За да бъда справедлив с вас, ще ви призная, че първоначално смятах да ви напиша за този брой една от онзи тип най-общи статии, в които се изброяват един куп филми, които не трябва да пропускате, отбрани по някакъв критерии. Вероятно така или иначе ще ви я пробутам по някое време в следващите броеве, но междувременно се натъкнах на нещо, което се почувствах длъжен да ви представя, не само заради стойността му, а и поради нищожната му популярност в България. Въпреки, че в момента е по кината и от известно време вървеше трейлърът му преди останалите прожекции, сякаш са малко хората, които му обърнаха достатъчно внимание, а в програмата на кината има малко прожекции и то в някакви абсурдни обедни часове.
Intouchables e трогателен френски филм за Филип, парализиран аристократ, и негъра Дрис (не би било справедливо спрямо сценаристите да търся друга дума), когото Филип избира за свой асистент. За разлика от повечето драми, тази не печели зрителите с някакъв изключителен сюжет. Тук събитията са вътре в главите на героите и допирът с техните чувства и мисли, с погледа им върху света и с приятелството им е това, което получаваме. Филип е уморен колкото от злощастните събития в миналото си и физическото си положение, толкова и от целия фалш, с който е заобграден. Това, от което има нужда, е нещо истинско и го намира именно чрез компанията на отрасналия в гетото Дрис, който е прям и неподправен в отношенията си с околните, без значение кои са те и каква е ситуацията. Такъв е и самият филм — нецензуриран може да се приеме за обиден към инвалидите, расистки и какво ли още не, но това е едно от нещата, които харесах в него. Не се опитва да бъде “политически коректен”, защото това е точно един от фарсовете, върху които се концентрира — неспособността на хората да нарекат или приемат нещо такова, каквото е. Сценаристите са се справили перфектно и с хумора и Intouchables е колкото сериозен, толкова и забавен и разтоварващ — лафовете вътре са истински бисери, безкомпромисни, но в същността си добронамерени. Повярвайте ми, ще се смеете до сълзи, но пък въобще не смейте да си представяте нещо от сорта на драма-комедиите на Адам Сандлър, тук всичко смешно идва по напълно естествен начин.
За актьорската игра мога да кажа само, че François Cluzet (Филип )ме впечатли както малко други актьори са го правили. Дори само с погледа си успява да даде толкова много за дадени сцени, че сърцата на зрителите да се свият. Omar Sy (Дрис) пък създава невероятно чувство на свежест и усмивката му сякаш крещи “Не се стягай, живота може да е прекрасен!”. Повечето второстепенни герои са на ниво и макар някои да преиграват в типично френски стил, това не пречи особено и не се набива на очи.
Музиката е основно класическа, акцентира на пианото и е толкова завладяваща и добре напасната, че човек трудно възпира сълзите си на по-въздействащите сцени. Още по-силно впечатление прави тя поради факта, че е намесена във филма — даден е контрастният поглед върху нея на двата героя и ви гарантирам, че ще се смеете с глас и ще помните дълго тази сцена.
Оценката на Intouchables в IMDb e 8.5/10, #72 в топ 250 в момента, в който пиша ревюто. Премиерата му в няколко държави е 2011 година, в повечето е 2012, но доколкото разбрах, може да бъде предложен за Оскари чак 2013. Вероятно няма да бъде подминат от номинации за най-добър чуждоезичен филм, главна мъжка роля и оригинална музика, а защо не и за сценарий и поддържаща роля. Дали това ще се случи напрактика обаче е без значение, важното е, че в много малко филми можете да се докоснете толкова добре до история за приятелството и ценностите в живота, а и да се посмеете искрено. Няма нищо елитарно или претенциозно в подхода на режисьорите към продукцията, така че не го мислете много, а просто си вземете билети и идете да го видите, или го направете както там си знаете по домашно, ефектите и без друго са последното нещо, с което ще ви спечели.
/Автор: Ал Торо/