Десетият праведник

      Иска ми се да ви запоз­ная накрат­ко с още една кни­га на Любо­мир Нико­лов (Колин Уолъм­бъ­ри), като този път не ста­ва дума за инте­рак­тив­на лите­ра­ту­ра.  “Десе­ти­ят пра­вед­ник” е изда­де­на от и.к. “Аргус” през 1999‑а годи­на и по-къс­но пече­ли награ­да­та на Бул­га­кон за най-доб­ра фан­тас­тич­на кни­га на десе­ти­ле­ти­е­то. Мога с чис­то сър­це да ви уве­ря, че това е една поста­по­ка­лип­тич­на фан­тас­ти­ка, коя­то си стру­ва да про­че­те­те и съв­сем спо­кой­но може да се кон­ку­ри­ра с качес­т­во­то на пре­вод­ни­те заглавия.

     Още от пър­ви­те стра­ни­ци си про­ли­ча­ва струк­ту­ра­та на кни­га­та, в коя­то се реду­ват два основ­ни еле­мен­та. Пър­ви­ят от тях са дина­мич­ни­те екшън сце­ни, в кои­то глав­ни­ят герой, мла­ди­ят кон­т­ра­бан­дист Нико­лай Бенев, се опит­ва да си отър­ве кожа­та, преслед­ван от как­во ли не — поли­цаи и тех­ни­те дири­жаб­ли, наем­ни­ци, сек­тан­ти… Вто­ри­ят са сери­оз­ни­те диа­ло­зи и мис­ли­те на глав­ния герой, в кои­то Любо Нико­лов зала­га мно­жес­т­во морал­ни диле­ми и мъд­рос­ти от живо­та и ни запоз­на­ва с бъде­ще­то на Земя­та след “Колап­са”. Така е наре­чен могъ­щи­ят и при­ро­ден фено­мен, при кой­то някои от вещес­т­ва­та про­ме­нят, извед­нъж и зави­на­ги, сво­и­те физич­ни и химич­ни свойт­с­тва, в някои слу­чаи по осо­бе­но раз­ру­ши­те­лен начин. Липа­са­та и на най-базо­ва тех­ни­ка, кому­ни­ка­ции и дори елек­т­ри­чес­т­во, как­то и огром­ни­ят брой жер­т­ви при някол­ко­то фази на това явле­ние, водят до тотал­но рух­ва­не на соци­ал­ни­те и поли­ти­чес­ки стро­е­ве и по вре­ме­то, в кое­то се раз­ви­ва дейс­т­ви­е­то, управ­ле­ни­е­то е поето от мес­т­ни лиде­ри и гру­пи­ров­ки, с мно­го бег­ли начен­ки на дър­жав­ност. Още в загла­ви­е­то ста­ва ясно, че в кни­га­та се гово­ри и доста за пра­вил­ни­те и доб­ри­те постъп­ки в живо­та, има си и рели­ги­оз­ни нот­ки, така че и тук ще срещ­не­те сил­но поляр­ни­те герои на Нико­лов, кои­то позна­ва­ме доб­ре от кни­ги­те-игри. По мое мне­ние тук те са още по-качес­т­ве­но раз­ви­ти със сво­и­те виж­да­ния и коло­рит, без огра­ни­че­ни­я­та на инте­рак­тив­ния жанр в тази посо­ка. Авто­рът ме изне­на­да и с крат­ка роман­тич­но-еро­тич­на сце­на, коя­то е доста доб­ре напи­са­на (като изне­на­да­та идва от по-дет­с­кия негов стил, на кой­то сме при­вик­на­ли). Ако тряб­ва да изтък­на нещо, кое­то не ми е харе­са­ло, стру­ва ми се, че дина­мич­ни­те сце­ни са мал­ко мъг­ля­во раз­ка­за­ни и ми бе труд­но да просле­дя и да си пред­ста­вя точ­но дейс­т­ви­е­то. Лип­с­ва ми раз­връз­ка и в някои от сюжет­ни­те линии, или по-ско­ро ми се иска­ше да полу­ча пове­че от тях, но опре­де­ле­но не може да се каже, че кра­ят е слаб, тъй като акцен­тът тук е вър­ху цен­нос­ти­те, а не вър­ху събитията.

     В резю­ме, наис­ти­на мно­го сил­на бъл­гар­с­ка фан­тас­ти­ка и едно по-раз­лич­но, обосно­ва­но, заре­де­но с дина­ми­ка и морал, поста­по­ка­лип­тич­но приклю­че­ние. Тук бих ви напи­сал откъ­де може­те да си наба­ви­те кни­га­та, но исти­на­та е, че не знам. Аз лич­но не успях, след като проб­вах всич­ки въз­мож­ни кана­ли, вклю­чи­тел­но про­фе­си­о­на­лис­ти­те от пл. “Сла­вей­ков”, изда­те­ля и авто­ра. Кни­га­та я има в Читан­ка и въп­ре­ки че заслу­жа­ва мно­го да бъде купе­на, ако не успе­е­те да я наме­ри­те, изтег­ле­те я от там, защо­то по-важ­но­то е да бъде чете­на. Оста­вям ви с един цитат от нея:

“…Зато­ва, кога­то ми ста­не теж­ко, пред­по­чи­там да си пред­ста­вям све­та като аре­на на бок­сов мач, в кой­то запаз­ва­ме шан­со­ве за побе­да до финал­ния гонг… или до нока­у­та. — Той тихич­ко се раз­смя. — Не е ли така в края на кра­и­ща­та? Дори кога­то рефе­рът е пребро­ил до девет, ние все още има­ме шансове. ”

/Автор: Ал Торо/