващите кули, а Диксън при баражните батареи. И после зачаках.
Всичко вървеше добре, до момента, в който Ли изика:
— Баражните батареи спряха! Диксън ги изключи!
— Какво?! – извиках. После включих интеркома – Диксън! Обясни!
Отговори ми само тишина. Малко след това катерът се разтърси, а няколко индикатора започнаха да светят в червено.
Ако КОД “Е”=10 – мини на 355.
Ако ли не – мини на 358.
КОД “Ж”=1.
Отбележи си, че е изминал един час.
Пълната процедура по стерилизация беше дълга, досадна и изискваше поне двама души. Бавното обгаряне на всеки квадратен милиметър с плазмен пистолет на ниска мощност е адски досадно нещо. Един час мина, докато стерилизираме всеки костюм. Надявах се, самото забавяне да не се окаже някакъв проблем в дългосрочен план.
Мини на 2.
— Не. Ако не могат да се справят с противника си, значи и аз няма да мога. Няма смисъл. Продължаваме към капитанската каюта – от там ще можем да поемем контрол над базата, което е приоритетът ни.
— Не ти ли пука, какво е станало с тях?
— Пука ми! – отвърнах рязко. – Просто имам други приоритети. Имам още четири души, за които да се грижа.
Ли само въздъхна и ми махна да водя.
Мини на 5.
Естествено, нищо не бе толкова лесно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Най-малкото попаднахме на изключително високо ниво ключалка. Не разполагахме с паролата, но вече ми бе писнало от бавене, а и имах още четири десантика със себе си. Кимах на Станц, който извади поредната жица пластичен експлозив от някъде (този човек бе неизчерпаем запас от взривни материали!) и превърнахме вратата в жалка картинка.
Зад нея имаше огромен вътрешен хангар и очаквания от нас Катер.
— Интересно – промърмори Ли.
— Какво? – попитах я.
— Мислех, че Империума няма такива машини от близо век. – отвърна ми тя. – Щурмовите катери се оказват безполезна идея…
— Би ли обяснила по-подробно?
— Добре де…
Мини на 149.
Можеш да смениш оръжието си.
Оставих оръжието ми да се плъзне на земята и подготвих собственото си острие. Когато противникът ми замахна аз вече бях готов да го посрещна и да избегна каквито и да са щети.
Мини на 327.
Острието ми отне и последните искри живот от Кейн. Очите му се разшириха, а на устните му се изви откровено откачена усмивка. Последните му думи бяха също толкова безумни:
— Пак ще се срещнем, Грифин. Скоро!
Блъснах трупа му на земята и се намръщих – не очаквах такива луди брътвежи от него.
Продължаваш на записания победен епизод.
Гледах катера и обмислях следващия ни ход. При по-внимателния оглед се оказа, че катерът явно е бил подложен на профилактика или подобрения, защото двигателят му бе разглобен. Нищо фатално, но щеше да ни отнеме известно време, докато го подготвим за излитане. Около час, ако се вярва на преценката на омазаната в хидравлична течност Ли.
— Джонатан, всеки може да закачи кабелите. – подхвана тя, след като се измъкна от разглобения двигател. – Защо не оставим тежката артилерия да се погрижи за това, а двамата с теб да хвърли един поглед на останалата част от станцията?
— Няма голям смисъл – Кейн и Хувър са омели доста добре информационните банки. – отвърнах.
— Да, но аз намерих малко следи – самодоволно ми заяви тя – ще ти спестя техническата част, знам че не те интересува особено, за това просто ще ти кажа, че изпитвам неудържимо любопитство към реакторната зала на станцията.
— Добре, ще взема Джонас или Станц и ще отидем да видим, за какво става дума.
— Джонатан! – възкликна рязко тя. – Аз идвам с теб. Десантниците ти могат да сглобят проклетия двигател и сами. Но в отварянето на врати са леко ограничени. И шумни.
Поспорихме още малко, но накрая се предадох – щом Ли си наумеше нещо, на човек му бе нужен цял боен крайцер, за да я спре (това всъщност е вярно… някой ден ще ви разкажа и тази история). Така че махнах на Станц и останалите да почват да сглобяват двигателя на катера, а двамата с Ли тръгнахме към реакторите…
Мини на 338.
Удара ми се плъзна по бронята на противника ми. Не очаквах да стане така и докато изтегля ръката си, неговото острие се впи в уязвимата ми мишница. Изръмжах и продължих с танца на остриетата.
(!)(!!).
Мини на 327.
Преди да се спусна за нова атака, една от малките, на пръв поглед абсолютно безполезни плазмени топки излитащи от пистолета на спътничката ми се заби право в забралото на шлема на Хувър, разбивайки очевидно отслабената сплав и превръщайки лицето му куп изгорена тъкан.
Кейн излезе от прикритието си и се втурна към мен. Посрещнах го с бърз ритник в корема и пак се спуснах право към него. Обичам, когато противниците ми загубят хладнокръвието си.
От сега нататък игнорирай всички знаци (!) до края на битката. Върни се на 327, за да свършиш работата.
— Ли, имаш доста да учиш за десантчиците. – отвърнах ?. – Не съм преставал да поддържам връзка с другите. Просто ползваме код, а не думи.
— Код ли?
— Да, базира се по същност на морзовата азбука, но е по-сложен. Само десантчик може да го ползва с лекота, защото е вграден в чипа ни.
— Значи това са тези припръщявания в ефира. – изведнъж въздъхна тя – Аз си мислех, че са смущения.
— Това е идеята. Щом няма думи – всичко е наред…
— Лейтенант! Трябва да видите това! – сякаш по някакъв странен закон на вселенското извратено чувство за хумор ме прекъсна гласът на Станц.
— Какво има, сержант? – отвърнах.
— Сър, наистина трябва да го видите. Това е малко отвъд възможностите на един стар сержант. Иска се офицерска мисъл.
— Добре старо куче такова, къде сте?
— На ниво две в трета зона. Елате възможно най-бързо. Позволих си да заповядам на Диксън и Вение да пазят цилиндъра, след като свършиха с огледа на първо ниво.
— Добре, Станц, идваме. – прекъснах връзката и погледнах самодоволната физиономия на Ли. – Да не си посмяла да кажеш нещо по въпроса.
— О, не бих и посмяла да се подигравам на по-висшестоящ от мен. – отвърна ми тя.
Реших, че е по-добре само да изръмжа.
Мини на 4.
— Значи, ще се бием! – отсякох. – Нека им покажем, на какво сме способни!
Решението ми бе посрещнато с овация – няма да намерите нито един войник от Имперската флота, който да не предпочете да се бие, пред това да бяга. Идеята бе, че офицерите имаме повечко мозък и по-добра преценка на ситуацията. За секунда се замислих, дали наистина е така, после разпределих хората по местата им.
Мини на 359.
Не мога да отрека, че Ли даде всичко от себе си, за да ни накара да ускорим максимално бързо. Но на този свят има нещо наречено “късмет” – ползваме го, за да обясним гадните малки фактори, които са извън наш контрол. В конкретния случай, това бе астероид с маса почти, колкото тази на кораба ни.
Ли бе принудена да го заобиколи, за да избегнем сблъсъка. Нищо лошо, но това ни забави. Катера на кобрите вече бе влезнал в обсег и покрай нас прелетяха няколко лазерни лъча. Разпратих хората си по важните пунктове – Станц и Джонас на атакуващите кули, а Диксън при баражните батареи. И после зачаках.
Всичко вървеше добре, до момента, в който Ли изика:
— Баражните батареи спряха! Диксън ги изключи!
Е, очевидно днес не ни беше ден!
— Какво?! – извиках. После включих интеркома – Диксън! Обясни!
Отговори ми само тишина. Малко след това катерът се разтърси, а няколко индикатора започнаха да светят в червено.
Ако КОД “Е”=10 – мини на 355.
Ако ли не – мини на 358.
Започнах да викам към създанието и да го обсипвам с изстрели. Ефекта бе мигновен – стоножката-горила-вълк се спусна към мен, но не успя да ме хване – бях прекалено бърз за нея.
Отстъпих назад и на страни, дебнейки точния момент. Видях, че Ли се измъква през вратата и се усмихнах – явно бе схванала идеята ми. Нямах особено време да се радвам на ситуацията – проклетото чудовище отново се опита да ме докопа.
Този път обаче бях подготвен – отскочих в страни, претърколих се и още щом се изправих обсипах близкия пашкул с изстрели. Киселината обля дясната страна на мутанта. В началото се притесних, че може би създанието ще е устойчиво на ефекта й, но опасенията ми се разсеяха, щом видях, как кожата му започна да се разяжда.
Не мислех да губя време, за това просто се спуснах към вратата и излязох от проклетото помещение.
(#)(#)(*)
Мини на 360.
Мей Ли понася 10 точки щети.
Сталкер
Епизод: 400
Живот: 100
Броня: 3
Щети: 10 + 1зар (13) (!)
Пред мен бе застанало най-отвратителното създание, което бях виждал. А бях виждал някои наистина отвратителни неща през живота си!
Веднага си личеше, че е създадено, а не е еволюирало. Няма еволюционна сила на този свят, която може да комбинира тяло на стоножка с торс на горила, да добави глава на вълк и четири огромни крайника, завършващи със зловещо извити нокти. И да покрие всичко това със змийски люспи. Но най-ужасяващото бе, колко човешко изглеждаше лицето на създанието, въпреки животинските черти. Очите определено бяха човешки, но някак празни.
Никога не съм вярвал в наличието на душа и т.н., но изведнъж станах вярващ – ако не сте видели такъв поглед, няма как да ме разберете. В очите се четеше кръвожадност и жестокост, но нещо липсваше – някакъв малък блясък, който отличаваше живите същества от киборгите… не подлежи на обяснение с думи, признавам ви.
Масата му определено щеше да е проблем – проклетото създание изглеждаше достатъчно голямо, за да понесе големи поражения, преди да умре.Освен това„ подозирах, че тези гигантски нокти са способни да пробият бронята на скафандъра ми.
Нямах много време за размисли, обаче – чудовището се спусна към мен, изправяйки ме пред избора да се бия или да бягам. Нямаше как да пропусна мишена от толкова близо ( на 357.), но от друга страна може би нямаше да успея да му нанеса достатъчно щети, за да го спра, така че може би трябваше да заложа на рефлексите си и да се пробвам да отскоча в страни ( на 360.).
Ли бе най-добрия пилот, който познавах и днес тя само потвърди вярата ми в уменията ?. Катера излетя от станцията използвайки максималната си възможна тяга – изключително рисковано решение, между другото, поради възможността да се разтопят самите двигатели.
Ли умело контролираше силата на натоварване така, че да не предизвика дефекти в двигателите, но в същото време да извлече максималната възможна скорост от тях. Кобрите можеха само да се надяват да ни настигнат.
Не ми се мислеше, какво щеше да стане, ако Ли обърка изчисленията си дори с частица от стотната. Тъй наречената гравитационна прашка, криеше и своите рискове – ако се оттеглиш твърде рано – губиш добитата скорост в самото измъкване. Ако изчакаш твърде много – корпусът ти не може да поеме натоварването и двигателите продължават напред, а корпуса – надолу. Неприятно преживяване.
За мое щастие, Ли бе най-добрата – макар целия катер да се разтресе от напрежението и в един момент да се зачудих, дали десантния скафандър ще ме предпази при падане от висока орбита – и ни измъкна. След това вече имахме достатъчно ускорение, за да избягаме на проклетите кобри.
Мини на 361.
КОД “К”=10.
— Опитай се да си върнеш контрола над баражните батареи! – заповядах на Ли. – Аз ще се опитам да стигна до Диксън.
Изтичах в коридора зад пилотската кабина, после се спуснах по стълбата към долното ниво – там някъде трябваше да е контролната зала за баражните батареи. Вратата ? не бе заключена, така че просто извадих оръжието си и влетях вътре.
За моя изненада Диксън не бе там. Единствено скафандъра му бе подпрян на контролната конзола. Късно се усетих, че бях измамен. Всъщност се усетих, когато люка над стълбата водеща към това ниво се захлопна.
— Ли! Диксън ми се измъкна, запечатай кабината! – извиках по комуникатора си, докато се опитвах да отворя люка.
— Късно, лейтенант – чух гласа на Диксън. – Мостика е в ръцете ми, също и вашата приятелка. На която ще заповядате да спре катера и да изчака да бъдем взети на абордаж от преследвачите ни. Адмирал Грейдер очаква всички ни.
— Адмирал Грейдер се намесва в операция заповядана от флаг-адмирал Коморин. За него ще е по-добре да научи къде е мястото му. Заповеди от флаг-адмирал могат да бъдат отменени единствено от мнозинство във Военния Съвет или с личен Имперски Декрет.
— Адмирал Грейдер контролира поделение “Кобра”, лейтенант – отвърна ми артилерийския сержант. – Неговите заповеди са абсолютни!
— А йерархията да ходи на майната си, нали? – измърморих.
Бях изправен пред сериозна дилема. Вярвах, че Диксън е способен просто да разстреля Ли и да се опита сам да контролира катера. От друга страна, ако сега заповядах да се предадем, дори да се справех с Диксън, бягството ни щеше да е почти невъзможно. Дилемата бе отвратителна – дали да рискувам живота на приятелката си ( на 363) или да рискувам цялата мисия ( на 374).
Започнах да викам към създанието и да го обсипвам с изстрели. Ефектът бе мигновен – гадината се спусна рязко към мен… и тогава пробойната в плана ми си пролича…
Не мога да заявя спокойно, че бях екипиран за бързо отбягване на големи и бързи създания. По-скоро бях екипиран да се срещам с тях в близък бой. И точно това ми се случи.
Опитах да отстъпя в страни, но не бях достатъчно бърз и се озовах в прегръдката на чудовището. От силата на сблъсъка изпуснах оръжието си, горните му крайници се забиха в скафандъра ми и веднага разбрах, че имат силата да го пробият. Нямах друг избор, освен да се опитам да се откъсна от него със сила, така че стъпих здраво на краката си и напрегнах цялото си тяло…
Направи проверка за Физика. Можеш да използваш подсилване от скафандъра си.
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 364.
Ако резултатът е 13 или по-малко – попадаш на 370.
Ако си въоръжен с лазерната карабина “Матилда” – мини на 362.
Ако използваш което и да е друго оръжие – мини на 368.
— Мисля, че Диксън е поредната кобра – изръмжах. – Можеш ли да поемеш контрола над батареите от тук?
— Сигурно! – отвърна ми Ли – Но не и докато отбягвам обстрела от преследващия ни катер!
— Аз… аз мога да ги включа обратно. – обади се плахо техничката
Отне ми секунда да реша, че по-зле нямаше на къде да отидат нещата, така че ? махнах да се заеме. През това време предупредих Станц и Джонас да се барикадират здраво и запечатах реакторните помещения – дори да искаше, Диксън нямаше да може да ни осакати повече.
— Готово! – извика техничката. Явно вече не бяхме толкова оголени, колкото преди.
— Добре, сега мисля, че е време да намеря Диксън и да му набия малко мозък в главата – заявих и отворих вратата на мостика.
Оказа се, че съм подценил Диксън – той много добре знаеше, че ще го подгоня. И бе решил да мине в атака.
Още щом вратата се отвори, два крака ме изритаха в шлема, карайки ме да губя равновесие и да се стоваря тежко на земята. Преди да направя, каквото и да е, Диксън (който бе свалил скафандъра си, залагайки на подвижност, а не на защита) мина покрай мен, измъкна Ли от креслото ? и с злобна усмивка опря бойния си нож в гърлото ?. Другата му въка стискаше най-обикновен плазмен пистолет, насочен към техничката.
— Е, лейтенант? – заговори ми той – Съветвам ви да не опитвате никакви геройски изпълнения. Иначе няма да има кой да пилотира кораба ви.
Изправих се бавно, обмисляйки следващия си ход. Диксън се бе накачил с множество остри метални неща – любимия му вид оръжия – като се почне от най-обикновен боен нож, голям десантен меч и различни оръжия, които познавах само по име, но си нямах никаква идея за какво служат. В тесния мостик, умението му с хладните оръжия определено щеше да му даде голямо предимство.
Отпуснах ръцете си внимателно и заговорих, с надеждата да му отвлека вниманието:
— Е, Диксън, как е да си Кобра? По мое време за кобри подбираха само най-долните типове.
Нещо в него трепна – може би трябваше да продължа приказките, с надеждата да го разсея?
Направи проверка за Психика
Ако резултатът е 11 или повече – мини на 378.
Ако резултатът е 10 или по-малко – мини на 382.
Седях в креслото на втория пилот и чаках. Планът ни щеше да е успешен само и единствено, ако постигнем пълна изненада. Дори реакторите на катера работеха едва-едва.
Облегнах се с усмивка в очакване. Скоро всичко щеше да се реши.
Ако КОД “Е”=10 – мини на 408.
Ако ли не – мини на 414.
Идеята ми като цяло не бе лоша. Само че бях забравил, колко тесен е мостът между реакторите. Хвърлих се настрани от щурмуващото ме чудовище и изведнъж осъзнах, че нямам опора под краката си и полетях като камък към пода на реакторното отделение.
Направи проверка за Практик. Ако резултатът е 9 или повече – мини на 371. Ако резултатът е 8 или по-малко, продължи да четеш.
Можех просто да стигна до там и да забавя падането си с вградените двигатели на скафандъра ( на 375.) или да използвам вградената му магнитна кука, за да се закрепя за някоя от стените ( на 379.)
Всичко вървеше добре – кобрите осъзнаха, че не могат да ни настигнат и се оттеглиха към станцията. Ли се отпусна и започна да планира скок обратно към флота, а аз започнах да се измъквам от бойния си скафандър – вече нямаше да ми е нужен.
Може би половин час бе минал, от как избягахме на кобрите, когато изведнъж катера се изключи. Честно казано не знам дали бих могъл да дам по-добро определение от това – всичко изведнъж остана без енергия. Сякаш главния реактор бе спрян. Погледнах питащо Ли, докато се понасях из пилотската кабина – изкуствената гравитация също бе изключила.
— Не ме гледай така – отвърна ми азиатката, докато извикваше различни прозорци на екрана на контролния си пулт. – Не бях аз!
— Поне вторичните системи работят, което е добре – казах, търсейки някакво успокоение.
— Не ми помагат особено. Нямам си и идея, какво става. Нито главния, нито вторичния реактор отговарят на командите ми. Трябва да отида до самия реактор… — приятелката ми посегна да освободи коланите на седалката си, но ръката ми я спря.
Ако КОД “Е”=10 – мини на 366.
Ако ли не – мини на 380.
Лазерната карабина “Матилда” бе оръжие проектирано да пробива бронята на бронирани машини. И точно в битки с такива противници показваше прекрасните си свойства.
Изстрелях зарядът в батериите ? почти от упор в торса на чудовището. Макар и лъчевите оръжия да не генерираха никаква възпираща сила, естествена реакция на всеки организъм е да се отдръпне от болката.
(#)(*)
Чудовището буквално се закова на място и загледа дупката в гърдите си, давайки ми време да заложа всичко на карта и да се опитам да подсиля следващия изстрел на карабината, преди то да ми скочи ( на 365.) или да заложа на по-сигурно и да сменя оръжието си и да стрелям на месо докато ми се нахвърля за втори път ( на 368.).
Взех решението без да се колебая – имахме по-голям шанс да оцелеем, ако се борехме, отколкото ако обърнехме на бяг. Директно прекъснах връзката и изкъртих контролния панел на люка. Преди да влезна в академията бях в част специализирала в корабни десанти, така че знаех как да се справя с един прост люк.
Отне ми не повече от тридесет секунди, за да дам няколко проводника на късо и да освободя ключалката, После бързо се насочих към пилотската кабина, от където се чуваше следния разговор:
— Свържете се с него, младши лейтенант! – Диксън говореше насечено и възбудено – явно не бе очаквал да срещне съпротива.
— И защо в името на всички звезди бих сторила това? – отвърна му Ли.
— Защото в противен случай, кариерата и животът ви свършват тук!
— Мило дете – започна приятелката ми с отегчен тон – Преди да влезна в Академията бях пилот на прехващач. С всяко излитане поемах риска да се забия право в прелитащ под сензорите астероид. Не ме е страх от смъртта. Размахвай ножчето си колкото си искаш. Не ме плаши.
— Не ме предизвиквай, жено! – изкрещя кобрата. – Спри проклетите двигатели и кажи на Грифин, че трябва да се предаде!
— Спри си ги сам. И без това Джонатан ще ти вземе главата в най-скоро време. Той мрази предателите.
Вратата на кабината не бе затворена напълно и виждах, как Диксън ръкомаха пред приятелката ми. В едната му ръка имаше плазмен пистолет, а в другата – стандартен десантен нож. Извадих оръжието си и се прицелих внимателно. Дали трябваше да стрелям веднага ( на 386.) или да изчакам с надеждата Ли да се справи със ситуацията ( на 391.)?
В моменти като този се радвах, че съм преминал всички биологични промени, през които преминават десантчиците. Чистата физическа мощ, която притежавах, подсилена от екзоскелета на скафандъра бе опияняваща…
Първичен рев се откъсна от устните ми, докато повдигах чудовището във въздуха и го захвърлях настрани. Гадния мутант прелетя няколко метра, помитайки няколко пашкула по пътя си. Естествено, пашкулите се пръснаха и го обляха с киселината си.
Макар и изтощен, с усмивка се наведох и вдигнах оръжието си, докато гледах, как създанието се гърчи в агония. После бързо се насочих към вратата.
Мини на 367.
По принцип, лазерните карабини използват от енергията на скафандъра, за да стрелят. Но Матилда можеше и да се “презареди” – умишлено вкарване на допълнителна енергия директно от активните процеси – беше рискован ход, но ако бях достатъчно бърз, щях да стрелям от упор в главата на проклетия мутант и да го премахна от пътя си.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 12 или повече – мини на 373.
Ако резултатът е 11 или по-малко – мини на 376.
Вдигнах пръст до устните си, после включих интеркома:
— Екип Алфа, докладвайте!
— Тук Джонас. Хоризонтът е чист. – естествено, той не можеше да не се заяде – Виж, лейтенант, нищо против тъмнината, но поне малко отопление да пуснеш, а?
— Тук Станц. Хоризонтът е чист. – толкова. Не че очаквах нещо повече от него де.
Изчаках отговора на Диксън, но ми отговори тишина. Пробвах да се свържа няколко пъти с него, но не получих отговор.
— Стой тук. – казах на Ли. – Не ми харесва, когато някой не отговаря…
— Мислиш, че сме прихванали нещо на излитане?
— Или от самото начало…
— Не… Джонатан, никой не слага три кобри в отряд от шест души! – приятелката ми ме гледаше стреснато.
— Алфа по принцип е от 10 души. – отвърнах. После взех пистолета си и излязох в коридора.
Промъквах се бавно към реакторния отсек. Мразех липсата на енергия – да се носиш в безтегловност не е от най-приятните неща на света за едър човек като мен. По-притеснителен бе факта, че едва на 20 минути от нас при пълна скорост имаше цял катер, натъпкан с кобри.
Най-накрая се добрах до отсека, когато рязко спрях и се зареях на едно място – вратата бе открехната. Извадих пистолета си и се оттласнах натам, когато зад мен се чу лек шум. Имах частица от секундата да реша, какво да предприема – дали да се опитам да се обърна назад и да стрелям ( на 411) или да се опитам да се свия до една от стените на коридора ( на 419)?
Ли ме чакаше на моста. Усмихнах ? се и се обърнах да затворя вратата, когато мощен удар ме отхвърли напред. Стоварих се по очи до приятелката си и се обърнах рязко. Чудовището излизаше през вратата – киселината бе разяла голяма част от плътта му, но проклетата гадина още мърдаше.
Изправих се бързо на крака – истинската битка едва сега започваше…
Сталкерът губи 35 точки живот и цялата си Броня.
Мини на 369.
Обсипах чудовището с изстрели, но за жалост просто не притежавах достатъчна огнева мощ, за да го спра. Сблъскахме се и аз отлетях назад към мястото, на което бе паднала Ли. Ударът ми изкара въздуха, а и един от ноктите на създанието закачи лошо левия ми крак, но като цяло можеше и да е по-зле. Ли се бе изправила и насочваше пистолета си за стрелба. Бързо се изправих на крака – битката едва сега започваше.
(!)(#)(#)(*)
Мини на 369.
Странната мутация стоеше пред нас, а предните му крайници бяха широко разперени в явна подготовка за атака. Въпросът бе, какво точно да предприемем от тук насетне.
Можех просто да се надявам, че с директен обстрел ще успея да го убия, преди да ни види сметката ( на 394). Можехме да започнем да отстъпваме към изхода, с надеждата да блокираме проклетата гадина при реакторите ( на 398). Естествено, винаги можехме просто да му обърнем гръб и да бягаме към изхода ( на 403).
Въпреки силата на скафандъра си, въпреки нечовешката ми сила, придобита по време на подготовката ми за десантчик, въпреки огромният ми опит в близък бой с извънземни създания, в крайна сметка се оказа, че просто не съм достатъчно силен. За миг изпитах ужас, когато ноктите на мутанта пробиха скафандъра ми и се забиха в мен. После всичко почерня…
КРАЙ!
Една наистина откачена идея ми хрумна в движение и реших да я изпробвам. Беше си въпрос на чист късмет, дали ще успея, но всеки опит бе по-добър от нищо.
Десантните скафандри притежаваха малка десантна кука – тяло, способно както да се забие в стена, така и да се намагнетизира и да се закрепи за метал. Бързо вдигнах лявата си ръка и изстрелях куката към самото създание.
Планът ми се увенча с успех – зъбите на куката се впиха в кожата му и се разтвориха, причинявайки ужасна рана. Но може би по-важното бе, че куката успя да се захване на някакъв кокал и когато спрях развиването на кабела й, създанието рязко се наклони странично. Изръмжах, осъзнавайки, че тежестта ми не е достатъчна да го събори, но поредното прозрение ме накара да се насоча с главата надолу и да включа помощните двигатели на скафандъра.
Ефекта бе мигновен – създанието изгуби опора и полетя след мен. Проблемът бе, че се наложи да включа още веднъж двигателите, за да не се размажа в пода като настъпена хлебарка.
Създанието обаче нямаше двигатели, които да омекотят падането му – то се стовари на няколко метра от мен с отвратителния звук на чупещи се кости. С усмивка освободих куката и кабела се прибра автоматично. Бях останал с минимални запаси от енергия, но за сметка на това бях причинил несравними поражения на чудовището.
Но те явно не бяха достатъчни – гадното създание започна да се надига от земята. Изпсувах тихо – бях в абсолютно неизгодна позиция. Подът на залата бе с формата на купа, а проклетите реактори ограничаваха възможностите ми за бягство. Единственият ми разумен избор бе да се върна на моста, така че използвах последните си остатъци от енергия, за да изстрелям куката за втори път и да се изтегля нагоре.
Сталкерът понася 66 точки щети от падането.
Мини на 377.
Бързо отидохме до катера. Идеята ми бе да се изнесем възможно най-бързо от станцията, но съдбата не бе с нас – при по-внимателен оглед се оказа, че катерът явно е бил подложен на профилактика или подобрения, защото двигателят му бе разглобен. Нищо фатално, но щеше да ни отнеме известно време, докато го подготвим за излитане. Около час, ако се вярва на преценката на омазаната в хидравлична течност Ли.
— Джонатан, всеки може да закачи кабелите. – подхвана тя, след като се измъкна от разглобения двигател. – Защо не оставим тежката артилерия да се погрижи за това, а двамата с теб да хвърли един поглед на останалата част от станцията?
— Няма голям смисъл – Кейн и Хувър са омели доста добре информационните банки. – отвърнах.
— Да, но аз намерих малко следи – самодоволно ми заяви тя – ще ти спестя техническата част, знам че не те интересува особено, за това просто ще ти кажа, че изпитвам неудържимо любопитство към реакторната зала на станцията.
— Добре, ще взема Джонас или Станц и ще отидем да видим, за какво става дума.
— Джонатан! – възкликна рязко тя. – Аз идвам с теб. Десантниците ти могат да сглобят проклетия двигател и сами. Но в отварянето на врати са леко ограничени. И шумни.
Поспорихме още малко, но накрая се предадох – щом Ли си наумеше нещо, на човек му бе нужен цял боен крайцер, за да я спре (това всъщност е вярно… някой ден ще ви разкажа и тази история). Така че махнах на Станц и останалите да почват да сглобяват двигателя на катера, а двамата с Ли тръгнахме към реакторите…
Мини на 338.
Не напразно бях печелил награди за точна стрелба в Академията. Още преди чудовището да се е засилило към мен издърпах предпазителя на карабината, позволявайки ? да изхаби всичката налична енергия в скафандъра ми. След това всичко протече като на забавен кадър – чудовището се спусна към мен. Четирите му лапи бяха разперени за смъртоносна прегръдка, а устата му зееше разкривайки няколко реда зъби. Вдигнах карабината и пръстът ми започна да опъва спусъка… ноктите на предните крайници на създанието почти ме докосваха, когато дулото на оръжието ми се заби в пастта на звяра и натиснах спусъка.
Ефекта бе мигновен – чудовището остана без глава. За мое най-голямо щастие, централният му мозък явно бе там, защото тялото му се стовари на земята като кукла с отрязани конци. Ноктите ме погалиха по скафандъра, но без да ми причинят нищо повече от малко олющена боя.
Мини на 400.
— Добре! – отвърнах – Предаваме се!
— Постъпвате разумно, лейтенант. – отвърна ми самодоволно Диксън. – Сега ще ви помоля да излезете от скафандъра си и да се явите при мен. После, ще видим, какво ще правим.
С проклятия, ругатни и псувни изливащи се от устата ми изпълних нарежданията му. Не след дълго стоях в потната си униформа насред пилотката кабина, държан под прицела на плазмения пистолет в ръката на Диксън. Катерът на кобрите се приближаваше, а нашия бе увиснал в пространството. Бях готов да пищя от гняв – просто не беше честно да загубим в толкова късен момент. И тогава Диксън прояви небрежност – отвлече вниманието си в разговор с преследвачите ни, относно тактическата ситуация.
Нямаше как да изпусна възможността си – скочих върху него и бързо хванах врата му в ключ. Той реагира на мига, както се очаква от десантник и в следващите секунди двамата с него запазихме крехък баланс – аз се опитвах да счупя врата му, а той да ме хвърли на земята. Всичко опираше до уменията ни…
Направи проверка за Ръкопашен Бой за Джонатан Грифин.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 404.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 407.
Приземяването не беше от най-трудните задачи – двигателите на скафандърът ми осигуриха достатъчно тяга, за да се приземя на краката си. Въпросът бе, сега на къде? Малките стабилизиращи двигатели не можеха да ме върнат до моста – налагаше се да се изкача с помощта на магнитната си кука.
Преди да взема някакво решение, от моста към земята полетя тялото на Ли в малкия ? пилотски скафандър. Изругах и затичах към мястото, което смятах, че ще се приземи – ако не я хванех навреме падането можеше спокойно да я убие!
Ако си в лек скафандър – мини на 381.
Ако случая не е такъв – попадаш на 385.
Сметките ми излязоха криви – успях само да освободя предпазителя и да влея цялата възможна енергия от скафандъра си в карабината, преди чудовището да се забие в мен. От силата на удара изпуснах карабината и отлетях назад, строполявайки се до Ли, която бе започнала да се изправя на крака.
Всичко това имаше и добра страна – претоварената карабина просто избухна под чудовището, изгаряйки голяма част от коремът му. Надигнах се, вадейки резервното си оръжие – битката едва сега започваше.
Джонатан Грфин понася 10 точки щети. Сталкерът понася 25 точки щета от взрива. Наличната енергия в скафандъра на Грифин е равна на 0.
Мини на 369.
Покачих се обратно на моста и отидох до Ли, която едва се държеше на краката си.
— Уби ли го? – попита ме тя веднага.
— Не. – отвърнах. – Да се надяваме, че не е добър катерач.
Странен звук ме накара да се обърна и да изохкам.
— Е, явно е. – подхвърли Ли.
Създанието се катереше по един от реакторите с явното намерение да ни нападне. Веднага открихме огън по него, но не забелязах особен ефект. Едва след няколко изстрела, чудовището скочи с неочаквана грация на моста.
Имах неприятното усещане, че битката едва сега започва.
(#)(#)(#)(*)
Мей Ли нанася 13 щети на Сталкера.
Мини на 369.
— Сигурно си горд, че трябва да убиваш собствените си братя, а? – подхвърлих
— Нищо не разбираш – изръмжа той. Но оръжията му все още бяха в готовност да убият двете дами.
— О, напротив, разбирам. – отвърнах му. – Самия аз бях Кобра, разбираш ли. Преди да ме изберат за Академията естествено. Още тогава корпуса бе започнал да се разлага. Само безмозъчни инструменти и бездарни войници биха обърнали оръжия срещу бойните си другари по заповед на някой, който не познават. Е и жадни за власт садисти също. Кажи ми сержант, от кой тип си ти? От безмозъчните оръжия? Не мога да кажа, че си бездарен войник. Но след като не си нито едно от двете значи си просто садист. Обичаш да властваш, да причиняваш болка. Как не вързах две и две. Хващам се на бас, че службата ти на “Ганимед” съвпада с потушаването на бунта там. Е, хареса ли ти да избиваш беззащитни техници? Да измъчваш жени? Хареса ли ти, сержант?
— Нищо не разбираш! – изкрещя той и оръжията му инстинктивно се насочиха към мен. Аз само това и чаках – извадих пистолета си и стрелях.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 384.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 388.
Изстрелях куката скрита под бронята на лявата си предмишница към близкия реактор. Комплексната магнитна кука се закачи за стената, а макарата спря полета ми към земята и ми позволи да се издърпам обратно на нивото на моста.
Ако си използвал лазерната карабина в последния епизод, се налага да я хвърлиш на пода, което я превръща в неизползваема развалина.
В момента, в който постигнах визуален контакт с чудовището открих огън. И добре, че го направих – проклетия мутант се бе насочил към Ли, с явното намерение да я довърши. Няма нужда да ви казвам, че не бях очарован от идеята, така че открих огън.
Не мога да кажа, че попаденията нараниха особено създанието, но пък го разгневиха достатъчно, за да се обърне към мен и да остави Ли на мира.
Можех да го посрещна на позицията си. Предимството щеше да е възможността да продължа с обстрела (на 383). Минусът беше, че щях да съм като в капан, висейки на куката си. Можех и да опитам да се върна на моста (на 387), но скокът беше рискован.
A1=13
— Не е нужно! – обади се техничката. – Можем да заобиколим част от системата и от тук.
— Заеми се – кимнах й, после включих интеркома – Отряд “Алфа”, докладвайте.
Джонас и Станц откликнаха веднага, като първия се заяде дружески за липсата на енергия. От Диксън, обаче не получих отговор. С Ли се спогледахме разтревожено.
— Мислиш ли, че сме хванали нещо на тръгване? – попита ме тя.
— Или това, или от самото начало на мисията. – изръмжах.
— Джонатан, никой не слага три кобри в отряд от шест души!
— Алфа е десетка, по принцип. Последната им мисия им се отрази доста тежко. Не колкото тази, но почти.
Ли отвори уста да каже нещо, но в този момент реакторът отново заработи. Което включи и изкуствената гравитация. В резултат на което се озовах проснат на земята по корем.
— Съжалявам – обади се ефрейторът – бях се стоварил до нея от височина около метър. Нищо ми нямаше, но ми изкара въздуха.
— Няма проблем – изръмжах. – Всичко ли е наред.
— Ако питате за енергията – да, сър! – отвърна ми брюнетката.
— Не съм в настроение за шеги, ефрейтор.
— Сър, имам добра и лоша новина. – махнах ? да продължава – Лошата новина е, че един от хората ви е изключил ръчно двигателя. Добрата е, че го заключих в реакторната зала и му отнех контрола – в момента е изцяло в наша власт. Мога просто да източа въздуха…
— Не! – прекъснах я. – Искам да си поговоря с него първо.
Мини на 440.
Едно от най-хубавите неща на лекия десантен скафандър бе скоростта му. Разстоянието между мен и Ли не бе никак малко, но успях да стигна навреме и да успея да я хвана в последния момент. Стоварихме се на земята и се превъртяхме няколко пъти, спирайки се в самия център на пода. В момента, в който успяхме да се изправим, буболечката ни последва с невероятно изящен скок.
Мини на 389.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 13 или повече – мини на 386.
Ако резултатът е 12 или по-малко – мини на 390.
Без да прекратявам дори за секунда огъня, промених позицията си, така че да стъпя здраво на стената на реактора. Залагах най-вече на собствената си маса и защитата на скафандъра си, за да оцелея неминуемия сблъсък. Естествено, таях надежда, че може и да успея да убия чудовището, преди да ме докопа.
Чудовището започна да се катери по съседния реактор, при това доста елегантно, въпреки обстрелът ми и абсолютната липса на опора. Малко преди създанието да се изравни със мен и да ми скочи през умът ми мина мисълта, че може би не бях избрал най-умния начин за действие.
Сблъсъкът беше титаничен – общата ни тежест скъса въжето на куката ми и ни запрати в свободно падане към моста. Към двата забиващи се в мен крайника се добави и неприятното усещане от сблъсъкът ми с моста. Превъртях се няколко пъти и се изправи в близост до Ли. За мое най-голямо съжаление изпитвах усещането, че битката едва сега започва.
(!)(#)(#)(#)(#)(*)(*)
Грофин понася 10 точки щета от падането.
Мини на 369.
Бях по-бързия от двама ни – изстрелът ми попадна точно в челото му, пращайки го в отвъдното за стотни от секундата. Пистолетът и ножът се изхлузиха от омекналите му пръсти и трупът му се стовари на земята.
— Ли, разкарай ни от тук по-бързо! – извиках на приятелката си.
Ли изобщо не загуби време в изненади и благодарствени речи, а директно скочи на пилотското кресло и изключи автопилота. Реших, че не искам да ? се пречкам и просто извлякох тялото на Диксън до най-близкия шлюз, където го натъпках в спасителен пашкул и го изхвърлих в космоса – за такива като него такова погребение беше достатъчно.
Оказа се, че това ми действие всъщност ни помогна много, защото кобрите се отклониха от курса си, за да го приберат. Това ни даде достатъчно време да развием максимална скорост и да стоим далеч от тях достатъчно дълго, за да изчислим под-пространствен скок.
Мини на 497.
Спуснах се към Ли с цялата бързина, на която бях способен, но не успях да стигна навреме. Трябва да призная едно нещо на приятелката си – тренировките в Академията я бяха превърнали в нещо повече от пилот. Дребното и уязвимо момиче, с което се запознах в първи курс, бързо осъзна, че никога няма да има физическата сила на десантчиците около нея. За това бе заложила на бързината и координацията си. Така че, Ли все пак успя да омекоти удара до известна степен, но въпреки това падането си бе ужасно.
Ли понася 7 + 1зар (10) щети. Ако е умряла играта приключва до тук.
Вдигнах я внимателно на крака, благодарейки на инженера проектирал всички бойни скафандри на Империума за вградената им поддържаща структура, позволяваща на носещия ги да бъде ефективен дори на практика да няма нито една здрава кост в тялото си. Ли не беше в добро състояние, но беше жива и можеше да се движи.
Тъкмо обмислях, как да се измъкнем през някой от сервизните коридори, когато осъзнах, че няма да стане – чудовището скочи след нас, приземявайки се доста по-елегантно от Ли.
Мини на 389.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 393..
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 397.
Заех по-устойчива позиция, без да прекратявам стрелбата, докато чудовището се изкачваше с учудваща грация по стената на съседния реактор, практически пренебрегвайки обстрелът ми. Изчаках до последния момент, преди да скоча обратно към моста.
(#)(#)(*)
Направи проверка за Физика.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 396.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 392.
Стреляхме почти едновременно. За мое щастие, обаче аз все още носех скафандъра си, който ме предпази в голяма степен от изстрела на сержанта. Диксън обаче бе абсолютно незащитен, а и стрелбата ми бе за учебник – изстрелът ми попадна точно в челото му, пращайки го в отвъдното за стотни от секундата. Пистолетът и ножът се изхлузиха от омекналите му пръсти и трупът му се стовари на земята.
— Ли, разкарай ни от тук по-бързо! – извиках на приятелката си.
Ли изобщо не загуби време в изненади и благодарствени речи, а директно скочи на пилотското кресло и изключи автопилота. Реших, че не искам да ? се пречкам и просто извлякох тялото на Диксън до най-близкия шлюз, където го натъпках в спасителен пашкул и го изхвърлих в космоса – за такива като него такова погребение беше достатъчно.
Оказа се, че това ми действие всъщност ни помогна много, защото кобрите се отклониха от курса си, за да го приберат. Това ни даде достатъчно време да развием максимална скорост и да стоим далеч от тях достатъчно дълго, за да изчислим под-пространствен скок.
Джонатан Грифин понася 4+2 зара (11) точки щета.
Мини на 497.
Боят в дъното на купата, която представляваше подът щеше да е всичко друго, но не и успешен за нас. За това бързо изстрелях магнитната си кука към горния край на един от реакторите и включих вградената в скафандъра макара, издигайки себе си и спътничката си на много по-удобна позиция за битка.
Таях известна надежда, че гадната буболечка нямаше да ни последва, но създанието просто започна да се катери (изключително елегантно при това) по съседния реактор. Ако не друго, поне успяхме да приготвим оръжията си и да го атакуваме няколко пъти. Но не изглеждаше като да имат особен ефект.
Гадината стигна до нивото на моста и скочи на него. Битката едва сега започваше…
Сталкерът понася 8 точки щети от Мей Ли. Налага се да изразходваш 20 точки енергия за цялата каскада. Ако нямаш достатъчно енергия, приеми, че си изразходвал всичката налична такава.
(#)(#)(*)
Мини на 369.
Оказа се, че не съм достатъчно добър. Изстрелът ми го уцели във врата, прекъсвайки гръбначния му стълб. Не лош изстрел, като цяло, но ми бе отнел част от секундата повече от безопасното – десантния нож се заби през гръдната плоча на скафандъра на Ли, пробивайки пластичната броня като хартия.
Приятелката ми изпищя от болка и падна на колене, стискайки дръжката на ножа. Ясно видях, как изкашля кръв. Спуснах се към нея и я положих внимателно на земята, после извадих ножа и оставих системата за лечение на скафандъра ? да си върши работата.
— Е, целта е постигната – изхриптя Диксън – Нямаш пилот, няма да стигнеш далече.
— Аз не съм просто десантник, сержант – отвърнах му. – Аз съм офицер. Обучен съм да управлявам и по-големи кораби от този.
— Никога няма да си добър, колкото пилотите. – отвърна ми той с последни сили. – Вече си наш…
Махнах на техничката да наглежда Ли, после се изправих и погледнах Диксън. Исках да го оставя да се гърчи в агония и да умира бавно ( на 395), но сам осъзнавах, че е твърде жестоко. Може би трябваше просто да го довърша ( на 402).
С удоволствие наблюдавах как Ли изкарва Диксън от равновесие с хапливия си език. И после, той хвърли пистолета си и посегна да я хване за ръката. Голяма грешка – приятелката ми беше бърза като пепелянка и почти толкова смъртоносна.
Азиатката се задвижи рязко – хвана ръката на десантника и я опъна към себе си, на пръв поглед целейки да го събори на земята. По принцип такава тактика е трудно приложима на огромен човек като Диксън и Ли знаеше това перфектно. Беше се заела с ръката му, само за да го разсее, докато кракът ? се забива в слабините му. Дори и десантниците се прививат след такъв шут.
Направи проверка за Ръкопашен Бой за Мей Ли.
Ако резултатът е 7 или повече – мини на 399.
Ако резултатът е 6 или по-малко – мини на 405.
Не успях да преценя скока си. Стоварих се на левия си крак и чух, как костта изпращява. Почти на същата секунда усетих, как скафандъра ми се стяга около счупената кост. Цял куп системи се включиха, за да премахнат болката и да наместят костта. Красотата на всички бойни скафандри на Империума. Жалко, че нямаха лечебните способности на нано-вана.
Изправих се със сумтене и застанах до Ли. И двамата приготвихме оръжията си, докато проклетото чудовище се приземяваше на моста. Битката едва сега започваше…
Джонатан Грифин понася 10 точки щети, които не се намаляват от бронята му..
Мини на 369.
Прицелих се много внимателно, преди да натисна спусъка. Винаги съм се гордял с точната си стрелба и пръв признавам, че някой път това ми е играело лоши шеги. Но не и в конкретния случай — уцелих Диксън право в главата, пращайки го в отвъдното на мига.
Ли изобщо не загуби време в изненади и благодарствени речи, а директно скочи на пилотското кресло и изключи автопилота. Реших, че не искам да ? се пречкам и просто извлякох тялото на Диксън до най-близкия шлюз, където го натъпках в спасителен пашкул и го изхвърлих в космоса – за такива като него такова погребение беше достатъчно.
Оказа се, че това ми действие всъщност ни помогна много, защото кобрите се отклониха от курса си, за да го приберат. Това ни даде достатъчно време да развием максимална скорост и да стоим далеч от тях достатъчно дълго, за да изчислим под-пространствен скок.
Мини на 499.
Стъпих здраво на мястото си и открих огън по проклетото създание. Можех само да се надявам, че ще успея да му нанеса достатъчно щети, преди да ме сграбчи в прегръдката си.
Направи проверка за Стрелба.
Ако по някаква случайност резултатът е 14 или повече – мини на 406.
Ако резултатът е 9, 10, 11, 12 или 13 – мини на 415.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 421.
КОД “К”=30
— Е, можеш да се надяваш да ни хванат, преди да умреш, сержант. – заявих му, после се настаних в пилотското кресло.
Мини на 410.
Приземих се точно в центъра на моста, при това в позиция, позволяваща ми да открия директна стрелба по противника си. Малко след това към мен се присъедини и Ли. За мое най-голямо съжаление, чудовището не изглеждаше особено притеснено от обстрелът ни.
Със елегантен скок, създанието се приземи срещу нас на моста. Въздъхнах – битката едва започваше…
(#)(#)(*)
Мини на 369.
Прицелих се много внимателно, преди да натисна спусъка. Винаги съм се гордял с точната си стрелба и пръв признавам, че някой път това ми е играело лоши шеги. Това бе един от тези случаи! Пропуснах. Изстрелът ми облиза веждите на Диксън, който веднага се приближи към Ли и я завъртя пред себе си, като щит.
Което реално беше доста голяма грешка – макар и дребна, приятелката ми все пак бе офицер, а никой офицер не е безпомощен в близък бой. Видях я как вади светкавично собствения си нож и го забива в слабините на десантника, който изкрещя от болка и се опита да ? пререже гърлото.
Диксън бе ножар. Обожаваше ножовете си. Ако се бе опитал да разстреля Ли от упор – щеше да я убие. Но ножът му се плъзна по металните пръстени на скафандъра и вместо в гърлото се заби в гърдите ?. Цялата ситуация го остави открит и ми позволи да отправя няколко поредни изстрела, пращайки кобрата в отвъдното.
Приближих се до Ли и ? помогнах да извади ножа от тялото си – скафандрите на Империума са оборудвани с изключително добри медицински системи, но дори те не могат да излекуват рана с нож в нея.
— Джонатан – изръмжа ми азиатката. – остави това и поеми контрола над проклетия кораб! Няма да се оправя, ако кобрите ни настигнат.
Кимнах и се настаних в пилотското кресло.
Мини на 410.
— Отстъпваме! – извиках на Ли и открих огън по създанието пред мен.
Стандартната десантна тактика за отстъпление се състоеше в “пасивна атака” – бавно придвижване назад и обсипване на противника с масиран огън. Лошото е, че действаше добре само ако можеш да нанесеш достатъчно щети на противника, за да го спреш. А в случая нямаше такива изгледи…
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 409.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 418.
След това дребната ми приятелка се спусна към вратата използвайки момента, за да избяга. Не загубих нито секунда, а нахлух в кабината, стреляйки три пъти в Диксън. Ситуацията беше подобна на ловенето на риба в басейн – нямаше как да пропусна.
Сритах леко трупът му и изръмжах:
— Аман от кобри.
— Мръдни се! – изръмжа ми Ли, докато се наместваше в пилотското кресло. – Все още можем да им избягаме.
Реших да не се пречкам и извлякох тялото на Диксън до най-близкия шлюз, където го натъпках в спасителен пашкул и го изхвърлих в космоса – за такива като него такова погребение беше достатъчно.
Оказа се, че това ми действие всъщност ни помогна много, защото кобрите се отклониха от курса си, за да го приберат. Това ни даде достатъчно време да развием максимална скорост и да стоим далеч от тях достатъчно дълго, за да изчислим под-пространствен скок.
Мини на 499.
КОД “Б”+20; КОД “В”+10
Гледах трупа на създанието и отново останах отвратен от него. При по-внимателния оглед открих черти от различни биологични видове, които не бях забелязал в началото. Всички видове се срещаха в териториите на Империума.
— Не мога да повярвам, че сме създали такова чудовище – заключих.
— Теорията се върти отдавна. А не малко раси я прилагат и на практика – отвърна ми Ли и започна да изрежда – Йоринийци, Градерусси, Оорахори…
— Знам, но нито една от тези раси не завърши добре, ако се замислиш. – прекъснах я. – Създаването на робска раса, която да служи само за войници е голяма тъпотия. Накрая все се обръщат срещу теб и ти отхапат ръката… често буквално.
— Е, това е проблем доста над чиновете ни, не мислиш ли?
— Права си. Давай да се връщаме. И вземи няколко генетични проби от проклетото чудовище. Все пак бяхме пратени да събираме информация…
Мини на 465.
Десантните корпуси на Империума.
Десантните войски на Империума са най-малобройната бойна сила ангажираща се с постоянни военни действия. Единственото официално военно формирование с по-малко военнослужещи е Имперската гвардия, но служещите в нея не се използват във военни операции – техните сили са изцяло отдадени на защитата на Императора.
Десантните войски са емблемата на могъществото на Империума и заедно с Флота и Армията образуват триъгълника на сила, поддържащ стабилността в човешките светове. Но за да разберем десантния корпус пълноценно, трябва да се върнем няколко века назад – до самото му създаване през далечната 2321 година, едва десетилетие след създаването на Империума.
Ранни години – Войната за Орион Прайм.
За основател на десантните войски се приема Аарон Йорек – адмирал от флота, един от Съвета на Десетимата – първия Генерален Щаб, който създава Империума от остатъците на слабата и корумпирана Република. В интерес на истината, обаче основите на десантните корпуси лежат в Тринадесети Легион, събран от генерал Ким Чен Лий, за защита на системата Орион Прайм. Генерал Лий, поема командването над остатъците от разбитата Осма ескадра на Първи флот след битката край Галилео. Той пръв екипира пехотни войски в тежки бойни костюми пригодени за действия в открития космос и ги зачислява към бойните кораби. Най-вече поради това нововъведение генерал Лий успява да обърне хода на войната срещу Хийроните, печелейки достатъчно време за три ескадри и два нови легиона да пристигнат на помощ и да пометат извънземната раса, полагайки основите на неприятната практика на Империума да подлага на геноцид расите, с които не може да постигне разбиране.
Учудващо или не, но тактиката на малки, добре екипирани отряди, които да бъдат спускани на тактически важни места със строго определени цели се оказва изключително успешна и едва за три години става масова практика бойните кораби да носят пехотни поделения.
КОД “К”=20
— Не мисля, че това ще ти помогне, Диксън. – после взех пистолета си, опрях го до челото му и натиснах спусъка. След това захвърлих оръжието настрани и се настаних в пилотското кресло.
Мини на 410.
Не ми трябваше много време да преценя, че не можем да се справим сами с такова чудовище, за това извиках на спътничката си да бяга и бързо я последвах. Ако се измъкнехме от реакторната зала, може би щяхме да се отървем от него.
Ако си в лек скафандър – мини на 412.
Ако си в лек скафандър – мини на 424.
Ако си в с реден скафандър – хвърли монета/зар и при четно – отиди на 412, а при нечетно – на 424.
Опитът му не отстъпваше на моя, но в крайна сметка аз се оказах по-добрия – вратът на Диксън изпука под ръцете ми и тялото му се стовари на земята.
— Добре, сега остават още поне дузина като него, но в пълна бойна екипировка, канещи се да ни вземат на абордаж. Идеи? – попитах задъхан Ли.
— Имам. Стой и гледай. – приятелката ми се настани бързо в пилотското кресло. После започна да трупа енергия в реакторите.
Мини на 498.
За жалост не бе достатъчно бърза. Ножът на Диксън се изстреля напред и се заби в коремът ?. Ли изпищя и се стовари на земята. Неприятно за нея, но фатално за Диксън – вече се бях задвижил, избутвайки вратата от пътя си и натискайки спусъка само части от секундата след това. Десантникът нямаше шанс – изстрелите ми попаднаха право в гърдите му, пращайки го в отвъдното почти на мига.
Наведох се над Ли и ? помогнах да извади забития в нея нож, та медицинските системи на скафандъра ? да могат да свършат работата си.
— Стига си се занимавал с мен! – извика ми тя – Поеми контрола над проклетия кораб! Няма да се оправя, ако кобрите ни докопат!
Кимнах рязко и се настаних в пилотското кресло.
Реших, че мога да заложа на нещо друго, освен стандартната десантна практика да обсипваш противника си с огромно количество щети. Просто паднах на коляно, вдигнах оръжието си и оставих създанието да се спусне към мен. Разстоянието помежду ни бе едва около метър, когато натиснах спусъка.
Изстрелът ми бе перфектен – нещо, което се случва рядко, дори след години обучение и тренировки. Никога няма да забравя странното, почти човешко изражение на учудване, което се изписа на лицето на противника ми, когато го уцелих. Попадението ми бе минало през основата на врата му, оставяйки дупка малко по-голяма от палеца ми. Но абсолютно достатъчна да прекъсне гръбначния му стълб и да го парализира.
Изправих се и се приближих към чудовището. Гняв кипеше в мен – това създание бе избило над петдесет души – целия персонал на станцията – и ги бе превърнало в слуз. Не беше виновно то, но щеше да свърши работа. С тихо щракване подлакетното ми острие се разгъна. После започнах да удрям по врата на чудовището, докато главата му не се отдели напълно от тялото.
Мини на 400.
Оказах се по-слабия борец от двама ни. Силата ми не стигна, за да се удържа на място и Диксън ме прехвърли рязко през главата си. Стоварих се болезнено върху контролния пулт, а после се свлякох по гръб на земята.
Имах може би стотна от секундата, да реша какво да предприема – дали да се опитам да го сритам в слабините ( на 413) или първо да се опитам да се изправя на крака ( на 416).
— Джонатан! – извика изведнъж Ли. – Диксън се опитва да се свърже с кобрите!
— Проклятие! – изръмжах. – Опитай се да го заглушиш! Не знам, какво му е щукнало!
— Мъча се! Да не мислиш, че е толкова лесно?
Направи проверка за Инженер за Мей Ли.
Ако резултатът е 8 или повече – мини на 422.
Ако резултатът е 7 или по-малко – мини на 428.
Изстрелите ми попадаха в тялото на създанието, оставяйки жестоки рани, повечето от които достатъчни да убият обикновен човек. Ли не ми отстъпваше по точност и въпреки че противникът ни сякаш не обръщаше голямо внимание на пораженията, в мен се появи надежда, че може и да успеем с плана…
(#)(#)(#)(*)(*)
Ако КОД “Д”=0 или 5 – Мей Ли нанася 8 точки щета.
Ако КОД “Д” е различно от 0 или 5 – тя нанася 16 точки щета.
Ако Сталкерът е мъртъв – мини на 400.
Ако Сталкерът е останал на под 30 точки Живот – мини на 430.
В противен случай попадаш на 427.
Трябва да си призная нещо – управлението на бойните кораби от висок клас просто не ми е в кръвта. Да, обучен съм да мога да ги управлявам, но обучението ми свърши, в момента, в който се научих да не се блъскам в околните кораби.
Сега и без това малките ми умения бяха подложени на тежко изпитание. Трябваше да си изградя стратегия и да действам бързо по нея.
Най-очевидната стратегия предполагаше да залагам на стандартния израз “газ до дупка” и да се моля да не стопя двигателите. Неприятно, защото без двигатели бяхме за никъде, но пък от друга страна… нямаше да ми е трудно да се измъкна като цяло ( на 417)
Имаше и втори вариант, който бе наистина откачен. Катерът ми бе много по-маневрен от този на кобрите – можех да ги привлека към астероидния пояс на планетата и да се надявам да ги надхитря там, излизайки на позиция, удобна за стрелба. Естествено, така губех всякакъв шанс за бягство ( на 420).
Който си мисли, че е добър стрелец, трябва да опита да стреля в безтегловност. Да уцелиш нещо, докато целия се местиш в пространството не е от най-лесните неща. Което само би трябвало да ви говори, колко съм самоуверен, щом стане въпрос за стрелба по нещо.
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 11 или повече – мини на 423.
Ако резултатът е 10 или по-малко – мини на 429.
Решението ми бе повече от добро – с Ли имахме едно-единствено предимство пред чудовището и то бе бързина. Така че, когато се втурнахме към вратата успяхме да го надбягаме.
Мини на 430
Нямах време за изправяне – успях само да се завъртя и да ритна с всичка сила. Планът ми се увенча с успех – Диксън тъкмо бе започнал да се навежда към мен, за да ме хване в мечешката си прегръдка, когато ботушът ми се заби в слабините му.
Знаех, че това няма да ми спечели много време, за това го сритах още веднъж – този път в лицето, преди да се изправя на крака. Приготвях се психически за втори рунд, когато покрай лакътя ми премина плазмен заряд и се заби в тила на десантника. И двамата бяхме забравили за Ли, която може да е малка, но определено е смъртоносна.
— Добре, сега остават още поне дузина като него, но в пълна бойна екипировка, канещи се да ни вземат на абордаж. Идеи? – попитах Ли.
— Имам. Стой и гледай. – тя се настани в пилотското кресло. После започна да трупа енергия в реакторите.
Мини на 498.
— Джонатан! – извика изведнъж Ли. – Диксън се опитва да се свърже с кобрите!
— Проклятие! – изръмжах. – Опитай се да го заглушиш! Не знам, какво му е щукнало!
— Мъча се! Да не мислиш, че е толкова лесно?
— Остави софтуера, няма да ти помогне – техничката вече бе легнала под една от конзолите и ровеше нещо вътре. – Но виж, ето това ще го спре.
Загледах се в усмихнатата ? физиономия – разглеждаше кабелите, които буквално бе изтръгнала от платките им със странно задоволство – и не сдържах усмивката си. Усмивката ми бързо угасна, когато се сетих за Диксън. Трябваше да предприема нещо за него.
Можех просто да го убия, оставяйки го без въздух – на 434.
А можех и да се опитам да поговоря с него – на 440.
Натиснах спусъка и обсипах създанието с изстрели, откъсвайки цели парчета от него. Това по никакъв начин не попречи на чудовището да се спусне към нас с учудваща за масата му скорост. Продължих обстрела до момента, в който разстоянието по между ни бе едва около метър…
(#)(#)(#)(*)(*)
Ако КОД “Д”=0 или 5 – Мей Ли нанася 8 точки щета.
Ако КОД “Д” е различно от 0 или 5 – тя нанася 16 точки щета.
Ако Сталкерът е мъртъв – мини на 400.
Ако ли не – попадаш на 427.
Опитах се да се изправя на крака, когато ръцете на Диксън се сключиха около гърдите ми. В следващия момент полетях във въздуха – бях попаднал в мечешката му прегръдка. Силата му бе нечовешка – ребрата ми изпукаха болезнено. По-неприятно бе последствието – Диксън просто ме остави да се стоваря на главата си, после краката му се сключиха около врата ми. С ужас разпознах ключа, но нямах време да му се противопоставя. Ръцете му ме хванаха през кръста и още във въздуха, тялото му се огъна в дъга. Болката бе неописуема, а гръбначните ми прешлени се пречупиха. После, всичко потъмня.
КРАЙ!
Бързо насочих катера към възможно най-чистата част от космическото пространство в системата и ускорих до краен предел. Знаех, че си играя с огъня – ако прегреех турбините, щях да остана без двигател, но ако не ускорявах рисково, кобрите щяха да ме настигнат.
Ако КОД “Е”=10 – мини на 432. В противен случай продължи да четеш.
Ускорението отнема… всъщност адски малко време, погледнато от гледната точка на обикновения човек. Но, погледнато от военна гледна точка – ускорението е твърде дълго. И сега отново си спомних лекциите за маси и сили и всички останали гадни формули, които ни наливаха в главата.
— Имаш около тридесет секунди, от момента, в който компютъра ти сигнализира, че турбината прегрява, до момента, в който тя ще се разтопи наистина. Ако използваш една-две максимум от тях, не би трябвало да имаш проблеми. – обади се техничката от мястото си до Ли. – Просто гледай да не държиш повече от пет секунди, защото ще почнат структурните промени в материала и край.
Кимнах с усмивка – едва ли щеше да е толкова трудно да поддържам такова темпо! Само ако знаех…
Точката на прегряване, явно зависеше от поне сто странични фактора, защото алармата се включваше когато си иска и без да даде никаква предварителна индикация. В същото време трябваше да поддържам определена траектория, която да не ме постави на пътя на големи обекти и да не ме кара да се боря с гравитацията на близкия газов гигант. Сложна работа…
Направи проверка за Пилот на Джонатан Грифин
Ако резултатът е 7 или повече – мини на 425.
Ако резултатът е 6 или по-малко – мини на 435.
Натиснах ядно спусъка на оръжието си, обсипвайки чудовището с изстрели. Не мога да кажа обаче, че му нанесох сериозни поражения – част от изстрелите ми изобщо не улучиха. Заела позиция зад мен, Ли също обстрелваше създанието с типичната за нея прецизност – изстрелите бяха групирани перфектно. Някак си се почувствах засенчен.
(#)(#)(*)(*)
Ако КОД “Д”=0 или 5 – Мей Ли нанася 8 точки щета.
Ако КОД “Д” е различно от 0 или 5 – тя нанася 16 точки щета.
Ако Сталкерът е мъртъв – мини на 400.
Ако Сталкерът е останал на под 30 точки Живот – мини на 430.
В противен случай попадаш на 427.
В тренировъчните бази на Десантния корпус ни учеха на един-два номера за бой в безтегловност. Първия от тях бе “Не влизайте в бой в безтегловност без опора”. И така, аз реших да изпълня номера, насочвайки се рязко към една от стените.
Успях с малко късмет да се хвана за някаква издатина в стената и да се придърпам до нея. Малко след това нещо прелетя зад мен и се “приземи” (колкото и неточен да е този термин) върху рамката на вратата към реакторния отсек. Беше Диксън.
Беше свалил скафандъра си и бе заложил на любимото си оръжие – ножът. Нямах време за приказки, защото той просто възстанови контрола над движенията си и се оттласна рязко към мен.
Трябваше или да приема ръкопашния бой ( на 426) или да се опитам да избягам с надеждата да успея да извадя пистолета си ( на 431).
Бързо насочих катера към астероидния пръстен на газовия гигант, около който кръжеше станцията. Внимателно бях обмислил идеята си – бягството ни бе саботирано доста добре, а и не бях от най-великите пилоти, че да рискувам да стопя двигателите на катера. За това избрах варианта, който по-подхождаше на годините ми обучение – конфронтацията.
Астероидния пръстен имаше идеалния за целта ми състав – около ? от общия му обем бе от сериозни парчета скала, останалото бе прах, ледени късове и незначителни камъчета. Достатъчно място за маневри и все пак достатъчно плътност, за да мога да се крия.
Всичко това предполагаше, че мога да навигирам пътя ни, без да се забием в някой от астероидите, което за щастие бе по силите ми. Виж, отбягването на ракетите, които щяха да ме последват може би не беше.
Във всеки случай беше дошло време да избера стратегията си за битката. Дали трябваше да се опитам да се скрия от сензорите им и да се промъкна на удобна позиция за стрелба (на 438) или просто да се опитам да ги ангажирам дълго време в изтощителна гонка между астероидите – хубава тактика, но всичко зависеше, от това дали щеше да ми стигне енергията да поддържам темпото ( на 441).
А можех и да опитам някоя от наистина откачените маневри в “Списъка на Иван”. Почти сто процентово самоубийство, вземайки предвид, че се намирах в астероиден пояс. От друга страна, щях да имам предимството на изненадата ( на 444).
Натиснах ядно спусъка на оръжието си, обсипвайки чудовището с изстрели. Не мога да кажа обаче, че му нанесох сериозни поражения – част от изстрелите ми изобщо не улучиха. Заела позиция зад мен, Ли също обстрелваше създанието с типичната за нея прецизност – изстрелите бяха групирани перфектно. Някак си се почувствах засенчен.
(#)(#)(*)(*)
Ако КОД “Д”=0 или 5 – Мей Ли нанася 8 точки щета.
Ако КОД “Д” е различно от 0 или 5 – тя нанася 16 точки щета.
Ако Сталкерът е мъртъв – мини на 400
Ако ли не – попадаш на 427.
— Успях! – извика Ли. – Прекъснах сигналът му! А сега?
Замислих се…
“Запечатай отсекат му и спри живото поддържащите системи! Нямам намерение да се занимавам с предатели!” – на 434.
“Запечатай го там. Аз ще отида да разбера, какво го е прихванало” – на 440.
Тази ми самоувереност не се базираше на мечти, а на факти. Още в тренировъчната база ме смятаха за изключителен стрелец, бях печелил и няколко състезания по стрелба. Така че резултатът от иначе безумната ми маневра беше очакван.
Още преди да съм завършил обръщането си пистолета бе насочен. Бързо стрелях три пъти – веднъж за да преценя ъгъла, втори път за попадение и трети път просто за да съм сигурен. После сритах мишената си, използвайки я, за да се добера до стената. Чак тогава погледнах по какво съм стрелял.
Беше Диксън. Десантния му нож все още лежеше в дясната му длан, а лицето му бе застинало в изненадано изражение.
Мини на 488.
Хубава идея, но неосъществима – Ли бе достатъчно бърза, но скафандърът ми не бе предвиден за спринтиране. Преди да успея да преполовя разстоянието ноктите на чудовището се забиха в гърба ми, пробивайки бронята…
В няколкото последвали стотни на агония отбелязах със задоволство, че Ли успя да се добере до вратата. В следващия момент създанието раздвижи крайниците си и над съзнанието ми се спусна мрак…
КРАЙ!
Успяхме! С пот на челото успях да набера максималната скорост на кораба си, общо взето мотаейки безцелно из системата. Катера на кобрите изостана далеч назад и се насочи към базата – явно искаха да променят, каквото могат там, макар че дали това значеше унищожение или ремонт – нямам си и идея.
Отпуснах се спокойно – бяхме в сянката на планетата, набрали скорост, двигателите бяха загрели и можех да си почина. Ли се обади от земята:
— Освободи ми мястото, моля. И без това ако ти планираш скока ще ни забиеш в някоя звезда.
— Както желаете, мадам – отвърнах и ? помогнах да заеме пилотското кресло.
Ако КОД “Е”=10 – мини на 499.
Ако ли не – мини на 497.
КОД “И”=20
Реших, че един сблъсък в безтегловност може би ще изравни везните помежду ни, така че просто се оттласнах в неговата посока. Сблъскахме се в средата на коридора и се завъртяхме неконтролируемо…
Мини на 453.
Огънят ни не успя да спре създанието, но поне го разсея достатъчно, за да не ме направи на шишкебаб в момента на сблъсъкът ни. Отлетях близо метър назад и се стоварих тежко на моста, а оръжието ми излетя от ръцете ми и падна отвъд ръба. Изпсувах ядно…
Ако все още притежаваш пистолет – мини на 436.
Ако ли не – мини на 439.
КОД “А”+3
— По дяволите! – изръмжа Ли. – Успя да се свърже! Не знам колко от съобщението му мина, но определено знаят, че базата не е мъртва!
— Подгрявай двигателите и да се изнасяме.
— А Диксън?
Мини на 434.
Няма нужда да ви споменавам, колко пъти тази моя убеденост ми е изигравала лоши шеги. Както се получи и този път.
Оказа се, че шумът зад мен е от оттласкването на Диксън, който се спускаше към мен с изваден нож. Преди да стигне до мен, успях да направя три изстрела и да пропусна и трите пъти.
Опитах се да възстановя контрол над тялото си, но нямах нужното време – Диксън се блъсна в мен и ножът му се заби в дясната ми ръка. Оттласнах се от него и се спрях в близката стена. Пистолетът ми бе отлетял на някъде и нямах време да го търся, за това просто се оттласнах към противника си. Отсреща ме посрещнаха със същата маневра. Срещнахме се по средата на помещението и се завъртяхме неконтролируемо…
Джонатан Грифин понася 3 точки Щети.
Мини на 453.
Ли стигна първа до вратата и я отвори бързо. Вмъкнах се в коридора веднага след нея и я избутах от контролния панел – имах идея.
— Джонатан! Затвори проклетата врата! – извика ми азиатката.
— Ела ми, буболечко мръсна – промърморих към чудовището, сякаш то можеше да ме чуе или разбере.
Създанието се приближаваше бързо. Три метра…
— Джонатан! – крещеше Ли.
Два метра…
— Лейтенант, ума ли си загуби!!!
Един метър…
— Джонатан!!! – това вече бе чист писък от уплаха.
Главата на чудовището влетя през вратата и се озъби на практика в лицето ми. Със зловеща усмивка натиснах бутона за аварийно затваряне на вратата. Близо четири тона метал се стовариха върху създанието, отцепвайки за по-малко от две стотни реакторната зала от останалата част на базата.
Ефектът бе мигновен – главата на създанието, заедно с част от торса му бяха буквално отсечени от преградата, премахвайки проблемът ми бързо и лесно.
Мини на 433.
Оттласнах се по посока на стената, посягайки за пистолета си. Диксън ме последва почти мигновено, опитвайки се да ме настигне, преди да имам възможността да стрелям.
Направи проверка за Физика:
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 461.
Ако резултатът е 8 или по-малко, направи проверка за Стрелба:
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 468.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 437.
Двигателите имаха вградена аларма, която трябваше да ме уведоми, ако са загрели твърде много. Мислех си, че ще е лесна задача да поддържам температурата. Само ако знаех…
Точката на прегряване, явно зависеше от поне сто странични фактора, защото алармата се включваше когато си иска и без да даде никаква предварителна индикация. В същото време трябваше да поддържам определена траектория, която да не ме постави на пътя на големи обекти и да не ме кара да се боря с гравитацията на близкия газов гигант. Сложна работа…
Направи проверка за Пилот на Джонатан Грифин
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 425.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 435.
— Луд ли си! – изкрещя Ли – Можеше поне да ме предупредиш за откачената си идея! Ако бе закъснял с една десета от секундата сега щяхме да сме мъртви!
— Но не закъснях. – отвърнах спокойно.
— Можеше да закъснееш! – викна ми в отговор тя.
— Знаеш ли, ще ти повторя същото, следващия път, когато решиш, че е добра идея да пилотираш като луда. – въздъхнах. – Обикновената врата нямаше да го задържи. Реших да използвам момента. Не по-малко откачено от твоята идея да преминеш през кораба-майка на Троксите преди година и половина.
Ли замълча, усетила че губи спора.
— Можеше поне да ме предупредиш. – изръмжа ми тя.
— Можех, но нямах време. Хайде сега да хвърлим още един поглед на това създание… — отвърнах, въвеждайки командите за вдигане на предпазната врата.
Мини на 400.
— Запечатай отсекат му и спри живото поддържащите системи! Нямам намерение да се занимавам с предатели! – изръмжах. – И пусни вътрешната камера – искам да съм сигурен, че ще умре!
По-късно, съжалих за решението си – гледката на това, как Диксън (който като всички ни бе свалил скафандъра си) загива от задушаване не бе от най-приятните. От определена гледна точка, току-що бях убил невинен – той просто следваше заповеди. Не беше виновен, че са грешните.
Мини на 450.
КОД “К”=20
Никога не съм бил особено добър пилот и днес това ни костваше всичко. В един момент успях да разтопя самите двигатели. Може би ви се струва странно, но е истина – на металната им структура не е нужно много, преди да се разпадне тотално.
Увиснахме в космоса, носени само от набраната инерция. Няма двигатели, няма маневреност, нямахме дори шанс да скочим в под-пространството. Затворих очи гледайки, как катерът на кобрите се приближава.
Ситуацията бе ясна – абордаж, после плен. Нямаше как да спечелим срещу тях. Отпуснах се в креслото си и зачаках спокойно – нямаше какво да направя в тази ситуация.
Мини на 487.
Дори не се опитах да се изправя, а извадих пистолета си и открих огън по мутрата на отвратителното чудовище пред мен. Изстрелите ми се забиха в лицето и раменете му, а тези на ли – в гърдите и коремът.
(#)(#)(#)(*)
Ако КОД “Д”=0 или 5 – Мей Ли нанася 8 точки щета.
Ако КОД “Д” е различно от 0 или 5 – тя нанася 16 точки щета.
Ако Сталкерът е мъртъв – мини на 400
Ако ли не – попадаш на 442.
Оттласнах се втори път и извадих пистолета си, но не бях достатъчно бърз – Диксън успя да се докопа до единия ми крак и ме завъртя право към стената. Ударът ми изкара въздуха, а пистолета се изплъзна от омекналите ми пръсти.
Диксън се бе добрал до съседната стена и се засилваше право към мен. Нямах голям избор, така че просто се оттласнах към него, с ясната мисъл, че съм загубил всичките си предимства.
Сблъскахме се в средата на помещението и се завъртяхме неконтролируемо. Все още имах проблеми с координацията, след сблъсъка със стената, така че първоначално не успях да хвана ръката му с ножа, и си платих за това с дълбок прорез отстрани на ребрата ми…
Джонатан Грифин понася 7 точки щети.
Мини на 453.
Криенето в космоса не беше чак толкова лесно нещо, както би помислил човек. От как има съвсем дребни сблъсъци на въоръжени групи във вселената, съществува и концепцията за засада. Щом съществува концепцията за засада, значи някой ще създаде разузнаването. С напредването на технологиите и двете страни на сблъсъка се развиват – камуфлаж, специални покрития за корпуса, нови методи за скриване на топлинната, радиационната и биологична сигнатура на кораба…
Общо взето, като теглиш чертата успеха на скриването си зависеше най-вече от криещия се. Подбереш ли добре скривалището си, можеш да си сигурен, че няма да те намерят. Останалото е работа на техниците…
Ако КОД “Е” на 475..
Ако КОД “Е”=10, продължи да четеш.
Което можеше и да се окаже проблем в случая. Липсата на технически персонал се усещаше сериозно в момента. Освен за място, трябваше да мисля и как точно да намаля до минимум всички видове излъчвания на кораба.
И на всичкото отгоре се налагаше да внимавам за проклетите кобри, които с удоволствие щяха просто да ме дезинтегрират, при първа възможност. И да не забравяме заяжданията на Ли. Истина беше, че стилът ми на пилотиране е далеч по елегантност от нейния, но пък вършеше работа… общо взето.
Направи проверка за Пилот.
Направи проверка за Инженер.
Събери двата резултата и:
Ако резултата е 15 или повече – мини на 469.
Ако резултатът е 14 или по-малко – мини на 480..
Нямах време да се изправя, така че просто приготвих оръжието си за близък бой и посрещнах създанието с могъщ замах, разцепвайки жестоко муцуната му. Това спря първоначалната му атака, но нямаше да подейства за следващата…
Мини на 442.
КОД “К”=10.
— Запечатай го там. Аз ще отида да разбера, какво го е прихванало! – отвърнах.
— Не мислиш ли, че е малко безсмислено? – попита ме Ли. – Нека просто да му източим въздуха.
— Искам да съм сигурен.
— Ти си шефа, поне докато не те утрепят някъде — азиатката се върна към контролния си пулт, а аз излязох от пилотската кабина.
Диксън бе блокиран в отсека си. Зад пет пръста яка стомана способна да издържи плазмен обстрел. Нямаше къде да избяга, така че отидох до там без да бързам особено.
— Сержант Диксън! Обяснете поведението си! – извиках.
— Не на теб трябва да давам отчет, Лейтенант. – отвърна ми той.
— А на кой? Някой побъркан капитан от поделението ти?
— Лично адмирал Грейдер е разпоредил прочистването на станцията!
— Адмирал Грейдер, а? – замислих се. – Всички знаем, че той е начело на Кобрите, но заповедите на Коморин са от по-високо място, сержант. Коморин е флаг-адмирал, все пак.
— Поделение Кобра е извън нормалната линия на командване, лейтенант! Ние сме стражите на Империума!
— А кой пази Империума от вас?
— Няма такава нужда! – изръмжа той в отговор.
Въздъхнах.
— Предполагам не можем и да говорим за предаване? – попитах тихо.
— Ще трябва сам да ме плениш! – отвърна ми той.
— За жалост е така. Сбогом, сержант… ще те помня с мъка в сърцето.
— И аз теб! – в следващия момент, вратата се отвори и Диксън се нахвърли върху мен, стиснал любимия си десантен нож. Нямах си идея, как е разблокирал вратата, но нямах и време да мисля.
Практически имах два избора – плазмения ми пистолет все още бе с мен – можех да опитам да го извадя и да стрелям, преди ножът да ме достигне. Трудна, но не невъзможна задача ( на 443)
Можех и да приложа старото правило, че в близък бой на нож не се вади пистолет и да се опитам да се справя с голи ръце ( на 445).
Спуснах се стремглаво между астероидите, повличайки катера на противниците ни в преследване, което никой разумен човек не би избрал. Нещо, което Ли ми обясни в подробности.
Времето вървеше адски бързо, а напрегнатия ми ден започна да се отразява…
Ако Здравето на Джонатан Грифин е 12 или повече – мини на 481..
Ако случаят не е такъв – попадаш на 486.
Презареждане. Мей Ли нанася 8 точки щета на Сталкера.
Претърколих се бързо на крака и реших, че директния сблъсък с противника ми е за предпочитане, пред това да се защитавам, за това просто скочих към него…
Направи проверка за Ръкопашен Бой:
Ако резултатът е 14 или повече – мини на 448.
Ако резултатът е 10, 11, 12 или 13 – мини на 454.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 460.
Посегнах към кобура си, отстъпвайки максимално бързо назад…
Направи проверка за Стрелба.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 447.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 449.
Маневрите на “Лудия Иван”. Мразех ги от-до. В началото единствената такава маневра е било обръщането с пълна тяга при пълна скорост, което (при по-старите кораби) е можело да превърне кораба ти в парчета сплескан метал, носещи се из космоса. Сега само наистина тежките кораби не я прилагаха.
Постепенно пилотите започнали да наричат всяка безумна маневра “Лудия Иван”, което до преди три века довело до създаването на официален списък с маневри. Всички маневри се изучаваха. Според учебниците, защото не трябва да се прилагат в никакъв случай (записано поне с три удивителни на всеки десет реда). Според инструкторите – защото рано или късно ще ги приложим. Една такава маневра бе т.н. “Реактивен нож” – атакуване на противниковия кораб с двигателите на собствения. Нищо реактивно нямаше в космическите кораби, но името си стоеше. Маневра самоубиец – ако разрежеш реакторите на противника, експлозията на складираната в тях анти-материя помита и двама ви.
Сега, може би ще разберете, за какви маневри става дума. В конкретния случай можех да приложа само две, разчитайки на по-високата си маневреност – “Скалотрошача” и “Тарана”.
“Скалотрошача” се състоеше в старата като света маневра за отбягване на ракети – засилваш се към нещо голямо и плътно и в последния възможен момент се отклоняваш от курса, а преследващия те се забива в него. В космоса бе многократно по-рисково, отколкото в атмосферата – тук инерцията можеше да те забие дори да си с двигатели насочени към мишената.
“Тарана” бе също толкова безумна маневра, състояща се най-вече в оригиналния “Луд Иван”. На пръв поглед нищо особено, но когато добавя, че след завъртането ми се налагаше да прелетя на минималното възможно разстояние от противника, за да изстрелям магнитно торпедо в корпуса му… рискована маневра. За жалост единствения ефективен начин на прилагане на “Луд Иван” с магнитно торпедо.
И двете маневри бяха трудни, и двете маневри бяха еднократни възможности. Ако се провалях и оцелеех (т.е. не се забиех фронтално в нещо), кобрите щяха да имат прекрасна възможност да ме отнесат с ракетен обстрел от близко разстояние… но вече нямаше време за промяна на плановете – трябваше да избирам…
“Скалотрошача” ( на 446) или “Тарана” ( на 473).
Правилото не е измислено ей-така, а е плод на вековен опит. Или по-скоро на вековете, през които гробарите са погребвали хората нарушили го. Кой бях аз, че да вървя срещу вековната мъдрост?
Въпросът за това как точно да посрещна Диксън си оставаше на дневен ред:
Можех да се опитам да го обезоръжа – силово занимание, което щеше да постави уменията и силата ми на тежко изпитание ( на 451)
Или да премина в атака, пренебрегвайки наличието на ножа ( на 456)
— Какво правиш? – попита ме Ли от креслото си.
— “Скалотрошач”. – отвърнах спокойно.
— О, богове и демони, кой те излъга, че си достатъчно добър пилот да го извъртиш! Откажи се, проклет да си! Не искам да съм палачинка на някаква забравена от бога скала! – Ли започна да откопчава коланите си.
— Късно… 100 километра до сблъсъка…
— Нямаш мощност да го направиш!
— Може би да, може би не…
Избрания от мен астероид бе с размерите на малка луна. Бързо ги оставих да скъсят разстоянието до степен, в която ракетния обстрел бе твърде опасен за тях самите. Което, естествено доведе до силен лазерен и плазмен обстрел. Щитът на кораба нямаше да издържи дълго, но не ми и трябваше – бях разсеял достатъчно сензорите им, за да извъртя “Скалотрошача”.
Имаше само един въпрос – как да се измъкна? Просто да прелетя внимателно над повърхността на спътника ( на 477) или пълна тяга и обръщане на 180 градуса ( на 484)?
… и сигурно успях да победя рекорда по бърза стрелба на флота. Натиснах спусъка малко, преди ножът да се забие в гърдите ми, но дори това малко бе достатъчно – поразих Диксън в брадичката. Десантника се строполи тежко на земята, а ножът се плъзна безопасно по куртката ми.
Мини на 463.
Успях да се плъзна под крайниците на чудовището и да забия острието си под брадичката му. Ударът ми бе събрал всичката ми сила и практически обезглави създанието. Кръвта му ме обля от глава до пети, но задоволството, което получих, побеждавайки това чудовище си заслужаваше да се оцапам малко…
Мини на 400.
… и осъзнах, че самата идея е изключително тъпа – шансовете да извадиш пистолет и да стреляш успешно по атакуващия те с нож от такова разстояние, без той да те прониже са близки до нулата. И така си и беше – извадих пистолета, но стрелях в момента, в който ножът потъна в гърдите ми…
Джонатан Грифин понася 7 + 1зар (10) точки щета. Не забравяй, че вече не носиш скафандър!
Стояхме като препарирани за секунда, после Диксън се строполи на земята, безжизнените му пръсти изпуснаха дръжката на оръжието. Облегнах се на стената и с рев измъкнах острието, после отидох до близката мед-кутия и сложих една от умните ? превръзки върху раната. Чист късмет ме бе спасил от смъртта – нямаше да е честно да пукна от кръвозагуба или да се удавя в собствената си кръв.
Мини на 463.
Мина известно време, преди противникови катер да се доближи до станцията. През това време с Ли имахме време да проведем малък спор относно структурата на засадата.
— Аз съм по-добрия стрелец, Ли! – повторих за трети път. – Остави контрола над торпедото на мен.
— Стрелбата с торпедо не е като стрелбата с пушка. Много по-близка е до стрелбата с носовите лазери на изтребителите и совалките! Аз ще си стрелям! – отвърна ми дребната азиатка.
— Стрелба и маневриране на едно място. – изсумтях. – Звучи ми като прекрасна рецепта за провал!
— Имам по-добри рефлекси!
— Имам по-точно око!
Двамата млъкнахме, осъзнали, че се надвикваме като малки деца. После едновременно избухнахме в смях за кратко. След това тя ме погледна и махна с ръка:
— Ти решавай. Ти си старшия. Но не ми се оплаквай ако пропуснеш и ни отнесат заради теб.
Трябваше да преценя внимателно, кой да се наеме с отговорната и трудна задача да натисне спусъка. Половин секунда забавяне и щяхме да пропуснем единствения си добър шанс за стрелба. След това, шансовете да се измъкнем бяха минимални.
Кой трябваше да стреля все пак – аз, залагайки на уменията си на стрелец ( на 452) или да оставя Ли, разчитайки на силните ? пилотски умения ( на 457).
Позволих си да отстъпя една крачка назад, преди да посрещна атаката на Диксън. Това ми даде достатъчно пространство, за да хвана ръката му с ножа и да се завъртя рязко, забивайки го в стената. Извъртях се още малко, докато рамото му не изпука и ножът не се изплъзна от омекналите му пръсти. И тогава направих грешка – вместо да сменя ключа, реших да се продължа натиска върху ръката му. Обикновен човек щеше да се пречупи и да бъде мой. Но не и десантник.
Диксън запази самообладание и с бърз шут ме събори на земята, като по този начин ме принуди да го пусна. После най-спокойно ме срита в ребрата, приковавайки ме отново към земята. И после още веднъж. И още веднъж – явно бе решил да ме довърши с ритници, след като ръката му бе неизползваема. Някъде на десетия-дванадесетия удар, той се укроти и проговори:
— Това беше, задето извади рамото ми. А сега ще ме извиниш, но трябва да се разправя с малката ти заместничка, та ще побързам с края.
Джонатан Грифин понася 16 точки щета.
Видях го как се навежда за ножа и придвижих плавно ръката си към кобура – всичко ме болеше, но нямах избор – трябваше да успея.
Диксън се обърна в момента, в който извадих пистолета и стрелях два пъти в гърдите му. Изненадата в очите на десантника беше абсолютна – той бе решил твърдо, че ме е обезвредил. Наблюдавах го, как се стоварва на колене и се мъчи да си поеме въздух. Изправих се с болезнен стон и се приближих към него – очите му все още се взираха с изненада в лицето ми.
— Никога не обръщай гръб на противника, сержант. – прошепнах му – Може да те ухапе.
После отидох до мед-кутията на стената и извадих няколко умни превръзки – сигурно имах половин дузина счупени ребра, но поне нито едно от тях не бе пробило някой от дробовете ми. Зад мен Диксън бавно издъхваше…
Мини на 463.
— Аз ще стрелям – отсякох. – Имам по-добър мерник, а и няма да бъда разсеян от пилотирането.
Ли само изсумтя, но се въздържа от коментар. Нямаше и за къде – кобрите навлизаха в обсег…
Ако КОД “А”=5 или КОД “А”=6 – мини на 459.
Ако ли не – мини на 464.
Да се въртиш неконтролируемо, вкопчен в смъртоносна хватка с десантник не е от най-приятните неща в космоса. Притесняваше ме простия факт, че нямах много варианти.
Можех да се опитам да го засиля към някоя от стените, с надеждата да му изкарам въздуха и да спечеля малко време ( на 470), а може би трябваше да се опитам да приключа нещата в близък бой ( на 472).
Успях някак си да се измъкна от първоначалния замах на противника си и забих острието си дълбоко в тялото му. За жалост докато отстъпвах, един от крайниците му намери тялото ми. Изревах от болка и се приготвих за поредното дебнене.
(!)(#)
Мини на 442.
Реформа 21.
В първия момент, в който е постигната някаква минимална стабилност по границите на Империума, Съветът на Десетимата се събира на жизнено важно заседание. Реформата е нужна – дотогавашната система на набор, подготовка и организиране на военните сили се доказва като неефективна. Усиленото насилствено набиране на пилоти и техници от цивилния сектор за военни нужди е на път да съсипе икономиката, а синхронизацията между флот и армия е на нулево ниво. Цели легиони биват унищожени, поради неадекватни реакции на флота, а скъпо струващи победи в космоса не биват оползотворявани, заради липса на подкрепа от легионите. Системата действаща до момента е защитна и съответно неефективна, защото в глобален план, Империумът трябва да може спокойно да води нападателни войни.
За основоположник на реформите се смята флаг-адмирал Владимир Коморин. Един от тримата висши главнокомандващи инициирали бунта, върховен командир на Имперския Космически Флот. На паметната дата 03.03.2321г той внася предложенията си пред Съвета и успява да убеди Императора и другите главнокомандващи в нуждата от тях. Някъде по това време, адмирал Йорек предлага създаването на независим род войска, който да действа като балансиращо звено между армия и флот. Десантните войски първоначално са планирани като малък самоподдържащ се корпус, със свои кораби, бойни машини и командна верига, но предложението бързо е отхвърлено – една универсална бойна сила много лесно би могла да се превърне в проблем. Стига се до решение за създаване на елитен корпус бойци, които да бъдат разпределяни по корабите на флота, като предпазна мярка срещу бунтове. Способността им да нанасят удари по ключови за врага позиции с огнева подкрепа от космическите сили е също толкова важна за обезкуражаване на бунтове сред Армията.
Едиктът за първия десантен корпус “Сет” е подписан на 13.04.2321г. За по-малко от седмица той е сформиран и екипировката осигурена.
Набор и обучение.
Минават десетилетия, преди реформите да улегнат, старите кораби да се подменят с нови, легионите да се попълнят. Първоначално десантчиците биват подбирани сред ветераните от легионите, но скоро се стига до извода, че това може само да доведе до втори бунт, този път с много по-ужасни последици. Системата за набиране се променя из основи – вече се набират предимно юноши на възраст между 14 и 15 години, отличаващи се с добра физика и бърз ум. Наборниците биват подлагани на интензивно тригодишно обучение включващо огромен спектър от дисциплини – от основните като ръкопашен бой, бой с хладни оръжия, стрелба, управление на бойни машини и техники за оцеляване, до пилотиране, висши науки, инженерни знания и дори ксенобиология. През 2368 година е създаден и първия специфичен боен скафандър, предвиден за десантните сили – осигуряващ най-вече защита и подсилване на и без това забележителните им физически способности. Десет години по-късно за пръв път почват биологичните подобрения.
Биологични промени.
Младите десантчици биват подложени на множество биологични промени – подобрени метаболизъм, зрение, слух, издръжливост и възстановителни способности. Уникална имунна система, способна да се справи с повечето зарази без проблеми. Медикаменти за увеличаване на силата и бързината и още десетки малки подробности, някои от които толкова тривиални, че са почти незабележими за простото око, като например умствения контрол върху окосмяването.
Но всички тези промени дават своите странични ефекти. Високи хормонални нива превръщат десантчиците в агресивни личности, с огромен проблем със самоконтрола. Болезнените процедури често довеждат до психически отклонения много по-страшни от агресивността. По-маловажни фактори, като повишаването на ръста (почти е невъзможно за десантчик да премине през целия процес на био-промени и да не порасне с поне една педя), податливост на емоционални сривове и други. Почти никой не обръща внимание на малките промени.
Империумът открива единствения начин за овладяване на тези проблеми – био-чиповете.
Чипът
Всеки деснтчик притежава изключително комплексен био-чип в мозъка си. Чип, чиято основна функция е да се грижи за психическата стабилност на войника – предимно за емоциите и осезанията му. Освен тези базови функции, чипът се грижи за почти всеки възможен аспект от физическото състояние на десантчика, позволявайки му да натоварва психиката и физиката си отвъд нормалните лимити. Или поне такава е теорията.
Оказва се, че чипът, макар и да предотвратява емоционални сривове и съпътстващите всеки десантчик изблици на безпаметен гняв, не успява да се справи напълно със запазването на психическото здраве на носителя си. Най-вече поради простия факт, че атакува симптомите, а не самия проблем. Макар и достатъчен за запазване на бойната способност на десантчика, чипът по никакъв начин не помага за запазване на психичното му здраве. Крайният ефект е противоречив – десантчиците са прекрасни войници, но процентът отпаднали поради психически заболявания е дори по-висок от този при другите военни формирования. Причината за това все още не е ясна – според едната теория психическите отклонения при десантчиците са причинени от самия чип. Според друга са просто страничен ефект от факта, че на десантчиците се пада не леката задача да се справят с най-големите ужаси из вселената. Въпреки това, Десантния корпус не страда от липса на нови попълнения.
Странични ефекти от чипа са станали нарицателни и дори са се превърнали в летящи фрази. “Апетит като на десантчик” е най-известната – благодарение на чипа си, десантчиците имат възможността да ядат почти всичко, което организмът им може да преработи в енергия, без да се влияят от неща като вкус и мирис.
Важна способност на чипът е предоставянето на огромни количества информация директно в мозъка на десантчика, както и предаването на такива. Последното се използва предимно в бойни условия за контролиране на десетките системи на бойния скафандър.
Без да се замислям особено, просто ритнах ръката на Диксън, която държеше ножа, откривайки дясната част от тялото му за втори шут, който ми се стовари върху рамото му и го извади от равновесие. Диксън отстъпи крачка-две, за да възстанови баланса си, а аз използвах възможността и се засилих, хванах се за две от скобите на тавана и ритнах кобрата с два крака в гърдите, пращайки го в далечния край на каютата.
Диксън се окопити бързо и посрещна следващия ми шут с предмишницата си, но не видя юмрука ми, който се заби в брадичката му. Следващата ми атака бе опит за подсечка, на който десантника отговори, като просто се хвърли върху ми.
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 462.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 458.
— Добре, стреляй ти. – примирих се. Но ако изпуснеш да знаеш, че ще те държа отговорна!
— Ако изпусна шанса да не можеш да ме държиш отговорна не е никак малък.
Щях да ? отвърна, но катера на кобрите вече бе в боен обсег.
Ако КОД “А”=5 или КОД “А”=6 – мини на 467.
Ако ли не – мини на 471..
Известно време се търкаляхме по пода опитвайки се да вземем надмощие един над друг, но без реален резултат. После Диксън успя да се стабилизира за кратко и да ме прехвърли над себе си, пращайки ме в близката стена. Отне ми малко време да възстановя дишането си и тъкмо се изправях, когато той ме ритна в брадичката и ме прати обратно на земята. Вторият му шут ме прехвърли обратно през вратата на каютата.
Джонатан Грифин понася 8 точки щети.
Видях го, как се навежда и взема ножа си, паднал при началния ни сблъсък. Тънка усмивка се плъзна по окървавените ми устни, докато изваждах пистолета си.
— Диксън! – извиках му.
Той се обърна и с изненада се загледа в плазмения пистолет. После, мисля, че се опита да скочи под траекторията на изстрела. Не съм сигурен какво опита, но топките плазма, които бях прицелил в гърдите му се забиха право в главата му.
С ръмжене от болка се изправих и отидох до мед-кутията, за да се погрижа за нараняванията си. Диксън вече не бе мой проблем…
Мини на 463.
Гледах внимателно триизмерното изображение на базата и наближаващия я катер. Веднага забелязах нещо особено неприятно – Кобрите захождаха от възможно най-отдалечения от хангара ъгъл.
— По дяволите! – изруга Ли. – Мисля, че знаят много добре, какво им мислим.
— Честно ли? – изръмжах иронично. – И сега какво правим?
— Чакаме ги да се скачат…
Преди да кажа каквото и да е, червена светлна замига рязко в кабината – сигнала за засечена и активирана ядрена бойна глава!
— Атакуваме! – изкрещях на Ли, която само се усмихна и започна да дава команди, включвайки двигателите на пълна мощност и изхвърляйки вратите на хангара аварийно.
Не мога да кажа, че успяхме да се справим добре – ядрената ракета се заби в станцията доста, преди да излетим напълно, но пък силните електромагнитни излъчвания от взрива имаха и добри страни – скриха ни от радара за малко. На Ли не ? трябваше повече – катера ни бързо бе изведен в позиция за стрелба право срещу противниковия кораб.
Изстрела нямаше кака да е лесен – двата кораба ускоряваха право един срещу друг. С Ли бяхме отиграли и тази възможност в началните си планове. Посегнах към спусъка…
Направи проверка за Стрелба на Джонатан Грифин.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 493.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 474.
Опитах се да мина под атаката на противника си, но безуспешно – ноктите му се забиха в тялото ми, пробивайки бронята на скафандъра ми, все едно бе обикновена пластмаса. Ударих го в гърдите с острието си, принуждавайки го да ме пусне и двамата отстъпихме една крачка. Не трябваше да си позволявам да понасям повече такива удари – нямаше да издържа дълго.
(!)(!)(#)
Мини на 442.
Успях да се оттласна достатъчно надалече, за да не може Диксън да ме достигне. Останалото беше дори твърде лесно – имах време да извадя пистолета и да стрелям три-четири пъти, преди инерцията да го избута до мен. Изблъсках го настрани и прибрах пистолета си.
Мини на 488.
Известно време се търкаляхме по пода опитвайки се да вземем надмощие един над друг, но без реален резултат. После успях да възстановя равновесието си и започнах да го удрям.
Първо беше коляно в слабините от близка дистанция, последвано от лакът в лицето, последван от изтласкване, което отхвърли десантника далеч от мен. Изправих се ловко, ритнах го още веднъж – този път гърдите, извадих пистолета си, насочих го към него и го попитах:
— Сега ще се предадеш ли? – не излезе толкова героично, колкото го мислех – бях останал без дъх.
Диксън се изправи на колене и ме погледна зловещо. Отговорът му ми бе ясен, а и вече бях видял, как изважда тънко острие от ботуша си.
— Сбогом, сержант – отроних, натискайки спусъка.
Мини на 463.
Информирах Ли, за изхода от сблъсъка ми с Диксън и после се заех да разчистя, натъпквайки Диксън в един от шлюзовете. Напомних си да го изхвърля по-късно. А можеше и да го взема като поредното доказателство.
Ако КОД “А”=13 – мини на 497.
Мини на 450.
Гледах показанията на скенерите и триизмерната им проекция и не вярвах на очите си.
— Ама те сериозно ще се нагласят да кацнат в дока! – промърморих невярващо.
— Поне ще ти е по-лесно да ги гръмнеш. Като да стреляш по плъх в тенджера. – измърмори ми Ли.
— Знаеш ли, правил съм го преди години и не е от най-лесните неща. – отвърнах.
— За каква безумна причина си стрелял по плъх в тенджера!? — възкликна тя. Щях да ? разкажа историята, но нямахме повече време – носът на противниковия катер влизаше в чаканата от нас зона.
Признавам ? едно нещо на Ли – майстор е, що се отнася до корабна тактика. Бе преценила всичко до най-малката подробност. В нужния момент изстреля аварийно вратите на хангара. Те, естествено се забиха право в носа на противниковия кораб, завъртайки го рязко и давайки ми прекрасна възможност за стрелба. Нямаше как, натиснах спусъка…
Мини на 492.
Отбележи си, че е изминал един час и…
Ако са изминали 7 часа – мини на 238.
Ако са изминали 6 часа – мини на 248.
Ако са изминали 5 или по-малко часа – мини на 256
Бунтът на Торони.
Генерал Клео Торони е едно забравено от масата хора в Империума име, но също така е и основната причина флаг-адмирал Владимир Коморин да проведе прословутата Реформа от 2321 година. Известна на масите под името “Реформа 21”.
Генерал Торони дълго време води успешна война по външния фронт с малките раси из системите в Купа Уран. С годините, тя печели уважението и верността на три легиона – Пети, Осми и Тридесет и първи. Торони е известна републиканка, която се опитва всячески да разтури новата структура на Империума и да възстанови демокрацията. Когато речите, интригите и молбите й се провалят една след друга, Торони стига до извода, че може да вземе с оръжие, това което й е нужно.
Като генерал от Армията, Торони не разполага с бойни кораби под свое командване, но практиката на флота да носи навсякъде със себе си легионери и дава възможността да си осигури. На 31.11.2320 година, легионерите на Торони се вдигат на бунт, като за кратко време разпръснатите из флота войници успяват да поставят в ръцете й близо цял флот, съставен от отделни съдове, завзети със сила от легионите й. Легионите предвидени да пазят екипажа на корабите насочват оръжие срещу същия този екипаж, избивайки десетки хиляди неспособни на самозащита матроси.
Загубата на близо цял флот е тежък удар за младия Империум, който се бори за съществуването си по всички фронтове. Четирите флотилии на Империума са вкопчени в битки по цялата му територия – дали по между си или с извънземни противници или и двете едновременно, но космическите сили на Империума се оказват блокирани. Използвайки този факт, Торони се опитва да завземе Тера с едва две ескадри космически кораби.
Иронично, срещу й се изправя не друг, а човекът създал й възможността за бунт – генерал Ким Чен Лий със своята Осма ескадра на Първи флот. Сблъсъкът между двете страни е равностоен – макар и с числено предимство, Торони не притежава достатъчно опитни техници и пилоти, за да приведе силите си в ефективна бойна сила. Лий от своя страна разполага с изтощената си, но за сметка на това опитна ескадра и с абсолютната вярност на силите под негово командване, докато същото не може да се каже за бунтовниците последвали противничката му.
Битката трае повече от пет дни, но накрая Лий лично повежда десант срещу флагмана на Торони и в настъпилата суматоха успява да го унищожи. Експлозията слага ефективен край на бунта, но отнема живота на двамата главнокомандващи. Макар и кратък – продължил едва месец и половина – бунтът на Торони съкращава бойните способности на Империума с над една пета. Очевидно е, че промяна е нужна, ако човечеството иска да оцелее.
Гледах внимателно триизмерното изображение на базата и наближаващия я катер. Веднага забелязах нещо особено неприятно – Кобрите захождаха от възможно най-отдалечения от хангара ъгъл.
— По дяволите! – изруга Ли. – Мисля, че знаят много добре, какво им мислим.
— Честно ли? – изръмжах иронично. – И сега какво правим?
— Чакаме ги да се скачат…
Преди да кажа каквото и да е, червена светлна замига рязко в кабината – сигнала за засечена и активирана ядрена бойна глава!
— Атакуваме! – изкрещях на Ли, която само се усмихна и започна да дава команди, включвайки двигателите на пълна мощност и изхвърляйки вратите на хангара аварийно.
Не мога да кажа, че успяхме да се справим добре – ядрената ракета се заби в станцията доста, преди да излетим напълно, но пък силните електромагнитни излъчвания от взрива имаха и добри страни – скриха ни от радара за малко. На Ли не ? трябваше повече – катера ни бързо бе изведен в позиция за стрелба право срещу противниковия кораб.
Направи проверка за Пилот на Мей Ли.
Ако резултатът е 10 или повече – мини на 494.
Ако резултатът е 9 или по-малко – мини на 474.
Оттласнах се втори път и извадих пистолета си, но не бях достатъчно бърз – Диксън успя да се докопа до единия ми крак и ме завъртя право към стената. Ударът ми изкара въздуха, но успях някак си да задържа пистолета.
Диксън се оттласна към мен, но вече бе късно за него. Прицелих се за частица от секундата и стрелях – първия ми изстрел попадна в главата му. Натиснах спусъка още два пъти, повече от навик, отколкото от нужда, преди да се дръпна от пътя на тялото.
Мини на 488.
Някак си успях да не разбия катера в астероидите и в същото време да натрупам прилична дистанция от преследвачите ни, преди да се скрия буквално в едно от най-големите парчета скала в пръстена. Изключих всички системи, които посмях, включително изкуствената гравитация, живото поддържащите системи и вътрешната комуникация. Реших да не спирам напълно реакторите и да оставя пасивните скенери, надявайки се да бъдат достатъчни, за да засека преминаващия противников катер.
— Знаеш ли – обади се Ли – ако имат повечко ракети или просто товар мини, могат да ни стъжнят живота много, много бързо.
— Да, обмислих го. – отвърнах ?. – Но ако имаха такова въоръжение, тогава изобщо нямаше да влизат в пояса – щяха да ни преследват извън него и просто да ни обстрелват хаотично.
— Има логика…
Скенерът издаде специфичния си пиукащ звук – беше засякъл радиация и топлина.
— Ето ги и тях, нищо неподозиращи за капана ни. – изсумтях.
— Какво чакаш, тогава? – попита ме Ли.
Права беше – време ми бе да се задвижвам. За това просто включих реакторите и двигателите на пълна мощност и заех удобна за стрелба позиция малко в страни от кърмата на противниковия катер – практически сляпо за сензорите място. После просто натиснах спусъка…
Мини на 483.
Напрегнах мишници и завъртях Диксън с всичка сила към една от стените. Не постигнах кой-знае какъв ефект, но поне спечелих малко време, докато той възстанови контрола над движенията си. Нямах много избори пред себе си, още повече, че се реех свободно в средата на помещението.
Ако КОД “И”=20 – мини на 476..
Ако ли не – мини на 482..
Гледах показанията на скенерите и триизмерната им проекция и не вярвах на очите си.
— Ама те сериозно ще се нагласят да кацнат в дока! – промърморих невярващо.
— Явно. – отвърна ми Ли. – Горките нещастници…
— Хванаха се в капана? – попитах изненадано.
— Не точно. Просто капана го създадох току що… — отвърна ми тя, а на лицето ? заигра една плашеща усмивка в секундата преди да промърмори – Елате при кака…
Признавам ? едно нещо на Мей – майстор е, що се отнася до корабна тактика. Бе преценила всичко до най-малката подробност. В нужния момент изстреля аварийно вратите на хангара. Те, естествено се забиха право в носа на противниковия кораб, завъртайки го рязко и давайки ? прекрасна възможност за стрелба. Тя естествено не я изпусна.
Мини на 492.
Рязко забих челото си в носа на десантника пред мен. Не постигнах желания резултат, но го разсеях достатъчно, за да успея да го сритам още веднъж. Това ми даде възможност да се опитам да заема по-добра позиция. Естествено Диксън се опита да ми се противопостави с всички сили. Всичко щеше да се реши то това, кой щеше да вземе надмощие…
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 8 или повече – мини на 478..
Ако резултатът е 7 или по-малко – мини на 490..
Известно време с кобрите се гонехме между астероидите, без да направим много, освен да си разменим по някой и друг лазерен изстрел.
— Надявам се, че имаш план! – подхвърли ми Ли.
— Да. Точка едно – да не ни взривят! – отвърнах насред поредния сложен завой.
— Добре. А след това?
— Аааа… ами… — проточих, подбирайки момента, преди да извикам с пълно гърло. – ТОВА!
Завъртях ръчките и изключих тягата.
Направи проверка за Пилотиране на Джонатан Грифин.
Ако резултатът е 8 или повече – мини на 485..
Ако резултатът е 7 или по-малко – мини на 489.
Торпедото се плъзна по бронята и не я проби. Последвалия взрив на мегатонната ядрена глава в него сигурно бе нанесъл някакви щети, но едва ли бяха особено опасни – броните на космическите кораби са особено издръжливи.
Нямаше време за обвинения, нямаше време за подигравки – сега поне имахме някакъв шанс да се измъкнем от ситуацията – докато обърнеше, десантния катер щеше да е изгубил инерцията си, а ние щяхме да сме се засилили добре. Проблемът бе, че те имаха ракети. Джонас и Станц вече бяха в две от лазерните кулички на катера ни – предназначението им бе колкото да свалят изтребители, толкова и да свалят ракети. За мен оставаше баражната система – десетките плазмени оръдия, които можех да контролирам през чипа в мозъка си. Щеше да е едно тежко изпитание за способностите на всички ни…
Направи проверка за Стрелба на Джонатан Грифин.
Направи проверка за Пилотиране на Мей Ли.
Събери резултатите и ако:
Сборът е 20 или повече – мини на 496.
Сборът е 19 или по-малко – мини на 479..
Веднага си набелязах мястото за криене – огромен астероид с дупка в него –масата му щеше да ни скрие идеално. Оставаше само да се справя със системите и радиацията…
— Сър, ако позволите – обади се техничката. – Познавам маневрата идеално, нека аз да се заема със системите. Вие просто ни вкарайте вътре.
— С две думи, не се бъркай в работата на техниците – промърморих, после махнах с ръка, преди да се е извинила – Спокойно. Радвам се, че си с нас – знам си възможностите.
Скрихме се в пещерата на астероида и зачакахме. Ефрейтор Дий бързо изключи практически всичко в кораба, освен един пасивен скенер. Единственото друго работещо нещо на кораба бе реактора – на минимална мощност.
— Знаеш ли – обади се Ли – ако имат повечко ракети или просто товар мини, могат да ни стъжнят живота много, много бързо.
— Да, обмислих го. – отвърнах ?. – Но ако имаха такова въоръжение, тогава изобщо нямаше да влизат в пояса – щяха да ни преследват извън него и просто да ни обстрелват хаотично.
— Има логика…
Скенерът издаде специфичния си пиукащ звук – беше засякъл радиация и топлина.
— Ето ги и тях, нищо неподозиращи за капана ни. – изсумтях.
— Какво чакаш, тогава? – попита ме Ли.
— Добре. Ефрейтор! Пълна мощност! – обърнах се към техничката.
— Да, сър! – отвърна ми тя и зададе няколко бързи команди на бордовия компютър.
Корабът ни се изпълни с енергия, а аз излетях с пълна скорост, позиционирайки ни малко над кърмата на катера на кобрите. Вече бяха в капана ни.
Мини на 483.
Но точно това и ми беше нужно. Бързо извадих пистолета си и стрелях по Диксън, решавайки спорът ни по един не особено честен, но за сметка на това ефективен начин.
Мини на 488.
Сетих се, че инерцията ми ще ме забие право в спътника, ако опитам пълно завъртане, за това заложих на по-малък ъгъл на завоя. Спътника се появи в полезрението ми и бързо скри хоризонта. Изчаках до последния момент, преди да завия. За секунда имах чувството, че няма да успеем, но сблъсъкът ни се размина.
Не мога да кажа същото за кобрите – техния пилот реши да обърне кораба на 180 градуса, предизвиквайки много интересен сблъсък, превръщащ катера в парче безполезен метал.
Въздъхнах и ни изведох от астероидния пояс.
— Коментари? – попитах самодоволно Ли.
— Явно не си само мускули и тестостерон – изсумтя приятелката ми.
Подсмихнах се – радвах се на самия факт, че можем да си разменяме подобни закачки…
Мини на 491
Да се бориш с по-тежък и по-силен човек не е лесно. Диксън винаги е бил добър борец, но може би липсата на опора под краката му подейства зле. А и трябва да си призная – не съм честен боец.
Успях да се извъртя така, че да го ритна в слабините с коляно, а после използвах разсейването му, за да мина зад него. Ръцете ми се сключиха около врата му, а краката ми – около кръста му. Това е един от малкото ключове, които действат безотказно в безтегловност.
Напрегнах цялото си тяло и опънах рязко назад. Врата на Диксън изпука зловещо. Освободих захвата си и се добрах до най-близката опора, за да си поема дъх. На това му се вика изтощителна работа…
Мини на 488.
Не успяхме. Ракетите идваха една след друга, а баражните системи и скоростта на катера ни имаха своите лимити. Една от ядрените ракети се промъкна през защитата ни и се впи в корпуса. Последвалия взрив бе мощен и макар и бронята да абсорбира по-голяма част от силата му, обшивката при реакторите бе разкъсана, а самите реактори унищожени. Без реактори, корабът ни увисна в космоса, носен от инерцията си.
Спогледах се с Ли, която ме гледаше тъжно – бяхме стигнали до края на пътя. Посегнах и стиснах ръката й, приготвяйки се за следващата такета, която щеше да приключи живота ми…
КРАЙ!
КОД “К”=20
Приютих катера в пещера в един от астероидите. После спрях всички системи, които сметнах, че мога да изключа и зачакахме.
За лудо. Или късметът ми не работеше, или просто бях твърде некадърен, за да извъртя такъв номер. Катера на кобрите просто увисна пред нас с включени оръжейни системи. За миг се замислих – дали не трябваше да опитам да стрелям на момента, после реших, че няма смисъл – ракетите им, макар и не толкова бързи, щяха да ни уцелят със сигурност. Направих единственото, което можех – подадох светлинен сигнал, че се предаваме и изключих реакторите.
После се отпуснах спокойно и зачаках абордажа. Нямаше какво друго да направя…
Мини на 487.
Въпреки цялостното ми изтощение, моите нерви издържаха. Рефлексите на противниковия пилот обаче се провалиха и катера на кобрите се заби с пълна скорост в един от множеството астероиди, създавайки едно красиво огнено кълбо.
Бързо се измъкнах от астероидното поле и въздъхнах дълбоко.
— Браво, каубой, ти взе че успя! – обади се Ли от креслото си.
— Да, макар и на косъм, признавам. – забелязах, че ръцете ми треперят, което бе абсолютно ненормално.
— Тогава, моля, махни се от креслото и ме остави да изчисля скока. Не искам да се материализираме в някоя звезда!
Засмях се и я пуснах на мястото ?.
Мини на 491.
Докато се мъчех да придобия някаква опора, Диксън се осъзна и се хвърли към мен. Посрещнах го с ритник в лицето, но без особен ефект. Той от своя страна заби ножа си в крака ми и използва това, за да ме придърпа в хватката си. Напрегнахме мишници, всеки опитвайки се да вземе надмощие над другия…
Джонатан Грифин понася 7 точки щети.
Направи проверка за Ръкопашен Бой.
Ако резултатът е 9 или повече – мини на 478.
Ако резултатът е 8 или по-малко – мини на 490.
Знаете ли, за кратко изпитах съжаление за кобрите. Малко войници обичат да побеждават правейки засада. Но само пълните идиоти отказват възможността за лесна победа.
Изстрелях торпедото в момента, в който бях сигурен, че ще уцеля – намирах се на не повече от петдесет-шейсет километра от противникови катер. Може би минаха три-четири секунди, между натискането на спусъка и попадението. При самия изстрел, целия катер се помести назад – това може би ще ви даде представа, за какви сили става дума.
Естествено не чаках да видя експлозията – два мегатона са си два мегатона – правят ужасни неща на една структура. А на хората в нея, дори по-ужасни…
Измъкнах ни от астероидното поле и се насочих към открития космос – под-пространствен скок толкова близо до газовия гигант не беше от най-разумните неща, които можех да предприема.
Мини на 491.
Не успях дори да реагирам на вика “Не!” на Ли. Инерцията ни буквално ни размаза в спътника. Голяма глупост, общо взето.
КРАЙ!
Бележка от Автора:
Читателю, съжалявам, че трябваше да умреш на крачка от успеха, но ясно бях отбелязал проблема с инерцията в поне два епизода до тук. Следващия път чети по-внимателно. Ясно е, че имаш уменията да стигнеш до тук!
Корабът ни се завъртя рязко и продължи да се носи по същата траектория, както и преди. Кобрите ни обстрелваха, но безполезно – вече се бях прицелил и стрелях.
Магнитното торпедо се заби някъде в средата на противниковия кораб. Вече бях обърнал кораба в посоката, в която летеше и дадох пълна тяга, оставяйки ядрения взрив далеч зад мен.
— Ето на това му викам летене – възкликна Ли. – Джонатан, може би все още има надежда за теб!
— Не се надявай много – отвърнах ? – извъртях го благодарение на мерник, не на пилотиране.
— Ха! – изсумтя тя. – Тогава, моля нека си заема мястото. Не искам да скочиш в някое слънце!
Сменихме си местата с закачки в същия дух.
Мини на 495
КОД “К”=20
Не трябваше да се заемам с толкова сложна задача в състоянието си. Не мина много време, преди да не преценя поредния вектор и да се сблъскам с един от множеството астероиди. Не успях да разбия целия катер, но успях да прецакам двигателите.
Увиснахме в космоса, носени само от набраната инерция. Няма двигатели, няма маневреност, нямахме дори шанс да скочим в под-пространството. Затворих очи гледайки, как катерът на кобрите се приближава.
Ситуацията бе ясна – абордаж, после плен. Нямаше как да спечелим срещу тях. Отпуснах се в креслото си и зачаках…
Мини на 487.
Абордажа не се забави особено. Кобрите ни обезоръжиха особено внимателно, а после командирът им с почти извинителна усмивка би на всички ни по една доза приспивателно. Всичко ми причерня…
Читателю, не се отчайвай. Може да изгуби битката, но войната продължава! Приключението ти ще продължи в следващата книга от поредицата “Пръстените на Марс”, където ще имаш възможност да се измъкнеш от плена и да се завърнеш покрит в слава.
Влязох в реакторното помещение. Бързо видях, кои кабели е изтръгнал Диксън и ги свързах. Реактора отново започна да отдава енергия на пълна мощност и изкуствената гравитация се включи. Което ме свари неподготвен и се стоварих на земята болезнено. Въздъхнах, станах и включих вътрешната комуникация:
— Ли, всичко е готово. Разкарай ни от тук.
Не изчаках да ми отговори, а излязох от помещението и отидох да изхвърля трупа на Диксън през някой от въздушните шлюзове. Малко по-късно, Ли се обади:
— Минута до под-пространствен скок. Моля заемете местата си и закопчейте коланите.
Изсумтях и се насочих към пилотската кабина, за да се настаня в едно от удобните кресла и да се “наслаждавам” на скока. Но пък от друга страна… Ужасният ми ден най-накрая бе свършил…
Мини на 500.
КОД “К”=20.
Трудно мога да кажа, къде сбърках, но вместо да изляза на линия за стрелба излязох на линия за сблъсък с катера. Естествено стрелях – нямах голям избор, но торпедото просто се плъзна по фронталната броня, а бойната глава се взриви в страната му.
Нашия катер поддържаше все същата скорост, този на кобрите ускоряваше и скъсяваше разстоянието помежду ни адски бързо. Опитах се да избегна сблъсъка, но се оплетох като пате в калчища в плановете си. Ракетата, която се заби в корпуса ни не помогна особено. Нямахме шанс – ракетата не само премина през баражните батареи, но и проби бронята при експлозията си. Корабът ни се разцепи по средата и двете парчета се понесоха из пространството.
Естествено не загинахме в кълбо от пламъци. Дори облъчването не бе извън безопасните норми. Но бяхме победени – очакваше ни абордаж и плен, после разпит и задължителните опити за бягство… но това е друга история. Най-важното сега бе, че бях издънил мисията тотално!
Мини на 486.
Диксън бе и по-добрия борец или най-малкото – имаше повече късмет от мен. Във всеки случай, ръцете му се сключиха около врата ми, а краката му – около кръста ми. Опитах се да се измъкна с удар, но липсата на опора и цялостната ми изтощеност ми попречиха да се справя. Последното, което помня е, как гръбнакът ми изпуква…
КРАЙ!
— Изчезвай от контролите, Джонатан – изръмжа ми Ли.
— Защо? – попитах учудено, но веднага станах – все пак тя бе пилота.
— Не искам да свърша в някое слънце. – отвърна ми азиатката, намествайки се в креслото. – Ако ще да бях с разбит череп и изтекъл мозък, пак щях да изчисля по-добър скок от теб.
— Твоя воля. – отвърнах ?.
Мини на 499.
Магнитното торпедо излетя от носа на катера ни и се заби в противниковия кораб, разкъсвайки бронята му. Сякаш можех да чуя писъците на късащия се метал.
Това бе и всичко, което видях, защото Ли вече извеждаше катера ни извън дока и далеч от противниковия катер. Ситуацията бе повече от рискована, защото току на десетина метра над главите ни, термоядрената глава на магнитното торпедо се детонира. Може да ставаше дума за взрив с мощност едва един мегатон, но си беше ядрен взрив, който запрати парчета от противниковия катер по нас.
Мина известно време, преди Ли да си върне пълен контрол над кораба – парчета метал се забиваха в бронята му и отклоняваха курса. За малко да изпищя от уплах, когато едно се заби в прозореца на кабината ни, но дебелия материал издържа… а и все пак бе направен за бойни условия – предвидено бе да издържа съприкосновения.
Близо час се занимавахме с поправка на различни дребни системи и изчисляване на траектория за скок. Станцията бе над нас, но вече нямаше как да се скачим с нея – двата шлюза бяха блокирани, а хангара превърнат в стопилки, първо от двигателите на катера ни, после и от експлозията.
Най-накрая, се настанихме в креслата и Ли се усмихна доволна.
— Знаеш ли… никога до сега не бях участвала в корабна битка, различна от гонките с изтребители.
— И? – попитах я. – Как е?
— Скучно! – засмя се тя. – Адски скучно!
Поклатих глава, докато се приготвях за скока. Не винаги схващах хумора и идеите на приятелката си. Но пък поне адския ми ден най-сетне бе свършил…
Мини на 500.
Малко преди катерите да се сблъскат, Ли рязко опъна няколко лоста, карайки нашия кораб буквално да “подскочи”. Дори с ядрената си глава, магнитното торпедо не може да нанесе големи поражения на фронталната броня на десантен катер. Но пуснато право в кърмата, където бронята е най-слаба…
Натиснах уверено спусъка и с безумно задоволство видях, как малкия цилиндър със заострен връх излита от носа на катера ни. После вече не виждах какво става, но скенерите ми даваха добра идея – торпедото се заби в противниковия кораб и прониза бронята му. След това ядрената глава се детонира и сензорите станаха безполезни.
Мини на 495
Малко преди катерите да се сблъскат, Ли рязко опъна няколко лоста, карайки нашия кораб буквално да “подскочи”. Дори с ядрената си глава, магнитното торпедо не може да нанесе големи поражения на фронталната броня на десантен катер. Но пуснато право в кърмата, където бронята е най-слаба…
Ръката на приятелката ми рязко натисна спусъка на торпедната тръба. Наблюдавах със задоволство, как малкия метален цилидър с остър връх се забива в бронята на противниковия катер, разкъсва я и прониква навътре. После вече не виждах какво става, но скенерите ми даваха добра идея – торпедото се заби в противниковия кораб и прониза бронята му. След това ядрената глава се детонира и сензорите станаха безполезни.
Мини на 495
— Какво казват данните? – попитах.
— Какво може да кажат. Може да е едва един мегатон, но ядрената експлозия си е ядрена експлозия. Катера се е пръснал.
— Защо ли не ме е жал. – изсумтях.
— И мен. Хайде да се махаме – отарашихме станцията, избихме един куп хора… заслужихме си почивката, не мислиш ли?
Кимнах благо – време бе да се прибираме.
Мини на 500.
Никога няма да забравя напрегнатата гонка из космоса. Мисля, че се подрежда в моите десет най-неприятни изживявания. Бягахме на противниковия катер и сваляхме ракета след ракета. Проблемът при тях е, че бяха много. Най-накрая една успя да се промъкне и да се детонира в корпуса ни. Бронята обра по-голяма част от щетите, но получихме прилична пробойна.
— Ами сега? – попитах приятелката си.
— Предаваме се.
— Моля!!! – извиках.
— Просто ми се довери. Хайде! Обади им се.
Свих рамене – най-малкото можехме да предизвикаме претоварване в реакторите и да ги отнесем заедно с нас в небитието, ако не друго. Така че подадох сигнала. И те ни заявиха да се приготвим да бъдем абордирани.
Ли твърдо отказваше да ми каже, какво е замислила, а и нямахме много време – десантния катер вече бе на десетина метра от нас. И тогава Ли започна да трупа енергия в реакторите…
Мини на 498.
Ли ни обърна с нос към станцията и прие курс за сближаване.
— Аааа… нямаше ли да скачаме обратно към флота? – обадих се
— О, секунда – исках да ти покажа нещо.
— Какво?
— Преди да излетим подсигурих една малка изненада за кобрите.
Погледнах дребната си приятелка притеснено. Бях дълбоко убеден, че не е кобра. Не заради друго, а защото можеше да ме убие стотици пъти до сега. Подозирах, че изненадата ? няма да е приятна за прикачения за станцията катер.
И бях адски прав – кратък проблясък и вече нямаше нито станция, нито катер, най-вероятно нямаше и кобри. Зяпах гледката с неописуемо изумление.
— Как, по дяволите успя да го извъртиш!? – попитах я.
— С малко помощ от приятел – тя кимна към техничката – успяхме да докараме реакторите до точка на разтапяне на барабана…
— Но това значи да… — замлъкнах стъписан от хитрият им план. – Освободили сте какво количество анти-материя?
— Мммм… мисля, че към килограм… — обади се техничката.
Гледах, останал без думи. 5 мегатонна експлозия не се случваше всеки ден.
— Добре, че не е имало повече. – бе всичко, което успях да кажа.
— Мммм… — Ли се загледа към частите от станцията падащи в атмосферата на планетата. – Нека просто кажа, че не искам да съм на мястото на планетата.
— Разкарай ни от тук, моля те. – отвърнах. – Не искам да съм наоколо, когато издухаме и половината планета.
— Слушам и изпълнявам, сър! – въодушевената Ли започна да подготвя кораба за скок.
Отпуснах се в креслото си и потърках слепоочия. Най-сетне се прибирахме…
Мини на 500.
Твърде късно осъзнах, какво мисли да извърши – маневрата се изучаваше в Академията, само и единствено, за да ни набият в главата никога да не я прилагаме.
Вече споменах за опустошителната сила на корабните двигатели, нали? Е, сигурно се досещате, какво искаше да направи Ли – да завърти рязко катерът ни и да включи двигателите на пълна мощност, превръщайки приближаващия ни кораб в стопилки. Или поне повреждайки го достатъчно, за да се измъкнем. Имаше обаче една уловка – ако засегнехме реакторите на кораба до нас, щяхме да го последваме в небитието.
Нямахме обаче алтернатива, така че просто седнах в креслото на навигатора и стиснах палци. Всичко висеше на косъм. Малко по-късно Ли включи двигателите за маневриране на авариен режим и завъртя кораба на 90 градуса спрямо противника ни. Пот бе избила на челото ми, докато я наблюдавах, как включва основните двигатели…
Не мога да ви опиша последвалата гледка – противниковия кораб буквално бе разрязан, като с нож. Нищо не предизвиква такова чисто разрушение, освен масиран лазерен обстрел. Имахме късмет – не засегнахме реакторите и успяхме да се отдалечим.
— Време е да се прибираме, не мислиш ли? – попитах приятелката си.
— Домошар. – отвърна ми тя. – Не искаш ли да се върнем и да се разходим още из станцията.
— Не!
— Както заповядаш – изсмя се азиатката и започна да подготвя кораба за скок.
Поклатих глава. Ужасният ми ден най-сетне бе свършил.
Мини на 500.
— Готови за под-пространствен скок? – попита по интеркома Ли.
— Да, да, да… — изръмжах раздразнено, закопчавайки коланите си – Махни ни от тук най-сетне!
— Както заповядате, лейтенант!
Отпуснах се и зачаках скока със смесени чувства. От една страна скокът беше ужасно преживяване. От друга… денят ми до сега бе по-ужасен, а това бе краят му и аз бях жив. Достатъчен повод за празник, нали?
Мини на 500.
Честито! Ти, читателю, успя да преминеш през станция Магелан І и да оцелееш. Приключенията на Джонатан Грифин не свършват тук, но това са други истории, които ще бъдат разказани друг път.
Ако играта ти е харесала и искаш да продължиш приключенията на Грифин – запази дневника си. Екшъна ще продължи в следващия брой на списанието.
До нови срещи, читателю.
[…] Магелан 1 – Дневник – *.doc файл След като се запознаете с правилата може да минете и на самата Игра […]
Има много сгрешени препратки оправете ги за да може да се играе
Такаа прочетох го най после,което дължа на автора,който ме напътстваше едва ли не на всяка крачка защото е пълно с грешни препратки,май в момента ги оправя дано успее за да може бъдещите читатели да играят нормално.Текста е пълен с разни въпросителни как са се появили идея си нямам.Иначе правилата на играта са адски претрупани прекалено много показатели,оръжия,скафандри,обяснения за битки и на всичкото отгоре разни символи за щети и муниции,които трябва да проверяваш от правилата щот нямат научаване,а и изненада правилата са на отделен файл.Историята ми хареса има потенциал в нея и ще се радвам да прочета продължението да видим как ще се развият нещата.Сега още малко критики совалката е захваната към станцията станцията стреля и унищожава совалката от което ами не произлиза нищо нашите герои,които на всичкото отгоре в момента се опитват да измъкнат един свой човек не им се случва нищо и си продължават кат първите пичове/бат Арни ряпа да яде/.Ай стига съм критикувал прочетете го и си кажете мнението.
[…] Магелан 1 – Дневник – *.doc файл След като се запознаете с правилата може да минете и на самата Игра. […]