И така, тре­ти­ят поре­ден фес­ти­вал Sofia Rocks се про­ве­де на 7‑ми и 8‑ми Юли на наци­о­нал­ния ста­ди­он и вече е зад гър­ба ни. Таз­го­диш­но­то изда­ние ще се запом­ни от мно­зи­на не с това кои гру­пи дой­до­ха, а с това кои отсъс­т­ва­ха. Godsmack отме­ни­ха учас­ти­е­то си, пора­ди проб­ле­ми с гла­са на Съли Ерна и така пър­вия ден от фес­ти­ва­ла оста­на без headliner. Отпад­на­ха още Lou Gramm и Iggy (Pop) and the Stooges, послед­ни­те само два часа пре­ди нача­ло­то на вто­рия ден от фес­ти­ва­ла пора­ди „кон­ту­зия”. Може би в пър­ви­ят фес­ти­вал (Sonisphere Sofia Rocks 2010) таки­ва лип­си не биха били дотам фатал­ни, тъй като има­ше доста на брой чудо­вищ­но извес­т­ни гру­пи, вся­ка от кои­то би осмис­ли­ла ходе­не­то на ста­ди­о­на на (десет­ки) хиля­ди фено­ве. Тази годи­на програ­ма­та оба­че бе съм­ни­тел­на и без дру­го и след отпа­да­не­то на аме­ри­кан­с­ки­те метъл гиган­ти и Iggy, оста­на­ха гру­пи със посред­с­тве­на или извет­ря­ва­ща попу­ляр­ност – Clawfinger, Trivium, Within Temptations, Kaiser Chiefs, Ugly Kid Joe и това, кое­то е оста­на­ло от Guns N’ Roses, две дека­ди след края на злат­ни­те им годи­ни. Във фес­ти­ва­ла се вклю­чи­ха още Viperfish, Анал­гин, Sweet Savage, Scar Symmetry, Heaven Shall Burn, Der Hunds и D2. Balkan Entertainment, раз­би­ра се, про­ме­ни­ха усло­ви­я­та си в дви­же­ние и отка­за­ха да връ­щат пари за биле­ти, а за смет­ка на това допус­на­ха вли­за­не на два­ма чове­ка с един билет пър­вия ден (кое­то беше спо­рен бонус, защо­то не бяха мно­го тези, кои­то се натис­ка­ха да вля­зат). Въп­ре­ки откро­ве­но неко­рек­т­но­то им отно­ше­ние, отчас­ти раз­би­рам (без да оправ­да­вам) защо го напра­ви­ха – ако бяха допус­на­ли връ­ща­не на биле­ти­те, фес­ти­ва­лът щеше да про­пад­не напъл­но. Нека да видим все пак как­во се получи.

Ден 1 

Вля­зох на ста­ди­о­на око­ло 18:15, защо­то си е нуж­на мно­го спе­ци­ал­на нагла­са да се отиде на кон­церт в два на обяд, в сре­да­та на лято­то, при 38* тем­пе­ра­ту­ра. Аз по това вре­ме и на плаж не ходя, а ми е труд­но да си пред­ста­вя как би пре­жи­вял някой в под­хо­дя­ща­та метъл уни­фор­ма на тази тем­пе­ра­ту­ра (напри­мер с кубин­ки, воен­ни пан­та­ло­ни и чер­на тенис­ка, да не гово­рим за мац­ки­те с коже­ни пан­та­ло­ни). Не ме раз­би­рай­те погреш­но, с удо­вол­с­т­вие бих чул всич­ки оста­на­ли гру­пи и съм сигу­рен, че музи­ка­та им си заслу­жа­ва вни­ма­ни­е­то, но това не е нещо, кое­то човек има наст­ро­е­ние да пра­ви в часо­ве­те за сиес­та. Изглеж­да пове­че­то хора бяха на мое мне­ние, защо­то кога­то изля­зо­ха Heaven Shall Burn, за раз­ме­ри­те на ста­ди­о­на все още си бях­ме “една шепа негод­ни­ци”. Гер­ман­ци­те заби­ха със здрав death metal (deathcore, metalcore). Жан­ро­во музи­ка­та им ми дой­де една идея в пове­че, но опре­де­ле­но раз­дви­жи­ха заспа­ла­та нагря­та тъл­па с живо­то си сце­нич­но пове­де­ние. Фес­ти­ва­лът се дви­же­ше точ­но по часов­ник и часо­ве­те, кои­то виж­да­те в пред­ва­ри­тел­на­та програ­ма отго­ва­рят на съби­ти­я­та на ста­ди­о­на (освен за Trivium, кои­то изка­ра­ха 15-тина мину­ти пове­че от пред­ви­де­но­то). След пред­ста­вя­не­то на Heaven Shall Burn започ­на да се насъ­би­ра по-при­лич­на тъл­па, а и вре­ме­то бе бла­гос­к­лон­но и ста­на по-облач­но. Изле­зе и лек вет­рец. Изглеж­да бого­ве­те на хеви метъ­ла все пак се сми­ли­ха над нас.

Дой­де ред на Clawfinger, гру­па­та, зара­ди коя­то въоб­ще отидох на 7‑ми, тъй като ги слу­шам редов­но вече пет­на­де­сет годи­ни. Със своя рап-метъл не пас­ва­ха осо­бе­но на оста­на­ли­те учас­т­ни­ци и вре­ме­на­та, в кои­то Rammstein им бяха под­гряв­ка, са отдав­на назад в исто­ри­я­та, но въп­ре­ки това пред­по­ла­гам, че мно­зи­на от при­със­т­ва­щи­те този ден са били там имен­но зара­ди тях – пред­ни­ят им кон­церт на Spirit of Burgas (09’) беше наис­ти­на раз­маз­ващ и знам, че имат мно­го фено­ве в Бъл­га­рия. За да ви обяс­ня за качес­т­во­то на зву­ка ще кажа, че ми тряб­ва­ха по 30–45 секун­ди да позная коя песен изпъл­ня­ват, при поло­же­ние, че им знам всич­ки­те пар­че­та, а те пра­ви­ха само най-голе­ми­те си хито­ве. Не съм при­със­т­вал на по-лош звук на кон­церт откак­то спрях да посе­ща­вам тези, кои­то се про­веж­дат в зала Хрис­то Ботев, а освен това беше тол­ко­ва тих, че се чувах­ме нор­мал­но с окол­ни­те. Това не ни поп­ре­чи да пеем с шве­ди­те, да напра­вим едно пого и дори неус­пе­шен stage-dive на басис­та (надя­вам се готи­ни­ят кос­мат дебе­лак да не е пост­ра­дал).  Сце­нич­но­то им пове­де­ние беше на шест, как­то вина­ги, а Зак (с подоз­ри­тел­ния си свет­ло-син пот­ник) се раз­хо­ди из пуб­ли­ка­та, пораз­пя­ха ни и така…

 

До този момент се беше съб­ра­ла мак­си­мал­на­та брой­ка за деня, по моя (мно­го) гру­ба пре­цен­ка – меж­ду пет и десет хиля­ди чове­ка. За заклю­чи­тел­на­та част на деня, на сце­на­та изля­зо­ха нови­те “headliner”-и Trivium, кои­то дори не при­със­т­ва­ха на пла­ка­та и как­то сами каза­ха, досе­га не са огла­вя­ва­ли фес­ти­вал, нито пред­став­ле­ние на ста­ди­он. В този ред на мис­ли, вечер­та бе по-голя­мо съби­тие за тях, откол­ко­то за бол­шин­с­т­во­то от пуб­ли­ка­та, коя­то ги слу­ша­ше. Опре­де­ле­но си има­ха и сери­оз­ни фено­ве и по мое мне­ние се раз­да­до­ха на мак­си­мум.  Под­хо­ди­ха мно­го мъж­ки към ситу­а­ци­я­та, без да се вели­ча­ят, и си каза­ха „Whether you know us from 04’, 99’ or for 5 fuckin’ minutes, tonight’s a fuckin’ party!” (цита­тът може да не е абсо­лют­но точен). Музи­ка­та бе ако не по-чис­та, то поне зна­чи­тел­но по-сил­на, отно­во в metalcore стил, мал­ко по-тежък за слу­ша­не от този на Heaven Shall Burn. Раз­то­пе­ни от ситу­а­ци­я­та, може би пре­ка­ли­ха мал­ко в жела­ни­е­то си да бла­го­да­рят на пуб­ли­ка­та и да й се харе­сат – спо­ме­на­ха бъл­гар­с­ка­та кух­ня и ракия, нака­ра­ха ни да си пляс­ка­ме на себе си цели три пъти и освен без­б­рой­ни­те обяс­не­ния кол­ко вели­ка е метъл пуб­ли­ка­та на Бъл­га­рия, обе­ща­ха някол­ко пъти, че ще кажат на всич­ки позна­ти гру­пи да ни посе­тят. Про­пус­на­ха само да ни похва­лят, че има­ме най-кра­си­ви­те жени, кое­то пра­вят поне поло­ви­на­та гру­пи на кон­цер­ти­те си тук и с пра­во. Чуд­но ми е как щяха да реа­ги­рат, ако бяха виде­ли метъл пуб­ли­ка­та на Бъл­га­рия в истин­с­ка­та й свет­ли­на и чис­ле­ност… Мал­ко пре­ди полу­нощ, секун­ди след края на послед­на­та им песен, орга­ни­за­то­ри­те дирек­т­но пус­на­ха Holy Diver и твър­до сло­жи­ха точ­ка на съби­ти­е­то, с кое­то отне­ха въз­мож­ност­та на пуб­ли­ка­та да вика за бис.

Trivium се пред­ста­ви­ха въз­мож­но най-доб­ре, но раз­би­ра се, това бе постен завър­шек на деня и вина­та не е тях­на – те нямат опит и под­го­тов­ка за нещо пове­че. Само като си спом­ня как­ви неща са пра­ви­ли със сце­на­та на този ста­ди­он гру­пи като AC/DC, Metallica и Rammstein – от огром­ни екра­ни и епич­ни фойер­вер­ки до гигант­с­ки кук­ли, горя­щи сце­ни и фали­чес­ко­то оръ­дие на отка­че­ни­те гер­ман­ци. Тук имах­ме про­жек­то­ри, пано и дим, кое­то е ОК за кон­церт на Лили Ива­но­ва или Вес­ко Мари­нов, но е бле­до и неза­до­во­ли­тел­но за Sofia Rocks.

Ден 2

Вто­рия ден запад­ни­те бан­ди има­ха раз­маз­ващ старт с Ugly Kid Joe. Въп­ре­ки, че “kid” никак не под­хож­да вече на кого­то и да е от бан­да­та, вока­лът вка­ра учуд­ва­що коли­чес­т­во енер­гия и посто­ян­но надъх­ва­ше пуб­ли­ка­та, като успя да вдиг­не на кра­ка и реха­ви­те три­бу­ни. Напра­ви­ха си най-попу­ляр­ни­те пар­че­та, но дори за по-мал­ко запоз­на­ти­те с тях­но­то твор­чес­т­во, цяло­то им пред­став­ле­ние беше истин­с­ко шоу — личе­ше си, че аме­ри­кан­с­ки­те рока­джии от нача­ло­то на 90-те имат сери­о­зен опит в това отно­ше­ние и не се пес­тя­ха. За този фес­ти­вал над­ми­на­ха всич­ки в отно­ше­ние кон­такт с пуб­ли­ка­та. Сти­лът им пък под­хож­да­ше на headliner-ите на вечер­та, така че няма­ше да е незас­лу­же­но, ако сви­ре­ха пред­пос­лед­ни в програмата.

Този ден тем­пе­ра­ту­ри­те бяха мал­ко по-тър­пи­ми, а зву­кът  беше зна­чи­тел­но по-чист. Така, обна­деж­де­ни от ситу­а­ци­я­та, око­ло 19:00 посрещ­нах­ме холанд­с­ки­те прин­це­си на сим­фо­нич­ния метал, Within Temptation. Раз­би­рам хора­та, кои­то се присми­ва­ха на стран­ни­те дви­же­ния на вока­лист­ка­та Sharon или на древ­ног­ръц­ка­та роба, коя­то бе обляк­ла, но ако тряб­ва да сме спра­вед­ли­ви, гру­па­та се спра­ви мно­го доб­ре. Беше види­мо във влаж­ни­те погле­ди на сто­ти­ци или хиля­ди моми­чен­ца какъв душе­вен катар­зис изпит­ват от тех­ни­те пар­че­та. Хора­та или ги харес­ват, или не, но от без­п­рис­т­рас­т­на в това отно­ше­ние пози­ция счи­там, че гру­па­та се пред­ста­ви на ниво. Пяха допъл­ни­тел­ни пет­на­де­сет мину­ти (кои­то полу­чи­ха покрай отпа­да­не­то на Iggy), а мал­ко по-къс­но кита­рис­ти им се появи­ха сред пуб­ли­ка­та, къде­то фено­ве се сте­ко­ха за сним­ки и автог­ра­фи. Пред­вид програ­ма­та, стру­ва ми се, че гру­па­та щеше да пас­не мно­го по-доб­ре в пред­ния ден, най-мал­ко­то защо­то на 7‑ми се сви­ре­ше метъл, а на 8‑ми рок.

Дой­де вре­ме и на Keiser Cheifs. Бри­тан­ци­те се ока­за­ха мно­го коло­рит­ни и при­ят­ни за ухо­то със своя инди рок, но опре­де­ле­но бяха пре­ка­ле­но меки на фона на всич­ко оста­на­ло, кое­то видях­ме през тези два дена и лич­но на мен ми беше труд­но да превк­лю­ча слу­ха си в тази посо­ка след гру­пи като Trivium и Heaven Shall Burn. Отдел­но на това, нямам никак­ви забе­леж­ки към тях — сце­нич­но­то пове­де­ние на вока­ла Рики Уил­сън (в тази гру­па той взе­ма 100% от фрон­т­мен­с­ки­те фун­к­ции) бе дина­мич­но и изпъл­не­но с артис­ти­чен нарци­си­зъм. Точ­но обмис­лях как ще рапор­ту­вам за сла­бия им кон­такт с фено­ве­те, кога­то Рики сле­зе от сце­на­та и отиде не просто сред пуб­ли­ка­та, ами стиг­на до три­бу­ни­те и пя там, заоб­г­ра­ден от пани­кьо­са­ни стюарди.

На гру­пи­те до този момент пуб­ли­ка­та бе срав­ни­ма като брой­ка с пред­ния ден. Кога­то оба­че прибли­жи поява­та на Guns N’ Roses, тъл­па­та очак­ва­но нарас­на бли­зо двой­но, но раз­би­ра се, и така бе далеч от очак­ва­но­то за подо­бен фес­ти­вал. В програ­ма­та бяха гръм­ко запла­ну­ва­ни цели три часа с headliner-ите, кое­то зву­че­ше раз­маз­ва­що за истин­с­ки­те им фено­ве и мал­ко пла­ше­що за хора­та, кои­то си бяха купи­ли биле­ти зара­ди дру­га гру­па. Guns започ­на­ха с 90 мину­ти, кои­то не бяха лес­ни за уме­ре­ни­те им почи­та­те­ли, при­със­т­ва­ха някол­ко пес­ни от Chinese Democracy, а оста­на­ли­те не бяха безиз­вес­т­ни, но (с изклю­че­ние на “Welcome to the Jungle”) не бяха от най-голе­ми­те им хито­ве. Един­с­т­ве­ни­ят кон­такт с пуб­ли­ка­та беше пре­къс­ва­не на една от пес­ни­те, при кое­то Axl се ска­ра на пуб­ли­ка­та че се гъч­ка и нара­ня­ва и помо­ли всич­ки да напра­вят по една крач­ка назад. Доста демо­ти­ви­ра­що, а му беше поред­но про­ви­не­ние, след като бяха забра­ни­ли вкар­ва­не на мине­рал­на вода пред сце­на­та за три­те часа от тях­но­то пред­став­ле­ние (за да не го заме­ря някой) и инфор­ма­ции от сор­та на “Спе­ци­ал­но за Аксел Роуз, във фес­ти­вал­но­то град­че зад сце­на­та ще бъде изгра­де­на мобил­на фит­нес зала, като част от уре­ди­те за нея ще пристиг­нат с оста­на­ла­та тех­ни­ка на бан­да­та. 12 чер­ве­ни и 12 бели рози ще кра­сят маса­та в гри­мьор­на­та на фрон­т­ме­на на Guns N’ Roses”. Неща­та изглеж­да­ха мрач­но, а част от позна­ти­те ми си тръг­на­ха или едва се задър­жа­ха. Тога­ва оба­че дой­де сил­на­та част. За по-мал­ко от час Guns изпъл­ни­ха Sweet Child O’Mine, November Rain, Don’t  cry, люби­ма­та ми Civil War и Knocking on the Heaven’s Door, при кое­то пуб­ли­ка­та се раз­пя, раз­ска­ча и екзал­ти­ра до кра­ен пре­дел. В кон­цер­та при­със­т­ва­ха още око­ло десе­ти­на “jam” изпъл­не­ния, някол­ко дъл­ги сола на кита­ри и пиано/синтезатор, пяха басис­та и Bumblefoot, като от всич­ко това наис­ти­на яко ми се сто­ри само соло­то на DJ Ashba (този линк не е от кон­цер­та в София). Някол­ко от дру­ги­те неща бяха при­лич­ни, а оста­на­ли­те — чист спам. Накрая GnR изпъл­ни­ха и някол­ко кавъ­ра — AC/DC ‑Whole lotta Rosie и Pink Floyd — Another brick in the wall, с изпъл­не­ни­е­то на кои­то не впе­чат­ли­ха осо­бе­но, а заклю­че­ни­е­то дой­де с Paradise City.

Ще си позво­ля да кажа, че Аксел е загу­бил гла­со­ви­те си спо­соб­нос­ти и пее с кла­си и кла­си под това, кое­то чува­ме от запи­си­те на гру­па­та (а вие сте доб­ре дошли да ми отмъс­ти­те с един Thumbs down за това изказ­ва­не). На кита­ри­те ги няма Slash и Buckethead, но пък и нови­те чле­но­ве на гру­па­та са истин­с­ки майс­то­ри на жици­те. Сце­на­та на GnR пък изглеж­да­ше при­лич­но, два­та стра­нич­ни екра­на бяха пре­мес­те­ни на нея (+1 допъл­ни­те­лен) и по вре­ме на кон­цер­та имах­ме въз­мож­ност да се любу­ва­ме и на кон­цер­т­ни­те кли­по­ве на гру­па­та (обоб­ще­ни основ­но като “кра­си­ва жена ходи наня­къ­де”). Пиро­тех­ни­ка­та, горел­ки и фойер­вер­ки, не бе за пре­неб­рег­ва­не.  Дола­вя­ше се и аро­ма­та на рози, кое­то бе при­ят­но хрум­ва­не (освен ако не е бил пар­фю­мът на някоя мац­ка око­ло мен), а след послед­на­та песен, пуб­ли­ка­та бе заси­па­на с розо­ви лист­че­та. За сце­нич­но­то пове­де­ние на Guns мис­ля че няма сми­съл да гово­ря, истин­с­ки маши­ни за шоу, като на мен кита­рис­ти­те ми са зна­чи­тел­но по-при­ят­ни, откол­ко­то сами­ят Аксел, въп­ре­ки че си напра­ви тру­да да се пре­об­ле­че пет-шест пъти по вре­ме на кон­цер­та. Относ­но кон­так­та с пуб­ли­ка­та — напрак­ти­ка няма­ше, но някои хора пред­по­чи­тат така; аз лич­но го отчи­там като сери­оз­но про­ви­не­ние и обид­но за фено­ве­те, без него мога да си слу­шам гру­па­та и вкъщи.

В край­на смет­ка Guns реа­ли­зи­ра­ха съби­тие от ран­га, кой­то очак­ван от тях и от headliner на Sofia Rocks. Пред­по­ла­гам фено­ве­те са полу­де­ли от кеф в този фор­мат, за мен лич­но щеше да е по-при­ят­но, ако пред­став­ле­ни­е­то им бе напо­ло­ви­на по-крат­ко и кон­цен­т­ри­ра­но, като се мах­нат някои от по-неиз­вес­т­ни­те пар­че­та и по-без­смис­ле­ни­те jam-ове. Но пък се рад­вам, че бе в този фор­мат, защо­то истин­с­ки­те фено­ве заслу­жа­ват точ­но тако­ва съби­тие. Ако ви е инте­рес­но може да види­те (и чуе­те) целия сет­лист — дори да има мал­ки раз­ми­на­ва­ния, този линк е в голя­ма­та си част достоверен.

Заклю­че­ние

Sofia rocks 2012 ще оста­не в исто­ри­я­та на бъл­гар­с­ки­те рок фес­ти­ва­ли с раз­но­по­соч­ни отзи­ви. Беше ли това гран­ди­оз­но музи­кал­но съби­тие за наша­та скром­на дър­жа­ва? Да, опре­де­ле­но. Може­ше ли човек да се раз­ма­же от кеф на готи­на музи­ка? Със сигур­ност, сами се досе­ща­те, че това е стро­го пер­со­нал­но. Оправ­да ли очак­ва­ни­я­та фес­ти­ва­лът? С оглед на лип­с­ва­щи­те гру­пи и срав­ни­тел­но сла­бия за тако­ва мероп­ри­я­тие пър­ви ден, със оскъд­на сце­на и неп­ри­я­тен звук, бих казал, че по-ско­ро не, макар че в ника­къв слу­чай не може да се каже, че е пълен про­вал. В край­на смет­ка лич­но аз оста­нах с при­ят­ни спо­ме­ни за изжи­вя­но­то и чуто­то през тези два дена, също с убеж­де­ни­е­то, че за мероп­ри­я­тия на Balkan Entertainment тряб­ва да се взе­мат биле­ти най-рано ден пре­ди съби­ти­е­то и с надеж­да­та Godsmack рано или къс­но все пак да сви­рят в Бъл­га­рия за нас.

/Автор: Ал Торо/

3 thoughts on “Sofia Rocks 2012”
  1. абе тъпанар,гьнс нямат неиз­вес­т­ни парчета,като не ги знаеш,объркал си рейса

    1. Има пар­че­та, кои­то са ми неиз­вес­т­ни. Имат някои, кои­то ги знам, зато­ва и съм се качил на тоя рейс, поне­же, това кое­то знам ме кефи.

  2. Айде и от мен един очерк на съби­ти­я­та, защо­то на мес­та се раз­ми­на­ва­ме с Ал Торо. Мое­то опи­са­ние оба­че ще е по-кратко 🙂

    И аз се изси­пах пър­вия ден за послед­ни­те три гру­пи, така че не знам как са пяли пър­ви­те (и пред кол­ко хора)

    Heaven shall burn на мен са ми мал­ко теж­ки, но се пред­ста­ви­ха на ниво.

    Clawfinger бяха мно­го доб­ри — и звук, и пове­де­ние — всич­ко им беше наред. Кол­ко­то до комен­та­ра на Торо за зву­ка — пре­ди две годи­ни на Сони­то забе­ля­зах, че ситу­а­ци­я­та е мно­го раз­лич­на, в зави­си­мост от мяс­то­то къде­то се нами­раш: на три­бу­ни­те на А сек­тор кита­ри­те кър­тят, но вока­ла тряб­ва доста да се поста­рае, за да бъде чут (Megadeath тога­ва мън­ка­ха тол­ко­ва мно­го, че ги слу­шах като инс­т­ру­мен­тал); в сре­да­та на ста­ди­о­на пък е обратното 🙂

    Тази годи­на пред сце­на­та си се чува­ше иде­ал­но (освен Аксел, но и до там ще стигна).

    На Trivium им личе­ше, че нямат нуж­ния опит да закри­ват, но пък се раз­да­до­ха докрай и общо взе­то пър­вия ден не се ока­за чак такъв про­вал — да, мал­ко хора има­ше, но се полу­чи въп­ре­ки отпа­да­не­то на Godsmack. 

    В ден 2 се изси­пах още за Д2 и как­во да ви кажа — тази гру­па тряб­ва да под­гря­ва Вес­ко Мари­нов: един­с­т­ве­но­то стой­нос­т­но нещо в тях­но­то изпъл­не­ние, спо­ред при­ятел­ка­та ми, а и пове­че­то жени наоко­ло, беше вън­ш­ния вид на вока­ла. НИЩО ДРУ­ГО. Зву­кът беше като от дъс­ко­рез­ни­ца, а вока­ла пее­ше снос­но, но пък кому­ни­ка­ци­я­та с пуб­ли­ка­та не му се полу­чи нито на йота.

    След­ва­ха Ugly kid Joe и Within Temptation. За тези две гру­пи мога спо­кой­но да кажа, че ИЗКЪР­ТИ­ХА де що има мив­ки и ИЗЛЕ­ПИ­ХА де що има плоч­ки. Без да пре­уве­ли­ча­вам осо­бе­но, ако кон­цер­тът беше свър­шил след тях няма­ше да съм неудовлетворен.

    Ugly kid Joe се раз­да­до­ха как­то тряб­ва да се раз­да­ва една гру­па на кон­церт — смея да твър­дя, че напра­ви­ха показ­но за сце­нич­но пове­де­ние — тол­ко­ва доб­ри бяха, че и поп­фолк да бяха сви­ри­ли, пак щяха да ги апло­ди­рат. Вър­хът беше кога­то вока­лът се раз­ти­ча с мик­ро­фо­на из ста­ди­о­на. Вяр­ва­те или не, този човек напра­ви цяла оби­кол­ка на ста­ди­о­на — не по атли­ти­чес­ка­та пис­та, а мина през седя­щи­те сек­то­ри от две­те стра­ни, през фронтстейдж‑а, през самия ста­ди­он и всич­ко това БЕЗ ДА СПРЕ ДА ПЕЕ. Тол­ко­ва естес­т­ве­но му се полу­ча­ва­ше, че може­ше и да не усе­тиш, че всъщ­ност не е на сце­на­та а тър­чи през хора и седал­ки. За справ­ка — всич­ки стю­ар­ди и фото­ре­пор­те­ри тръг­на­ли с него се вър­на­ха като бити куче­та — той про­дъл­жи да си пее, все едно досе­га си е подрем­вал и съби­рал сили.

    Шоу­то, кое­то напра­ви­ха Within Temptation беше поч­ти на също­то ниво, а кита­рис­ти­те им граб­на­ха пуб­ли­ка­та сигур­но пове­че и от вокал­ка­та. Мно­го беше и яко как излез­на­ха после сред пуб­ли­ка­та да си гле­дат кон­цер­та и да пият бира като оби­но­ве­ни зри­те­ли — напом­ни­ха ми на Guano Apes, с кои­то след все­ки кон­церт се пие в Строежа 🙂

    Kaiser chiefs също бяха доб­ри, даже мно­го, така че всич­ко пред­ве­ща­ва­ше стра­хо­тен ден.

    И дой­до­ха Гънс… Гънс бяха, как да го кажа, доб­ри. А доб­ри, за гру­па с тях­на­та репу­та­ция, за хед­лай­нер, за завър­шек на този тол­ко­ва добър дото­га­ва ден си беше мал­ко… разочароващо.
    Най-стран­но­то е, че мога спо­кой­но да кажа, че Слаш НЕ ЛИП­С­ВА на гру­па­та — и два­ма­та кита­рис­ти могат спо­кой­но да, как­то каза един познат, “Нака­рат Джи­ми Хен­д­рикс да се гор­дее с тях”.
    Проб­ле­ми­те в изпъл­не­ни­е­то на Гънс дой­до­ха точ­но оттам, откъ­де­то не тряб­ва­ше да се очак­ват на практика:

    Пър­ви­ят проб­лем беше в сама­та дъл­жи­на на изпъл­не­ни­е­то. Всич­ки мно­го се рад­ва­ха, че Гънс ще сви­рят цели три часа, но три­те часа озна­ча­ва­ха твър­де мно­го по-сла­би пес­ни помеж­ду хито­ве­те им, кое­то сва­ля­ше тем­по­то на кон­цер­та неве­ро­ят­но мно­го, и съот­вет­но еуфо­ри­я­та в пуб­ли­ка­та, и твър­де мно­го сола и имп­ро­ви­за­ции, накъс­ва­щи здра­вия рок.

    Не ме раз­би­рай­те погреш­но, сола­та си бяха мно­го доб­ри, но като се наро­ят начес­то и спа­да дина­ми­ка­та в кон­цер­та, а от гру­па като Гънс се очак­ва имен­но така­ва дина­ми­ка, за раз­ли­ка от един Инг­ви напри­мер. За справ­ка кол­ко да са тези еди­нич­ни про­яви и как да се пози­ци­о­ни­рат: кон­цер­та на Аерос­мит в Буку­рещ пре­ди две годи­ни — по-добър нико­га не съм виж­дал, а и сигур­но няма да видя пове­че дока­то съм жив: тога­ва Стив Тей­лър, Джо Пери и ком­па­ния наис­ти­на оста­ви­ха пуб­ли­ка­та без дъх, дока­то при Гънс просто няма­ше как да се насло­ят мно­го напре­же­ние и емо­ция в публиката.

    В един момент кон­цер­тът поч­на да ми напом­ня на просло­ву­тия 5часов кон­церт на Мanowar в Кавар­на и момен­ти­те от него, кога­то басис­тът пра­ве­ше 30 минут­но соло, дока­то дру­ги­те отдъх­ват. Тук оба­че се наме­си и вто­ри­ят и НАЙ-ГОЛЯМ проб­лем на Гънс тази вечер — Аксел Роуз.

    Дока­то при горе­о­пи­са­ния кон­церт на Manowar се пее­ше на пора­зия, па макар и пораз­ре­де­но във вре­ме­то, Аксел просто си МЪН­КА­ШЕ. И този път не гово­ря за проб­ле­ми с озву­ча­ва­не­то, как­то тези, кои­то комен­ти­рах за Сони­то пре­ди 2 годи­ни, защо­то бях на също­то мяс­то как­то при остан­ли­те гру­пи в този ден — а те пее­ха да се къса­ха. Аксел беше тол­ко­ва тих и гла­со­во без­ли­чен, че ако някой от пуб­ли­ка­та, при­ли­чащ нему, беше изля­зъл обле­чен в него­ви­те дре­хи и беше пял цяла вечер, може­ше и никой да не раз­бе­ре. Като доба­вим и фак­та, че не се заиг­ра осо­бе­но с пуб­ли­ка­та, за справ­ка отно­во Ugly Kid Joe, не ме изне­на­да осо­бе­но фак­тът , че от един момент ната­тък доста хора на кон­цер­та оче­вад­но си ‘придрем­ва­ха’ и чака­ха Paradise city и след тази песен се изне­со­ха тол­ко­ва бър­зо, че Гънс още не бяха поч­на­ли да се покланят.

    Как­то гле­дам май моят очерк на съби­ти­я­та се полу­чи мал­ко дълъг, но здра­ве да е. Като цяло мога да кажа, че въп­ре­ки поо­са­ка­те­на­та програ­ма и мал­ко по-нис­ко­то ниво на гру­пи­те като цяло, в срав­не­ние със Сони­то напри­мер, съм мно­го дово­лен — фес­ти­ва­ла се полу­чи, макар и не в пър­во­на­чал­но пла­ни­ра­ния мащаб (опре­де­ле­но може­ше и още хора да има) и гру­пи­те се пред­ста­ви­ха на висо­ко ниво.

    Кол­ко­то до Гънс — те се пред­ста­ви­ха доб­ре и пред­по­ла­гам, че проб­ле­мът е пове­че във висо­ки­те очак­ва­ния на хора­та, откол­ко­то в тях­но­то кон­к­рет­но пред­ста­вя­не. Отдав­на се гово­ри, че Аксел пее сла­бо на кон­цер­ти, но все не ми се вяр­ва­ше, или не ми се иска­ше да повяр­вам. Може би не е тряб­ва­ло и да ги срав­ня­вам с Аерос­мит — ама така е като съм си лаком 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *