По заповед на капитана бяхме започнали да обикаляме острова откъм южната му страна, без повече да го приближаваме, и сега пред нас се откри второ възвишение в югозападния край, срещуположно на първото и също толкова каменисто. Първоначално двата върха създадоха впечатление за отделни, съседстващи си острови, но в последствие пред нас се разстла и земята, която ги свързваше. Макар тя да бе значително по-ниска от възвишенията, все още се издигаше като непреодолима стена далеч високо над морската шир.
Свалих далекогледа и замислено заслизах надолу по перилата на грот-мачтата. Островът на Белязания Чък, значи? Така твърдяха всички и шептяха какви ли не истории за злокобния пират. Не знаех кои от тях бяха истина и кои лъжа, но вътрешно в себе си получих успокоение, когато видях човешка постройка над враждебните каменни кули. Слуховете за тази част на океана разказваха за дракони и други невъобразими същества, далеч по-кошмарни от всеки човек, бил той зъл пират или поклонник на тъмния бог Загарот. Макар рационалната ми мисъл да говореше, че тук едва ли ще срещнем каквото и да било живо същество, вътре в мен оставаше онзи първичен страх от неизвестното, който живее в сърцето на всеки човек, дръзнал да странства по места като това.