Недосегаемите (2011)

За да бъда спра­вед­лив с вас, ще ви призная, че пър­во­на­чал­но смя­тах да ви напи­ша за този брой една от онзи тип най-общи ста­тии, в кои­то се избро­я­ват един куп фил­ми, кои­то не тряб­ва да про­пус­ка­те, отбра­ни по няка­къв кри­те­рии. Веро­ят­но така или ина­че ще ви я про­бу­там по някое вре­ме в след­ва­щи­те бро­е­ве, но меж­дув­ре­мен­но се натък­нах на нещо, кое­то се почув­с­т­вах длъ­жен да ви пред­ста­вя, не само зара­ди стой­ност­та му, а и пора­ди нищож­на­та му попу­ляр­ност в Бъл­га­рия. Въп­ре­ки, че в момен­та е по кина­та и от извес­т­но вре­ме вър­ве­ше трей­лъ­рът му пре­ди оста­на­ли­те про­жек­ции, сякаш са мал­ко хора­та, кои­то му обър­на­ха доста­тъч­но вни­ма­ние, а в програ­ма­та на кина­та има мал­ко про­жек­ции и то в някак­ви абсур­д­ни обед­ни часове.

Intouchables e тро­га­те­лен френ­с­ки филм за Филип, пара­ли­зи­ран арис­ток­рат, и негъ­ра Дрис (не би било спра­вед­ли­во спря­мо сце­на­рис­ти­те да тър­ся дру­га дума),  кого­то Филип изби­ра за свой асис­тент. За раз­ли­ка от пове­че­то дра­ми, тази не пече­ли зри­те­ли­те с няка­къв изклю­чи­те­лен сюжет. Тук съби­ти­я­та са вът­ре в гла­ви­те на геро­и­те и допи­рът с тех­ни­те чув­с­т­ва и мис­ли, с погле­да им вър­ху све­та и с при­ятел­с­т­во­то им е това, кое­то полу­ча­ва­ме. Филип е умо­рен кол­ко­то от зло­щас­т­ни­те съби­тия в мина­ло­то си и физи­чес­ко­то си поло­же­ние, тол­ко­ва и от целия фалш, с кой­то е заоб­г­ра­ден. Това, от кое­то има нуж­да, е нещо истин­с­ко и го нами­ра имен­но чрез ком­па­ни­я­та на отрас­на­лия в гето­то Дрис, кой­то е прям и непод­пра­вен в отно­ше­ни­я­та си с окол­ни­те, без зна­че­ние кои са те и как­ва е ситу­а­ци­я­та. Такъв е и сами­ят филм — нецен­зу­ри­ран може да се при­еме за оби­ден към инва­ли­ди­те, расист­ки и как­во ли още не, но това е едно от неща­та, кои­то харе­сах в него. Не се опит­ва да бъде “поли­ти­чес­ки корек­тен”, защо­то това е точ­но един от фар­со­ве­те, вър­ху кои­то се кон­цен­т­ри­ра — нес­по­соб­ност­та на хора­та да наре­кат или при­емат нещо тако­ва, как­во­то е.  Сце­на­рис­ти­те са се спра­ви­ли пер­фек­т­но и с хумо­ра и Intouchables е кол­ко­то сери­о­зен, тол­ко­ва и заба­вен и раз­то­вар­ващ — лафо­ве­те вът­ре са истин­с­ки бисе­ри, без­ком­п­ро­мис­ни, но в същ­ност­та си добро­на­ме­ре­ни. Повяр­вай­те ми, ще се сме­е­те до съл­зи, но пък въоб­ще не смей­те да си пред­ста­вя­те нещо от сор­та на дра­ма-коме­ди­и­те на Адам Сан­д­лър, тук всич­ко смеш­но идва по напъл­но естес­т­вен начин.

За актьор­с­ка­та игра мога да кажа само, че François Cluzet (Филип )ме впе­чат­ли как­то мал­ко дру­ги актьо­ри са го пра­ви­ли. Дори само с погле­да си успя­ва да даде тол­ко­ва мно­го за даде­ни сце­ни, че сър­ца­та на зри­те­ли­те да се сви­ят. Omar Sy (Дрис) пък съз­да­ва неве­ро­ят­но чув­с­т­во на све­жест и усмив­ка­та му сякаш кре­щи “Не се стя­гай, живо­та може да е прекра­сен!”. Пове­че­то вто­рос­те­пен­ни герои са на ниво и макар някои да пре­иг­ра­ват в типич­но френ­с­ки стил, това не пре­чи осо­бе­но и не се наби­ва на очи.

Музи­ка­та е основ­но кла­си­чес­ка, акцен­ти­ра на пиа­но­то и е тол­ко­ва завла­дя­ва­ща и доб­ре напас­на­та, че човек труд­но въз­пи­ра съл­зи­те си на по-въз­дейс­т­ва­щи­те сце­ни. Още по-сил­но впе­чат­ле­ние пра­ви тя пора­ди фак­та, че е наме­се­на във фил­ма — даден е кон­т­рас­т­ни­ят поглед вър­ху нея на два­та героя и ви гаран­ти­рам, че ще се сме­е­те с глас и ще помни­те дъл­го тази сцена.

Оцен­ка­та на Intouchables в IMDb e 8.5/10, #72 в топ 250 в момен­та, в кой­то пиша ревю­то. Пре­ми­е­ра­та му в някол­ко дър­жа­ви е 2011 годи­на, в пове­че­то е 2012, но докол­ко­то раз­брах, може да бъде пред­ло­жен за Оска­ри чак 2013. Веро­ят­но няма да бъде под­ми­нат от номи­на­ции за най-добър чуж­до­е­зи­чен филм, глав­на мъж­ка роля и ори­ги­нал­на музи­ка, а защо не и за сце­на­рий и под­дър­жа­ща роля. Дали това ще се слу­чи напрак­ти­ка оба­че е без зна­че­ние, важ­но­то е, че в мно­го мал­ко фил­ми може­те да се докос­не­те тол­ко­ва доб­ре до исто­рия за при­ятел­с­т­во­то и цен­нос­ти­те в живо­та, а и да се посме­е­те иск­ре­но. Няма нищо ели­тар­но или пре­тен­ци­оз­но в под­хо­да на режи­сьо­ри­те към про­дук­ци­я­та, така че не го мис­ле­те мно­го, а просто си взе­ме­те биле­ти и иде­те да го види­те, или го напра­ве­те как­то там си зна­е­те по домаш­но, ефек­ти­те и без дру­го са послед­но­то нещо, с кое­то ще ви спечели.

/Автор: Ал Торо/