“Зовът на Кхалрис” на Стюарт Лойд

Автор: Стю­арт Лойд (Stuart Lloyd)

Учас­т­ник в Windhammer, 2012

Стра­ни­ци: 38

Брой думи: 13.8к

Епи­зо­ди: 100

***

Раз­ка­зът, кой­то искам да ви пред­ста­вя, е таз­го­диш­но­то учас­тие на Стю­арт Лойд, (попу­ля­рен като Lloyd of Gamebooks) в кон­кур­са за кни­ги-игри Windhammer. Лойд е побе­ди­тел в същия кон­курс за 2010-та, а на бло­га му може­те да наме­ри­те под­роб­ни ревю­та на ста­ри и нови кни­ги-игри, ана­ли­зи на вся­как­ви похва­ти за инте­рак­тив­на­та лите­ра­ту­ра и раз­би­ра се, него­ви­те соб­с­тве­ни кни­ги-игри, пла­те­ни и без­п­лат­ни, в елек­т­ро­нен фор­мат. Но нека видим как­во пред­ла­га на вни­ма­ни­е­то ни тази годи­на, а имен­но “Зовът на Кхал­рис”. Искам да предуп­ре­дя чита­те­ли­те на ста­ти­я­та, че след­ват “spoiler”-и, изда­ва­щи час­ти от сюже­та, но пък не мис­ля, че чете­не­то им ще нама­ли удо­вол­с­т­ви­е­то от чете­не­то на разказа.

Раз­ка­зът

Сюже­тът на този раз­каз е съв­сем базов — запра­ща глав­ния герой в забра­вен от бого­ве­те дре­вен град ней­де в пус­ти­ня­та в тър­се­не на нес­мет­ни сък­ро­ви­ща и древ­ни зна­ния. Там го очак­ват безрб­рой­ни мис­те­ри­оз­ни съби­тия и нео­пи­су­е­ми съз­да­ния, изпъл­зя­ли от без­б­реж­ни­те тъм­ни без­д­ни, а ней­де отдо­лу чака да бъде про­бу­ден дре­вен Бог. Пер­со­на­жи и диа­ло­зи поч­ти не при­със­т­ват, всич­ко кое­то дости­га до чита­те­ля са съби­ти­я­та, раз­ви­ва­щи се пред глав­ния герой и него­ви­те емо­ции и мисли.

Едва ли има човек от вас, запоз­нат поне мал­ко с твор­чес­т­во­то на Лъв­к­рафт, кой­то не би раз­брал още при про­чи­та­не­то на някол­ко стра­ни­ци от раз­ка­за, че това е една от него­ви­те исто­рии или по-ско­ро ком­би­на­ция от някол­ко таки­ва. Мис­ля че и сами­ят автор цели да напра­ви тази ана­ло­гия мак­си­мал­но оче­вид­на още от загла­ви­е­то (Call of Khalris <> Call of Cthulhu), а в послед­с­твие с целия сюжет, същес­т­ва­та (от древ­ния Бог до полу-май­му­на, полу-чове­ка), спе­ци­фич­ни­те мис­те­ри­оз­ни съни­ща и дори със самия под­бор на думи и съче­та­ния (bizarre, darkness of the void, eldritch abyss). За да бъда мал­ко по-кон­к­ре­тен, дейс­т­ви­е­то се раз­ви­ва в “Бези­мен­ни­ят Град”, пър­вия раз­каз с асо­ци­а­ции за Cthulu. Като цяло съм по-скло­нен да тре­ти­рам про­из­ве­де­ни­е­то като оче­ви­ден три­бут към Лъв­к­рафт и да му се рад­вам като на тако­ва, откол­ко­то да го обви­ня­вам в пла­ги­ат­с­тво. Лойд успя­ва да пре­съз­да­де атмос­фе­ра­та на гени­ал­ния писа­тел на ужа­си, като ком­би­ни­ра съв­сем прост стил на изра­зя­ва­не с тези теж­ки и инте­рес­ни думи, кои­то Лъв­к­рафт оби­ча да пол­з­ва. По този начин пости­га доста­тъ­чен ефект без поч­ти да се впус­ка в худо­жес­т­ве­ни опи­са­ния, като същев­ре­мен­но ези­кът вър­ви глад­ко и пред­по­ла­гам, че раз­ка­зът се чете без затруд­не­ния дори от чита­те­ли­те с по-базо­во ниво на английския.

Ако има нещо, от кое­то съм разоча­ро­ван, е сла­ба­та обоснов­ка на моти­ва­ци­я­та на героя (поч­ти няма — просто си решил да ходиш там и отиваш) и края, кой­то е доста висящ и незадоволителен.

Игра­та

В gameplay отно­ше­ние ще започ­на с пра­ви­ла­та. Има­ме “hero points”, кои­то пред­став­ля­ват обе­ди­не­ние меж­ду живот, къс­мет, само­об­ла­да­ние и морал­на награ­да. Пред­вид мал­кия обем на раз­ка­за (100 епи­зо­да) бих казал, че това е еле­ган­т­но реше­ние. След това идва начал­но­то еки­пи­ра­не на героя (паза­ру­ва­не), кое­то е най-същес­т­ве­но за игра­та и избор меж­ду един от чети­ри типа пер­со­на­жи, кой­то е поч­ти без зна­че­ние, но отно­во е доб­ре напра­ве­но­то обоб­ще­ние — избор на уме­ния при тол­ко­ва мал­ко пол­з­ва­не щеше да е неоправдан.

В днев­ни­ка има още две, по-неха­рак­тер­ни гра­фи. Пър­ва­та е свър­за­на с отмер­ва­не на точ­ки изма­ма (“cheat score”), кое­то нами­рам за откро­ве­но бези­дей­но — дори някой играч да изпол­з­ва опре­де­ле­ни “изма­ми”, най-скуч­но­то нещо би било да си води точ­ки за тях — напрак­ти­ка опит за впис­ва­не в пра­ви­ла­та на нару­ша­ва­не­то на пра­ви­ла­та — един абсур­ди­зъм сам по себе си. За тези, кои­то спаз­ват пра­ви­ла­та, този откъс пък е изли­шен и доса­ден. Вто­ра­та нес­тан­дар­т­на сек­ция е Жур­на­лът. След опре­де­ле­ни сце­ни от кни­га­та, авто­рът ви зада­ва въп­ро­си, кои­то нямат никак­во отно­ше­ние към игра­та и са си само за вас, отго­во­ри­те на кои­то тряб­ва да попъл­ни­те в жур­на­ла. “Как се чув­с­т­ва­те след изми­на­ли­те съби­тия?”, “Как­во очак­ва­те да наме­ри­те още?”, и т.н. Почув­с­т­вах се като уче­ник в чет­вър­ти клас кога­то се натък­нах на този похват, широ­ко попу­ля­рен в учеб­ни­ци­те за деца — “Как­во мис­ли­те, че е каза­ла Син­ди на Стеф­ко?”, “Напи­ше­те как щях­те да постъ­пи­те, ако бях­те на мяс­то­то на Хара­лам­пи”. Пред­по­ла­гам някои от по-нев­ръс­т­ни­те чита­те­ли все пак биха се забав­ля­ва­ли на този еле­мент от игра­та, но на мен не ми стои доб­ре. Все пак не бих го отхвър­лил напъл­но и ми е инте­рес­но как­во мис­лят чита­те­ли­те за него.

Оттук ната­тък игра­та се раз­ви­ва по след­ния начин — оби­ка­ля­те из гра­да, случ­ват ви се самос­то­я­тел­ни съби­тия, като пре­одо­ля­ва­не­то им поч­ти вина­ги е свър­за­но с упот­ре­ба­та и при­те­жа­ни­е­то на пра­вил­ния пред­мет. Бих опре­де­лил пове­че­то избо­ри като логич­ни и издър­жа­ни, счи­тай­ки логи­ка­та на изгра­де­ния свят и сти­ла на самия раз­каз, в кой­то за мен беше лес­но да се впи­ша, тъй като ми е доб­ре познат.

В заклю­че­ние

Един сти­лен три­бут към твор­чес­т­во­то на Лъв­к­рафт. Атмос­фе­ра­та е опре­де­ле­но най-сил­ния (и горе долу един­с­т­вен) сег­мент в лите­ра­тур­но отно­ше­ние, точ­но как­то е и при авто­ра, послу­жил за вдъх­но­ве­ние. Игра­та бих опре­де­лил като срав­ни­тел­но типич­на за анг­лийс­ки­те кни­ги-игри, стег­на­та и издър­жа­на. Вяр­но е, че може­ше без някол­ко ком­по­нен­та, но пък не са натрап­чи­ви и лес­но могат да се преско­чат. Като цяло се зарад­вах да поче­та още мал­ко от Лъв­к­рафт­ския стил и този път — в роля­та на глав­ния герой.

Като тег­ля чер­та­та, това е едно сил­но учас­тие в таз­го­диш­ния Windhammer и като цяло раз­каз игра, кой­то ще се харе­са на люби­те­ли­те на запад­ния стил — тези, кои­то си зада­ват по-мал­ко въп­ро­си за сюже­та и по-ско­ро не “Защо вли­зам в този храм на зло­то”, а “Как­во ме очак­ва вът­ре и дали да не посъ­бе­ра още мал­ко пред­ме­ти, пре­ди да отида да им счу­пя главите”.

Зада­чи и въпроси

Спо­де­ле­те с оста­на­ли­те как­во сте изжи­вя­ли, дока­то сте чели “Зовът на Кхалрис”.

Чели ли сте дру­ги раз­ка­зи на Стю­арт Лойд? Спо­де­ле­те как­во е мне­ни­е­то ви за тях.

В све­то­ве­те на кои дру­ги кла­си­чес­ки авто­ри бих­те жела­ли да игра­е­те кни­ги-игри? Защо?

/Автор: Ал Торо/