Иска ми се да ви запозная накратко с още една книга на Любомир Николов (Колин Уолъмбъри), като този път не става дума за интерактивна литература. “Десетият праведник” е издадена от и.к. “Аргус” през 1999‑а година и по-късно печели наградата на Булгакон за най-добра фантастична книга на десетилетието. Мога с чисто сърце да ви уверя, че това е една постапокалиптична фантастика, която си струва да прочетете и съвсем спокойно може да се конкурира с качеството на преводните заглавия.
Още от първите страници си проличава структурата на книгата, в която се редуват два основни елемента. Първият от тях са динамичните екшън сцени, в които главният герой, младият контрабандист Николай Бенев, се опитва да си отърве кожата, преследван от какво ли не — полицаи и техните дирижабли, наемници, сектанти… Вторият са сериозните диалози и мислите на главния герой, в които Любо Николов залага множество морални дилеми и мъдрости от живота и ни запознава с бъдещето на Земята след “Колапса”. Така е наречен могъщият и природен феномен, при който някои от веществата променят, изведнъж и завинаги, своите физични и химични свойтства, в някои случаи по особено разрушителен начин. Липасата и на най-базова техника, комуникации и дори електричество, както и огромният брой жертви при няколкото фази на това явление, водят до тотално рухване на социалните и политически строеве и по времето, в което се развива действието, управлението е поето от местни лидери и групировки, с много бегли наченки на държавност. Още в заглавието става ясно, че в книгата се говори и доста за правилните и добрите постъпки в живота, има си и религиозни нотки, така че и тук ще срещнете силно полярните герои на Николов, които познаваме добре от книгите-игри. По мое мнение тук те са още по-качествено развити със своите виждания и колорит, без ограниченията на интерактивния жанр в тази посока. Авторът ме изненада и с кратка романтично-еротична сцена, която е доста добре написана (като изненадата идва от по-детския негов стил, на който сме привикнали). Ако трябва да изтъкна нещо, което не ми е харесало, струва ми се, че динамичните сцени са малко мъгляво разказани и ми бе трудно да проследя и да си представя точно действието. Липсва ми развръзка и в някои от сюжетните линии, или по-скоро ми се искаше да получа повече от тях, но определено не може да се каже, че краят е слаб, тъй като акцентът тук е върху ценностите, а не върху събитията.
В резюме, наистина много силна българска фантастика и едно по-различно, обосновано, заредено с динамика и морал, постапокалиптично приключение. Тук бих ви написал откъде можете да си набавите книгата, но истината е, че не знам. Аз лично не успях, след като пробвах всички възможни канали, включително професионалистите от пл. “Славейков”, издателя и автора. Книгата я има в Читанка и въпреки че заслужава много да бъде купена, ако не успеете да я намерите, изтеглете я от там, защото по-важното е да бъде четена. Оставям ви с един цитат от нея:
“…Затова, когато ми стане тежко, предпочитам да си представям света като арена на боксов мач, в който запазваме шансове за победа до финалния гонг… или до нокаута. — Той тихичко се разсмя. — Не е ли така в края на краищата? Дори когато реферът е преброил до девет, ние все още имаме шансове. ”
/Автор: Ал Торо/
Само два вметна една работа… в книгата не стават ясни някой шекотливи неща, като примерно, ако имаме на едно място стари въглени в голямо колчество останали от преди те правят ли радиация? и защо в крайна сметка кибрита е забранен? ако някой реши да пали ще запали всичко.… оказа се в края, че дори с подходящите въглехидрати трудно се прави реакция…
Със сигурност има огромни дупки, най-малкото оръжията и престрелките са навсякъде и амунициите са без стойност (а в тях има барут), за разлика от безценния кибрит. Предполагам има още десетки такива проблеми, но на мен ми беше лесно да си затворя очите за тях в тази книга и да наблегна на основната концепция.