Сиви­те зъбе­ри на ост­ро­ва се изди­га­ха поч­ти вер­ти­кал­но от глад­ка­та повър­х­ност на оке­а­на и нару­ша­ва­ха пра­вил­ния овал на хори­зон­та, с кой­то бях тол­ко­ва при­вик­нал послед­ни­те месе­ци. Въл­ни­те се раз­би­ва­ха в ост­ри­те неп­ри­вет­ли­ви ска­ли, кои­то стър­ча­ха око­ло него и показ­ва­ха ясно, че мореп­ла­ва­те­ли­те не са жела­ни тук, далеч на запад от мес­та­та, кои­то разум­ни­те хора оби­та­ват. В най-висо­ка­та точ­ка, коя­то се виж­да­ше от тази стра­на, се гуше­ше меж­ду ска­ли­те камен­на пост­рой­ка с кула на вър­ха, коя­то веро­ят­но изпъл­ня­ва­ше роля­та на наблю­да­тел­ни­ца и фар. Оттук сгра­да­та напо­до­бя­ва­ше мал­ко укреп­ле­ние, съдей­ки по масив­ни­те фор­ми, камен­ни­те сте­ни и оскъд­ни­те про­зор­ци, раз­по­ло­же­ни в гор­на­та ú част. Изглеж­да­ше изос­та­ве­на и без­жиз­не­на – зеле­не­е­ше от пле­сен, а на кула­та няма­ше нито флаг, кой­то да при­вет­с­тва гос­ти­те на това забра­ве­но от Бога мяс­то, нито огън, кой­то да сиг­на­ли­зи­ра на пре­ми­на­ва­щи­те кораби.
По запо­вед на капи­та­на бях­ме започ­на­ли да оби­ка­ля­ме ост­ро­ва откъм южна­та му стра­на, без пове­че да го прибли­жа­ва­ме, и сега пред нас се откри вто­ро въз­ви­ше­ние в юго­за­пад­ния край, сре­щу­по­лож­но на пър­во­то и също тол­ко­ва каме­нис­то. Пър­во­на­чал­но два­та вър­ха съз­да­до­ха впе­чат­ле­ние за отдел­ни, съсед­с­тва­щи си ост­ро­ви, но в послед­с­твие пред нас се раз­стла и земя­та, коя­то ги свър­з­ва­ше. Макар тя да бе зна­чи­тел­но по-нис­ка от въз­ви­ше­ни­я­та, все още се изди­га­ше като неп­ре­о­до­ли­ма сте­на далеч висо­ко над мор­с­ка­та шир.
Сва­лих дале­ког­ле­да и замис­ле­но засли­зах надо­лу по пери­ла­та на грот-мач­та­та. Ост­ро­вът на Беля­за­ния Чък, зна­чи? Така твър­дя­ха всич­ки и шеп­тя­ха как­ви ли не исто­рии за зло­коб­ния пират. Не зна­ех кои от тях бяха исти­на и кои лъжа, но вът­реш­но в себе си полу­чих успо­ко­е­ние, кога­то видях човеш­ка пост­рой­ка над враж­деб­ни­те камен­ни кули. Слу­хо­ве­те за тази част на оке­а­на раз­каз­ва­ха за дра­ко­ни и дру­ги невъ­об­ра­зи­ми същес­т­ва, далеч по-кош­мар­ни от все­ки човек, бил той зъл пират или поклон­ник на тъм­ния бог Зага­рот. Макар раци­о­нал­на­та ми мисъл да гово­ре­ше, че тук едва ли ще срещ­нем как­во­то и да било живо същес­т­во, вът­ре в мен оста­ва­ше онзи пър­ви­чен страх от неиз­вес­т­но­то, кой­то живее в сър­це­то на все­ки човек, дръз­нал да стран­с­т­ва по мес­та като това.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *