Калоян
Глава шеста: Опознай родината

След като вълненията около болярите позатихнаха, дойде време да разбера какво е положението на обикновените селяци. Тези, що с пот на чело и безкрайни лишения издържат царя, благородниците и църквата, но получават единствено презрение в отплата. Въпреки написаното в християнските книги, според които всички хора са равни и който иска да е пръв трябва да служи на по-долните от себе си. (441)
В Цариград бях научил за халифа Харун ал Рашид, който се предрешавал като обикновен човек, неразпознат се движел сред народа и научавал за несгодите му. Нищо, което българският цар да не може да направи (442).
Споделих идеята си с Тодор Едноокия и точно както очаквах той не я хареса. Не трябвало тъй лекомислено да излагам живота си на опасност (441). Предполагам, че беше прав.
За народните неволи можех да науча от болярите (451) или от митрополитите (461) – те имаха широк поглед върху живота в подчинените си области. Селските свещеници също можеха да ми дадат ценни сведения за паствата си (471). И накрая, можех да говоря направо със селяните и да получа сведения от първа ръка (481).
Ако имаш КД „Харун” можеш да приложиш още една идея, научена в Цариград (432).
Тодор недоволства известно време, но царската ми дума на две не ставаше. Все пак настоя да ме придружава при обиколките ми – нещо, което без друго смятах да му заповядам. За прикритие организирахме ловен излет в Хемус, само с най-проверени хора. Двамата с Тодор се измъквахме по нощите от лагера и обикаляхме близките ханове и страноприемници, предрешени като търговци, ловци или пастири. Пиехме разредено с вода кисело вино и слушахме за тежките несгоди на селския живот. Дори не се налагаше да заговаряме някого – с напредване на вечерта и привършване на виното хората сами споделяха каквото им е на сърце. Понякога бая гръмогласно. Ругаеха болярите и свещениците, протестираха срещу ангарията, гневяха се на тежките данъци и ширещото се беззаконие.
‑Ругаят – отбелязваше Тодор. – Пък на следващия ден изтрезняват и пак покорни поданици, пак смирени раби божии.
Веднъж един оръфляк започна да нарежда „онова ромейско копеле, царя” и телохранителят ми с мъка ме възпря да не му хвърля един бой. Вместо това на следващия ден същият селянин бе прибран от стражите на местния болярин, за разпит. Подличко, но в моя защита ще кажа, че по същия начин наказах петима боляри, осем кефалии и двама епископи за издевателствата им над народа.
Работите вървяха повече от добре и може би за това бях станал нехаен и непредпазлив, въпреки предупрежденията на Тодор. Все по-често се задържах по страноприемниците, пиех на воля, без да се притесняваме за нищо. Харесваше ми компанията на грубите, простовати мъже, които си казват всичко, „право куме в очи”.
‑По дяволите и Царевец, и Константинопол, с всичкото им злато и преструвки! – заявих на Тодор една вечер.
Той внимателно остави чашата и проследи двамата едри мъжаги, които се настаниха срещу нас на ниската кръгла маса, около която седяхме на малки столчета.
‑Ставайте! – тихо рече по-внушителният от едрите мъжаги.
‑Къде ще ходим? – попитах наивно. – Дайте да ви черпя нещо!
Мъжът се озъби и внимателно повдигна плаща си, за да ми покаже какъв голям меч крие под него. Поизтрезнях. Тодор ме сръчка, за да ми обърне внимание, че поне още трима подозрителни люде са се разположили из кръчмата и ни наблюдават.
‑Ставайте! И без въпроси!
Имах една разтеглена от виното секунда, в която да реша дали да не разкрия, че съм самият цар, за да ме оставят на мира (452) или да опитам да се разбера с тях без да се издавам (562). Защото в противен случай ми оставаше да се бия (472) или просто да ги последвам (482).
На повечето боляри им дремеше за съдбата на простолюдието, колкото на мен за реколтата от фурми на сарацините край Багдад. Кучетата лъжеха като пленен ромеец за безобразията, случващи се в техните пронии не само със знанието, но и със съгласието им. Успях да предотвратя някои порочни дейности, но повечето ми усилия останаха напрази. (562)
-Аз съм Йоаница, цар на всички българи! И власи… – представих се гръмогласно и се изправих. После се разхилих и малко поразвалих ефекта.
Едва ли имаше човек в похлюпената селска кръчма, който да може да ме разпознае, за това повечето от хората просто ме помислиха за пиян, какъвто си бях.
„Сега ще ви покажа златния си печат, въшльовци!” мина ми през ума, а в следващия миг изкрещях от болка, понеже един от мъжете бе опитал да ми отреже крака с нож…
Запиши ВД „цар”. Минаваш бързо на 472.
Митрополитите трябваше да знаят и най-дребните подробности за положението на простия народ, но контактите им с обикновените хора много често се изчерпваха с празничните богослужения, когато всички носят новите си дрехи, веселят се и не мислят за несгоди. Нещо повече — някои епископи, подозрително приличащи на фарисеите от евангелието, очевидно се възползваха от своето положение, за да се обогатяват на гърба на простолюдието. За щастие имаше и честни мъже сред тях, които ми помогнаха да облекча страданията на селяните. (562)
-Слушайте какво! – рекох внимателно. – Давам ви по две перпери, ако се ометете на мига.
‑Спести си парите… царю – просъска онзи с меча. – Ставай, ако не искаш да загубиш живота си!
Преглътнах възмущението си от факта, че тоя червей ми говори на „ти” и… (472)
Обикновените свещеници са тези, които кръщават, изповядват, причистяват и погребват всеки един селянин (освен богомилите) и знаят и кътните му зъби. Сред тях имаше много умни, начетени люде, които се радваха на царското внимание и с охота споделяха всичко за бедите на поверените им селяни. (562)
Тодор обърна масата връз мъжагите. Измъкнах скрития под дрехите си боен нож и се приготвих за битка. Телохранителят ми вече колеше някакъв от подозрителните посетители на кръчмата, който непохватно го бе нападнал с малка брадва.
Настана суматоха! Към Тодор се насочиха още двама противници, така че двамата едри мъжаги оставаха моя задача. Можех да ги атакувам с ножа преди да са се окопитили (492) или да потърся друго оръжие (502).
Привиках няколко селяни в двореца и опитах да ги разпитам за несгодите, които срещат в ежедневието си, как може да се промени битието им към по-добро и така нататък. Те мънкаха, увъртаха, противоречаха си и клинчиха, безкрайно притеснени от присъствието на страшния цар. Накрая ме заболя главата и ги изгоних.
‑Не бяхте прав, господарю! – прошепна в ухото ми Тодор Едноокия. – Бедни хора, страхуват се от вас. Да не сбъркат нещо, да не ви разгневят. Ужасени са и от велможите — да не си навлекат още някоя беда, като ги злепоставят. Не им се гневете!
Прав беше, старият воин, но вече бе късно. (441)
Тъпо Йоаница, много тъпо! Двамата с Тодор послушно тръгнахме с непознатите. Онези ни заведоха зад ъгъла, където имаше още хора и някой ме фрасна по главата с тежък тъп предмет. После не помня.
Свестих се в някаква тъмница, с главоболие и лоши перспективи за измъкване. Дано поне Тодор да бяха пощадили. Но не ми се вярва…
Без забавяне връхлетях отгоре им. Смазах единия с масата, а другия наръгах в корема. Довърших го с две заучени движения с ножа, но през това време другарят му успя да се изправи, наруга ме и извади меча си със злобно изражение на лицето. Миг преди кръчмарят да строши някаква дебела тояга в главата му.
Запиши ВД „жив”. Мини на 532.
Какво оръжие да търся насред кръчма? Ниските столчета не бяха по-опасни от ножа ми, а масата вече я бяхме използвали. Докато се оглеждах онези се изправиха, извадиха мечове и ми скочиха. Успях да се измъкна няколко пъти от ударите им, раних единия в ръката, но получих лошо нараняване в рамото.
Имаш ли ВД „цар”?
-да — мини на 512.
‑не – мини на 522.
За щастие повечето посетители на кръчмата се бяха включили в боя на наша страна и двамата ми нападатели предпочетоха да избягат, вместо да продължат с опитите си да ме убият. Оставаха само онези, с които се биеше Тодор. (532)
Повечето посетители безучастно следяха развоя на схватката и никой не се намеси, когато нападателите се хвърлиха отгоре ми. Щях да загина, ако не беше Тодор. Не помня точно какво стана, но по-късно телохранителят скромно ми разказа как е спасил живота ми. Първо хванал единия от неприятелите, с които се сражавал и го хвърлил върху другия. След това се втурнал към мен и отрязал главата на първия нападател, но така и не успял да попречи на другия да ме наръга в гърдите. Тодор го убил толкова жестоко, че другите двама предпочели да избягат.
‑Ножът е минал на косъм от сърцето ви, господарю! Бог сигурно ви закриля, щом оздравяхте от тази рана! Казвах ви, че цялата работа е опасна. (562)
Скоро и последният нападател падна, облян в кръв. Не особено впечатлени, хората с мърморене се върнаха по масите, за да продължат пиенето. Съдържателят дойде при мен и ми подаде мокър парцал.
‑Не те знам к’ъв си, господине, ама да вземеш да изчистиш! – рече той криво. – Всяка седмица има по един-двама наръгани с нож, така е. Този път прекалихте обаче. Хайде, не стой така! Хващайте ги тия, да ги изнесем навън!
Имаш ли ВД „жив”?
-да – мини на 542.
‑не – мини на 552.
Единият от нападателите бе жив и скоро се озова в тъмницата на Царевец. Палачите ми, на чело със зловещият им началник Бенеамин, бързо го накараха да говори.
‑Кой те праща? – зададох най-съществения въпрос на пихтията, в която го бяха превърнали.
‑Не зная, казах ви! Не зная, за Бога! Дойдоха една вечер, изсипаха едни пари, и викат: „Идете и измъкнете този и този от кръчмата. Ако се опъва – убийте го!”
‑Кои! Казвай кои!
‑Богати люде, добре облечени… Платиха в злато…
‑Намерихме това в дрехите му – съобщи Бенеамин и изсипа в ръката ми тридесетина жълтици от малка кожена кесия.
Ромейски перпери с лика на Алексий Комнин. От чисто злато, без примеси.
‑Мръсни гърци лукави, трижди проклети да са! – просъска Тодор.
‑Мръсни предатели! – поправих го. – Цял свят си служи с ромейски пари. Може да са гърци, но може и да не са… Добре облечени, заможни хора… боляри! Как са научили къде съм!? Уж бяхме само „най-проверени хора”, мътните ги взели!
Не успях да науча нищо повече от убиеца. Описанието на тайнствените му поръчители също не свърши работа. Налагаше се за сега да зарежа цялата история, за да се заема най-накрая с държавните работи. (562)
Нямаше как да разберем кой е изпратил убийците, нито как са научили за моето местонахождение. Идеше ми да избия всички „проверени хора” от ловния излет, но Тодор ме възпря. Трябваше бързо да забравя опита за покушение и да се заема с делата на държавата. (562)
С добитите знания успях да взема мерки по най-страшните беди на селяните — наказах някои боляри, които тормозеха крепостниците си, свих юздите на един-двама митрополити, прогоних разни бирници и съдии, които не си изпълняваха задълженията както трябва. Не се заблуждавах, че за щастието и благоденствието на простолюдието трябват много и постоянни грижи. Хартофилакс Григорий казваше, че народът е като градина – грижиш ли се добре за него, ще береш богати плодове. Занемариш ли го – ще поникнат бурени, които ще задушат полезните дръвчета.
Умен човек беше този хартофилакс.
Откъс от “Калоян”
Автор: Георги Караджов