Глава шеста: Опознай родината

http://digital-art-gallery.com/picture/7647

След като въл­не­ни­я­та око­ло боля­ри­те поза­тих­на­ха, дой­де вре­ме да раз­бе­ра как­во е поло­же­ни­е­то на обик­но­ве­ни­те селя­ци. Тези, що с пот на чело и без­к­рай­ни лише­ния издър­жат царя, бла­го­род­ни­ци­те и цър­к­ва­та, но полу­ча­ват един­с­т­ве­но презре­ние в отпла­та. Въп­ре­ки напи­са­но­то в хрис­ти­ян­с­ки­те кни­ги, спо­ред кои­то всич­ки хора са рав­ни и кой­то иска да е пръв тряб­ва да слу­жи на по-дол­ни­те от себе си. (441)

В Цариг­рад бях научил за хали­фа Харун ал Рашид, кой­то се предре­ша­вал като обик­но­вен човек, нераз­поз­нат се дви­жел сред наро­да и науча­вал за нес­го­ди­те му. Нищо, кое­то бъл­гар­с­ки­ят цар да не може да напра­ви (442).
Спо­де­лих иде­я­та си с Тодор Едно­о­кия и точ­но как­то очак­вах той не я харе­са. Не тряб­ва­ло тъй леко­мис­ле­но да изла­гам живо­та си на опас­ност (441). Пред­по­ла­гам, че беше прав.

За народ­ни­те нево­ли можех да науча от боля­ри­те (451) или от мит­ро­по­ли­ти­те (461) – те има­ха широк поглед вър­ху живо­та в под­чи­не­ни­те си облас­ти. Сел­с­ки­те све­ще­ни­ци също може­ха да ми дадат цен­ни све­де­ния за пас­т­ва­та си (471). И накрая, можех да гово­ря напра­во със селя­ни­те и да полу­ча све­де­ния от пър­ва ръка (481).
Ако имаш КД „Харун” можеш да при­ло­жиш още една идея, науче­на в Цариг­рад (432).

Тодор недо­вол­с­т­ва извес­т­но вре­ме, но цар­с­ка­та ми дума на две не ста­ва­ше. Все пак настоя да ме придру­жа­ва при оби­кол­ки­те ми – нещо, кое­то без дру­го смя­тах да му запо­вя­дам. За прикри­тие орга­ни­зи­рах­ме ловен излет в Хемус, само с най-про­ве­ре­ни хора. Два­ма­та с Тодор се измък­вах­ме по нощи­те от лаге­ра и оби­ка­лях­ме близ­ки­те хано­ве и стра­ноп­ри­ем­ни­ци, предре­ше­ни като тър­гов­ци, лов­ци или пас­ти­ри. Пиех­ме раз­ре­де­но с вода кисе­ло вино и слу­шах­ме за теж­ки­те нес­го­ди на сел­с­кия живот. Дори не се нала­га­ше да заго­ва­ря­ме няко­го – с напред­ва­не на вечер­та и при­вър­ш­ва­не на вино­то хора­та сами спо­де­ля­ха как­во­то им е на сър­це. Поня­ко­га бая гръ­мог­лас­но. Руга­е­ха боля­ри­те и све­ще­ни­ци­те, про­тес­ти­ра­ха сре­щу анга­ри­я­та, гне­вя­ха се на теж­ки­те данъ­ци и шире­що­то се беззаконие.
‑Руга­ят – отбе­ляз­ва­ше Тодор. – Пък на след­ва­щия ден изтрез­ня­ват и пак покор­ни пода­ни­ци, пак сми­ре­ни раби божии.
Вед­нъж един оръф­ляк започ­на да нареж­да „оно­ва ромейс­ко копе­ле, царя” и телох­ра­ни­те­лят ми с мъка ме въз­пря да не му хвър­ля един бой. Вмес­то това на след­ва­щия ден същи­ят селя­нин бе прибран от стра­жи­те на мес­т­ния боля­рин, за раз­пит. Под­лич­ко, но в моя защи­та ще кажа, че по същия начин нака­зах пети­ма боля­ри, осем кефа­лии и два­ма епис­ко­пи за изде­ва­тел­с­т­ва­та им над народа.
Рабо­ти­те вър­вя­ха пове­че от доб­ре и може би за това бях ста­нал неха­ен и неп­ред­паз­лив, въп­ре­ки предуп­реж­де­ни­я­та на Тодор. Все по-чес­то се задър­жах по стра­ноп­ри­ем­ни­ци­те, пиех на воля, без да се при­тес­ня­ва­ме за нищо. Харес­ва­ше ми ком­па­ни­я­та на гру­би­те, просто­ва­ти мъже, кои­то си каз­ват всич­ко, „пра­во куме в очи”.
‑По дяво­ли­те и Царе­вец, и Кон­с­тан­ти­но­пол, с всич­ко­то им зла­то и прест­рув­ки! – заявих на Тодор една вечер.
Той вни­ма­тел­но оста­ви чаша­та и просле­ди два­ма­та едри мъжа­ги, кои­то се наста­ни­ха сре­щу нас на нис­ка­та кръг­ла маса, око­ло коя­то седях­ме на мал­ки столчета.
‑Ста­вай­те! – тихо рече по-вну­ши­тел­ни­ят от едри­те мъжаги.
‑Къде ще ходим? – попи­тах наив­но. – Дай­те да ви чер­пя нещо!
Мъжът се озъ­би и вни­ма­тел­но повдиг­на пла­ща си, за да ми пока­же какъв голям меч крие под него. Поиз­трез­нях. Тодор ме сръч­ка, за да ми обър­не вни­ма­ние, че поне още три­ма подоз­ри­тел­ни люде са се раз­по­ло­жи­ли из кръч­ма­та и ни наблюдават.
‑Ста­вай­те! И без въпроси!
Имах една раз­тег­ле­на от вино­то секун­да, в коя­то да реша дали да не раз­крия, че съм сами­ят цар, за да ме оста­вят на мира (452) или да опи­там да се раз­бе­ра с тях без да се изда­вам (562). Защо­то в про­ти­вен слу­чай ми оста­ва­ше да се бия (472) или просто да ги послед­вам (482).

На пове­че­то боля­ри им дре­ме­ше за съд­ба­та на просто­лю­ди­е­то, кол­ко­то на мен за рекол­та­та от фур­ми на сара­ци­ни­те край Баг­дад. Куче­та­та лъже­ха като пле­нен роме­ец за безоб­ра­зи­я­та, случ­ва­щи се в тех­ни­те про­нии не само със зна­ни­е­то, но и със съг­ла­си­е­то им. Успях да предот­вра­тя някои пороч­ни дей­нос­ти, но пове­че­то ми уси­лия оста­на­ха напра­зи. (562)

-Аз съм Йоа­ни­ца, цар на всич­ки бъл­га­ри! И вла­си… – пред­ста­вих се гръ­мог­лас­но и се изпра­вих. После се раз­хи­лих и мал­ко пораз­ва­лих ефекта.
Едва ли има­ше човек в похлю­пе­на­та сел­с­ка кръч­ма, кой­то да може да ме раз­поз­нае, за това пове­че­то от хора­та просто ме помис­ли­ха за пиян, какъв­то си бях.
„Сега ще ви пока­жа злат­ния си печат, въш­льов­ци!” мина ми през ума, а в след­ва­щия миг изкре­щях от бол­ка, поне­же един от мъже­те бе опи­тал да ми отре­же кра­ка с нож…
Запи­ши ВД „цар”. Мина­ваш бър­зо на 472.

Мит­ро­по­ли­ти­те тряб­ва­ше да зна­ят и най-дреб­ни­те под­роб­нос­ти за поло­же­ни­е­то на простия народ, но кон­так­ти­те им с обик­но­ве­ни­те хора мно­го чес­то се изчер­п­ва­ха с праз­нич­ни­те богос­лу­же­ния, кога­то всич­ки носят нови­те си дре­хи, весе­лят се и не мис­лят за нес­го­ди. Нещо пове­че — някои епис­ко­пи, подоз­ри­тел­но при­ли­ча­щи на фари­се­и­те от еван­ге­ли­е­то, оче­вид­но се въз­пол­з­ва­ха от сво­е­то поло­же­ние, за да се обо­га­тя­ват на гър­ба на просто­лю­ди­е­то. За щас­тие има­ше и чес­т­ни мъже сред тях, кои­то ми помог­на­ха да облек­ча стра­да­ни­я­та на селя­ни­те. (562)

-Слу­шай­те как­во! – рекох вни­ма­тел­но. – Давам ви по две пер­пе­ри, ако се оме­те­те на мига.
‑Спес­ти си пари­те… царю – про­със­ка онзи с меча. – Ста­вай, ако не искаш да загу­биш живо­та си!
Преглът­нах въз­му­ще­ни­е­то си от фак­та, че тоя чер­вей ми гово­ри на „ти” и… (472)

Обик­но­ве­ни­те све­ще­ни­ци са тези, кои­то кръ­ща­ват, изпо­вяд­ват, при­чис­тя­ват и погреб­ват все­ки един селя­нин (освен бого­ми­ли­те) и зна­ят и кът­ни­те му зъби. Сред тях има­ше мно­го умни, наче­те­ни люде, кои­то се рад­ва­ха на цар­с­ко­то вни­ма­ние и с охо­та спо­де­ля­ха всич­ко за беди­те на пове­ре­ни­те им селя­ни. (562)

Тодор обър­на маса­та връз мъжа­ги­те. Измък­нах скри­тия под дре­хи­те си боен нож и се при­гот­вих за бит­ка. Телох­ра­ни­те­лят ми вече коле­ше няка­къв от подоз­ри­тел­ни­те посе­ти­те­ли на кръч­ма­та, кой­то непох­ват­но го бе напад­нал с мал­ка брадва.
Наста­на сума­то­ха! Към Тодор се насо­чи­ха още два­ма про­тив­ни­ци, така че два­ма­та едри мъжа­ги оста­ва­ха моя зада­ча. Можех да ги ата­ку­вам с ножа пре­ди да са се око­пи­ти­ли (492) или да потър­ся дру­го оръ­жие (502).

При­ви­ках някол­ко селя­ни в дво­ре­ца и опи­тах да ги раз­пи­там за нес­го­ди­те, кои­то сре­щат в ежед­не­ви­е­то си, как може да се про­ме­ни бити­е­то им към по-добро и така ната­тък. Те мън­ка­ха, увър­та­ха, про­ти­во­ре­ча­ха си и клин­чи­ха, без­к­рай­но при­тес­не­ни от при­със­т­ви­е­то на страш­ния цар. Накрая ме забо­ля гла­ва­та и ги изгоних.
‑Не бях­те прав, гос­по­да­рю! – про­шеп­на в ухо­то ми Тодор Едно­о­кия. – Бед­ни хора, стра­ху­ват се от вас. Да не сбър­кат нещо, да не ви раз­гне­вят. Ужа­се­ни са и от вел­мо­жи­те — да не си навле­кат още някоя беда, като ги зле­пос­та­вят. Не им се гневете!
Прав беше, ста­ри­ят воин, но вече бе къс­но. (441)

Тъпо Йоа­ни­ца, мно­го тъпо! Два­ма­та с Тодор послуш­но тръг­нах­ме с непоз­на­ти­те. Оне­зи ни заве­до­ха зад ъгъ­ла, къде­то има­ше още хора и някой ме фрас­на по гла­ва­та с тежък тъп пред­мет. После не помня.
Свес­тих се в някак­ва тъм­ни­ца, с гла­во­бо­лие и лоши пер­с­пек­ти­ви за измък­ва­не. Дано поне Тодор да бяха поща­ди­ли. Но не ми се вярва…

Без заба­вя­не връх­ле­тях отго­ре им. Сма­зах еди­ния с маса­та, а дру­гия наръ­гах в коре­ма. Довър­ших го с две зауче­ни дви­же­ния с ножа, но през това вре­ме дру­га­рят му успя да се изпра­ви, нару­га ме и изва­ди меча си със злоб­но изра­же­ние на лице­то. Миг пре­ди кръч­ма­рят да стро­ши някак­ва дебе­ла тоя­га в гла­ва­та му.
Запи­ши ВД „жив”. Мини на 532.

Как­во оръ­жие да тър­ся насред кръч­ма? Нис­ки­те стол­че­та не бяха по-опас­ни от ножа ми, а маса­та вече я бях­ме изпол­з­ва­ли. Дока­то се оглеж­дах оне­зи се изпра­ви­ха, изва­ди­ха мечо­ве и ми ско­чи­ха. Успях да се измък­на някол­ко пъти от уда­ри­те им, раних еди­ния в ръка­та, но полу­чих лошо нара­ня­ва­не в рамото.
Имаш ли ВД „цар”?
-да — мини на 512.
‑не – мини на 522.

За щас­тие пове­че­то посе­ти­те­ли на кръч­ма­та се бяха вклю­чи­ли в боя на наша стра­на и два­ма­та ми напа­да­те­ли пред­по­че­то­ха да избя­гат, вмес­то да про­дъл­жат с опи­ти­те си да ме уби­ят. Оста­ва­ха само оне­зи, с кои­то се бие­ше Тодор. (532)

Пове­че­то посе­ти­те­ли безу­час­т­но сле­дя­ха раз­воя на схват­ка­та и никой не се наме­си, кога­то напа­да­те­ли­те се хвър­ли­ха отго­ре ми. Щях да заги­на, ако не беше Тодор. Не помня точ­но как­во ста­на, но по-къс­но телох­ра­ни­те­лят скром­но ми раз­ка­за как е спа­сил живо­та ми. Пър­во хва­нал еди­ния от неп­ри­я­те­ли­те, с кои­то се сра­жа­вал и го хвър­лил вър­ху дру­гия. След това се втур­нал към мен и отря­зал гла­ва­та на пър­вия напа­да­тел, но така и не успял да поп­ре­чи на дру­гия да ме наръ­га в гър­ди­те. Тодор го убил тол­ко­ва жес­то­ко, че дру­ги­те два­ма пред­по­че­ли да избягат.
‑Ножът е минал на косъм от сър­це­то ви, гос­по­да­рю! Бог сигур­но ви закри­ля, щом оздра­вях­те от тази рана! Каз­вах ви, че цяла­та рабо­та е опас­на. (562)

Ско­ро и послед­ни­ят напа­да­тел пад­на, облян в кръв. Не осо­бе­но впе­чат­ле­ни, хора­та с мър­мо­ре­не се вър­на­ха по маси­те, за да про­дъл­жат пие­не­то. Съдър­жа­те­лят дой­де при мен и ми пода­де мокър парцал.
‑Не те знам к’ъв си, гос­по­ди­не, ама да взе­меш да изчис­тиш! – рече той кри­во. – Вся­ка сед­ми­ца има по един-два­ма наръ­га­ни с нож, така е. Този път пре­ка­лих­те оба­че. Хай­де, не стой така! Хва­щай­те ги тия, да ги изне­сем навън!
Имаш ли ВД „жив”?
-да – мини на 542.
‑не – мини на 552.

Еди­ни­ят от напа­да­те­ли­те бе жив и ско­ро се озо­ва в тъм­ни­ца­та на Царе­вец. Пала­чи­те ми, на чело със зло­ве­щи­ят им начал­ник Бене­а­мин, бър­зо го нака­ра­ха да говори.
‑Кой те пра­ща? – зада­дох най-същес­т­ве­ния въп­рос на пих­ти­я­та, в коя­то го бяха превърнали.
‑Не зная, казах ви! Не зная, за Бога! Дой­до­ха една вечер, изси­па­ха едни пари, и викат: „Иде­те и измък­не­те този и този от кръч­ма­та. Ако се опъ­ва – убий­те го!”
‑Кои! Каз­вай кои!
‑Бога­ти люде, доб­ре обле­че­ни… Пла­ти­ха в злато…
‑Наме­рих­ме това в дре­хи­те му – съоб­щи Бене­а­мин и изси­па в ръка­та ми три­де­се­ти­на жъл­ти­ци от мал­ка коже­на кесия.
Ромейс­ки пер­пе­ри с лика на Алек­сий Ком­нин. От чис­то зла­то, без примеси.
‑Мръс­ни гър­ци лука­ви, триж­ди прокле­ти да са! – про­със­ка Тодор.
‑Мръс­ни пре­да­те­ли! – поп­ра­вих го. – Цял свят си слу­жи с ромейс­ки пари. Може да са гър­ци, но може и да не са… Доб­ре обле­че­ни, замож­ни хора… боля­ри! Как са научи­ли къде съм!? Уж бях­ме само „най-про­ве­ре­ни хора”, мът­ни­те ги взели!
Не успях да науча нищо пове­че от уби­е­ца. Опи­са­ни­е­то на тайн­с­т­ве­ни­те му поръ­чи­те­ли също не свър­ши рабо­та. Нала­га­ше се за сега да заре­жа цяла­та исто­рия, за да се заема най-накрая с дър­жав­ни­те рабо­ти. (562)

Няма­ше как да раз­бе­рем кой е изпра­тил убий­ци­те, нито как са научи­ли за мое­то мес­то­на­хож­де­ние. Иде­ше ми да избия всич­ки „про­ве­ре­ни хора” от лов­ния излет, но Тодор ме въз­пря. Тряб­ва­ше бър­зо да забра­вя опи­та за поку­ше­ние и да се заема с дела­та на дър­жа­ва­та. (562)

С доби­ти­те зна­ния успях да взе­ма мер­ки по най-страш­ни­те беди на селя­ни­те — нака­зах някои боля­ри, кои­то тор­мо­зе­ха кре­пос­т­ни­ци­те си, свих юзди­те на един-два­ма мит­ро­по­ли­ти, про­го­них раз­ни бир­ни­ци и съдии, кои­то не си изпъл­ня­ва­ха задъл­же­ни­я­та как­то тряб­ва. Не се заблуж­да­вах, че за щас­ти­е­то и бла­го­ден­с­т­ви­е­то на просто­лю­ди­е­то тряб­ват мно­го и посто­ян­ни гри­жи. Хар­то­фи­лакс Гри­го­рий каз­ва­ше, че наро­дът е като гра­ди­на – гри­жиш ли се доб­ре за него, ще береш бога­ти пло­до­ве. Зане­ма­риш ли го – ще поник­нат буре­ни, кои­то ще заду­шат полез­ни­те дръвчета.
Умен човек беше този хартофилакс.

Откъс от “Кало­ян”
Автор: Геор­ги Караджов