Края на смяната

“Края на смя­на­та” е нова­та про­дук­ция на Дей­вид Айър, познат на фено­ве­те на “смис­ле­ни­те” екшъ­ни като режи­ьор и сце­на­рист на “Harsh Times”,  “Street Kings” и “Training Day” (само сце­на­рист). Тук той отно­во ни под­на­ся своя спе­ци­а­ли­тет — сери­оз­на поли­цейс­ка исто­рия, коя­то така задъл­ба­ва в раз­ви­ти­е­то на пер­со­на­жи­те, че в мои­те очи се кла­си­ра пове­че като дра­ма, откол­ко­то като екшън, точ­но как­то беше и слу­ча­ят с “Harsh Times”. За раз­ли­ка от пред­ни­те фил­ми оба­че, този цели още пове­че реа­ли­зъм, тър­сен как­то с мно­жес­т­во­то кад­ри през очи­те на геро­и­те или тех­ни­те каме­ри, така и чрез накъ­са­ния сюжет, кой­то дори труд­но опре­де­лям като сюжет, а по ско­ро като съв­куп­ност от случ­ки от живо­та и най-вече пат­ру­ли­ра­не­то на два­та поли­цая, Бра­ян (Джейк Гилен­хал) и Майк (Май­къл Пеня).

Актьо­ри­те се спра­вят ста­бил­но и меж­ду дру­го­то са поло­жи­ли зна­чи­те­лен труд, пат­ру­ли­рай­ки редов­но в про­дъл­же­ние на пет месе­ца, за да се под­гот­вят за тези си роли. Въп­ре­ки, че като цяло не мога да пона­сям live-action каме­ри­те като похват, тук не ме драз­нят пре­ка­ле­но мно­го и на мес­та, в ком­би­на­ция с дру­ги ефек­ти, е постиг­на­то забе­ле­жи­тел­но пре­на­ся­не на усе­ща­ни­я­та на героя вър­ху зри­те­ля — погну­са, дезо­ри­ен­та­ция от дим и т.н. Сце­на­ри­ят, освен с добро­то раз­ви­ва­не на геро­и­те и реа­лис­тич­ни­те диа­ло­зи, ни под­на­ся и доста хумор (основ­но чрез хап­ли­ви реп­ли­ки), как­то и силен дра­ма­ти­чен заряд, под­си­лен от усе­ща­не­то, близ­ко до това на реалити-шоу.

Ако тър­си­те няка­къв по-кла­си­чес­ки екшън, съв­сем въз­мож­но е “Края на смя­на­та” да ви разоча­ро­ва или отег­чи. Ако сте в наст­ро­е­ние за нещо по-сери­оз­но оба­че, той опре­де­ле­но е добър избор, сти­га да не ви дой­де пре­ка­ле­но реа­лен. В един момент човек наис­ти­на губи усе­ща­не­то, че гле­да филм, в поло­жи­тел­ния и отри­ца­тел­ния сми­съл. Ако може да се каже, че нещо куца във фил­ма, за мен е нере­а­лис­тич­но­то пове­де­ние на поч­ти комик­со­ви­те лош­ков­ци, кои­то по-ско­ро пас­ват в Бат­ман и анти-уто­пич­ни­те сти­ли­за­ции на Люк Бесон, откол­ко­то тук. Абс­тра­хи­рай­ки се от тази мал­ка хипер­бо­ла ви пре­по­ръч­вам да му отде­ли­те вре­ме с пра­вил­но­то наст­ро­е­ние и очак­ва­ния, като си оста­вям вра­тич­ка, че сякаш би се харе­сал по-ско­ро на мъж­ка­та аудитория.

/Автор: Ал Торо/